Хубаво е да се връщаш у дома, особено ако е с резултат, тоест с малка, но победа. Олег точно така се връщаше от вахта, където бе работил почти месец и бе получил не само уговорената заплата, но и премия. Да, искаше му се да е по-близо до семейството, да вижда близките си по-често, но какво да се прави, ако в родното му село работа не можеше да се намери.
Такава сума, каквато той сега носеше вкъщи, той не би спечелил не само за месец, ами и за половин година. И това, че се връщаше не в шикозна къща с всички удобства, не в благоустроен апартамент, а в стара къщичка, нуждаеща се вече не от ремонт, а от събаряне, не разваляше настроението му. Тази къща, в която Олег се бе родил и израснал, сега му се струваше царство на уют, съсредоточие на доброта и любов, защото главното изобщо не е в стените, а в тези, които го чакат у дома.
А това бяха любимата му жена и деца, заради които той бе готов да работи колкото е нужно. Да, в раздялата често се тревожеше дали пак не е протекла покривът, дали на близките му са им стигнали приготвените дърва, но те редовно се чуваха по телефона и Олег знаеше, че у дома всичко е наред. Чакаха го с нетърпение и не само заради парите, които щеше да донесе.
Обичаха го и той бързаше към любимите си, защото наближаваше Нова година, която трябваше да отпразнуват заедно. Общото желание на него и жена му беше нов апартамент, за предпочитане в града. Защото в такъв случай бащата на семейството нямаше да заминава за дълго, а щеше да може да си намери работа близо до дома.
Това някога щеше да се случи, разбира се, защото Олег и Марина не само мечтаеха, но и се стараеха да приближат осъществяването на мечтата си. Така размишляваше мъжът, седейки на автогарата в очакване на автобуса, с който му предстояха немалко километри до дома и семейството му. „Млади човече, не би ли ми услужил с пари за билет?“ Тих женски глас прекъсна размислите на Олег.
Той недоволно вдигна глава. Да, по гари и автогари често различни маргинални личности се обръщаха с такива молби, разказвайки сълзливи истории за изгубени или откраднати пари. Въпреки че от пръв поглед беше ясно, че всичко изпросено ще бъде похарчено съвсем не за билет или храна.
Но този път явно не беше такъв случай. Жената, която се обърна към него, беше млада, хубава и дори добре облечена, макар и не съвсем за сезона. Освен това на ръцете си държеше заспало момченце на около три години, спретнато и съвсем не приличащо на бездомник.
Но ако външният вид на тази двойка не предизвикваше съжаление, то измъченото, уморено лице на жената, отчаянието в очите ѝ говореха именно за безизходното положение, в което бе попаднала младата майка. „Ще ви ги върна, честна дума, имам пари, трябва само да се добера до дома“, – жената говореше с нарастващо отчаяние. Явно вече неведнъж ѝ бяха отказвали.
Олег разбра, че изобщо не си има работа с гаражна просякиня, а с човек, попаднал в беда. „Да, разбира се, ще помогна“, – промърмори той, откъсвайки се от размислите си. „Но почакайте, отдавна ли сте тук и съвсем без пари? Навярно сте гладна и премръзнала.
Ще ви дам пари за билет, но автобусът няма да дойде скоро, хайде да влезем в едно кафене. И аз самият се канех да хапна нещо, просто ми е скучно сам. Тук наблизо има едно малко, но хубаво кафене.
Бил съм там, готвят добре и не е скъпо, съгласна ли сте?“ Девойката кимна, слабо се усмихна и очите ѝ се напълниха със сълзи. „Не е много удобно, но ние, наистина… Ще ви върна всичко, честна дума. Ще ми напишете адрес или телефон, ще ви ги пратя или ще ги донеса.“
„А, глупости, хайде по-бързо. Може би да ми дадете вашето малко момче? Уморена сте?“ „Не, какво говорите, той и сам може да ходи, просто е уморен.“ Олег пропусна жената напред и тръгна след нея, оглеждайки дрехите ѝ.
