Анна Василевна зае свободно място до прозореца в електричката. Беше рано сутринта, в този час хората бързат към града, а от града пътуваха само редки виладжии, затова във вагона беше просторно. Анна Василевна погледна през прозореца, после към кутията, в която се намираше грижливо отгледаният разсад.
Провери дали нещо не се е счупило, не дай Боже. Всичко беше наред. Младите красиви растения гордо стояха в пластмасови чашки, като храбри войници.
Това не беше целият багаж. До нея стоеше голяма пазарска чанта, жената се наведе към нея и едва чуто каза: „Почакай, Мурзик, скоро ще сме вкъщи, ще потичаш“.
В чантата удобно се беше настанил нейният горещо обичан котарак. Преданият приятел пътуваше с господарката си до селото за цялото лято, до последния ден. Котката мяука, сякаш отговаряше, че ще търпи, колкото е необходимо.
Отстрани като погледнеш, обикновена виладжийка пътува за поредния сезон. Всичко е така, но само че виладжийката е вече на 80 години, солидна възраст за физическа работа. Не всяка старица на нейно място би тръгнала.
Ето и Анна Василевна вчера също се съмняваше. Но когато рано сутринта стана, съмненията сякаш изчезнаха с ръка. Ами как ще е без своето село? Да, тя отдавна е градски жител, живее в апартамента на покойната си сестра.
Но всяко лято душата ѝ се стреми към селото, към къщата, където е била щастлива. В тази къща досега всичко напомня за сина ѝ Васенька, когото, за съжаление, няма вече много, много години. Времето е лош лечител, не минава и ден без спомени.
Как го е чакала от учене, после от работа, как са вечеряли заедно, открито са разговаряли. „Ще отида, разбира се, ще отида, докато съм жива ще пътувам“, – твърдо реши Анна Василевна. Още веднъж провери дали е събрала всичко, сложи котката в чантата и заключи вратата.
Обади се в апартамента на съседката Зоя. Тя винаги съжаляваше добрата старица. „Анна Василевна, скъпа, ами къде така рано? Аз пак за цялото лято.
Пазете си силите и здравето. Голяма възраст е, както и да го въртим. Няма нужда да се суетите.
Почивайте си повече. Тревожа се за вас.“ „Ще си почина, Зоюшка.
Ето като стигна в Христовия рай, там ще си почивам.“ „Не е дошло още това време. Вземи ключовете.
Всичко както обикновено, цветята да полееш, сметките от пощенската кутия да вземеш. Ами ти сама знаеш, няма да забравиш“, – усмихна се Анна Василевна. „Не се тревожете, всичко ще бъде под личен контрол.“
Поддавайки се на радостната старица, Зоя намигна. И ето Анна Василевна на прага на толкова родна за нея къща. Посреща я красив цъфтящ люляков храст.
Жената внимателно постави кутията с разсада в антрето и най-накрая пусна Мурзик на свобода. Той първо се протри в ъглите на толкова уютните за него стени, а после с всички сили се затича в двора. Въпреки почтената си възраст, тя все още чувстваше в себе си сила и енергия.
Разбира се, кръвното понякога скачаше, но засега се разминаваше с няколко хапчета, за да се върне в норма. Анна Василевна обичаше да планира всичко. Това беше професионално, все пак цял живот беше работила като учителка по украински език.
Ето и сега не промени навиците си и си начерта планове за работа за близките дни. Само ще си позволи малко да си почине с чаша чай и ще започне трудовият десант. И така, какво е в плановете? Да почисти къщата и задължително да изпече палачинки, дори Мурзик ги обожава.
А утре ще прекопая лехите и ще засадя разсада. Вдругиден ще подрежа малиновите храсти и ще побеля ябълковите дървета. Така забързано и денят мина.
Вечерта възрастната жена хапна и си свари вкусен чай, за да го пие с любимите си палачинки. Денят беше горещ и дори на залез слънце се запази топлината. Анна Василевна отвори леко прозореца, вятърът беше приятен и съвсем не студен.
Изведнъж тя трепна от прорязваща слуха непонятна музика, гърмяща по цялата околност. Целият този ужас се носеше от съседната къща. Старицата се учуди, все пак в тази къща вече две години никой не живееше и дори не беше идвал, а тук такова нещо.
