Саша, усмихвайки се, излезе от детската стая и веднага се отправи към хола, където вече всичко беше подготвено. Вече две седмици тя се опитва да започне това важно дело, но всеки ден се случва едно и също. Нещо все ѝ пречи.
Днес тя се надяваше най-накрая да пристъпи към изпълнението на своя план. А Саша планираше да отслабне. Тя беше подготвила специален комплекс от упражнения, свалила на флашка нужните видеоклипове, разпределила времето за тренировки и дори си беше избрала примерен хранителен план за времето, докато тренира.
Тя беше уверена, че всичко това ще ѝ помогне бързо да се върне във форма. И тя, пълна с въодушевление, седна на гуменото килимче пред телевизора. Саша винаги е изглеждала добре, но имаше известна предразположеност към пълнота.
Евгения Василиевна, майката на Саша, казваше, че това е наследила от баща си. Майката на Саша никога не е страдала от излишно тегло. Саша се стараеше да се грижи за себе си, но без особен фанатизъм.
Достатъчни ѝ бяха най-минимални усилия и тя моментално влизаше в идеална форма. Но след две бременности нещо се обърка и Саша, меко казано, леко се закръгли. Саша знаеше, че няма да ѝ е трудно да влезе във форма, но за това трябва да се занимава със себе си.
Но все нещо ѝ пречеше. „Какво да говорим? Това нещо!“ – бяха децата ѝ. Децата не ѝ даваха да се занимава с тялото си.
Съпругът ѝ работеше, а Саша седеше вкъщи с децата. Тя се занимаваше с тях от сутрин до вечер. Момичето и сама си мислеше, че непременно ще намери поне половин час на ден за себе си.
Но не, дори и петнадесет минути не можеше да намери. Това беше законът на подлостта. Щом се канеше да тренира, децата или някакви други дела я разсейваха.
И Саша, ругаейки наум, отлагаше тренировките за друго свободно време, което все не идваше. Ето и сега, щом Саша включи флашката, след няколко минути се разнесе плач. „Да те вземат дяволите!“ – изруга момичето.
Тя постави видеозаписа на пауза и се ослуша. Ако плаче Ваня, не е нужно да се ходи при него. Той след няколко минути сам ще се успокои.
Но ако е Аня, тогава е безполезно да се чака. Дъщерята никога не се успокоява сама. Тя изисква такова внимание, че ако не отидеш при нея минута след като е започнала да плаче, дъщерята ще пищи толкова силно и толкова дълго, че после ще трябва да я успокояваш няколко часа.
Саша много добре знаеше, че тук е по-добре да не се рискува. Трябва да се чудиш, и двете ги е родила Саша, но са толкова различни, сякаш са слънце и луна. Минаха няколко секунди.
Саша не издържа, от устата ѝ излетя мръсна дума. Плачеше Таня. Всичко, за гимнастиката можеше да се забрави.
Щом дъщерята се разхленчи, вече няма да даде на Саша да се отдели от нея. Ще трябва да седи до креватчето през целия обеден сън. Всичко, днес Саша пак пропусна.
Момичето тихо изстена, стана от пода и побърза към детската стая, за да успокои своята взискателна дъщеря. Паша се прибра днес по-рано от обикновено. В апартамента беше тихо…
Паша разбра, че обедният сън на децата още не е свършил. Паша се намръщи. Трябваше да се забави за половин час.
Нещо малко не е преценил. Той беше уверен, че Саша сега ще започне да го закача, намеквайки за близост. А той изобщо не искаше отново да изясняват отношенията в това отношение.
Вече няколко пъти ѝ беше отказвал близост, позовавайки се на умора. Но работата не беше в умората, а в нещо съвсем друго. Да, Саша беше много красиво момиче.
Но тя много се промени след раждането. Фигурата ѝ не предизвикваше у Саша желание да я докосне. Тези гънки на гърба, увисналият корем, пълните ръце, наляти гърди с изпъкнали вени.
Саша беше прекалено напълняла, за да може Паша да изпитва влечение към нея. Той се надяваше, че това ще мине. Но времето минаваше, а Саша си оставаше същата.
Паша не можеше да се пресили. Това беше над силите му. Тук Паша видя гуменото килимче, разстлано по средата на стаята.
Той се усмихна. Значи Саша все пак е намерила време за себе си. Значи скоро ще изглежда толкова добре, колкото и преди.
В този момент Паша чу шумолене зад гърба си. Той се обърна. Това беше Саша, която излизаше от детската стая.
Тя поднесе десния си показалец към устните си, давайки знак на Паша да бъде тих. Саша отиде при съпруга си и го целуна по бузата, а след това прошепна. Днес Таня пак беше капризна.
Едва я успокоих. Трябваше да седя до креватчето през целия обеден сън. Паша се усмихна и кимна към гуменото килимче.
„Виждам, че най-накрая си се заела със себе си.“ Саша въздъхна и завъртя очи. „Ами, как да се заемеш със себе си, когато имаш такива неспокойни деца.
Няма да повярваш, но едвам се канех да тренирам, когато Таня се разплака. Не, и днес нищо не се получи.“ Паша се намръщи.
„Всеки ден нещо ти пречи.“ „Аз ли съм виновна? Аз постоянно се занимавам с децата. Нямам нито минута свободна през целия ден.
Няма да повярваш, но щом включа флашката, веднага нещо се случва.“ Паша искаше да каже нещо, но замълча. Той огледа жена си от главата до петите.
Дори му се стори, че е станала още по-голяма за тези две седмици. Странно, когато беше вкъщи, той не забелязваше Саша да яде много или постоянно да седи на дивана без работа. Защо тогава тя напълнява ден след ден? Може би има някакви здравословни проблеми? Може би трябва да отидеш на лекар? Може би работата изобщо не е във физическата активност? Може би имаш някакви хормонални нарушения? Саша се намръщи, прокарвайки ръка по корема си.
Какви нарушения? Наскоро родих, това е естествен процес. Просто трябва време, за да се възстановя. Жената и след едно раждане може дълго да се възстановява, а аз родих две, едно след друго.
На мен ми е двойно по-трудно. Всичко ще се оправи. Трябва да се тренира, това е.
А децата не ми позволяват. Вече ми е идвала такава мисъл, че трябва да наема бавачка, а аз самата да ходя два часа на фитнес. Така със сигурност ще отслабна.
Паша не отговори нищо. Саша погледна съпруга си. Каква несправедливост.
Който е строен в тяхното семейство, това е Пашка. Той не се променя, дори става по-добър. Въпреки че изобщо не спортува.
И защо мъжете имат такъв късмет? Вече на нейния Пашка му е провървяло. С възрастта става все по-добър и по-добър. Саша се притесняваше, че вече не съответства на съпруга си, но не чак толкова много.
Тя знаеше, че ако тренира поне един месец, лесно ще влезе във форма. Саша прегърна съпруга си за врата и прошепна. „Знаеш ли, имаме още половин час.
Можем да се занимаем с нещо интересно и полезно.“ Паша леко се отдръпна от нея. „Знаеш ли, много ми се яде.
Надявам се, че си приготвила нещо вкусно. Толкова съм гладен. Готов съм слон да изям.
Моята любима жена ще нахрани своя гладен съпруг.“ Саша въздъхна и отново се усмихна. Само че усмивката ѝ беше малко тъжна.
„Разбира се, ще те нахраня. Днес приготвих яхния по нова рецепта. Сигурна съм, че ще ти хареса.“
„Отлично. Тогава ще отида да си измия ръцете. А ти докато това ми сервирай.“
Така винаги се случваше обикновено. Саша отдавна беше забелязала, че съпругът ѝ постоянно се отдръпва от нея. Но тя го приписваше на умора.
На Паша напоследък му се налагаше много да работи. Във фирмата се случват някакви размествания. Паша каза, че се задава нещо странно, сякаш скоро във фирмата ще има някакви промени.
Той трябва да бъде нащрек, трябва да остане на повърхността. В противен случай неудобните служители могат да бъдат уволнени. Такова нещо вече се беше случвало преди няколко години.
И ето пак. Ръководството на фирмата, в която работеше Паша, обичаше периодично да прави чистка на служителите. Според тях това способстваше за развитието и напредъка.
Минаха няколко седмици. Саша все така не намираше време за себе си. Имаше усещането, че децата стават все по-неспокойни.
Паша всеки ден се прибираше от работа толкова уморен, че Саша се стараеше да не го закача. А после Паша я изненада с новина. Все пак са го уволнили.
Той от известно време чувстваше, че това ще се случи. Затова веднага намери изход. Вече си е намерил работа в друга фирма.
И тази работа беше по-добра. Саша много се радваше за съпруга си. Там дори работният ден беше по-кратък.
Саша се надяваше, че Паша може би ще прекарва повече време вкъщи, ще ѝ помага с децата, ще има повече свободно време, за да се занимава със себе си. Но, уви, това не се случи. Въпреки че работният ден беше по-кратък, Паша все пак се забавяше.
Той все така се уморяваше много на работа. Задълженията му се бяха увеличили. Саша продължаваше да напълнява.
А Паша ставаше все по-красив и по-красив. Сега той започна да се грижи за себе си още повече. Вече три пъти седмично ходеше на фитнес.
— Защо ти е това? Ти и така изглеждаш чудесно. Имаш отлична фигура — му казваше Саша. — Сега е отлична.
Ако не я поддържам, с времето ситуацията ще се влоши. Трябва да държа тялото си в тонус. Иначе после ще свърши зле.
— Без да поглежда жена си — каза Паша. Саша разбираше, че до такъв почти идеален съпруг тя изглежда ужасно. Сега тя предприемаше отчаяни опити да отслабне.
