Ако някой попиташе Люба Скворцова какво най-много иска в живота, тя уверено щеше да отговори, че иска тишина и спокойствие.
Люба беше на седемнадесет години и животът ѝ приличаше на безкраен есенен здрач.
Всичко това започна, след като майката на Люба почина, и в къщата ѝ се премести леля Глафира заедно със сина си Николай.
Майката на Люба почина след продължително боледуване, а точно две години преди това тя загуби баща си.
Момичето известно време живя само в останалата от родителите ѝ къща, докато една лятна сутрин не ѝ дойдоха на гости родната леля и братовчед.
Давайки на Люба да разбере, че нямат намерение да си тръгват, леля Глаша и нейният син Переросток започнаха да въвеждат свои порядки в къщата.
Първото нещо, което направиха, беше да разпродадат останалите от родителите вещи.
Люба се опита да ги спре, но леля Глафира, която се отличаваше с крут нрав, злобно я изгледа с отровно-зелените си очи и изсъска точно като котка.
„Само тя ще ми нарежда тук, сополанке! Много разбираш!“
Люба ѝ показа оставеното от майка ѝ завещание, в което се казваше, че цялото имущество преминава на дъщерята, но леля Глафира веднага го изтръгна от ръцете на момичето и го разкъса на малки парченца.
„Ето го твоето завещание!“ – промърмори тя през редкия си зъбат рот.
„Мълчи, или ще те изгоня като куче!“
Братовчедът на Люба, Николай, слаб и дълъг като градинско плашило, одобрително се изсмя и потърка треперещите си от махмурлук ръце.
Люба, поглеждайки роднините си с поглед, пълен с ненавист и болка, изскочи от къщата и се втурна в гората при бабата на баща си.
Тя се качи на скърцащото легло и дълго плака, проклинайки съдбата си.
Всичките ѝ съученици се готвеха за бала и чакаха настъпването на нов живот, а Люба нямаше пари за този щастлив живот.
Останалите от майка ѝ средства бяха твърде малко, за да се премести в града и да учи, и Люба беше обречена да живее в това заобиколено от гори селце под един покрив с леля си и нейния вечно пиян син.
Момичето не можеше да се надява на ничия помощ, други роднини освен леля си нямаше, а от съседите и познатите нямаше голяма полза.
Оставаше само един изход – да чака промени и да вярва, че всичко ще бъде наред.
Но времето минаваше, а промени в живота на Люба все нямаше.
Навърши осемнадесет, а след това и деветнадесет години, а тя все още живееше рамо до рамо с леля Глафира и търпеше многобройните ѝ упреци.
Лелята възложи всички домакински задължения на племенницата си.
От ранна сутрин до късна вечер Люба работеше по къщата, чистеше, готвеше, переше, гладеше, миеше пода.
Дори за хляб лелята не ходеше сама, въпреки че до будката имаше само няколкостотин метра, и всеки път пращаше момичето.
Самата Люба не обичаше да ходи за хляб.
Винаги, когато се появяваше пред будката, нейният собственик и продавач, Алексей Михайлович, наречен от местните жители олигарх, всеки път даряваше момичето с похотливи погледи и отправяше към нея неприлични шеги.
Не го спираше дори голямата разлика във възрастта – той беше на четиридесет и две, а Люба на деветнадесет.
И той всеки път ѝ хвърляше все по-странни и по-странни намеци.
— Животът ти е като захар, — казваше загадъчно усмихнат Алексей Михайлович, — а аз мога да го подсладя, искаш ли?
Момичето го поглеждаше изпод вежди и си тръгваше, а собственикът на будката се хилеше след нея…
А веднъж, когато Люба отново отиде при него в будката, Алексей Михайлович направо я изуми с невъобразимо изявление.
— Омъжи се за мен, — пламенно хвърли той, втренчен в момичето.
— Всичко ще направя за теб, ще те позлатя.
Той изскочи от будката, театрално падна на колене пред Люба и я хвана за краката.
И момичето веднага му удари звучна плесница.
— Глупак, — възкликна тя, отстъпвайки от Алексей Михайлович.
— Остави ме на мира.
Най-много в изявлението на собственика на будката Люба беше смутена от това, че той не беше пиян, когато каза всичко това.
Погледът му беше чист и дори честен, без никакъв намек за фалш.
Това плашеше момичето най-много, че ако собственикът на будката наистина се е влюбил в нея и сега иска да я вземе за жена.
Притичвайки се вкъщи, Люба разказа всичко на леля си, и Глафира веднага изкриви уста в неприятна усмивка.
— Трябва да се радваш, — прохриптя тя, люлеейки се в стария фотьойл.
