Наташа излезе от купето и затвори вратата след себе си. Влакът се поклащаше, а зад прозорците започваше да става светло. Тя не можеше да заспи, в главата ѝ се въртяха вихрушки от мисли.
Кондукторът мина покрай нея, събуждайки пътниците, които трябваше да слязат от влака на разсъмване. Беше твърде рано, за да може Наташа да се приготви за слизане. До нейната гара оставаше дълъг дванайсетчасов път.
Но тя вече се чувстваше психически у дома си. Служебното пътуване беше съкратено с няколко дни. И когато научи за това, веднага се качи на първия влак, който я отведе в родния ѝ град, при любимия ѝ съпруг.
„Колко навременно!“ – помисли си Наташа. „Още вечерта ще съм си у дома и ще можем да отпразнуваме заедно малката ни годишнина, както си мечтаехме. Колко изненадан ще бъде Кирил, когато ме види на прага на дома си.
Все пак бях права да не му се обаждам. Нека това да бъде истинска изненада. Няма страшно, ако той не е готов да ме посрещне в романтична обстановка.
Мога да го изненадам сама. Ще купя свещи и розови листенца. Определено розови листенца, като във филмите.
Точно от прага до банята и в спалнята. А трябва да взема и бутилка вино, нещо леко като това, просто за да ме накара да се замая“. Около Наташа се завъртяха мечти.
Тя обичаше съпруга си със същото благоговение, както преди много години. Днес беше петата годишнина от сватбата им. Но всъщност те бяха заедно повече от десет години, още от гимназията.
Момичето се взираше в предсмъртната мъгла от прозореца на влака и с умиление си спомняше какъв е бил нейният Кирил, когато са се запознали. В единадесети клас, в средата на годината, към тях неочаквано се присъедини едно момче, което съвсем наскоро се беше преместило с родителите си в техния град. Момчето се казваше Кирил.
И от пръв поглед Наташа не го хареса. Момчето беше нахално и самоуверено, но се учеше добре и дори участваше в олимпиади по основните предмети. Наташа харесваше момчето от паралелката, но обектът на нейните чувства не ѝ обръщаше никакво внимание, за разлика от новодошлия.
А Кирил буквално от първия ден започна да се заглежда по момичето, което седеше на второто бюро до прозореца. – Какво четеш? – Един ден в междучасието той седна до нея. – Няма да се интересуваш от такива неща.
– Каза Наташа с предизвикателство в гласа. Не искаше да говори за любимия си автор с новодошлия. – Какво те накара да мислиш така? Нима ме погледна и заключи, че не мога да се справя с нещо по-трудно от буквар? Оказа се, че Кирил е доста начетен, а освен това беше обиколил половин Европа със семейството си и можеше да разкаже на любопитното момиче много неща.
Но Наташа все още го възприемаше накриво, смятайки го за шоумен и опашатко. – Знаеш ли, че родителите на Кирил са починали? – Един ден й го каза приятел. – Сега той живее с леля си.
Малко преди да дойде в нашето училище, всичко се случило. Имал е само късмет, че не е бил с тях в колата, иначе нямаше да седи нашият Кирюша тук с нас и нямаше да ни разказва истории за щастливо детство и пътувания в чужбина. Чух, че са искали да го настанят в дом за сираци.
Още нямаше дори седемнайсет години. Добре, че леля му се съгласи да го вземе при себе си. След разказа на приятелката си Наташа погледна Кирил със съвсем други очи.
Зад дебелата защитна черупка тя видя едно бедно момче сирак и изведнъж осъзна, че вече не се отвращава от Кирил. И не само това – тя искаше да общува с него. Шегите му вече не изглеждаха толкова безсмислени, а вниманието от страна на момчето стана дори малко приятно.
Наташа се съгласи да се срещне с Кирил около месец след запознанството си с него и никога не съжали за това. Първата целувка, първата прегръдка, тя осъзна, че се е влюбила и носи това чувство през всичките тези години. След училище двамата постъпват в един и същи университет, за да не се разделят нито за ден.
В пети курс се ожениха. Наташа мечтаела да роди дете на любимия си съпруг, но засега мечтата ѝ не бързала да се осъществи. И сега, връщайки се у дома от командировка три дни по-рано от планираното, момичето мечтаеше, че планираната любовна нощ най-сетне ще ѝ донесе дългоочакваната бременност.
Каретата вече беше пълна с пътници, а тя стоеше до прозореца и си мислеше колко хубаво би било, ако на нея и Кирил им се роди дете. Слънцето грееше зад прозореца, когато тя най-сетне се върна в купето си и реши да се разсее от мислите си и да прочете книгата, която беше взела за пътуването. Беше вече пет часа вечерта, когато Наталия слезе от влака на своята гара.
През есента се стъмваше рано и докато си беше купила всичко, което беше планирала, вече се беше стъмнило. Не можа да намери розови листенца, но в чантата ѝ имаше ароматни свещи, бутилка френско вино и ново бельо, което щеше да подлуди Кирил. Очакването на щастието беше главозамайващо и Наташа усети леко опиянение, преди още да е опитала от виното.
Входната врата беше заключена, но тя не позвъни, а просто я отвори с ключа си. По всичко личеше, че Кирил е някъде в задната част на апартамента и не я е чул да влиза. „Е, изненадата си е изненада“ – реши Наташа и започна да се приближава на пръсти до мястото, където очевидно се намираше Кирил.
„Главното е да не прекаляваш и да не го изплашиш до смърт“, помисли си тя със смях. Кирил беше до банята и пиеше нещо под носа си. „Наистина ли чисти?“, зачуди се Наташа и с разтуптяно сърце искаше да отвори вратата, но изведнъж й
съпругът сам се появи на прага и от изненада едва не се подхлъзна на мокрия под.
„Какво правиш тук?“ По някаква причина гласът му звучеше необичайно високо. Беше очевидно, че Кирил загуби контрол над себе си от изненадата, макар че веднага се опита да се съвземе, но Наталия вече беше успяла да се отдръпне и повдигна вежди от изненада. „Кирил, уплашен ли си? Това съм аз!“ „Ела да ме прегърнеш, толкова много ми липсваш!“ „Наташа, толкова се радвам!“ Справяйки се с изненадата си, съпругът ѝ скочи към нея и някак неловко я обгърна с ръце, опитвайки се да я издърпа от банята.
Това изобщо не беше срещата, която Наталия си беше представяла, но тя отписа рязкостта на движенията на съпруга си като объркване и уплаха от внезапната ѝ поява. „Много се радвам да те видя и аз! Служебното ми пътуване беше прекъснато, затова реших да те изненадам. Не се ли ядосваш, че се появих толкова неочаквано?“ „Разбира се, че не!“ „Ела бързо в кухнята, ще ти направя кафе, ще седнем и ще си поговорим, толкова си уморена от пътя!“ Кирил се опита да отведе съпругата си от вратата на банята, но Наташа, усмихвайки се, се освободи от ръцете му.
„Чакай малко, аз все пак съм от влака, да, поне ще си измия ръцете, ще си измия лицето и изобщо, в добрия смисъл на думата, бих си взела душ или вана преди вечеря.“ „Не стига дотам!“ Кирил изпищя уплашено. Наташа се намръщи.
За първи път съпругът ѝ се държеше толкова странно. „Защо? Какво се е случило с нас? Какво не е наред с банята?“ „Всичко е наред, просто не бих искал да влизаш там точно сега. Е, такава малка моя прищявка!“ Беше толкова странно, че Наталия искаше веднага да отвори вратата и да види какво крие от нея съпругът ѝ.
