Саша от ранна възраст мечтаеше да стане полицай. Разбира се, също като много момчета, родени през 80-те години. Но с течение на времето ситуацията в страната значително потисна това желание.
Въпреки това, Саша беше убеден, че рано или късно ще стане детектив или криминалист, или някой друг в този дух. Но именно като борец срещу престъпността майка му Мария Ивановна едновременно подкрепяше идеята на сина си и в същото време не беше сигурна в този избор. Важно е да се отбележи, че бащата на Саша беше оперативен работник и загина от изстрел на престъпник още преди раждането на сина си.
Мария не искаше такава съдба за детето си. Но и не можеше да го разубеди, тъй като виждаше, че Саша е напълно увлечен от тази идея. Въпреки това, след училище всичко не се разви по план.
На медицинската комисия внезапно откриха проблеми със сърцето и повишено кръвно налягане при Александър. Това беше неочаквано, тъй като той винаги изглеждаше здрав. Изпратиха младия мъж на един преглед, след това на друг.
И докато го преглеждаха, изтече срокът за подаване на документи в милиционерската академия. А по-нататък съдбата се завъртя така, че само мама да не плаче. Нищо, сине, догодина ще кандидатстваш някъде.
Все пак възможности има не само в тази академия. Успокояваше Мария. А дотогава ще си стоиш вкъщи, ще помогнеш с ремонта.
Краката ми съвсем се влошиха. Работата е там, че жената, макар и все още млада, страдаше от артрит, който се влошаваше с всяка изминала година. Лекарите само вдигаха ръце, изглежда, това беше генетична предразположеност.
Важното е да не прерасне в артроза, тъй като това можеше да доведе до инвалидност. Саша се грижеше за майка си, както можеше. Всичката тежка домакинска работа пое върху себе си.
От една страна, той се радваше, че така се получи с кандидатстването, иначе щеше да му се наложи да напусне дома си, оставяйки майка си сама с болестта ѝ. А така той е до нея и винаги може да помогне. Но въпреки това е обидно, че не е приет.
А през зимата момчето получи повиквателна за армията. Значи, за учене се оказа негоден, а да служа мога, учуди се Александър. Но в сборния пункт си имат свои методи.
Лекарите го сметнаха за абсолютно здрав. А относно кръвното налягане, просто казаха, че при момчето заради емоционалния фон кръвното налягане скача. Здрав е и годен за служба…
Александър беше обиден. Защо тогава всички тези проверки? Вместо да учи, го изпращат в армията. Момчето изобщо не отказваше армията, смяташе, че службата за мъжа е необходимост.
Но през последните месеци все повече се замисляше. А как ще се справи майка му без него? Краката ѝ боляха все повече и повече и никакви лекарства не помагаха. Въпреки това Мария Ивановна настоя синът ѝ да служи.
Въпреки че позната от поликлиниката подсказа един надежден начин – да получи отсрочка. Трябва да оформиш сина си като твой попечител и тогава никой няма да го закача, каза лекарката Людмила Петровна, добра жена, която искрено искаше да помогне. В миналото тя беше загубила брат си, който се беше върнал от Афганистан в цинков ковчег, и затова смяташе армейската служба за опасна.
Тя познаваше Мария отдавна, знаеше колко силно е майката привързана към сина си. Людмила Петровна, няма да правя нищо, отказа Мария Ивановна, за пълна изненада на лекарката. Саша няма да ми благодари за отсрочката, той има нужда от армия, както и да го погледнеш.
И това беше точно така. Александър вече беше разбрал как да влезе в полицията след армията. Първо ще отслужи, после ще започне на най-ниската длъжност в полицейското управление, а после ще получи и образование.
Той не търсеше лесни пътища, а и такива по принцип нямаше. Саша го взеха преди Нова година. На гарата го изпращаше майка му, която едва стоеше на крака от притеснение.