Да, палтото е стилно, вероятно не е евтино, но явно не е за зимата. Днес не е много студено, но ако температурата падне с няколко градуса, ще ѝ бъде доста зле, освен това е без шапка и шал. Ботушите на токчета също са хубави, но с такива не се ходи по сняг, а се кара кола.
Какво ли се е случило с нея, горката? Впрочем, добре, ако иска, ще разкаже. В кафенето седнаха на свободна маса, взеха менюта. Тук, при ярката светлина, Олег напълно разбра колко измъчени, уморени и гладни бяха новите му познати.
„Поръчвайте каквото искате, имам пари“, каза мъжът. „Не се притеснявайте, между другото, аз се казвам Олег.“ „Почти съименници“, – усмихна се девойката.
„Аз съм Олга, а това е Тимур, моят син.“ Направиха поръчка. Олег не беше гладен, но за да не смути девойката, поръча и той пълен обяд и с жално удивление видя как тя ядеше…
Красиво и правилно, но лакомо. Виждаше се, че е гладна. По време на обяда Олег накратко разказа за себе си, главно за да може случайният му познат да се отпусне и да не помисли, че той има някакви намерения към нея.
Да, той е вахтаджия, бърза към любимото си семейство, жена и деца, за които много му липсваха. Олга наистина се отпусна. Лицето ѝ порозовя, очите ѝ се оживиха и в тях проблесна надежда.
„Огромно ви благодаря, Олег. Мислех си, че наистина ще умрем тук. Все пак аз не се обърнах първо към вас, но всички отказват.
Приемат ни, явно, за незнайно какви. А аз нямам нито пари, нито телефон, нищо.“ „Навярно са ви обрали“, – предположи Олег.
„Ами как да кажа?“ Оля замислено въртеше лъжичка в ръце и гледаше сина си. Той с удоволствие дояждаше от купичката разбита сметана с плодове. „По-правилно ще е да кажа, че сама съм се обрала.
Все пак живеех прекрасно, а поисках сама не знам какво. Изгубих всичко.“ И тъжно усмихвайки се, девойката разказа тъжната си история.
Съвсем млада се омъжила за заможен бизнесмен. Не по сметка се омъжила. Олга наистина обичала съпруга си.
Пък и как да не го обичаш? Все пак той беше готов на всичко за младата си жена. Но той беше именно бизнесмен и не можеше да се откаже от работата си. Отначало живееха прекрасно.
Роди се Тимур, семейството беше щастливо. И щеше да остане такова. Има една такава поговорка.
От много ядене се побъркваш. Е, това се случи и с Олга. Съпругът ѝ винаги е на работа.
За къщата и бита се грижи домашна помощница. За детето – бавачка, а аз… Е, да, отначало това ми беше странно. Шопинг, салони за красота, фитнес клубове.
После ми омръзна. Всички сякаш са заети, а аз съм като излишна, никому ненужна. Защо да съм красива? Защо да изглеждам добре, да се обличам, да се гримирам? Опитах се да обясня това на мъжа си.
Но как да му е ясно на него, който работи денонощно? И на вас също, предполагам. На Олег му беше ясно, но в един момент почувства неприязън към тази горкичка. Ах, каква тежка съдба.
Безделието ѝ омръзнало. Мъжът ѝ не я носел на ръце. На моята Маринка такива проблеми.
Олег се опита да си представи какво прави жена му сега. Разчиства сняг? Влачи от бараката купчина дърва? Кърпи чорапогащите на дъщеря им? Преброява жалките стотинки, останали до завръщането на мъжа ѝ? Междувременно Олга продължи разказа си. Колкото и да се опитвах да привлека вниманието на мъжа си, отговорът беше един и същ.
Какво ти липсва? Липсваше ми живот. Внимание, любов, може би дори някакви огорчения. Миналото лято мъжът ми обеща, че ще отидем някъде заедно.
А после нещо се промени. Не, казва, пътувайте вие със сина и бавачката. Стана ми толкова обидно.
А тук и в интернет намерих един мъж, с когото бяхме влюбени още в младостта си, преди да се омъжа. Знаете ли, аз се понесох. Толкова внимание, съчувствие, любов. Започна да ме вика при себе си.
