Юрий с усилие се надигна от твърдото, отдавна провиснало канапе, поставено в ъгъла на неговата полуразрушена барака, и с бавна стъпка се отправи към любимото си място, което по право смяташе за свой работен участък.
Тази стара барака, където сега прекарваше всичките си нощи, се намираше в самия край на градското сметище.
Оттам можеше да се усети миризма, смесена с изхвърлени части от чужди животи.
Всяка сутрин той отиваше там в търсене на нещо ценно, което, както искрено се надяваше, би могло коренно да преобърне съдбата му.
Това сметище живееше по свои правила и наоколо се носеха немалко легенди за намерени тук съкровища.
Хората говореха, че успешни ловци на отпадъци неведнъж са попадали на изгубени пари или редки украшения, както и на други различни вещи, които по грешка или в пристъп на безразсъдство са били изхвърлени от бившите си собственици.
Тези истории подхранваха стремежа на Юрий към търсене и надеждата, че и той също някой ден ще открие нещо безценно.
Мисълта, че една единствена находка може веднъж завинаги да го измъкне от днешния мрак, никак не го напускаше.
Той често си представяше как отваря изхвърлен от някого стар куфар, а вътре има цяла купчина пари или фамилни скъпоценности, които по грешка са били сметнати за евтина бижутерия.
В неговото въображение това изглеждаше като щастлив билет за нов живот.
Но годините на търсене донесоха само разочарования.
Ден след ден той изваждаше от боклука само безлични останки от вещи, стари съдове, счупени мебели или износени предмети, които отдавна бяха загубили всякаква стойност.
Но неговата надежда не угасваше.
Юрий имаше свои съкровени мечти и упорито вярваше, че късметът все пак ще почука на вратата му, дори и това да не се случи днес, утре или дори след месец.
И ето че веднъж, когато Юрий отново търсеше сред боклука нещо ценно, погледът му се спря на един доста необичаен предмет.
Той веднага рязко спря.
Пред него лежеше ярък розов куфар, който се открояваше сред купчината сив боклук.
За първи път от дълго време сърцето на Юрий трепна.
Предметът изглеждаше доста странно, дори някак неуместно, сякаш нарочно е бил подхвърлен там.
Той внимателно се приближи, чувствайки как го обхваща отдавна забравено вълнение.
Юрий се беше запознал с живота на сметищата много преди да се озове на улицата и тази част от неговото съществуване започна доста неочаквано.
В детския дом, където израсна и където всеки ден беше истинско изпитание.
Неговото детство се превърна в непрекъсната борба.
Слабото здраве, постоянните подигравки и насмешки от другите деца правеха дните му сиви и тягостни.
Липсата на приятели и това чувство на самота понякога изглеждаше просто непоносимо.
Но дори и в такива условия Юрий намери утеха – книгите и учението станаха негово убежище и възможност да се пренесе в друг свят.
Той усърдно се опитваше да се самообразова, четейки всякаква литература, която му попадаше под ръка.
Неговото място в този свят…
Когато Юрий порасна малко, той успя да постъпи на вечерни курсове в местния техникум, където за първи път усети, че може да намери себе си и да придобие, макар и малка, но важна опора.
Към момента на завършването си от детския дом той вече беше усвоил професията на дърводелец и тази квалификация стана първата стъпка към самостоятелност.
Скоро съдбата сякаш му се усмихна, като му отпусна, макар и малък, но негов собствен апартамент.
За него това беше истинско чудо.
Той придоби свой личен домашен кът и за първи път почувства истинско щастие, трайно усещане, че сега има шанс за по-добро бъдеще.
С това ново жилище дойдоха и нови мечти.
Той строеше планове как да устрои по-нататъшния си живот и как ще върви напред, защото сега всеки нов ден изглеждаше като нова стъпка нагоре.
Минаха около шест месеца и в живота му се появи още една неочаквана, но доста приятна изненада.
Юрий се запозна със симпатично момиче, което се оказа негова съседка по етаж.
Тя беше скромна и доброжелателна и те започнаха да общуват.
Той не бързаше и връзката им се развиваше бавно, изпълвайки дните му с нова светлина.
След година връзката им стана толкова силна, че решиха да направят нова стъпка към щастието.
Юрий никога не беше предполагал, че щастието ще дойде толкова бързо и беше просто зашеметен от тази промяна.
Жена му стана за него не само вярна спътница, но и източник на увереност, сякаш душата му най-накрая намери защита и покой.
Бъдещото семейство стана за него нова цел и нов смисъл, заради който искаше да върви напред и с всеки ден да става все по-добър и по-добър.
На Юрий му оставаше само да намери верни приятели, за да запълни окончателно празнотата около себе си, защото те никога не бяха присъствали в живота му.
Липсваше му истинско приятелско обкръжение, което да допълни картината на неговия нов свят.
