– Не разбирам какво искаш – каза Катя.
– Нищо особено – отвърна Степан. – Просто искам да остана сама, да си почина. Ето… Отиди във вилата, отпусни се, свали няколко килограма. Изглеждаш малко размазана.
Той погледна пискливо към фигурата на жена си. Катя знаеше, че е напълняла заради лечението, но не спореше.
– Къде е тази вила? – попита тя.
– На едно много живописно място – усмихна се Степан. – Трябва да ти хареса.
Катя реши да не спори. Тя също искаше да си почине. „Може би просто сме уморени един от друг“ – помисли си тя. – Нека му е скучно. А аз няма да се върна, освен ако той не ме помоли за това“.
Тя започна да събира багажа.
– Не се ли обиждаш? – Степан уточни. – Няма да отнеме много време, само да си почина.
– Не, всичко е наред – усмихна се Катя.
– Тогава аз си тръгвам – Степан я целуна по бузата и излезе.
Катя въздъхна тежко. Целувките им отдавна бяха загубили предишната си топлина.
Пътуването отне много повече време, отколкото очакваше. Катя на два пъти се изгуби – навигаторът се разваляше, а и нямаше мобилна връзка. Най-сетне се появи табелата с името на селото. Мястото се оказа отдалечено, къщите бяха дървени, но спретнати, с издълбани плочиһттрѕ://news.bg
„Тук няма никакви съвременни удобства“, помисли си Катя.
Тя не греши. Къщата беше полуразрушена колиба. Без кола и телефон тя щеше да се чувства като в миналия век. Катя извади мобилния си телефон.
„Ще му се обадя сега“, реши тя, но все още нямаше връзка.
Слънцето се плъзгаше към здрача, а Катя беше уморена. Ако не влезеше вътре, щеше да й се наложи да прекара нощта в колата.
Не искаше да се връща в града, а и не искаше да дава повод на Степан да каже, че не се справя.
Катя слезе от колата. Яркочервеното ѝ яке изглеждаше нелепо в провинцията. Тя се усмихна на себе си.
– Е, Катюша, няма да загубим – каза тя на глас.
На сутринта я събуди пронизителният вик на петел под прозореца на колата, в която беше заспала.
– Какъв беше този шум? – измърмори Катя, докато сваляше прозореца.
Петелът я погледна с едно око и отново изкряка.
– Защо викаш? – възмути се Катя, но после видя как покрай прозореца прелетя метла и петелът млъкна.
На прага на къщата се появи възрастен мъж.
– Здравей!“ – поздрави я той.
Катя го погледна изненадано. Изглеждаше, че не е останал такъв персонаж, сякаш беше излязъл от картина.
– Не се сърди на нашия петел – каза дядо. – Той е добър, но пищи, сякаш го режат.
Катя се засмя и сънят мигновено изчезна. Дядото също се усмихна…
– Отдавна ли сте тук, или сте на гости?
– За една ваканция, стига да имам търпение – отговори Катя.
– Влез, дете мое. За закуска. Ще се запознаеш с баба си. Тя пече питки… Но няма кой да ги яде. Внуците ѝ идват веднъж годишно, децата ѝ също…
Катя не отказа. Трябва да се запознаеш със съседите си.
Жената на Пьотр Илич се оказа истинска приказна баба – в престилка, с кърпичка, с беззъба усмивка и мили бръчки. Къщата беше чиста и уютна.
– Колко е чудно във вашата къща! – възхити се Катя. – Защо децата идват толкова рядко?
Анна Матвеевна махна с ръка.
– „Ние самите ги молим да не идват. Няма пътища. Не можеш да излезеш цяла седмица, след като завали дъжд. Имаше мост, макар и стар. Той се срути преди около пет години. Живеем като отшелници. Степанич ходи до магазина веднъж седмично. Лодката не може да я вземе. Степанич е силен, но възрастта…
– Божествени пайове! – Катя ги похвали. – Никой ли не се интересува от хората? Някой трябва да го направи.
– Кой има нужда от нас? Само петдесет души. Преди тук живееха хиляда. А сега са се изнесли.
Катя се замисли за това.
– Странно. Къде е администрацията?
– От другата страна на моста. Това е 60 километра в двете посоки. Мислиш, че не сме отишли? Единственият отговор е, че няма пари.
Катя осъзна, че е намерила какво да прави за ваканцията си.
– Кажете ми къде да намеря администрацията. Или ще дойдеш с мен? Не се предполага, че ще вали.
Старите мъже се спогледаха един друг.
– Сериозно ли? Дойдохте за почивка.
– Аз съм напълно сериозен. Празниците могат да бъдат много неща. Какво ще стане, ако се върна и завали дъжд? Ще направя всичко възможно за себе си.
Старците се усмихнаха топло.
В градската администрация й казаха:
– „Колко пъти можеш да ни досаждаш? Правите ни на злодеи. Погледнете градските пътища! Кой мислите, че ще даде пари за мост в село с петдесет жители? Потърсете спонсор. Соколовски, например. Чували ли сте за него?
Катя кимна. Разбира се, че беше – този Соколовски е собственик на фирмата, в която работи съпругът ѝ. Той е оттук, родителите му са се преместили в града, когато е бил на около десет години.
