Марина уморено седна на стол.Мъжът ѝ отново не беше вкъщи.
Колко ѝ беше омръзнал този живот.
Кой би ѝ казал преди десет години, че тя, измъчена и уплашена, ще мечтае само за едно – да не мисли всеки ден откъде да вземе пари за храна на децата.
Тя, момиче, което подаваше огромни надежди, се влюби, заряза всичко, повярва, че животът ѝ сега ще стане рай, и ето, сега искаше просто да легне и да не се събуди.
Съседското куче залая.
Вероятно благоверният се прибира.
Колко ѝ беше омръзнало от всичко това.
Това наистина беше мъжът ѝ.
Той я погледна изпод вежди.
Колко му беше омръзнала тази някаква мръсна, вечно недоволна баба.
Къде изчезна онази красавица, с която се запозна преди няколко години?
Той мълчаливо мина покрай нея и отвори стария хладилник.
– А какво, вечеря няма ли да има?
– Няма.
Николай изумен се обърна към нея.
– В какъв смисъл?
– В прекия.
Ти кога за последно донесе пари вкъщи?
Преди пет години?
Може би ще те изненадам, но за да купиш нещо, трябва да имаш пари, а ние нямаме.
– Но ти получаваш пари за децата.
Марина се изправи.
– Точно така, за децата.
За тях и ги харча.
Те трябва да се хранят.
Вече не говоря за това, че си доносват дрехите един след друг.
Коля присви очи.
– Ето каква е работата.
А не те ли е страх, че ще те оставя тук, а ще си намеря нормална?
Коля, а аз се уморих да се страхувам.
Сега не за това трябва да мисля, а за това как да отгледам три деца.
За съжаление, те нямаха късмет с баща си.
Марина се изправи и се запъти към спалнята.
И сама не знаеше как се реши на всичко това.
Просто днес толкова я беше срам пред Фьодор.
Те се прибираха от магазина и той изведнъж каза.
– Мамо, не вади всички кренвирши.
Ленка много ги обича, а татко ще ги изяде наведнъж.
Тя после пак празни картофи няма да яде.
Марина спря, както си вървеше.
Господи, какво прави тя?
Преди десет години Коля толкова красиво ѝ ухажваше.
Всичко беше толкова романтично, че тя не устоя.
А и кое младо момиче може да устои на такъв натиск?
Те се ожениха, Марина започна работа, а Коля все не можеше да се намери.
Въпреки че сега Марина разбираше защо му беше толкова трудно в търсенето.
Коля нямаше никакво образование, освен училище.
Вярно, Марина разбра за това твърде късно.
Той ѝ казваше, че има не само висше, но и множество различни курсове, затова няма да пропаднат.
Не пропаднаха.
Марина работеше за двама, докато той се търсеше.
След това – повече….
Тя забременя.
Реч за това да се отърве от детето не можеше да става, но имаше въпрос – как да живеят?
Ведь Коля за две години все така се прехранваше с някакви надници, но постоянно я хранеше с обещания.
Тогава той се държа като мъж.
Предложи да продаде нейния апартамент и да се преместят при него.
В едностаен.
А нейния апартамент да го вложи в образованието на бизнес.
Той всичко така правилно разказваше, дори ѝ показваше някакви изчисления, но за какво ѝ бяха нужни?
Тя беше щастлива, че най-накрая ще заживеят като хора.
Но нещо там не се получи.
След бизнеса, който просъществува пет години, им се наложи да продадат и неговия апартамент, а с останалото успяха да купят само тази къщичка в селото.
Наложи им се да напуснат града.
На ръце вече имаха три деца – Федя, най-големият, и две момичета-близначки, които по това време бяха само на три месеца.
Но и пак Марина, като пълна глупачка, нещо чакаше.
Оставяше момичетата на Федя, защото мъжът ѝ водеше някакви изчисления, пишеше нещо, мечтаеше за нещо, и тичаше да мие подове в училището, а после и в кметството.
Сутрин в градината, която много скоро стана основният им източник на прехрана.
Децата порастваха, вече ѝ помагаха – ту да плевят, ту да поливат.
Коля се прибираше вкъщи само да яде и спи, а иначе все търсеше по-доходоносно място, за да завърти нов бизнес.
А тук, след думите на най-големия син, тя сякаш прозря.
Толкова години!
Да, тя е пълна глупачка и никой друг.
Те се прибраха вкъщи.
И докато малките бяха в детската градина, направиха с Федя тайник.
Откъснаха една дъска в задната стая, получи се вход към мазето, само че от онази страна, където никой и никога не ходи.
Намериха дървена кутия, приковаха я отдолу, а дъската разрязаха.
Получи се така, че вече не трябваше да се повдига цялата.
Само парче, под което веднага беше тази кутия.
Постлаха я с вестници и сложиха това, което трябваше да бъде в хладилника.
Основите отдавна бяха пробити, затова в мазето беше много студено.
