„Татко, къщата е продадена. Взехме капаро — 1200 евро. След поменa си събирай нещата“, каза синът на четиридесетия ден след смъртта на майка си. Старият учител мълчаливо извади един плик от палтото.
Утрото започна с черни чували.
Албена стоеше пред гардероба и прибираше в тях всичко, което някога беше принадлежало на Павлина.
Забрадките.
Жилетката с перлените копчета.
Очилата в стария калъф.
— Ще ги дадем на църквата — каза тя, без дори да се обърне. — Жените там ще ги разпределят. Защо да се хвърлят хубави неща?
Владимир Тодоров седеше на ниското столче до печката и мълчаливо наблюдаваше.
В един момент видя как в чувала полетя и тетрадка със синя мушамена подвързия.
Ъглите ѝ бяха изтъркани.
Павлина беше писала в нея почти четиридесет години.
Колко яйца са снесли кокошките.
На кого какво дължи.
Кога трябва да се засади чесънът.
Какво да се купи за зимата.
Владимир бавно стана.
Приближи се.
Извади тетрадката от чувала.
Избърса корицата с ръкава си и я прибра във вътрешния джоб на палтото, което висеше на пирон до вратата.
После внимателно закопча копчето.
Албена проследи движението му с поглед.
Но не каза нищо.
На масата синът му Димитър въртеше стария телефон на баща си.
Свали задния капак.
Извади батерията.
Постави я отново.
За трети път само тази сутрин.
— Не иска да зарежда — каза той. — Ще го занеса в сервиз в града.
Телефонът беше напълно изправен.
Владимир знаеше това толкова сигурно, колкото някога знаеше таблицата за умножение, която беше преподавал на поколения деца.
Просто от осми август телефонът стоеше в колата на Димитър.
Някой почука на прозореца.
Беше Людмила, пощальонката.
Преди четирийсет и две години тя седеше на втория чин до прозореца в неговия клас и постоянно бъркаше една и съща дума в диктовките.
— Господин Тодоров, пенсията ви. Подпишете тук.
Той се подписа сам.
Със собствения си почерк.
Бавно и отчетливо.
Людмила преброи 4380 евро и остави парите върху масата.
Албена ги взе, преди Владимир дори да успее да посегне към тях.
— За поменa са — обясни тя. — Вие сам няма да се справите. Ние с Димитър ще организираме всичко. Нали сме семейство.
Старецът само кимна.
На гробището беше влажно.
Тревата върху пресния гроб още не се беше прихванала добре.
Венците бяха започнали да клюмват, а лентата с надпис „От сина и снаха ти“ се беше отлепила в единия край.
Съседката Марта Семенова тихо четеше молитвата.
Димитър стоеше до баща си.
Беше облякъл прекалено дебело яке за септември и гледаше към кръста.
После се наведе към Владимир.
— Татко, мислех да ти кажа след поменa, ама по-добре сега. Тук. Пред мама. Да бъде честно.
Владимир не обърна глава.
Димитър продължи:
— Продадохме къщата.
Старецът остана неподвижен.
— Тодор Ганев я взема. От другия край на селото. Даде 1200 евро капаро. Даже вече започнал да пренася част от мебелите си в навеса.
Владимир продължаваше да гледа снимката на съпругата си върху кръста.
— С Албена сметнахме всичко — продължи синът му. — Сам тук вече не можеш да живееш. Печката трябва да се пали. Водата е от кладенеца. До медицинския пункт са пет километра.
Албена веднага се включи:
— В понеделник отиваме при нотариуса. Ще подпишете отказ от наследството в полза на Димитър. Така всичко ще стане по-бързо.
Тя се усмихна.
— Димитър така или иначе има пълномощно от вас. Той ще оправи документите. От вас се иска само един подпис. Формалност.
— Имаме една свободна стаичка — добави Димитър. — Малка е, но има прозорец. Ще ти е добре. Когато Максим си идва, ще спи на дивана.
Владимир най-после отмести поглед от гроба.
— Максим обаждал ли се е?
Димитър оправи единия венец.
— Няма време, татко. Работи много. Сам каза да продаваме. Парите му трябвали повече за апартамента в Пловдив. Знаеш го Максим — не е сантиментален.
