Иван тъкмо се канеше да легне, когато изведнъж Бим се разтревожи. Добро куче, умно, никога не вдига паника без причина. Иван го беше взел преди осем години.
Намери го на пътя като кученце, объркано, скимтящо, самотно, съвсем мъничко, на няколко седмици. Вероятно някой от селото го е носил да го удави в близкото езеро. Но не го е донесъл, хвърлил го е така на пътя.
Все едно изходът е един. Иван видя тогава това жалко обречено същество и в сърцето му се надигна многогодишна, отдавнашна болка. Защото и той, и Иван някога беше също толкова самотен и никому ненужен.
Защото и от него мечтаеха да се отърват. Общо взето, мъжът взе кученцето, донесе го в своята егерска колиба, изхрани го, отгледа го и с времето Бим стана за него най-добър приятел и помощник. По-верен другар трудно можеше да си представи.
Такъв пес няма да е излишен на възрастен егер, съвсем няма да е излишен. И ето сега Бим се държи някак странно. Тича край вратата, явно дърпа стопанина навън.
Гледа го право в очите, сякаш дори го подтиква. Иван неохотно пъхна краката си в огромните валенки, облече пухеното яке, завърза под брадичката ушите на шапката. Със съжаление погледна диванчето до печката, толкова уютно, меко, толкова примамливо.
Но Бим пред вратата от нетърпение изписваше сложни танцови „па“. Трябва да тръгне след него, да провери какво се е случило в гората. Не е такъв неговият пес, че да баламоса стопанина без причина.
Иван хвърли пушката зад гърба си и тръгна след Бим. Мъжът винаги е обичал гората. Израснал е в село, близо до боровата гора.
Като дете е тичал в нея с приятели да яде малини, да събира шишарки за подпалки, просто да играе. Детство. Колко безгрижно беше през първите десет години.
А после майка му почина, съвсем млада и на вид здрава жена. И малкият Ваня остана с баща си. Ето тогава започнаха бедите и нещастията в живота му.
Какво ли не се е случило на Иван, сега не му се искаше много да си спомня, но в крайна сметка всичко завърши благополучно. Въпреки че тогава мъжът дори не предполагаше такъв изход. На пътя на Иван се срещна състрадателен добър човек, който не подмина.
Помогна му да се съвземе, да събере сили, да намери делото на живота си. Така Иван стана егер и сега живееше в тази колиба сред гората, тихо, умиротворено, спокойно, всичко, както той искаше. Звуците на гората винаги са действали на Иван като лекарство, видът на високите дървета вдъхваше спокойствие, шумът на вятъра в короните повдигаше настроението, а с хората мъжът нещо не се разбираше.
Дали характерът му е такъв, или просто му се е наложило да понесе много от тях през целия си живот. Общо взето, уединеното съществуване на Иван напълно го устройваше. Имаше приятели, които от време на време идваха в колибата му да поживеят поне няколко дни в тишината и спокойствието на гората.
Мъжът им се радваше, но не искаше да ходи в селото или още повече в града. Не го привличаха разказите на познатите му за тамошния живот. Гората му беше по-близка и по-родна, приятелите му дори на шега го наричаха „горски“.
На Иван му харесваше този прякор, наистина той е горски, горски и си е. Разбира се, мъжът разбираше, че възрастта му не е млада, скоро ще трябва да се пенсионира и да се върне в селската къща, останала от баща му, но засега съвсем не му се искаше да мисли за това. Сега Иван бързаше след Бим, вече се беше стъмнило, затова егерът си осветяваше пътя с фенер.
Снегът красиво искреше в жълтата топла светлина на ръчния прожектор. Иван дълго беше живял сред гората, но все още не беше разучил да се възхищава на красотата на природата. Изведнъж лъч светлина извади от тъмнината мъничка фигурка.
Някак си нелепо, неестествено изглеждаше тя на фона на безмълвната зимна гора. Бим вече се въртеше около нея, подушвайки я и приятелски размахвайки опашка. Ето защо песът беше извадил стопанина си късно вечерта от топлата колиба.
Това беше момиченце, съвсем мъничко, на около три-четири години, в ярко розово пухено яке, смешна шапка с огромен помпон, в красиви валенки, бродирани с мъниста, облечено добре, за зимата. Виждаше се, че дрехите на мъничето са скъпи, но на такъв студ през нощта момиченцето нямаше да издържи и няколко часа. Иван, без да се замисля, свали якето си, зави детето в него, като същевременно разтриваше с ръка побледнелите му бузки, на които се виждаха следи от започващо измръзване…
„Бързо, бързо на спасителна топлина! На момиченцето спешно трябва да изпие горещ чай, седнало до горещата печка, останалото после!“ „Не се страхувай, мъниче!“ – придумваше Иван, бързайки към колибата. Бим послушно тичаше до него. Той се успокои.
Неговата задача беше изпълнена. Мъжът не преставаше да се удивлява на ума и тънката интуиция на своя четириног приятел. „Сега ще те занеса на топло, а после ще намерим родителите ти.
Всичко ще бъде наред, чуваш ли? Сега всичко ще бъде наред. Кученце, браво! Кученцето те намери. И сега всичко ще бъде наред.“
Иван се притесняваше, че момиченцето ще се изплаши от него, брадат, едър старец от гората, горски дух. Това би било съвсем естествено. Мало того, че мъничето и без това беше преживяло стрес, беше се изгубило в гората, беше останало само.
И ето че изведнъж се появява такъв персонаж, завива го в яке и го влачи някъде. Но намереното дете изглеждаше удивително безучастно. Равнодушно гледаше ту Иван, ту гората наоколо, не зададе нито един въпрос.
Много по-разбираемо щеше да бъде, ако мъничето плачеше. А лицето му изразяваше уплаха, страх, учудване, каквато и да е емоция. Но момиченцето изглеждаше като кукла.
Разбира се, Иван знаеше малко за децата, но гледайки това мъниче, разбираше, че нещо не е наред с него. На топло в неговата колиба малката гостенка бързо се сгря, бузите ѝ порозовяха, очите ѝ заблестяха. Това беше много хубаво момиченце, светлокосо, едрооко, с обърнат нос, но някак си много откъснато.
Дали нещо я е изплашило до такава степен, или какво. Впрочем, от предложената от Иван чаша топло мляко гостенката не отказа. Лакомо изгълта и самата напитка, и парче хляб, щедро намазано с мед.
Иван се опитваше да изтръгне от нея поне дума. Да, детето е съвсем малко, но такива вече говорят, макар и на своя полуптичи език, но поне нещо може да се разбере. Иван си спомняше как един от приятелите му беше гостувал с малкия си внук, на възрастта на това странно момиченце.