Ако с Федя през зимата не бяха засипвали къщата отвсякъде със сняг, то и картофите щяха да измръзнат.
Тя легна на дивана.
Чу как Коля дълго се суетеше в кухнята, сякаш готвеше макарони.
Мърмореше си нещо под носа.
А Марина, заспивайки, си мислеше, а утре и макароните ще скрия.
Три дни продължи противопоставянето между Марина и Николай.
Накрая, в един от дните, всичко завърши съвсем логично.
Те влязоха вкъщи всички заедно.
Беше петък и тя с Федя прибраха момичетата по-рано.
Николай седеше по средата на стаята.
Пред него стоеше голям стар куфар и два претъпкани пакета.
Марина веднага разбра всичко.
Разбра и Федя.
Той бързо хвана момичетата за ръце.
– Айде да видим дали пъстрата кокошка не е снесла яйце, за да си направим прасенце от черупката.
Момичетата писнаха от радост и изскочиха навън.
– Ето, Марина, уморих се.
Не мога повече така да живея.
Жилите могат да се извадят, а животът не става по-добър.
Марина спокойно мина и остави чантата на дивана.
– Извинявай, какви жили?
Чии?
Не разбирам много.
– Ето, винаги си такава.
Само искаш да ме обидиш някак.
Знаеш ли, Марин, трябва да ми бъдеш благодарна.
– Да?
За какво?
За това, че ме остави с децата без апартамент?
– Не смей.
Такова време беше.
На всички бизнесът пропадна.
На Марина не ѝ се спореше с него.
Тя просто махна с ръка.
– Събрал си се, тръгвай.
– Не.
Все пак ще кажа.
Ето, ти ме правиш чудовище, а на мен паметник трябва да ми се издигне.
Ти се погледни.
Каква жена си.
Никой не би живял с теб, а аз останах.
Тези думи много нараниха Марина.
Макар и да нямаше никакви чувства към този човек.
Но наистина ѝ стана болно.
Тя е такава от бедността, от лошото хранене, от тежката работа.
– Много ти благодаря.
Ето.
Трябва да се устройвам в града.
Трябват ми пари.
И тук тя не издържа.
Засмя се така, че чак коремът я заболя.
Коля се намръщи.
Хвана куфарите и се запъти към вратата.
На прага спря.
– Марин, разбирам, че те боли.
Но се постарай да го преживееш.
Понякога така се случва, хората вече не могат да се обичат.
Марина разбра, че тази фраза му е била подготвена.
Всичко като във филмите.
От смях тя не успя да каже на мъжа си, че сега той не ѝ предизвиква никакви други емоции, освен смях.
Николай искаше ефектно да напусне къщата, но закачи куфара за пирон в тапета и едва не падна.
Марина се разсмя на глас.
Николай изруга, а после с трясък затвори вратата след себе си.
След около петнадесет минути децата се върнаха.
Момичетата изтичаха в кухнята, за да освободят намереното яйце.
А Федя отиде при майка си.
– Тръгна ли?
– Тръгна.
– Е, и да върви, ще живеем и без него.
Марина учудено погледна сина си.
– Съвсем си пораснал, синко.
През уикенда те разместваха мебелите.
Мебелите не бяха чак толкова много, а и всички бяха много стари, но децата бяха ужасно доволни.
Това им се стори толкова интересно.
А когато Марина даде на момичетата леген с вода и по една кърпа, те направо се възгордяха.
Как не, мама им беше поверила толкова отговорна работа – да измият прозореца в кухнята.
Вечерта, когато децата заспаха, Марина седна с лист хартия….
Момичетата нямат якета за зимата, на Катюша е по-добре, но Ленка, която не седи на едно място, вече си е съсипала якето.
Въпреки че и така ги носеха по два сезона.
А момичетата растат.
Якето на Федя го купиха миналата година, тази още ще му стане.
Но трябва да се премери, може да е пораснал.
На всички им трябват обувки.
Сумата излезе немалка.
Марина хвърли поглед на закачалката, където висеше палтото ѝ.
Осем години.
Осем години го носи.
Взе химикалката, погледна сумата и не написа нищо.
Като се има предвид, че навън вече е октомври, а трябва да се похарчат много пари, палтото може и да почака.
Пред кого да се показва?
Марина изведнъж се изправи и отиде до огледалото.
Да-а-а.
В какво се е превърнала?
Страшно е да се гледа.
Трябва нещо да се промени.
По-точно, всичко.
Марина отиде в стаята си.
Постоя малко замислена, после отметна покривалото, с което нещо беше покрито.
Малберт.
Тя едва не стана художничка.
Известно време Марина гледа малберта, а после си помисли.
А тя можеше да стане добър портретист.
Защо да не опита сега?
Ясно е, че в селото за портрети много няма да ѝ платят, но изведнъж…
Трябва да поговори с Нина.
Нина не е точно приятелка на Марина.