Тъй като не успяваше да тренира, тя седна на строга диета. Всичко завърши с това, че след месец получи тежък пристъп на гастрит. Трябваше да отиде на лекар.
Я предупредиха, че ако продължава да се мори от глад, ще се озове в болница. Благодарение на диетата Саша отслабна с 5 кг. Но след като отиде на лекар, отново трябваше да започне да яде и качи 7 кг.
Това беше фиаско. Паша имаше интересна работа. Работеше във фирма за дизайн и 3D моделиране на различни проекти.
Саша и самата преди майчинството се занимаваше с това. Ако Паша беше завършил само няколко курса, то Саша имаше художествено образование и беше професионален дизайнер. Тя имаше прекрасна работа.
Дори я очакваше повишение в кариерата. Но, за съжаление, в най-неподходящия момент забременя с първото си дете. Във фирмата никой не я задържа.
Я предупредиха, че ако роди дете, просто ще я съкратят и ще вземат нов служител. Саша се колеба дълго. За нея семейството беше по-важно.
Тя избра детето и съпруга си. И загуби работата си. Сега беше домакиня, занимаваше се с децата и дома.
Разбира се, можеше да работи и дистанционно, но просто нямаше време за това. Децата бяха много неспокойни, изискваха постоянно внимание. И Саша не искаше да разваля отношенията си със съпруга си.
Ако все пак работеше дистанционно, просто нямаше да смогва да върши нищо вкъщи и нямаше какво да даде на съпруга си да яде. Но пък, разбира се, вече щеше да е постигнала успех. Може би, след като даде децата на детска градина, вече щеше да има готово място в някоя фирма.
Мозъкът на Саша гладуваше за работа, затова често помагаше на съпруга си, когато той си носеше работа вкъщи. Дори се случваше Паша да ходи на фитнес, а Саша да изпълнява за него дизайнерски проект. На Паша му харесваше всичко, което правеше жена му, и той я хвалеше в такива моменти.
Саша се чувстваше като богиня. Чувстваше, че е важна брънка в живота на Паша. Мина още малко време и Паша започна да се оплаква от работата.
„Не ме ценят. Отдавна можех да стана заместник-директор, но не ме ценят. В тази фирма работи племенникът на директора.
Той е толкова тъп и няма нито капка способности. И всички му предричат голямо бъдеще. Този Тимофей е такъв глупак.
Дори не мога да разговарям с него. Смятам, че е несправедливо, че го отличават от останалите, въпреки че той не представлява нищо“, възмущаваше се Паша, когато се прибираше вкъщи. Саша се опитваше да утеши съпруга си.
„Знаеш, че винаги е така. Често се случва в такива добри места да работят цели кланове. Примири се с това, тогава няма да ти е толкова обидно.
Най-важното е, че аз знам колко си способен и талантлив.“ Но Паша не спираше. „Какво общо имаш ти?“ „Няма да се примиря с това.
Това е несправедливо. Ако след месец никой не ме повиши, ще напусна оттам.“ Но не мина и месец, когато Паша се прибра вкъщи радостен и щастлив.
„Представяш ли си, намерих си друго място. Тази фирма е конкурент на тази, в която работя сега. И те ми обещаха висока длъжност и по-голяма заплата…
Утре ще подам молба за напускане и ще се преместя там.“ „Виж, Паша, само да не съжаляваш за това“, каза Саша сериозно. „А защо трябва да съжалявам? Не, няма да съжалявам.
Вече се запознах дори с колектива и с директора. Колко много ми харесва там, ще ми е по-добре.“ Паша смени работа за трети път през последните шест месеца.
Саша имаше някакво лошо предчувствие. Струваше ѝ се, че новата му работа няма да доведе до нищо добро. Но тя дори не можеше да разбере защо.
Но ѝ беше някак си некомфортно. Сякаш Паша се прибираше доволен. Той постоянно ѝ разказваше за нови проекти, за служители, за добър директор.
Той беше доволен от всичко. Само че Саша чувстваше приближаването на някаква беда. Времето минаваше.
Децата станаха по-спокойни. Саша започна бавно да се занимава с фигурата си. Но не можеше мигновено да влезе във форма.
Въпреки че преди смяташе, че няма да ѝ е трудно. Минаха четири месеца. Тя отслабна само с няколко килограма.
Съвсем не с двадесет, както беше планирала. Но Саша вярваше, че е на прав път. Поне се чувстваше чудесно.
Започна да диша по-лесно. Да, кожата ѝ ставаше забележимо по-стегната. Целулитът бавно изчезваше.
Тя забелязваше и най-малката промяна в тялото си. Съпругът ѝ обаче изобщо не забелязваше тези промени. Когато след няколко месеца Саша се похвали на съпруга си с фигурата си, Паша безразлично сви рамене.
Не знам. На мен нищо не ми е забележимо. Струва ми се, че този комплекс от упражнения не ти подхожда.
Може би трябва да започнеш някакви по-интензивни тренировки? Някакъв странен комплекс си избрала. Повече прилича на йога. Може би да ти купя бягаща пътека? Струва ми се, че от нея ще има повече полза.
Саша обидено сви устни. Думите на съпруга ѝ не само я обидиха, но и обезцениха резултата ѝ, с който толкова се гордееше. Тя се гордееше с всеки милиметър и всеки грам, които толкова бавно, но сигурно напускаха тялото ѝ.
Паша, излиза, нищо не е забелязал. Не ми трябва бягаща пътека. И не си прав.
Този комплекс от упражнения много дори ми подхожда. Бавно, но сигурно се избавям от излишното тегло. Ти просто не го забелязваш или се правиш, че не го забелязваш.
Паша отново сви рамене. Може би наистина се случва толкова бавно, че нищо не забелязвам. Но смятам, че можеш да отслабнеш много по-бързо.
Ти самата спираш този процес. Наистина ли те устройва такъв резултат? Всичко ме устройва, защото вече виждам разлика. А това, че на теб ти е незабележимо, е малко странно.
Преди винаги забелязваше промените, които се случваха с тялото ми — язвително отговори Саша. Ами, ако тези промени се отнасяха до това, че напълняваш, то да, това наистина беше по-забележимо. В същия тон отговори Паша.
И двамата замълчаха. Саша се обиди на съпруга си, който цяла вечер не ѝ обръщаше внимание. Той се занимаваше със свои неща, преглеждаше някакви документи, гледаше нещо на лаптопа, а после някой му се обади по телефона.
Паша излезе на балкона и дълго разговаря. Легнаха си по различно време. Паша си легна пръв, а Саша още дълго седя в кухнята.
Тя си мислеше, че съпругът ѝ ще дойде и ще я повика. Ще се сдобрят, той ще се извини. Но това не се случи.
Тя си легна в два часа през нощта с тежко сърце. От този ден нататък Саша започна да забелязва, че Паша се държи доста странно. Започнаха малко да общуват.
Основно той общуваше с децата. И то, когато тя го молеше. Сам той никога не проявяваше инициатива.
Саша започна да тренира още повече. Но все така бавно отслабваше. Дори не отиде на лекар.
Приятелка ѝ препоръча да отиде на ендокринолог. При него тя и се обърна. Тя си направи изследвания за хормони и още някои изследвания.
Ендокринологът каза, че всичко е наред. Явно след две раждания метаболизмът леко се е забавил. Но всичко това скоро ще се нормализира.
Саша искаше да се запише на басейн, но съпругът ѝ отказа да седи с децата вечер три пъти седмично, защото имаше фитнес. А останалите три пъти се връщаше по-късно от обикновено. С какво беше свързано това, той обясни доста кратко.
„Имаме нов проект на работа и директорът ме помоли да работя извънредно срещу допълнително заплащане.“ Саша повече не го тормозеше с разговори. Но все пак на душата ѝ беше някак си тревожно и не можеше да се успокои.
Минаха още два месеца. Саша отслабна още малко. Съпругът ѝ обаче не го забелязваше.
Той започна да се държи още по-подозрително. Постоянните късни телефонни обаждания, дългите разговори на балкона изкарваха Саша от нерви. И накрая тя не издържа.
Всичко започна с това, че Саша намекна на съпруга си за близост. „Паша, децата започнаха да спят по-добре през нощта. Вече не сме толкова уморени.
Може би можем да отделим време един за друг? Какво мислиш?“ Тя нарочно си беше облякла ново бельо, което си беше купила преди няколко дни. Гордееше се, че е успяла да си купи по-малък размер от този, който е носила преди. И смяташе, че това се е забелязвало.
Паша обаче не обърна никакво внимание на външния ѝ вид. Той доста мрачно ѝ отговори. „Само не започвай.
Сега не ми е до това. Главата ми е пълна със съвсем други неща.“ „И с какво ти е пълна главата, ми е интересно?“ – избухна Саша.
„С каквото трябва, с това е пълна. Това не е твоя работа“, – рязко отговори Паша. „Павел, напоследък се държиш странно.
И това е невъзможно да се игнорира. Между нас нещо се случва. Изобщо не съм глупачка, за да не го забележа.
Можеш ли поне на един въпрос да ми отговориш. Кой ти звъни постоянно вечер?“ „Какво значение има? По работа е. Повече, смятам, не е нужно да знаеш.“
„Всъщност аз съм твоя жена, ако не си забравил. И бих искала да знам кой постоянно звъни на съпруга ми всеки ден. Ти постоянно висиш на балкона.“
„Какво, трябва ли да проверя телефона ти, за да разбера нещо?“ – възрази Саша. „Ти какво, вече и дотам ли стигна? Не те ли е срам да се държиш така? Ти си възрастна жена, имаш две деца. А ти ме следиш.
По-добре се грижи за себе си по-добре. Може би и нямаше да има такава ситуация.“ „Каква още такава ситуация? Какво имаш предвид?“ – високо каза Саша.
