Има такива жени, че сякаш няма какво да гледаш, а всеки мъж може да се влюби в тях във всякакъв вид и състояние.
Лена познаваше такива. Ето, тя имаше една приятелка, Оля, цялата красота беше у нея. Косата ѝ беше къдрава, гъста и блестяща.
А в останалото нос като лапът, долна устна като черпак, очи като гарванови, а и рибешки някак си, макар и да не беше рижа. Но където и да се появи, всички момчета около нея, а и по улиците върви, дори стари мъже си обръщат главите. И ето, тази Оля се омъжи за някакъв арменец, замина за Армения, забременя там, но нещо не се разбраха, върна се обратно при родителите си, вече дълбоко бременна.
И ето, пътува тя в автобуса с корем, с куфар, а някакъв мъж ѝ казва: „Ой, момиче, ти сякаш си избягала от мъжа си!“ Той сякаш се шегува, а тя се обърка и отговори: „Ой, а как познахте?“ Ето така, няколко дни след като избяга от мъжа си, тя си намери следващия, и то доста приличен мъж, Виктор, с когото отглежда и скоро след това родилия се Юрик и появилата се след него Оксана.
А най-странното е, че първият ѝ мъж, арменецът, също не я беше забравил. И пари праща, и подаръци, и дори май беше идвал, уговарял я да се върне. Но това е нищо, ето, баба ми имаше приятелка, Лена я познаваше като баба Дуся.
Млада не я е виждала, разбира се, неизвестно каква е била, но с крака ѝ нещо от раждането. Ходеше със специална обувка, така баба ми разказваше, че тази Дуся всички момичета до смърт я е страхували. Само да види някоя приятелка с момче, да му намигне и всичко, това момче ще тича след кривата Дуска.
И беше омъжена, мъжът ѝ знаеше за всичките ѝ лудории, но търпеше, обичаше я силно. Ех, да можех да ги попитам каква е тайната на този успех. Ама няма да кажат, а може и наистина да не знаят, просто такъв дар.
Любов във всички да събужда. Ето, Лена нямаше такъв до себе си, както и физически недостатъци. Не може да се каже, че е чак такава красавица.
А ето че всичко си е на мястото, и очите са сини, и нослето леко чипо, а най-важното – фигурата. Идеална фигура, нищо не можеш да кажеш, все едно скулптура да ѝ правиш. И момчета, мъже, обръщат внимание, но не повече.
Интересът към нея по някаква причина се губи много бързо. А ето че скоро ще навърши тридесет, а сърцето ѝ е разбито вече неведнъж. Е, първия път по младост, по глупост се събраха, с някакъв Коля Кузнецов дори май щяха да се женят.
Ама така и не се събраха. Един месец живяха заедно, а после Коля усети Лена, започна нещо да увърта, да върти, да намеква за скорошно заминаване, уж някъде на гурбет ще ходи. И наистина замина, както после се оказа, с приятелката на Ленка на юг някъде.
И не да работи, а съвсем обратното – да почива. Починаха си, върнаха се, ожениха се. Лена се опита да се срещне с него, поне да поговори, но без резултат…
Стараеше се да я заобикаля от десет километра. А после тя си намери друг, Алексей Игор. С този, обаче, и до съжителство не се стигна, просто се срещаха.
Е, и той полека-лека изгуби интерес. Лена се опита поне от него да измъкне защо така, но и той нищо смислено не каза. „Извинявай, така се получи“, – ето и целия разговор.
В един момент Лена се убеди, че всичко това не е случайно. Ами не може да е толкова безинтересна, че всички да бягат от нея след известно време. Момичето се огледа в огледалото.
Всичко си е на мястото, всичко като при всички, а може би дори и по-добре. Тогава защо няма късмет? Една от колежките, с която Лена общуваше доста добре, ѝ прошепна на ухо: „Това е магия, сигурна съм.
При моя позната така беше“. Последва разказ как нейната позната, умна красавица, се мъчеше. И мъжете сякаш бяха и красиви, и успешни, а след първия път всички я избягваха.
Лиза попита с интерес: „А сега къде е тази позната?“ Колежката тържествено обяви: „Омъжена, мъжът ѝ е добър, луд е по нея, две десетгодишни растат.“
„А как така?“ „Тя ходи при баба, там някакъв ритуал извърши и всичко веднага се промени.“ За Лена, която не много вярваше във всичко това, разказът ѝ се стори просто фантастичен. Но някаква малка частица от душата ѝ крещеше.