— Льошка-олигарх е добър човек и с пари.
Рядко се случва така, добър и с пари.
Считай, че си извадила късмет.
Люба едва не се задуши от негодувание, и в очите ѝ проблесна огън.
— Че какво? — възкликна тя.
— Той е стар, плешив и прилича на плъх.
В отговор лелята се засмя силно, и Люба, извън себе си от ярост, скочи и се втурна към вратата.
— Е, чакай си принца, — язвително ѝ хвърли след нея Глафира.
— Той вече идва при теб на куца кобила.
Разстоянието от къщата до горската хижа момичето пробяга много бързо, сякаш бягаше от глутница вълци.
Озовавайки се пред обраслата с мъх колиба, Люба тежко седна на пейката и отметна глава назад.
По небето бавно плуваха облаци.
Лек ветрец ги гонеше някъде далеч-далеч, и на Люба много ѝ се прииска да плува с тях.
Замечтана, тя незабелязано задряма и изведнъж се събуди от силен вик.
Тя се уплаши сериозно, наблизо нямаше хора, и те не можеха да викат така.
Викът беше някакъв раздирателен, жалък.
Той ту се спускаше до рев, ту се издигаше до писък, и в здрача звучеше особено зловещо и тъжно.
Люба седеше ни жива, ни мъртва, и все слушаше този протяжен, пълен със скръб зов на някакво непознато ѝ горско същество.
Накрая викът затихна, но скоро надалеч се чу шум и силно пращене на храсти.
Предпазливо надниквайки зад ъгъла, Люба с изненада видя как към колибата куцука малко мече.
То смешно се клатеше, подскачаше и непрекъснато въртеше глава, ослушвайки се и подушвайки всичко около себе си.
Докуцуквайки до вкопания в земята съд с дъждовна вода, мечето се напи до насита, след това седна и погледна излязлото към него момиче.
— Ти ли ревеше? — попита тя мечето.
— Кой те е обидил?
Мечето изтри муцунката си с ноктеста лапа и кихна, след това се подпълзя към Люба и се тъкна с нос в крака ѝ.
Момичето бързо отиде до хижата, донесе оттам оставената от някой от ловците захар и подаде няколко парченца на косматия гост.
Той мигновено облиза лакомството и отново зарева.
Този път доста по-весело.
— Къде е майка ти, малкото? — поинтересува се Люба, плахо оглеждайки се наоколо за мечка.
— Ти какво, съвсем сам ли си?
Мечето се прозя, подскочи до пейката и се сви под нея.
Скоро момичето чу звънливото му хъркане и реши да покрие мечето с рогозка.
Постоя още малко, след това изнесе от хижата още захар, постави я до мечето и се прибра вкъщи.
Срещата с малкия стопанин на гората леко озари душата на Люба, и всичките ѝ неприятности със стария олигарх и лелята ѝ се сториха дребни, не струващи си и пукната пара.
Мечето, както се оказа впоследствие, беше мечка, която Люба нарече Маша.
Към края на лятото Маша порасна малко, но все така обитаваше близо до хижата, и момичето идваше там, за да приготви храна за мечката.
Алексей Михайлович по това време фалира и напусна селото за града, което много зарадва Люба.
А и леля Глафира вече не беше толкова строга с нея.
В началото на август тя получи сърдечен удар и сега се стараеше да избягва всякакви скандали, за да не разстройва болното си сърце.
Животът на Люба постепенно се подобряваше, и момичето смяташе, че причината за това е помощта, която оказа на мечката Маша.
Люба вярваше, че към нея се е върнал бумеранг на доброто, и всеки път, когато гледаше мечката, ѝ се струваше, че тя ѝ благодари.
И Маша наистина благодареше на своята спасителка.
Винаги, когато Люба се появяваше край хижата, тя веднага излизаше от гората и отиваше при нея, след това лягаше в краката ѝ и блажено затваряше очи.
А след обилно ядене, приготвено за нея от Люба, Маша сядаше до момичето и ѝ лижеше ръцете с мекия си, гладък език.
Благодарила по този начин на своята спасителка, мечката се изправяше и тромаво си тръгваше, за да се върне отново по-късно.
Но веднъж, когато Люба отново отиде да навести Маша, тя по някаква причина не излезе при нея.
Момичето тревожно погледна в гъсталака, извика мечката по име, но Маша така и не се появи…
Обикаляйки околностите и не я намирайки, Люба се обезпокои сериозно.
Веднага в съзнанието ѝ изплува споменът, че предния ден е видяла в магазина ловци, пристигнали от града.
Решила, че Маша е в беда, Люба отиде до хижата, наметна дъждобран на раменете си и тръгна да търси своята горска приятелка.
