Пронизителният звън на телефона прекъсна Оля точно по средата на най-успокояващото занимание, което познаваше – лепенето на пелмени. Беше почти медитативно – ритмичното притискане на тестото, слагането на ароматната плънка, прегъването в познатата форма на полумесец. Ароматът на сурово месо и лук се смесваше с лекия мирис на брашно във въздуха. Оля обичаше тези моменти на домашен уют, особено сега, когато животът ѝ изглеждаше като бурно море. Телефонът обаче имаше други планове. С въздишка Оля остави поредния почти готов пелмен върху набрашнената дъска. Докато старателно измиваше лепкавото тесто от ръцете си под течащата вода в кухнята, докато подсушаваше дланите си в кърпата и се насочваше към спалнята, откъдето идваше настойчивият звук, звъненето секна. Тишина. На екрана на смартфона светеше надпис: „Пропуснато повикване – Мама“.
Сърцето на Оля леко трепна. Обаждане от майка ѝ винаги носеше смесени чувства – топлота и загриженост, но понякога и лека тревога. Майка ѝ живееше сама на село, откакто баща ѝ почина преди години, и макар да беше костелива жена, годините си казваха думата. Оля бързо набра номера ѝ и притихна, заслушана в дългите, проточени сигнали „свободно“, които отекваха в слушалката. Всеки сигнал сякаш разтягаше секундите в безкрайност, засилвайки неприятното предчувствие.
„Ало, Оля! Дъще!“ – Гласът на майка ѝ най-сетне прозвуча, но беше необичайно тънък и изпълнен с едва сдържано вълнение. Тревожен. Оля моментално се напрегна до краен предел. Познаваше този тон – той никога не предвещаваше нещо добро. Обикновено означаваше проблем, притеснение, нещо счупено или изгубено.
„Мамо, какво има? Моля те, не ме дръж в напрежение, кажи веднага какво е станало. Добре ли си?“ – думите ѝ излязоха бързо, почти настоятелно.
В слушалката се чу тежка, дълбока въздишка, която сякаш носеше цялата тежест на света. „Дочице, най-важното е ти да не се притесняваш, разбра ли? Обещай ми, че няма да се паникьосваш.“
„Мамо! Стига си увъртала! Какво има?“ – търпението на Оля се изчерпваше. Предчувствието ѝ се превръщаше в сигурност, че нещо сериозно се е случило.
„Счупих си крака.“ – изрече майка ѝ на един дъх, сякаш се страхуваше да произнесе думите, и след това замълча, оставяйки новината да увисне тежко във въздуха между тях.
„Как?! Как си счупила крак? Къде?“ – Оля почти извика, умът ѝ трескаво започна да рисува сценарии. Да не е паднала по стълбите? Да не я е блъснала кола на селския път?
„Ами… в банята се подхлъзнах. Нали плочките са стари… Не знам как точно стана, дъще, беше толкова бързо. Просто стъпих накриво на мокрото и… ето. Лекарите в болницата казват, че е лошо счупване. Шийка на бедрената кост. Ще трябва операция.“ – Гласът на майка ѝ трепереше леко, докато обясняваше.
Оля неволно се хвана за главата, сякаш за да задържи мислите си да не се разлетят. Шийка на бедрената кост! Знаеше какво означава това за възрастен човек. Дълго възстановяване, риск от усложнения, месеци на легло. Майка ѝ, която винаги беше толкова дейна и самостоятелна, сега щеше да бъде напълно безпомощна. Картината беше потискаща.
„Ало? Дъще, там ли си още? Оля?“ – Гласът на майка ѝ я изтръгна от мрачните мисли.
„Да, тук съм, мамо. Тук съм.“ – Гласът на Оля беше глух. – „Просто… просто мисля.“ Мислеше за логистиката, за грижите, за това как ще се отрази всичко на бездруго крехкия им семеен бюджет и на разклатеното ѝ ежедневие.
„Оленка, миличка, ще ми трябва помощта ти. Много ще ми трябва.“ – В гласа на майка ѝ се долавяше нотка на молба, почти на отчаяние. – „Нали знаеш, имам котетата – Снежко и Рижко, те как ще останат сами? А стопанството – кокошките трябва да се хранят, градината да се полее… Ами Барбос, кучето? И Манка, козичката? Кой ще ги гледа всичките? Какво ще правят без мен?“
„А съседката, мамо? Леля Катя? Нали бяхте много близки, все си помагахте. Тя не може ли да наглежда нещата, поне докато се организирам?“ – Оля се хвана за тази сламка надежда. Леля Катя беше добра душа, винаги отзивчива.