„Ами ако?“ Тогава Лена решително каза: „Дай ми адреса на тази баба.“ Лена после със смях си спомняше лечението.
Но тогава, когато попадна при онази бабичка, за която разказваше колежката, не ѝ беше до смях. Бабичката беше малка, разрошена, с безумно въртящи се очи, надвиснала над нея като буря. Тя нещо шепнеше, после викаше, после пак шепнеше.
Лена ужасено отстъпваше към вратата. Но бабата изведнъж се успокои, попита с какъв проблем Лена е дошла при нея. Когато Лена обясни всичко, старицата махна с ръка.
„Това е глупост, а не беда. Аз бързо ще ти помогна.“ Тя даде на Лена някакво торбичка, от която стърчеше пилешки крак, и каза, че това трябва да се зарови в полунощ на най-близкото до дома кръстовище.
Не се получи да го зарови, защото кръстовищата бяха асфалтирани, но пък в полицията я задържаха за два часа. Полицаите дълго се смяха, когато разбраха защо се е опитвала с нож да разкопае асфалта на главния булевард. Самата Лена се стараеше да не си спомня за този народен метод на лечение, но не се получаваше.
Разбира се, никой не знаеше за това. И у Лена тези спомени в началото предизвикаха срам, а после само усмивка. Но това пък трябва да си такава наивна глупачка.
Лена вече беше решила, че най-вероятно никога няма да се омъжи. Е, случва се. Не е първата, не е и последната.
Хората нищо, живеят и живеят добре, а да родиш, да родиш и така може, стига да има желание. Имаше и един, оказал се женен, и някакви желаещи еднократни срещи, за тях и да си спомняш не искаш. И ето че срещна бившия си съученик, Льоша Широков, и двамата веднага разбраха, че това е съдба.
Те си харесваха още в училище, но за това и да си спомняш, до нищо не се стигна. Защото след девети клас завършиха, деца още, за какви отношения може да се говори. А на двадесет и три – най-добре, вече знаеха нещо, преживяха нещо.
И тук вече Елена сама прояви инициатива. Скоро се ожениха, можеше да се въздъхне свободно. Особено след като се роди Оленька.
Въпреки че някои съмнения относно верността на Льоха у Лена от време на време възникваха, но тя ги гонеше. Той е законен съпруг, имат обща дъщеря и ако той от време на време ходи наляво, то нека за това плачат всички неудачни жени, при които ходи. Той се връща при нея, при жена си.
Така си мислеше Лена, без да подозира, че съдбата ѝ готви жесток удар. Вероятно не трябваше да пренебрегва подозренията си, да не плаче във възглавницата, а веднага да каже всичко на мъжа си. Кога и скандал да вдигне, кога и истерия, а може и да му постели в кухнята, а и вещите да му изхвърли през прага, също казват, че е сигурно средство.
Но опитай се да се решиш. Ако мъжът и без това е станал някак си хладен, то подобни мерки само ще го отблъснат. А Лена разбираше, че Льошенька вече няма да го примами обратно, а ако се върне, за какво ѝ е?
Ще си отиде, така ще си отиде, тя няма да се излага, да събира след всички. Затова се стараеше да не обръща внимание на някои сигнали, считайки ги просто за неизбежни последици от семейния живот. Ами при всички е така.
И майка ѝ с баща ѝ също така живееха, и много приятелки също. Просто криеха това, което беше очевидно за всички. Обидно, досадно, но нищо.
Ако се замисли човек, Лена просто не познаваше семейни двойки, където някой от съпрузите да не изневерява. Ту жена, ту мъж, но мъжете все пак по-често. Може би Лена иска нещо нереално.
А всъщност всички изневеряват, всички знаят, но се преструват, че всичко е наред. Всъщност на семейството това не пречи. Дори напротив, провинилото се мъж се старае да направи нещо за жена си.
Навярно така е прието и тя също ще трябва, както всички, да се преструва, че всичко им е добре, всичко е наред. Алексей наистина изневеряваше на тихата си, безропотна жена. Не може да се каже, че много често, но и без особени опасения и угризения.
Той и се ожени за Ленка, след като претърпя съкрушително поражение във връзката си с тази, която обичаше най-много. Това също беше съученичка, Алина. Призната звезда не само на техния клас, но и на цялото училище.