Момчето го засипваше с въпроси, с любопитство зяпаше всичко наоколо. Това мъниче изглеждаше и се държеше съвсем различно. „Как се казваш, миличка?“ – попита мъжът, гледайки в огромните сини очи на детето.
„Как попадна тук?“ Разбира се, никакъв отговор. На топло гостенката бързо я обхвана сън. Иван внимателно я пренесе на дивана си.
Оправи възглавницата, зави момиченцето с вълнено одеяло. Сега тя трябва да се сгрее добре. Изглежда, че е прекарала няколко часа на студа.
А утре, когато се съмне, Иван ще я закара с шейна в селото. Сега вече е късно, студът става все по-силен, а и не е безопасно да се ходи през гората през нощта. В околностите на гората се появи глутница вълци-ловци, които действат след залез слънце.
А телефонът, старият мобилен, с който началството снабди егеря, днес за зла участ спря да работи. Е, ще го покаже и на знаещи хора, може би ще го поправят, все пак на Иван му е нужна връзка с външния свят, знае ли се. Ето сега, например, би било добре да се обади в селото, да съобщи за находката, но няма как.
Така, явно търсят момиченцето, родителите му сигурно не знаят къде се намират, а Иван дори не може да даде вест на Голямата земя, че е намерил детето и че всичко е наред с мъничето. Въпреки че, разбира се, не всичко е наред, много е странна, откъсната, мълчалива, не плаче, спокойно му се качи на ръцете, не говори, нещо не е наред с нея. Момиченцето сладко похъркваше на диванчето под топлото одеяло, насън изглеждаше като истински ангел.
Иван се усмихна, никога не беше имал свои деца, но гледайки чужди деца, сърцето му винаги се изпълваше с нежност. Толкова са крехки, толкова беззащитни и все още съвсем нищо не знаят за света, пред всеки от тях стои дълъг житейски път. Какви ли ще станат, когато пораснат.
Под прозореца на своята постелка се протегна Бим. Иван подреди две кресла едно до друго, като си направи нещо като легло, подложи под главата си сгънато пухено яке, зави се с одеяло и също заспа. Сутринта трябва да стане рано, да нахрани намереното дете, да го облече по-топло, да извади шейната от пристройката и ще тръгнат към града да търсят родителите на момиченцето.
Горките хора, тази нощ ще им се наложи да прекарат в страшно безпокойство. А сутринта на вратата се почука, толкова силно, толкова отчаяно, че стъклата на прозорците затрепериха. Иван подскочи от импровизираното легло, погледна през прозореца.
Слънцето още не беше изгряло, в предзори тъмнината дърветата стояха неподвижно. Малката гостенка също беше събудена от това почукване на вратата. Тя седеше в леглото и търкаше очи.
Мъжът си мислеше, че сутринта тя ще се държи по друг начин, но момиченцето, както и предния ден, изглеждаше съвършено безучастно към всичко, което се случваше. Шумът я събуди, но не я изплаши, не я изненада. Бим няколко пъти заплашително излая.
Не му харесваше тази ситуация. Някой се опитва да влезе с взлом в колибата им сутринта. Като истински защитник, той пазеше своята територия.
Иван се изправи. Той разбираше, че ранното посещение е някак свързано с момиченцето, намерено предния ден в гората. Усещаше го.
Мъжът отиде до вратата и зададе очевидния въпрос. „Кой е?“ „Търсим дете“, – разнесе се развълнуван мъжки глас. „Изгуби ни се дете.
Моля ви, помогнете ни да го намерим.“ Иван отвори вратата. На прага стоеше мъж.
Висок, млад, симпатичен, облечен модерно и скъпо. Външно приличащ на намереното дете, със същите големи сини очи и леко повдигнат нос. Разтревожен, блед, отчаян.
Към него се притискаше уплашено момиче-тийнейджър. Ето кого Иван никак не очакваше да види тук. Намусена, също много бледа.
А в очите ѝ толкова неизразима болка, толкова страх. Трудно беше да се гледа това прегърбено дете. „При мен е, при мен!“ – побърза да успокои посетителите егерът, като ги покани в къщата.
„Намерих я вчера. Телефонът ми се счупи, не можах да се обадя. Днес исках да я закарам в селото.“
„Милана!“, възкликна мъжът, като се хвърли към дивана. Той прегърна момиченцето, бързо го огледа. „Добре ли е?“ И започна да обсипва лицето ѝ с целувки.
По-голямото момиче също се приближи до малката. По бузите на тийнейджърката се стичаха сълзи. На лицето ѝ се отрази облекчение, но болката от тъмните тревожни очи не изчезна.
Мъжът извади телефона си, бързо набра номер. „Аня, всичко е наред. Намерихме я.
Тя е добре. Да, обади се в полицията, отмени сигнала. Да.
После ще оформим всички необходими документи. Да не, тя е напълно добре. Скоро ще се върнем.“
Иван мълчаливо наблюдаваше по-голямото момиче. То гледаше мъничката, сякаш искаше, но не смееше да я прегърне. А намереното дете все така безучастно гледаше посетителите.
Те бяха заляти от вълни емоции, които, изглежда, съвсем не засягаха гостенката от гората. „Какво ѝ е?“ – попита Иван по-голямото момиче. Баща ѝ все още разговаряше по телефона с жена си, явно с майката на мъничето.
„Тя винаги е такава. Това е болест. Винаги е била такава и ще бъде, така ни каза докторът.“
„Беда“, – поклати глава Иван. Искаше му се да разсее това момиче с нещо, да го зарадва, да го изненада, за да изчезне скритата болка от тъмните му внимателни очи. Беше непоносимо да гледа това изражение.
„А това е моят пес Бим. Той намери мъничето в гората. Той го спаси.
Ела, приятелю, дай лапа.“ Бим послушно се приближи до стопанина си и му подаде тежка лапа с меки кафяви възглавнички. Момичето леко се усмихна.
На Иван му стана топло на душата. Този номер винаги действаше. Децата се възхищаваха на уменията на Бим.
„Благодаря ви. Сега ви дължа до края на дните си. Ако не бяхте вие, детето вече нямаше да е живо.
Такъв студ. Тя нямаше да оцелее.“ „Него благодарете.“
Иван кимна към Бим. „Той намери вашето съкровище. Как се озова в гората? Изгуби се или какво?“ По-голямото момиче изведнъж се разплака.
Сълзи потекоха като реки от очите ѝ. Слабичкото ѝ тяло се разтресе от хлипане. Получи истерия.
Вместо да успокои дъщеря си, мъжът я погледна със злоба, презрение, почти с отвращение. Иван трепна. Твърде добре му беше познат този поглед…
Така го беше гледал баща му, когато в къщата се появи мащехата. Мъжът веднага съчувства на по-голямото момиче. Искаше му се да я скрие от този нараняващ поглед.
