Бих искала да ви разкажа как съдбата ме срещна с най- прекрасния човек, който днес е моето семейство
С Валентин израснахме в един и същи дом за изоставени деца. Аз съм по-малка от него с 4 години и той винаги ме защитаваше и ме пазеше от останалите. Няколко пъти се сби заради мен и на всички беше ясно, че в негово лице аз имам покровител и закрилник.
Затова престанаха да ме закачат – разбраха, че който ме докосне с пръст дори, ще си има работа с него. Обожавах го, той беше моят герой и малкото ми сърчице беше изпълнено с толкова любов към него, колкото може да изпитва едно копнеещо за обич, изоставено от всички момиче.
Когато навърши 18 и трябваше да напусне дома, Валентин ми се закле, че ще си намери работа, ще се вземе в ръце и когато завърша училище и аз, ще се ожени за мен и ще ме направи най-щастливата жена на света.
Много плаках, когато си тръгваше, имах чувството, че ме изоставя и той и никога повече няма да се върне. Но моят герой удържа на думата си. Идваше да ме вижда винаги, когато му беше възможно.
Разказваше ми как е минала седмицата му, какво ново е научил в цеха, в който работеше, а година след като постъпи на работа, от фирмата му отпуснаха стипендия и Валентин стана студент в Техническия университет.
Съдбата обича смелите
Бях толкова горда с него!
Когато завърших и аз, заплатата му вече беше доста по-висока и заживяхме заедно на квартира.
Учител с 10 бона от Стани богат остави Злати Йочев без думи~~
Подреждах с любов малката гарсониера, която стана наш дом. Сама уших пердетата и покривката за масата.
Отрупах леглото с възглавнички във формата на сърца и от нищо правех нещо за вечеря. Живеехме скромно, но много се обичахме.
Валентин настоя да кандидатствам и аз. Убеди ме, че така ще имам шанс да си намеря по-добра работа.
Боях се дали ще се справим финансово, но той ме убеди, че животът помага на смелите. Доверих му се и този път и не сгреших.
Малко след като ме приеха икономика, ме взеха на работа в една адвокатска фирма. Бях момиче за всичко, но ми плащаха добре. А най-важното – можех да съчетавам работата с лекциите.
Когато Валентин взе дипломата си за инженер, плакахме и двамата, защото това беше неговата първа голяма победа. Четири години по-късно се дипломирах и аз.
Така от две деца, захвърлени на произвола на съдбата, непознали майчина ласка и бащина обич, с Валентин се превърнахме в уверени млади хора, които се пребориха за бъдещето си и за мястото си под слънцето.
Днес сме щастливи в новия си дом. Имаме работата, която обичаме, отдавна не знаем какво е лишение и най-важното – двамата сме едно.
На път е първият ни син, който ще се роди през март.
Ще го дарим с много любов, но когато порасне, ще му разкажем откъде сме тръгнали, за да знае, че поиска ли човек, повярва ли си, може да постигне всичко.
Боряна