Гимнастичка, отличничка и просто красавица. Много момчета бяха влюбени в нея и той, двойкаджията и хулиган Льоха, сякаш нямаше никакви шансове. Да, успоредно с нея му харесваха и други момичета, но героинята на неговите полудетски мечти беше тя…
Алина – само името какво струваше. Какво в сравнение с него бяха всички тези Оли, Тани, Ири, които във всеки клас ги имаше по пет на куп? Алина беше една на цялото училище. Можеше да се хареса на всеки, било то рано съзрялата Марина Смирнова, било то някоя екзотична Соня Танцман, било то пък хубавичката и тъпичка Ленка Кабанова.
И можеше да обича само Алина. След осми клас той постъпи в техникум. Алина остана да учи в училище, така се разделиха.
Тоест Льоша загуби възможността да я вижда през целия учебен ден, на уроци и междучасия. На улицата понякога успяваше да види тънката, гъвкава, дори движеща се някак си по-особено. Но да се приближи и да напомни за себе си дълго не се решаваше.
И едва когато видя как Алина е изпратена от друг съученик, отличникът нахалник Серьога Бежгутски… Да, той е красив, умен, но все пак може да я обиди. А и въобще, как може? Да изпраща самата Алина, да върви и весело да си бъбри с нея, а на нея явно не ѝ е много приятно. Тя е напрегната, усмихва се насила и все се опитва да се отдръпне от нахалника.
Дали той казва на Алина същите пошлости и подлости, с които и докарваше до сълзи Марина? Не можейки дори да си представи такова нещо, Алексей, вече не ученик, а почти възрастен човек, студент, който караше стаж в истински завод, бързо се приближи. „Здравейте, ученици! Колко двойки?“ Той толкова жадно разглеждаше Алина, че това не убягна от погледа на нейния спътник. И, разбира се, на Серьога това изобщо не му хареса.
Той веднага направи презрителна гримаса. С каква радост проблеснаха насреща му очите на Алина. Или само му се стори? А, няма значение.
Серьога погледна бившия си съученик, сякаш не го познаваше. А Алина, с радост или без, веднага се включи в разговора. „Здравей, Льош! Минахме без двойки, но пък тройка ни лепна Химера.
Добре че Лапин навреме подсказа. Иначе…“ „Да, точно така! Ти всичко знаеше, този Лапин само объркваше!“ „Иначе щеше да е четворка“.
В разговора се намеси Сергей. Серьога се усмихваше доволно. Трябва веднага да постави събеседника на място, за да знае, че тук, в това общество, няма място за него.
Ето го гадът, с детски прякор го нарече и техникума го унижи. Но да се оправдаваш, да се поправяш е по-скъпо. „Най-добрият! Готвя се да попълня редиците на пролетариата!“ Специално изопачи думата, сякаш му подсказа, но в същото време го подкопа.
„Алин, добре че те срещнах! Имам нещо за теб, но е тайно!“ Той погледна Серьога със значение. Сърцето на Льоша биеше лудо. Той мислеше само за едно – ако Алина отговори, отговори така, както той очаква, тогава ще бъде най-щастливият човек на света.
Но тук отново се намеси Серьога, когото Льоша вече искаше да убие. „Тогава друг път. Виж, ние сме заети!“ — строго каза Сергей.
— Ами защо пък не? Ако е нещо сериозно, защо не? Хайде, Сергей, до утре, добре? — откликна Алина. Ох, как го изгледа Серьога. Ако зависеше от него, тук щеше да се нахвърли на Ширик.
Но това пък и на него ще му коства, пред очите на Алина. Льоша никога не се е смятал за слабак, за разлика от Серьога. Той се сбогува и тръгна към себе си, горд и обиден.
Вкъщи ще реве, сигурно. И наистина, много хубаво, че се приближи. Омръзна ми, честна дума.
Той все едно ме ухажва, а аз вече не знам как да се отърва. Поне пак да помоля баба да ме посреща от училище. „Наистина ли имаш нещо, или сега ще ме тормозиш?“ — весело се засмя тя.
Разбира се, нямаше никаква работа, но от тази случайна среща започна техният роман. Льоха вървеше до Алина и се удивляваше колко се е променила тя през тези половин година, откакто не учат в едно училище. Тя вече беше пораснало момиче, с леко подчертани очи, някак си различно подредена коса и миришеща на парфюм.
Ученичка. Тя не изглеждаше като ученичка, нито като студентка, а като извънземно. А може би и наистина беше.
Аз и Льоха нямахме намерение да ви досаждаме. Но и не беше нужно. Оказа се, че има достатъчно общи теми за разговор.