„Ето такава ситуация. Ако не беше такава свиня, може би и нямаше да гледам други.“ Паша замълча, гледайки жена си.
В погледа му Саша видя такава силна злоба, че се обърка. Тя веднага разбра какво имаше предвид съпругът ѝ. И че той вече не просто гледа други.
Най-вероятно вече има друга. Саша се взе в ръце. Тя не беше скандалджийка.
И нямаше намерение да става такава сега. Да, беше ѝ обидно. Болеше я.
Но тя разбираше, че в живота се случват различни неща. Съдбата понякога отклонява човека встрани. А понякога толкова рязко променя живота, че никога не би могъл да го предвидиш.
„Паша, имаме две деца. Обичахме се. Заслужих да знам истината.
Не ме води за носа. Не го заслужавам. Кажи ми, имаш ли друга? Само не ме лъжи.
Все пак ще разбера, че лъжеш.“ „Това вече е безсмислено“, спокойно каза тя. Паша няколко минути мълча.
А после също толкова спокойно отговори. „Да, появи се друга жена.“ Саша наум преброи до десет.
А после обратно до едно. А след това попита. „И откога ме лъжеш?“ „Не знам.
Няколко месеца.“ „Не е ли много дълго?“ — неуверено отговори Паша. „И какво следва?“ — попита Саша.
Паша няколко пъти мигна. „Какво имаш предвид?“ — изненадано попита той. Паша очакваше Саша да му направи скандал.
Сигурно дори го искаше. Така щеше да му е по-лесно. И той щеше да изкрещи на жена си в отговор.
Щеше да излее върху нея гнева си. Но това не се случи. Саша се държеше твърде спокойно.
И сега Паша не знаеше как да се държи по-нататък. Нейният спокоен тон, с който зададе този обикновен въпрос, го обърка. „Какво имам предвид?“ „Имам предвид какво ще правим по-нататък.
Имаш друга. Ти честно ми каза за това. Благодарна съм ти за това.
Но какво следва? Ще продължиш ли да се срещаш с друга, докато живееш с мен?“ Паша присви очи. „Ами тогава, да се развеждаме, щом не те устройва.“ „Разбира се, че не ме устройва.
Затова смятам, че разводът е най-добрият вариант. Защо да живееш с човек, който вече не ти е нужен?“ Настъпи мълчание. И двамата се гледаха.
После Саша даде на Паша възглавницата му. „Мисля, че е по-добре да спиш в хола. Докато не решим какво да правим, ще спиш в хола.
Така реших. Така ще е по-добре.“ Паша отвори уста да каже нещо, но веднага я затвори.
Той изсумтя, показвайки, че не му пука. След това взе възглавницата и излезе от спалнята. Саша известно време го гледаше след него, а после захапа долната си устна…
А после тя легна с лице във възглавницата и тихо заплака. Нямаше намерение да показва слабостта си на съпруга си. На следващия ден всичко беше както обикновено.
Паша закучи и отиде на работа. Саша остана вкъщи с децата. Не ѝ беше добре.
На душата ѝ скрежяха котки и дори искаше да отмени тренировката си, но не го направи. Трябва да продължи да живее. Със съпруга си ще решат по-късно какво да правят, но тя не може да спре да прави нещо за себе си.
Само не заради него. Той не заслужава тя да страда за него. Вечерта Паша се прибра.
Сам си затопли вечерята. Никой от тях не започна разговор за отношенията им. Размениха няколко думи за децата.
После Паша гледа с тях анимационни филми. Дори ги сложи да спят. После заспа на дивана.
Саша отиде да спи в спалнята. Цяла нощ се въртя, опитвайки се да разбере защо Паша се държи така. Минаха няколко дни.
Вече не говореха за развод. У Саша се появи надежда, че съпругът ѝ иска да запази отношенията им. Разбира се, не ѝ беше приятно, че има друга, но ако съжалява за стореното, тя дори е готова да му прости.
Надяваше се, че ще бъде така. Дори ѝ се стори, че Паша стана по-нежен. И една вечер тя забеляза, че той я гледа съблазнително.
Надяваше се, че е забелязал как е отслабнала, въпреки че до идеала имаше още много път. Но всичко това бяха само нейни глупави мечти. След няколко дни тя разбра, че нищо не се е променило, че Паша продължава да се среща с друга.
Това се случи, когато Паша остави телефона си на масата, а сам отиде до тоалетната. Телефонът беше на безшумен режим, но вибрира, когато някой му се обади. Саша хвърли поглед към екрана.
Там имаше само едно име — Виолета. И Саша разбра, че съпругът ѝ има не само една, и че разводът е избегнат. Тя не каза нищо на съпруга си, когато той дойде и взе телефона, за да излезе с него на балкона.
Тя го наблюдаваше съблазнително. Видя как се усмихва, докато разговаря с непозната на име Виолета. Е, общуването с тази непозната му харесва повече, отколкото общуването със собствената му съпруга.
Трябва да се разведат. Сега тя осъзна това. Минаха няколко дни, а Саша все мислеше за развода.
Най-много я тревожеше това, че не работеше. Как щеше да издържа децата си, ако дори нямаше с какво да го направи? В този момент при нея дойде приятелката ѝ Диана. Саша ѝ разказа всичко.
Диана се възмути и каза, че Саша трябва да изясни всичко със съпруга си. — Дай аз да поседя с децата. Иди при него на работа, изясни всичко веднага — каза Диана.
— Не, не мога, ще го чакам да се върне от работа. — А ти дори не можеш да разговаряш с него нормално. Децата постоянно ви пречат.
Иди при него на работа, аз ще поседя с децата, не се притеснявай. На работа никой няма да ви пречи. Саша се поколеба само няколко минути.
Диана я убеди. Саша остави децата на Диана, бързо се приведе в ред и отиде при съпруга си във фирмата. Паша много се изненада от идването на жена си.
Когато Саша се появи в кабинета му, той строго каза: — Защо си дошла? После осъзна, че жена му никога не е идвала на работа при него и разтревожено попита: — Какво се е случило? Къде са децата? Нещо се е случило? Саша побърза да го успокои. — Не, всичко е наред. Децата са с Диана.
Тя дойде на гости и ще поседи с тях, докато съм тук. Паша се намръщи. — Саша, какви номера правиш? — Трябва да разговаряме — отговори момичето.
— Каква е тази спешност? Наистина ли не можеше да се говори вкъщи? Напоследък се държиш твърде непредсказуемо и странно. Това много не ми харесва. От теб може да се очаква всичко и това ме напряга.
На работа ми стига напрежението. И вкъщи постоянно да има напрежение. Това вече е прекалено.
Не мислиш ли? Саша пое дълбоко въздух и започна да говори всичко наред, докато не се размисли. — Знаеш ли, и мен всичко ме напряга. Напряга ме, че ми призна, че си ми изневерил, а сега се правиш, че всичко между нас е наред.
Напряга ме, че тази непозната девойка продължава да ти звъни и ти се мотаеш на балкона, за да разговаряш с нея. Напряга ме, че почти не общуваш с мен. Сякаш сме чужди хора.
Теб ли те устройва такъв живот? Паша внимателно слушаше жена си, а после тя за няколко секунди погледна някъде покрай нея. Саша не обърна внимание, вече не можеше да спре. Ако ти е толкова зле с мен, че дори не можеш да го скриеш, ако ти трябва друга, а аз с децата те напрягам, тогава да подаваме молба за развод.
Нямам нищо против. По-добре да се разделим, отколкото да живеем така. Само че тук има една уловка.
Много добре знаеш, че не работя. За да мога сама да издържам децата си, ми е необходимо допълнително финансиране. Тъй като си мой съпруг, ти си длъжен да ни издържаш.
Поне докато не започна работа. След като започна работа, а децата тръгнат на детска градина, просто ще подам молба за издръжка и после можеш повече да не се притесняваш. За първо време все пак ще трябва да ни осигуряваш напълно.
Аз не получавам обезщетение за отглеждане на деца, нали знаеш. Да ви осигурявам напълно? — иронично попита Паша, почуквайки с пръсти по масата. Да, а какво толкова се учудваш? Наистина ли смяташ, че това ще е несправедливо? — възмутено отговори Саша, губейки търпение от неговото спокойствие и безразличие.
Да, той смята, че е несправедливо, защото вече има друга, която ще издържа. И това съвсем не си ти, чу се глас зад Саша. Момичето рязко се обърна.
Пред нея стоеше много стройна и висока непозната. Беше облечена шикарно. И беше толкова добре поддържана, сякаш я готвеха за снимки в модно списание.
Перфектен беше гримът, перфектна прическата, перфектна фигурата, шикарна гърдата, която се виждаше в разреза на модерна блуза. Яркочервеният маникюр и аленото червило много ѝ отиваха. И се виждаше, че тя го знае.
Това беше толкова самоуверено момиче, че вероятно не забелязваше други женски индивиди около себе си. „Защо се месите в разговора ми със съпруга ми?“ — възмутено каза Саша. Момичето повдигна една вежда.
Затвори вратата на кабинета след себе си и отиде до бюрото на Паша. „Защото имам пряко отношение към вашия разговор. Казвам се Виолета и аз съм тази, която ще издържа съпруга ви след развода.“
Саша пребледня. „Боже, това беше жената, която постоянно звънеше на съпруга ѝ. Най-вероятно това беше тази, с която ѝ е изневерил.“
Съдейки по спокойно лице на Паша, Саша беше права. Виолета отиде при Паша и сложи ръка на рамото му. Високомерно огледа Саша от главата до петите, а после изсумтя.