Безрезултатно изследвайки познатия участък от гората, който заобикаляше хижата, Люба вече искаше да се връща, когато изведнъж чу изстрел и последвалия го глух рев.
Втурвайки се към източника на тези звуци, момичето се промъкна през гъстия хвойнов храсталак, спусна се по полегат склон, едва не си счупи ръката, и се озова на брега на малко езеро.
Изправяйки се и обръщайки глава, Люба видя странна и завладяваща картина.
Съвсем до водата, протегнал ръце напред и застинал, стоеше някакъв мъж, а срещу него, сведена глава към земята, се беше разположила Маша.
Когато мъжът не издържа и отстъпи назад, мечката заплашително се изправи и размаха предните си лапи.
Кой знае как щеше да завърши всичко това, ако в този момент в противопоставянето между човека и мечката не се беше намесила Люба.
— Маша, стой, успокой се! — извика тя, спускайки се по склона към водата.
— Не може, остави човека на мира!
Мечката веднага бавно спусна огромните си лапи и насочи нос към Люба.
След това, обръщайки се към мъжа и страшно изръмжавайки му, тя бавно тръгна покрай брега на водата, поклащайки огромния си кафяв задник.
Когато Маша се скри зад дърветата, Люба се приближи до ужасения до смърт непознат и погледна в бялото му от страх лице.
Мъжът дълго мига, след това свали раницата от раменете си и с жест помоли Люба да му даде вода от нея.
Напил се, той седна на земята и промърмори.
— Благодаря.
Непознатият се казваше Никита.
И той беше пристигнал предния ден от града заедно с група свои приятели-ловци, но поради неопитност се беше откъснал от тях в гората и се беше заблудил.
Виждайки мечката, Никита самонадеяно стреля по нея, но пропусна, което доста я ядоса.
Тя го принуди да отстъпи към езерото, и не се знаеше как щеше да завърши всичко това, ако на брега не се беше появила Люба.
Уплашена, че Никита отново ще попадне в някоя беда, момичето му предложи да пренощува в старата къща на баща ѝ.
Никита се съгласи и последва Люба към хижата.
Когато най-накрая стигнаха до мястото, гората беше окончателно погълната от непрогледна тъмнина.
Настанявайки Никита да пренощува, Люба се готвеше да си тръгне, но Никита я хвана за ръката и я задържа.
— Остани, — прошепна той, завивайки се с одеяло.
— Вече е нощ, къде ще ходиш?
Люба остана.
След като се сгря и отпусна, Никита ѝ разказа малко за себе си.
Разбирайки, че е бизнесмен, притежаващ два магазина за битова техника, Люба внимателно погледна момчето и се изкикоти.
— Някак си не приличаш на бизнесмен, — заяви тя.
— Според мен всички бизнесмени трябва да са стари, дебели и плешиви.
Един мой познат…
Никита, смутен и дори обиден, се обърна към стената и дълго мълча.
— Е, и не вярвай, — измърмори той.
След това, рязко хвърляйки одеялото, той се повдигна на лакти и се втренчи в Люба.
— А искаш ли да ти докажа?
— Как така? — изуми се Люба.
— Ами така.
Ела в града, и аз ще ти покажа магазините си.
И ще ти направя подарък, всякакъв артикул абсолютно безплатно.
Люба замислено погледна към тавана и наду бузи.
— И какво, дори телевизор? — недоверчиво попита тя.
— И телевизор.
— И хладилник, — не се предаваше Люба, — и пералня, и микровълнова печка.
— Да, всичко, каквото пожелаеш, — търпеливо кимна Никита.
— Но само нещо едно, иначе ще фалирам.
Да, и доставката е за моя сметка.
Той извади от джоба на ризата си визитка и я връчи на Люба.
Момичето я стисна в юмрук и се изправи.
— Ще тръгвам все пак, — въздъхна тя, закопчавайки якето си.
— Леля ще се притеснява.
А ти спи.
Лека нощ.
Никита отново я хвана за ръката, привлече я към себе си и неочаквано я целуна по устните.
Люба искаше да му удари плесница, но по някаква причина не можа, и, изчаквайки края на целувката, изскочи от хижата в тъмнината на нощта.
Целия път до вкъщи тя измина като насън, мятайки се от дърво на дърво, сякаш сянка.
Устните ѝ все още гореха от тази спонтанна целувка на Никита.
Нещо повече, ѝ се искаше целувката да се повтори отново.
Това странно желание плашеше Люба, но тя никак не можеше да се отърве от него.
Стигайки до къщата, момичето безшумно се промъкна в стаята си и, бързо събличайки дрехите си, се гмурна в леглото.