И дори когато няма теми, пак не ти се иска да се разделяш, а трябва. Уроци, занимания, родители. Всички тези пречки толкова дразнеха.
„Алина, а ти скоро имаш ли абитуриентски бал? С кого ще отидеш на танци?“ Льоша много се тревожеше за този въпрос. Как не, абитуриентски бал, всички красиви, сигурно ще пият вино, всичко може да се случи. Все пак децата в такъв ден стават възрастни.
И много искат да станат възрастни във всичко. „С теб, Альоша! Реших да не ходя на никакъв абитуриентски бал. Не ми е интересно всичко това.
Да знаеш само колко мразя това училище, учителите и учениците. Колко съжалявах, че не си тръгнах след девети клас!“ Но родителите забраниха. Въпреки това, на абитуриентския бал няма да ме насилват.
„Хайде да се срещнем и да се разходим. Ами каквото и да е, само не там. Само не с тях!“ Времето в абитуриентската вечер на Алина не беше добро…
Родителите на Льоша бяха на вилата, готвеха се за засаждане на градината. Затова тази щастлива вечер и нощ станаха паметни за момичето. Не заради сбогуването с училището, а по друга причина.
Тя стана жена. Да, те бяха готови да се оженят още на следващия ден, но бидейки по същество все още деца, непълнолетни, във всичко зависими от мама и тате, не можеха да го направят. Връзката си трябваше да крият, но и след навършване на пълнолетие, само да споменат за желанието си да живеят заедно, се вдигна страшен скандал.
Алина трябваше да завърши медицинския институт, Алексей – технологичния техникум. Да, той по-скоро ще стане самостоятелен човек и обикновен войник. Никой нямаше намерение да го отървава от армията.
Единственото, което го плашеше във връзка с това, беше раздялата с Алина. Но тя обеща да чака, да пише и да бъде вярна. „Моля те, не ме обиждай с недоверие“, – твърдо каза Алина, когато стана ясно, че раздялата е неизбежна.
„Трябва да уча, а знаеш ли колко е трудно? В живота, разбира се, всякакво нещо се случва. Ти също можеш да се влюбиш. Но хайде да не мислим за лошото.“
И те не мислеха. Алексей отслужи почти спокойно. Алина редовно му пишеше, няколко пъти дори идваше.
Вярно, виждаха се съвсем за кратко. А после той се върна. И разбра, че Алина отново се е променила.
Тя беше станала пораснала, уверена в себе си жена. Но и той вече беше мъж, а не момче, безнадеждно мечтаещо за най-красивото момиче в училище. „Още ли не си размислила да се омъжиш за мен?“ „Още не съм решила.
Разбери, Льош, когато искахме да се оженим, бяхме още деца. Сега вече можем да разсъждаваме трезво. Трябва да завърша учението си, ти да си намериш работа.“
Льоша дори се ошашави. В армията през цялото време си представяше как ще се оженят, как щастливо ще живеят, как всичко ще им бъде добре. А сега се оказва, че Алина още не е готова? Как може да бъде така, след като преди две години и двамата само за това мечтаеха? Той никак не можеше да разбере какво иска да му каже момичето.
Алексей ѝ посочи, че говори пълни глупости. А може би… „Почакай, Алина, ти какво, имаш ли някого?“ Той сам не знаеше защо попита това. Просто тя беше станала някак си чужда, сякаш вече не беше и Алина.
„Какво общо има това? Сякаш не разбираш, че при една жена може да се промени много нещо и без влиянието на този някой.“ На Алина изобщо не ѝ харесваше този разговор. Макар и да разбираше, че той е неизбежен, просто искаше Алексей по-бързо да разбере всичко и най-накрая да я остави на мира със семейния ѝ живот и чувствата.
„Тоест няма да се женим, а просто ще се срещаме, ще си уговаряме срещи, ще се целуваме в храстите, ще се крием от родителите?“ „А ти какво предлагаш? Да се женим, боршове, деца, всичко това? Не искам. Сега познавам друг живот, разбираш ли? Вече не съм дете, и двамата пораснахме. Ами да, имах и други.
Сега не искам да се омъжвам нито за теб, нито за някой друг.“ „Ами как не може да разбере, че освен пране на чорапи и сополиви деца, в света има още куп интересни неща? Защо е нужно всичко това, когато предстои толкова много интересно и толкова много неща?“ „Ясно. Ами тогава съжалявам, нищо друго освен брак не мога да ти предложа, а след това признание не искам.“
Тали излезе, не чу от шума в ушите си това, което му мърмореше след него чужда баба, някога най-красивото и най-обичаното момиче. Той вървеше, без да разбира пътя, вървеше просто защото му се искаше да отиде много по-далеч, сякаш с разстоянието между тях ще намалее болката. Но нищо не се получаваше.