Майка ѝ отново въздъхна тежко, този път с нотка на тъга. „Няма я вече леля Катя, Оленка.“
„Как така я няма? Да не е починала?“ – ужасено попита Оля. Селото беше малко и хората бързо научаваха лошите новини.
„Какво говориш, да чукна на дърво! Ти да не си си глътнала езика! Не е починала, слава Богу. Замина. Децата ѝ я взеха да живее при тях в града преди няколко месеца. Продадоха къщата ѝ. Така че… останах съвсем сама тук, дъще. Няма на кого да разчитам.“
Тишината отново се спусна между тях, този път още по-тежка. Оля разбираше какво означава това. Нямаше друг избор.
„Значи… ще дойдеш ли, Оленка? Моля те. Поне за малко, докато видя какво ще стане след операцията.“ – Гласът на майка ѝ беше изпълнен с надежда и страх едновременно.
Оля преглътна буцата в гърлото си. Разбира се, че щеше да отиде. Майка ѝ беше най-важният човек в живота ѝ. „Добре, мамо. Разбира се, че ще дойда. Ще измисля нещо, ще се организирам. Ти само не се тревожи излишно, чуваш ли? Гледай да си спокойна за операцията. Ще говоря с лекарите, ще оправя всичко.“
След като пожела на майка си кураж и бързо възстановяване и затвори телефона, Оля се почувства напълно изцедена. Свлече се на ръба на леглото в спалнята, все още стиснала телефона в ръка. Гледаше в една точка, без да вижда нищо конкретно. Разбира се, че се тревожеше за майка си до смърт. Беше ѝ безкрайно мъчно за нея, представяше си болката и страха ѝ. Но, Боже, колко не навреме идваше всичко това… Сякаш съдбата нарочно ѝ подлагаше крак точно когато се опитваше да стъпи на крака.
Забравила напълно за недовършените пелмени, които сега сигурно вече бяха изсъхнали по краищата в кухнята, Оля потъна в мрачни размишления. Семейството ѝ преживяваше изключително труден период в последните месеци, а травмата на майка ѝ само щеше да утежни и усложни всичко до краен предел. Съпругът ѝ, Антон, беше уволнен преди повече от половин година. Уж „съкращения в отдела“, но Оля имаше своите подозрения, че причината е по-скоро в неговата небрежност и липса на инициатива. Оттогава той си седеше предимно вкъщи, уж „търсеше активно работа“, но Оля не виждаше никакви реални резултати. Гледаше телевизия, цъкаше на компютъра или просто се оплакваше от живота. Нейната собствена заплата в малката счетоводна фирма отдавна не беше мръднала нагоре, докато отговорностите ѝ непрекъснато растяха. Шефът все повтаряше „криза е, трябва да се стегнем“, докато си купуваше нова кола. А за капак на всичко, преди около година ги бяха обрали.
Олга все още потръпваше при спомена за този ден и често плачеше тихомълком за загубеното. Не толкова за самите вещи, колкото за чувството за сигурност и за разбитата мечта. Бяха задигнали всичко ценно, до което бяха успели да се докопат. Бяха изнесли плазменния телевизор, който изплащаха с месеци, дори нейния почти нов сешоар и епилатора. Бяха отмъкнали и малкото златни бижута, които имаше – подаръци от майка ѝ и баба ѝ. Но най-страшното, най-съсипващото беше изчезването на парите. Всичките им спестявания. Всичко, което Оля беше събирала буквално стотинка по стотинка в продължение на години, беше изчезнало. Дори трилитровата стъклена банка, в която с Антон пускаха монети и дребни банкноти „за черни дни“, беше разбита и изпразнена.
Крадецът или крадците не бяха отмъкнали просто пари. Те бяха откраднали мечтата им, парченце от бъдещия им живот. Оля си спомняше онзи ужасен ден с кристална яснота, сякаш беше вчера. Беше петък следобед, когато замина за кратка командировка в съседен град. Антон трябваше да дойде с нея, но в последния момент се беше оплакал от остра болка в гърба и беше отказал. „По-добре да отида при мама, тя ще ми сложи едни вендузи, ще ме разтрие“, беше казал той. Оля, макар и леко разочарована, не беше възразила. Замина сама в петък, а се върна в неделя вечерта. Едва не припадна, когато отключи входната врата и влезе в апартамента. Картината беше като от филм на ужасите. Всичко беше преобърнато, разхвърляно, разбито. Дрехи бяха извадени от гардеробите и хвърлени на пода, съдове – изсипани от шкафовете, чекмеджетата бяха изтръгнати и съдържанието им – разпиляно. Сякаш ураган беше минал през скромното им жилище.