„Нима бащата не разбира, че нанася непоправима травма на детето си? Точно сега? Точно в този момент?“ „Дълга история е“, – отговори най-сетне мъжът. „Но вие… Вие спасихте Милана, така че имате право да знаете. А и на мен ми трябва да се изкажа.
Сега полицията ще дойде за нас, ще се наложи, извинете, да отговорите на няколко въпроса. Такава е процедурата. И докато те пътуват, ще ви разкажа всичко.“
Виждаше се, че мъжът има нужда да се изкаже. На душата му лежи тежък товар. Той е прекарал ужасна нощ, без да знае къде е детето му.
И сега, когато мъничето седеше в скута на баща си, тревогата постепенно го напускаше. Фьодор живееше в село близо до гората, не в същото, където се намираше бащината къща на Иван, съседното, по-голямо и по-близо до околийския център. За разлика от приятелите и познатите си, мъжът не се стремеше към града.
Харесваше му да работи на земята, да води стопанство, да се грижи за животните. Фьодор си избра пътя на фермер. Продукцията се продаваше много добре, бизнесът вървеше нагоре.
Мъжът се чувстваше напълно щастлив човек. Имаше здрава къща, голямо стопанство, любима работа, стабилен доход. И най-важното – обожавана жена, умна и красива Алена.
Едно нещо помрачаваше щастието на младото семейство. Дете не им се получаваше. Съпрузите ходиха по лекари, подлагаха се на лечение, дори се обръщаха към лечители.
Нищо не помагаше. Фьодор още нищо, но жена му страдаше. На мъжа му беше трудно да гледа такова състояние на любимата си.
Все пак той беше влюбен в Алена още от училище. Но тогава дори не смееше да мечтае, че някога тя ще стане негова съпруга. Фьодор обеща на Алена, че ще я направи щастлива.
И много се стараеше, предвиждаше всяко нейно желание, изпълняваше всякакви капризи. Само че не всичко се оказа в неговите сили. След десет години брак, когато вече никой не се надяваше на чудо, то все пак се случи.
Един ден Алена разбра, че е бременна. Радостта на съпрузите нямаше граници. Вярно, бременността протече тежко, с усложнения.
Алена много пъти лежа за задържане. Фьодор през всичките тези месеци буквално я носеше на ръце, не ѝ позволяваше да вдига нищо по-тежко от чаша чай. Съпрузите чакаха първото си дете, радваха се, строяха планове.
Катюша се роди преждевременно. Добре че Алена беше в болницата в този момент, иначе детето нямаше да оцелее. Самата жена не понесе раждането.
Тя дори не успя да види дъщеря си, не чу първия ѝ плач. Лекарите се стараеха, правеха всичко възможно, но се оказаха безсилни. Алена, млада и любима съпруга на Фьодор, почина.
Мъжът тежко преживя загубата. Отслабна, състари се мигновено, затвори се от всички в къщата си. Дори близки приятели, които искрено искаха да помогнат на младия вдовец, не пускаше на прага.
В този тежък период той обвиняваше новородената си дъщеря за всичко. Ако не беше тя, Алена щеше да е сега с него. Все пак живееха без деца и нищо.
И как да бъде сега? По това време лекарите се бореха за живота и здравето на слабото, недоносено момиченце. Катя, никому ненужна, лежеше в кувьоз, цялата увита в тръбички, мъничка, слабичка, бледа. Съвсем доскоро тя беше източник на радост и смисъл на живот за своите родители.
И ето че сега изведнъж се оказа съвсем сама. Баща ѝ дори не се обади в болницата да попита за състоянието ѝ. Изглежда, момиченцето усещаше това и бавно угасваше, въпреки всички усилия на лекарите.
А Фьодор започна да пие. Алкохолът му помагаше да се откъсне от ужасната действителност. Вярно, после го връхлиташе тежък махмурлук, съчетан с мрачни мисли, но поне за известно време съзнанието на мъжа се намираше в спасително изключване.
Така живееше той след погребението на любимата си съпруга. Стопанството му постепенно западаше, но това, изглежда, ни най-малко не безпокоеше скърбящия Фьодор. А после му се присъни сън.
Точно на деветия ден след смъртта на любимата му. Той я видя, седнала в хола им. С тъжен любящ поглед тя гледаше съпруга си.
Фьодор се хвърли към нея, прегърна я, разтресе се от ридания. „Защо ме напусна?“ – попита той жена си. „Не искам да съм тук без теб.
Защо ми е такъв живот?“ „Така се случи“, – тъжно поклати глава Алена. „Но ти още не трябва да си тръгваш. Времето ти още не е дошло.
Ти си нужен и тук.“ „Защо?“ „Защо ми е този живот без теб?“ „Катюша, нашата дъщеря. Тя има нужда от твоята любов.
Има нужда от твоята защита. Спаси я.“ Иван се събуди и се озова точно на пода.
Напил се, дори не беше допълзял до леглото. Алена и преди му се беше присънвала, но наистина се беше присънвала. А сега мъжът имаше усещането, че любимата му е идвала от някакъв друг свят.
Пробила се е за миг, за да предаде важна информация, за да го върне към живота. Мъжът отиде направо в банята. В главата му се проясни – Алена не може да се върне.
Но той вече има дъщеря. В нея има частица от любимата му съпруга. Тя е нейното продължение.
И родната му дъщеря е сега в болницата. За свой срам Фьодор осъзна, че нито веднъж не е попитал за състоянието на момиченцето. Как е тя сега? Може би детето има нужда от лекарства, пелени? На следващата сутрин Фьодор беше в болницата.
Дори му показаха момиченцето. Колко крехка беше тя. Колко малка.
Сърцето на мъжа се изпълни със съжаление и нежност. На очите му се появиха сълзи. Лекарите казаха, че състоянието на детето е критично.
След няколко дни всичко ще се реши. Или мъничето ще се оправи, или… За втория вариант дори не му се искаше да мисли. „Хайде, Катюша.
Хайде, миличка. Дръж се“, – придумваше Фьодор, гледайки мъничката през стъклото на кувьоза. И… Беше трудно да се повярва, но момиченцето сякаш усети подкрепата на близък човек.
Тя отвори очички и погледна право баща си. Внимателно, втренчено, изучаващо. Фьодор ахна от изумление.
И веднага разбра, че сега всичко ще бъде наред. Катя наистина бързо се оправи. Започна да качва килограми.
Научи се да диша самостоятелно и да пие мляко от шише. Тя укрепваше с всеки изминал ден. Фьодор вече редовно посещаваше дъщеря си.