Жена, с която си общуваха добре.
Нина имаше две момчета, които учеха в един клас с Федя.
Вероятно от това започна тяхното общуване.
След това – повече.
Приятно им беше да разговарят, често си бъбреха.
Марина никога не беше канила Нина на гости, защото се опасяваше, че Николай няма да е много доволен.
Марина се учеше да живее без мъж.
Беше трудно.
За толкова години беше свикнала Николай винаги да е до нея.
Но трудно беше някъде вътре, а на повърхността се появяваха само плюсове.
Първо, започна да готви много по-икономично.
Децата обичаха каша, палачинки и по-лека храна.
Тоест не ѝ се налагаше да купува месо килограми, сланина.
Парче месо стигаше за две супи.
На следващия ден Марина отведе Нина настрана.
Те се срещнаха в магазина.
„Нин, ела на гости у нас, вземи и момчетата“.
Тя я погледна с такова изумление.
„Ами твоят Коленька?“
„Ами няма го, замина.
Каза, че му пречим да живее“.
„Сериозно ли?“
Нина се засмя.
„Маринке, толкова се радвам за вас.
Непременно ще дойдем.
Моят тъкмо е нощна смяна, поне ще си поговорим“.
Марина се усмихна.
Това е добре.
Тя ще се опита да убеди Нина да ѝ позира.
Може и да е забравила всичко за толкова години.
Марина си купи евтини бои, отнякъде трябваше да започне и тя също се отправи към дома.
„Мамо, мамо, а на нашия Федя му е насинено окото“.
Вкъщи я посрещнаха момичетата.
Федя трябваше да ги вземе след училище.
„Как му е насинено окото?“
Марина се втурна в стаята.
Федя се правеше, че е зает с уроците.
„Сине!“
Той се обърна.
Марина ахна.
Синината беше такава, че окото едва се отваряше.
„Феденка, какво се е случило?“
„Мамо, всичко е наред“.
„Федя, такова нещо не е наред“.
След дълги уговорки синът призна, че предложил на момиче от класа да ѝ помогне да носи чантата, а тя харесвала друго момче.
Ето че онзи казал на Света да не ходи с него, защото той бил бедняк.
„Мамо, не си мисли, на Славко е точно същата синина“.
Тя притисна Федя към себе си.
„Ох, мъко моя лучена.
Скоро леля Нина ще дойде с момчетата, а ти с такъв фингал“.
„Ами Ванка и Васка знаят, ние бяхме заедно.
А защо идват при нас?“
„На гости.
Ще пием чай и ще си говорим за всякакви неща“.
„Чудесно.
Никога не сме имали гости.
Мога ли да ти помогна?“
„И ние!
И ние да помогнем!“
Момичетата затичаха около тях.
До идването на леля Нина те вече бяха сложили масата.
Скромно, но каквото успяха.
Голям куп палачинки, два вида сладко.
От кухнята вкусно миришеше на пържени картофени кюфтета.
Най-накрая на вратата се почука.
„Така мирише на нещо вкусно по цялата улица.
Маринке, какво пържиш там?“
Марина надникна от кухнята.
„Влизайте, събличайте се.
Сега ще дойда.
Останаха няколко картофени кюфтета“.
Нина тръсна голяма чанта на стола.
„Малчугани, разопаковаме подаръците“.
Момичетата се хвърлиха към чантата.
Голям къс сланина, сметана, извара, пакет с бонбони и най-важното – торта.
„Мамо, торта!“
Марина излезе от кухнята и видя всичко това.
„Нина, но защо?
Ние си имаме всичко“.
Нина дори сякаш се обиди.
„Какво, според теб, трябва да отида на гости с празни ръце ли?“
Те си поговориха толкова добре, вечеряха.
Най-накрая децата се наядоха и помолиха да излязат да играят навън.
Когато Нина и Марина останаха сами, Марина започна разговор.
„Нин, някога рисувах добре, дори завърших художествено училище“.
„Да?
Аз и не знаех“.
„Към какво водя?
Как мислиш, ако се опитам да рисувам портрети?
Как ще се отнесат нашите селяни?“
Нинка се замисли, а после каза.
„Знаеш ли, Маринке, трябва да опиташ.
В селото е прието да се окачват снимки по стените.
Мисля, че портретите дори ще вървят по-добре“.
„Ох, иска ми се, а нещо ми е неудобно, а в къщата ей сега ще замръзнем, основите съвсем се разпаднаха.
С пари сама знаеш, не сме много добре.
А за какво тогава се колебаеш?
Разбираш ли, много отдавна не съм хващала четка в ръце.
Трябва да си припомня.
Исках да те помоля.
Може ли да ми позираш?
Съвсем безплатно, разбира се“.
Нина учудено повдигна вежди.
„Аз ли?
Ами да, ти си красива жена, защо да не запечаташ такава красота на платното?“
„Аз дори не знам“.
Нина объркано гледаше приятелката си.