„Не бъди глупав, Кирил, отивам да си измия ръцете, иначе ще ми наредиш да се измия и да се изкъпя в кухнята в купа за салата.“ „Там има изненада!“ Наташа чу някакво отчаяние в гласа на съпруга си и реши, че именно там мъжът ѝ е скрил подаръка за годишнината от сватбата. „Добре, влез и го вземи, а аз ще се върна по-късно“, предложи тя.
„Няма как да го вдигна.“ „Какво все пак има там?“ – изплаши се Наташа. Тя рязко отвори вратата на банята и се олюля.
Листенца от рози бяха разпръснати навсякъде по пода. Ваната беше пълна до ръба с пяна и същите венчелистчета. По краищата ѝ горяха свещи.
Всичко беше точно такова, каквото си го беше представяла. „Какво е това?“ – обръщайки се към съпруга си, тя попита. „А това е изненадата, за която ти казах“.
Съпругът ѝ отговори леко притеснен. „Но ти не знаеше, че ще дойда по-рано, нали?“ Наташа погледна Кирил и нямаше как да разбере какво се случва в апартамента ѝ.
„Ами разбираш ли – започна да се оправдава Кирил, – аз репетирах срещата ни, исках да видя дали ще се получи прекрасно. Купих свещи, напълних ваната, направих ароматна пяна, украсих я с розови листенца. Мислех да вляза сам и да видя как е, дали ще ти хареса“.
Наташа погледна Кирил и не знаеше дали да плаче, или да се смее. Когато си представи реалността на такава репетиция и съпруга си, потопен в мехурчета и венчелистчета, тя избухна в смях. „Само на теб може да ти хрумне такова нещо“, промълви тя през смях.
„Знаеш ли, ето каква е истината, точно за това си мечтаех през целия път до вкъщи. Можеш да погледнеш в чантата ми, там има почти същите свещи като твоите. С изключение на това, че си купих малко вино и чисто ново бельо.
Надявам се, че не си купил бельо за мен, нямаше да го пробваш, докато ме нямаше. Наташа се засмя весело и Кирил, който постепенно се успокояваше, също започна да се усмихва. „Е, не, не съм мислил за бельо, разбира се.
Но знаеш ли, имам една идея. Защо да оставяме такава красива баня да се пропилее? Нека репетицията да не се провали. Легни си, отпочини си от пътя, а аз ще изтичам да донеса малко торта и плодове“.
Без да чака Наташа да отговори, Кирил грабна сакото и телефона си и спринтира през вратата. „Е, така да бъде“, помисли си момичето. „Романтиката, разбира се, изобщо не е това, което си представях, но нека да е по-добре така, отколкото никак.“
Тя се съблече и седна в приятно ухаещата вода, покрита с пяна. Свещите пращяха тихо, пламъците им се поклащаха и успокояваха. Уморената от пътуването Наташа започна да се отпуска и дори задряма.
Събуди се от почукването на входната врата. Кирил се беше върнал от магазина. Наташа набързо излезе от водата, уви се в пухкава кърпа и изтича към любимия си.
В коридора тя случайно изпусна сакото му от закачалката и като го вдигна, забеляза кадифена кутийка, която беше изпаднала от джоба. Наташа внимателно я отвори и замръзна, поразена от красотата на пръстена, който се намираше в нея. Златен пръстен със спретнат диамант и разпръснати по-малки скъпоценни камъни беше най-подходящият подарък за нея за годишнината от сватбата ѝ.
„Кирюша, моето слънчице!“ – помисли си Наташа с възхищение. „Такъв разкошен подарък! Колко време му трябваше, за да събере парите за него? Ние не сме толкова богати, че да можем да си позволим да купим такива пръстени. Но той го направи за мен.
Е, няма да си призная, че аз съм го намерила. Нека да е истинска изненада. Никога не съм си и помисляла, че ще е толкова перфектен за нашата годишнина.
В крайна сметка какъв прекрасен съпруг имам!“ Наташа внимателно прибра кутийката с пръстена обратно в джоба на сакото си и сякаш нищо не се беше случило, отиде в стаята на съпруга си. Кирил вече беше сложил лека вечеря, свещите, които беше купила, стояха на масата, тортата и пресните плодове бяха сгушени наблизо, а Кирил отваряше бутилка вино с делови поглед. „Ето – реши да я отвори той, – нека да подиша.
Като забеляза Наташа, той се усмихна. Беше очевидно, че след пътуването до магазина Кирил се е успокоил, станал е толкова спокоен и усмихнат, както обикновено. Наталия го чакаше с нетърпение да ѝ подаде заветната кутия, но по някаква причина съпругът ѝ не бързаше да го направи.
Цяла вечер той се шегуваше и наливаше вино на Наталия, но тя не можеше да разбере защо отлага подаръка. Наташа не посмя да му каже, че вече е видяла скъпоценния подарък. И като си помисли, че съпругът ѝ просто е забравил за него, тя си легна малко разочарована.
Най-обидното беше, че Кирил заспа дори по-рано от нея, така че всички мечти за романтична нощ се стопиха като дим. На следващата сутрин Наташа се събуди и установи, че съпругът ѝ вече е тръгнал на работа. Днес ѝ беше позволено да си остане вкъщи и да си почине след дългото пътуване, затова се зае с почистването на апартамента.
Якето на Кирил все още висеше в коридора. Съпругът ѝ си беше тръгнал с макинтоша си. Явно така и не си беше спомнил за пръстена.
Наташа реши да извади кутията и да се полюбува още веднъж на красивия подарък. За нейна голяма изненада кутията не беше в джоба ѝ. Къде ли може да е изчезнала? Чудеше се тя.
Спомних си, че я бях сложила обратно. Тя отново провери всички джобове на сакото си и не откри пръстена. Но всъщност не съм го сънувал.
Наташа седна на дивана и започна да анализира всички събития от снощи. Не, сигурна съм, че е имало кутия. И пръстенът е бил там.
Спомням си точно как изглеждаше. Наташа се замисли за това. Вчера Кирил се беше държал много странно.
Онова недоумение в очите му, ваната, пълна с пяна и листенца, се увеличаваше. Суетнята и бързото му бягство до магазина, въпреки че обикновено трябваше да го уговарят половин ден, изчезналият пръстен и начинът, по който заспа, без дори да ме прегърне. Всичко това е много странно.
Момичето чакаше съпруга си от работа с твърдото намерение да поговори сериозно с него. Но по някаква причина Кирил много се забавил. Отначало той не отговаряше на телефона.
А по-късно се оказа, че се е наложило да се забави по спешна работа. А телефонът му бил разреден и наблизо нямало зарядно устройство. Той се прибра вкъщи уморен, странник, отказа вечеря и си легна направо.
Не мога да си представя какво се случва с него. Наташа се измъчваше от съмнения. През нощта не можеше да заспи.
А на следващия ден се случи събитие, което сложи всички точки на „Г“. „Откъде имаш такъв пръстен?“ Наташа подслуша разговора на служителките в офиса. „Това е готино.
Какви са камъните?“ „Имахме малка среща, от три месеца се срещаме. Не знам много за полускъпоценните камъни, но тук в центъра явно има диамант. Бих предпочела нещо малко по-скъпо, знаеш какви са ми нуждите…
Но момчето е още младо, не печели много, макар че е обещаващо. Наташа не можеше да повярва на ушите и очите си. Точно пред нея стоеше приятелката ѝ Алина и ѝ показваше пръстена, който преди два дни беше в джоба на сакото на мъжа ѝ, в същата кадифена кутийка.