Но на Юрий му беше трудно да общува с хора, а да се запознае – още по-трудно.
Едва с времето в живота му се появиха така наречените приятели и това бяха обикновени работници, с които започна да общува на работното си място.
Това бяха прости хамали, които не познаваха друга почивка, освен да изпият по чашка всяка вечер.
Юрий доста бързо се вписа в техния ритъм, започна да прекарва вечерите с тях, да организира съвместни събирания дори през почивните дни.
Скоро домът му се превърна в тяхно постоянно място за срещи, където пиенето и разговорите продължаваха до сутринта.
И така беше почти всеки божи ден.
Юрий, погълнат от своите партита и компанията на новоизпечените си приятели, сякаш напълно забрави за съществуването на жена си.
Семейните връзки слабо го държаха, докато купоните се проточваха до сутринта, а домът все повече се превръщаше в място за сбирки на всякакви хора, а не за съпругата му.
На следващата сутрин жена му просто си тръгна завинаги, но Юрий сякаш дори не го забеляза.
На него му се струваше, че животът и така върви добре в обкръжението на неговите истински приятели, защото те го приемаха такъв, какъвто е.
Но много скоро всичко тръгна надолу.
Пропуските и постоянното невнимание на работа доведоха до това, че началството реши да го уволни.
Защото не само че Юрий спря да идва навреме на работа, но и когато все пак се появяваше, изпълняваше трудовите си задължения небрежно, само и само да го оставят по-бързо на мира.
И ето че, останал без работа и средства, той започна да търси нови начини за оцеляване и бързо си спомни за стария си добър навик да търси в сметището различни вещи, които биха могли да му бъдат полезни.
Отначало това беше просто като допълнителен доход, но скоро той фактически се премести да живее там, потъвайки все по-дълбоко и по-дълбоко в мрачното ежедневие на купчините боклук.
Апартаментът, който някога беше получил, скоро се оказа под заплаха.
Служители на изпълнителната служба започнаха да го посещават все по-често, изисквайки погасяване на дълговете.
И ето че веднъж, уморен от постоянните им посещения, Юрий в нетрезво състояние подписа някакъв подозрителен документ, дори не го прочете.
Така той се озова в нов суров свят.
И ето че сега, намирайки този необичаен розов куфар сред купчина ненужен боклук, Юрий почувства надежда.
Този път той най-накрая ще намери нещо наистина ценно, което ще му позволи да промени живота си веднъж завинаги.
На вид куфарът изглеждаше детски, явно нетипичен за такива места.
Боже мой, дали вътре има злато?
Със замиращо сърце Юрий отвори куфарчето и видя красива кукла, облечена в великолепна, изящна рокля.
Но нещо в нея привлече вниманието му.
От устата на куклата стърчеше странен шнур, който изглеждаше съвсем неуместно.
С разочарование Юрий си помисли, че явно отново е попаднал на поредната безполезна вещ, но все пак не можа да устои и реши да я разгледа по-внимателно.
След като се вгледа и я опипа, той внезапно усети нещо твърдо, скрито в пластмасовото гърло на играчката.
Стори му се, че това може да е свитък.
Сърцето на Юрий заби по-бързо и той вече с треперещи ръце пъхна мръсния си пръст по-дълбоко в устата на куклата.
Лицето му веднага се промени, а очите му се напълниха със сълзи от радост, защото беше сигурен, че най-накрая е намерил истинско съкровище, онова, което трябваше да промени съдбата му.
Юрий откри, че вместо дългоочакваното съкровище или скрити пари, в ръцете му се оказа обикновено сгънато листче хартия с детски драсканици.
Първото разочарование беше остро като удар, но нещо вътре в него не му позволи просто да изхвърли находката.
Хартията, леко сплескана, все пак привличаше вниманието на мъжа.
Той внимателно се вгледа.
В тревожен ритъм в долната част на листчето стоеше днешната дата и с трепереща детска ръка беше написано послание, от което Юрий изпита просто леден ужас.
„Моля за помощ, отвлечен съм от непознат чичо.
Намирам се в къща номер 16 на улица „Маяковски“, в стар дачен гараж и ми е студено тук, а той ще изхвърли всичките ми вещи.
Умолявам ви, спасете ме!“
Едва дочитайки тези редове, Юрий усети как по гърба му полазиха тръпки.
Разумът му се опитваше да осмисли видяното, но без да губи и миг, краката му го понесоха напред към най-близкото място, където би могъл да намери помощ.
Очите на Юрий бяха пълни със страх и той не се обръщаше назад, знаейки, че всеки миг може да бъде важен.
Разбирайки, че времето е малко, Юрий без колебание се втурна към най-близкия полицейски участък.
Беше вече късно вечер и никой освен него не знаеше за тази плашеща находка.