Приятелите на Александър дойдоха, съучениците също. Някои момчета бяха изпращани в армията от момичета, но Саша нямаше никого, той още не беше особено близък с никого. Още не беше успял.
В учебния център попадна в Киев, в танкови войски. Мария Ивановна особено се зарадва на това, по това време тъкмо започваха конфликтите в Донбас. Добре, че синът ѝ е далеч от всичко това.
Нека по-добре да пази столицата, там все пак сега е спокойно. Въпреки това скоро дойде тревожно съобщение от Александър, че го преместват в друг регион. И тук майчиното сърце замря от страх.
Нима любимият ѝ син ще попадне в онзи ад, който всеки ден показват по телевизията? За съжаление, така и стана. За това, че синът на Мария е преместен в Донбас, жената научи във военното окръжие. Едва след настоятелните ѝ разпити ѝ казаха.
Да, синът ви е точно там. А че не пише, ами, вероятно сега не му е до писма. Трябва да разбирате, уважаема майко.
На майката ѝ оставаше само да се моли за сина си и да се надява, че всичко ще бъде наред. Тя се стараеше да бъде силна, без да показва страховете и притесненията си. Дълбоко в душата си Мария вярваше, че Александър ще успее да премине през всички изпитания на службата и ще се върне у дома жив и здрав.
Все пак тя знаеше, че синът ѝ има воля, мъжество и умение да се справя със сложни ситуации. Мария Ивановна осъзнаваше своята загриженост и предприемаше мерки, посещавайки храма всеки ден, където палеше свещи и се молеше за здравето на сина си. Понякога получаваше от него кратки писма, които съобщаваха за неговото благополучие.
В същото време осъзнаваше, че той не може да пише често. Майката искаше да знае повече за това как се храни и почива и колко опасна е неговата среда. Майката често се питаше дали телевизията не преувеличава ситуацията.
Но скоро писмата съвсем спряха да идват. Мария проверяваше пощата си няколко пъти на ден, но без резултат. Дори пита местния пощальон дали не са се изгубили писма.
Пощальонката уверяваше майката, че е внимателна към цялата кореспонденция и я посъветва да се обърне към военното окръжие. Времето си течеше. Без да изразява мислите си, Мария разбираше, че трябва да отиде именно там.
Но отлагаше, страхувайки се да чуе лоши новини. В крайна сметка тя все пак отиде във военното окръжие, където я препращаха от един кабинет в друг. Търпеливо ходеше напред-назад и се стараеше да игнорира болката в коленете си, майката се надяваше да чуе добри новини.
Най-накрая тя попадна при военния комисар, който дълго мълча, навел глава и се колебаеше, преди да заговори. След това, поглеждайки майката втренчено, той най-сетне произнесе, че синът ѝ е изчезнал безследно след тежък бой. Уплашената майка попита къде може да е отишъл.
Военният комисар предположи, че е взет в плен, но при освобождаването от нашите войски Александър не е бил открит. Мария попита какво да прави сега и комисарят тихо отговори, че трябва да се моли. Той я увери, че ще ѝ съобщят, ако има някакви новини.
Мария Ивановна кимна и излезе от кабинета, очите ѝ се напълниха със сълзи. Физическата болка в краката се губеше на фона на душевните мъки. Тя мислеше за сина си, може би в плен, и за ужасните издевателства, за които говореха по телевизията.
Толкова ѝ прилоша, че падна и изгуби съзнание точно до автобусната спирка…
Минувачи повикаха бърза помощ и лекарят съобщи, че е получила сърдечен удар. В болницата ѝ предложиха да остане за лечение и лекарят каза, че всичко ще бъде наред, трябва да избягва стреса.
Мария със сълзи отговори, че няма за какво да се радва, тъй като синът ѝ е в плен и нищо конкретно за съдбата му не е известно. Лекарят не успя да намери подходящи думи и предложи успокоително. Една година мина след като Александър изчезна безследно.