Мъжът ѝ го нямаше. Първият инстинкт на Оля беше да му се обади. Задушавана от паника и сълзи, тя успя да промълви какво се случва вкъщи. Антон пристигна учудващо бързо, за по-малко от половин час. „Бях при майка ми, както ти казах. Целия уикенд изкарах там. Тя ми лекуваше гърба, слага ми вендузи, прави ми компреси“, обясни той отсъствието си, а свекърва ѝ, която дойде малко след него, потвърди думите му с кимане и загрижено изражение: „Да, да, при мен беше момчето, чистата истина. Много го болеше кръстът.“
Вече тримата заедно огледаха по-внимателно апартамента и установиха пълния размер на щетите – липсата на парите, бижутата и техниката. „Оля, миличка, ама кой държи толкова пари в брой вкъщи в днешно време?“ – започна да я укорява свекърва ѝ с онзи специфичен тон, който Оля толкова мразеше – смесица от съчувствие и превъзходство. А тя самата се проклинаше за глупостта си. Да, беше държала значителна сума пари вкъщи. Причината беше проста – майка ѝ, която живееше в малко село без банков клон и с почти никакъв интернет, получаваше пенсията си и малко рента от земя в брой по пощата. Всеки месец тя отделяше част от тези пари и ги пращаше на Оля, пак по пощата, с пощенски запис, за да ѝ помогне да събере за мечтаното жилище. Оля просто взимаше парите в брой и ги прибираше в една кутия в гардероба. Беше свикнала така и никога не ѝ беше минавало през ум, че може да се случи нещо лошо.
Мечтата ѝ… Оля копнееше за собствено жилище. Не апартамент в шумен блок, а малка къщичка с дворче, някъде в покрайнините на града или в близко село. Точно като къщата на майка ѝ, но по-близо до цивилизацията. Искаше да си има собствена градинка, където да сади цветя и зеленчуци, просторни стаи, пълни със светлина, и голям двор, където да пие кафе сутрин. Мечтаеше един ден да вземе и майка си да живее при тях, за да не е сама. Беше обсъждала това с Антон многократно и той винаги беше одобрявал идеята. Отношенията между мъжа ѝ и майка ѝ бяха учудващо гладки и спокойни. Никога не се караха, нямаха какво да делят. Антон беше учтив и дори леко дистанциран към нея, а тя го приемаше добре. Оля много се радваше на тази привидна хармония в семейството.
Със свекърва ѝ, разбира се, нещата не стояха съвсем така. Отношенията им бяха… търпими, но често обтегнати. Майката на Антон беше жена с труден, властен и сприхав характер, който се проявяваше към всички около нея, а снаха ѝ не правеше изключение. Тя беше от типа хора, които винаги са недоволни от нещо, дори когато всичко изглежда перфектно. Винаги намираше кусури – я манджата не била достатъчно солена, я ризата на сина ѝ не била идеално изгладена, я Оля била напълняла или отслабнала прекалено. В началото Олга много преживяваше несправедливите критики и хапливите забележки, опитваше се да угоди, да се обяснява. Но с времето беше свикнала и се беше успокоила, осъзнавайки, че вината не е в нея. Просто свекърва ѝ виждаше света предимно в негативни краски и намираше удоволствие в това да мърмори и да критикува.
Тогава, след огледа на обрания апартамент, именно свекървата беше тази, която настоятелно предложи да извикат полиция. Тя самата проведе по-голямата част от разговора с пристигналите униформени. Оля само стоеше отстрани, ридаеше тихичко и криеше лице в гърдите на Антон, чувствайки се напълно смазана и уязвима. „Не реви сега, сама си си виновна. Казах ли ти аз, че не бива да държиш пари вкъщи? Ама кой да слуша…“ – мърмореше свекърва ѝ уж съчувствено, но с явен упрек. После се обърна към полицаите: „Виждате ли, господа полицаи, каква снаха ми е дал Господ? Истинско наказание! Нито с пари може да борави като хората, нито домакинството да върти както трябва. Всичко аз трябва да мисля и да оправям.“
Разбира се, на Оля ѝ беше безкрайно неприятно да слуша тези думи, особено в такъв момент, но беше твърде разстроена и шокирана, за да спори или да се защитава. Нека говори каквото си иска, мислеше си тя, само дано намерят проклетия крадец и да върнат поне част от откраднатото.