Пускаха го при нея в стаята. Виждаха, че след посещението на баща си малката пациентка се чувства по-добре. Вероятно малката Катюша беше разбрала, че е нужна на някого в този свят.
И затова се измъкна. След месец Фьодор вече я изписваше от болницата. На изписването присъстваха негови приятели и майка му, която беше дошла отдалеч да помогне за първо време.
Родителите на Алена отдавна не бяха живи. Те, разбира се, също щяха да помогнат за отглеждането на мъничето. А така, Фьодор разбираше, че майка му рано или късно ще се върне при себе си.
Тя има стопанство у дома, болен съпруг, внуци от други деца. Тя няма да може да живее с Фьодор вечно. И все пак майка му много помогна на новоизлюпения баща, научи го как да се грижи за бебето, уреди бита, подкрепи го в крайна сметка.
Заедно отгледаха Катюша до годинка. А майка му не можеше да остане по-дълго при сина и внучката си. Върна се у дома, в своя живот, който изискваше нейното постоянно внимание и участие.
Фьодор по това време вече беше напълно свикнал с ролята на баща. Поне така му се струваше. Но много скоро се оказа, че съчетаването на фермерство с грижите за мъничето е трудно.
Ако мъжът се занимаваше с работа, страдаше детето и се трупаха домашни задачи. Ако се грижеше за Катюша, бизнесът застояваше и започваше да се усеща недостиг на пари. Мъжът буквално се разкъсваше между дъщеря си и фермерството.
Един ден Фьодор разбра, че повече така не може да продължава. И въпреки че не искаше да поверява мъничето на чужд човек, все пак взе в къщата си помощничка. Това се оказа Анна, дъщерята на съседите.
Млада, скромна девойка, отгледала няколко братя и сестри и затова явно умееща да се грижи за малки деца. Анна точно търсеше работа. Магазинът, в който работеше като продавачка, беше затворен и момичето остана без работа.
Затова тя с радост се съгласи да работи като детегледачка при младия вдовец. Имаше и друга причина, поради която момичето с удоволствие дойде в къщата на младия вдовец. Фьодор беше уважаван и съжаляван в селото.
Той се смяташе за идеален мъж в очите на местните момичета. Работлив, отговорен, верен, красив. И, което е съвсем рядкост, непиещ.
Този запой след трагедията с жена му никой не го вземаше предвид. Анна не беше изключение. Тя отдавна беше хвърлила око на симпатичния съсед.
Страданията бяха облагородили мъжественото му лице. Момичето мечтаеше мъжът да ѝ обърне поне малко внимание. Но той равнодушно гледаше жените, все още преживяваше загубата си…
И ето че изведнъж Фьодор ѝ предлага да се грижи за дъщеря му. При това и за добро заплащане. Естествено, Анна с радост се съгласи.
Тя умееше да се грижи за малки деца. Не може да се каже, че обичаше тази работа, но и не ѝ тежеше. Анна с ентусиазъм се зае с работата.
През деня се грижеше за Катюша, хранеше я, извеждаше я на разходка, къпеше я. А също така вършеше домашни задачи. Бършеше прах, переше, чистеше и готвеше вкусни вечери на Фьодор.
При завръщането на стопанина Анна винаги се привеждаше в ред. Разресваше се, слагаше лек грим, обличаше нещо, което изгодно подчертаваше достойнствата на фигурата ѝ. Искаше ѝ се да се хареса на този мъж, искаше ѝ се да види в очите му заинтересованост, може би дори възхищение.
Анна беше хубава и прекрасно знаеше това. Фьодор дълго време оставаше равнодушен. Той благодареше на Анна за грижите, доплащаше ѝ за домакинската работа, правеше ѝ комплименти.
Но не тези, които Анна искаше да чуе. Фьодор хвалеше готвенето ѝ, отбелязваше успехите на Катя, които бяха явна заслуга на детегледачката, но не повече от това. Анна се стараеше, много се стараеше да очарова Фьодор.
Усмихваше му се, окуражаваше го, водеше дълги задушевни разговори, в които мъжът изливаше мъката си и по този начин облекчаваше душата си. Фьодор все още много обичаше Алена. Анна искаше той да изпитва поне малка част от това чувство към нея.
Един ден Катюша се разболя, обикновена детска инфекция, Анна беше виждала такова нещо сто пъти при по-малките си. Но Фьодор наистина се изплаши. Той буквално посред нощ почука на вратата на родителите на Анна.
Мъжът също така повика бърза помощ, но те трябваше да пътуват дълго до тяхното село, а на мъжа му се струваше, че дъщеря му умира. Момичето даде на мъничето лекарство за сваляне на температура, температурата постепенно спадна, както и напрежението на Фьодор. Когато пристигна бърза помощ, детето вече беше добре и спеше дълбоко.
Докторът предписа лечение и си тръгна. А Анна и Фьодор останаха да седят в полутъмния хол. „Благодаря ти, какво щях да правя без теб, дори не си представям.“
„Нищо страшно, обикновена простуда, случва се с децата.“ „Разбирам, но… Но толкова се страхувам за нея. Струва ми се толкова крехка, толкова уязвима.
Ако нещо ѝ се случи, не знам какво ще стане с мен.“ „Всичко ще бъде наред с нея“, – увери Анна. „Катюша е здраво, силно момиче, не се тревожи.“
„Не искам да си тръгваш“, – внезапно произнесе Фьодор, гледайки Анна право в очите. „Остани с мен, с нас.“ Анна не можеше да повярва на чутото.
Нима мечтата ѝ се беше сбъднала? Сърцето ѝ радостно затрептя, момичето сякаш беше залято от топла вълна. Ту го гореше, ту го студено. Сигурно лицето на Анна беше почервеняло.
Добре че в стаята е тъмно и това не се вижда. Разбира се, Анна остана. Те с Фьодор се ожениха, Катя стана за съседката доведена дъщеря.
Вярно, имаше едно „но“. Един ден Фьодор се прибра по-рано и чу как Анна учи Катюша да я нарича мама. „Не, не трябва“, – помоли той младата си съпруга.
„Ти не си ѝ майка, Катя трябва да знае истината. Ще ѝ разкажа за Алена.“ На Анна ѝ беше неприятно, но замълча.
„Фьодор е баща. Както той реши, така ще бъде.“ От този момент чувствата на момичето към Катюша започнаха да угасват.
Момичето никога няма да стане нейна дъщеря. Е, добре, нека. Те с Фьодор ще имат още деца.
А Катя, е какво Катя, ще трябва да я отгледат и възпитат. Все пак тя е тук само заради това момиче. Времето минаваше.
