Валентина се съпротивляваше колкото можеше.
— Валер, ну моля те, за какво говориш, какво място на гробището, защо? Всичко ще бъде наред, ще се оправиш.
Съпругът ѝ тъжно се усмихна.
— Виждаш, че всичко става само по-зле. Нямам нищо напред.
— Знаеш ли, аз не просто така те моля. Имам дори не знам от каква възраст мечта.
— Мечта? Каква мечта? Да си купиш предварително място на гробището?
— Ами не съвсем, въпреки че, ако всичко друго отпадне, то точно такава.
Валерий се закашля, Валя се втурна да му даде вода.
Тя не можеше да сдържи сълзите си.
Още доскоро млад и силен мъж, а сега вече не можеше да стане от леглото.
Валера се намираше в най-добрата клиника, именно там той работеше преди.
Те се запознаха, когато Валя дойде на преглед.
Вечно заета, изцяло в работата си, в бизнеса си, тя, разбира се, съвсем не се грижеше за здравето си.
Младият лекар я смъмри като ученичка.
Каза, че не само ще я изправи на крака, но и ще следи да се научи да пази здравето си.
Отдавна никой не се беше грижил така за Валя.
Тя дори беше забравила колко приятно може да бъде това чувство.
Някак постепенно Валера от просто приятел се превърна в близък.
Те съвсем не се смущаваха от разликата във възрастта, а Валя беше с десет години по-голяма от Валера.
Тази разлика смущаваше нейните приятелки и на Валя ѝ се наложи да прекъсне отношенията си с тях.
Валера, разбира се, ги оправдаваше, но Валя знаеше, просто той е много добър.
Ех, ако нейните приятелки само знаеха колко е прекрасен.
Но всички те твърдяха едно – той е с теб заради парите.
Като лекар той не струва нищо, вече са го уволнявали от две клиники.
Валя, после ще плачеш…
Тя се обиждаше, караше се, разказваше на Валера, а той я успокояваше, казваше, че всички те заедно не струват и малкото ѝ пръстче.
След два месеца Валера ѝ предложи брак.
Той го каза така, така искрено.
Валя се съгласи.
Ами колко може да живее сама?
Да живее, имайки в семейството си само работа, мислейки само за работа.
Тя също е жена, също иска ласка.
Сега е на четиридесет и три, а когато се ожениха, беше на четиридесет.
Ето вече месец нейният любим лежи в болница и угасва пред очите ѝ.
Самият лекар работи в същата болница, в която тя, между другото, стана главен инвеститор, след като се ожениха.
А никой не може да му помогне.
Всички вдигат ръце, казват, че е нервно.
Колко много се винеше Валя?
Нейният Валера е такъв, толкова нежен, толкова раним.
Тя е виновна за това, че той се разболя.
Напоследък тя твърде много започна да го притиска, да го подозира не знае в какво.
Как изобщо е могла да си помисли, че съпругът ѝ има любовници?
Явно от любов съвсем ѝ е изхвръкнал умът.
— Скъпи, не говори загадки, нищо не разбирам.
— Помниш ли гробището, веднъж колата ни се счупи близо до него?
— А, за това ли говориш? Помня, разбира се.
— Странно място, наистина.
— Съгласна съм, но именно с това е привлекателно.
То е частно, там няма нито един обикновен човек.
— Както ни каза тогава пазачът, човек трябва да е някой, за да му разрешат да го погребат тук, певец, поет, знаменитост или в краен случай бизнесмен, но не малък или среден, а истински.
Помниш ли, той каза, че преди да продадат парцел, проверяват всеки, който е погребан там.
Тогава си помислих, че ако умра, бих искал да лежа именно там…
— Вярно, сега определено не ми свети такова нещо.
Валя се замисли, нима тя нищо не може да направи, за да изпълни последната мечта на Валера.
— Много не искам да се занимавам с това.
Искам да се оправиш.
— И аз искам това, но аз съм лекар, сам разбирам всичко.
Разбирам, че процесът, който не може да бъде спрян, вече е започнал…
Валя го прегърна, заплака.
— Само не се вълнувай, ще разбера всичко, ако трябва, ще прехвърля фирмата на твое име.
Валера я погледна в очите.
— Знаеш ли за какво съжалявам сега?
За това, че те срещнах толкова късно.
За това, че на нас двамата ни беше отредено толкова малко щастие.
Валя изскочи от стаята.
Тя се давеше в сълзи.
Тя ще направи всичко, всичко, което е необходимо.
Утре сутринта ще отиде на гробището и, ако няма как да заобиколи тамошните порядки, ще прехвърли всичко на Валера.
Колко му остава, а и какво значение има.
Все едно после фирмата ще се върне при нея.
И Валя отново ще бъде сама, без женско щастие.
Тя бавно се влачеше по главната алея.
Да, чувстваше се, че на това гробище обикновени смъртни не лежат.
Тук е истински малък град.
Красиви пътеки, пейки, фенери.
— Лельо, дайте нещо.
Валя се обърна.
Наблизо стоеше момиче.
Момиче-просякиня.
Не се приближаваше, готова беше във всеки момент да побегне.