„Да, скъпи, беше прав, тя наистина изглежда неподходящо. Господи, никога не съм разбирала жени, които така се занемаряват. Наистина ли не може да се грижиш за себе си? Особено когато имаш добри изходни данни.“
„Как смеете да ми говорите така? Аз все още съм законната съпруга на Паша. Нямате никакво право да се месите в разговора ни, каквото и да има между нас.“ „Имам, мила, още как имам.
Паша ме обича и ние се срещаме. А ти? Ти си просто излишна. Ти и децата ти.
Вие просто пречите на Павел да живее, да се развива, да се забавлява, да се наслаждава на живота. Дори не знам как те е търпял толкова време. Виж на какво приличаш.
Поглеждаш ли се понякога в огледалото? Струва ми се, че не. Трябва да ти отдам заслуженото, такава самоувереност, каквато имаш ти, не всеки има. Трябва да откриеш курсове.
Дори вече мога да ти предложа заглавие и не ми благодари за помощта. Как да останеш съпруга на красив и успешен мъж, докато си дебела и тлъста свиня? Ето ти и заглавие. И ще учиш други жени как да не губят увереност, докато остават такива, каквито си ти.
Ще бъдеш прекрасен пример за такива жени. Сигурна съм, че няма да имаш отърваване от почитатели, фенки. И ще спечелиш много пари от тези курсове.
Разбира се, докато не те разобличат. Но мисля, че тези пари ще ти стигнат точно докато започнеш работа. Защото Павлик няма да издържа нито теб, нито децата ти.
Разбра ли? Нашите, нашите деца. Това не са само мои деца. — промърмори Саша, вцепенена от всички обиди и оскърбителни думи, идващи от любовницата на съпруга ѝ.
Виолета небрежно махна с ръка. О, бяха ваши, станаха твои. След развода всичко излишно остава зад борда.
Така че, мила, моят съвет към теб е. Не разчитай на нищо. Защото после ще боли много.
По-добре веднага се махай по-добрия начин. Паша, защо мълчиш? Наистина ли ти е приятно тази жена да ме обижда? Защо се намеси в разговора ни? Защо се държи като господарка тук? Защо не я изгониш? Саша се опита да вразуми съпруга си. Но Виолета не даде дума да каже на Паша.
Защото аз съм господарката тук. Това е фирмата на баща ми. И имам право да се намирам където си искам.
И мога да взема всичко, което си искам. А ти си никой тук, така че няма какво да се правиш на важна. И на Павлуша вече също нямаш права.
И никаква финансова помощ няма да получиш. Павлуша не иска да ме загуби. Затова ще направи така, че да съм доволна.
А ти? Ето ти финансова помощ. Това е всичко, на което можеш да разчиташ, мила. Виолета извади от джоба на полата си 500 гривни и ги хвърли на масата.
Те паднаха на ръба на масата точно пред Саша. Момичето гледаше парите, без да откъсва поглед от тях. Правеше го, за да не се разплаче.
Ако сега погледнеше съпруга си или неговата любовница, щеше да се разридае от обида. Но тя гледаше парите. Вече знаеше какво ще прави по-нататък.
И искаше да запомни този момент, за да може в бъдеще, когато ѝ е много зле и трудно, да си спомни всяка секунда. За да знае за какво е било всичко това. За да помни, че са я унижили и стъпкали.
За да разбира, че може да разчита само на себе си. Саша известно време не откъсваше поглед от банкнотата, унизително лежаща пред нея на ръба на масата. Когато почувства, че се владее, спокойно въздъхна и погледна съпруга си.
После неговата отвратителна, макар и красива любовница. Саша изправи гръб, от което изглеждаше по-висока, и спокойно каза. „Благодаря за помощта, но не ми е нужна.
Обмислих всичко. Ще се справя сама и без твоята помощ, Паша. Щом децата не ти трябват, а аз стигнах до извода, че не ти трябват, щом мълчиш през цялото време, то ние просто ще изчезнем от живота ти.
Така дори ще е по-добре. Контактът с теб ще ми бъде толкова неприятен, че по-скоро бих държала змия в ръцете си.“ „По-скоро свиня ще дойде при теб, ще те приеме за своя, така да се каже“, язвително отговори Виолета и се разсмя…
Паша продължи да мълчи мрачно. Дори изражението на лицето му не се промени. Виолета здраво го държеше за рамото с ръка.
Явно това не му позволяваше да каже нито дума. Саша постоя още малко, гледайки любовниците и наум се сбогуваше със своя щастлив семеен живот и разбитата любов, а после почувства как предателски сълзи напират в очите ѝ. Тя въздъхна, изправи рамене, доколкото можеше, запазвайки собственото си достойнство и разбирайки, че това ѝ се получава много зле, и излезе от кабинета, затваряйки плътно вратата след себе си и оставяйки миналото зад гърба си.
Саша взе вещите си и вещите на децата и си тръгна. Нямаше да чака Паша да подаде молба за развод. Тя щеше да го направи сама.
Саша се обади на майка си и ѝ каза, че е напуснала съпруга си. Разбира се, майка ѝ беше много разстроена. Самата тя се беше разделила с бащата на Саша, когато тя беше още малка, затова не винеше дъщеря си за нищо.
Евгения Василиевна знаеше какво е, когато най-близкият човек те предава, плюе ти в душата, зачерква отношенията заради мимолетна интрига. Саша се премести с децата при майка си. Нейната приятелка Диана се стараеше да ѝ помага с каквото може, защото от Паша момичето не получаваше помощ.
Той изчезна от живота им, сякаш никога не го е имало. Той не се интересуваше нито от нея самата, нито от децата им. Той толкова много се беше променил след срещата си с Виолета, сякаш тя го беше омагьосала.
Диана и Евгения Василиевна казваха на Саша да подаде молба в съда. Момичето категорично не искаше да го направи. Не ѝ трябваше помощ от Паша.
Тя реши, че ще се справи съвсем сама. Той ме предаде. Не ми трябва нито стотинка от него.
Децата ми няма да имат нужда от нищо. Ще го постигна на всяка цена. Но заслугата на Паша в това няма да има, твърдо казваше Саша.
Евгения Василиевна знаеше, че дъщеря ѝ е много упорита. Ако си е втълпила нещо в главата, никой не може да я разубеди. И каза на дъщеря си, че ще ѝ окаже всякаква помощ, която ще ѝ е необходима.
Саша благодари на майка си. Диана също каза, че ще помогне с каквото може. Евгения Василиевна все още работеше всеки ден, а Диана работеше на смени.
Затова помагаше на Саша, като се грижеше за децата ѝ, когато беше свободна. Саша през това време търсеше работа. Децата можеха да тръгнат на детска градина едва след година.
Но Саша нямаше намерение да седи толкова дълго на едно място. От всички преживявания и стрес Саша започна много бързо да отслабва. Тя продължаваше да тренира само по 15-20 минути на ден.
Много скоро свали всички излишни килограми. След месец Саша разбра, че няма да може да намери нищо подходящо. Просто нямаше нищо стойностно.
А после отвори някакъв сайт и намери там обява за работа като дизайнер. Работата беше дистанционна. Момичето никога не беше работило по този начин.
Но беше готова да се хване за всяка работа. Тя се обади на телефонния номер, който беше посочен на сайта. На следващия ден беше насрочено онлайн интервю.
Саша се хвана за главата. Имаше стар лаптоп. Видеото и микрофонът не работеха.
Майка ѝ и Диана ѝ помогнаха с пари. Саша още същия ден отиде и си купи добър лаптоп. На следващия ден се проведе онлайн интервюто.
Саша се представи достойно. Взеха я на дистанционна работа. Изпитателният срок беше 3 месеца.
Но още след месец момичето беше назначено официално. А след още 2 месеца Саша успя да върне дълга на майка си и Диана. Работата толкова я завладя, че Саша не можеше да се откъсне от лаптопа.
Толкова много гладуваше за умствена дейност, че всеки ден искаше да научава все повече нови неща. Още след половин година я повишиха в длъжност. Да, беше дистанционно.
Но заплатата ѝ стана двойно по-голяма. Саша празнуваше победа. Сега можеше сама да осигурява двете си деца.
И след още един месец успя сама да си наеме апартамент. А след половин година вече си беше взела ипотечен кредит. Мина време и Саша вече можеше да даде децата на детска градина.
Стана по-лесно. Тя продължаваше да работи дистанционно. А след няколко месеца ѝ казаха, че в нейния град се открива клон на фирмата, в която сега Саша работи дистанционно.
Предложиха ѝ да стане заместник-директор. Саша веднага се съгласи. След няколко дни идваше директорът.
Беше ѝ насрочена среща с него за подписване на договор и уточняване на всички детайли по бъдещата ѝ работа. Саша се готвеше старателно за срещата с директора на фирмата. Тя си купи нов костюм в тъмнозелен цвят.
Нейната стегната и отслабнала фигура изглеждаше толкова добре в него. Саша изглеждаше просто зашеметяващо. Когато Саша пристигна на нужния адрес, тя се възхити на шикарната сграда.
Скоро ще работи тук като заместник-директор. Разбира се, ако срещата с директора мине добре и тя му хареса. Когато почука на вратата на кабинета на директора, тя чу приятен глас.
„Да, влезте, влезте.“ Саша дълбоко въздъхна, насили учтива усмивка на лицето си и влезе в кабинета на директора. „Здравейте“, поздрави тя мъжа, който стоеше с гръб към нея до прозореца.
Когато мъжът се обърна към нея с лице, Саша леко се обърка от изненада. Изобщо не очакваше директорът да бъде толкова млад и симпатичен. Дори ѝ стана някак си неудобно.
Готвеше се за среща с мъж на възраст, а директорът се оказа вероятно на нейната възраст. Саша се смути, а директорът се усмихна и ѝ каза: „Уау, какъв шикарен заместник ще имам! Не ме предупредиха, че сте толкова млада.“ Саша веднага намери какво да му отговори.