Колкото по-далеч беше Алина, толкова по-силно се усещаше болката в гърдите. Болеше дълго. Алексей преживя краха на любовта, кълнейки се, че никога повече няма да се обади на никого.
Да не говори с Алина. Ръцете сами посягаха към телефона. И веднъж, разбирайки, че всеки момент ще се предаде, той си притисна пръстите на вратата.
Специално. Болката в смачканите пръсти. Малко отвлече сърдечната мъка, но го мъчеше самотата.
Алина му изневери и, съдейки по всичко, неведнъж. А той все още имаше само нея. Той беше отровен от нея, пронизан до дъното.
Спомняше си всеки косъм, всяка дума, всяко дихание. Така не можеше. Трябваше спешно да си намери някого.
Но не му се искаше да се запознава с никого нов. Всяка жена, на каквато и да е възраст, с каквато и да е външност, му напомняше за Алина. Непоносимо го влечеше към местата, където се срещаха.
И веднъж се случи нещо като чудо. Почти на същото място, където някога беше срещнал Алина, той се сблъска нос до нос с бившата си съученичка Ленка Кабанова. Самият той не очакваше, че толкова ще се зарадва на срещата.
А с каква ли пък? Да, тя му е харесвала някога. Също както по ред, а понякога и наведнъж почти всички момичета в класа и училището. И някои учителки също.
И артистки. И въобще много хора. Но сега не му харесваше никой.
Той страдаше за Алина. А Лена беше някак си част от онзи минал живот. И при това далеч не Алина.
Тя нищо не му напомняше за завинаги загубената любима. Да, Лена също се беше променила. Беше пораснала и животът ѝ, съдейки по всичко, не беше чак толкова щастлив…
Очите ѝ бяха изгубени, ъгълчетата на устните ѝ бяха надолу, рядката ѝ коса беше пригладена, раменете ѝ бяха отпуснати. Но тя също мигновено пламна, засия, като го позна. И дори сякаш се разхубави.
Трябва да се отбележи, че нито веднъж не са се виждали след училище. Къде си? Как си? Помниш ли? А знаеш ли? Е, тоест обикновен разговор на внезапно срещнали се бивши познати. Именно от този разговор и започна на същото място нов роман на Алексей и този път с Лена.
Очите на момичето светеха с такава любов, че сякаш малко го стоплиха, за което той ѝ беше много благодарен. Този път той нямаше намерение да се бави дълго. Срещнаха се няколко пъти, научиха един за друг най-важното, Льоша ѝ предложи брак.
Разбира се, Лена се съгласи, сватба вдигнаха, роди се Оля. И още преди нейното раждане при Алексей започнаха да се появяват други жени. Не че не обичаше жена си.
Обичаше я, както можеше. Не мечтаеше за нея, не я ухажваше. Виждаше, че тя сама му се радва, появил се така неочаквано.
Разбираше Алексей, че сега Лена няма къде да отиде от него, каквото и да направи. Всичко ще му прости, каквото и да направи. Съвсем удобно.
А главното, спокойно може да се живее. Той и не правеше нищо ужасно. Тези жени, с които се срещаше, нищо не значеха.
Забравяха се почти мигновено. А и нямаше за какво повече да упрекнеш такъв мъж. Работеше, печелеше, грижеше се за семейството, не пиеше, не се караше.
Коя жена ще откаже такъв мъж, особено ако няма други кандидати. А Лена нямаше. Не защото не е добра в нещо, а просто мъжът ѝ не се ценеше особено.
И Алексей, честно казано, не я ценеше особено. Винаги смяташе, че тя е до мъжа си и никой. И няма как да се нарече.
И не само у дома, а и въобще навсякъде се стараеше да не се натрапва, предварително уверена, че никой няма да я забележи. А ако я забележат, то само ще ѝ се смеят. Просто някак си нямаше нищо особено в Елена.
Просто такава една обикновена жена. Добра домакиня, майка, а и, всъщност, съпруга. Няма за какво да я упрекнеш, но и няма за какво особено да се възхищаваш.