Дълго време тя лежа, спомняйки си Никита и странната им среща, в която беше замесена мечка.
И накрая заспа дълбоко.
След като приятелите намериха Никита, той остана в хижата още няколко дни.
През цялото това време Люба беше до него.
Някакво странно, непознато досега чувство я привличаше към него, и когато момичето разбра, че Никита си тръгва за вкъщи, ѝ стана непоносимо тъжно…
Излизайки да го изпрати, тя не можа да сдържи сълзите си, и Никита, забелязвайки това, я прегърна силно и я притисна до себе си.
— Можеш да дойдеш при мен по всяко време, — каза той, галейки косата ѝ.
— Помниш ли за подаръка?
Люба кимна и, смутено целувайки Никита по бузата, бързо тръгна.
След като се отдалечи на прилично разстояние, тя изведнъж си спомни, че е забравила да го попита за адреса и реши да се върне, но по това време Никита вече беше далеч.
Спомняйки си за визитката, Люба порови из джобовете си и с ужас установи, че е изчезнала.
Седнала на земята, Люба се опита да си спомни къде може да я е изгубила, но всичко беше напразно.
Разплаквайки се от безсилие и решавайки, че никога повече няма да види Никита, момичето се прибра вкъщи, ругаейки се за небрежността си.
Цяла седмица Люба прекара като в сън, мислейки за Никита.
Накрая, решавайки да отиде в града и да го намери там, тя взе останалите си пари и започна да събира багажа си.
Когато Люба вече беше готова да тръгне, се случи нещо невероятно.
Пред къщата ѝ спря кола и от нея излезе…
„Никита, здравей.
През цялото време мислех за теб“, – веднага призна той на момичето, което излезе при него.
„Бях като луд и ето… дойдох.“
„И аз мислех за теб“, – прошепна му Люба.
„Толкова се радвам, че си тук.“
Тя се притисна към момчето с цялото си тяло и затрепери, а Никита междувременно извади нещо от джоба си и се усмихна.
„Това е за теб“, – каза той, подавайки на Люба златен пръстен.
„Искам да станеш моя съпруга.“
Люба, приемайки подаръка му, известно време обмисляше какво да прави по-нататък.
Никита, виждайки нейното смущение, сам сложи пръстена на пръста ѝ и се усмихна.
„Съгласна съм“, – отговори момичето, не вярвайки на очите и ушите си.
В този момент от къщата излезе леля Глафира.
Виждайки прегръщащите се млади хора, тя веднага разбра всичко и поклати глава.
„Е, честито ви!“ – произнесе тя с треперещ глас.
„Обичайте се.“
Люба и Никита се обърнаха към нея и кимнаха.
„Благодарим“, – отговориха заедно.
Точно една година след сватбата на Люба и Никита в семейството им се появи дългоочакваното първо дете, което те кръстиха Илюша, на дядото на Люба.
По това време Никита беше преместил жена си в нов двуетажен палат, намиращ се до Голямото езеро.
Всяка сутрин, събуждайки се и вземайки сина си на ръце, Люба излизаше да храни лебедите и патиците.
Това беше най-прекрасното нещо, което съдбата можеше да ѝ даде.
Момичето все още не вярваше в заобикалящата я приказка и все се страхуваше, че тя изведнъж ще изчезне като пустинен мираж.
И всеки път, осъзнавайки, че всичко е реално, блажено затваряше очи.
Но, както се оказа, Люба се страхуваше не напразно.
И краят на приказката вече беше близо.
В един мрачен ноемврийски ден тя след закуска отиде да пазарува.
По някаква причина реши да вземе сина си със себе си, въпреки че преди винаги ходеше сама.
И, слагайки завития от глава до пети Илюша в количката, бавно се влачеше по сънливите мъгливи улици, поглеждайки усмихнатия изпод качулката на якето си син.
Озовавайки се пред пешеходната пътека, Люба започна да чака светофарът да смени червената светлина на зелена.
За да скраси чакането, тя започна да прави смешни гримаси на сина си, и Илюша, забавлявайки се, риташе с ръчички и крачета, от което приличаше на голям разноцветен бръмбар.
Заигравайки се, Люба не забеляза как на светофара отново светна червено.
Осъзнавайки се, тя бутна количката и изтича по все още свободния пешеходен преход към отсрещната страна на улицата.
Неочаквано, сякаш изникнала от въздуха, на пътя се появи бяла лека кола.
Тя се носеше право към Люба, и тя, застинала на място, стоеше и наблюдаваше приближаването ѝ, без да обръща внимание на виковете на събралите се минувачи.