На Мария нищо не ѝ съобщиха за съдбата му. Тя се обърна към военни и граждански структури и ѝ препоръчаха да се обърне към комитета на войнишките майки. Всички, които можеха, търсеха информация за Саша.
Но цареше пълна тишина. Александър изчезна безследно и никой не можеше да каже какво се е случило с него. След три години Мария намери бивш съслуживец на Саша, Николай, с когото бяха служили заедно в Донбас.
Въпреки това, поради алкохолизма и психичните си проблеми, Николай не успя да разкаже нищо полезно. По време на срещата им той каза, че Саша може би вече е мъртъв и погребан, докато самият той всяка нощ се бори с халюцинации. Мария беше шокирана и напусна апартамента на Николай.
Но още в коридора се срещна с измъчената му майка. Жената предупреди Мария Ивановна да не слуша думите на Николай, тъй като умът му не беше наред заради войната. Преди синът ѝ беше умен и образован младеж, изучавал физика и математика в института.
Но след като отиде в армията и беше ранен, животът му се преобърна. Всичко това се отрази на здравето му, той започна да пие и да страда от халюцинации. Мария напусна къщата с тежко сърце, неволно сравнявайки това, което синът ѝ и Николай бяха преживели.
Здравето ѝ се влошаваше с всяка изминала година. Сега ѝ се налагаше да ходи с бастун и да усеща постоянна болка в сърцето. Понякога през нощта се молеше на Бог, молеше Го да ѝ позволи да умре и да я прибере при Себе си, ако синът ѝ е там.
А ако е жив, тя молеше Бог да приеме нейния живот в замяна на живота на сина ѝ. Мария Ивановна продължаваше да страда и да се бори за сина си, често го виждаше в сънищата си. Тези сънища повече приличаха на спомени за Саша в различни периоди от живота му.
Но веднъж сънува странен и тревожен сън, в който синът ѝ казваше, че е под земята и е жив, и я молеше за помощ. Този сън силно обезпокои майката и тя повече не можа да заспи. Мария беше съвременен и рационален човек, не вярваше в мистика, въпреки че посещаваше църква.
Въпреки това този сън не ѝ даваше покой и тя реши да последва гласа на сина си. На следващата сутрин с нови сили и решителност започна да се обажда на различни организации, занимаващи се с издирване на изчезнали хора. Въпреки че войната отдавна беше свършила и много хора бяха освободени от плен, Александър не беше сред тях.
Въпреки всички усилия и надежди, възродени от съня, Мария продължи да търси сина си, разчитайки на неговите думи, че е жив и се намира под земята. Този сън стана светлина в края на тунела, Мария не искаше да се предава, докато не намери сина си и не узнае неговата съдба. Майката се надяваше, че въпреки всичко, нейният Сашка е жив и ще успее да го върне у дома, обединявайки семейството и намирайки дългоочакваното спокойствие.
Тя се замисли, че това може да е някакво подземно помещение или мазе, където може би държат сина ѝ и затова не могат да го намерят. Обсъждаше това с хора, занимаващи се с издирване, но никой не можеше да ѝ даде точен отговор. Скоро издирването на Александър отново спря.
Оттогава минаха 10 години. Никой повече не го търсеше, въпреки че Мария Ивановна се обръщаше където само можеше. Но безуспешно.
Пишеше писма до телевизията и вестниците, но цареше пълна тишина. Нейните писма нито веднъж не бяха прочетени, те, явно, изчезваха или изобщо не ги смятаха за нужни. Веднъж Мария се обърна дори към гадателка, която каза, че синът ѝ е жив.
Това само разстрои майката, която и без това имаше незарастваща рана на сърцето. От преживяванията си до 50-годишна възраст жената побеля и ѝ оформиха инвалидност. Движеше се из къщата с проходилка, а навън само с инвалидна количка.