Тя надникна през прозореца и видя, че…
…към къщата започнаха да пристигат една след друга скъпи коли. Нищо, нека младите да се забавляват. Сигурно до нощта веселбата ще свърши.
Искрено се надяваше Анна Василевна. Надеждите на жената не се оправдаха. Съседите не се успокоиха.
Бесната музика гърмеше до сутринта, през нея се пробиваха пияни гласове. Анна Василевна не затвори очи цяла нощ, нямаше нито един шанс за това. Чувстваше се напълно разбита, цялото тяло я болеше, в главата ѝ бучеше.
Тук вече не ѝ беше до копаене на лехи. Но все пак тя е оптимист. Все пак вчера беше неделя, а вече днес в понеделник със сигурност няма да има пияна компания и тя най-накрая ще може да се наспи.
Старицата беше ошашавена, когато, поглеждайки през прозореца, отново видя неадекватни хора, всички в същите коли. А в къщата вече на пълна мощ бяха пуснали диви песни. Обхвана я страх, как ще живее тук цяло лято? Ще ѝ се наложи, като беглец, да напусне родния си дом.
Но Анна Василевна не беше от плашливите, тя реши да опита да отиде при съседите и да ги помоли малко да намалят звука на музиката. Жената-робка нерешително прехвърляше крак от крак пред съседната къща, когато млад мъж я удари с кутия с алкохол. Той вече беше доста препил.
„Опа, бабо, ти при нас на гости ли си? Заповядай! Танаци до сутринта, вино като река, няма да съжаляваш! Нинка, при теб още една приятелка е дошла. Какво си застинала, влизай!“ – подтикна я в къщата момчето. Тя се озова в стая, тресяща се от силна музика.
Наоколо груби, необработени, пияни мъже и момичета. Езикът не се обръща да ги нарече мъже и жени. Към Анна Василевна се приближи гримирано младо момиче, от което лъхаше смесен мирис на парфюм и вино.
— Госпожице, бихте ли могли да намалите малко звука, моля? — учтиво помоли старицата. Девойката направи гримаса на недоволство и нагло извика: — Бабо, какво си въобрази? Няма да намаля нищо, това е моята къща и ще си почивам тук колкото искам и както искам! — че и да ми дава наставления старата.
— А ако не ти харесва, може би е време да си играеш в ковчег? Ето там, в гробището, си лежи и никой няма да те безпокои. Анна Василевна беше живяла много години, но за първи път чуваше такива груби думи по свой адрес. Тя стоеше вцепенена и не знаеше какво да отговори на тази ужасна реч.
— Какво си се спряла? Върви си вече оттук! — изпроводи я девойката. Жената се обърна и трудно тръгна. От обидите, които ѝ бяха нанесени, вътрешно цялата трепереше и краката ѝ не я слушаха, станаха като памучни.
Тя се спъна в прага, залитна, но едва-едва се задържа. „О, вече се е напила! Повече да не ѝ наливате!“ – изсмя се пияната компания. Анна Василевна се завлече към дома си.
От обида и унижение сълзи ѝ напираха на очите. Тя ги избърса с набръчканата си длан и се опита да се успокои. Вкъщи изпи лекарства, но дори това не помогна.
След като си пое дъх и осъзна случилото се, жената си помисли: „Нима заслужавам такова отношение? Не трябва да го позволявам. Трябва да усмиря тези разюздани наглеци. Има управа за тях.
Полицията“. И тя се обади. В полицията неохотно приеха обаждането…
Сигурно са си помислили, че пак бабите не дават мира, все на тях им трябва най-много, но полицейската кола все пак тръгна. Казват, че на наглеците им върви. Вървя им и този път.
Един от закъснелите за пияното парти гости видя полицейската кола много преди да стигне до къщата. Той се обади на домакинята и я предупреди. Тя изключи музиката и пияната къща затихна.
„Ей, слушайте всички тук. Изглежда, тази стара вещица е извикала ченгетата. Добре, че Славко ги е видял, когато е идвал насам, и е предупредил.
Стоим си тихо засега. И водката махнете от масата“, – заповяда домакинята, Нинка. След пет минути пристигнаха патрулните.
„Нина Самойлова, има сигнал срещу вас. Съседката твърди, че трета нощ подред устройвате пиянски партита с гърмяща до сутринта музика. Не давате на съседите да спят, нарушавате обществения ред“, – каза полицаят, гледайки изпод вежди.
