— Вадим Павлович, вие сте ни много нужни. Спешно. Разбирам, че имате още една седмица отпуск, но наистина няма да се справим.
Телефонът на Ивушкин е недостъпен, а Пасатин вече е напуснал. Вие сте нашата последна надежда, Вадим Павлович. Сестрата по телефона едва не плачеше.
Спасявайте, моля ви. Какво се е случило в края на краищата, – недоумяваше Вадим, водещият хирург на клиниката. — Аделина Ивановна каза, че е спешно.
Момиче е доставено при нас. Времето е решаващо. — Идвам скоро.
Пригответе операционната. Той измърмори и затвори телефона. Сами ме изгониха в отпуск, а сега спешно им потрябвах.
Мъжът мърмореше, готвейки се за работа. Неочаквано телефонът звънна отново и този път беше неговата годеница Лиза. Те се срещаха вече повече от година и Вадим скоро планираше да предложи брак на момичето.
Но, честно казано, той си беше купил пръстен преди почти два месеца, но нещо вътрешно му подсказваше да изчака. Да не бърза. И трябваше точно днес, на рождения ден на Лиза, да се случи аварията в клиниката.
Вечерта той трябваше да бъде в ресторанта, където момичето организираше парти. — Да, Лизонка — отговори Вадим, след като се поколеба малко. — Здравей, любими.
Как си? Вечерните планове остават ли в сила? Чакам те. — Ами, разбира се, любими, всичко както се уговорихме. — А може би ти да дойдеш при мен — предложи тя, — а вечерта заедно да отидем в ресторанта.
— Не, Лиз, не мога, извикаха ме на работа, нещо там се е случило. И… в гласа на момичето се чуха нервни нотки. — Ти си в отпуск.
Какво им трябва? Надявам се, че си им казал, че не можеш? Ти днес си зает. — Лиза, аз не съм момче и сам ще реша всичко. Ако съм казал, че ще бъда на рождения ти ден, значи ще бъда.
Не мисля, че там има нещо сериозно. Ако не дойдеш на моя празник, никога няма да ти простя това — извика тя в слушалката и затвори. Вадим дълго гледа телефона, а после, като се опомни, грабна дрехите си и тръгна към колата.
Голубев Вадим Павлович го наричаха хирург от Бога. Той беше най-добрият специалист в областта. Обичаха го, уважаваха го в колектива.
И приветлив, и вежлив, и любезен. Хвалеха го санитарките. Никаква надменност.
Много добър човек. — Да, и никога не отказва помощ — подкрепяха го колегите. За нищо на света няма да подмине чужда беда.
Целият живот на Вадим беше посветен на любимата му работа. Нощните дежурства за него не бяха рядкост. Вярно е, че началството разбираше, че на специалист от такова ниво е необходима нормална почивка.
Дори в отпуск се налагаше едва ли не насила да го изпращат. Той се стремеше колкото се може по-дълго да остане на работа. Все пак вкъщи никой не го чакаше…
На Голубев възлагаха най-сложните операции. При него се стремяха да попаднат от различни области и краища. Всички знаеха, че на този лекар може да се разчита напълно.
Винаги и във всичко. Не се налагаше и дълго да го търсят. Сякаш шесто чувство подсказваше на медика, че се нуждаят от него.
— Е, какво става тук? — попита той, буквално влитайки в клиниката. — Вадим Павлович, слава Богу, Аделина Ивановна ви чака. Тя ще ви разкаже всичко подробно.
Голубев, без да се замисля, побърза към кабинета на главния лекар. — Аделина, каква е тази суматоха при вас? — Ох, Вадим, благодаря ти, че дойде толкова бързо. Докараха ни момиче, много тежко е.
Хайде, по пътя ще ти разкажа всичко и ще видиш резултатите от изследванията ѝ. — Вадим се съгласи. — На колко години е пациентката? — уточни той.
— На шестнадесет. Съвсем младо момиче. — въведе главният лекар в курса на нещата.
— С гаджето си са се возили на мотоциклет, претърпели са катастрофа. Най-интересното е, че момчето е живо и здраво, минало е само с охлузвания и натъртвания, а момичето е пострадало сериозно. Има много травми, някои са тежки.