„И мен не ме предупредиха, че директорът ще се окаже толкова млад“, отговори му тя в същия тон. Директорът се разсмя, а после отиде при нея и ѝ подаде ръка. „Казвам се Владимир Сергеевич.
Ще се радвам да бъда вашият млад директор.“ „Казвам се Саша.“ „О, Александра Борисовна.
Ще се радвам да стана вашата млада заместник-директор.“ Владимир здраво ѝ стисна ръката, а после внимателно я погледна в очите. Саша искаше да измъкне ръката си от неговата, но той здраво я задържа.
„Сигурен съм, че нашите делови отношения ще бъдат здрави и дълги“, каза Владимир. Гласът му я омагьоса и Саша, без да откъсва поглед от очите му, тихо му отговори: „Надявам се на това.“
Паша се хвана за главата. Колко му беше омръзнало всичко. Откакто дойде в тази фирма, минаха вече осем години.
Преди три години шефът му почина. Паша до последния момент се надяваше, че фирмата ще се управлява от Виолета, неговата дъщеря. Той имаше големи и грандиозни планове за това.
Но всичко се обърка, не както беше планирал. След романа на Анатолиевич във фирмата започна да командва съпругата му, Лариса Леонидовна. Ох, колко трудно стана да се работи във фирмата.
Лариса Леонидовна започна да въвежда свои порядки. А дъщерята на шефа, Виолета, изобщо не я харесваше. Тя беше нейна доведена дъщеря.
Нямаха общи деца с бившия шеф. Лариса Леонидовна бавно направи така, че фирмата започна да намалява оборота си. Започнаха да търпят загуби.
Лариса Леонидовна разбра, че да управляваш фирма не е толкова лесно. И тя загуби всякакъв интерес към нея. Паша и всички останали служители се стараеха с всички сили да задържат фирмата на повърхността.
Но Паша не беше собственик тук. Не можеше да командва всичко. Той молеше Виолета да поговори с мащехата си.
Нека Лариса Леонидовна остане собственик тук, но да даде властта на Виолета и Павел. Но Виолета също загуби интерес към всичко това. Загуби интерес и към Паша.
След време Паша научи, че тя постоянно сменя любовниците си и му изневерява. Паша се опита да се прави на важен, но момичето веднага го постави на мястото му. Ти не си ми съпруг и нямаш право да ми казваш какво да правя.
Аз правя каквото си искам. Ей ти, господар се намери. Кажеш ли още една дума, ще излетиш оттук.
Имаше време, когато се забавлявахме заедно, беше ни добре заедно, но сега имам други интереси и няма какво да ми се зяпа в устата. Аз не съм ти жена. Тази дебела свиня търпеше твоето унижение, но аз нямам намерение да го правя.
И Паша замълча. След като отношенията им с Виолета приключиха, Паша често започна да мисли за бившата си жена. След развода той прекъсна всякакъв контакт с нея.
Не се чуваха, Саша не беше подала молба за издръжка. Той не помагаше с нищо на децата си. Дори не знаеше къде живеят сега.
Разбира се, знаеше телефонния номер на бившата си тъща, но не искаше да се обажда на тази чудата. Не, тя никога не го беше обиждала. Никога нищо не беше искала.
Но винаги говореше с него толкова жално, че Паша веднага се чувстваше виновен, сякаш е направил нещо лошо и не се е извинил. Той беше сигурен, че след развода бившата му тъща ще говори с него още по-жално. И не искаше да чуе нейния нещастен глас.
Саша нямаше намерение да се обажда на Паша. Това щеше да означава, че той признава поражението си. Той беше готов да помага на децата си, но само ако Саша сама му се обади и го помоли за това.
Тогава той снизходително щеше да се съгласи да им помага. Дори беше готов да се вижда с децата, сякаш ѝ прави услуга. Всъщност му липсваха семейните отношения.
Все пак с Саша имаха нормално семейство до момента, в който срещна Виолета. Тя му завъртя главата. Тази мръсница му даде надежда, че в бъдеще те двамата ще командват фирмата, когато баща ѝ умре.
Но Виолета не беше преценила, че Роман Анатолиевич ще се ожени за тази вещица, която сега командва във фирмата, и всичко тръгна на зле. Но всичко се случваше не както беше планирал Паша. Саша нито веднъж не му се обади.
Паша се опитваше да разбере как Саша издържа сама децата. Не му беше жал за децата. В един момент леко започна да се тревожи.
Все пак това бяха неговите деца. Но не можеше да направи първата крачка. Това беше под неговото достойнство.
По-добре Сашка да се унижава и да му се обажда. А той беше сигурен, че тя ще се обади. Но минаха толкова години, а Саша така и не се обади.
А Паша все по-често мислеше, че може би не е трябвало да се развежда тогава. И защо тогава каза, че има интрига с Виолета? По-добре да беше мълчал. Делата във фирмата вървяха все по-зле и по-зле.
И в един момент се случи това, от което всички се страхуваха. Лариса Леонидовна продаде фирмата на съпруга си. Новият собственик беше мъж на възраст.
Сякаш семеен. Сякаш нормален. Хитър, строг, но справедлив.
У Паша се появи надежда, че нещата във фирмата ще се оправят. И той реши, че трябва да се сближи с новия директор. Трябва да установи контакт с него.
Може би новият директор ще го направи свой заместник. Но след известно време Паша научи неочаквана новина. Оказва се, че Виолета, която работеше във фирмата като секретарка, много бързо е намерила подход към новия директор…
Тя бързо е завъртяла главата на този женен мъж и е станала негова любовница. Оказва се, че новият директор не е бил чак толкова семеен човек. А може би тази Виолета е била прекалено развратна и бърза.
Тя е можела да увлече всеки мъж. Тя се е възползвала от това. Веднъж минавала покрай кабинета на Паша.
Той я хвана за ръката и я завлече в кабинета си, като плътно затвори вратата след себе си. Той веднага ѝ изсъска. „Какво правиш? Защо се закачаш с новия директор?“ Виолета вдигна брадичка.
„А защо пак се месиш не в твоя работа? С когото искам, с него общувам, ти не ми си господар. Струва ми се, че вече те предупреждавах, че нямаш право да ми командваш. Виждам, че си забравил за това.
Да ти напомня ли пак? Мога, само кажи. Знаейки, че Виолета е станала любовница на директора, Паша реши, че е по-добре да бъде по-учтив с нея. „Ама защо веднага приемаш всичко на нож? Аз ти се обърнах по доброму.
Изобщо не ти командвам. Просто бих искал да знам какви са плановете на директора за фирмата“, – спокойно каза той, стараейки се да не се ядосва на бившата си любовница. Виолета присви очи, а после се усмихна.
„За фирмата или за теб?“ „Какво точно искаше да кажеш?“ „За фирмата, за теб, за мен, за всички. Харесва ми да работя тук и не бих искала да загубя работното си място. За толкова години вече заслужавам и повишение.
Бих искала да знам дали мога да очаквам това, или трябва още малко да почакам?“ Виолета кръстоса ръце на гърдите си и високомерно погледна бившия си любовник. Аз не съм разговаряла с него за това и, честно казано, някак си не съм имала намерение да разговарям. С Леонид Петрович общуваме на други теми, а работата това не я касае.
Паша чувстваше, че ще се изкара от нерви. Беше му трудно да се сдържа, но разбираше, че с Виолета трябва да бъде внимателен, ако тя толкова се е сближила с новия директор. Това може да бъде много опасно за него, ако си развали отношенията с нея.
Сега трябва да престъпи през себе си и да действа обмислено. „Виолеточка, аз те познавам. Ти си такова чудесно момиче, умно, съобразително, находчиво.
Бих искал да се разберем. Ако можех да разчитам на твоята помощ, щях да направя всичко за теб, каквото и да поискаш.“ Виолета повдигна една вежда и ехидно погледна Паша.
Да, някога той много ѝ харесваше. И сега я привличаше физически. Нямаше намерение да гради отношения с него, защото той вече беше безперспективен.
Но можеше да го държи като резервен вариант, затова Виолета реши да не го отписва окончателно. Това можеше да се направи във всеки един момент, но не сега, още не сега. Затова леко се усмихна и снизходително каза.
„Е, ще помисля какво може да се направи. Ти някога много значеше за мен, а и сега не разбирам какво изпитвам към теб. Още не съм се разбрала докрай със себе си.
Трябва ми време, за да реша окончателно всичко. Трябва да почакаш. Какво да чакам, Виолета? Аз ти зададох съвсем конкретен въпрос.
Ето и отговори на него, поне заради нашите минали прекрасни отношения. Въпреки че се надявам, че те и сега могат да останат прекрасни. Добре, добре, разбрах те.
Добре, ще направя всичко, което е по силите ми. Почакай и не всичко наведнъж. Рим не е построен за един ден.
Леонид Петрович се отнася чудесно към мен, но не трябва да ставам прекалено нахална. Трябва да се сближа с него, за да го помоля да се заеме с твоята ситуация. Обещавам ти, че скоро ще разговарям с него.
Това те устройва или все ти е малко? Паша се усмихна. Разбира се, че ме устройва, скъпа. Ще чакам много търпеливо.
На това се и разделиха. Паша се надяваше, че скоро го чака повишение и че Леонид Петрович малко по-късно ще го направи свой заместник, и че Паша го чака главозамайващ успех, който той заслужава. Но в неговото положение нищо не се променяше.
Той си седеше на своята длъжност и заплата по-нататък. За сметка на това ситуацията с Виолета се промени прекалено кардинално. Неговата бивша любовница се уреди чудесно.