Катя растеше, ставаше все повече и повече като Алена, нейната майка. Между дъщерята и бащата винаги е имало тясна връзка. Изглеждаше, че Фьодор разбира момичето без думи, също както и тя него.
Това много дразнеше Анна, караше я да се чувства излишна и да ревнува. Фьодор, както беше планирал, разказа на Катя историята на нейното раждане. Момичето знаеше, че Анна не е нейна родна майка.
Мъничето искрено обичаше мащехата си, привличаше се към нея. Но самата Анна… Колкото по-голямо ставаше момичето, толкова повече негативни чувства предизвикваше у мащехата си. Катя пречеше на Анна, дразнеше я само с вида си, отнемаше ѝ вниманието на Фьодор.
Когато Катюша навърши седем години, Фьодор и Анна най-сетне се сдобиха с обща дъщеря. Младата майка не можеше да се нарадва на малката си Милана. Гледаше момиченцето и сърцето ѝ се изпълваше с вълни от любов и нежност.
Ето го, щастието на майчинството. Катя сега дразнеше жената още повече. Когато доведената дъщеря внезапно се разболя, Анна я изпрати да живее при стара съседка.
Разбира се, срещу скромно заплащане. За да не зарази случайно мъничето. И успя да убеди Фьодор, че това е единственото правилно решение.
Анна беше раздразнена от вниманието на Катя към по-малката ѝ сестра. Тя постоянно се опитваше да погледне бебето. Дори се опитваше да го вземе на ръце.
За това новоизлюпената майка всеки път строго мъмреше любопитното момиче. Катя с обидено лице се оттегляше в стаята си. Анна повече не играеше с нея, не разговаряше.
Дори бащата, като се връщаше вечер от работа, само мимоходом целуваше бузата ѝ. А после веднага бързаше в детската стая, при по-малката си дъщеря. Заедно с Анна стояха над креватчето на мъничето, усмихваха се, гукаха му.
Мила порасна и скоро се оказа, че нещо не е наред с нея. В определеното време тя не се обърна, не се изправи на крачета, не направи първите си стъпки. Родителите се напрегнаха.
И двамата имаха опит с малки деца. Фьодор отгледа Катя, а Анна – цял куп по-малки братя и сестри. И двамата приблизително знаеха с какво темпо трябва да се развиват малките деца.
Мила, разбира се, постепенно усвояваше нови умения. Но някак си твърде късно и бавно. И особено плашеше родителите липсата на интерес у момичето към околния свят.
Тя не се протягаше към ярки предмети, не пъхаше всичко в устата си, дори не се опитваше да задържи играчки. Нищо не привличаше вниманието ѝ. Безучастен поглед, сякаш насочен навътре в себе си.
Анна плачеше, седнала над спящата си дъщеря, и се надяваше, че това са просто временни трудности. Леко забавяне в развитието. „Все пак всички деца са различни.“
Фьодор също се хвана за тази спасителна мисъл. На Катя в този период изобщо никой не обръщаше внимание. Нямаше време за нея.
Анна цял ден се занимаваше с мъничето, търсейки най-малките признаци на напредък. Фьодор също след работа веднага тичаше при Милана. По-голямата дъщеря се чувстваше изоставена, забравена и много самотна.
Тя също искаше да играе със сестра си, но я гонеха. Момичето мечтаеше баща ѝ поне няколко пъти да я подхвърли до тавана, както често правеше с Милана. Само че той отмахваше.
Анна изобщо се караше на доведената си дъщеря за всяко нещо. Не си е прибрала играчките, не си е измила добре чинията, не е изнесла навреме боклука, засмяла се е твърде силно по време на съня на мъничето. За всичко това Катюша получаваше обиди, шамари, заплахи, а понякога и звучна плесница, което беше особено болезнено и обидно.
Анна беше раздразнена от самото присъствие на доведената си дъщеря, дори от външния ѝ вид. Жената се ядосваше, че това никому ненужно момиче, толкова умно, красиво и здраво, докато с Милана явно нещо не е наред. На годинка проблемите на по-малката дъщеря станаха очевидни не само за родителите, но и за околните.
Фьодор и Анна оставиха Катя при съседите, а те отидоха в столицата, при най-добрите специалисти, които им бяха препоръчани от лекарите от районната поликлиника. Местните ескулапи така и не успяха да поставят диагноза на Милана и препоръчаха по-обстойни изследвания, не евтини, разбира се. В столицата се наложи да похарчат всички спестявания за медицински процедури и престой.
Резултатът шокира и двамата родители. Оказа се, че Милана има рядко вродено заболяване, нарушена обмяна на веществата, поради което страда главният мозък. И двамата съпрузи бяха носители на дефектен ген.
Просто не им провървя. Такова е. Оказа се, че лечение за тази болест все още няма.
Пациентите се поддържат само симптоматично. Лекарствата са много скъпи, а ефектът е минимален. Но на терапия поне няма да има влошаване, регрес на двигателните умения.
Съпрузите се върнаха у дома мрачни, мълчаливи. Анна, която плачеше няколко дни подред, изглеждаше толкова бледа и отслабнала, че Катя дори не я позна веднага. Фьодор, както можеше, обясни на по-голямата си дъщеря каква беда е сполетяла дома им.
Момичето много съжали сестричката си. Опита се да я прегърне и усети силен удар в хълбока, от който отлетя към стената и си удари болезнено рамото в нея. Анна с изкривено от ярост лице гледаше доведената си дъщеря.
Гърдите на жената тежко се повдигаха. „Ти! Ти си виновна за всичко! Ти отне здравето на Милана! На себе си го взе!“ Анна изкрещя още много страшни и обидни думи. Обвини малката Катя за всичко.
Фьодор едва откъсна ръцете на жена си от дъщеря им и отблъсна обезумялата жена с рамо. Катя плачеше, сълзи течаха като реки по бузите ѝ. Тя погледна баща си, търсейки поне някаква подкрепа. Но очите му бяха студени и някак чужди. Той гледаше момичето с презрение, почти с отвращение.
„Къде е Милана?“ – строго повтори въпроса на Анна. Съдейки по всичко, Фьодор, гледайки по-голямата си дъщеря, също беше досетил за нейната съпричастност към изчезването на мъничето. Разбира се, Катя им разказа всичко.
Разбирайки, че дъщеря ѝ е прекарала цяла нощ на студа, Анна ахна и закри устата си с длани, после се обърна и избяга от къщата, вероятно да търси Милана или това, което е останало от нея. Бащата се хвърли след нея, като преди това успя да удари по-голямата дъщеря толкова силно, че в ушите ѝ зазвъня. Следата от удара все още болеше на бузата на Катя.