— А вие чувате ли музика или може би виждате пиянски скандал? Разбираме, че в района има пенсионери, виладжии. Те трябва да си почиват след трудов ден. Дори не ни е минавало през ум да нарушаваме спокойствието им.
Винаги е тихо, уверявам ви. Без да мигне, тя излъга. — Но вашата съседка Анна Василевна твърди обратното.
Какво ще кажете за това? — попита полицаят. — Ами вие знаете ли на колко години е тя? Вече е над 80. Всички в селото разбират, че ѝ е хлопа дъската.
Все ѝ се чуват някакви странни звуци и ѝ се струва, че идват от нашата къща. Съвсем ни е побъркала. Идва тук всеки ден.
Именно на това място ѝ се привижда шум. А на мен ми се струва, че ѝ шуми в главата. Тази старица трябва да се лекува, докато не е станало късно, иначе ще побърка всички тук — отговори домакинята.
Полицаят не намери аргументи, за да възрази. Самойлова не беше хваната на местопрестъплението, затова е трудно да ѝ се предявят претенции. А може би е права за старицата? На такава възраст възрастните хора са много мнителни и склонни да преувеличават всичко без никакъв повод.
— Добре, извинете за безпокойството. Ако има нещо, звънете — успя само да каже полицаят. — Разбира се — отговори радостната домакиня…
Едва полицията изчезна от погледа, в къщата отново се разнесе смях и диви викове. „Колко лесно излъгахме тази стара вещица и глупавите ченгета! Хайде, пускаме музиката, наливаме си чашите, продължаваме банкета!“ – извика Нинка. „Трябва да накажем още тази старица, тя ме дразни!“ – добави тя.
Анна Василевна, разбира се, чу, че в съседната къща музиката рязко спря. Веднага разбра, че е дошла полицията, и се надяваше, че целият този кошмар ще свърши. След известно време надникна през прозореца и видя отдалечаваща се полицейска кола.
А след още пет минути в къщата с ужасна сила избухна музика заедно с викове и диви крясъци. Пияните гласове крещяха по-силно от преди, сякаш в наказание на Анна Василевна за нейното обаждане в полицията. Жената отново не спа цяла нощ.
Едва рано сутринта за кратко се унесе в прекъснат сън. Чувстваше се зле, ужасно я болеше главата и ѝ пулсираше в слепоочията. Дори обичайните ѝ хапчета вече не помагаха.
Но Анна Василевна е упорит човек, тя само искаше да спре тези разюздани пиянства. Освен полицията, никой няма да може да попречи на това зло. Тя няма да се предаде.
И ако днес пак започне същото като вчера, тя отново ще се обади в полицията. Денят мина в тревожна суета и с главоболие. Анна Василевна не успя да направи нищо както трябва в градината.
Този летен сезон явно не започна добре. Жената се тревожеше за съседите. А съседите през това време мислеха как да се отърват от нея.
Тази досадна старица сигурно пак ще се обади в полицията, щом чуе музика. Ами да я излъжем. Ще пуснем любимата си музика с цялата сила.
Тя веднага ще извика полиция, а ние веднага ще изключим всичко и ще се превърнем в законопослушни граждани, които са тормозени от луда баба. Ще помолим полицията за помощ и само да помогнат да я изгонят от селото – предложи Нинка. Ами да, страхотна идея – подкрепиха я останалите пияници.
Настъпи вечерта. Анна Василевна продължаваше да се тревожи. С надежда погледна през прозореца.
Изведнъж днес нищо няма да има. Но всичко тръгна по старому. Същият ужасен тътен по цялата околност и пронизителни викове.
Анна Василевна не издържа и отново извика полиция. Изведнъж след около две минути противните звуци спряха. Настъпи тишина.
Жената не разбираше какво се случва. Полицията не можеше да пристигне толкова бързо. Полицейската кола пристигна след около десет минути.
Анна Василевна се досети, че са я подставили, но вече беше късно. „Пак ли вие? Нещо много зачестихте? Какво ви доведе този път тук?“ – сякаш нищо не се е случило, попита домакинята. „Вашата съседка Анна Василевна упорито се оплаква, че шумите“, – каза полицаят.
— Е, това вече е твърде много. Надявам се, че сега вече разбирате, че тя не е нормална. Вече има халюцинации, навсякъде ѝ се привиждат пияни в диви танци.