Имаше социален работник на име Татяна, малко мърмореща, но педантична жена. Татяна установи, че Мария се нуждае от специален масаж заради артрозата си, но в поликлиниката не даваха направление. Тя се възмущаваше, че на жената не може да се направи безплатен масаж, защото има само инвалидна пенсия.
А синът ѝ е изчезнал безследно на война. В крайна сметка, чрез социалните служби, Татяна издейства масажистка, която се оказа мила жена с тъжни сини очи. Нина правеше прекрасен масаж и веднъж в разговор с Мария Ивановна разказа, че всъщност е хирург по професия.
Въпреки това животът се стече така, че след определени събития в живота си Нина повече не можеше да държи скалпел в ръка. Тя се научи на масаж и, по нейни думи, не съжаляваше за това, тъй като обичаше работата си. Мария кимна в отговор и не задълба в причините за смяната на професията на масажистката си.
В онзи ден на масичката лежеше албум със снимки и те с Нина пиеха чай, общувайки задушевно. Мария Ивановна показа семейния албум и когато масажистката видя снимка на Александър във военна униформа, изведнъж застина. Попита дали това е синът на Мария, Нина заяви, че май го познава, въпреки че тогава е изглеждал малко по-различно.
Майката с тревожен глас помоли да обясни къде масажистката е виждала сина ѝ. Като въздъхна тежко, Нина започна да разказва своята история. Тя беше на около 30 години, завършила медицински институт и наскоро се беше омъжила за хирург на име Юра.
Веднъж им предложиха да отидат в район на бойни действия, където в местна болница един хирург беше убит, а друг беше избягал. Мирното население все пак се нуждаеше от медицинска помощ и болницата се намираше доста далеч от града, в селище с население около 5000 души. Съпругът и съпругата помислиха и решиха, че това би било правилното решение в този момент.
Те планираха да спечелят достатъчно пари от тази работа, за да си купят апартамент в родния си град след завръщането си. Въпреки това всичко не се разви по план. В това селище те работиха около месец, но една нощ при тях дойдоха бандити, настоявайки да прегледат техен ранен.
Юрий категорично отказа и тогава просто го убиха пред очите на Нина. Бандитите заловиха Нина и я принудиха да извърши операция на ранения им другар. След това я отведоха на непознато място, където жената разбра, че едва ли ще я оставят жива.
Хвърлиха я в дълбока яма, на дъното на която имаше слама и лежеше контузен младеж. Нина нямаше никакви средства да му помогне и те седяха в ямата заедно до разсъмване. Сутринта тя успя да разгледа добре лицето на момчето и видя, че е още съвсем млад юноша.
Въпреки това той не каза или не можа да каже името си. Оказа се, че той и не можеше да произнесе нито дума. След това Нина я извадиха горе и отново я поведоха.
Павел, един от бандитите, беше съвсем млад. Жената разбра накъде отиват. Превъзмогвайки страха, тя го помоли да я пусне, казвайки, че е изпълнила всичко, което искат неговите господари.
Момчето мълчеше. Когато я доведе до ръба на пропаст, внезапно изстреля във въздуха и през зъби ѝ каза да бяга. На жената не ѝ се наложи дълго да я убеждават.
Скоро тя беше при своите и разказа за онова момче. Обясниха ѝ, че или ще го разстрелят, или ще го изпратят да работи, въпреки че второто изглеждаше малко вероятно. Скоро селото беше освободено, но момчето така и не беше намерено.
Нина след всички преживени събития повече не можа да работи като хирург. В крайна сметка тя каза на Мария Ивановна, че онова момче много е приличало на сина ѝ. Избърсвайки сълзите си, майката попита дали момчето е намерено при освобождението.
Нина отговори, че само не са го виждали мъртъв. Жените замръзнаха, гледайки се една друга. Те разбраха всичко без думи.
И след няколко дни Нина буташе по перона инвалидна количка, в която седеше Мария. Двете се отправиха натам, където преди 10 години Нина за последен път беше видяла Александър. Сега това селище не изглеждаше толкова зловещо, колкото беше останало в паметта на жените.