Фьодор настигна Анна, убеди я да действа разумно, даде ѝ задача – да предупреди полицаите и да чака Милана у дома, знае ли се, може би някой ще я намери по-рано. А сам заповяда на Катя да се приготви. Той планираше да отиде с дъщеря си в гората, само Катя знаеше къде е оставила Милана.
Оттам трябваше да започнат търсенето. Анна дори не погледна Катя. Тя седеше на дивана в хола, клатейки се напред-назад като махало, и тихо виеше…
Ужасна гледка. „Виждаш ли какво направи“, – просъска бащата, гледайки жена си. В очите му се четеше страх и объркване.
А Катя усети как тежестта на вината на раменете ѝ стана още по-голяма. Фьодор помоли някой от съседите, които срещнаха по пътя си, да остане с Анна. Обикновено рано сутрин селските улици бяха пусти, тихи, но сега по тях бродеха съседи.
Търсенето не спираше нито за миг. А Катя и Фьодор отидоха в гората. Момичето много пъти беше мечтало да отиде някъде с баща си само двамата.
Но, разбира се, в нейните фантазии имаше съвсем друга разходка. Бащата здраво държеше по-голямата си дъщеря за ръка и дори не я поглеждаше, само веднъж хвърли кратък поглед през рамо. „Как изобщо можа да направиш такова нещо?“ „Не знам“, – честно отговори момичето.
Тя наистина не разбираше сега какво я е обхванало. На мястото, където Катя беше оставила Милана, мъничето вече го нямаше. Момичето въздъхна с облекчение.
Много се страхуваше да намери тук малко вкочанено телце. „Това ли е точното място?“ – попита бащата. Катя кимна.
Тя беше сигурна, че предния ден е довела Милана точно тук. Фьодор се огледа. Нямаше никакви следи.
Нямаше никакви улики. Какво да прави? Къде да търси мъничето? Живо ли е още? Изведнъж мъжът си спомни как в селото се говореше, че в горите се е появила глутница вълци и сърцето му болезнено се сви. А после… После мъжът се сети.
„Наблизо има колиба на егер. Ако някой може да им помогне с търсенето, то това е той. Никой не познава гората толкова добре, колкото този човек.“
Така обърканото момиче и уплашеният мъж се появиха рано сутринта на прага на къщичката на Иван. Милана беше при него, жива и здрава. Първото нещо, което Фьодор направи, беше да се обади на жена си, да я успокои, а после изля душата си на Иван, на когото сега ще бъде благодарен до края на живота си.
Фьодор искаше да се изкаже, да сподели с някого своите преживявания и болка, а също… Също така имаше нужда от съвет. Фьодор не попита пряко, но даде на лесничея да разбере, че съвсем не знае как да постъпи сега с по-голямата си дъщеря. Този момент го угнетяваше, предизвикваше душевни мъки.
Колко добре щеше да бъде, ако някой му кажеше какво да прави сега? Фьодор не можеше да разбере собствените си чувства. Той се ядосваше на Катя. Тя го плашеше със своята пресметливост и жестокост.
И в същото време мъжът изпитваше към дъщеря си съжаление и нежност. Все пак това беше тяхното солено дете, единствено, любимо, толкова дълго чакано. Възможно е в случилото се да има и негова вина.
Как да постъпи с Катя? Да я изпрати след всичко в интернат за трудни деца? Анна със сигурност никога няма да прости на доведената си дъщеря тази постъпка. Как да живеят всички заедно под един покрив? И лесничеят разбра всичко без излишни думи. Той гледаше Фьодор по-скоро осъдително.
В очите му нямаше и капка съчувствие към възрастния човек. Но той с разбиране и съжаление поглеждаше прегърбената на стола Катя, дори я погали няколко пъти по гърба и главата. „Не се ядосвай на детето“, – каза той на Фьодор.
„Това момиче е понесло много болка, щом е направило такова нещо.“ „Не знам как да постъпя сега“, – призна Фьодор. „Какво да правим сега?“ „По-рано трябваше да мислиш и да се държиш правилно, за да не се случи такова нещо.“
„Разбирам, но сега как да постъпя? Нямам представа.“ „Докато полицията пътува, просто изслушай моята история, много неща ще станат ясни.“ И лесничеят започна разказа си.
Иван имаше щастливо детство. Майка, баща, по-малка сестричка, мъничката Ниночка, голяма селска къща с красива вишнева градина, цяла група приятели. Момчето се чувстваше щастливо точно докато навърши 10 години.
Тази пролет майка му почина. Баща му, останал вдовец с две деца, се хвана за бутилката. Иван през този труден период сам се грижеше за тригодишната Ниночка, хранеше я, обличаше я, водеше я в детската градина и я прибираше вкъщи, следеше да не излиза от двора, възпитаваше я както можеше.
На момчето му беше трудно, много трудно. И със сигурност не защото сега трябваше да готви и да чисти. Просто за Иван майка му беше най-близкият човек, добър, разбиращ с половин дума, грижовен.
Сега, останал без нея, момчето много тъгуваше, чувстваше се самотно, изоставено, беззащитно и никак не можеше да повярва, че това е завинаги. Баща му, той безпокоеше малкия Иван. Родителят вече не беше онзи силен, надежден, сериозен мъж, до когото момчето се чувстваше в безопасност.
Иван разбра колко слаб човек е всъщност баща му, че на него не може да се разчита и това му подкопаваше основите. Мина известно време, Иван постепенно свикваше с новата си роля, ставаше опора на осиротялото семейство. Баща му продължаваше да пие и да губи човешки облик.
Съседите съжаляваха децата, опитваха се да вразумят скърбящия мъж. Веднъж Иван чу как леля Клава обяснява на баща му, че ако не спре, децата ще бъдат отведени в сиропиталище. Тези думи много изплашиха момчето.
Сега се страхуваше от всяко почукване на вратата, изведнъж това е за него и Ниночка. А после, след около година, всичко рязко се промени. В къщата се появи леля Света, самотна жена, живееща на няколко къщи от тях.
Ярка, шумна, весела, тя уверено пое дома в свои ръце. Баща му до нея отново заприлича на себе си. Спря да пие, хвана се за работа.
Иван отначало се радваше на тези промени. Стараеше се във всичко да угоди на леля Света, помагаше в домакинството без напомняне, слушаше с половин дума. Иван вече беше забравил колко е хубаво, когато някой готви борш и пече пирожки.
В къщата отново се появиха аромати на вкусна храна. Но въпреки всички усилия на Иван, леля Света не го заобича. Изглеждаше, че я дразни само видът на момчето.
Тя се стараеше да го отпрати от очите си, придиряше се за най-малкото, често се караше на детето. На малката русокоса Ниночка жената гледаше съвсем други очи. Обичаше да я държи в скута си, да ѝ прави прически, да ѝ облича роклички.