„Ще ми го покажеш ли и на мен?“ – тя се приближи. „Това е красив пръстен, късметлийка си. Защо не ми каза, че се виждаш с някого? Мислех, че след като Вадим те е напуснал, си свободна“.
„Ами, знаеш ли…“ Без ни най-малко да се смущава от лъжата си, Алина отговори. Не искаше да го заклеймява. „Все още не сме заедно толкова дълго, така че не бях сигурна, че мога да кажа на някого за новата си връзка“.
„Това е странно, и преди ти тичаше да ми разказваш за гаджетата си, преди дори да успееш да се сбогуваш с тях“, зачуди се Наташа. „Наистина ли е толкова сериозно? Ще се омъжиш ли и за него?“ Без да ѝ мигне окото, Алина започна да разказва колко е щастлива, че има гадже. Колко грижовен и внимателен бил той, колко много я обичал.
А този пръстен давал знак, че той иска връзката им да прерасне в нещо повече в бъдеще. „Иска да му дам дете“, похвали се Алина, без да подозира какво се случва в душата на Наташа в момента. А момичето гледаше приятелката си и не можеше да разбере как тези двамата могат да ѝ направят това.
С Алина те не бяха просто стари приятелки. Бяха се запознали случайно в ранната си младост. Алина нямаше още седемнайсет години, когато, възползвайки се от временното отсъствие на доста строгите си родители, реши да се развихри с приятели в един нощен клуб.
Момичето бързо се опиянило и дори не осъзнало кога и къде са изчезнали ветровитите ѝ приятели. Наташа беше там и заедно със съучениците си празнуваше защитата на дипломата си. Тя беше забелязала това трио млади момичета още от вечерта, а Наташа, която беше наблюдателна, нямаше как да не забележи, че когато съседната маса изведнъж се изпразни, приятелите ѝ бяха заменени от един доста криминално изглеждащ мъж, който продължаваше да налива някакъв алкохол в чашата си за коктейл.
Тя решително отиде до масата и каза: „Здравей, сестричке. Трябва да тръгваме, татко ни чака в колата.“ Неуспелият кавалер погледна тъпо към няколко яки момчета от нейната компания, които бяха спрели до Наталия и побързаха да се отдалечат.
„Татко? Моят татко?“ Момичето прошепна уплашено. „Къде? В колата?“ „В коя кола?“ „В неговата кола. Там, вкъщи.
Къде живееш, спомняш ли си изобщо? Знаеш ли адреса си?“ „Това е добре. Тогава ще тръгнем сега.“ Наталия извика такси и закара момичето вкъщи.
Алина се топяла, била много зле и Наташа буквално не се отделяла от нея почти цяла нощ. Оттогава, въпреки разликата във възрастта, момичетата бяха станали приятелки, дори по-правилно, почти сестри. Наталия, като по-голяма сестра, се грижеше за Алина, а тя винаги се нуждаеше от съветите на мъдрата си приятелка.
Родителите ѝ нямаха време да се грижат за дъщеря си. Баща ѝ работел много, а майка ѝ обръщала повече внимание на външния ѝ вид, тъй като по природа била много ревнива. Елина Михайловна постоянно придружавала съпруга си в многобройните му командировки, като оставяла дъщеря си сама.
Наталия подготвяла Алина за постъпване в институт, същия, който самата тя била завършила, а след това неведнъж помагала на сестра си в обучението. Когато година по-късно Наташа се омъжва, тя моли Алина да ѝ стане свидетел. Разбира се, момичето беше чест гост в семейството им, а сега именно тя се превърна в негов разрушител? В обидната почивка Наташа се приближи до приятелката си и спокойно, гледайки я право в очите, каза: „Знаеш ли, виждала съм този пръстен и преди.
Не искаш ли сама да ми разкажеш всичко за него?“ Алина се обърка, но веднага се опита да се съвземе. „Виждал ли си този пръстен? Къде, в бижутериен магазин? Не, в джоба на съпруга ми. Значи казвате, че сте имали афера в продължение на три месеца? Чудех се защо ме изпращат в командировка вместо теб.
Почти всяка седмица. Искам да кажа, че аз отсъствах, а ти и Кирил се забавлявахте зад гърба ми. Няма да ти обяснявам нищо“.
В лицето на Алина настъпи внезапна промяна. Красивото ѝ лице изкриви грима си от гняв. „Разбери се със съпруга си“.
Момичето се обърна и бързо се отдалечи. Наташа стоеше загледана след нея. Колко горчиво беше да осъзнае, че двамата най-близки до нея хора са ѝ забили нож в гърба.
Болката от предателството им беше непоносима. Наташа се извини от работа, като се позова на неразположение, и се прибра у дома. Алина вероятно се беше обадила на съпруга си и го беше предупредила, защото Кирил вече я чакаше вкъщи.
Така че изненадата беше предназначена именно за него. Листенца от рози, свещи, златен пръстен с диамант. И предполагам, че не съм заслужавала всичко това.
„Какво се случи между нас? Къде отиде любовта ти, Кирил? Наистина ли е приключила? Мечтаехме да имаме дете. Аз мечтаех.“ Кирил замълча.
За пръв път през последната година той извади цигара и запали. Мълчанието висеше във въздуха и тегнеше над тях. „Ти обичаш Алина“, опита се да разбере Наташа.
„Какво те привлече към нея? Фактът, че тя може да ти даде повече, отколкото аз мога? Нима се влюбихте в парите на баща ѝ?“ Кирил остана безмълвен. А Наташа изведнъж почувства такъв прилив на омраза както към него, така и към най-добрата си приятелка, че буквално я обзе ярост. „Стига толкова, повече няма да мълчиш.
Събери си нещата и се махай от апартамента ми. Отиди при нея и се изнеси. Не мога повече да бъда около теб.
Ако не си тръгнеш сега, ще си направя нещо. Мразя те за това, което си направил. Ти предаде всичките ми мечти и надежди.
Потъпкал си цялата светлина, която някога съм изпитвала към теб. Отиди си, умолявам те, или някой от нас ще умре тази нощ“. Наташа биеше истерично, а Кирил мълчаливо събираше нещата си.
В един момент той се опита да отиде при нея и да я прегърне, за да я успокои малко, но тя се отдръпна от него като прокажена. „Махай се!“ – изкрещя тя като ранено животно. „Не ме докосвай!“ Кирил вдигна чантата си, облече якето си и с последен поглед наоколо излезе.
Щом вратата се затвори зад него, Наташа падна изтощена на леглото и зарови лице във възглавницата, виейки като луда. Не можеше да си представи как ще живее без мъжа, който отдавна се беше превърнал в единственото ѝ семейство, който ѝ беше давал радост толкова години, на когото беше мечтала да роди дете. Сърцето ѝ беше разбито.
Не след дълго тя успя да се съвземе и отново да се появи на работа. Взела си отпуск на собствени разноски. Страхуваше се да види там Алина, но както се оказа, момичето беше напуснало фирмата още на следващия ден, след като Наташа беше изгонила съпруга си.
„Тя няма да се загуби без тази работа“ – разсъждаваха служителките във фирмата. „Алина има пари. Вече е купила кола на приятеля си.
Но не казвай нищо пред Наташа. Тя се чувства толкова зле.“ Но Наталия беше наясно с всичко, което се случваше.
Тя видя със собствените си очи сладката двойка, която караше с нова кола покрай офиса, където работеше изоставената съпруга. Този неин Кирил изглеждаше като нормален човек. Защо Алинка го беше примамила? Колегите се чудеха.