Алексей дори сам се учуди, че му се е паднала такава безинтересна жена. Впрочем, защо му се е паднала, сам си я е избрал, за да забрави Алина. И наистина забрави.
Ами, тоест нищо не е забравил, честно казано, просто не мислеше за нея, стараеше се да не си спомня. Но някъде в душата тя живееше и се беше настанила там много по-здраво от законната съпруга, майка и неговото дете. За Лена той изобщо не мислеше никога, само излизаше от къщата и сякаш няма никаква Елена.
А види ли на улицата, да речем, котка или облак в небето, или някакъв рекламен щит, и по необяснима причина ще си спомни Алина. А после изведнъж забрави лицето ѝ напълно. Ето всичко си спомни.
Ето всичко си спомни. Ръце, крака, всяка блузка, бялата панделка в косата за първия учебен ден. Лице няма.
Това ужасно дразнеше, искаше му се да помни, а не се получаваше. И как тогава да не мисли за нея. Странни неща.
Любовта отдавна е отминала, а самата тя все още стърчи в мозъка му като трън. Може би е направила магия? Ох, самият аз не знам, глупак ли съм или подлец. Душата си от Елена, от дъщеря си късам.
Но нищо не можеше да направи. Добре, нека всичко бъде така, както е. На Лена ѝ е добре с мен, съдейки по всичко.
И на мен също. А това, че тази Алина защо ли постоянно се натрапва в мислите и дори в сънищата, ами добре. Нито мисли, нито сънища никой не вижда.
Но каквото и да си мислеше, все пак не можеше да се отърве от мислите. Че някой ден ще се срещнат с Алина. Елена, разбира се, не знаеше нито имената на случайните приятелки на мъжа си, нито колко точно са били.
Това наистина нямаше значение. Тези жени не представляваха опасност, за разлика от тази, която Алексей наистина обичаше. Алина.
Той сам ѝ беше разказал още преди сватбата за връзката си с бившата красавица, за тяхната кавга и за това как е страдал, след като са се разделили. Тя не споменаваше за бившата любов, страхуваше се дори да произнесе това име, сякаш се боеше, че така ще я привлече отново в живота си. Тя също разбираше, че някой ден Алексей ще се срещне с бившата си и това може да стане крах на целия живот.
Защото само Алина да му махне с пръст и Леша ще забрави всичко. Жена, дъщеря и родна майка. А какво може да направи в такъв случай Лена? Нищо, ще остане сама.
И в сърцето ѝ кипеше злоба към още неслучилата се несправедливост. Тя реши да се подготви за евентуална трагедия, за да я посрещне въоръжена до зъби. Да, възможно е срещата никога да не се състои.
Или Алексей все пак ще прояви благоразумие, но по-добре да имаш, но да не се нуждаеш. Отколкото да се нуждаеш и да нямаш? За начало тя реши да събере всички сведения за своята съперница. Това се оказа не толкова трудно, все пак някога са учили в един клас.
Останаха общи познати. Главната Танка Баринова, известна хитрачка и всезнайка. Лена се срещна с нея сякаш случайно.
Започна обикновен разговор и между другото попита: „А как е нашата звезда от цялото училище, Алинка, подзору?“ Видях я наскоро. Звезда като звезда, свети, но с отразена светлина.
Института така и не завърши, няма ѝ нужда вече от това. Омъжи се за всичко, дай боже. Мъжът ѝ е от много богато семейство, професор ли е там, между другото, почти някакъв светило.
Ами тя при него. Само това ѝ е работата – с красотата си да свети. С това обсъждането им приключи.
Е, това не беше най-лошият вариант. Преглеждайки в паметта си жени, умеещи да привързват хора, тя никога не беше поставяла Алина в техния ред. Да, тя е красива, умна, но да се каже, че е успешна, не може…
Може би всички момчета в училище бяха по един или друг начин влюбени в нея. Но някак си отстранено. Никой не бързаше да я ухажва, те я обичаха както може да се обича, например, някоя актриса.
За предпочитане чуждестранна и от стари времена, за да няма изкушение да ѝ пише, например, писма или да мечтае за срещи, макар и анонимни и случайни. Ето такава беше Алина. Някакво недостижимо и прекрасно нещо.
Но на Льоша му провървя или не му провървя, той за известно време стана притежател на това съкровище. То се оказа фалшиво, но загубата беше твърде тежка. Как си обясняваше Лена безпокойството си.
