84-годишната Денка Георгиева от село Радево, Новозагорско, е една от малкото останали живи свидетелки, които пазят лични спомени за Дядо Влайчо от Коньово – човекът, когото наричат “Пророка на народа”.
Денка Георгиева дълги години е работила като медицинска сестра. С професията си също е помагала на много хора, но срещите й с Дядо Влайчо остават сред най-силните преживявания в живота й. Тя си спомня, че в Радево много хора са търсили помощта му.
“Всеки отиваше при него със своята болка, а той намираше начин да помогне. Помагал е на Велика Желева, на Иванка Йорданова, на Илия Петров и на още много хора от селото.”
Сред най-ярките й спомени е разказът за нейния баща Георги Желязков
Като млад той страдал от силно главоболие. Когато разбрал, че Дядо Влайчо е в селото, го причакал и споделил за проблема си. Дядо Влайчо го изслушал внимателно и му казал, че вероятната причина е, че ходи гологлав в студеното време. Посъветвал го да носи каскет, за да пази главата си топла, както и да слага колан на кръста си.
“Баща ми го послуша. Оттогава винаги носеше каскет и колан. И наистина главоболието му премина.”
Денка Георгиева допълва, че много хора са търсили помощта на Дядо Влайчо, но не всеки е пожелал да разказва за личните си проблеми. “Хората споделяха с него най-съкровените си тревоги. Някои неща остават между човека и този, към когото се е обърнал за помощ.”
Години по-късно в клуба на пенсионера и в библиотеката на село Радево гостувала Мария Жечева – племенница на Дядо Влайчо
Тя представила книга, посветена на живота и делото му. Мария била учителка по български език в Нова Загора, както и колежка и приятелка на сестрата на Денка Георгиева – Донка.
“Мария събираше сведения за Дядо Влайчо и по-късно издаде второ, разширено издание на книгата си. Разпитваше ни за нашите спомени и срещи с него. Разговорите с нея бяха много интересни.”
За Денка Георгиева Дядо Влайчо не е само човек с необикновена дарба. Тя го помни най-вече като добър и внимателен човек. “Въпреки че милицията не му позволяваше да помага на хората, той не се отказваше. Продължаваше да приема хора и да им дава надежда.”
Заради своята пророческа дарба той бил преследван от властта и изпращан в затвори и лагери – в Бобов дол, мина “Перник”, мина “Качулка” и на остров Белене. Народът обаче запазил уважението си към него и го нарекъл “Пророка на народа”.
Сред спомените, които Денка Георгиева пази от своя баща, е и една случка от 1941 г. Тогава Георги Желязков и двама негови приятели – Митьо Димитров и Илия Стоянов, решили да отидат пеша до Коньово, за да се срещнат с Дядо Влайчо. Тримата тръгнали от село Радево, преминали през местността “Тикята”, през с. Графитово и се отправили към Коньово. По пътя си хапвали плодове – круши и ябълки. Когато наближили селото, Илия Стоянов започнал да се съмнява: “Къде сме тръгнали? Какво толкова ще ни познае дядо Влайчо?”. Дори изругал, без да вярва, че срещата ще има смисъл.
Когато пристигнали при Дядо Влайчо, той посочил Георги Желязков и Митьо Димитров: “Вие двамата влезте, ще ви приема”. След това се обърнал към Илия Стоянов: “Теб няма да те приема, защото псуваше и не вярваше, че ще ти помогна”.
За хората от онова време тази случка останала като още едно доказателство за необикновената му прозорливост.
Една от най-силните срещи на Денка Георгиева с Дядо Влайчо станала през 1966 г. Тогава той отново бил дошъл в село Радево. Обикновено отсядал в дома на Теньо Влаев или в къщата на Митьо Щилянов. Там приемал хората и разговарял с тях, въпреки че по това време му било забранено да помага.
“Хората го търсеха тайно, защото имаха нужда от неговия съвет и подкрепа. Всеки идваше със своята болка.”
Денка също решила да потърси помощта му
“Отидох при него. Имаше много хора, които чакаха да бъдат приети. Когато ме видя, той ми каза:
– Момиче, ти закъсня и няма да мога да те приема.
Стана ми много неудобно. Застанах на мястото си като вцепенена и не знаех какво да направя.”
Хората около нея обаче я насърчили да остане. “Казаха ми: “Чакай, може и да те приеме”. И аз останах.”