Обикновено планинско село, където живеят обикновени мирни хора. Те строят къщи, пасат овце по планините, децата играят на топка. И ето две жени, едната бута количка с другата, минаха по улицата.
Старец с висока кожена шапка строго ги погледна иззад оградата и попита кои са. Нина дори се обърка, спомняйки си за страданията, които ѝ се бяха наложили да преживее тук. Тя се упрекваше за мислите си, че е дошла тук, разбирайки, че няма сили да остане тук.
И какво могат да намерят тук? Те просто са тук чужди. Много години минаха, но Мария Ивановна беше пълна с решителност. Толкова години се обръщаше към различни организации, молеше да намерят сина ѝ, надявайки се на някого.
Но сега тя сама беше там, където са виждали сина ѝ. Нека това да е било отдавна, но все пак е било. И сега тя все пак ще узнае цялата истина, колкото и тежка да е тя.
Жената се извини и извади снимка на Александър, казвайки, че търси сина си, който е изчезнал тук по време на войната. Старецът измърмори, че много хора са изчезнали и посъветва чужденците да се махат оттук незабавно. Ако за толкова години синът не се е появил, значи вече не е на този свят.
Мария почти го молеше да погледне снимката, все пак тя беше дошла тук отдалеч, преодоляла няколко хиляди километра. Възрастният мъж небрежно взе снимката, погледна я. И лицето му мигновено се промени.
Мария също се разтревожи и попита дали го познава. Старецът малко объркано отговори, че той прилича на неговия пастир. И увери, че не го държи като роб, а просто момчето е било полумъртво в една от ямите след войната.
Искал да го предаде на властите, но те категорично отказали, смятайки, че той все пак ще умре и ще им се наложи да се занимават с тялото. Старецът извадил момчето и жена му му помогнала да се оправи. Въпреки това той загубил паметта си и просто го наричали Русик през всичките тези години.
Нина потресено попита защо никой не е съобщил за това. Старецът искрено се учуди, казвайки, че е излекувал момчето и че то е било негов помощник. Никой не го е обиждал.
Нина се възмути, питайки дали старецът не е мислил за майката, която толкова години е проливала сълзи и е губела разсъдъка си заради изчезналия си син. Старецът поклати глава, сякаш не разбираше защо трябва да се тревожи за чужда беда. Ще изчакаме този Русик.
Може би изобщо не е Саша. Меко каза Мария Ивановна. Те попитаха кога се очаква пастирът.
На което получиха отговор, че скоро. Старецът изглеждаше загрижен, а какво ако Русик се окаже Александър, той все пак ще загуби ценен работник. Въпреки това се съгласи да го пусне, за да не бъде обвинен в робство.
Скоро в края на селото се появи пастир с овце. Мария насочи поглед към обраслото лице на мъжа, опитвайки се да определи дали е нейният син. Когато се приближи, сърцето ѝ трепна.
Това беше нейният Саша, състарен и с дълбоко хлътнали сини очи и брада. Това беше той, нейният син. Той попита кои са те.
И Мария, сдържайки ридание, отговори, че е неговата майка, протягайки ръце към него. Александър неуверено отговори на прегръдката, тъй като не помнеше майка си.
Всичко от миналия живот на мъжа беше изгубено.
Но сега той ще има нов живот.
След това последва дълго пътуване до дома, възстановяване на документи и ходене по различни институции. Паметта на Александър с времето се върна.
Той се учеше да живее наново, а заедно с него и Мария Ивановна.
Тя дори започна да се чувства по-добре. Нина стана техен добър семеен приятел.
Много неща още предстояха, но главното беше постигнато. Майката намери сина си. Сега тя знаеше, че никога не трябва да губи надежда, дори когато всички наоколо вече не вярват.
Все пак майчиното сърце може да твори чудеса.