Но най-ужасното е, че момичето постоянно повтаря, че иска да се сбогува с майка си. Тя по някаква причина е решила, че няма да оцелее. — Операционната готова ли е? — отново уточни хирургът, когато главният лекар замълча.
— Да. — кимна тя. — Изследвания, алергии? — Няма алергии, изследванията са в норма, но ако в нейния случай може така да се каже.
— Анестезиологът кой е, Ирина? Аделина отново кимна. — Отлично. А кой дежуреше? — Паша.
— Окей, предай му да поръча кръв за пациентката. Така, бързо всички в операционната, няма време. Момичето има цял живот пред себе си.
А вече след няколко секунди Вадим Павлович със съчувствие гледаше лежащото пред него русо момиче. Толкова изящно, крехко, все пак още дете. Тя с голяма трудност отвори очи и погледна доктора.
От този поглед по кожата му полазиха тръпки. Той познаваше този поглед, тези очи. Но как, откъде? Момичето му беше непознато.
— Мамо! — едва чуто прошепна момичето. — На мама се обадиха. Тя идва.
Докторът мълчаливо кимна. — Искам да успея да се сбогувам. Продължи да шепне пациентката от ъгълчетата на очите си.
Потекоха тънки струйки сълзи. — Мисля, че не трябва да бързаме — успокои я докторът. — А имам ли шанс?
Ще оцелея ли? Тя отново го погледна и отново по гърба на доктора пробяга студена тръпка. Нейният поглед пронизваше мъжа до кости.
— Повярвай ми, ще танцуваме още на твоята сватба. Усмихвайки се, каза хирургът и, обръщайки се към анестезиолога, заповяда: — Ирина, започваме по-бързо.
По време на операцията хирургът неволно се улови, че това момиче му напомня на някого, на някого отдавна познат, но никак не можеше да си спомни защо това непознато момиченце му се струва толкова близко, предизвиквайки и вълнение, и страх да го загуби, и стремеж да го защити дори на цената на собствения си живот. — Само едно не разбирам, защо е решила, че няма да оцелее? — размишляваше той. — Кой ѝ е внушил, че ѝ остава малко? Такова нещо да кажеш на дете.
Ами и хора. — Като разбера кой е, няма да го съжалявам. Това не са медици.
Дори думи не мога да намеря — възмущаваше се хирургът. — Нима не можеше да се каже тактично? А и защо изобщо да се казва такова нещо? Мълчи, по-добре ще е за всички. Пет часа продължи операцията, момичето беше преведено в реанимация, а Вадим, поглеждайки телефона си, се ужаси….
Двадесет и три пропуснати повиквания от Елизавета и този факт не предвещаваше нищо добро. Той съвсем беше забравил и за анкетата, и за рождения ден. Дори не беше помислил, че трябва да предупреди приятелката си, че няма да го има и че няма смисъл да го чака.
А пред очите му все още стоеше образът на крехкото момиченце със светла коса, нежно, ранимо и толкова непонятно защо познато. Сега тя лежи в безсъзнание в реанимация. А да прехвърли операцията, да повери живота на дете на друг хирург, той не можеше.
Той разбираше със сърцето си, това е негова и само негова работа. Беше вече полунощ, когато лекарят най-накрая стигна до дома си. Вадим мигновено заспа.
Никой не звъня, не го безпокоеше. Значи с пациентката всичко беше наред. Едва събудил се, медикът отиде да провери момичето.
Хвърляйки поглед към телефона, Вадим забеляза съобщение от Елизавета. „Работата винаги ще бъде най-важна за теб, повече не мога така. Сбогом.“
Думите по някаква причина не предизвикаха у Голубев никакви емоции, освен облекчение. А и честно казано, първи интерес към Вадим тогава прояви Лиза. Той съвсем не бързаше да общува с нея.
Лиза беше в състава на делегацията на местната администрация, като куратор участваше в доставката на оборудване за клиниката. Забелязвайки интерес от страна на ефектната жена, Вадим реши, че е време да забрави миналото и да създаде семейство. Но по някаква причина не беше сигурен, че отношенията с Лиза са това, което му трябва.