„Айде, какво трябва?“
„Трябва да дойдеш няколко пъти при мен.
По около два часа.
А после аз сама ще се оправя“.
„Всичко, уговорихме се“.
След седмица Марина започна да рисува…
С изненада разбра, че нищо не е забравила.
Дори напротив, сякаш почивката ѝ се е отразила добре.
Децата омагьосано гледаха как майка им рисува.
Беше толкова необичайно.
Но се появи нов проблем.
Навън изведнъж рязко захладня и това се отрази на къщата.
Нямаше сняг.
Марина събра всички стари парцали, където можа, запуши дупките, но къщата изстиваше буквално за два часа.
На децата се налагаше да се завиват с две одеяла, през нощта да си слагат чорапи.
Но все пак сутрин беше толкова студено, че момичетата плачеха.
Вече седмица Марина ставаше в пет сутринта, за да запали печката.
Иначе момичетата просто нямаше как да се съберат.
Но с такива темпове просто няма да им стигнат дървата за половин зима.
Сега тя се застояваше до късно вечер.
Искаше възможно най-бързо да довърши портрета на приятелката си.
Още повече, че виждаше, че ѝ се получава отлично.
Нина постоянно се опитваше да надникне, но Марина не ѝ позволяваше.
После ще видиш.
След като приспа децата, Марина се зави с одеяло и седна пред малберта.
Днес ще завърши портрета.
„Какво по дяволите, питам, защо не ми докладваха?“
Мъжете, седящи на масата, мълчаха.
Най-накрая един от тях каза.
„Мислехме, че е грешка, че трябва просто да се провери отново.
Втората проверка показа, че всичко е наред, но печалба нямаше.
Чак тогава решихме да изпратим служител на място.
Не разбирам, наистина ли беше толкова трудно просто да се докладва?“
Роман Романович удари толкова силно по масата с юмрук, че мъжете подскочиха.
„Докладвахме.
Така, ако не успеете да откриете теча, ако не установите къде са парите, тези четири милиона ще ви ги удържат от заплатите.
Въпреки че, защо четири?
Ако правилно разбирам, то и заплатите работниците не са получавали от няколко месеца.
Но Роман Романович…
Вън, вън от кабинета ми.
Днес в предприятието трябва да бъде изпратена комисия.
Да работят цяла нощ.
Утре аз заминавам затам.
И не дай Боже да няма резултат!“
Кабинетът мигновено опустя.
Роман се тръшна на креслото.
Вътре всичко му кипеше.
Беше сигурен, че има страхотен екип.
А се оказва, че всички са се отпуснали.
Въпреки че, защо да вини някого.
Сам е виновен.
Всичко е наред във фирмата.
А и Алла му изпи нервите.
Телефонът на бюрото звънна.
Рома погледна номера.
„О, не, само това не!“
„Да, мамо!“
„Рома, защо крещиш?“
„Извинявай, мамо, проблеми на работа“.
„Нещо сериозно ли?“
„Не, всичко е наред“.
„Рома, ти тази вечер трябва да си у нас!“
„Мамо, защо?“
Рома знаеше, че най-важното в живота на майка му е да го омъжи.
Напоследък това се беше превърнало в натрапчива идея на майка му.
„Рома, днес ще дойде моя приятелка.
Тя ще дойде не сама, а с внучката си.
Много забележително момиче, завърши института с отличие“.
Рома не ѝ даде да продължи.
„Мамо, няма да дойда.
Стига си ме тормозила с твоите невести.
Аз въобще днес заминавам“.
„Рома, не смей да крещиш на майка си!
Трябва да дойдеш, иначе ще ме изложиш пред приятелката си“.
„Не, мамо, стига ми Алла.
Повече никакви запознанства“.
„Рома!“
Но мъжът вече беше затворил и хвърли телефона през бюрото.
В приемната се чу шум.
Познат писклив глас крещеше на секретарката му.
Той обречено въздъхна.
Днес явно не му е ден.
Отвори вратата.
Пред него стоеше секретарката му Валентина Егоровна.
Тя разпери ръце и не пускаше Алла в кабинета.
А Алла крещеше по целия офис.
„Ти!
Стара вещица!
Коя си ти?
Само една моя дума и ще излетиш на улицата без обезщетение!“
На входа на приемната се местеха двама охранители.
Те не разбираха какво да правят.
Тоест Алла не бива да бъде пускана, но тя е момичето на шефа.
Кой знае?
Какво става там?
Може вече да са се сдобрили, а охранителите ще бъдат виновни.
Алла видя Роман.
„Скъпи, уволни тази стара вещица!
Тя не ми дава да мина и въобще говори неуважително.
Нека да се озове на улицата.
Веднага!“
„Алла, колко пъти съм ти казвал да не идваш при мен на работа?“
„Е, пухче, видях си такава блузка, ще паднеш, а пари нямам“.