Но крадецът така и не беше намерен. На Оля ѝ се струваше, че полицаите не положиха особени усилия да го търсят. Разпитаха ги набързо, огледаха бегло, взеха показания и си тръгнаха. Дори съседите не бяха разпитали подробно. Нищо. Само подхвърлиха небрежно, че може би някой „свой“ е извършил кражбата – някой, който е знаел, че държат пари вкъщи и че Оля ще отсъства. Разпитаха няколко техни познати, но не откриха нищо уличаващо. Случаят беше приключен поради липса на извършител.
Всичко това се беше случило преди малко по-малко от година, но споменът все още беше прекалено болезнен за Оля. И без това животът им не беше лесен след уволнението на Антон, а тази кражба ги беше върнала в изходна позиция, дори по-зле. А сега, като капак на всичко, и майка ѝ с този счупен крак… Оля беше започнала отново да събира пари за мечтата си, макар и много по-бавно, но се наложи да спре напълно, когато Антон остана без работа. Беше успяла да задели малка сума на дебитната си карта – пари за спешни случаи. Е, явно този случай беше достатъчно спешен. Реши, че щом така са се стекли обстоятелствата, ще вземе тези пари и ще помогне на майка си с каквото може – за операцията, за лекарства, за гледачка, ако се наложи.
След като най-сетне приключи с пелмените, които днес, сякаш нарочно, не искаха да се лепят като хората и няколко дори се разпаднаха в тенджерата с вряща вода, Оля седна на кухненския стол и поръча по телефона билет за автобуса до родния си град за следващата сутрин.
Антон все още го нямаше. За да не се мае без работа и да не мисли само за проблемите, тя реши да започне да събира багажа си. При други обстоятелства сигурно щеше да пътува с малка чанта, само с най-необходимото. Но сега ситуацията беше различна. Не знаеше колко време ще се наложи да остане при майка си – седмица, месец, може би повече.
Първата ѝ работа след разговора с майка ѝ беше да се обади в службата си. Обясни на шефа си ситуацията и за нейна изненада, той прояви разбиране и ѝ разреши да излезе в неплатен отпуск за неопределено време. „Семейството е най-важно, Олга. Оправяй се и се връщай, когато можеш“, беше казал той. Това беше малко облекчение в цялата каша.
Сега оставаше само да дочака Антон и да разбере дали той ще тръгне с нея, за да ѝ помага, или ще предпочете да остане в града и „да продължи да си търси работа“. Тъй като Олга планираше да вземе доста дрехи и вещи от първа необходимост, за да е подготвена за по-дълъг престой, тя реши да използва големия куфар на Антон. Този, с който той преди пътуваше в командировки, когато все още имаше работа, и който сега събираше прах на най-горния рафт на гардероба в спалнята.
Жената се покатери на един стол и с усилие свали тежкия куфар от високия рафт. Той беше целият покрит с дебел слой прах и на Оля ѝ стана малко съвестно, че ръцете ѝ така и не бяха стигнали до основно почистване на гардеробите отгоре. Взе влажна кърпа и започна старателно да избърсва прахта от тъмната материя. След това разкопча циповете и го отвори широко, за да провери вътрешните и външните джобове – искаше да изхвърли боклука, ако има такъв. Антон имаше навика винаги да оставя в джобовете на куфара си празни опаковки от бонбони, стари касови бележки от магазини или смачкани билети от транспорт.
Един от страничните джобове с цип изглеждаше някак издут, пълен с нещо. Оля го отвори пръв. Вътре напипа купчина сгънати на няколко пъти хартии. Извади ги с намерението да ги смачка и да ги хвърли в коша, без да ги гледа. Но нещо я накара да спре. Ръката ѝ замръзна във въздуха. Сякаш някакъв вътрешен глас ѝ прошепна да ги погледне. Тя разгъна първия лист. После втория, третия… и цялата застина, неспособна да помръдне. Дъхът ѝ спря.