Минало време. Един след друг хората влизали при Дядо Влайчо. Накрая останали само няколко души.
“Помислих си: “Явно днес няма да ме приеме. Тръгвам си”. Беше зима, навън беше много студено. Започнах да си обувам обувките. Тъкмо завързвах връзките, когато някой ме потупа по рамото.”
Бил Дядо Влайчо. “Влез, момиче, влез. Ти си толкова добра душа.” Денка влязла в стаята. Носела му кутия локум и един книжен лев. “Той взе локума и ми каза: Парите си ги прибери. Аз пари не приемам”.
Тогава Денка била на 24 години. Омъжена, но все още без деца, тя носела в себе си голяма тревога. “Не бях му казала нищо, но той започна да говори:
– Ти много се притесняваш, че още нямаш деца. Недей да се тревожиш. Ще имаш две хубави момиченца.”
След това Дядо Влайчо й дал съвет и за семейството:
– Съпругът ти играе тото и купува лотарийни билети, защото иска да спечели пари. Кажи му да не прави това. Във вашето семейство немъчени пари няма да дойдат. Докато сте живи, ще си изкарвате прехраната с труд.
После продължил:
– Ти си мислиш, че свекърът и свекърва ти не те обичат и уважават. Но не е така. Те те харесват и обичат, просто не умеят да го показват. Уважавай ги, защото са добри хора.
Дядо Влайчо обърнал внимание и на здравословния й проблем.
– Простудила си се. Вие, младите, не носите колани и не пазите кръста си. Оттук нататък ще носиш колан. В продължение на двадесет дни всяка вечер ще топлиш краката си в гореща вода с морска сол.
После добавил:
– Намери пелин. Двадесет дни го попарвай и след като водата изстине, я пий. Така ще си прочистиш кръвта.
“Пелинът беше много горчив, но аз направих всичко, което ми каза Дядо Влайчо. И след време забременях. Наистина имах две момиченца.”
Този спомен остава един от най-ценните в живота на Денка Георгиева.
“Дядо Влайчо не говореше много. Но когато кажеше нещо, думите му оставаха в съзнанието на човека.”
Сред спомените, които Денка Георгиева пази за Дядо Влайчо, е и една история за семейство от село Научене. Синът на Дзанка и Атанас – Славчо, се разболял тежко от рак. Родителите му били отчаяни и търсели помощ. Дзанка, заедно с Васила – роднина на Дядо Влайчо, заминали за Коньово, за да се срещнат с него. Когато пристигнали, пред къщата му имало много хора. Въпреки това Дядо Влайчо излязъл и казал:
– Двете жени – Дзанка и Васила – да влязат при мен.
Той ги приел веднага и изслушал внимателно разказа им за тежкото състояние на Славчо. След разговора им казал да потърсят лекар и възможно най-бързо да предприемат необходимото лечение. За хората, които го познавали, тази постъпка била поредното доказателство за неговата загриженост и желание да помогне.
Днес, години след тези събития, Денка Георгиева говори за Дядо Влайчо не само като за човек с необикновена дарба, а преди всичко като за човек с голямо сърце. “За мен най-важното беше не само това, което казваше, а начинът, по който се отнасяше към хората. Той ги изслушваше, разбираше ги и им даваше надежда.”
По думите й, при него идвали хора от различни места и с различни проблеми. “Всеки носеше своята болка. Един идваше заради болест, друг – заради семейна тревога, трети – защото нямаше към кого да се обърне. А той приемаше всички.”
Денка подчертава, че Дядо Влайчо никога не е търсил лична изгода
“Той помагаше безвъзмездно. Не вземаше пари от хората. За него беше важно човекът да намери утеха и надежда.”
Именно тази човечност остава най-силният спомен за него.
Името на Дядо Влайчо остава в народната памет като символ на вяра, надежда и помощ. За едни той е бил пророк, за други – лечител, а за трети – човек, който просто е умеел да разбира чуждата болка. За Денка Георгиева обаче той остава преди всичко човекът, който е помагал на всички.
“За мен Дядо Влайчо беше свръхчовек! Той имаше дарба, но най-голямата му сила беше добротата. Помагаше на хората и не искаше нищо в замяна.”
Това е споменът, който тя пази и днес – спомен за човек, оставил след себе си не само истории, но и благодарността на онези, които са го срещнали.
Дарин НИКОЛОВ