Тя казваше на Паша, че трябва да се сближи повече с директора, за да разговаря с него за Паша и неговото повишение. Но тя вече се беше сближила с него повече откъдето и да е. Тя открито посещаваше кабинета му през работно време.
Тя престана да изпълнява служебните си задължения. Събираха се с директора в кабинета му и всички знаеха, че не трябва да ги безпокоят. Всички знаеха, че той има прекрасна съпруга и деца.
Но Виолета стана негова любовница, дори не го криеше. Не я притесняваше това, че той ѝ беше баща. Той беше повече от 20 години по-стар от нея и не се отличаваше с особена привлекателност.
Но Виолета го превъзнасяше толкова, че той се смяташе за най-добрия любовник в разцвета на силите си. Заради тези усещания, които му даваше неговата млада и очарователна любовница, той беше готов да я носи на ръце. Което и правеше, всъщност.
След известно време Виолета престана да работи. Леонид Петрович я направи своя лична помощница. Само с какво се занимаваше, никой не знаеше.
Паша знаеше, че тя не се занимава с нищо. Тя просто беше играчка на новия директор. Заради това той ѝ позволяваше всичко.
Скоро Виолета изобщо престана да идва на работа. Но заплатата ѝ се начисляваше редовно. Тя получаваше пари, но не правеше нищо.
Паша все не можеше да я извика на разговор. На неговите обаждания тя не отговаряше. Когато се появяваше във фирмата, общуваше само със своя възрастен любовник.
Директорът боготвореше Виолета. С останалите служители не се сближаваше. Основно всички дела се ръководеха от неговия нов заместник.
Това беше племенникът на Леонид Петрович. Паша кипеше от яд. Не можеше да разбере защо всичко беше излязло извън контрол.
Всичко вървеше наопаки и той нищо не можеше да направи. Виолета скоро започна да ходи на някакви командировки, на които я изпращаше директорът. Едва след известно време всички разбраха, че за сметка на фирмата тя е ходила на курорт.
Понякога Леонид Петрович ходеше с нея. Но почти винаги тя почиваше сама. Всички служители във фирмата бяха в шок, но всички мълчаха, защото се страхуваха да кажат и дума.
Всеки ценше своето място. Само Паша беше възмутен, защото изобщо не очакваше всичко да се развие така. Той заслужаваше нещо съвсем друго, а не да наблюдава своята бивша любовница, която много успешно се беше уредила под крилото на този стар пердун.
Времето минаваше, но всичко си оставаше същото. На Паша му беше омръзнала тази работа. Не знаеше какво ще се случи по-нататък и с всеки месец надеждата за повишение се топеше все повече.
Вече няколко пъти се беше канил да зареже всичко и да напусне, но разбираше, че по-добро място толкова бързо няма да намери. И пак да работи без почивка няколко години, за да си спечели авторитет, не го привличаше. Разбираше, че ще трябва да започне всичко отначало, а това отново са безсънни нощи, извънредни работи без заплащане, доказване на своята компетентност и професионализъм.
Не, това вече не беше за него. След известно време Виолета все по-често започна да се появява във фирмата. Паша забеляза, че почти винаги е някак си обезпокоена, въпреки че се стараеше да го скрие.
Веднъж всички служители във фирмата чуха как тя и Леонид Петрович се караха в кабинета му. Това продължи само няколко минути, а след половин час Виолета излезе от кабинета на директора в прекрасно настроение. Очите ѝ предателски блестяха, сякаш преди това беше плакала, но тя се усмихваше до ушите си, когато излизаше от сградата.
А след няколко дни се разнесе слух, че директорът има някакви проблеми и няколко дни няма да се появява на работа, защото трябваше спешно да замине. Почти всички помислиха, че е заминал на почивка с Виолета, но това не беше така. Виолета идваше в кабинета на директора в негово отсъствие.
Тя остана там само няколко минути, но си тръгна много обезпокоена и изглеждаше уплашена. Паша се досети, че Леонид Петрович наистина има някакви проблеми и, съдейки по всичко, Виолета знаеше за тях. Така и беше.
Директорът имаше проблеми, само че те бяха от личен характер. Оказва се, че жена му най-накрая е разбрала за Виолета. Тя дойде във фирмата, когато Леонид Петрович не беше там, и искаше да намери Виолета.
„А къде е тази мръсница, която се е забъркала с мъжа ми? Къде е тази гад?“ — крещеше съпругата на директора. Ѝ обясниха, че Виолета почти не се намира във фирмата. Съпругата на директора си тръгна без нищо, но обеща високо, че ако види тази гад, ще ѝ изскубе всички коси.
Всички служители многозначително се погледнаха, а после тайно обсъждаха цялата тази ситуация по ъглите и кабинетите. А след месец на служителите не им платиха заплатите навреме. И всички бяха в шок.
Оказва се, че делата във фирмата вървяха много зле, щом започнаха проблеми с парите. Но директорът така и не се появи във фирмата, а неговият заместник мълчеше. Само Виолета беше доволна, когато се появяваше във фирмата…
А след известно време Виолета сама се яви в кабинета на Паша. Той вече не очакваше да я види. „Какви хора! И как те занесе тук! Какъв вятър, мила!“ — язвително каза Паша, оглеждайки бившата си от главата до петите.
Виолета лъчезарно се усмихна и отговори. „А какво има? Не се ли радваш да ме видиш?“ Паша сви рамене. „Щях да се радвам да те видя преди известно време, а сега вече е някак си късно.
Не мислиш ли?“ Виолета отиде до бюрото му, седна на стола и кръстоса крака. „Ами, когато можах, тогава и дойдох. По-добре късно, отколкото никога.
Как си, Пашенька? Всичко ли ти е наред?“ „Как съм? Тебе те интересува как съм? По-добре щеше да е, ако беше изпълнила обещанието си. А ти се оказа само празнодумец. Ти ми обеща всичко да уредиш, но не изпълни обещанието си.
Живееш си живота, получаваш пари просто така. Разхождаш се по курорти със своя женен любовник. И още питаш как съм? Всичко е чудесно.
Аз си седя на работното място, върша си работата, получавам си обичайната заплата. Ох, само те моля, недей така иронично. Ти много добре знаеш, че ако можех, щях да направя всичко.
Просто Леня, Леонид Петрович, се оказа много твърдоглав. Опитах се да разговарям с него, но той каза, че никакви фамилиарности във фирмата няма да търпи. Ако искам да помогна на някого, да го повиша в кариерата, по-добре да не се обръщам към него с тези въпроси и молби, защото той не ги обича, отговори Виолета.
Той не го обича? Но как тогава уреди племенника си тук? Излиза, че него можеше да го повиши и да го направи свой заместник, а мен да ме направи поне началник на отдел не можеше, нали? Е, чудесно, разбрах всичко. Просто признай, че изобщо не си разговаряла с него. Всички много добре видяхме как той те направи своя помощница.
И че ти изобщо не работеше, а просто си идваше така. Забавляваш се на воля, получаваш пари. На всички би им се искало така да работят.
Мисля, че никой не би отказал такава работа. Виолета сви устни и кръстоса ръце на гърдите си. И изобщо, какво се случва тук? Къде е твоят възрастен любовник? И защо още не е на работа? Защо неговият скъп племенник-заместник мълчи? Какво се случва тук? Защо ни бавят заплатите? А ти ходиш така доволна.
Кажи, ти нещо знаеш, сигурно. Виолета се усмихна и присви очи. Да, знам.
И затова дойдох при теб. А ти веднага ме нападна. Имам новини.
И дойдох да ти разкажа всичко честно. Трябва да си подготвен. Тези новини те касаят.
Затова дойдох да ти разкажа всичко лично. Това е такава малка изненада. Паша леко се напрегна.
Изненадата, която тя му беше приготвила, съдейки по нейното добро настроение, не беше много добра изненада. Така и се оказа. За съжаление, всички вие станахте свидетели на скандала, свързан с Леонид Петрович.
Знам, че жена му е идвала, търсила ме е. Леонид Петрович и жена му леко се скараха, но вече си изясниха отношенията. И дори се помириха.
„Ами ти? Теб те оставиха зад борда?“ — ухили се Паша. „Не, не ме оставиха зад борда. Сама оставих този старчок, който вече не ми трябва.
Той просто вече няма да бъде директор. Изпратиха го по живо, по здраво.“ „Как така го изпратиха по живо, по здраво?“ — учуди се Паша.
„Ето така го изпратиха. Обадиха се от централния офис. Вече не ги устройва работата на Леонид Петрович и го пенсионираха.
Племенничето също скоро ще тръгне след него. И много глави тук ще полетят. Много.
И дойдох да ти кажа, че и твоята глава ще полети също.“ Паша шокирано гледаше Виолета. „Какво означава това? Не разбирам.“
„Ами това означава, че и теб скоро ще те уволнят. Оказва се, че този клон има най-лошите показатели. Когато баща ми командваше тук, всичко беше по-друго.
Щом фирмата беше продадена, веднага се нахвърлиха хищници. Мащехата ми всичко разруши. Сега фирмата принадлежи към голяма компания, която я купи.
И сега всичко тук се променя с катастрофална скорост. Сега ще сменят директорите всяка година и ще гледат с кой ръководител ще се подобрят показателите. Този и ще оставят.
Леонид Петрович не се справи с тази задача. Той беше, вероятно, твърде стар. Сега изобщо се оттегля от делата.
Неговата весела съпружка го отвежда на юг, за да си оправи здравето. А тази луда любовница, тоест аз, му изсмука всички сили. Е, нищо, няма да страдам за него.“
„Чакай, ти нещо друго започна да говориш? Говореше за мен?“ — спря потока от думите ѝ Паша. „А, да, за теб. А какво друго да ти кажа? Скоро и ти ще се окажеш зад борда.