В ръцете си държеше касови бележки от заложна къща. Но не това я порази до дъното на душата ѝ. Порази я описанието на заложените вещи и датите на бележките. Бяха издадени в дните веднага след кражбата преди година. А описаните вещи бяха… техните! Плазменият телевизор със същата марка и модел, нейният лилав сешоар, епилаторът… Имаше и няколко бележки за „изделия от жълт метал“, които по описание и грамаж съвпадаха до болка с нейните скромни златни бижута. Оля прелистваше трескаво тези хартийки, очите ѝ бягаха по редовете, но умът ѝ отказваше да повярва. Не можеше да бъде! Какво означаваше това? Получаваше се, че… че кражбата е била инсценирана? Че всичко е било една долна лъжа? Че собственият ѝ мъж…? Не, не, това беше абсурдно! Но бележките бяха тук, в ръцете ѝ. Черно на бяло. С името на заложната къща, датите, описанията… Името на лицето, заложило вещите, беше прилежно изписано на всяка бележка – Антон Петров. Нейният Антон.
Значи той не просто я беше излъгал за болките в гърба. Той беше инсценирал кражба, докато тя отсъстваше. Беше изнесъл собствените им вещи, вещи, купувани с толкова труд и лишения, и ги беше заложил за пари! А после беше играл ролята на съкрушен съпруг, беше я утешавал, докато тя плачеше на рамото му! И свекърва ѝ… тя също е знаела! Прикривала го е! Лъгала е полицията, лъгала е и нея!
Оля почувства как кръвта се оттича от лицето ѝ. Светът сякаш се завъртя. Трябваше да се подпре на гардероба, за да не падне. Гадене повдигна стомаха ѝ. Как е могла да бъде толкова сляпа? Как не е забелязала нищо? Всичките му оплаквания от безпаричието, неговата апатия към търсенето на работа… Всичко си идваше на мястото по един ужасяващ начин.
Острата, настоятелна трель на звънеца на входната врата я изтръгна от вцепенението и прекъсна потока на ужасяващите ѝ мисли. Някой звънеше непрекъснато, без да спира, сякаш искаше да разбие вратата. С мъка Оля се отлепи от гардероба, бързо напъха бележките обратно в джоба на куфара и с треперещи крака се отправи към антрето. Отвори вратата.
„Е, какво става там, да не си заспала, че не отваряш?“ – Недоволният глас на съпруга ѝ я посрещна още от прага. Антон се намръщи и я избута леко с рамо, за да мине покрай нея. – „Уф, че гадно време навън! Уж е още есен, а студът е като през зимата“, мърмореше той, докато събличаше якето си и го хвърляше небрежно на закачалката. След това се отправи директно към кухнята, без дори да я погледне.
Оля остана да стои неподвижно в антрето, като за пръв път от много време насам забелязваше неща, които преди подминаваше или приемаше за даденост. Мъжът ѝ не я поздрави. Не я прегърна. Не я целуна. Не попита как е минал денят ѝ. Просто влезе, измърмори нещо за времето и се насочи към храната. Точно както правеше майка му – вечно недоволен, вечно мърморещ.
От кухнята се дочуха звуци на ровене в хладилника, отваряне и затваряне на шкафове. А после остър, гневен вик накара Оля да подскочи: „Оля! Какво, по дяволите, е това?! Ти сериозно ли ми предлагаш да ям тази… каша?“ – Антон стоеше до печката и гледаше с погнуса към тенджерата с разварените пелмени. – „Ти съвсем ли си откачила? Как може да се яде такова нещо?“
Сякаш нещо в Оля се пречупи окончателно. Унижението от откритието, съчетано с арогантността му, взриви крехкото ѝ самообладание. Тя пристъпи бавно към кухнята и застана на прага, скръстила ръце пред гърдите си. Гледаше го право в очите, но този път без обичайната си мекота. В погледа ѝ имаше стомана.