Времето за нея сякаш спря и се превърна в някакъв гъст кисел.
Люба не можеше нито да извика, нито да помръдне нито ръка, нито крак.
Единственото, което ѝ оставаше, беше да гледа как колата неумолимо се движи към нея и сина ѝ.
„Какво стоиш, глупачке?“ – извика някакъв мъж, бързайки към нея.
„Махай се бързо!“
Събуждайки се от вика му, Люба с последни сили бутна количката.
В момента, в който количката с бебето се оказа в ръцете на непознатия, леката кола връхлетя върху Люба и я отхвърли далеч назад.
Озовавайки се на асфалта, момичето почувства непоносима болка в цялото си тяло и извика, но викът ѝ беше толкова слаб, че доближилите се до нея хора го приеха за стон.
Опитвайки се да се изправи, Люба се дръпна, отпълзя малко настрани и загуби съзнание.
Когато дойде на себе си, дълго не можеше да разбере къде се намира.
Всичко наоколо беше някак си трептящо и мътно и приличаше на огромен театър на сенките…
Когато очите ѝ малко привикнаха към ослепителната белота, тя разбра, че се намира в болнична стая.
Безшумно светеше екранът на телевизора.
Опитвайки се да се изправи, Люба изведнъж падна от леглото и, изкрещявайки от пронизващата гърба болка, започна да се гърчи на студения под, удряйки с ръце.
На шума притичаха няколко медицински сестри.
Те внимателно върнаха Люба в леглото и повикаха лекар.
— Какво се случва с вас, госпожо, буйствате? — усмихна се на Люба влезлият лекар.
— Абсолютно не ви е позволено да се движите.
Знаете ли какво се е случило с вас?
Люба набръчка чело, опитвайки се да си спомни всичко, но единственото, което ѝ хрумна, беше как бута количката към непознат мъж.
— Какво стана със сина ми? — попита тя, гледайки лекаря изпод тежките си клепачи.
— С него всичко е наред.
Моля ви, кажете, че с него всичко е наред.
— Е, е, не се вълнувайте.
Всичко е наред със сина ви, — тихо проговори лекарят.
— Той е при баба си сега, така че няма за какво да се притеснявате.
А вие…
Лекарят почака малко, ровейки се в някакви документи, след това бързо погледна Люба и въздъхна.
— Общо взето, ситуацията с вас е изключително сложна, — започна той с тих и тъжен глас.
— Когато ви докараха при нас, вие бяхте на оня свят, ако говорим научно, преживяхте клинична смърт.
За щастие, успяхме да ви извадим оттам, но ето гръбначния ви стълб…
Буквално се наложи да го сглобяваме на части като конструктор, и…
Люба хвана лекаря за ръката и се впи с очи в сериозното му лице.
— Значи ще мога ли да ходя или не? — нетърпеливо прекъсна тя доктора.
— Ще мога ли да се изправя на крака?
Лекарят изтри лицето си с превръзка и притвори очи.
— Теоретично, да, — потвърди той след кратка пауза.
Но кога ще се случи това, е много трудно да се каже.
Аз не съм пророк, знаете ли.
Първо е необходим курс на рехабилитация, масаж, упражнения и много други неща.
А засега ще трябва да се примирите с това и много дълго и упорито да се борите.
Ето вашето средство за придвижване за следващите години.
Той кимна към инвалидната количка, стояща до стената, и бързо се отдалечи.
Когато вратата се затвори след него, Люба дръпна одеялото на лицето си и заплака.
Съвсем доскоро тя и не си е представяла, че ще се окаже в подобна ситуация.
А сега не беше в състояние дори да се изправи и да отиде до прозореца, за да поеме малко свеж въздух.
Единственото, което не ѝ позволяваше да пропадне окончателно в бездната, беше мисълта, че със сина ѝ всичко е наред.
Така за Люба започнаха трудни, почти непоносими дни на нов живот.
След като лежа почти два месеца в болницата, тя се върна вкъщи, където за нея започна да се грижи свекърва ѝ София Владимировна.
Това беше ниска, прегърбена жена, изглеждаща малко по-възрастна от своите шейсет години.
Десет години самота след смъртта на съпруга ѝ бяха оставили отпечатък на тъга и скръб върху лицето ѝ.
София Владимировна никога не поглеждаше Люба в лицето и рядко заговаряше с нея, предпочитайки да прави всичко мълчаливо.
На момичето ѝ се струваше, сякаш нейното присъствие в къщата угнетява свекървата, и тя помоли съпруга си да ѝ наеме медицинска сестра, но Никита категорично отказа.
— Стига, де, — махна той с ръка.
— Мама сама ще се погрижи за теб.