Поздравявам те. Вече можеш да започнеш да си търсиш работа. Имаш един месец.
Може би няколко седмици. А може би ще те уволнят след няколко дни. Това също не знам.
Просто знам точно кои скоро няма да работят тук. И сред тях се оказа и ти. Явно не си толкова ценен служител, щом ще се отърват от теб.“
„Невероятно! Това просто не може да бъде! Какво се случва? Аз толкова години отдадох на тази фирма, а това така и никой не го оцени?“ — изкрещя Паша с цялата си сила, удряйки юмруци по масата. Виолета се усмихна. „Значи зле си работил, Павлушенька, зле си работил.“
Паша известно време дишаше тежко и гледаше стената. После обърна поглед към бившата си любовница. „А ти направо работеше без почивка, скъпа.
Ти само угаждаше на този стар глупак и си живееше живота. Ти с нищо не се занимаваше, не ходеше на работа и това е несправедливо. Защо теб те оставят във фирмата?“ Усмивката изчезна от лицето на Виолета.
Тя злобно погледна Паша и отговори. „Това не е твоя работа. Ако са ме оставили, значи съм нужна тук.
А ти скоро ще тръгнеш на всички четири посоки. Ти на никого не си нужен.“ „Преди ти бях нужен.
Ти дори беше готова да изтръгнеш гърлото на жена ми, само и само да ме получиш“, ухили се Паша. „Това беше много отдавна. Оттогава мина твърде много време.
Вече не те смятам за перспективен. Вече не ми трябваш. Можеш да се връщаш при бившата си жена.
Може би тя с радост ще ти избърше сополите, възхитено гледайки ти в устата. А мен това вече не ме интересува.“ Ти стана толкова противен и мърморещ, сякаш си стар дядо.
„Такива мъже вече не ме интересуват.“ „А какви мъже те интересуват? И изобщо, ако твоят ненагледен директор вече няма да командва тук, тогава на кого ще си нужна тук? Ти дори си забравила как се работи. Или си измъкнала толкова пари от бившия директор, че сега ще ти стигнат до края на живота?“ Виолета стана от стола и високомерно погледна Паша.
„Знаеш ли, аз съм в състояние да се грижа за себе си. Може и да не пропадна. Вече всичко съм разучила.
Вече ни е назначен нов директор. Там е някакъв шикарен специалист и професионалист. Говори се, че е истинска акула.
И че всичко му гори в ръцете. И че е доста млад. Това е много добре.
Това ми подхожда. Такива мъже ме харесват и ме възбуждат. Сигурна съм, че ще го омагьосам за нула време.
И че всичко при мен ще бъде наред. Ще си уредя живота. Ще остана помощница на новия директор.
После ще го накарам да играе по моята свирка. Не знам каква акула ще дойде при нас. Но аз за нула време ще го превърна в безобиден делфин.
Може би, ако ми хареса достатъчно, ще се омъжа за него. Това също няма да е особено трудно. Ти вече знаеш това…
И теб щях да те омъжа за себе си, ако исках. Но просто не исках.“ Паша гледаше Виолета с такава ненавист, че му беше трудно да задържи всичко вътре в себе си.
Той просто повече не можеше да го прави. Твърде дълго беше крил тази злоба вътре. Сега обвиняваше за всичко Виолета.
Смяташе, че тя му е съсипала живота. Заради нея се е развел със съпругата си. Изоставил е децата си.
Заради нея не е имал никакво повишение в кариерата. Заради нея е съвсем сам. Заради нея сега губи работата си и всичко, което му е било скъпо.
Виолета просто го е използвала, изтрила си е краката в него и го е изхвърлила от живота си. А някога го е смятала за най-добрия, най-красивия и най-успешния. Паша смяташе, че за всички негови неуспехи е виновна само Виолета.
„Ти си гнусна гад! Ще си платиш за всичко! Ще платиш за всичко, което си направила!“ — злобно прошепна Паша. „Аз не съм виновна за нищо. Ако си решил да ме обвиняваш за всичко, това са си твои проблеми.
Не ме е срам за нищо. Всичко, нямам какво повече да ти кажа. Освен това скоро ще пристигне новият директор и трябва внимателно да се подготвя за срещата с него.
Довиждане, неудачник!“ Виолета се обърна и уверено излезе от кабинета. Паша дори нищо не ѝ отговори. Виолета беше права.
След седмица пристигна новият заместник-директор. Това беше умен и сериозен мъж, който ясно излагаше всички инструкции и разпореждания. Още в първия ден от работата си той извика Паша и още няколко служители в кабинета си.
И им съобщи, че фирмата вече не се нуждае от тях. Бяха уволнени. Паша се опита да докаже, че е уволнен по грешка и че той непременно трябва да остане във фирмата до пристигането на директора.
Той ще обясни всичко. Директорът ще разбере грешката и ще го остави във фирмата. Новият заместник спокойно изслуша Паша, а после спокойно му каза: „Вие нищо не можете да промените.
Разпорежданията вече са дадени, документите са подписани. Нашият директор не се занимава с глупости. Директорът трябва да вдигне фирмата на крака.
А за това му трябват най-умните и трудолюбиви служители, които са способни да участват в работата от началото до края. Такива и оставяме във фирмата. Вие нищо няма да можете да направите и директорът няма да разговаря с вас.
Той ще бъде зает с твърде важни неща. Няма да има време да изяснява отношения с вас. С служителите почти винаги ще общувам само аз.“
На Паша не му остана нищо друго, освен да си събере вещите и да си тръгне. Настъпиха трудни времена. Трябваше да си търси нова работа, а Паша дори не можеше да се накара да стане от дивана.
Налегна го депресия и не знаеше къде да се дене. Беше му толкова зле и много мислеше за миналото. Започна да пие.
По време на самотните вечери, които прекарваше с чаша в ръка, често си спомняше бившата си жена. Ето кой винаги е вярвал в него. Саша го е подкрепяла, помагала, стараела се за него, а той просто я е захвърлил.
Че и децата си е изоставил без помощ. Как е могъл? Какво го е прихванало тогава? И Паша реши, че трябва да поправи всичко. Разбира се, още може да поправи всичко.
Ще се обади на Саша и ще ѝ каже, че е готов да ѝ помага. Вероятно ѝ е било трудно през всички тези години. Сигурно е станала още по-зле.
Но това вече няма значение. Той е готов да се примири с това. Той великодушно ще ѝ каже, че ще се погрижи за нея и за децата.
Тя, разбира се, ще започне да плаче и да казва колко ѝ е зле без него, без финансовата му помощ. А той ще се престори, че му е станало жал за нея и ще каже, че отново могат да живеят заедно. Да, той ще го направи.
Но Паша около седмица се събираше със сили, за да се обади на жена си. Не беше разговарял с нея много години. Не я беше виждал през цялото това време и се страхуваше, че е станала съвсем страшна.
И няма ли да е грешка, ако ѝ предложи да се съберат? Ако изглежда твърде отвратително, няма да може да бъде до нея. Но се опитваше да се успокои, че така все пак ще е по-добре. Трябва му човек до себе си, който да му се възхищава и да го подкрепя.
Ами че той вече не е същият красавец, какъвто е бил преди. Да, мускулите му са изчезнали. Появил се е корем и двойна брадичка.
А и белите коси са му станали много. Той беше сигурен, че все пак ще изглежда по-добре от бившата си жена. И тя с радост ще го приеме в обятията си.
Най-накрая Паша успя да се вземе в ръце и се обади на жена си. Тя твърде дълго не отговаряше и той вече си помисли, че е сменила телефонния си номер. Но после тя отговори на обаждането.
„Ало, кой говори?“ Паша се обърка, когато чу гласа на бившата си жена. Но той изобщо не беше толкова неуверен и жалък, както си го беше представял. Той си мислеше, че тя веднага ще отговори на обаждането му.
Дълго мълча, опитвайки се да събере мислите си. „Защо мълчите? Изобщо не ви чувам. Сигурно нещо има с връзката.
Обадете ми се пак“, каза Саша. Тя се канеше да затвори и Паша разбра, че не трябва да губи време. „Саша, здравей! Аз съм!“ Гласът на Паша беше твърде тих и неуверен и той наум се наруга за това.
„Кой е това? Не чувам добре. Денис, ти ли си? Защо не ми изписа „ти“. „Обади ми се пак“, каза Саша.
„Не-не, това не е Денис! Саша, това е Паша!“ „Паша? Кой Паша? Може би сте сбъркали номера? Не съм сигурна, че вие…“ Паша почувства отчаяние. Бившата му дори не го познава по гласа. „Какво става? Трябва спешно да взема ситуацията в свои ръце!“ „Сашенька, това е Паша! Твоят бивш съпруг и баща на нашите деца!“ Настъпи мълчание.
Паша си помисли, че Саша е затворила. Той махна телефона от лицето си и погледна екрана. Не, времето на разговора продължаваше да тече.
Тя не беше затворила. Той отново притисна телефона към ухото си. След няколко секунди Саша най-накрая отговори.
„Паша? Каква изненада! Колко години, колко зими! И какво искаш, Паша, бившият ми съпруг? Защо се обаждаш?“ Увереният глас на Саша обърка Паша. Той трескаво се опитваше да подреди мислите си. Беше забравил всичко, което искаше да ѝ каже.
По негов замисъл разговорът трябваше да започне съвсем по друг начин. „Аз… аз се обаждам, да просто, за да разбера как си.“ Саша се усмихна.
„Да разбереш как съм? А не ти ли се струва, че закъсня с това обаждане?“ „Ами, може би малко. Но това не е най-важното“, неуверено промърмори Паша. „Да не, не малко.