„Ами като не ти харесва, вземи си сготви сам!“ – Гласът ѝ беше равен, но студен като лед. – „Или още по-добре. Дай пари за продукти, за да купя нещо свястно, и тогава ще имаш това, което искаш.“
Антон я погледна с искрено учудване, повдигайки вежди. „Оля, какво ти става днес? Нали знаеш много добре, че нямам пари? Откъде да ги взема?“
Оля се изсмя горчиво и подигравателно. „О, така ли? Антон, кажи ми честно, кога най-сетне смяташ да си намериш работа? Колко време още възнамеряваш да ми седиш на врата и да живееш на мой гръб?“
„Я стига! Какви ги говориш?“ – тонът му стана отбранителен. – „Изобщо не ти седя на врата! Нали ти казах, храня се при майка ми сутрин и на обяд.“
„Да бе, да! Само че живееш в този апартамент, за който плащам наем аз! Ползваш електричество, вода, парно – всичко това плащам аз от моята заплата! И ядеш вкъщи съвсем не толкова малко, колкото се опитваш да изкараш. Поне пет пъти те засичам да тичаш до кухнята за нещо преди сън!“ – Оля изсипа всичко, което ѝ тежеше от месеци.
Лицето на Антон се намръщи още повече. „Оля, престани с тези глупости веднага! Казах ти, че ще си намеря работа, значи ще си намеря! Не е нужно да ме упрекваш за всяко парче хляб! Вече цяла година търся като луд, но пазарът е труден! А ако толкова не те устройва нещо, знаеш къде е вратата – събирай си багажа и си тръгвай!“
Изрече го и веднага млъкна, осъзнал, че е казал нещо излишно. Беше се издал. Оля го погледна внимателно, пронизващо. Догадката ѝ, породена от датите на бележките, се потвърждаваше с ужасяваща сигурност. Не половин година беше безработен, както твърдеше пред нея. А цяла година! Точно от времето на „кражбата“!
„Значи така, скъпи мой съпруже.“ – Гласът на Оля беше спокоен, но в него звучеше окончателна присъда. – „Знаеш ли какво? Писна ми от всичко това. Писна ми от лъжите ти, от мързела ти, от егоизма ти. Писна ми да бъда използвана. Аз заминавам при мама. Тя има нужда от мен. А когато се върна, искам вещите ти да ги няма в този апартамент. Да те няма и теб. До гуша ми дойде от теб и от твоите лъжи.“
Без да слуша никакви опити за оправдания или възражения от негова страна, Оля се обърна рязко и излезе от кухнята. Отиде в спалнята, трескаво нахвърля най-необходимото в големия куфар на Антон – същия куфар, който преди малко беше разкрил ужасната истина. Закопча го, грабна дамската си чанта и без да каже нито дума повече, излезе от апартамента, затръшвайки вратата след себе си.
Нощта прекара в евтин хотел близо до автогарата. Почти не мигна. В главата ѝ се въртяха хиляди мисли, чувствата се бореха – гняв, болка, разочарование, но и странно усещане за облекчение, за освобождение.
На сутринта обаче Оля не отиде на автогарата. Вместо това се отправи към районното полицейско управление. Там, с твърд глас и без да пророни сълза, тя разказа всичко отначало и предостави като доказателство касовите бележки от заложната къща, издадени на името на съпруга ѝ. Поиска случаят с кражбата да бъде преразгледан и да бъде потърсена отговорност от виновните. След това отиде в съда. Там подаде молба за развод по взаимно съгласие, макар да знаеше, че съгласието едва ли ще е взаимно.
Едва след като свърши тези две неща, Оля се качи на автобуса за родното си село. Когато пристигна, прегърна силно майка си в болничната стая и не ѝ разказа нищо за случилото се с Антон. Не искаше да я тревожи допълнително преди операцията. Щеше да има време за това по-късно.
Операцията на майка ѝ мина успешно. Оля остана при нея в болницата, а после я прибра вкъщи и започна да се грижи за нея с цялата си любов и търпение. Дните минаваха в грижи за майка ѝ, за животните и къщата. Оля се чувстваше уморена, но и някак спокойна, далеч от лъжите и напрежението в града.
Истината обаче изплува на повърхността по възможно най-неприятния начин. Един следобед, докато Оля помагаше на майка си с упражненията за раздвижване, на вратата се потропа яростно. Беше свекърва ѝ. Втурна се вътре без покана, с пламнало от гняв лице, и се нахвърли върху Оля още от прага, без дори да поздрави болната жена на леглото.
„Ти! Незабавно да си оттеглиш жалбата от полицията срещу сина ми! Чуваш ли ме?!“ – Гласът ѝ беше остър и заплашителен. Майката на Оля гледаше слисано ту едната, ту другата.