Ти ѝ харесваш, просто тя не го показва.
Но на Люба не ѝ се струваше така.
Свекървата с всеки изминал ден ставаше все по-мрачна, и всички задачи, свързани с прикованата към инвалидна количка снаха, се стараеше да изпълни възможно най-бързо и да си тръгне по-скоро.
Понякога, лежейки в леглото си, Люба чуваше как свекървата спори за нея със сина си, и тези спорове режеха слуха ѝ като остри остриета.
София Владимировна уговаряше Никита да се разведе с Люба, да вземе сина им и да забрави всичко, което се е случило.
Той каза, че ще помисли какво да прави.
Въпреки че не му трябваше жена в инвалидна количка, съвестта не му позволяваше и да изгони болен човек от къщата.
Момичето плачеше в стаята си, разбирайки, че в това състояние не е нужна на съпруга си.
Но ѝ се налагаше да търпи всички унижения поне заради сина си, когото много обичаше.
А веднъж Люба подслуша някакъв съвсем странен разговор.
София Владимировна разговаряше с някого по телефона, стояща зад вратата, и Люба, с мъка премествайки се в количката си, се приближи и насторожено се ослуша.
— Да, да.
Трябва точно такъв, за да няма никакви следи, — молеше за нещо София Владимировна.
— Нещо като сънотворно.
За сина не се безпокой.
Ще платя добре.
— Отлично, отлично.
Трябва ми съвсем малко.
За един… тоест… за един човек.
— Не, това не е твоя работа.
И каква ти е разликата за кого?
— Добре.
Вечер ще се срещнем и ще обсъдим всичко.
Свекървата замълча, и Люба, след като почака още малко, се върна в леглото.
Разговорът, който подслуша, предизвика в нея смътна тревога…
Речта явно беше за Люба, само че какво замисляше София Владимировна.
Опитвайки се да разгадае тази загадка, момичето не спа цяла нощ, а на следващия ден всичко се реши от само себе си.
Сутринта, когато Никита отиде на работа, в стаята на Люба влезе София Владимировна.
Тя беше необичайно весела и приветлива.
Бързо сменяйки подлогата и спалното бельо, тя помогна на Люба да се премести в количката и енергично ѝ намигна.
— Може би ще пием чай? — предложи тя, пританцувайки около Люба.
— Изпекох ябълков пай.
Мисля, че се получи добре.
От кухнята наистина миришеше апетитно на печива.
Люба, без да показва нищо, кимна с усмивка, и свекървата избута количката ѝ от стаята.
Озовавайки се в кухнята, София Владимировна започна да налива чай и го правеше доста дълго и шумно, сякаш отклонявайки вниманието от нещо важно.
Когато чашата с чай се оказа пред Люба, момичето я погледна накриво и бодна с вилица горещия пай.
— Защо не пиеш? — предпазливо попита свекървата.
— Прекрасен чай.
Приятелка ми донесе от Индия.
Представяш ли си, го брали пред нея.
Люба, разбираща, въздъхна и притвори очи.
— Ни най-малко не се съмнявам в неговите изумителни вкусови качества.
Просто е още твърде горещ, — излъга тя, без да мигне.
— Нека малко изстине.
София Владимировна пребледня и искаше да каже нещо, но в този момент през отворения прозорец влетя синигер и се замята из стаята, пронизително свирейки и пърхайки с малки крилца.
Свекървата скочи, хвана синигера с кърпата си и побърза към прозореца, а Люба в този момент размени чашите и най-накрая отпи чай.
— Казват, че птиците влитат в къщата за нечия смърт, — каза свекървата, връщайки се на мястото си.
— Но това са пълни глупости.
Не вярвам в тези глупави суеверия.
Люба нищо не отговори и, задържайки дъха си, чакаше кога свекървата ще поднесе чашата към устните си.
Нищо не подозираща, София Владимировна отпи глътка и се сбърчи.
Едва поставяйки чашата на чинийката, тя се хвана за гърлото и започна да трепери, а очите ѝ изскочиха от орбитите.
Люба, сериозно уплашена, се приближи до нея и я хвана за раменете.
— Защо искахте да ме отровите? — извика тя, не позволявайки на свекървата да загуби съзнание.
— Защо?
Какво ви направих?
Лицето на София Владимировна стана пурпурно, като цвекло.
Тя погледна снаха си с ужасен поглед.
— Мръснице! — прохриптя тя, изваждайки посинелия си език.
— Ти си разменила чашите!
Повече Люба не успя да изкара нищо от нея и повика бърза помощ.
След като изчака медиците и им разказа всичко, момичето събра вещите си, взе от креватчето спящия Илюша и написа кратка бележка за Никита.