Обичам те, ела, ще бъдем заедно завинаги. И аз отидох. Не взех нищо, нито пари, нито скъпоценности.
Само сина си и дрехи за първо време. Най-необходимото. Мислех си, че всичко ще ми е ново.
Олга замълча, заета с детето. Избърса му изцапаната брадичка, оправи дрехите. Наяде ли се, малкият? – попита тя сина си.
Кажи благодаря на чичо. Благодаря, каза Тимур. Беше ми вкусно, като там, у дома.
В онази къща, където е татко. Сега ще отидем там, нали, мамо? Да, миличък, при татко. Нов живот не се получи, досети се Олег.
Пък и как можеше да се получи? Не знам на какво се е надявал моят любим, когато ме е викал при себе си. Все пак каза, че е готов да ме приеме с дете, без пари, без нищо. И ме прие.
Но къде? Живее в село, в къща с майка си, която, меко казано, не беше във възторг от мен. Но там имаше домакинство, битови трудности, вечни липси на всичко. Аз не можех просто да живея там и да обичам.
Трябваше да помагам в домакинството, да водя къщата. Там имаха и всякакви добитъци. А за Тимка каква травма беше това.
Аз си тръгнах по собствена воля, по собствено желание. А на детето какво му беше след този живот, който баща му осигуряваше. А сега – чужд чичо, на когото момчето просто пречеше.
Е, и мъжът ми, този Сергей се казва, започна да ме упреква. Да казва да си търся работа. А къде? Имам образование, но опит – нула.
Пък и не съм нужна на никого там. Тимур плаче. Майката на Сергей се кара.
Всичко е зле. Можеше просто да се обадя на мъжа си, да го помоля да дойде и да ни вземе. Но как да се реша? Аз дори не знам как той е приел заминаването ми.
Не сме се чували след това. Все пак можеше да дойде, да вземе Тимур, а мен да ме остави. Правилно щеше да направи, разбира се, но тогава аз съвсем щях да загине. Ако не бяхте вие, също не знам какво щях да правя. Благодаря ви. На очите на девойката отново се появиха сълзи.
И сега не знам какво ще стане. Но ето така, очи в очи, да се обясниш е по-лесно, нали? Не се тревожете, парите ще ви ги върна със сигурност. Имам какво да продам там, дори мъжът ми да ме изгони.
А, не мислете за тези пари. Не са чак толкова големи суми. Ето ви, вземете…
Олег извади от джоба си плик със заплатата и премията си за месец работа и го протегна на Олга. Тук има хотел, вземете си стая, починете си с детето, съберете се. Може да си купите нещо, шапка например.
Студът се засилва. И спокойно се прибирайте у дома, мъжът ви ще ви приеме. Но ако не ви приеме, пак няма да се загубите.
Ама какво говорите, това са всичките ви пари, объркано промърмори Олга. Глупости, имам и други. Вече купих подаръци за моите, чакат ме у дома, всичко ще е наред.
А при вас още не се знае как ще се обърнат нещата. Вземете, не се притеснявайте. Ще ви напиша адрес и телефон, непременно ми се обадете.
Кажете кога сте тръгнали. Е, и ако имате възможност, тогава ще ги върнете. Тоест когато имате, не бързам.
Дори не мога да повярвам, че срещнах такъв благороден човек, прошепна Олга. По бузите ѝ се търкулнаха едри сълзи, но това вече бяха сълзи на радост. В очите на девойката проблесна надежда.
Олег влезе в автобуса, който скоро трябваше да го откара у дома, с леко сърце, въпреки че джобът му беше празен. Да, на него и на Марина парите също им бяха жизненоважни, но те бяха заедно и винаги щяха да бъдат заедно, въпреки всичко. Възможно е тя да се разстрои, когато разбере, че не е донесъл пари, но ще го разбере и ще му прости, когато научи всички подробности за случилото се.
И той самият не знаеше защо постъпи така. Добре, даде пари за билет до дома, нахрани я в кафенето. Но защо трябваше да даде всичко? Ами имаше някакво чувство, че точно така трябваше да направи.