На вид около единадесет-дванадесет години.
Колко е всъщност?
— Слънчице, а аз нямам нищо.
А, чакай, имам шоколад.
— И ще ми го дадете ли?
— Ще дам, разбира се.
А искаш ли да отидем до колата?
Там имам храна, бях до магазина.
Все едно, май пазачът се е загубил за дълго.
Момичето махна с ръка.
— Напразно го търсите, той във вторник е почивен ден, ще бъде чак утре.
Те тръгнаха към колата.
Момичето попита:
— А вие защо дойдохте?
Имате ли някого тук?
— Ами не, засега нямам.
— Засега?
— Да, съпругът ми, той е в болница сега.
Съдейки по всичко, му остава съвсем малко.
Валя хлипна.
— Той много иска да го погребат точно тук.
— Ясно. Той е важен човек, нали?
— Ами не, обикновен лекар.
— Той е лекар и не може да се излекува?
— Както виждаш, и такова нещо се случва.
А от какво е болен?
— Не знам, и той не знае.
Просто угасва пред очите ми.
Те стигнаха до колата.
Валя извади чантата.
— Ето, избирай всичко, което искаш.
А ще поседиш ли с мен, докато ям?
Няма да си взимам нищо, все едно ще ми го вземат.
За известно време настъпи мълчание.
Момичето дъвчеше и съсредоточено мислеше за нещо.
— Това му е димният, който го души.
Валя се задави…
— Какво?
— Ами, баба ми така казваше.
Когато човек боледуваше неясно от какво, а после умираше.
Баба казваше, че това е димният, който прави така.
Ще се закачи за човека и никак не може да се откъсне.
Въпреки че може да бъде прогонен, но трябва да се знае, че точно той е.
Валя се усмихна.
— И ти си толкова голяма, вярваш в тези приказки?
Момичето спря да дъвче.
— Вашият съпруг болен ли е?
— Болен е.
— Никой ли не знае от какво?
— Да.
— И болен ли е така, че скоро ще умре?
Значи от нещо трябва да умре?
Логика, разбира се, имаше в тези думи.
Валя се усмихна.
— А как да разбера дали е димният, или не?
— А вие сложете камера.
Димният не е призрак, той е друг.
Може и да не видите лицето, но мъглата, която души вашия съпруг, ще забележите.
— И какво тогава да правя?
— Бързо в църквата.
Баба казваше, че димният не може да бъде убит, но да бъде прогонен оттам, откъдето е дошъл, е лесно.
Валя все пак натъпка джобовете ѝ с бонбони.
Оказа се, че родителите на момичето пият много и затова тя предпочита да прекарва времето си навън, отколкото вкъщи.
Валентина спря колата пред салона на свой познат.
Разбираше, че сега се занимава с някаква глупост, но реши, че трябва да се опита да изключи всичко.
— Господи, Валя, защо ти е такава камера?
Ти знаеш ли колко струва?
— Ами все едно ми е.
Искам да разбера кой е плъхът при нас.
— Е, ти си знаеш.
Ето, залепи я така, че тази точка да гледа в центъра на стаята.
— Благодаря.
Валера я посрещна с криза.
До него беше лекар.
Когато Валя влезе, докторът се обърна към нея и каза:
— Едва го спасихме.
Валя се втурна към Валера.
— Господи, как си?
Той я погледна с болни очи.
— Както виждаш, скоро ще си отида.
Валя сто пъти се разколеба дали да сложи камерата, но когато си тръгваше, все пак я залепи на ъгъла на телевизора…
Успя да отиде при Валера едва на следващия ден, вечерта.
Съпругът ѝ я посрещна с въпрос:
— Е, какво стана с гробището?
Валя поклати глава.
— Засега нищо.
Ходих, но там нямаше пазач.
— А защо ходи?
— Ами, мислех си, че за добри пари ще купя място.
Валера обидено изсумтя.
— Тоест всички там ще лежат като хора, а аз сам, като бездомник под оградата.
Ами, наистина ли е толкова трудно да се изпълни последната воля на болен човек?
Още повече, че всичко това е временно.
Нали скоро ще умра.
Всичко ще се върне обратно при теб.
Валя седна до него.
— Моля те, не се вълнувай, утре още от сутринта ще се заема с този въпрос.
Вечерта си спомни за камерата.
Включи приложението на телефона си, на екрана се появи стаята.
Веждите на Валя се вдигнаха нагоре.
Нейният съпруг, който по идея беше на смъртно легло, се разхождаше из стаята и обясняваше на млада жена, която се беше развалила на неговото легло:
— Всичко, Маринке, работата е свършена.
Утре нашата глупачка ще прехвърли всичко на мое име и може да приключваме тази комедия.
— Е, а как ще стане така, че тя бързо ще прехвърли всичко обратно?
— Няма да успее.
Вече имам и купувач за всичко.
Вечерта, най-късно сутринта, вече ще летим с теб към топлите страни.
Валера се приближи до непознатата и се впи в устните ѝ със страстна целувка.
След това започна нещо такова, че Валя изключи камерата, само и само да не вижда всичко това.
— Ето значи как, глупачке.