„А щом нямаш пари, защо си си харесала блузка?“
Този въпрос затрудни Алла.
„Но ти имаш парички за твоето котенце?“
Роман се намръщи.
Не можеше да понася всички тези лигавщини.
Той премести поглед към охранителите.
А Алла в този момент се опита да се промъкне в кабинета.
Тя отблъсна Валентина Егоровна толкова силно, че жената едва не падна.
Но Рома не отстъпи.
Алла учудено го погледна.
„Е, пухче, какво пак се цупиш?“
Рома затвори вратата на кабинета.
Помогна на Валентина Егоровна да седне на стола?
Алла побесня.
„Защо се държиш така?
Тази стара вещица ли ти е по-скъпа от мен?“
„Валентина Егоровна е най-ценният ми служител.
Освен това е много добър човек.
На теб, Алла, всичко ти казах още вчера“.
„Нищо не съм чула.
Ти просто така, за да ме уплашиш.
Но ти прощавам“.
Алла хвана дръжката на вратата.
Роман направи крачка напред.
„Алла, напусни фирмата ми“.
„Какво?“
„Започна ли да чуваш лошо?
Напусни помещението и повече не се появявай тук“.
Той се обърна към охранителите.
„Защо не се изпълняват моите разпореждания?“
Един от охранителите каза.
„Момичето се държеше така, сякаш всичко е наред“.
„Какво общо има това, че е наред?
Не е наред.
Беше ви дадена инструкция да не пускате тази жена тук“.
Охранителите се приближиха към Алла.
„Да вървим към изхода“.
„Какво?“
Алла завищя толкова силно, че в приемната моментално се появиха няколко любопитни лица.
„Да ви видя всичките!
А ти, Ромочка, ще припълзиш на колене, ще молиш да ти простя.
Но аз още пет пъти ще си помисля“.
Охранителите хванаха под мишниците ѝ и внимателно я понесоха към изхода.
За тези няколко минути Рома научи толкова много за себе си, колкото не знаеше цял живот…
Той влезе в кабинета и седна на бюрото.
Колко му беше омръзнало всичко.
Вратата тихо се отвори.
Влезе Валентина Егоровна.
Постави пред него поднос.
Кафе, ваза с бонбони.
Седна на стола.
Гледаше с усмивка, с какво удоволствие той пие ароматната напитка.
„Валентина Петровна, как можете да познаете какво ми трябва?
Ние с вас сме заедно толкова години.
Почти десет.
Времето лети.
Трябва да се ожените, Роман Романович“.
Той въздъхна.
„Е, поне вие не започвайте“.
„Все пак ще кажа.
Рома, защо си търсите момиче тук?
В това общество, където има много пари, няма да намерите чиста любов.
Трябва да отидете на село, щом искате да имате нормален човек до себе си.
Само там още са останали морално негнили“.
„Е, защо само там?
Ето, вие сте съвсем друга жена.
Искате да кажете, че такива като вас няма?“
„Роман Романович, та аз също съм от село.
Преместих се в града, когато бях почти на четиридесет.
И то само защото синът ми се разболя сериозно“.
Рома дори спря да дъвче.
„Как?
Доколкото помня, вие имате висше образование“.
„А ти какво си мислиш?
В селото само сирачество ли живее?“
Тя се засмя.
„Сега в селата има повече учени, отколкото в града.
Само отношението към живота там е малко по-различно“.
Тя си тръгна, а Рома сам се усмихна.
„Да, наистина, поне кастинг да направиш.
Трябва жена на бизнесмена.
Не развратна, не алчна за пари.
А жена трябва“.
Ромка и сам го разбираше.
Той вече беше на четиридесет, нито жена, нито деца.
А той обичаше децата.
Сестра му имаше две момчета.
Когато идваше, изобщо не се отделяше от тях.
Те строяха, къпеха се и четяха.
Сестра му се смееше.
„Ти, Ромка, си избрал грешна професия.
Трябваше да станеш бавачка“.
Рома безумно обичаше сестра си.
И много я уважаваше за това, че не мрънкаше постоянно „време ти е да се жениш“.
Мама само за това говореше.
Приблизително така.
„Рома, време ти е да се жениш!
Здравей!“
Той въздъхна.
А защо да не замине днес?
Пътят не е близък.
Ще стигне до нощта.
Е, ако трябва, може и в колата да преспи.
Точно така.
Ако не замине, майка му все пак ще го тормози.
Рома излезе.
„Валентина Егоровна, реших да замина днес.
Мисля, че няма да ме има около седмица“.
„Сам ли?“
„Да“.
„Поне малко ще се разсея.
А комисията вече замина ли?“
„Да, преди два часа“.
„Е, добре.
Аз ще се прибера, ще си почина и ще тръгна“.
„Приятен път, Роман Романович!“
„Благодаря.
Дръжте всички под контрол, Валентина Егоровна!“
„Слушам, шефе!“
Рома излезе на улицата.