Не се знае какво ще стане по-нататък с тази Олга. Възможно е наистина да я е спасил. Добре ще е, ако богатият ѝ съпруг просто я наругае, но я приеме, да я остави да живее до развода, да я осигури и след това.
А може и да не я пусне през прага. А може там, в златната му клетка, вече да има друга млада господарка. Не, както и да е, той постъпи правилно.
Сега съвестта няма да го мъчи. С такива мисли той пристигна пред дома си. Срещу него, както и очакваше.
Изтичаха най-любимите му хора, съпругата Марина и децата, седемгодишният Юра и петгодишната Катюша. „Ура! Казах ви, че татко ще дойде днес! Познах!“ – скачаше Катя. „И ние с мама знаехме!“ – ликуваше и Юрик.
„Тихо, тихо, дайте поне да се съблека, все пак съм от студа!“ – отдръпна се, радостно смеейки се, Олег. Малко го притесняваше моментът, когато щеше да трябва да разкаже на жена си за случилото се по пътя. Но увереността в нейното разбиране не го напускаше.
Той бързо скри подаръците, които трябваше да подари Дядо Коледа едва на 31-ви. Но и днес децата получиха нови играчки, с които избягаха да играят в стаята си. „И на теб също купих подарък за Нова година.
Нова рокля. Ето!“ – извади той пакета. „Добре, добре.
А парите получи ли? Всичко ли платиха?“ „Всичко, Мариша. И заплатата, и премията. Само с парите ето как се получи при мен.“
И Олег накратко разказа за срещата, която имаше по пътя. „Тоест искаш да кажеш, че си дал всичките пари на някаква, извинявай, скитаща развратна девойка? Шегуваш ли се?“ „Не, Марина. И не говори така.“
„Ах, прости! Колко си добър, Олеженька! Колко си мил и благороден! Колко се гордея с теб! На някаква непозната нещастна красавица си дал всичко, което си изкарал. Ето за какво аз се мъчих тук сама цял месец? За да може някаква Оленька да си почине в хотела? Теб поне пусна ли те в стаята? Не? Ами какво, за такива пари не е грях да получиш поне някакво удоволствие? Стига, скъпа. Не може така да говориш.
Разбери, не можех да я оставя така. Ако ти самата я беше видяла…“ „Какво щях да видя? Момиче, което е избягало при любовник и е останало без пукнат грош? Добре, жалко ми е за нея, чак сълзи ми потичат. Но защо ли се съжалявам повече, децата ни съжалявам повече.
Юрка расте не с дни, а с часове. Няма да изкара зимата със старите си ботуши. Утре щях да му купувам нови.
А ти видя ли якето на Катя? Не? Ами иди виж с какво ходи дъщеря ти. Потруди се да погледнеш в хладилника, с какво ще посрещаме празника. А за това в каква къща живеем, дори няма да говоря.
В нея, явно, ще умрем, когато се срути върху нас.“ Марина се обърна и безсилно заплака. А Олег не знаеше как да я утеши, защото тя беше права.
Не бяха в такова положение, че да се занимават с благотворителност, сами се нуждаеха от помощ. Но нямаше кой и с какво да им помогне. Десет години се оправяха сами, както можеха.
А колко можеха? Да, той ходеше на работа, но дори тези пари не стигаха. Марина също не седеше вкъщи, работеше в местното магазинче. Но каква заплата имаше там? Да не говорим, че собственикът понякога удържаше за липси, които се появяваха съвсем без вина на работниците.
И домакинство имаха. Кокошки, гъски, дори прасе гледаха. И пестяха от всичко.
А надеждите за собствен апартамент в града или поне за удобна къща тук, в селото, бяха призрачни. Е, какво да се прави, ако са се оженили преди десет години именно по голяма любов, без никаква сметка, но с най-радостни планове. И двамата току-що бяха завършили образованието си.
Марина живееше в техния областен град. Олег дойде оттук, от това същото село, където бе живял цял живот в тази къща с майка си. Отначало решиха да останат в града, въпреки че младото семейство нямаше жилище там.