Когато влезе, Валера лежеше със затворени очи.
— Валера?
Той бавно се обърна към нея.
— А, това си ти.
Сънувах, че вече съм умрял, без да те дочакам.
Не си сама, нали?
Той гледаше мъжа, който вадеше някакви документи.
— Не, не съм сама.
Разбираш, че за да ти прехвърля бизнеса, са нужни и твоите подписи.
Валера задържа поглед върху Валя.
— Благодаря ти.
Толкова е приятно да осъзнавам, че в този жесток свят поне на някого не съм безразличен…
Тя го погали по косата.
— Всичко ще бъде наред, Валер.
Всеки ще получи това, което заслужава.
— За какво говориш?
— Как за какво?
За бизнеса.
Сега ще подпишеш документите и аз веднага ще отида на гробището.
После ще се върна, ще ти разкажа всичко.
Валера облекчено въздъхна.
— Разбира се, скъпа.
Много ще те чакам и се надявам да те дочакам.
Доведеният от Валя мъж все се суетеше и суетеше.
Валера дори се размърда на леглото.
— Е, какво стана, скоро ли ще е готово?
Вярно, после се сети, падна на възглавниците.
Валя му оправи одеялото…
— Е, какво ти става, не трябва да се нервираш така.
Валера затвори очи, едва не се издаде с всичките си вътрешности.
Накрая непознатият му даде документите.
Той показваше с пръст, Валера бързо поставяше подписа си.
— Ето, всичко е готово.
Мъжът събра документите, погледна Валя.
— Ще ви чакам в коридорчето.
Не забравяйте, Валентина, имате самолет след два часа.
Валера рязко отвори очи.
— Какъв самолет?
Ти на гробището щеше да ходиш.
— Ами аз си промених мнението, реших да отскоча до морето, да си почина, да се попека.
— А аз?
— А ти?
Ти май също се канеше на море, с Мариночка.
Валера рязко седна.
Дълго гледа Валя, после се усмихна.
— Е, може би е и за добро, че знаеш всичко.
Няма да се налага да обяснявам нищо.
Един въпрос, ако си знаела всичко, защо прехвърли фирмата на мое име?
— Аз нищо не съм прехвърляла на твое име…
Валя очарователно се усмихна.
— В смисъл, не си прехвърляла?
Валера скочи, хвана копията на документите, които му бяха оставили на нощното шкафче.
— Развод? Отказ от претенции? Ти какво? Какво направи?
— А какво не е наред, Валер?
Виж колко добре ти подейства разводът.
Оправи се мигновено.
Мариночка ще бъде доволна.
Е, а че не си получил и късче пари, това също е справедливо.
Ти не си ги изкарвал.
Валера безсилно се отпусна на леглото.
— Валя, Валюша, но аз те обичам!
Валентина весело се засмя.
— Ти не мен обичаш, а Марина.
Съобщи ѝ, че вече си свободен.
Ето тя ще се зарадва.
Валя излезе от стаята.
Мъжът я чакаше.
— Валентина, да ви закарам до летището?
— Не, не е нужно, аз няма да летя никъде.
Спомних си, че имам още една работа тук.
Валя се скиташе из гробището.
Момичето никъде не се виждаше.
Тя се приближи до пазача, описа ѝ го.
— А, това е Ксюшка.
Те живеят наблизо.
Наляво ще завиете и пред вас е третата къща.
Валя веднага видя Ксюша, когато спря колата.
Някакъв пиян мъж я удряше с длан по лицето.
Валя изскочи от колата, изтича натам, бутна мъжа така, че той падна в гъсталака от коприва.
Хвана момичето за ръка и се втурна обратно.
Ксюша тихо плачеше на задната седалка.
— Е, за какво те е направил така?
— Казах, че повече няма да ходя до църквата да прося пари, срам ме е.
— Ти за тях ли ходиш?
— Да, те нямат пари за пиене и затова ме пращат.
Валя стисна волана.
— Какви хора са това?
Как може така?
А ти тук ли живееш?..
— Да.
— Харесва ли ти?
— Много.
Толкова е красиво, толкова чисто и мирише приятно.
В корема на Ксюша изкъркори и тя смутено замълча.
— Така, мила моя, аз ще отида в кухнята, ще ни приготвя вкусна обед, а ти давай във ваната.
Ето ти моят халат, ще ти е голям, но това не е страшно.
Всичките си дрехи в тази торба, аз ще ти купя други.
През целия обяд гостенката мълча, а след това попита:
— А кога ще ме закарате вкъщи?
— Вкъщи искаш ли?
— Не, какво говорите.
Просто искам да знам кога да се приготвям.
— А не би ли искала да останеш тук?
— Тук?
Ами да.
Нямам деца, а ти си много добра.
— Аз ли?
Аз много бих искала.
Валя се усмихна, прегърна момичето.
Всичко ще бъде наред сега, те ще се опознаят по-добре.
После Валя ще лиши тези гадове от родителски права.
Тя ще направи всичко, за да не порасне Ксюша като тях.
И най-накрая ще си има дъщеря.
Макар и съвсем голяма, но повече няма да бъдат толкова самотни.