Твърде различни хора бяха. Навярно затова Вадим всячески отлагаше предложението. Ето и сега нямаше никаква горчивина от раздялата.
Затова пък новината, че пациентката му е по-добре, предизвика радост и облекчение. Вадим нареди момичето да бъде преведено от реанимация в стая, а той, след като закуся, отиде в клиниката. — Е, как се чувстваш? — поинтересува се той, хващайки миниатюрната длан на момичето в своята.
— Боли — прошепна тя. — Много. — Това е глупост — усмихна се хирургът.
Организмът е млад и здрав. Скоро ще тичаш. Още повече с твоето име Виктория, победителка.
Изобщо не трябва да се отчайваш. Спомням си, че вчера се готвеше да се сбогуваш с майка си. А аз те предупредих да не бързаш.
Ще ти предпиша лекарства. Но, разбира се, ще трябва да потърпиш. И да, никакъв повече риск…
Дори и да си с истински ас, на твое място бих забравил за мото състезанията. Вика се усмихна и затвори очи. Тя все още беше твърде слаба.
Почивай си, момиче, събирай сили, а аз ще мина по-късно. Напускайки стаята, Вадим се отправи към кабинета на главния лекар. Вика беше оцеляла.
На майка ѝ няма да ѝ се наложи да изпита огромна мъка. А после момичето ще се изправи на крака. И дори и да пожелае, отново ще може да кара мотоциклет.
Въпреки че за последното той задължително ще я предупреди още няколко пъти. Мислеше си мъжът по пътя, когато изведнъж някой неочаквано го хвана за ръката и започна да го тръска. — Благодаря ви, Вадим Павлович, сам в живота си нямаше да се справя.
— Пашка, уплаши ме! — засмя се Вадим, виждайки пред себе си лекаря, който дежуреше в същия ден, когато в болницата докараха Вика. — Напразно се подценяваш, всичко щеше да направиш правилно, ти можеш. — Как е тя? — поинтересува се Паша.
— Ами добре е. Но ще ѝ предпиша лечение и мисля, че момичето ще се оправи много бързо. Още повече чух, че майка ѝ е дошла.
Само че когато бях в стаята, никой не видях наблизо. — Да — потвърди Павел, — тя отиде да се приведе в ред след безсънна нощ. Едва я уговорихме.
Жената цяла нощ не е затворила очи. Седяла е до леглото на дъщеря си. Едва не ми се пръсна сърцето от жал.
Но, слава Богу, всичко е зад гърба ни. Вадим потупа Павел по рамото. — Между другото, не знаеш ли дали Аделина Ивановна е на място? — Да — кимна младият доктор.
— Току-що бях при нея. — Отлично. Тогава ще тичам, за да не е излязла никъде.
Вадим и Аделина бяха учили заедно. Скромен студент с блестящо бъдеще и единствена дъщеря на професор, лудо влюбена в медицината. Те веднага намериха общ език.
Именно Аделина запозна състудента си с баща си. Професор Фьодоров оцени потенциала на младия човек и му помогна да се устрои в катедрата, където преподаваше самият той. Голубев и учеше, и работеше.
Вадим се готвеше за защита и му обещаваха блестяща научна кариера. Но внезапно Фьодоров почина. Вместо него дойде човек от съвсем друго направление.
Не го интересуваха изследвания, проверки за съответствие и безопасност на изискванията. Той веднага заяви, че главното е печалбата. Отношенията с амбициозния и талантлив младеж не се получиха от първия ден с такъв тип началство.
Не се разбираше Романов, новият ръководител, и с дъщерята на предишния ръководител на катедрата. Но все пак се страхуваше да я закача, затова си изкарваше яда на Вадим. А следващата неочаквана новина за ръководството на университета беше, че от катедрата едновременно напуснаха двама от най-блестящите служители.
Заедно с Вадим напусна и Аделина. Не им се наложи дълго да стоят без работа. На приятелката му предложиха място главен лекар в клиника в районния център близо до родния им град.