„Момиченце, просто кукла, истинско щастие“, – придумваше леля Света, докато пробваше поредната нова дрешка на мъничето. Тя често се разхождаше с доведената си дъщеря по селото, вземаше я със себе си в града. Момичето отвръщаше на леля Света с ласка и привързаност и веднъж дори започна да я нарича мама, което по някаква причина причини на Иван почти физическа болка.
„Тя е малка, по-лесно ще свикне“, – обясни бащата, виждайки състоянието на сина си. „А и за Ниночка така е по-добре.“ Такъв откровен разговор с родителя беше рядкост за Иван.
Мъжът също някак се беше съсредоточил върху Ниночка и леля Света, а синът му, той стана излишен и за него. Веднъж Иван заведе Ниночка на разходка в полето. Той беше правил това много пъти преди.
Сестричката обичаше да тича из високата трева след пеперуди, да търси ярки цветя. С тях тръгна и съседското момче. Той също взе сестра си, на възрастта на Ниночка.
Малките прекараха весело време заедно под надзора на по-големите братя. Но когато Иван се върна, го посрещна недоволна и разтревожена леля Света. Тя, без да каже нищо, удари шамар на момчето.
Докато той притискаше ръце към горящата си буза, опитвайки се да осъзнае с какво е заслужил такова посрещане, жената успя няколко пъти да го удари с пръчка малко по-ниско от гърба. „Какво става?“ – през сълзи попита Иван, избягвайки разярената си мащеха. Оказа се, че тя, като не е намерила Ниночка в двора, се е изплашила.
Тичала е из селото, търсила е мъничето, питала е съседите. Дори е искала да се обади в полицията. Само че навреме момчетата са ѝ разказали, че момичето е на разходка в полето с брат си.
Леля Света вече е излизала от портата, за да доведе хулигана у дома и да върне безценната Ниночка. Но разхождащата се двойка се е появила сама. Така Иван попадна под горещата ръка на мащехата си.
„Никога не я води без мое разрешение, чуваш ли?“ – крещеше жената в лицето на смаяното момче. А бащата… Той стоеше до тях, чуваше всичко и дори не помисли да се застъпи за сина си, въпреки че прекрасно знаеше, че той се разхожда с Ниночка от нейното раждане. И нито веднъж нищо не се беше случило на мъничето.
Равнодушието на бащата нараняваше много повече от обидните, несправедливи думи на леля Света и дори от побоите ѝ. Ако преди леля Света поне се стараеше да сдържа раздразнението си, то след този случай спря да се труди. Тя наричаше Иван с най-лошите думи, опитвайки се да го отпрати далеч от къщата с някаква задача.
Натоварваше го с тежка работа. И никакви усмивки, никаква нежност, никаква благодарност. Бащата… Той се държеше приблизително по същия начин като новата млада съпруга…
Това беше най-обидното. На Ниночка купуваха сладкиши. Водеха я на атракциони и на кино в града.
Подаряваха ѝ прекрасни кукли. Иван не получаваше нищо. „Не е заслужил“, – обясняваше позицията си леля Света.
„Учиш зле, държиш се неуважително, изчезваш незнайно къде по цели дни.“ Иван наистина се стараеше по-рядко да е вкъщи, оставаше навън с приятели до тъмно, а ако нямаше никого, просто отиваше в гората, където му беше добре и спокойно по всяко време на годината. Дърветата не обиждаха момчето, те не можеха да станат предатели или мъчители.
Напротив, дъбовете и боровете внимателно изслушваха всички тъжни разкази на нещастното момче. А Иван имаше за какво да тъжи. В семейството се чувстваше ненужен.
Момчето дразнеше баща си, предизвикваше явна неприязън у леля Света. Дори Ниночка, за която по-големият брат някога беше закрилник и най-обичан човек на света, започна да се отнася към него по друг начин. Някак си много по леля Светиному, дори устничките си също така презрително свиваше, гледайки момчето.
Иван разбираше, че ако нещо му се случи, възрастните ще се радват само на избавлението от излишна уста. И се стараеше, честно се стараеше, да оправдае техните очаквания. Държеше се много рисковано, с което си спечели авторитет в средите на селските момчета.
Момчетата смятаха Иван за отчаян смелчага, а всъщност той беше нещастно, никому ненужно дете. Минаха още няколко години. Иван стана тийнейджър, несръчен, ъгловат, затворен.
Оставането вкъщи му стана просто непоносимо. Затова една нощ избяга. Взе пари от чекмеджето на масата, стигна до автогарата.
Пътят беше дълъг, но момчето винаги е обичало пешеходните разходки. Купи си билет, качи се на автобуса и тръгна към града. Гледайки преминаващите покрай него поля и гори, момчето мислеше за новия си живот, който започваше точно сега.
Неизвестността, разбира се, го плашеше, само че всичко друго беше по-добро от днешното му съществуване. Градът отначало смая момчето с многолюдието си. Но скоро Иван се съвзе, огледа се.
Не му харесваше много тук. Момчето винаги е било по-привлечено от тишината, уединението, природата. Но все пак си струваше да опита да започне нов живот.
Те сами дойдоха при него, бездомни момчета. Вероятно някак си бяха усетили сродна душа, бяха разбрали, че селското момче, както и те, не е нужно на никого. Иван беше щастлив да се озове в тяхната компания.
Тук го приемаха и дори по своему го обичаха. Момчетата живееха в изоставена, недовършена сграда в края на града. Изкарваха си хляба с дребни подработки, на някого ще занесат куфар до влака, някъде ще пометат улицата, ще помогнат на товарачите в магазина да разтоварят камион.
А също така тийнейджърите крадяха. Това беше едновременно страшно и забавно. С времето Иван научи всички тънкости и стана, както и останалите, редовно да попълва общата каса с плячка.
Разбира се, от време на време някого хващаха. Веднъж хванаха и Иван. Момчето нямаше късмет.
За ръката го хвана здраво дебел мъж с малки зли очички. Той не пусна бездомното дете, въпреки молбите и сълзите му. Завлече го до полицейското управление.
Така Иван се озова в колония за непълнолетни. Всичко, което му се случи там, дори не му се искаше да си спомня сега. Беше трудно.
Беше много тежко. Това е просто ад на земята. Така разказа Иван на своя внимателен слушател за времето, прекарано в стените на ужасното заведение.
Фьодор дори се потресе от тези думи. Виждаше се, че историите на Иван му правят силно впечатление. Това е добре.
Може би най-сетне ще разбере, че и по-голямата му дъщеря има нужда от грижи и любов, че без това с нея непременно, рано или късно, ще се случи голяма беда, както се случи с Иван. Бащата посети сина си в колонията само веднъж. Оказва се, че го е обявил за издирване, но сам не е участвал в търсенето.