„Наташа е толкова умно и красиво момиче. „Изглежда, че тя има всичко. Какво друго искат тези мъже?“ „Те са заедно още от гимназията.
Може би му е станало скучно. Знаеш как е с хората, обичат се, а после искат нещо ново“. „Да, или някой нов“ – вмъкна се по-възрастната жена.
„Така съпругът ми избяга при една съседка. Какво му липсваше? Домакинята ѝ е по-добра от нея, а и е по-млада от нея с три години, и изобщо не е красива. „Достатъчно ми е от нея, това е всичко.
„Такава е съдбата ни като жени – въздъхна друга служителка. „Не бъди глупава, каква е нашата участ? Ами, мъжът е тръгнал на гуляй, може би е искал лесен живот. Наташа е трябвало да изчака малко.
Може би щеше да се поразходи и да се опомни. В края на краищата бяха женени от години. Жалко, че нямат дете.
Тогава може би нямаше да си тръгне“. „Говориш такива глупости – намеси се друг разведен служител. „И кои бяха децата, които спираха? Аз имам три, а къде е баща им сега? Той възпитава чужди хора, а дори не помни своите.
Така че Наташа е имала късмет, че не й е останала опашка от деца“. Както и да е, всички колеги съжалиха изоставеното момиче и му съчувстваха. А Наташа беше напълно низвергната….
Тя почти не спеше през нощта и затова ходеше с торбички и тъмни кръгове под очите. За няколко дни тя се беше състарила с 10 години. Но това нямаше да свърши работа.
В крайна сметка една млада служителка, Аня, реши вместо нея. Момичето се беше присъединило към екипа съвсем наскоро и работеше до Наташа. „Не мога да те гледам как страдаш.
Ти просто не се обиждай. Аз съм този нов човек при вас и имате пълното право да ме отпратите. Но чуй какво мога да ти предложа.
Мисля, че имаш нужда от нещо, което да те занимава. Преди две години преживях болезнена раздяла, едва не се самоубих. Но срещнах няколко добри момчета, доброволци, в една служба за психологическо консултиране.
Те ми помогнаха много тогава. Срещаме се няколко пъти седмично, за да помагаме на хора в нужда. Възрастни хора, бездомни, многодетни семейства.
Всички ние сме млади, забавни и добросърдечни момчета. Но това са хора, около които трябва да си точно сега. Вслушвайки се в съвета на Анна, Наталия се присъединява към доброволческата група и скоро разбира, че колежката ѝ е била права.
Всеки ден, когато се сблъсквала с мъката на хората, тя бавно забравяла за собствените си проблеми. Скоро се почувствала като човека от притчата, който се оплаквал от липсата на ботуши, докато не срещнал някой, който нямал крака. В края на краищата, мислеше си Наташа, тези двамата се бяха намерили един друг и всеки от тях си струваше да го има.
И беше добре, че сега разбра това и осъзна, че през всичките тези години е била около хора, които са били неискрени, фалшиви. Сега вече знаеше това. Така че трябва ли да тъгува за тях? Особено за Болин.
До нея беше Ани, обикновена, открита и надеждна. А тя, Наташа, не я забелязваше, тичаше наоколо с тази Алина като с лист хартия. Постепенно собствената ѝ болка ѝ се струваше все по-незначителна, а тя беше напълно погълната от ежедневното решаване на по-важните чужди проблеми.
Някой трябваше да бъде нахранен, някой трябваше да бъде стоплен с горещ чай, някой трябваше да получи лекарства или топло яке. Обувката на този старец беше износена, а раната на крака на онзи старец гноясваше. И един ден се случило нещо, което променило живота ѝ завинаги.
Аня и Наташа, както винаги, помагаха да се раздава храна на бездомниците, като изведнъж момичетата забелязаха, че едно мило момченце се приближи до тълпата бездомници и започна да гледа в купичките им. Беше прилично облечен, или по-скоро дрехите по него вече бяха износени, но все още бяха запазили следи от предишно обгрижване. „Виждали ли сте го преди?“ – кимвайки с глава към момчето на около седем години, попита Наташа.
„Не, това е някакво ново дете. При нас често идват деца от дисфункционални семейства. Вече ги познаваме добре.
Вземаме им дрехи, обувки, лекарства и храна. Това момче не изглежда да е от дисфункционално семейство. Но очевидно е гладно, вижте начина, по който гледа към храната, но се страхува да я поиска.
Може би е избягал от дома или се е изгубил?“ – Наташа предложи. Тя остави черпака настрана и реши да се приближи до момчето. „Здравей!“ – каза тя с весел глас.
Момчето отскочи настрани от изненада. „Не бягай, как се казваш?“ „Аз съм Наташа.“ „Аз се казвам Дима.“
„Дима, гладен ли си? Хайде, ще те нахраня.“ Момчето погледна Наташа с опасения. „Баба ми каза да не взимам от непознати.“
„Точно така, баба ти го е казала, само че аз не съм точно непознат. Много хора ме познават тук, Петрович ще го потвърди“. Наташа се обърна към възрастния бездомник, който щастливо хрупаше овесена каша.
„Да, Петрович, вие ме познавате, нали?“ „Ами, разбира се, че познавам. Не се страхувай, момче, тук имаме добри момичета, те няма да те наранят“. Димка последва Наташа и като взе от ръцете ѝ чиния с топла храна, започна да яде топлата храна с двете бузи.
„Иска ми се да го занеса на баба ми, тя е гладна.“ Със съжаление погледна към празната чиния. „А какво да кажем за баба ти?“ – реши Наташа, която се притесняваше, че едно прилично на дете се разхожда из града толкова гладно.
Дима беше малко срамежлив, но момичето все пак успя да измъкне от него някаква история. Оказа се, че майката на Дима е починала наскоро. Жената беше болна от дълго време и Наташа предположи, че е имала онкологично заболяване.
След смъртта на майка си момчето останало да живее с възрастната си баба. Но наскоро бабата се разболяла, станало ѝ лошо и почти не станала. Сега бабата не можеше да се грижи за внука си.
Самата тя се нуждаеше от помощник, но те нямаха други роднини. И седемгодишното момче и болната старица се оказали съвсем сами. Отначало малко ни помогна една съседка, леля Нина.
Но тя вече си отиде и парите ни свършиха. Аз не съм ял от вчера, а баба ми е гладна. Отидох в града, като си мислех, че може би ще мога да поискам малко пари.
Виждала съм хора, които са искали пари, а минувачите са им ги давали. Но тук забелязах, че вие храните хората. Затова дойдох.
„Ани, може ли да отида с него в къщата на Димка?“ – внезапно предложи Наташа. „Ще се справиш и без мен, нали?“ „Да, мисля, че ще се справят и без мен. Нека да отидем заедно“, предложи Аня.
След като събраха малко храна, момичетата последваха Дима до къщата му. Малкият апартамент не приличаше на онези жилища, в които живееха бездомници. В него все още се усещаше любовта и грижата на собствениците.
Покритите с прах скринове бяха грижливо застлани с дантелени салфетки, а няколкостотин книги тънеха зад стъклото в книжарницата. „Баба казва, че майка ми е чела много, когато е била малка – обясни Дима, сочейки към шкафа. „Тя е чела много и на мен, ето моята книга на онзи рафт точно там.
Само че сега няма кой да ми чете, а и аз самата все още не съм много добра в това“. В спалнята бабата на Дима лежеше на леглото. Когато видяла гостите, тя се опитала да стане и да ги попита нещо.
Речта ѝ беше неясна. Веднага стана ясно, че жената е в лошо състояние. „Не се притеснявайте – побърза да я успокои Наташа.