Тя се съгласи, а със себе си уговори да дойде и Вадим. Двамата започнаха да работят, заедно се занимаваха с обзавеждането. С радост Аделина наблюдаваше как вчерашният студент вместо научна кариера се адаптира на практика, все повече и повече се увличайки по хирургията.
И ето че дойде признанието. Сега името на Голубев беше известно не само тук. Славата на прекрасния специалист гърмеше далеч извън пределите на областта…
— Адел, може ли? — почуквайки, надникна в кабинета на главния лекар Вадим. — Разбира се — усмихна се тя, оставяйки настрана документите, които изучаваше преди неговото идване, и попита:
— Как е момичето? — Отлично. — Слушай, знаеш ли, интересува ме защо са я докарали при нас. Защо не са я изпратили в болница? — Ами гаджето ѝ настоя — произнесе Аделина и някак си загадъчно погледна мъжа, но той не обърна внимание.
— Все пак не разбирам — промърмори той. — А на мен много неща ми станаха ясни — усмихна се Аделина, — просто ти не знаеш всичко. Нейното гадже е син на много влиятелен човек в научната сфера.
И ето че на този същия татко нашата пациентка изобщо не му е по сърце. А тук се е появил такъв случай. Таткото е бил на мястото на катастрофата и пръв е пристигнал там.
Крещял е там, че момичето сега ще остане зеленчук. След такова нещо не се става. А и изобщо какъв е смисълът да се занимаваш с нея.
Зеленчуците не живеят дълго. Представяш ли си? — Ето откъде са ѝ тези мисли — промърмори Вадим под носа си. Аделина пък, без да е чула думите му, продължи:
— А сега най-интересното. И Вадим веднага я погледна. — Гаджето на момичето се казва Юрий Романов.
Фамилията нищо ли ти говори? — Искаш да кажеш? — започна Вадим, но жената го изпревари. — Именно, Романов Игор Инокентиевич. Същият.
— Ето какъв отвратителен тип. Ами добре, с нас той постъпи по свински навремето. Ние сме му чужди хора.
А и му пречехме на пътя. Не ни пожали тогава. Но това е собственият му син.
И него успя да прецака — учудваше се Вадим. Голубев реши преди да си тръгне вкъщи да провери как се чувства Виктория. А като се приближи до стаята и отвори леко вратата, мъжът пребледня, виждайки кой седи до леглото ѝ.
Това просто не можеше да бъде. Сърцето му беше готово да изскочи от гърдите. Той веднага затвори вратата и бързо отиде в кабинета си.
Спешно трябваше да се съвземе. Но сега вече прекрасно разбираше защо очите на Вика му бяха толкова познати. Това бяха очите на майка ѝ, Настя, неговата Настя, която беше най-голямата му любов и същевременно най-горчивото разочарование в целия му живот.
Запознаха се по време на следването си, тогава Вадим с огромна трудност успя да си набави билет за тази постановка, която отдавна мечтаеше да види. Там срещна за първи път Анастасия. Това, че тя е начинаеща актриса, а освен това дъщеря на високопоставен чиновник, Голубев тогава не знаеше.
Момичето веднага му допадна. От сладкиш в бюфета Настя отказа, съобщавайки, че е на диета. — Каква диета може да има? — изуми се момчето.
— Защо ти е? За ролята не можеш да качиш нито грам, съвсем малко и всичко, костюмът ще стане малък и ще вземат друга. Вадим се усмихна, но не настоя. От момента на запознанството младите хора не се разделяха.
Заедно прекарваха цялото си свободно време, планираха как ще живеят след сватбата. Но внезапно Настюша изчезна. Тя просто спря да се свързва, а после изчезна.
После Вадим успя да разбере, че момичето се е преместило в столицата при роднина. Не счете за нужно да предупреди любимия си за заминаването. Голубев беше сигурен, че причината се крие в това, че семейството на любимата му не е искало да приеме беден студент.