Да речем, сега Алина е щастлива и обичана, но обича ли? И как ѝ е да си спомня за този, който по същество я е изоставил? Е, да речем, не я е изоставил, тя сама е отблъснала любимия. Но как ѝ е било да осъзнае, че Алексей просто е заминал, не се е опитал да спечели красавицата, не е тичал след нея, а вероятно не е и страдал особено, а тъкмо бързо, след раздялата се е оженил за друга. И то за каква друга, за някаква Ленка Кабанова, която никога не е била особено успешна.
Да речем, тя ще научи за това и дали няма да е твърде голямо изкушението да си върне Алексей? Поне за да го зареже още веднъж, този път по-жестоко и обидно. Е, а щом това не е изключено, то Лена ще помисли как, ако не да защити семейството си, то поне да отмъсти за всичко. И за Альоша, между другото.
Нека и тя, а Лена да го загуби, но и Алина да загуби всичко. Алина, разбира се, не знаеше за страданията на Алексей и замислите на жена му. Но в едно Елена не грешеше.
Алина също не можеше да забрави своята първа, толкова нелепо загубена любов. Как можа? Ето така да стане и да си тръгне. Може би дори да се опита да я обиди.
Тя се опитваше да си представи тази среща, репетираше гневния си отговор, но Алексей повече не го видя. Дори след като се омъжи с голям успех, Алина не можеше да се успокои. Но и не предприемаше стъпки да се срещне с Алексей или дори да научи нещо за него.
Всичко се случи случайно, както става само в глупави сериали и в живота. Поредната случайна среща зашемети и двамата. Да, те се бяха променили, но дори не ставаше въпрос за това.
Остана непроменено това, което ги свързваше един с друг. И двамата искаха просто да се поздравят и да се разотидат, но не се получи. Дългият разговор в кафенето продължи в колата на Алексей и завърши с бурни ридания на Алина.
„Нямаш представа колко страдах, когато си тръгна, исках да тичам след теб. Нищо не може да се върне, Альоша, ти си женен, имаш дете, аз съм омъжена, може би и аз ще реша да родя. Какво да правим, ами какво? Мила моя, мислиш ли, че съм живял без теб? Само за теб съм мислил.
Опитвах се да се оженя, да се излекувам, глупак, не можех да живея без теб, защото ти винаги си била с мен. Хайде да измислим нещо, за да бъдем заедно. На това се разделихме.
Някак си всичко ще се реши и те ще бъдат заедно, може би след известно време. А засега…“ Ленка отива на вилата тези почивни дни да заведе дъщеря си при родителите си. „Ще мина.
Хайде при мен, а? В колата, в хотела, това е толкова пошло, съгласи се. Мисля, че ако останем заедно няколко часа, всичко по някакъв начин ще се реши.“ Те не подозираха как ще се реши всичко, но простачката Леночка вече беше започнала да работи по осъществяването на плана си.
По разсеяния, изгубен, виновен и щастлив вид на мъжа си тя разбра, че този път той не се е върнал от случайна позната. Отново се беше появила тя, неговата голяма любов. Разбира се, Алина за нищо на света няма да напусне супермъжа си, наследникът принц практически, заради бивш любим, обикновен работник, да не говорим пък и за издържащ дете.
Не, ще си поиграе и ще го зареже. След като се посмее и на него, и на Лена, е, добре се смее този, който се смее последен. Тя, както беше уговорено, заведе дъщеря си на вилата при родителите си.
Но не остана там няколко дни, както беше възнамерявала. Тоест тя и не беше възнамерявала, но за това никой не трябва да знае. Особено Алексей.
Тя реши да устрои малка проверка. Да не се появи у дома неочаквано. Планът успя.
Тя влезе точно в момента, когато любовниците бяха в леглото. Те дори не се объркаха много. — Е, направи ли ревизия? Браво, Лена! — каза съпругът ѝ със зла усмивка.
— А сега иди да се проветриш за няколко часа, тук трябва да довършим важен разговор. Алина, първоначално уплашена, също се разсмя и отметна одеялото. Нека и тази кокошка да види нейните идеални гърди и да разбере, че влакът ѝ е заминал завинаги.
И едва тук тя забеляза смартфона в ръцете на измамената жена. Лена снимаше всичко на телефона си. — Льоша, вземи го от нея! — ужасено изпищя Алина.
— Ами, добре! — все още не разбирайки размера на катастрофата, махна с ръка Алексей. Нека си я разгледа на спокойствие. На Алина ѝ се наложи сама да скочи и да се хвърли към Лена, но тя вече беше скрила смартфона в чантата си, удари любовницата на мъжа си със звучен шамар и бързо изскочи от стаята и от апартамента.