„Ние сме доброволци. Внукът ви ни намери. Ето, донесохме част от храната.
Сега ще ви приготвим нещо за ядене“. Жената кимна с глава в знак на съгласие и от очите ѝ потекоха сълзи. Отново каза нещо нечленоразделно и Дима, като се наведе по-близо до нея, повтори думите ѝ силно.
„Баба казва, че се срамува да легне. Но тя е отслабнала доста. Баба ти се извинява за своята безпомощност“.
„Не се разстройвай. Сега всичко ще бъде наред. Няма да те оставим в беда“, каза Ани възможно най-спокойно.
Но треперещият ѝ глас ясно показваше, че е много разтревожена. Момичетата помогнаха на Димка да почисти къщата. Заедно с него приготвиха храна и нахраниха бабата.
„Страхувам се, че ще ме вземат в сиропиталище – каза Димка тъжно. „Искаха да ме вземат и преди, още преди баба ми да се разболее. Но тя не ме е дала.
А сега е болна и аз не знам какво да правя.“ „Ти изобщо нямаш никого?“ Наташа сама осъзна, че старата жена се нуждае от грижи, а момчето е само дете. „Баба каза, че имам татко, само че никога не съм го виждала.“
Старицата отново направи жест към Дима и му каза нещо със слаб глас. „Баба каза, че в албума има снимка на татко и ме моли да ти помогна да го намериш“. Димка извади от рафта стар семеен албум.
„Спомням си, тук лежи снимка на татко.“ Момчето кимна с глава и се усмихна щастливо. „Сега ще ти я покажа.“ На снимката имаше млада двойка, която гледаше момичетата от снимката.
Момче и момиче. И двамата бяха облечени в летни дрехи и изглеждаха много щастливи. Мама каза, че се е запознала с татко, когато е работила като съветник в лагер.
Запознали се на морето, той бил от друг край на града. Вярно е, мама беше красива. Наташа и Аня погледнаха старата снимка и осъзнаха колко е трудно за едно момче да остане без баща и майка.
И как най-голямата ценност е да държи в ръцете си снимка, на която родителите му все още са заедно, обичат се и се надяват, че всичко ще им е наред. „Искаш ли да намерим татко ти?“ – попита Аня Димка. Момичетата осъзнаха, че намирането на биологичния баща на момчето би било най-правилното нещо, което трябва да се направи точно сега.
„Предполагам, че да“, отговори Дима плахо. „Само че той „вероятно“ няма да иска да ме познава. Не е като никога да не е идвал на рождения ми ден“.
„Димочка“, обади се слабо на внука си баба му. „Ела тук, добрият ми.“ Дима се приближи и прегърна баба си.
„Момичета, аз му знам името.“ Със слаб глас жената призна. „Моля ви, моля ви, намерете го.
В случай че нещо се случи с мен. Не искам Дима да остане съвсем сам.“ „Костиков Игор“ – записа Наташа в бележника си.
„Ще се опитаме да го намерим. Ако ни позволиш, ще направим тази снимка. Ти, Дима, не се притеснявай.
Ще се погрижим да ти я върнем жива и здрава“. С фамилията и името му в ръка, знаейки приблизително годината на раждане, но и представяйки си приблизително как може да изглежда 30-годишният Игор сега, момичетата го откриват доста бързо чрез социалните мрежи. Оказало се, че бащата на Дима живее в съседен град.
Той е женен, но няма деца. „Е, тук, съдейки по ситуацията на снимката, семейството не е лесно“, поклати глава Аня. „Погледни фона на имението, което са снимали.
И колата им е яка. А тук има снимки от островите, от курортите. А съпругата на Игор очевидно е дама с пари.
Цялата е облечена. Има силиконови гърди. И устните ѝ са уголемени.
Не като нас с теб. Нали така, Наташа?“ Не ми пукаше за жена му. Никога не съм искала да бъда такава.
Точно за това се чудя. Дали изобщо ще иска да ни изслуша? Или ще ни прогони? Но ние няма да отидем, няма да знаем. И не можем да го отлагаме, защото всеки момент баба ще се влоши и момчето ще остане само.
Момичетата решиха да отидат в дома на Игор, без да отлагат пътуването. Един от доброволците им помогна с адреса. Брат му работеше в патрулната служба и провери адреса по номера на колата.
Но в последния момент Наташа разбра, че ще трябва да отиде сама. „Изкълчих си крака – обади й се Аня. „Да го отложим с няколко дни, аз ще се разделя и ще отида с теб“.
„Не, недей, аз вече съм се подготвила и няма да го отлагам“, реши Наташа. „Лекувай си крака, ще ти се обадя довечера.“ Къщата, в която живееше Игор, момичето намери много бързо.
Имението, което вече беше видяла на снимката, се открояваше благоприятно на фона на обичайните съседни къщи. Но тя не можеше да се приближи до самата къща. Целият периметър беше обграден с висока ограда, а на портата висяха камери за наблюдение.
Отначало Наташа реши да изчака с надеждата, че самият собственик ще излезе от къщата и тя ще може да го спре и да поговори с него. Но като си спомни, че някъде там Димка чака нейната помощ, тя се нагласи и позвъни на портата взискателно. „Имам нужда от Игор Семьонович по спешна работа“, заяви тя решителноһттр://…..
Самата Наташа се изненада колко убедително звучи гласът ѝ. „И по какъв въпрос? Не можахте ли просто да се обадите, вместо да идвате в къщата?“ Жената в другия край на линията очевидно беше икономката. „Това е спешен въпрос и не може да чака.
Просто отговорете, независимо дали си е вкъщи, или не“. „Елена Степановна, аз сам ще отговоря“ – чу се мъжки глас. „Добър ден, млада госпожо.
Какво искате от мен?“ „Значи вие сте Игор Костиков?“ За да се увери, Наташа попита отново и след като получи потвърждение, продължи. „Знаете ли името Мария Сергеева? Ако е така, моля, излезте пред портата. Имам важна информация за вас.“
Миг по-късно портата пред Наташа се отвори и в отвора се появи красив мъж. Лицето му изразяваше загриженост. „Не съм чувал за Маша от години.
Защо ме търсиш?“ Той попита изненадано. „Знаеш ли, че имаш син?“ По лицето на Игор проблясва недоверие. „Аз? Син?“ „Да, имаш.
Казва се Дима и вече е на седем години. Виж, това си ти там, на снимката. Това е мъжът, когото той смята за свой баща, а това е майка му.
Тя почина преди една година.“ „Маша е починала? О, Боже мой! Не знаех. Чакай, казваш, че е имала дете? Момче на седем години? Кога се е родило?“ Наташа тъкмо се канеше да отговори на Игор, когато изведнъж зад гърба му внезапно се появи жена.
„Какво става тук?“ Чу се висок и не много приятен женски глас. Това беше Виктория, неговата съпруга. След като бе видяла от камерите, че младият ѝ съпруг разговаря на портата с някаква непозната, тя бе побързала да се справи със ситуацията.
Жената явно беше по-възрастна от Игор и изглеждаше малко по-различно от снимките в социалните мрежи. Но Наташа все пак я разпозна. „Вика, това е за мен – спокойно ѝ отговори мъжът.
„Разбирам, но какво иска тя?“ – Жена му настояваше. „Ако пак дойдат да ти налагат разни глупости, не купувай нищо, прати ги надалеч“. „Свърших да говоря, всичко е наред, върни се вътре.“
Игор дискретно извади визитна картичка и я подхвърли на Наташа. „Обади ми се малко по-късно.“ Той помоли тихо и добави по-силно, за да може съпругата му да чуе.