Когато Юрий, задъхан, влезе в участъка и предаде бележката, веднага го посрещнаха с думите: „Невероятно, най-накрая имаме следа!“
Юрий, едва прекрачил прага на полицейския участък, беше посрещнат съвсем не с разбиране.
Един от полицаите рязко го прекъсна: „Е, какво, скъпи, дойде с доказателства?
Върви направо в килията, дребен крадец!
Не стой на пътя!“
Колкото и да се опитваше Юрий да обясни, че е дошъл да съобщи нещо важно, думите му просто се губеха в общата суматоха.
Полицаите по това време бяха заети, защото някакви скитници бяха ограбили палатка и затова хващаха всички подозрителни лица, без да се разпитват.
Юрий беше отведен в килия, където прекара дълга и студена нощ, тревожейки се за детето, което вероятно се надяваше и чакаше помощ.
На сутринта все пак го пуснаха.
Бележката, която беше намерил, продължаваше да терзае мислите му.
Дали детето наистина се е оказало в такава опасност?
Куклата, оставена на стария му матрак в бараката, сякаш го гледаше с тъжни очи, напомняйки му за прочетеното послание на детето.
И най-накрая Юрий реши да действа.
Той трябваше сам да намери тази къща, независимо от всичко.
Пътят се оказа дълъг.
Търсенето на улица „Маяковски“, номер 16 отне няколко часа.
Най-накрая той стигна до стара постройка, повече приличаща на изоставен сарай, отколкото на къща, но нещо във вида ѝ веднага събуди тревога у него.
Вътре в сградата се виждаше светлина, а до гаража стоеше кола, не вкарана вътре.
В същия миг Юрий го прониза ясна мисъл: „Ако това е така, то вътре може да има дете и то е там съвсем само.“
Най-накрая, след като се реши, той се прокрадна в съседния пуст участък и, скрит там в една от стаите, обмисляше по-нататъшните си действия.
В тези размисли той незабелязано задряма.
На сутринта Юрий имаше съвсем ясен план.
Събуди го ревът на двигател.
Съседът явно се готвеше да тръгва.
Юрий се повдигна и внимателно надникна.
Колата тъкмо излизаше от участъка.
Той изчака шумът да се отдалечи и, след като си пое дълбоко въздух, решително се отправи към гаража, където, както се надяваше, се намираше момичето.
Приближавайки вратата, Юрий внезапно улови едва доловим шепот отвътре: „Чичо Миша, това ли сте вие?“
„Не, малка, аз не съм чичо Миша“, отговори Юрий, стараейки се да говори възможно най-меко.
„Аз просто намерих твоето писмо в сметището.“
„Моля ви, помогнете ми!“, тихо прорида момичето.
Юрий се огледа, взе тежък камък и силно удари по дръжката на вратата.
Вратата се оказа ненадеждно заключена и бързо поддаде.
Юрий я отвори и влезе вътре.
Той взе малката Гана за ръка и веднага тръгна далеч от къщата.
След малко спря, за да си поеме дъх и да изслуша момичето.
„Какво се случи тук?“, попита той, опитвайки се да разбере как е възможно момичето да се е оказало заключено.
Тя го погледна с големи, пълни със сълзи очи и тихо започна да разказва своята история, треперейки от спомените.
Малката момичка плахо започна да разказва своята история: „Те са добри приятели, но аз не разбирам всичко.
Но веднъж видях как брояха цяла купчина пари, а после той ме взе от спирката след екскурзия и каза, че ще ме закара вкъщи, но вместо това чичо Миша ми се скара и просто ме затвори в този гараж.“
Думите на момичето бяха кратки, но по изражението на лицето ѝ Юрий разбра, че е преживяла силен страх.
Момичето беше уплашено до дъното на душата си и гласът ѝ трепереше.
Той я хвана за ръка и тръгна към най-близката спирка.
Там той помоли за помощ от минувачи и един мъж любезно се съгласи да ги закара до полицейския участък.
В полицията този път се отнесоха сериозно към разказа му и веднага се свързаха със семейството на момичето.
Когато бащата на момичето пристигна, неговата радост беше неописуема.
Той не спираше да благодари на Юрий и, не сдържайки сълзите си, го прегръщаше отново и отново.
Делото за отвличане бързо беше предадено на съд и Юрий беше повикан като свидетел.
Похитителят беше изпратен зад решетките, а Юрий, спасил момичето, получи неочакван обрат в съдбата.
Бащата на момичето, пълен с благодарност, реши да помогне на Юрий да се измъкне от улицата.
Той му подари нов апартамент и му предложи работа в своето предприятие, където Юрий с лекота се устрои на длъжност хамалин.
Животът, който дълги години изглеждаше безпросветен, най-накрая започна да придобива нов смисъл и посока.
И този път Юрий беше твърдо намерен да не пропусне своя шанс.
Неговата съдба едва започваше.
И сега той добре знаеше цената на всяка възможност.