След като мислеше цяла нощ, Катя взе решение. Знаеше номера на Соколовски – съпругът ѝ се беше обаждал от нейния телефон няколко пъти. Реши да не споменава, че Степан е неин съпруг, а да се обади като външен човек.
Първия път не успя да говори, но втория път Соколовски я изслуша, поколеба се, после се засмя.
– Знаеш ли, вече съм забравила, че съм родена там. Как е сега?
Катя беше доволна.
– Много е красиво, спокойно, а хората са прекрасни. Ще изпратя снимки и видео. Игор Борисович, обиколих всички власти – никой не иска да помогне на старите хора. Ти си единственият, който е останал.
– Ще помисля за това. Изпратете снимка, искам да си спомня как беше.
Катя прекара два дни в усърдно заснемане на видео и снимки за Соколовски. Съобщенията бяха прочетени, но отговор нямаше. Вече беше решила, че всичко е напразно, когато Игор Борисович се обади сам: „Екатерина Василиевна, не бихте ли могли да дойдете в офиса на Ленин утре около три? И да подготвите предварителен работен план.
– Разбира се, благодаря ви, Игор Борисович!
– Знаете ли, това е като потапяне в детството. Животът е такава надпревара, че няма време да спреш и да помечтаеш.
– Разбирам ви. Но трябва да дойдете лично. Аз ще бъда там утре.
Едва когато закачи слушалката, Катя разбра, че това е офисът, в който работи съпругът ѝ. Тя се усмихна: това щеше да е забавна изненада.
Пристигна по-рано, до срещата имаше още час. Паркира колата и отиде в офиса на съпруга си. Секретарката я нямаше. Влязла вътре, чула гласове от салона и отишла там. Степан и секретарката му бяха там.
Виждайки Катя, те очевидно бяха объркани. Тя замръзна на вратата, а Степан скочи, опитвайки се да вдигне панталоните си.
– Катя, какво правиш тук?
Катя избяга от кабинета, сблъска се с Игор Борисович в коридора, запрати към него документите и като не успя да сдържи сълзите си, се затича към изхода. Не можех да си спомня как съм стигнала до селото. Паднах на леглото и се разплаках.
На сутринта я събуди почукване на вратата. На прага стоеше Игор Борисович с група хора.
– Добро утро, Екатерина Василиевна. Виждам, че вчера не бяхте готова за разговор, затова дойдох сам. Искате ли чай?
– Разбира се, влезте.
Игор не каза нито дума за вчерашния ден. Почти всички жители на селото се събраха в къщата за чай. Игор погледна през прозореца.
– Уау, делегация! Екатерина Василиевна, случайно ли е дядо Илич?
Катя се усмихна: – Той е.
– Преди трийсет години той вече беше дядо, а госпожата му ни хранеше с пирожки.
Мъжът погледна притеснено Катя и тя бързо отговори: – Анна Матвеевна е жива и здрава и пече прочутите си пирожкиһттр://…..
Денят отлетя в грижи. Хората на Игор измерваха, записваха, брояха.
– Екатерина Василиевна, мога ли да ви задам един въпрос? – попита Игор. – За съпруга ви… Ще му простите ли?
Катя се поколеба, после се усмихна: – Не. Знаеш ли, дори съм му благодарна за начина, по който се развиха нещата… Защо?
Игор замълча. Катя се изправи и огледа къщата: – Ако се появи мостът, можем да направим тук невероятно място! Да ремонтираме къщите, да създадем кътчета за отдих. Природата е недокосната, истинска. Но няма кой да го направи. И ако не искаш да се върнеш в градаһттр://…..
Игор ѝ се възхити. Особена жена, решителна, интелигентна. Преди не беше забелязал, но сега я виждаше в целия ѝ блясък.
– Катя, мога ли все пак да дойда?
Тя го погледна внимателно: – Ела, ще се радвам.
Строежът на моста напредваше бързо. Селяните благодариха на Катя и младежите започнаха да се връщат. Игор стана чест посетител.
Съпругът ѝ се обаждаше няколко пъти, но Катя игнорираше обажданията, а след това включи номера в черния списък.
Рано сутринта се чу почукване. Сънливата Катя отвори вратата, очаквайки неприятности, но на прага стоеше Степан.
– Здравей, Катя. Тук съм за теб. Спри да се дуеш. Съжалявам – каза той.
Катя се засмя: „Съжалявам?“ Това е всичко?
– Е, хайде… Събирай багажа, да се прибираме у дома. Няма да ме прогониш, нали? Това не е твоята къща, помниш ли?
– Аз ще те прогоня! – възкликна Катя.
Вратата изскърца и Игор излезе от стаята в домашните си дрехи:
– Тази къща е купена със средства от моята фирма.
Или вие, Степан Александрович, ме смятате за глупак? В момента в офиса тече одит и ще трябва да отговаряш на много въпроси. А Катерина бих помолил да не се притеснява – това е вредно в нейната позиция….
Очите на Степан се закръглиха. Игор обгърна Катя с ръка:
– Тя е моята годеница. Моля те, напусни къщата. Документите за развод вече са подадени, чакай известието.
Сватбата се състоя в селото.
Игор призна, че отново се е влюбил в това място. Мостът е построен, пътят е ремонтиран, открит е магазин. Хората започнаха да купуват къщи за ваканционни жилища.
Катя и Игор също решили да ремонтират къщата си, за да има къде да идват, когато им се родят деца.