Тя е луда, това е сигурно. Трябва да я вкарат в психиатрична болница, там ѝ е мястото. — Защо трябва да страдам заради нея? Моля ви, вземете мерки, избавете ни от тази болна истеричка — помоли Нинка.
— Ще се разберем — промърмори недоволният полицай. Щом вратата се затвори, Нинка се разсмя. — Отдавна не бях виждала такива глупаци.
Полицията се отправи към къщата на Анна Василевна. Старицата отвори вратата. „Анна Василевна, уважавам възрастта ви, но съм принуден да ви кажа, че се държите недостойно.
Защо разпространявате клюки за съседите? Те са адекватни хора“, – каза полицаят. „Как? Наистина ли им повярвахте? Ами те нарочно преди вашето идване изключват звука и спират да крещят. Те са ужасни хора и просто се подиграват с всички жители“, – разстрои се Анна Василевна.
„Вече два пъти идвахме по вашите сигнали и двата пъти се оказаха лъжливи. При съседите всичко е наред. Ако още веднъж постъпите така, ще отнесете голяма глоба.
Всичко ли ви е наред с главата? Може би сами си измисляте всички викове и музика?“ – изнерви се полицаят. „Как можете да говорите така? Всичко ми е наред с главата. Какво да направя, за да ви убедя? Елате утре по-късно от днес, точно когато те си купонясват най-много, някъде около 12 часа през нощта“, – хвана се за последния си шанс Анна Василевна.
Полицаят се ядосваше и нервно прехвърляше тежестта от единия на другия крак. „Добре, но ако това е трети лъжлив сигнал, ще бъдете привлечени под отговорност по цялата строгост на закона.“ „Разбрах“, – тихо отговори Анна Василевна.
Полицайската кола си тръгна, а след половин час музиката загърмя и целият този ежедневен кошмар се повтори. През деня Анна Василевна се завлече до местния магазин за храна за Мурзик и на връщане срещна същата тази нахална съседка. „Още ли пълзиш, клюкарко? В полицията ли реши да ни предадеш? Нищо няма да ти излезе, аз ще те предам, само че в лудницата.
Там ще гниеш до края на дните си“, – изхили се Нинка. Минавайки покрай Анна Василевна, тя с всички сили издиша срещу нея миризма на алкохол. На старицата ѝ се зави свят и ѝ се повиши кръвното, едва се добра до дома си.
Сълзи потекоха от очите ѝ. Ако Васенька беше жив, щеше да я защити. Синът ѝ винаги беше смел и загина като герой…
Защо Бог го е взел, а тези невъзпитани наглеци живеят и са здрави? Сигурно е вярно, че небето прибира най-добрите. Но нищо, тя е свикнала да постига справедливост. Жената се надяваше, че тази вечер всичко ще се получи и тя с помощта на полицията ще принуди съседите да спрат този нощен ужас.
Денят клонеше към края. Анна Василевна все още не беше дошла напълно на себе си след внезапната среща с Нинка. Беше съкрушена, опустошена, но се крепеше с последни сили.
Котката, явно разбрала, че на господарката ѝ е тежко, се приближи, скочи ѝ в скута и се търкаше в дланта ѝ. Навън съвсем се стъмни, стрелките на часовника показваха 21:00 часа. От съседната къща не се чуваше ни звук. Сигурно е още рано за събиране, помисли си Анна Василевна.
Жената беше толкова изтощена от последните дни, че реши да се възползва от тишината и да полегне за час, докато дойде полицията ще е още дълго. Анна Василевна се събуди от силен удар по вратата. Тя побърза да отвори, на прага стояха двама полицаи.
— Здравейте, добре че дойдохте. Сега сами ще разберете какво се върши тук през нощта. — Ужасен шум не спира — уверено каза тя.
— Госпожо, вие какво, подигравате ли се с нас? Какъв шум? Къде е лудата музика и дивите викове, за които постоянно твърдите? — попита полицаят с лице по-мрачно от облак. И наистина, пред съседната къща не стоеше нито една кола, в къщата нямаше светлина, абсолютна тишина. — Просто днес някъде са заминали.
Тук всеки ден е шум, вече почти седмица не съм спала. Измъчиха ме. Може би, грубо я прекъсна един от полицаите.
— Общо взето така, Анна Василевна, това вече е хулиганство, трети лъжлив сигнал. Още разбирам, ако беше тийнейджър, да се прави на луд от глупост. Но вие сте възрастен човек, а се държите като ненормална.
