ШЕЙСЕТ И ПЕТ И ВСЕ ОЩЕ ТЪРСИ „ПРИНЦЕСА“ — само без принцова заплата, без принцов апартамент и с условие тя да има и двете…
Запознанствата след петдесет са специфично приключение. Не казвам това с горчивина — казвам го с онова приятелско предупреждение на жена, видяла достатъчно профили, за да знае, че реалността и самоописанието рядко съвпадат.
Влизах в платформата без особени планове — вечер, след работа, с чай и с Белла на коленете. Понякога намирах добри разговори. Веднъж дори намерих нещо повече — нищо не излезе, но беше приятно. Повечето пъти затварях лаптопа след двайсет минути, убеждавайки се, че самотата има и положителни страни.
Профилът на Тодор Кандиларов ме спря, защото беше толкова откровено абсурден, че за секунда помислих дали не е шега.
Не беше шега.
Снимката му беше на около пет-шест години — личеше по качеството, по осветлението, по онзи начин на снимки, правени в по-ранна епоха. На снимката изглеждаше представително. Едър, сив, с нещо на устните, което можеше да мине за усмивка.
Под снимката: „Търся стройна жена до 55 години. Желателно е да има собствен апартамент. Добра, домакиня и готова да се грижи за мен.“
Превъртях надолу. Чаках раздела „Какво предлагам.“ Не намерих такъв раздел. Само изисквания, наредени като обява за работа:
Стройна
Без вредни навици
С апартамент
Желателно е с кола
Да готви и поддържа дома
Без финансови проблеми
Грижовна
Последното ме разсмя особено. „Грижовна.“ Сякаш търси сестра милосърдна, не жена.
Белла ме погледна от коленете ми с изражение на котка, разбираща хората по-добре от тях самите.
— Знам — казах й. — Но ми е интересно.
Написах му.
Разговорът в платформата беше кратък и показателен. Тодор пишеше сухо, с кратки изречения, без въпроси от любопитство — само от инвентаризация. Имот? Кола? Работя ли? Колко стаи?
На въпроса за стаите отговорих с въпрос:
— Това има ли значение?
— В живота всичко има значение — написа той.
После добави:
— Вие сте стройна?
Затворих лаптопа. Белла одобрително мяукна.
После го отворих пак.
— Добре — написах. — Ще се срещнем ли за кафе?
Не знам защо. Може би онзи дявол на рамото. Може би просто исках да видя какво прави истински среща с такъв тип. Може би — честно казано — исках материал за историята, която подозирах, че ще разкажа на приятелките си.
Той отговори: — Кога ви е удобно?
Без „с удоволствие“, без „ще се радвам.“ Само логистика.
Срещнахме се в събота сутринта в малко кафене близо до Главната в Пловдив. Дойдох десет минути по-рано — избрах маса до прозореца, поръчах капучино, наредих се.
Тодор влезе точно в уреченото. Разпознах го веднага — по едрото, по сивото, по походката. На снимката беше изглеждал по-енергичен — на живо беше малко по-тежък, малко по-уморен, с онзи вид мъже, свикнали животът да тече без особени усилия от тяхна страна.
Седна. Не поздрави сервитьорката. Не поръча веднага. Погледна ме — от горе до долу, онова оценяващо гледане, при което се чувстваш изложена за преглед.
— По-стройна сте, отколкото очаквах — каза.
Комплимент, предполагам. Само дето звучеше като „одобрени от комисията.“
— Благодаря — казах неутрално.
Сервитьорката дойде. Той поръча кафе — черно, без захар, без „моля“, без поглед към момичето. После ме погледна.
— Апартаментът в кой квартал е?
Не „как ви мине?“, не „хубаво ли намерихте кафенето.“ Право на имота.
— Карловско — казах.
— Добър квартал — одобри той с кимване, сякаш е нотариус, оглеждащ документи.
— Радвам се, че одобрявате — казах.
Той не усети иронията.
— А колата?
— Хонда.
— Стара ли е?
— На четири години.
— Добре — каза той, отпи от кафето и кимна още веднъж. — Добре.