До колата му стояха охранителите и си чешеха главите.
Роман се приближи.
„Е, какво се любуваме?“
„Извинете, Роман Романович, изпратихме я до самата порта, а тя, явно, се е върнала“.
Рома погледна колата.
По целия преден капак имаше нецензурен надпис.
Издраскан много дълбоко.
Виждаше се, че човекът е бил ядосан.
„Какво по дяволите!“
Той извади телефона.
Обади се на Валентина Егоровна.
„Намерете ми, моля, нормална кола.
Не, шофьор не ми трябва.
Ще чакам вкъщи“.
След час пред къщата му спря кола.
Един от сутрешните охранители предаде ключовете на Роман.
„Моята замина ли?“
„Да, вече я чистят, до вечерта ще я боядисат.
Обади се, кажи сметката да не е на фирмата, а лично на мен.
Ще я предявя на Алла“.
„Добре, както кажете“.
Скоро Роман потегли.
Колата беше непозната, но вървеше добре.
А и в салона всичко беше чисто.
Усили музиката и просто се наслаждаваше на пътуването.
В предприятието, което доставяше материал за основното производство, Роман беше ходил неведнъж.
Можеше да се кара по магистралата, а можеше и да се скъси пътят през селата.
Разликата беше почти 300 километра.
Той реши да мине през селата.
Всичко е някак по-весело.
Къщички, поля.
А тук какво?
Равно платно, само да не заспиш.
Първият път колата кихна, когато Роман вече беше далеч от магистралата.
Пътят и тук беше добър, но сервизи явно нямаше да намери.
Не, сигурно някъде има, но трябва да се търси, да се пита.
Роман се напрегна, но колата продължи, сякаш нищо не беше станало.
Помисли си, че сигурно е някакъв проблем с колата.
Вторият път кашлица и спря някъде след половин час.
Роман започна да се нервира.
Наоколо нямаше нито една къща.
Ето го на, дявол го е накарал да мине оттук.
На магистралата поне има коли.
Веднага някой щеше да спре и да помогне.
А тук…
Той излезе, обиколи колата, огледа се.
В далечината гора, после поля и пак гора.
И по този път явно се пътува веднъж на две години.
Той седна зад волана.
Започваше да се стъмва.
Хайде де.
Завъртя ключа.
Колата запали и Роман въздъхна с облекчение.
Така, от магистралата вече е на сто километра.
Остават около седемдесет.
Не, все пак ще продължи напред.
Ето ти беля.
Ай, пак сам си е виновен.
Какво по дяволите се е запътил с чужда кола?
Отпред се показа село.
Колата отново закашля, но все още вървеше.
Наоколо беше тъмно, не се виждаше нищо.
Само няколко прозореца светеха.
Пред първата къща колата спря.
Роман изкара колата от пътя по инерция.
Добре, какво да прави?
Постоя малко.
Опита да запали.
Нулева реакция.
Отлично.
Извади телефона, още по-добре.
Нула чертички на антената.
Започна да му става студено.
Дори термос не си беше взел.
Излезе от колата.
Наблизо имаше стара къща.
Сякаш не е малка, но някак си цялата е западнала.
Виждаше се, че къщата отдавна не е виждала ремонт.
Роман се замисли.
Светлината свети, може би да почука?
Поне да помоли за горещ чай и да попита къде е сервизът.
Пообиколи още колата и се запъти към къщата…
Ходи-не ходи, но да спиш навън не е работа.
Той леко почука.
Вратата веднага се отвори.
На прага стоеше млада жена.
Тя се беше увила в шал.
Здравейте.
Извинете ме, колата ми се счупи.
Може ли да ви помоля за горещ чай?
Съвсем измръзнах.
И в този момент жената се усмихна.
А на Рома сърцето му прескочи един удар.
Влезте в къщата, видях ви.
Вече щях да ви повикам, докато не сте измръзнали там.
Точно така.
В селото, ако колата спре, веднага стопаните гледат през прозореца.
Той и сам така правеше като дете, когато ходеше при баба си.
Те влязоха в къщата.
Жената се обърна.
Децата спят, така че не говорете много силно.
Да, разбира се.
Рома се оглеждаше.
Всичко беше чисто, кърпички, килимчета.
Но всичко беше толкова бедно.
Жената го настани на стол до печката.
Ето, седнете.
Това е любимото място на сина ми, защото е най-топло.
Сега ще направя чай.
А може би ще хапнете?
Снощи правихме пелмени.
Истински, сами ги правихме.
Е, да.
Жената сякаш се изненада.
А какво странно има в това?
Е, струва ми се, че сега всички ядат купешки.
А, за това ли говорите?
Не, ние не ги обичаме, те са безвкусни.
А и много скъпи.
Той наблюдаваше как жената се движи леко.
Към печката, към масата, отново към печката.
Казвам се Роман.
А аз съм Марина.
С другите членове на семейството не мога да ви запозная, защото спят.