Родителите на Марина имаха малък двустаен апартамент, в който, освен баща ѝ и майка ѝ, живееше и брат ѝ със съпругата си, също наскоро оженил се. Те наеха апартамент, но това отнемаше почти всички спечелени пари. Затова, когато стана ясно, че майката на Олег е сериозно болна и се нуждае от помощ, беше решено да се преместят в селото.
Там също отначало всичко се развиваше добре. Олег си намери работа, Марина също. Те водеха домакинство.
Тук се родиха първо Юра, а после и Катя. А след това майката на Олег почина и след това всичко сякаш се разпадна. Проблемите с работата, а значи и с парите, лишиха от надежда за построяване на нова къща, за което младите вече бяха започнали сериозно да мислят…
Имаше много различни мечти. Те мислеха да създадат голямо стопанство, да станат фермери, честно и усърдно да работят и по този начин да подобрят положението си. Но, както много мечти, и тези се оказаха безплодни.
Вместо да работят на собствената си земя, се наложи да търсят работа далеч от дома. И въпреки че заплатите бяха добри, почти нищо не успяваха да спестят. Децата растяха и имаха нужда от толкова много неща.
Това, че този път Олег даде парите си на една непозната по същество девойка, не беше чак толкова сериозен проблем. Те нямаше да загинат без тази сума, още повече че Олга обеща да върне всичко. Възможно е това да не стане толкова скоро, колкото им се искаше, но все пак щеше да стане.
Момичето не можеше да излъже своя спасител. Но на Марина ѝ беше обидно и това е съвсем обяснимо, защото тя чакаше мъжа си с пари. „Мариночка, много те моля, не се огорчавай толкова!“ Той отиде при съпругата си, която се беше обърнала към прозореца, и я прегърна през треперещите ѝ рамене.
„А как? Как да не се огорчавам?“ – учуди се Марина. „Как утре да обясня на децата, че всички покупки, които им обещах, пак се отлагат за неопределено време? Как ще гледам хората в очите? Нали обещах утре да платя за танците на Катя. За празниците, които им организират в училище и детската градина, също трябва да се плаща.
Ами просто да направим празник, за да се радват децата. Всички ще имат пир, а при нас всичко ще е както винаги.“ „Ами ще отпразнуваме чудесно, какво ти е!“ – опита се да я обнадежди Олег.
И главното, заради какво, заради кого? Заради някаква фифа, която е решила да избяга от мъжа си? Е, разбирам, наистина да беше някой нуждаещ се човек, попаднал в сериозна беда. Какво ѝ пречеше на твоята Олга да се обади на баща си, да го помоли? Ти поне разбираш ли, че тя и без това живее така, както ние и насън не сме сънували? Седи сега в шикозна къща и ти се смее, че си глупак. А за такива хора сумата, която си им дал, е нищо и никаква.
А за нас? Аз нещо не бягам от живота си, не се лепя за чужди мъже, не прося пари по гарите. Ами права си, права си. Прости ми, Мариночка.
И аз така си мислех, когато разговарях с тази Олга. Аз съм виновен, знам. Нейният съпруг е могъл да ѝ осигури добър живот, а аз на теб – не.
Но ще се старая, ще работя още повече. Ами разбери, че изобщо не става въпрос за това. Да, нуждая се от хубава къща, нуждая се от пари, но главното е, че се нуждая от теб.
Жив, здрав и до мен. Ами ако заминаваш не за месец, а за три, след година ще се преумориш, ще измръзнеш и ще си развалиш стомаха. Кой ще бъде щастлив? Не.
Хайде вече през новата година да помислим как ще живеем по-нататък и да приключим с това. Ти ме прости. Грях е, навярно, така да се убиваш за едно добро дело.
Ето това е, моя добра. Правилно, Мариночка. Обещавам ти, че през новата година ще измисля нещо истинско и без никакви ужаси.
А в залог на това, пробвай най-накрая новата рокля. Червената, каквато винаги си искала. Сигурен съм, че много ще ти отива.
Е, дали се е случило огорчение или не, но Марина, като истинска жена, не можеше да не се зарадва на роклята на мечтите си. Разбира се, тя ѝ беше по мярка и много ѝ отиваше. Ето, ще имаме най-красивия празник и най-щастливата година.