Повече в неговата къща Люба нищо не държеше, и тя, внимателно слизайки с количката по рампата, излезе на улицата и се отправи към гарата.
Люба много искаше да се прибере вкъщи, в родното си село, където отдавна я чакаше старата, но все още уютна родителска къща.
Върнала се в селото, Люба разказа своята история на леля Глафира.
Лелята, след като научи всичко, плесна с ръце, след това взе от племенницата си сина ѝ и започна бавно да го люлее, напявайки приспивна песен.
— Аз все те чаках, — каза тя на Люба, когато момчето заспа.
Мислех си, че си ми толкова обидена, че повече не искаш да ме виждаш.
Люба поклати глава и изведнъж си спомни за братовчед си.
— А къде е Коля? — попита тя, тревожно поглеждайки леля си.
— Замина ли?
Леля Глафира захапа устна и помръкна.
— Почина той, — произнесе тя тихо.
Вече четиридесет дни минаха.
Хвана пневмония и не се оправи.
Ето така.
Лелята отново запя приспивна песен, която повече приличаше на тих плач.
Люба ѝ наметна падналата шал на раменете и нежно я прегърна, притискайки буза до нейната.
— Нямаме късмет нещо, — каза леля Глафира, неоткъсвайки поглед от малкия Илюша.
Може би поне той ще има късмет.
Как мислиш, ще има ли щастие в живота си?
Люба не знаеше какво да отговори и само мълчаливо кимна.
И тя искаше синът ѝ да бъде много по-щастлив от нея, и реши, че ще направи всичко възможно за това.
Мина есента, мина зимата, и в родните места отново се завърна пролетта.
Люба по това време малко се възстанови от преживяното и, най-важното, отново се научи да стои на крака.
Придвижвайки се с патерици, тя понякога идваше при старата баба на баща си и седеше на наклонената веранда, очаквайки старата си приятелка, мечката Маша…
Но тя по някаква причина не идваше.
Тръгвайки си, Люба по навик оставяше за нея няколко парченца захар, и те всеки път биваха отмъквани от мишки и мравки, а следи от мечката така и нямаше.
Възможно е тя отдавна да е напуснала тези места, без да дочака момичето.
Понякога, когато Люба беше сама, си спомняше за Никита и майка му.
След развода на бившия ѝ съпруг тя не го беше виждала.
Той никак не се обаждаше, предпочитайки мълчаливо да изпраща пари на сина си.
За съдбата на свекървата момичето знаеше съвсем малко.
Никита ѝ съобщи по телефона, че в резултат на отравянето София Владимировна е получила инсулт и парализа, и сега и тя е прикована към инвалидна количка.
След като дошла на себе си, тя признала, че е възнамерявала да отрови снаха си и искала да ѝ се извини, но Люба по това време вече беше далеч.
Веднъж, отивайки при бабата, Люба с изненада установи, че вратата ѝ е широко отворена.
Обикаляйки къщата, момичето застина от изненада.
На поляната, весело си подсвирквайки, някакъв непознат млад мъж си миеше главата в леген.
Голият му мокър торс ярко блестеше в лъчите на слънцето, и Люба дори прикри лицето си с ръка, не то от смущение, не то от заслепяващите отблясъци.
— Изплашихте ме, — каза тя високо, обръщайки се към непознатия.
— Какво правите тук?
Непознатият изплакна главата си с чиста вода, хвърли черпака в кацата и с усмивка погледна Люба.
— Нима съм толкова страшен? — попита той, завивайки се с кърпа.
— Абе, извинете, никак не очаквах някой да се появи тук.
Мъжът се избърса добре, след това наметна яке на раменете си и се приближи до Люба.
— Е, да се запознаем.
Кузма.
Така се казвам, — каза той, протягайки ѝ ръка.
— А вие?
Люба се представи, и Кузма я огледа с насмешлив, но в същото време внимателен поглед.
— А защо сте с патерици? — попита той.
Люба, въпреки възмущението си от този доста безцеремонен въпрос, разказа на Кузма какво ѝ се е случило.
Момчето внимателно я изслуша, след това обиколи и разтегна дългите си пръсти.
— Нямате ли против да погледна гърба ви? — поинтересува се той, потривайки небръснатото си лице.
— Може би с нещо ще мога да помогна, кой знае?
Люба, не знаейки дали да се учуди, или да се ядоса, неохотно свали плаща си, след това леко повдигна тениската си и срамежливо погледна Кузма.
Той, ни най-малко не смутен, се приближи плътно до нея и започна да опипва гърба ѝ.
— Вие нямате гръбначен стълб, а дъска за гладене, — усмихна се той, премествайки пръстите си от един прешлен на друг.