А кои са другите членове?
Роман попита, а сам си помисли, че го интересува само съпругът.
Трима са, син и две дъщери.
В този момент се чу тъп звук, сякаш нещо падна.
При това, това нещо пролетя покрай ухото на Рома.
Той се дръпна, а Марина тихо се засмя.
Все пак четирима.
Ето, още един Альоша Попович.
Рома с удивление гледаше котката, която по размери повече приличаше на куче.
Тя лениво се протегна, отиде при стопанката си и някак си неохотно мяукна.
„Е, какво?
Пак ли си гладен?“
Котката отново отговори нещо.
„Ох, ще те сложа на диета!“
Косматият звяр недоволно тръсна опашка и се отмести.
Котката се настани на дивана и зорко следеше какво прави стопанката.
Най-накрая тя сложи на госта пелмени, добави лъжица сметана, която защо ли не се разтече, а си остана на бучка отгоре.
После извади от хладилника пакетче с храна.
„Хайде, недоволна просякиня!“
Котката с два скока се озова до нея и след секунда чоплеше по цялата кухня.
На Роман му се струваше, че никога не е ял нищо по-вкусно, а и не е виждал.
Беше чувал, че в сметаната лъжицата трябва да стои.
Такъв израз всеки знае.
Но да я размазваш така, като масло?
След чая почувства, че очите му просто се сливат.
„Извинете, а как бих могъл да намеря сервиз?
И някой, който да ме завлече дотам?“
„Най-близкият сервиз е в районния център.
Не е далеч, 12 километра.
Но ето за тегленето…
През нощта никой, селото спи през нощта“.
„Забелязах.
Нито един човек“.
„Така е, утре всички са на работа“.
„Добре, много ви благодаря.
Ще изчакам сутринта“.
Той започна да си облича якето.
Жената го гледаше с усмивка.
Рома никак не можеше да разбере на колко години е.
Тридесет?
Тридесет и пет?
Лицето ѝ беше уморено.
Но красотата не можеш да я скриеш под умората.
„Искате да кажете, че ще седите в колата цяла нощ?“
„Ами да, изборът ми е малък“.
„Ето диван.
Можете да преспите на него.
Само ако не ви пречи светлината.
Трябва да си довърша работата“.
И тя кимна към малберта.
Роман попита.
„Може ли да погледна?“
Малбертът изглеждаше много неуместно в селската къща.
„Да“.
Той надникна и ахна.
Това беше портрет.
При това беше нарисуван така, че веднага му стана ясно, че това е напълно щастлива жена.
Тя е и майка, и съпруга, и въобще жена, която урежда всичко в живота си.
Но не е разглезена.
Въпреки че е доста млада, погледът ѝ беше мъдър.
„Офигеть“.
Марина се засмя.
„Това добро или лошо е?“
„Вие се шегувате.
Това е страхотно.
Кажете, вие някакъв известен художник ли сте, който се е скрил от всички в глушината?“
„Не, аз съм обикновен човек.
Майка на три деца, която се справя сама с всичко.
А това?
Това са отдавна изоставени увлечения“.
Рома се настани на дивана.
Марина му даде топло одеяло.
Тя седеше зад малберта и тихо разговаряше с него.
„Марина, а аз чак сега усетих, че вкъщи е доста хладно“.
„Да, основите съвсем са протекли.
Засега няма пари за ремонт.
Така че често палим печката.
А съпругът?
Имате ли съпруг?“
„Имах, но не толкова отдавна се умори от нас“.
„И той не помага ли?“
„Какво говорите!
Той едва себе си може да изхрани“.
„Толкова ли много яде?“
„Ами не обича да работи!“
Тя говореше за всичко с такава лекота, сякаш не беше обидена на живота.
Рома откровено ѝ се възхищаваше.
Когато Марина рисуваше, лицето ѝ ставаше някак одухотворено, толкова неземно.
Някак незабелязано той заспа.
Събуди се от това, че някой го гледаше внимателно.
Той рязко отвори очи.
Пред него стояха две еднакви момичета.
Сини очички, къдрици.
Те го разглеждаха много внимателно…
„Здравейте!“
Рома се усмихна и си помисли.
„Е, край“.
Той да се усмихва сутринта, такова нещо никога не се е случвало.
„Мама каза да отидете да закусите“.
И момичетата бързо избягаха.
Рома се изправи.
Сгъна одеялото.
Странно, но в къщата вече беше топло, въпреки че навън беше същата тъмнина.
На голяма маса седяха момче на около девет-единадесет години и двете вече познати момичета.
Момчето се изправи, стисна му ръката като възрастен и каза: „Казвам се Фьодор.
А вашият двигател колко литра е?“
Рома се обърка.
„Слушай, дори не знам.
Моята кола се счупи, а това е фирмена кола.
Взех я и тръгнах“.
„По принцип трябва да е два и половина.
Всичко знам за колите.