А дори и твърде закъсня. Толкова, че дори гласът ти забравих. Добре, щом си се обадил, само уточни, децата те интересуват или точно аз? Можеш да не отговаряш.
Аз така попитах, просто така. Всичко при мен е наред. И при децата ми също всичко е нормално.
Нещо друго? Че нямам време, имам важни дела.“ Паша гризеше устни от досада. Бившата му жена разговаряше с него толкова пренебрежително, че той започна да се съмнява дали е постъпил правилно, като ѝ се е обадил.
„Аз… признавам си честно, че много ми липсваш. И децата също. И бих искал да те видя.
Бих искал да обсъдим нещо с теб. Но само на лична среща.“ „Откъде си взел, че ще се срещам с теб? Абсолютно нямам време за това.
Освен това сега живеем в друг град. Аз идвам тук само по работа. Нямам време за срещи с непознати хора.
А и съпругът ми не би го одобрил. Напоследък малко време прекарваме заедно. И двамата сме много заети.
Затова всяка свободна минута прекарвам с него или със семейството си. Така че съжалявам. Но никога няма да се видим.“
„Но… съпруг? Ти си омъжена? Как?“ Саша се засмя. „А какво толкова се учудваш? Да, имам съпруг. Слава богу, не като теб.
Всичко при мен е чудесно. Вече ти казах.“ „И, Паша, вече ти отделих твърде много време.
Затова довиждане.“ И Саша затвори. Паша още дълго притискаше телефона към бузата си, а после изръмжа високо от злоба и разочарование и с цялата си сила хвърли телефона в стената.
Телефонът се разлетя на парчета. Паша още дълго стоя насред стаята, гледайки останките от телефона си. Когато Саша затвори телефона си, тя сладко се протегна и се притисна към голите гърди на съпруга си.
А Вова се усмихна и я целуна по темето. „Какво, бившият ти съпруг се е появил? Какво иска?“ — каза той. Саша въздъхна и погали съпруга си по гърдите.
„А ти какво мислиш? Уволнили са го? Какво друго иска от мен след толкова години? Явно му е толкова зле, че е решил да се обади. Не знам какво му е в главата, но той отдавна е в миналото. Там да си и остане.
Е, поне разбрах какво е искал за интерес. — Владимир Сергеевич, изобщо не ме интересува какво му е в главата. Сега ме интересува само това, което е в моята глава.
А в главата ми е само това, че искам още веднъж да те съблазня, преди да тръгна по задачи. Сподели малко от енергията си с мен. Днес ще ми е нужна, скъпи мой“…
Вова се засмя и ги зави и двамата с одеяло. Виолета в прекрасно настроение дойде във фирмата. Обадиха ѝ се и ѝ казаха, че е пристигнал новият директор.
Виолета се опитваше да разбере как изглежда, но никой не можеше да каже точно. Твърде много хора пристигнаха наведнъж. Бяха петима души и кой от тях беше директорът, никой не разбра.
Виолета се канеше да разбере това още днес. Виолета се готвеше старателно за срещата с новия директор. Тя прекара седмица в салон за красота.
Правиха ѝ масаж, подмладяващи процедури за тяло, процедури за лице и други части на тялото. Боядиса се, направи си нова прическа, смени формата на ноктите си и си купи много нови дрехи. Нае си специално стилист, който ѝ подбра нов гардероб.
Преди носеше провокативни дрехи, ярки цветове, къси поли. Всичко това харесваше на Леонид Петрович, който имаше съпруга на възраст. Но Виолета не беше глупава.
Разбираше, че с новия директор този номер няма да мине. Ако този човек е истински професионалист, такъв външен вид няма да му хареса. Трябва да е съвсем друго.
Виолета се канеше да му покаже, че е не само умна, но и сексуална. Беше сигурна, че това ще проработи. Когато Виолета, уверено усмихвайки се, стигна до кабинета на директора, пътят ѝ беше препречен от непознат мъж.
„Пропуснете ме, аз съм за директора.“ „Имате ли насрочена среща?“ — попита мъжът. „Не, нямам насрочена среща, но аз работя тук.
Бях личен асистент на бившия директор и искам да разговарям с новия директор как да планирам работата си по-нататък.“ „Личен асистент?“ „Хм, добре, почакайте няколко минути. Сега ще докладвам за вас и ще попитам дали може да влезете.
Как се казвате?“ „Казвам се Виолета Романовна.“ Мъжът кимна и влезе в кабинета на директора, като плътно затвори вратата. Виолета чу как мъжът се обърна към директора.
„Струва ми се, че го е нарекъл Александър Борисович.“ „Отлично, вече знае името.“ След няколко минути той излезе и, усмихвайки се странно, каза на Виолета: „Можете да влезете, директорът много иска да обсъди с вас новата ви длъжност.“
Виолета тържествено се усмихна. „Отлично! Този мъж, по всичко личи, е докладвал на директора, че го очаква шикарна жена, която просто трябва да бъде негова приближена.“ Виолета вдигна брадичка, изправи рамене и влезе в кабинета на директора.
Тя затвори вратата и се обърна. Веднага видя мъжа, който стоеше до шкафа, кръстосал ръце на гърдите си и я разглеждаше внимателно. Виолета се усмихна и отиде при него, протягайки ръка.
„Здравейте, Александър Борисович! Много се радвам да се запознаем. Щастлива съм, че вече сте нашият нов директор. Честно казано, отдавна смятах, че трябва да променим нещо във фирмата и много се радвам, че вече ще работя с вас.“
Мъжът ѝ подаде ръка. Той продължи да гледа Виолета безразлично. Тя леко се обърка от тази реакция, но продължи да се усмихва.
Тя му стисна ръката дори прекалено силно. С пръсти леко погали дланта му, намеквайки, че много ѝ е харесал. Но мъжът изобщо не реагира.
„Казвам се Владимир Сергеевич“, най-накрая отговори той. Виолета се изчерви. „О, мислех, че директорът се казва Александър Борисович.
Въвели са ме в заблуждение.“ „Наистина са те въвели в заблуждение, защото новият директор не се казва Александър Борисович, а Александра Борисовна!“ — чу се женски глас откъм прозореца. Виолета трепна и се обърна към прозореца.
Не беше забелязала, че в кабинета има още някой. Когато видя пред себе си висока жена в делови костюм, тя пребледня. Въпреки че жената външно много се беше променила и разхубавила, Виолета веднага я позна.
Това беше бившата съпруга на нейния любовник Паша. „Господи, това не може да бъде!“ — промърмори Виолета. Саша се усмихна.
„Виждаш ли, позна ме. Е, това ми улеснява работата. И, мила, не би ли могла да пуснеш ръката на съпруга ми, когото си помислила за директор.
Той, разбира се, е директор, но не на тази фирма. И него със сигурност няма да успееш да омагьосаш.“ Виолета припряно дръпна ръката си от дланта на Владимир.
Тя притисна ръка към сърцето си и се втренчи в Саша. „Как? Как е възможно? Ти стана директор и толкова си се променила?“ Виолета изумено гледаше бившата съпруга на Паша. Тя наистина беше станала истинска красавица.
От излишното ѝ тегло не беше останала и следа. И изглеждаше дори по-млада, отколкото когато Виолета я видя за последен път. Изглеждаше просто шикарно.
И Виолета се почувства толкова незначителна до нея, въпреки че внимателно се грижеше за външния си вид. Моят заместник ми докладва за какво си дошла. „Разбира се, сега нямам време за срещи със служители.
Планирах да се занимая с това след няколко дни. Но щом е така, съм готова да те приема. Искам да ти кажа, че вече няма такава длъжност, личен асистент на директора.
Миналият ръководител, съдейки по всичко, е отпускал лъвския дял от приходите на фирмата именно за тази длъжност. За теб, по всичко личи. Вече няма да има такова нещо.
А аз съм щастлива да ти предложа друга длъжност. Сигурна съм, че тя много ще ти подхожда.“ „Каква?“ — промърмори Виолета.
Саша се усмихна и ясно произнесе. „Тази длъжност е чистачка. Трябва ни чистачка.
Вече исках да намеря човек, но сега си помислих, че може да се намери служител и тук. Ето, мисля, че тази длъжност е точно за теб.“ „Чистачка? Шегуваш ли се?“ — с отвращение каза Виолета.
„Не, мила, не се шегувам. Това е длъжността, която заслужаваш. Е, съгласна ли си?“ Виолета шокирано гледаше Саша…
Тя не вярваше, че всичко това се случва с нея. „Не, разбира се, че не съм съгласна. Как можеш да ми предлагаш такова нещо?“ — възмутено каза Виолета.
Саша веднага стана сериозна. Тя отвори чантата си, лежаща на масата, и порови в нея. После извади нещо от нея и каза на Виолета.
„Тогава ето ти, че все не мога да си върна дълга.“ Виолета ужасено погледна петстотинте рубли, които Саша ѝ хвърли на масата. Виолета си спомни как преди много години тя също беше хвърлила петстотин рубли на масата на бившата съпруга на любовника си.
Тя погледна парите, а после премести поглед към Саша. „Сега можеш да си вървиш. Разплатихме се“, — тихо каза Саша.
Виолета рязко се обърна и почти избяга от кабинета, затръшвайки вратата след себе си. „Мислиш ли, че повече няма да дойде?“ — попита Вова жена си. „Не, повече няма да дойде.
Сигурна съм в това.“ „Е, време е да се захващаме за работа. Сега всички недостойни хора напуснаха тази фирма.
Вече може да започнем да възстановяваме всичко и аз съм готова да пристъпя.“ Вова се усмихна и произнесе: „Ще успееш.“ Саша се усмихна и отговори: „И аз не се съмнявам в това, скъпи мой.“