— Къде са гледали лекарите?
— Е, нищо, сега ще го оправим.
Той леко натисна първо един прешлен, след това друг и така мина по цялата дължина на гръбначния стълб, от врата до кръста.
Чувайки пращене, Люба щеше да извика, но Кузма по това време вече беше свършил и спусна тениската ѝ обратно.
— Опитайте се да се наведете напред и назад, — помоли той, следейки всяко движение на момичето, — само внимателно и плавно, без да бързате.
Люба леко се наведе напред, след това назад и с изненада установи, че навежданията ѝ се удават с необичайна лекота.
Кузма, виждайки, че усилията му не са били напразни, доволно потърка ръце и се усмихна.
— А сега опитайте да направите крачка без патерици, — отново помоли той, отстъпвайки няколко крачки назад, — също внимателно…
Люба хвърли патериците на тревата и премести десния си крак напред.
След като направи няколко крачки, тя се заклати и едва не падна, но Кузма веднага я подхвана и я отведе до пейката.
— Е, за придвижване без патерици е още рано да се говори, — каза той, сядайки до Люба.
— Мисля, че след седмица-две ситуацията ще се подобри.
Люба го погледна изумено и преглътна заседналата в гърлото ѝ буца.
— Кой сте вие? — едва промълви тя.
— Откъде знаете всичко това?
Кузма вдигна лице към слънцето и притвори очи.
— Аз съм обикновен лесничей.
Дойдох тук от съседното село.
Спокойно произнесе той, вдишвайки ароматния боров въздух.
А по повод вашия въпрос, дядо ми беше известен костоправ.
Цялото село ходеше при него, и той ме научи на някои неща.
Дядо вече пет години не е между живите, а знанията му все още помагат на хората.
Кузма погледна Люба, и тя смутено се изчерви.
— Значи ще мога ли да ходя? — попита тя, поглеждайки краката си.
— Без патерици?
— А къде ще ходите? — възкликна момчето, потупвайки Люба по рамото.
Дядо ми изправи на крака смачкания от бик Федор, а при него гърбът му беше съвсем зле.
Федор е наш съсед, веднъж го нападна бик.
Минути двадесет го тъпка и го бодеше, докато не го отблъснаха.
Дядо дълго се бори с него тогава, но пак го излекува.
Наскоро на Федор му се родиха три внучета наведнъж, точно преди моето заминаване.
Та той ги носеше на гърба си цял ден из селото, ето така.
Люба, въодушевена от неговия разказ, бавно се изправи, отиде за патериците си и се върна.
— Ето, ходете! — подсвирна Кузма, лукаво присвивайки очи.
— А вие се страхувахте, какво ли още ще има?
Той се изправи, закопча якето си и погледна към гъсталака.
— Добре, трябва да ходя на работа, — въздъхна той, протягайки ръка на Люба.
— Радвам се, че се запознахме.
Ако имате нужда от нещо, елате вечерта, ще ви налея чай.
Люба, стисвайки ръката му, енергично кимна и се усмихна.
— Непременно ще дойда, — отговори тя…
Кузма вече се беше обърнал и щеше да тръгне, когато изведнъж някъде съвсем близо се чу оглушителен трясък на храсти, и на поляната се изтърколи Маша заедно с две малки мечета.
Забелязвайки Люба и нейния събеседник, Маша обърна към нея огромната си глава и шумно вдъхна въздух през ноздрите си, след това махна с лапа и се затътри нататък, водейки след себе си потомството си.
— О, Господи!
Едва не ми се пръсна сърцето, — издиша Кузма, когато мечката изчезна от поглед.
— Интересно защо не ни нападна?
Люба тъжно погледна натам, където беше отишла Маша, и поклати глава.
— Ние сме приятели, — каза тя, обръщайки се към Кузма.
— Това е стара история.
Ще ти разкажа за чай.
Кузма мълчаливо се усмихна, метна раницата на рамо и закрачи към гъсталака.
Преди да се скрие в него, той се обърна и махна на Люба с ръка.
Момичето му отговори със същото и бавно тръгна в обратна посока, към дома си.
Много ѝ се искаше да разкаже на леля Глафира как странният лесничей Кузма ѝ е върнал възможността да ходи, а също така много ѝ се искаше отново да види този Кузма и да му разкаже историята на запознанството си с Маша.
Мислейки за всичко това, Люба бавно вървеше покрай огромните борове и ели, почти не опирайки се на патериците си.
Сега тя не се съмняваше, че скоро няма да ѝ трябват.
Тяхното време беше минало, и за Люба настъпваше време за нещо ново и чудесно.