„Благодаря, но предложението ти не ме интересува.“ Наташа веднага разбра, че Игор не иска съпругата му да знае за разговора, и не настоя. Тя намери едно кафене наблизо и като се настани удобно на една маса, набра номер и се обади на Игор.
Половин час по-късно той вече беше там. „И така, какво все пак се случва? Обясни ми го – поиска той. „Виждате ли, аз съм просто един обикновен доброволец и всъщност не познавам ситуацията при вас самите, просто реших да помогна на детето.
Момичето, с което си се срещал преди осем години, е родило момче. Името му е Дима и е на около 7,5 години. Цялата работа е в това, че детето е било в много трудна ситуация.
Майка му е починала и то е останало да живее с баба си. Но сега старицата е много болна и Дима може да остане сам във всеки един момент. Научих, че си има баща, и реших да ви намеря.
Много ми е жал за момчето. Той все още е вкъщи, любимо дете е и е много страшно, ако остане сирак и отиде в дом за сираци. Дима много се страхува от това.
Видях момчето за първи път, когато то погледна в купичките на бездомните хора, защото баба му беше много болна и не можеше да се грижи за него. В един момент те останаха съвсем без пари и Дима започна да гладува. Сега ние им помагаме.
През тези няколко дни, откакто познавам семейството им, бабата бавно започна да се изправя на крака, но има сърдечно заболяване и не мога да гарантирам, че няма да припадне отново. Защо, ако едно дете има баща, трябва да отиде в сиропиталище? Кълна ви се, че не съм знаел нищо за Дима – не издържа Игор. Не бях виждал Маша от много години и нямах представа, че е бременна и е родила дете.
Разберете, имахме малък романс през лятото на морето. Когато се върнах в града, ходих да я видя няколко пъти, но живеехме в различни градове и някак си се случи така, че връзката ни пропадна. Наистина харесвах Маша, но семейството ми не би приело момиче като нея.
А какво не беше наред с нея, Наташа не разбираше. Когато започнах да се срещам с нея, не казвах, че съм от богато семейство. Толкова ми беше писнало от следването ми в университета и от плановете на баща ми да ме изпрати да работя за партньора му в чужбина, че се разбунтувах и избягах, решен да прекарам поне едно лято така, както искам.
Намерих си работа като обикновен съветник и заминах без стотинка пари в детски лагер на брега на морето. Всички деца там бяха обикновени студенти, бъдещи учители, възпитатели в детски градини и просто забавни хора. През това лято си прекарах толкова лесно и забавно.
Сред другите съветници беше и Маша. Тя току-що беше завършила третата си година в Педагогическия институт и също като останалите се радваше, че за първи път е на море. Вечер пеехме песни около лагерния огън, плувахме, докато децата спяха, и накрая се влюбихме.
Аз избрах Маша, а тя избра мен. Но лятната приказка не можа да продължи дълго. След няколко месеца все пак трябваше да замина на стаж в Англия, а когато се върнах две години по-късно, се ожених за Вика.
Спомнях си за Маша с умиление, но нямах представа, че нашият летен романс я беше дарил със син. „Кажи ми честно, Игор, ако си се съгласил да говориш с мен, това означава ли, че нямаш нищо против да видиш сина си?“ Наташа попита с надежда в гласа си. „Дай ми адреса им.
Вече наистина не помня къде живееше Маша. Никога не сме били в дома ѝ, така че я изпроводих само когато пристигнах. Ще се опитам да дойда колкото се може по-скоро.
Може би ще е на другия ден. Какво ще кажеш за жена си? Тя сигурно ще възрази, нали? Вика? Вероятно да, тя е много ревнива и обича да ме контролира, но ако трябва да съм честен, този живот ми омръзна. Когато се съгласих да се оженя за нея, се съобразих с желанието на баща ми.
Вика е много богата и парите ѝ позволиха на семейството ми да се задържи на повърхността по време на кризата. Тя е много егоистичен човек и ме смята за своя собственост. Вика категорично не иска деца, а аз, честно казано, мечтаех да имам дете.
Много искам да се запозная с Димка, така че не се притеснявайте, със сигурност ще дойда“. Игор удържа на думата си и още на следващия ден Наташа се обади. „Свободен ли си днес? Може би ще ми правиш компания, защото някак си малко се страхувам, в случай че изплаша момчето.
Все пак никога досега не сме се виждали и с теб ще ми е по-лесно. Наташа се съгласи да дойде с колата в уговорения час и заедно с Игор отидоха в дома на Димка. „Ето, донесъл съм му едни подаръци – каза ѝ Игор по пътя.
„Мислиш ли, че ще му харесат? Вече съм забравил от какво се нуждаят седемгодишните момчета, а сега времето е друго“. „Не се притеснявай, Игор, Дима не е разглезено момче. Той ще бъде щастлив дори от обикновено внимание, а ако му носиш подаръци, ще бъде просто щастлив.
Съвсем наскоро той и баба му нямаха храна в къщата“. Дима ги посрещна на прага и дори малко се стресна от изненада. „Не се страхувай, Димка – обърна се към него мъжът.
„Ела, да се запознаем. Името ми е Игор. Познахте ли ме?“ Дима погледна внимателно баща си и се уплаши да го заговори.
„Ами ти изобщо нямаш ли представа кой съм аз?“ – мъжът отново се опита да завърже разговор. „Вие ли сте моят баща?“ – плахо предложи Дима. „Виждал съм те само на снимки.
Там си малко по-различен. Виждаш, но все пак ме разпозна. А аз съм различен там, защото това беше много отдавна, минаха осем години.
Ти не само си се родил, но и си пораснал толкова много, че вече си голям човек. Наташа се приближи до Димка, приседна до него и се вгледа в лицето на момчето. „Татко е дошъл да те види.
Едва наскоро е научил, че съществуваш. Казах му. Той не знаеше.
Той наистина иска да се запознае с теб. Ще ни позволиш ли да влезем в стаята и да поговорим с теб и баба?“ Дима кимна с глава в знак на съгласие и заведе баща си да се запознае с баба си. Лидия Матвеевна вече се чувстваше по-добре.
Лекарят, когото Аня беше повикала, беше идвал да я преглежда няколко пъти. Тя започна да приема лекарствата си и бавно се движеше из къщата. „Бабо, баща ми е тук, за да ме види – съобщи весело Дима.
„Татко, влез. Тук е баба ми Лида. Седни тук…
Сега ще сложа чайника.“ Бабата кимна с глава към Игор и тихо попита. „В краката ти няма истина.
Седни, моля те. Да поговорим.“ „И аз ще си отида, докато помогна на Димка“, измърмори Наташа и излезе от стаята, за да не пречи на разговора.
„Нека да останем тук за малко“, предложи тя на Дима. „Нека татко и баба да поговорят. Татко ти е добър човек.
Мисля, че ще го харесаш. Но в момента той е в малко трудна ситуация. Виждаш ли, той има жена, нали знаеш, една противна леля като мащехата в приказките.
Като тази, която е имала Пепеляшка – предположи Дима. Това е приказка за момичета. Аз не се страхувам от злобни лели“.
„Това е добре. Но мисля, че баща ти малко се страхува от нея. Ако ти каже, че още не може да те приеме, не му се обиждай.
Не мисля, че ти самата би искала да живееш с нея. Още като я видях, разбрах, че няма да ти хареса. Но ако татко ти идва на гости, разхожда се с теб и помага на теб и баба, няма да е лошо, нали?“ „Така ми харесва още повече“, зарадва се момчето.