Вероятно, както и леля Света, се е надявал, че синът му няма да бъде намерен и всичко ще се реши от само себе си. Но един прекрасен ден на бащата се обадили и му разказали за съдбата на Иван. Наложило се на мъжа да се влачи до съседния град за среща с непослушния си син.
Като видя родното лице, тийнейджърът се разплака. Толкова се нуждаеше от подкрепа, поне от добра дума, от уверение от близък човек, че всичко ще бъде наред, но момчето не дочака нищо от това. Бащата упрекваше сина си, обиждаше го.
„А Света беше права, че ще свършиш живота си в колония. Не напразно тя пазеше Ниночка от твоето влияние, умна, проницателна жена.“ „Но почакайте“, – не издържа един от надзирателите.
„Попадна по първоначална грешка, по глупост. Пред него е цял живот. С подкрепата на близките ще се справи съвсем.
Защо така?“ Бащата само махна с ръка. Той вече беше решил всичко за себе си. Мъжът повече не посети сина си.
Иван излезе след година. Той вече беше почти съвсем възрастен, седемнадесетгодишно момче. Без образование, без надежда за бъдеще, без семейство.
Къде да отиде? Съвсем не му се искаше да се върне у дома. Там не му се радваха. И момчето отиде на гарата при старите си приятели бездомници, там, където наистина го чакаха.
Иван продължи да краде. А как иначе? Иначе бездомникът не може да живее. И, разбира се, отново го хванаха.
Този път момчето седна за дълго. В колонията навърши осемнадесет и го прехвърлиха в заведение за възрастни. Там беше още по-зле.
Иван дори започна да си мисли да се отърве от този свят. За какво да остане на тази земя? На кого е нужен тук? Но, за щастие, в живота му се появи състрадателен човек. Учителят по математика Андрей.
Към колонията беше организирано училище за тези, които не бяха успели да получат диплома за средно образование на свобода. На чиновете седяха мъже на различна възраст, и такива младежи като Иван, и съвсем възрастни хора. На Иван неочаквано му хареса да учи.
Особено го привличаха уроците по математика. Учителят, виждайки това, поощряваше усърдието на ученика, даваше му допълнителни задачи, обясняваше му по-сложни теми индивидуално. „Ти всичко схващаш мигновено“, – удивляваше се мъжът.
„Ти си толкова способен? И защо си тук?“ Веднъж Иван му разказа своята история. В очите на мъжа момчето видя съчувствие и разбиране. След това откровение Андрей стана за момчето истински приятел и наставник.
Той му помогна да завърши училище, макар и в колонията, с отличие. Той покани в заведението специалист по професионално ориентиране, който установи професионалните предпочитания и способности на Иван. При него момчето живя първото време след излизането си от колонията, когато се готвеше да кандидатства в местния университет в специалност „Горско и парково стопанство“.
Андрей много разговаряше с Иван насаме, обясняваше му колко опасен е неговият начин на живот, напомняше му кое е добро и кое е лошо, даваше му житейски насоки. Някога Андрей самият е бил в подобна ситуация. Тогава му помогнали и по този начин той връщаше дълга си, опитваше се да спаси съвсем младо момче.
Усилията на Андрей не останаха без резултат. Иван завърши университета, стана лесничей. Наставникът понякога идваше при него в колибата.
Иван винаги се радваше искрено на посещенията му. С баща си Иван повече не общуваше, опитваше се някак да налади отношения, тогава той вече беше сериозен, състоял се човек. Накупи подаръци за всички, пристигна в родния си дом, но нищо не се промени.
Все още не му се радваха там. Иван не таеше злоба към роднините си, но повече не търсеше срещи. Имаше приятели, имаше добри другари, имаше Андрей и на мъжа му беше напълно достатъчно.
Иван така и не се сдоби със собствено семейство. Опита се, докато беше млад, но нещо не се получи. Така и живееше сега в малка колиба сред гората.
И това положение на нещата напълно го устройваше. Ако не беше Андрей и неговата подкрепа в онова трудно време, не се знае какво щеше да стане с мен. По-точно, разбира се, ясно е, че нищо добро.
Фьодор с изумление гледаше Иван. „На вас, на вас толкова много ви се е наложило да понесете. Вашето семейство, техните отношения, това е просто ужасно.“
Нищо не напомня. Иван гледаше право в очите събеседника си. Той отмести поглед.
„При нас е съвсем друга ситуация“, – опита се да спори Фьодор. „Детето страда. Вие сте се съсредоточили изцяло върху болната си дъщеря, а по-голямата, тя заслужава вашата любов.
Тя се нуждае от нея. Но ние се стараем. Това е толкова трудно.
Вие не разбирате. Вашето момиче едва не извърши непоправимото. Боли я.
Тя страда. И аз много добре усещам нейното състояние. И аз съм бил такъв.“
Иван говореше тихо, за да не чуе Катя, която седеше до вратата. „Спасете я, докато не е късно.“ Фьодор наведе глава…
Изведнъж започна да осъзнава колко несправедливи са били към Катя. Той с нежност и съжаление погледна по-голямата си дъщеря, вече толкова пораснала, но много крехка и беззащитна. После внимателно свали Милана на стола.
Приближи се до Катя. Здраво я прегърна. В очите на детето проблесна изненада.
После радост. Най-сетне момичето заплака, неспособно да сдържи емоциите си. Милана безучастно гледаше тази картина.
Горкото дете. Иван искрено се надяваше, че лечението все пак ще помогне на това симпатично мъниче. Разбира се, на родителите им е трудно, но това съвсем не означава, че трябва да лишават от внимание по-голямата си дъщеря.
Катя не е по-лоша от никого. Фьодор галеше Катя по косата, шепнеше ѝ нещо успокоително. Момичето постепенно се успокои.
Гледайки тази картина, Иван разбираше, че всичко при тях сега ще бъде наред. Фьодор осъзна, че така не може да продължава. И непременно ще го съобщи на съпругата си.
От това ще спечелят всички, дори Анна. Фьодор дълго благодари на Иван преди да си тръгне и за спасяването на Милана, и за откровението, което помогна на мъжа да разбере много неща. Накрая Иван погали Катя по главата и каза, че тя може да идва при него по всяко време, след като предварително предупреди родителите си, разбира се.
Момичето се усмихна и обеща непременно да посети горската колиба. Егерът разбираше, че така ще бъде. Катя непременно ще дойде тук още много пъти.
Иван ще се грижи за нея. Той ще стане за това момиче Андрей, ако е необходимо. Всяко дете заслужава любов, внимание и защита от възрастните.