Гледах го. Мислех за думата „добре“ — казана с интонацията на човек, прибиращ оферта в папката с „приемливи.“
— Тодор — казах, — мога ли да ви попитам нещо?
— Питайте.
— Вие живеете под наем?
Пауза. Първата пауза от началото на срещата.
— За момента — каза той. — Продадох апартамента след развода. Парите ги инвестирах. — Уточни: — Добра инвестиция.
— Значи в момента нямате собствено жилище.
— Временно.
— А кола?
Друга пауза.
— Дадох я на сина ми. Той има нужда.
Погледнах го. После погледнах чашата си. После пак него.
— Тодор — казах спокойно, — в профила си изисквате от жената апартамент, кола, стройна фигура, готварски умения и финансова независимост. — Пауза. — Вие самият нямате нито жилище, нито кола. Пенсионирани сте. Какво предлагате в замяна?
Той ме погледна. Изражението му беше онова на хора, получили въпрос, за когото не са се готвили, защото не са допускали, че ще бъде зададен.
— Себе си — каза накрая. С достойнство. Съвсем искрено.
Не се смях. Исках да се смея — рефлекторно, от абсурда — но не го направих. Защото в начина, по който го каза, имаше нещо по-тъжно от смешното. Мъж на шейсет и пет, убеден, че присъствието му е достатъчна размяна. Убеден, вероятно от години, от дома, от навика, от онзи свят, в който жените поемат тежестта и мъжете приемат грижата като естествена.
— Тодор — казах, — „себе си“ е добра отправна точка. Но не е достатъчно, когато изискванията ви включват чуждо жилище и чужда кола.
Той сви рамене.
— Жената трябва да е наредена — каза. — Така е правилно.
— За кого?
Той ме погледна объркано. Въпросът явно нямаше очевиден отговор в картата на света, по която навигираше.
— Ами… за семейството.
— Добре — казах. — А мъжът какво прави за семейството?
— Носи спокойствие. Опит. Стабилност.
— Без жилище и без кола.
— Това е временно!
Допих капучиното. Наредих чантата. Извадих портфейла.
— Ние ще разделим ли сметката — попитах.
Тодор ме погледна — за секунда, с изражението на мъж, при когото нещо не се е наредило по очакван начин.
— Аз… не съм взел…
— Няма проблем — казах. Платих двете кафета. Станах.
— Румяна — каза той.
Обърнах се.
— Не ви ли харесах?
Гледах го. В лицето му имаше нещо, което не беше самодоволство — за секунда нещо по-уязвимо, по-честно. Мъж, свикнал с определен ред, открил, че редът вече не се приема безусловно.
— Харесахте ми — казах. — Но не в онзи смисъл.
— В кой смисъл?
— Като пример. — Пауза. — Грижете се за себе си, Тодор.
Излязох.
Навън беше топла октомврийска сутрин — онзи вид съботна сутрин, при която Пловдив мирише на кестени и на кафе от отворените врати на кафенетата. Хората се движеха бавно, без бързане.
Вървях и мислех за Тодор — не с гняв, не с презрение. С онова леко тъжно усещане, идващо от мъже, формирани от свят, вече несъществуващ, и неразбрали кога е спрял да съществува.
Светът, в който жената поема апартамента, колата, кухнята, грижата и емоционалния труд, а мъжът предлага „себе си“ и смята сделката за честна — онзи свят е затварял врата след врата от десетилетия. Просто не всички са чули тръшването.
Белла ме посрещна у вас с изражение на „накъде изчезна.“
Направих чай. Седнах. Отворих лаптопа.
Профилът на Тодор Кандиларов беше все още там. Изисквания, наредени в списък. Снимката с полуусмивката.
Блокирах го. Не от злоба — просто нямаше повече какво да научавам от онзи разговор.
После отворих нов прозорец и написах на приятелката ми Венета: „Имам история за теб. Ела на кафе.“
Венета отговори след две минути: „Вече идвам.“
Белла скочи на коленете ми и запреде.
Понякога животът след петдесет е точно толкова — чай, котка, приятелка, и историята, която ще разкажете, смеейки се, и която след смеха ще остави нещо по-трайно: ясното, спокойно знание кого искате и кого не. 😌