Нататък всичко се разви по сценарий. Пикантното видео беше изпратено на съпруга на Алина, на нейните родители, на някои приятели. Лена отиде на вилата при родителите си и дъщеря си, без да си представя как ще се развие животът ѝ по-нататък.
Че Алексей няма да бъде в бъдещето им с дъщеря ѝ, беше ясно. Но какво ще стане сега? Впрочем, това вече няма значение. Отново животът ѝ е разрушен.
Скоро започна бракоразводното дело. И за известно време всичко се успокои. Алексей просто мълчеше.
Той не беше с Алина, което Лена знаеше със сигурност, не се опита да ѝ се извини. Той сякаш се отдръпна от всичко. Лена се опитваше да излекува раните си, но тук вече трябваше да се надява само на лечебната сила на времето.
Дори обаждането на голямата клюкарка Таня Баринова не помогна особено. Представи си, Ленка, помниш ли, че ти разказвах за Алина? Та така, без да знае какво се е случило там, но мъжът ѝ я е изгонил от къщи, почти гола. Всичко ѝ е взел, нищо не ѝ е оставил, ами и синини ѝ е направил.
Вероятно я е хванал на местопрестъплението. Да, аз я хванах. Неочаквано за себе си призна Лена и накратко разказа цялата история…
Така че и аз се развеждам. Таня за миг загуби дар слово. Тази новина дори не я беше хрумнала.
Не напразно Ленка се интересуваше от Алина. Ех, как не се сети веднага, ето ти идиотка. Таня искаше да научи подробности, това не са слухове, това е от първа ръка.
Но Лена повече не разговаря с нея. Тя затвори телефона и горчиво се разплака. След като прекара известно време при родителите си, тя взе неплатен отпуск от работа.
Но няма да се криеш вечно. Тя е пострадалата страна, така че няма за какво да се вини. Лена се върна в апартамента им.
Трябва да се признае на Льоша, той се изнесе с вещите си веднага, след като мъжът на Алина я изгони. Въобще сега Алексей се намираше в някакво състояние на прострация. Той и Алина имаха такава любов и всичко беше толкова добре.
А когато се срещнаха след раздялата, стана още по-добре. Но след случилото се той видя своята неземна любов от съвсем друга страна. Той все още беше вкъщи, когато чу звънеца на вратата.
Усмихна се на себе си. Вероятно Аленка тактично звъни, мислейки, че той не е сам. Ето на, каква възпитана станала.
Алексей тръгна към вратата. Отвори я, сложил на лицето си безразлична маска, но това не беше Лена. На прага стоеше Алина.
Тя носеше тъмни очила и цялото ѝ облекло беше като траурно. Льоша я гледаше и мълчеше, дори не разбираше какво трябва да каже. Алина го отблъсна и влезе в стаята, свали очилата си.
Под окото ѝ се виждаше хубава синина. Алина. „Дойдох да ти кажа, че те мразя.
Ти със своята съпруга ми съсипа живота. Трябва да ми изплатиш обезщетение. Оставих се без пари.“
Алексей я гледаше и никак не можеше да познае в тази разгневена жена с изкривени устни своята любов. „Алина, какво говориш? Какво чуваш?“ Защото тук Алексей изведнъж разбра, че Алина не е чак толкова добра, колкото винаги му се е струвало. „Но ти сама искаше това.
Най-накрая си свободна и можем да се оженим.“ „Да се оженя? Ти си идиот! Кой те иска? Погледни се! Обикновен, нищо не постигнал в този живот мъж. Какво можеш в този живот? Да се ожениш за тази, която никой друг не е искал за жена? Дете да направиш и това ли е? А ти беше на море, имаш хубава къща, кола.
Нищо нямаш. Освен твоята мизерна заплата. Да се жени щял, глупак.“
Алексей не вярваше на ушите си. „Това ли говори неговата Алина?“ Онази жена, която ридаеше на рамото му, казваше, че всички тези години го е обичала. Той беше объркан.
Алина, разбира се, той я изгони с думите „така им е на такива като теб“. А самият той се замисли. Е, и какво? Олекна ли му? Не, не му олекна.
Стана му само лошо, и не може да се разкаже. Той загуби не само семейството си, но и мечтата си. Преди тя беше нещо неземно, недостижимо.
Той можеше да обича Алина от разстояние, да се възхищава, да желае. А сега…