И следващата година няма да прилича на всички предишни. Сигурен съм, че ни чака щастие. Знаеш ли, скъпи, и аз по някаква причина съм сигурна в това.
Възможно е по-рано просто да сме правили нещо грешно. Но какви фермери или бизнесмени сме ние? Повече няма да строим въздушни кули и всичко, надявам се, ще се оправи. Щастлив беше вече следващият ден.
От сутринта семейството дружно започна да се готви за посрещането на най-радостния и чудесен празник. Голяма елха вкъщи не поставяха, нямаше място. В двора растеше жива, посадена още от бащата за малкия Олег.
Тя растеше заедно с него, стана истинска красавица и за Нова година, както обикновено, я украсяваха. А вкъщи поставяха елхови клонки за атмосфера на празника. Украсяваха и цялата къща, радвайки се на вълшебното преобразяване и забравяйки за известно време за недостатъците на жилището си.
В тези дни къщата преставаше да бъде жалка и отдавна нуждаеща се от ремонт. Марина слагаше на масата. Да, тя нямаше да бъде толкова шикозна, колкото ѝ се искаше, но напълно приемлива и много вкусна.
Все пак живееха в село, гледаха животни. А и Марина умееше да готви, а обстоятелствата в живота я бяха научили да създава кулинарни шедьоври почти от нищо. Всичко беше почти готово, когато в двора залая кучето, а на вратата на къщата някой уверено почука.
– Дядо Коледа! – възторжено извика Юра и се втурна да отваря вратата. Родителите се спогледаха. Разбира се, не бяха поръчвали никакъв Дядо Коледа.
Вероятно някой съсед беше дошъл с поздравления. Но се оказа, че синът им е по-скоро прав, защото тази вечер в дома им дойде истинско новогодишно чудо. Дошлите двама мъже бяха съвсем непознати.
По-възрастният от тях, с побеляла коса, представителен и солиден, погледна домакина. – Вие ли сте Олег? – Извинете, не знам бащиното ви име. – Аз съм Соколов Леонид Вячеславович, съпругът на Олга, вашата скорошна позната, бащата на Тимур.
– А, ето какво било! Надявам се, че те с Тимур са стигнали нормално? – Всичко е наред. – Да, всичко е наред. – Това е моят телохранител.
– Сложи го тук, Андрей, и ме чакай в колата. – Това са подаръци за вас и децата. Той посочи към ярките пакети.
– А, не е нужно, благодаря. Заповядайте, седнете на масата – покани домакинята. – Не е задължително, аз съм за минутка, само да благодаря и да ви поздравя с настъпващия празник, въпреки че имам и сериозен разговор.
– Ами, да не би да ме е заподозрял в нещо лошо? Тревожно си помисли Олег, но като погледна сериозните сиви очи на мъжа, се успокои. Погледът на Леонид Вячеславович видимо се стопли. – Да, на първо място исках да ви благодаря, вие наистина спасихте жена ми…
– Ами какво да се прави, млада жена, случва се, направила е глупост. – Може да ви се стори странно, че простих тази щуротия, но всъщност дори съм ѝ благодарен. Това стана прекрасна шокова терапия за моята скучаеща жена.
Все пак тя какво си е мислила – че с новия мъж ще живее в същия лукс, но при това мъжът ѝ ще бъде постоянно до нея. Е, сега знае цената на нещата в този живот и разбира, че такива чудеса, като срещата с вас, Олег, се случват само веднъж в живота. Тя преосмисли много неща и дори, струва ми се, е готова сама да започне работа.
Все пак тя има и образование, и професия, така че аз ѝ простих и я приех. Надявам се, че сега ще имаме нов живот. Разбира се, и аз ще преосмисля много неща в поведението си.
– Е, чудесно, наистина се тревожех как ще се развият нещата при нея. Все пак тя е добра жена и много се разкайваше за постъпката си, много се страхуваше от последствията. И синът ви е чудесен.
Благодаря ви и за това, което направихте за тях, също голямо благодаря. Искам и вашия живот малко да променя. Подаръците са така, в чест на празника, а главното е ето това.