Владимир знаеше друго.
На погребението Максим нито веднъж не го беше погледнал в очите.
Стоеше до портата.
После се качи в колата и си тръгна.
И за тези четиридесет дни не беше позвънил нито веднъж.
Марта Семенова довърши молитвата.
Настъпи тишина.
Чуваше се само как капките падат от листата на брезата.
Димитър отново се наведе към баща си.
— Е, татко?
Усмихна се по същия начин, по който се усмихваше като петокласник, когато не беше научил урока си.
— Всичко вече е решено. Само не протакай. След поменa си събираш нещата и тръгваме.
Владимир Тодоров бавно разкопча палтото си.
Същото копче.
Посегна към вътрешния джоб.
Но този път не извади синята тетрадка.
Извади плик.
Плътен.
Пожълтял.
Без марка.
Отпред имаше само една дума:
„За Димитър.“
Старецът протегна плика към сина си.
Ръката му не трепереше.
Усмивката на Димитър изчезна.
— Какво е това?
Той не посегна да го вземе.
Владимир го погледна спокойно.
— От майка ти е.
Димитър пребледня.
— Какво?
— Каза да ти го дам на четиридесетия ден.
И за първи път от началото на деня Албена спря да говори.
Продължението 👇👇👇
Димитър взе плика.
Погледна баща си.
После Албена.
— Отвори го — каза Владимир.
Хартията изпука в тишината.
Вътре имаше един лист.
И копие от нотариален акт.
Димитър започна да чете.
Още на втория ред лицето му пребледня.
— Това е някаква глупост.
Албена дръпна листа от ръцете му.
Прочете го.
И също замълча.
Владимир погледна към гроба на Павлина.
— Майка ти прехвърли своята половина от къщата преди две години.
— На кого? — попита Димитър.
Старецът го погледна.
— На Максим.
— Какво?!
— А моята половина е дарена.
Димитър вече почти крещеше:
— На кого?
Владимир бръкна отново в палтото.
Извади втори документ.
— На читалището.
Настъпи пълна тишина.
— Какво читалище? — прошепна Албена.
— Майка ви искаше къщата да стане дневен център за деца от селото. Аз се съгласих.
Димитър смачка писмото.
— Това не може да е вярно! Имам пълномощно!
— Имаше.
Владимир го прекъсна спокойно.
— Отмених го преди три седмици.
Димитър застина.
— Тогава какво съм продал?
— Нищо.
Старецът посочи към него.
— Взел си 1200 евро за чужд имот.
Албена пребледня.
— Диме…
Но той вече не я слушаше.
— Максим знаеше ли?
Владимир кимна.
— Затова не ме погледна на погребението. Майка му беше казала да мълчи до днес.
Димитър изведнъж се обърна към гроба.
— Значи всички сте ме направили на глупак?
Тогава зад тях се чу мъжки глас.
— Не, братко. Сам го направи.
Максим стоеше на алеята.
До него — нотариусът.
И Тодор Ганев, човекът, който уж беше „купил“ къщата.
Димитър пребледня още повече.
Тодор извади телефона си.
— Аз не съм купувал нищо. Дадох ти парите по молба на Максим.
— Защо?
Максим пристъпи напред.
— Защото мама искаше да знае дали ще опиташ да продадеш къщата още преди да е минал четиридесетият ден.
Димитър мълчеше.
Отговорът вече беше ясен.
Владимир се наведе към гроба и прошепна:
— Видя ли, Паше? Беше права.
После се обърна към сина си.
— В плика има още една страница.
Димитър я намери.
На нея беше написано с почерка на майка му:
„Димо, ако четеш това, значи си избрал къщата пред баща си. Не се сърди, че не ти я оставих. Аз просто оставих всекиму това, което сам показа, че цени.“
Димитър сведе глава.
Но най-тежкият ред беше последният:
„Ако беше поискал да вземеш баща си при теб, а не имота му, всичко щеше да бъде твое.“
Този път Димитър не каза нищо.
А Владимир закопча палтото си.
После тръгна към Максим.
Не към сина, който искаше къщата.
А към онзи, който беше дошъл да вземе баща си.