Той предполагаше, че бащата е намерил друг кандидат за дъщеря си, според него по-подходящ. Но Вадим толкова обичаше Настя, че дори не можеше да си представи до себе си друго момиче, дори и в най-далечното бъдеще. Той се стремеше да види любимата си поне на екрана, стараеше се да гледа всички филми, чиито героини поне малко приличаха на Настя…
Но всичко беше напразно, непозната фамилия в надписите, нелюбимо лице на екрана така и не се появи. Въпреки загубата, Голубев завърши института като най-добър в курса, а мъката заглушаваше с работа и учене. Тогава той разбра, че ще работи в най-добрата клиника или ще направи блестяща кариера в науката.
Той имаше всички шансове да осъществи мечтата си. Дълги години му се струваше, че ето я, ето я неговата Настюша върви по улицата. Но щом се приближеше, миражът се разсейваше, а ето че сега тя беше на няколко метра от него, но все пак недостижима.
Но, както и преди, прекрасна и елегантна. Той не знаеше дали ще го познае, дали ще иска да общува с него. Но решавайки, че на жената сега не ѝ е до него, Голубев реши да се прибере, а Виктория да посети утре.
Вадим се прибираше бавно. Мало того, че денят беше труден, ами и се наложи да се върне в толкова далечното минало. Лекарят вече се готвеше да вечеря, когато се разнесе звънене.
Късните повиквания отдавна не учудваха медика, но, чувайки гласа на звънящия, Голубев много се учуди. — Добър вечер, Вадим — донесе се до него гласът на Настя. — Знам, че ти спаси Вика.
Ако не беше ти, сега нямаше да я има. Анастасия едва можеше да говори. — Успокой се, Настюш — ласкаво произнесе Вадим, — всичко е зад гърба ни.
Той винаги така казваше, когато успокояваше момичето преди, в онова щастливо минало. — Едва успях да намеря номера ти — призна Настя. — Бих искала да се срещна с теб.
Възможно ли е? Трябва да поговорим. И ето ги седящи в болничното кафене. Настя благодари на Вадим за спасяването на дъщеря ѝ, след което разказва как ѝ е било прошепнато тайно, че годеницата е напуснала Голубев почти веднага след завършването на сложната операция.
— А това откъде е известно? — усмихна се Вадим. — Ами, сестрите знаят много — усмихна се Настя. — Разкажи ми по-добре как си живяла, когато си заминала, и главното, защо ме остави така, без обяснения.
— Попитай майка си — въздъхна жената. — Но нея я няма вече от шест години. Извини ме, не знаех.
Значи, мога да разкажа аз. Имам право. Тя ме извика тогава за разговор. Каза, че едва те е вдигнала на крака.
А сега ти я оставяш, защото си решил да се ожениш. А тя без теб няма да може. Майка ти те молеше да останеш с нея.
Иначе не може да се гарантира за себе си. Бавно говореше Настя. За мен, според нейните думи, всички пътища бяха отворени.
А ти ще се стараеш да съответстваш. Ти си горд. И в крайна сметка ще захвърлиш таланта си и ще си съсипеш целия живот.
— И ти ѝ повярва? — тихо попита Вадим. — Не, но тогава вече чаках Вика, не трябваше да се вълнувам. — Какво каза? — трепна Голубев.
— Значи, Виктория е моя… — Да, Вадим. Тя е твоя дъщеря. — Но ако знаех това, нямаше да мога да оперирам.
— А на кого би поверил детето си? — Ами, точно на никого. Така че всичко е направено правилно. Те още много дълго не напуснаха кафенето…
Вадим се страхуваше да попита дали Настя е сама или има избранник. Тогава жената сама разказа на Голубев, че е решила да не свързва живота си с никого, а да живее заради дъщеря си. А и не виждаше смисъл да търси толкова силно и светло чувство, каквото е имала с Вадим.
От своя страна хирургът смутено призна, че снимката на Настя все още я пази в стаята си. Гледайки снимката, той мислено разговаря с нея. Сега пък лекарят отново държеше своята Настюша за ръка, притискайки дланта ѝ към сърцето си.
— Ако знаеше само, Вадим, колко много ми липсваше през всички тези години! — издиша жената. И още дълго двамата не излязоха от вече опустялото помещение, неспособни да разтворят прегръдките си.