„Все още не познавам татко и не искам да оставям баба. А ако там живее някоя зла леля, не искам да ходя там. Ще кажа на татко просто да ми дойде на гости, ще се радвам“.
„Добре, да отидем при тях“, реши Наташа. „Те сигурно вече ни чакат.“ Така че се съгласихме.
Дима остана при баба си, а Игор започна да ги посещава от време на време. Помагаше на сина си и Лидия Матвеевна с каквото можеше – носеше лекарства и храна, купуваше дрехи и играчки. Понякога казваше вкъщи, че заминава в командировка, и идваше да види Димка за цял ден.
Разхождаха се заедно из града, ходеха в парка на атракциони, ядяха сладолед в кафенетата. Накратко, правеха всички онези готини неща, които много обединяват баща и син. „И Наташа е добра, липсва ми“, припомни си Димка пред момичето.
Напоследък Наташа все по-рядко се появяваше в дома им, най-сетне беше успяла да се върне нормално на работа и отново пътуваше в командировки. „Аз също харесвах Наташа – призна Игор. „Нека я поканим да се разходим с нея някой път, да направим някаква разходка през уикенда, да отидем до реката или просто да седнем заедно в някое кафене.“
„Ура, аз съм за това!“ – зарадва се момчето. „Тя е толкова добра и красива, колкото беше и майка ми. Тя направи толкова много за мен и за баба, намери теб и ми помогна.
Нека бъдем приятели с нея. Обади се на Наташа, моля те, кажи й, че ми липсва“. Наташа се съгласи да се срещне с Димка и баща му през уикенда.
„Димка, ти си пораснала, а е минал само месец, откакто те виждам“. Усмихната и искрено щастлива от срещата, тя побърза да ги посрещне. „Как сте? Как е баба?“ „Всичко е наред.
Баща ми купи на баба някакви лекарства, витамини, тя вече ходи сама до магазина, казва, че скоро ще започне отново да танцува. Но според мен тя просто се шегува. Какви танци могат да имат бабите?“ „Мисля, Димка, че баба ти още ще те изненада“, засмя се Наташа.
„Е, как сте вие двамата?“ Момичето се обърна към Игор и повдигна въпросително вежди. Мъжът изглеждаше малко смутен. „О, как се справяте? Помислих си.
Днес ще купим колело за Димка. Обадихме ти се да ни помогнеш да изберем“. „Аз?“ Наташа беше още по-изненадана и веднага се разсмя.
„Това е такава шега. Никога през живота си не съм карала колело. Как ще ти помогна?“ „Е, тогава, Наташа, ти и Димка ще трябва да се учите заедно, защото аз смятам, че всеки трябва да знае как се кара колело.
Можеш ли да си представиш картината? Ние тримата караме велосипедите си през огромно поле. Да, ти може и да се състезаваш, но аз веднага намирам някоя канавка и падам в нея. Наташа коментира с последната си глътка смях.
„Няма как да се кача на колело“. Тъй като Наташа не се съпротивляваше, но следващия път, когато Игор пристигна, тримата караха новите си велосипеди из безлюдните алеи на парка. Момичето все се опитваше да падне, а Игор със смях я хващаше.
Дима въртеше важно педалите и страшно се гордееше, че се е научил да кара толкова бързо. „Виж, Наташа!“ – изкрещя той. „Точно като мен, направи го! Виждаш ли?“ Но момичето отново изгуби равновесие, но не падна; отново беше вдигнато от силните ръце на Игор.
„Нещо не е наред с вестибуларния ми апарат“, отбеляза срамежливо Наташа, като внимателно се освободи от прегръдката на момчето. „Е, това вероятно е достатъчно за днес – заяви Игор, като погледна към бурното небе. „Изглежда, че бурята идва с цели три часа по-рано, отколкото предупреждаваха синоптиците.
Трябва да се приготвя да се връщам.“ Игор дойде при тях с колата си, уж в командировка. След като отведоха Димка вкъщи и поставиха там велосипедите си, младите мъже потеглиха към къщата, в която живееше Наташа.
Бързо се стъмни, вдигна се силен вятър и започна истинска буря. Докато Наташа тичала към къщата, тя вече подозирала, че нещо не е наред. Близо до мястото, където беше паркирана колата на Игор, се бяха събрали куп зяпачи.
Хората сочеха нещо, клатеха глави и в същата секунда започна да вали. Хората се разпръснаха и всичко стана ясно. Едно старо дърво се срути до колата на Игор, а най-големият клон я покри, което се нарича „с главата“.
Но в този момент нямаше как да се отстрани огромният клон, нито да се прецени степента на щетите по колата, а още по-малко да се отстрани проблемът. Самите те буквално за секунди бяха измокрени до кожа. „Бързайте в къщи!“ – извика Наташа през шума на гръмотевичната буря и те, хванати за ръце, изтичаха по алеята, после по стълбите към четвъртия етаж на хрушчовия си апартамент.
„На какво се смееш?“ – изкрещя Наташа, без да забележи как е преминала на „ти“, задъхана от бързото бягане. „Колата е разбита, той е мокър, а се смее. Той се забавлява!“ – измърмори тя и се обърна към хората във вратата.
„Аз не се смея, аз се радвам – обясни Игор. „И на какво?“, попита Наташа с настървение, макар че прекрасно разбираше на какво се радва. Самата тя се радваше на начина, по който онова, което така или иначе трябваше да се случи, беше ускорено от случайността.
Утрото настъпи, както обикновено след такава буря, слънчево и кротко. Наташа не искаше да буди любимия си, но трябваше да го направи. Тихо докосна рамото на Игор и прошепна в ухото му.
„Игор, трябва да работя след час. Какво искаш за закуска?“ „За закуска обичам… момичето на Наташка“, глупаво отговори Игор и придърпа момичето към себе си. Този ден тя не беше отишла на работа.
Позовавайки се на необходимостта да отстрани последствията от стихията, Наталия си взе почивен ден, а Игор написа на жена си: „Претърпях инцидент, добре съм, грижа се за колата“. Каросерията на автомобила беше само леко вдлъбната. До вечерта дървото беше премахнато и Игор се качи на пътя.
Предишния ден беше уредил санаториум за бабата на сина си, а за Димка беше организирал красив детски лагер на брега на морето, където някога беше срещнал майка си. Наташа се радваше и за бабата, и за момчето, което никога не е било по-далеч от града си, но осъзнаваше, че с Игор се разделят за дълго, и се натъжаваше. Той нямаше да има причина да ги посети в близко бъдеще, поне не до есента, а тази нощ… Е, нека си остане така.
Тя не съжаляваше, усещайки за първи път в живота си колко много нежност може да даде един мъж на една жена. Да, нямаше причина да бъде нечестна със себе си. Наталия се влюби в Игор от пръв поглед.
Сякаш нещо я удари право в гърдите, където, както мнозина вярват, живее душата. Още щом й подаде визитната си картичка и прошепна: „Обади ми се по-късно“. Тя, разбира се, се обади и на баба си, и на Димка, и двамата бяха доволни и щастливи, макар че си липсваха и Наташа.
Игор също се обади няколко пъти на Наталия, разказа ѝ за срещата си с Димка в лагера в Деня на родителя и че е успял да посети баба си. „Наташенка, не можеш да си представиш колко е загорял – щастливо съобщи мъжът на момичето. „На лицето му блестят белините на очите.
Научил се е да плува, гмурка се като делфин. Мислили сме за теб. Жалко, че не можахте да си уредите почивка, а тя, разбира се, е далечна“.