Оля се изправи бавно и спокойно посрещна гневния поглед на свекърва си. „И не мисля дори. Вашият син ме обра. И двамата сте ме лъгали цяла година. Мислехте си, че истината никога няма да излезе наяве, нали? А вие, между другото, сте негова съучастница. Прикривали сте го пред мен и пред полицията. Лъгали сте, че е бил при вас по време на кражбата.“
„Как смееш, нагло момиче такова?!“ – изкрещя свекървата, лицето ѝ почервеня още повече. – „Да подадеш жалба срещу собствения си мъж! Каква долна мръсница трябва да си, за да направиш такова нещо?!“
„Ако е взел нещо, значи му е трябвало! Семейство сте все пак!“ – продължаваше да вика тя.
„Наистина ли му е трябвало?“ – попита Оля с леден сарказъм. – „За какво му е трябвало? Да не би някой да е умирал? Или може би е трябвало да плати спешно лечение? Кажете ми, къде похарчи той всичките тези откраднати пари и бижута?“ Тишина. Свекървата я гледаше злобно, без да отговори.
„Аз ще ви кажа къде!“ – продължи Оля, вече без да повишава тон, но думите ѝ режеха като нож. – „Той просто си живя безгрижно цяла проклета година, без да работи, докато аз се трепех на две места! Харчеше моите спестявания, моите мечти!“
„Как смееш! Той теб те издържаше през всичките тези години!“ – изсъска свекървата.
Оля се засмя гласно, но смехът ѝ беше горчив. „Мен ли е издържал? Кога? Да не би да забравяте, че аз бях тази, която работеше като вол, плащаше сметките и готвеше, докато вашият син си клатеше краката? Аз като последна глупачка го издържах и дори не виждах каква гнилоч се крие под лъскавата му обвивка. Но знаете ли какво? Той е ваше копие. Не обича никого, освен себе си.“
„Няма да оттегля никаква жалба, докато не ми върне до стотинка всичко, което ми открадна!“ – заяви твърдо Оля. – „Или да си понесе последствията и да отговаря пред закона. Избирайте.“
Свекървата излезе бясна, блъскайки вратата след себе си. Но се върна след няколко дни. Този път беше по-тиха, но лицето ѝ беше също толкова злобно. Без дума да каже, тя бръкна в чантата си, извади дебел плик и го хвърли в лицето на Оля. Пачки с банкноти се разпиляха по пода.
„На ти! Задави се с проклетите си пари, меркантилна долна твар такава! И да си оттеглиш жалбата веднага, ясно ли е?!“
На Оля ѝ се искаше да ѝ откаже, да ѝ каже да си ги вземе обратно. Но видя умоляващия поглед на майка си. Кимна мълчаливо, събра парите от пода и затвори вратата под носа на свекърва си. Преброи парите – беше цялата сума, която ѝ беше открадната, че дори и малко отгоре. Явно свекървата беше продала нещо свое или беше изтеглила заем, за да спаси сина си от затвора. Оля се усмихна леко за пръв път от дни. Не беше радостна усмивка, по-скоро горчива и иронична.
Когато се върна в града след няколко седмици, след като майка ѝ вече беше стъпила на крака, Оля оттегли жалбата си от полицията. На делото за развод дори не погледна към бившия си съпруг. Когато отиде да си прибере останалите вещи от апартамента, той не беше там. Остави ключовете на масата и само каза на хазяина, който случайно срещна на стълбището: „Наемът е платен само до края на този месец. Повече няма да плащам и стотинка за тук.“
Олга не се върна към предишния си живот. Напусна работата си в града и се върна окончателно в родното си село. Майка ѝ се възстанови напълно, макар и бавно. Двете заедно решиха да започнат начисто. Продадоха старата къща на майка ѝ и с парите от нея, както и с върнатите от свекървата пари, купиха друга къща в едно китно съседно селце, с по-голям двор и по-удобно разположение. Беше по-голяма, по-светла и по-комфортна от старата.
За бившия си съпруг и неговата майка Олга рядко се сещаше. А ако случайно мислите ѝ се върнеха към тях, тя не изпитваше вече гняв или болка. Само леко съжаление за изгубеното време и огромна благодарност към съдбата, че ѝ беше помогнала да се отърве от този тежък товар и ѝ беше дала шанс да започне живота си отново, по-мъдра и по-силна. Сега, докато се грижеше за градината си или пиеше кафе на верандата с майка си, тя най-сетне чувстваше, че е намерила своето място и своя мир.