А може ли да надникна?“
„Да, разбира се“.
„А какво се счупи?“
Марина се обърна към сина си.
„Федя, дай на човека да се измие и да закуска“.
След час всички излязоха от къщата.
Федя и Роман отидоха до колата, а Марина с момичетата ги чакаше.
Рома за всеки случай опита да я запали и тази кранта запали.
„Какво по дяволите?“
„Аз знам, май.
Съвсем наскоро четох за това, че немските производители са открили дефект“.
Рома спря до Марина с момичетата.
„Щом вече запали, хайде поне да ви закарам“.
През целия път Федя обясняваше нещо на Роман.
Той внимателно слушаше.
А когато момчето излизаше от училище, Рома му стисна ръката.
„Ти си голям младеж.
Надявам се скоро да се видим.
А да направя така, както казваш, ще опитам“.
Последна излезе Марина.
„На добър час“.
Стори му се, или в очите ѝ проблесна някаква тъга.
Марина се скри зад вратите на кметството.
Сега тя беше там не чистачка, а складов работник.
А Рома потегли.
В края на селото видя дъскорезница, няколко камиона, хора, които се суетяха в двора.
Той спря.
В главата му дойде шантава мисъл.
„Добро утро.
Кажете, няма ли в селото някаква строителна бригада?“
Към него се приближи възрастен мъж.
„Аз съм Василий.
А какво трябва да се прави?
Имам бригада.
Но ако е вечерно време…
А ако се поправи фундаментът на къщата, покривът и въобще да се види какво е там?
Е, това можем“.
Рома отведе мъжа настрана, описа му всичко, връчи му доста дебел пачка пари.
„Ето ви телефона ми.
Ако нещо потрябва, веднага звънете, аз ще преведа.
Ще се върна някъде след седмица.
Ще успеете ли?“
„Ще успеем.
Само че защо такава грижа?
Нещо лошо ли сте намислили?“
Рома дори се обърка, после каза.
„Какво говорите?
Колата ми се счупи през нощта, а Марина ме приюти.
Децата са там, студено е.
А тя няма да вземе пари.
Ето защо така“.
Мъжът го погледна внимателно.
„Всичко ще направим, не се притеснявайте“.
След седмица Роман се връщаше.
Колата работеше като часовник.
Е, Федя, евала ти.
Целият багажник беше пълен с играчки, книги, бои и платна.
Той, като разбра колко струват боите, веднага разбра, че Марина няма да си купи хубави.
Той спря колата пред къщата.
Явно го бяха забелязали, защото след минута Федор беше до него.
„Здравейте, чичо Роман.
Ох, сега ще ви се карат за сладки!“
Майка ви се кара.
„Не е за приказване.
Ще ви пише разписка, че всичко ще върне, че вие сте похарчили за ремонта“.
„Блин, може би да не влизам тогава“.
„Измислиха си и те.
Няма да ме предадете, нали?“
„Не.
А какво се случи?“
„Мама нощем рисуваше вашия портрет“.
Роман се усмихна.
„А това е добре.
Хайде, Федор, да разтоварим“.
Марина чакаше Роман.
Беше сигурна, че ще се отбие.
Когато мъжете пристигнаха до къщата ѝ с колата със строителни материали, дълго не можеше да разбере какво искат от нея, а когато разбра, толкова много я беше срам.
Мислеше за Роман всяка секунда, ругаеше се.
„На кого си нужна с три деца?“
А нищо не можеше да направи.
Роман и Федор, натоварени с подаръци, влязоха в къщата.
Рома забеляза и новата веранда, и другата врата.
Браво на мъжете, не я подведоха.
Марина ги чакаше, подпряла ръце на кръста.
Те стовариха всичко на пода и Федя се шмугна в стаята.
„Роман, трябва да поговорим много сериозно“.
Рома направи крачка към Марина и ѝ затвори устата с целувка.
След година Нина получи покана.
Тя показа на мъжа си.
„Виж, покана за някаква изложба“.
Мъжът взе хартията и започна да чете.
После се усмихна широко.
„Някаква.
Това е изложба на твоята приятелка.
Помниш ли, тя ти се обаждаше, а после идваше за твоя портрет?
Е, нали, и твоят портрет ще бъде там?“
„Няма как да е“.
Нина ахна.
„Ох, а как ще стане това?
С какво да отида, там са такива хора.
Виж, тук има още една бележка.
Е, Маринке!“
Там имаше картичка.
А на нея с почерка на Марина пишеше: „И само да не си посмяла да не дойдеш“.
Изложбата имаше грандиозен успех…
Марина беше затрупана с предложения.
Рома никак не можеше да разбере защо тя не решава нищо.
„Марин, това е твоята мечта“.
„Ром, да.
Само че с теб ще имаме дете“.
Някой я прегърна.
Това беше свекърва ѝ.
„Мариночка, това е прекрасно.
Само ти не се заравяй.
Винаги ще помогна“.