„Няма страшно, аз съм на телефона с него. И се радвам, че си е намерил приятели там. Баба също не му липсва.
Тя си е намерила няколко приятелки там, а дори и някакъв стар чичко. Те дори имат клас по танци. Така че баба ще изненада Димка“.
„Благодаря ти за всичко, Игор.“ „Благодаря ти. Ако не беше ти, може би синът ми вече щеше да е в сиропиталището.
Между другото, как върви доброволческата ти дейност?“ „Да, с Анжутка все още ходим в нашата група през уикендите. Имам няколко нови подопечни. Има едно семейство с много деца, така че не ми е скучно“.
„Дори не съм се съмнявал в това. Ти си необикновено момиче.“ „Какво семейство? Има ли нещо, с което мога да помогна?“ Наталия разказва на Игор подробно за дните си на доброволец.
Само едно нещо премълча и не се осмели да му признае. Тяхната единствена любовна нощ не беше минала без последствия за нея. Да, нямаше нито свещи, нито розови листенца, както Наташа някога беше мечталаһттр://…..
Имаше двама скапани хора, които се сгряваха взаимно с топлината си. Но имаше и най-важното – плодът на тази любов. Подозренията за бременност, които се появиха у момичето само няколко седмици след заминаването на Игор, се потвърдиха.
„И какво ще правиш?“ – настойчиво разпитваше Сияна, която от известно време се беше превърнала в единствен пълномощник във всички сърдечни дела на Наталия. „Разбира се, че ще родя бебето“, категорично отговори Наташа. „Но казахте ли му?“ „Не, разбира се, че не.
Без значение какво чувствам към жена му, каквато и да е тя, те имат семейство. И аз се оказах в ролята, в която Алина беше спрямо мен“. „За какви глупости говориш? Как можеш да сравняваш онази твоя ситуация със сегашната?“ “Не, не. „Ами ситуациите са различни, разбира се, както и семействата.
Както е казал Толстой, всяко нещастно семейство е нещастно по свой собствен начин“. „Точно така. Ключовата дума е нещастен.
Остави нещата да се случват така, както са, Аня. Няма да тласкам Игор към някакво решение, което той не е взел. Лятото ще свърши, Димка ще се върне, Игор ще започне да се връща.
Но Игор дойде рано. Той намери Наталия там, където тя и Аня раздаваха храна на бездомниците. Това не беше съвсем обичайно, защото той идваше в дома на Димка само в средата на седмицата, като обясняваше отсъствието си на жена си със служебни пътувания.
„Наташа, гледай, гледай, ето че идва твоят! Весела, с цветя!“ – дръпна ръка на приятелката си Аня. В същата секунда ѝ се наложи да обгърне Наташа с двете си ръце. Бременната жена побледня и загуби сетивата си.
Тя седна на една пейка до маса със саксии и й дадоха вода. Когато Наташа отвори очи, видя пред себе си разтревоженото лице на Игор. Устните му трепереха, цветята бяха изпаднали от ръцете му и се бяха разпръснали по паважа.
Той нямаше абсолютно никаква представа какво се случва. „Нищо!“ – Аня побърза да успокои мъжа. Това се случва в нейното положение.
Превъзбудена е и е време да спре да се занимава с доброволчество. Тя е уморена. „В каква позиция?“ – Игор беше изненадан.
„Аня, защо правиш това?“ – Наталия прекъсна приятелката си. „Какво имаш предвид защо? Ще продължиш ли да играеш играта на мълчанието?“ По лицето на Игор проблесна предчувствие. „Наташенка, любов моя, точно за това си мислех, нали?“. „Игор, това не променя нищо.
Няма да разбивам семейството ти“, отговори Наташа уклончиво. „И ти няма да разбиеш моето семейство“, започна Игор с преднамерено строг тон. Вътре в Наташа всичко изстина.
„Да, това е краят“, помисли си тя. „Краят на краткото ми щастие.“ Някъде в най-отдалеченото кътче на душата ѝ все още имаше надежда, че един ден ще бъдат заедно, ще отглеждат Димка и бебето си.
Но не. А Игор продължаваше безмилостно. „И си прав, това не променя нищо.“
Направи пауза и продължи със смях. „Защото вече няма какво да се чупи и променя. Финализирах развода и дойдох да ти предложа ръката и сърцето си.
Бъдете моето семейство. Ти, Димка и нашето бебе. Но какво ще кажеш за къщата си, за вилата си, за бизнеса си?“ – Наталия слабо се опита да възрази.
„А какво е най-важното в живота? А аз си мислех, че любовта и семейството.“ Изненада се Игор. „И после, знаеш ли, аз не съм беден човек без бившата си съпруга.
Така че няма да умрем от глад. Особено след като всички мостове към миналото вече са изгорени. Сега е въпрос само да продължим напред.
Утре изплати работата си или вземи отпуск за своя сметка. Хайде да отидем и да направим Димка щастлива“. „Не разбирам – намеси се Анна.
„А предложението? И колениченето? И съгласието? Попитай за това друго нещо. Къде е пръстенът?“ „Съвсем съм оглупял от такива новини“, оправда се Игор. „Все пак има.“
Той извади от джоба си кадифена червена кутийка, отвори я и като извади нежен пръстен, блестящ с диаманти, падна на едно коляно. „Наташенка, любов моя, стани ми жена!“ Под бурните възгласи на събралите се наоколо доброволци, бездомници и случайни минувачи Наталия даде съгласието си на Игор. Два дни по-късно те вече бяха на морето.
След като помолили Димка от ръководството на лагера за цял ден, на входа на детския лагер срещнали едно момче, което щастливо изтичало към тях. „О, и Наташа дойде!“ – зарадва се Димка. „Мама Наташа сега“ – побърза да го поправи баща му.
„Ами, Игор, за какво си ти? Нека да ми се обади както преди“, спря Наталия младоженеца. Умното момче премести поглед от Игор към Наталия и изригна. „Значи вие ще се ожените? И аз знаех, че ще се ожениш! Ура!“ „Хайде!“ – той знаеше.
„Хайде!“ – Игор се засмя и разроши косата на сина си. „Защо, знаех го, знаех го! Мислиш ли, че аз, малкият, нищо не виждам, нищо не разбирам?“ „Да, ще се оженим и ще те вземем при себе си“, потвърди Игор и като не можа да скрие радостта си, добави. „А скоро ще си имаш и братче.
Е, или малка сестричка.“ „Е, разбирам, че това не е достатъчно скоро“, заключи Димка с бърз поглед към Наташа. „Не, какъв човек, той знае всичко.“
Сега беше ред на Наташа да се засмее от сърце. Тримата вървяха по насипа, като излагаха щастливите си лица на лятното слънце и вдишваха морския въздух. „Тъкмо се замислих“, каза изведнъж Игор.
„Защо да не се установим тук? Димка, харесва ли ти тук?“ „Сигурно ми харесва! Баба ни с нас ли е?“ – каза момчето. „Аз съм възрастен, но как може едно малко момче да е без баба си?“ „Не можеш.“ В този момент той сигурно много се гордееше със своята изобретателност и хитрост.
„О, наистина, не съм се сетил за това“, излъга на свой ред Игор. „Не можем без баба, така че ще трябва сам да я убедиш, приятелю. Само не й казвай, че си възрастен, добре?“. „Готово – съгласи се Димка и протегна ръка на баща си.
„Заговорници“ – усмихна се Наташа. „О, и двамата сте толкова хитри! Веднага виждам по кого е тръгнал Димка“.