Ще дойдете с нас в участъка — каза вторият полицай. — Ами как така? Те се подиграват, а в полицията водят мен. Нарушителите остават на свобода — опитваше се да докаже правотата си Анна Василевна.
— Съседите нито веднъж не са били забелязани в нарушаване на обществения ред, а вие постоянно клеветите хората — невъзмутимо отговори един от полицаите. — Как смеете? Тази компания пияници не дава на никого да живее. — Госпожо, събирайте се незабавно, там ще решим къде да ви настаним.
В килия за 15 денонощия или в психиатрична болница да си лекувате главата — грубо каза патрулният. От безсилие ръцете ѝ затрепериха, едва сдържаше сълзите си, но се наложи да се подчини. И ето я с чанта в ръка вече пътува към полицейския участък.
Старицата прошепна нещо за сбогом на котката. Мурзик е опитен в такива работи, ще налови мишки, ще издържи до нейното завръщане. В полицията тя дълго седя на стол в студен коридор, никой не ѝ обръщаше внимание.
Само от кабинета на дежурния от време на време се чуваха думите „ненормална стара маразматичка“, „лудницата я чака“, „да я дадат в старчески дом, за да не пречи на никого“. А после се чу безкраен смях. „Госпожо, до изясняване на всички обстоятелства, останете при нас за денонощие.
В коя килия да я сложим?“ – попита между другото младият полицай колегите си. Анна Василевна беше много уплашена, пред очите ѝ се стъмни, от стреса неволно се олюля към стената. Тя се хвана за чантата, за да извади хапче.
Но едно неловко движение и цялото съдържание на чантата се изсипа. Жената се свлече на пода и тихо заплака. В това време по стълбите към дежурната слезе началникът на участъка.
Той видя плачещата старица, клекна и започна да събира вещите ѝ. Дойде ред на стария портфейл. От удара в пода той се отвори и от него изпадна смачкана снимка…
Веднага позна своя приятел и колега Василий. До него стоеше той самият. „Анна Василевна, май така се казвате?“ „Аз съм Игор, приятел на вашия Вася.
Ето аз съм на снимката до него. Как попаднахте тук? Какво се е случило?“ Старицата беше толкова разстроена, че не можеше да се овладее. Сълзите ѝ пречеха да говори.
„Анна Василевна, елате в кабинета ми. Успокойте се. Ще пием чай и ще поговорим.“
Той ѝ помогна да се изправи, хвана я за ръка и я поведе към кабинета си. „Ето чай, бонбони, бисквити. Заповядайте“, – предложи Игор.
Възрастната жена обхвана чашата с ръце и отпи няколко глътки, а после разказа своята история за съседите. „Ах, паразити, как се държат като животни. Но аз непременно ще ги хвана на местопрестъплението.
Те ще си понесат наказанието, уверявам ви. А и моите също са добри. Как може така да се общува с човек, сякаш е престъпник? Ще ги накарам да се извинят.
Вие, моля ви, не им се сърдете. Всеки ден общуват с крадци и бандити. Ето и са загрубели душите им.
Извинете ни“, – опитваше се да успокои старицата Игор. „Нищо, ще преживея, силна съм. След смъртта на Васенька вече нищо не ме плаши.
Сама съм сега, нямам никого. Той беше моята утеха, а ти, мили човече, си служил с него? Разкажи ми за него“, – помоли Анна Василевна. „Учихме заедно в юридическата академия, а после армията, попаднахме като редови войници в Будьоновск, въпреки че можехме да си седим в някое топло местенце.
Но ни предложиха, а ние не отказахме. Млади бяхме, безразсъдни. Наблизо в Чечня вървеше война, от това ставаше тягостно.
Но в града, в който служехме, беше тихо и спокойно, докато не дойдоха бойци да се гаврят с мирното население. Толкова години минаха, а аз помня всичко до най-малкия детайл. Вася загина от случаен заблуден шрапнел, закривайки момиче, тийнейджърка.
Той беше истински герой, никога няма да го забравя“, – каза Игор. Спомените разбуниха душата му, тежки страшни времена бяха. Минаха много години, а сякаш беше вчера.
Анна Василевна се стараеше да не плаче, но не ѝ се получаваше добре. Тя си спомняше всичко, как Васенька учеше, как работеше, как го призоваха в армията. А и дълго не можеше да ѝ признае, че отива да служи близо до гореща точка.