Мъжът извади тънка папка. Тук са документите за вашия нов апартамент в града. Какво? Апартамент? – поразено попита Олег.
Съпругата му седеше и гледаше мъжа в пълно недоумение. Да, петстаен апартамент в добър район. Сега ще приключим някои формалности и можете да се нанесете там веднага след коледната ваканция.
Трябва само всичко да се оформи както трябва. Районът е прекрасен, ще ви хареса. Наблизо има детска градина, училище, поликлиника.
Ще можете да си намерите работа и да живеете щастливо. Не мога да повярвам. – Със сълзи промърмори Марина.
Наистина ли е? Наистина ли се случва? Случва се, мила, отговори Леонид Вячеславович. Моята жена също не можеше да повярва, когато вашият съпруг се съгласи да ѝ помогне. Все пак тя преди Олега се е обърнала към десетина души.
Какви ли не обиди, упреци и подигравки е изслушала. Вече не се е надявала, че ще се добере до дома си. Така че повярвайте, добротата също съществува на този свят.
И чудеса. Особено пък сега, когато наближава Нова година. Извинете ме, ще си ходя вкъщи, при моите.
След празниците ще мина. Ще оформим всичко и напред към нов живот. Мъжът си тръгна, оставяйки поразените Олег и Марина да осмислят тази новина.
А техните деца – да се възхищават на новите необикновени играчки, за които дори не са и мечтали. Значи все пак това беше Дядо Коледа? – дърпаше родителите си Катенка. Той беше без брада.
Без брада, но с чудеса, малка моя. – Олег погали дъщеря си по главата. – Хайде, играйте, сега ще започваме да празнуваме.
С мама трябва да поговорим. Но за какво да говорят, те и самите не знаеха. Съпрузите разглеждаха документите и ключовете, с които, евентуално, скоро щяха да отворят вратата на новия си апартамент.
Невъзможно е да се повярва, прошепна Марина. Може би това беше шега? Не, това би било твърде жестоко. Ами ако утре си промени мнението? Все пак този апартамент струва няколко милиона.
Колкото и богат да е, все пак. Марина, мила моя, хайде да бъдем щастливи поне днес, добре? Повярвай, че чудеса все пак се случват. И аз самият трудно вярвам.
Но повече не искам да се съмнявам. Ясно е, че Леонид Вячеславович не се е шегувал и не мисля, че ще промени решението си. Хайде вече да се радваме на това чудо.
Скоро се обади и Олга, за да благодари още веднъж и да поздрави тези, които смяташе почти за роднини. Знаете ли, Олег, вашата помощ и думите ви, че всичко ще бъде наред, наистина ми донесоха огромно щастие. Винаги ще ви спомням с благодарност.
Леонид мина ли при вас? Не знам какво е намислил, но и той много ви е благодарен. Той също ни донесе щастие, отговори Олег. А, не, това вие всички ни направихте щастливи – и нас, и себе си, и вашето семейство, с това, че се оказахте добър и разбиращ човек.
Краят на коледната ваканция Олег и Марина чакаха с нетърпение и немалка тревога. Трудно беше да се повярва в чудото, което сякаш вече бяха видели, държаха документите в ръцете си и все пак… Въпреки това, след празниците Леонид Вячеславович пристигна и заедно с новите собственици на апартамента отиде в банката, за да прехвърли новата им собственост в пълно владение на съпрузите.
След това ги закара до самия апартамент, който ги порази с размерите и удобствата си. Той беше напълно обзаведен. Наистина можеха да се нанесат още днес.
Марина, облегната на стената, щастливо плачеше. Олег пък смутено си мислеше колко жалки ще изглеждат тук техните вещи и мебели. Жена му, както се оказа, си мислеше същото.
Пет стаи, Олег! С какво ще ги обзаведем? Още как ще ги обзаведем, не се тревожи. Стените ги има, а всичко останало са глупости и дреболии. Не веднага, но постепенно всичко ще се оправи.