А после идваха писма от него, едно след друго, толкова родни и топли. Анна Василевна ги препрочиташе всеки ден и ги целуваше. А в един от неделните дни дойде страшна новина, като гръм от ясно небе.
Василий загина, спасявайки човек. Оттогава животът ѝ се превърна в тягостна река от спомени. Васенька не беше женен, тя дори нямаше внуци.
Анна Василевна не помни как не се е пречупила тогава. Спаси я работата, 9А. По това време тя беше класен ръководител и просто беше длъжна да доведе момичетата и момчетата до завършване на училище.
С годините болката притъпи, но все така безшумно плаче майчиното сърце и нито за миг не забравя за починалия си син. Анна Василевна погледна Игор. Висок, представителен, грамотен.
А и как иначе, все пак той е началник. Василий също можеше да бъде такъв, но коварната съдба реши друго. „Анна Василевна, вие сигурно сте много уморена, толкова нощи не сте спали нормално.
И днес полицаите ви извадиха посред нощ. Искате ли да ви закарам до дома?“ – предложи Игор. „Да, разбира се, много ще ми помогнете“, – каза жената.
Вкъщи я чакаше котката. Когато видя господарката си, радостта ѝ нямаше край. Той скочи на ръцете на старицата и за нищо на света не искаше да слезе.
— Не се притеснявайте, Анна Василевна. Ще накажем съседите, ще дежурим наблизо всяка вечер. Рано или късно ще ги хванем.
Да ви помогна за мен е въпрос на чест. Извинете още веднъж за всичко. Игор успокояваше жената, както можеше.
— Благодаря, че помните моя Васенька. Щастие ви желая за дълги години — отговори тя. След няколко минути Анна Василевна легна и заспа толкова дълбоко, колкото в детството си.
Сънува майка си, нейните грижовни ръце и несравнимия мирис на пироги от руската печка. Тя спа дълго, вече отдавна беше утро. Събуждайки се, разбра, че за първи път от седмица не я боли главата и е изчезнала болката в тялото.
Анна Василевна не беше свикнала да бездейства, затова след закуска веднага се зае с работата в градината. А работата се беше натрупала много, така и денят премина в труд. И следващият също, и по-следващият.
При съседите беше тихо. Анна Василевна се наслаждаваше на вечерната, особено нощната тишина. Както никога се беше научила да цени това скъпоценно време.
Всичко се върна по старому след три дни, когато неадекватната публика отново се появи в съседната къща. Продължаваха пияните викове, непоносима за човешкия слух музика. Господи, нима пак започна този кошмар? Анна Василевна отказваше да повярва на случилото се.
Но, както се казва, не дълго свири музиката. Тя спря в един миг, също толкова рязко, колкото и започна. Жената надникна през прозореца и видя наблизо две полицейски коли.
Значи Игор все пак си е спазил думата. Браво. Много още има добри, хубави хора на този свят.
Има кой да се противопостави на тези млади наглеци. Ами това Васенька чрез своя приятел Игор ми помогна. И сълза се търкулна по бузата ѝ.
На следващия ден Игор я посети. „Скъпа Анна Василевна, съседите ви повече няма да ви безпокоят. Вчера ги хванахме на местопрестъплението.
Шумът наистина е отвратителен. Страшно е да си представим как вие и другите жители на селото сте живели тук през цялото това време“, – каза той. „Благодаря ви…
Аз сама видях как пристигнахте. Най-накрая справедливостта възтържествува.“ С достойнство произнесе жената.
„И още нещо, Анна Василевна, имам молба към вас. Мога ли да ви навестявам понякога? Майка ми отдавна е починала. Цял живот много ми липсва.
А вие сте толкова светъл, добър човек и много приличате на нея. Разрешете ли?“ – помоли Игор. — Да, разбира се.
Ще се радвам много на срещите. Ти беше приятел на Васенька. Значи, моят дом винаги е отворен за теб.
„Искрено, по майчински“, – отговори Анна Василевна. Тръгвайки си, Игор целуна набръчканата ѝ ръка. Старицата отиде до прозореца и дълго го гледаше след него.
Колко още ѝ е отредено да ходи по тази земя, знае само Бог. Но оставащия отрязък от време тя ще изживее достойно в името на паметта на сина си.