За такова нещо не е жалко и кредит да се вземе. Ами да, хайде да видим още веднъж коя стая ще бъде нашата. Те весело обиколиха апартамента, мислено подреждайки мебелите, окачвайки завесите, картините по стените…
Сега вече нямаше и най-малко съмнение, че скоро ще заживеят щастливо на ново място, в собствения си огромен апартамент. Представяш ли си, след година вече ще забравим, че е възможно да се живее по-зле от тук. Старата ти къща ще ни бъде вила, нали? Да можехме по-скоро да доведем децата тук.
Представяш ли си колко ще бъдат щастливи. А знаеш ли, в такъв апартамент можем да родим и още едно дете. Все пак помниш, че мечтаехме за три.
Включи плановете Марина. Ами какво, след като мечтите вече започнаха да се сбъдват, нека и тази се сбъдне, смееше се Олег. В такъв огромен апартамент ще е грях да останем обикновено семейство, трябва да сме многодетни.
Вярно е, че ако се родят близнаци, и тук ще ни е тясно. Или съм твърде придирчив? Не, нямам нищо против близнаците. Но все пак пет стаи и четири деца – това наистина е прекалено.
Да, към хубавото се привиква някак твърде бързо. Въпреки че много деца – това не е ли хубаво? Много хубаво. Ето затова се опасявам, че така ще се развихрим, че ще ни трябва още един такъв апартамент.
Така, шегувайки се и строейки планове, те започнаха да обживяват новото жилище, което скоро стана съвсем родно. Децата, всяко от които получи своя стая, също бяха щастливи. Те свикнаха с новото положение много по-рано и по-лесно, но Марина понякога чувстваше и известна неловкост, в което и призна на мъжа си.
Знаеш ли, Олег, понякога толкова ме е срам за всичко, което казах тогава в яда си не само на теб, но и за тази Олга. Все пак аз не я познавах. А вече я нарекох всякак.
И фифа, и още по-лошо. А тя наистина не е чак толкова виновна. Просто е такъв човек.
И не е лош, както разбирам сега. Добре, Марина, какво да си спомняме за това? И аз самият, признавам си, не мислех много ласкаво за нея, когато ми разказваше целия си живот. Добре че поне не казах нищо на глас и не съжалих за парите.
Не заради апартамента го казвам, а изобщо. Но ти ме разбираш, нали? Разбирам те прекрасно. И аз не заради апартамента си промених мнението.
Срам ме беше за мислите си още преди това. Никога повече няма да мисля лошо за хората. Може би заради това станахме толкова щастливи, защото не дадохме воля на лошите мисли? И този път мечтите на младите родители не бяха празни.
Много скоро семейството наистина заживя много щастливо. Марина си намери добра работа, което позволи да използва полученото образование на икономист. Олег също забрави за необходимостта да напуска семейството си за месеци.
Той си намери прекрасна длъжност в града. Семейство Соколови, Леонид, Олга и малкият Тимур, те не забравиха. Истински приятели, обаче, не станаха.
Работата не им позволяваше да общуват твърде често. Но по празниците непременно се чуваха по телефона, поздравяваха се. А към следващата Нова година и в двете семейства се случиха радостни събития.
На Олег и Марина им се роди още един син, а на Леонид и Олга – дъщеря. Познати и роднини на Олег и Марина, които знаеха обстоятелствата от предишния им живот, понякога се удивляваха. Как са успели да се издигнат толкова бързо? „Удивително, Мариночка! Просто не мога да си представя как се случва това! Просто някаква магия“, казваше на Марина майка ѝ…
„Ами какво, мамо, аз съм се омъжила за най-необикновения мъж. Не просто успешен или делови, а за добър и благороден. А добрите постъпки, оказва се, не само че е приятно да ги правиш, но и полезно.
Никога не знаеш кога и как всяко наше добро дело ще се върне. Да, дъще, ето, винаги като говорят за бумеранг, имат предвид нещо лошо, тоест направил си зло, а то ще се върне и право в челото ще те удари. А при вас се получи обратното.
Пуснаха добро, а на вас ви се върна, да и още стократно. Ами ние лошо никога не сме правили, нямаше и какво да ни връщат. Ами трябваше пък и на нас да докажат, че законът на бумеранга все пак съществува.
Ето и висшите сили доказаха!“ Щастливо се засмя Марина.