Най-добрата приятелка на дъщеря ми никога не сваляше слънчевите си очила. Докато един ден дъщеря ми не се прибра разплакана, след като видяла какво се крие зад тях…
До края на онова лято София почти беше станала част от семейството ни.
Хранеше се на кухненската ни маса.
Когато оставаше да преспи, двете с дъщеря ми Ани се настаняваха в спални чували на пода в хола.
Гледаха филми заедно.
Почти нямаше ден, в който да не е у нас.
И въпреки всичките следобеди, които бяхме прекарали заедно, нито веднъж не бях виждала очите ѝ.
София беше на седем, също като Ани.
В началото на юни семейството ѝ се беше нанесло в съседната къща на нашата улица в Пловдив.
Момичетата станаха неразделни почти веднага.
Надбягваха се с тротинетки по тротоара.
Рисуваха с тебешири пред гаража.
Изчезваха в стаята на Ани и не се показваха, докато не ги повикам за обяд.
София беше мила, възпитана и внимателна.
Винаги помагаше на Ани да прибере играчките, преди да си тръгне.
Но имаше една особеност.
Никога не сваляше слънчевите си очила.
Отначало реших, че е безобиден детски навик.
Все пак беше лято.
Слънцето грееше силно, а децата понякога се привързват към най-неочаквани предмети.
Но с течение на седмиците започнах да забелязвам колко необичайно е това.
Една вечер София остана да вечеря с нас.
Слънцето вече се скриваше зад къщите, а тя седеше на кухненската маса и ядеше пиле с картофено пюре, без да свали тъмните си очила.
Забелязах.
Но не казах нищо.
После дойде вечерта, в която остана да преспи.
Момичетата си построиха къщичка от одеяла.
Ядоха пуканки.
Гледаха филми.
И останаха будни доста по-късно, отколкото трябваше.
София не свали очилата си нито веднъж.
Дори докато си миеше зъбите.
Дори докато се преобличаше в пижамата си.
Когато към полунощ отидох да ги проверя, Ани спеше дълбоко в чувала си.
София се беше свила до нея.
Очилата още бяха на лицето ѝ.
На следващата сутрин, след като тя се прибра у дома, най-после попитах Ани:
— Виждала ли си я някога без очилата?
Дъщеря ми поклати глава.
— Нито веднъж?
— Кара ме първо да се обърна — обясни тя. — После казва, че вече мога да гледам, но дотогава пак си ги е сложила.
Усетих странна тръпка.
— Казвала ли ти е защо го прави?
Ани сви рамене.
— Само казва, че не иска никой да вижда.
Зачудих се дали София няма някакво заболяване.
Родилен белег.
Или нещо друго, от което се притеснява.
Но беше само на седем.
Нямаше да я разпитвам за нещо толкова лично.
До края на август почти бях престанала да мисля за това.
После дойде септември.
Ани и София тръгнаха заедно в първи клас в частно училище.
Там държаха на униформите, изрядните обувки и правилата за почти всичко.
Предполагах, че най-после ще възникне въпросът със слънчевите очила.
Но на първия учебен ден София стоеше до майка си пред училището, облечена със същата униформа като Ани.
И отново със слънчеви очила.
Този чифт беше по-малък.
По-тъмен.
Прилягаше още по-плътно към лицето ѝ.
Реших, че родителите ѝ вероятно са се разбрали с училищното ръководство.
И оставих нещата така.
Близо три седмици всичко изглеждаше нормално.
После, един вторник следобед, Ани нахлу през входната врата и избухна в плач.
— Мамо, направиха го!
Втурнах се към нея.
— Кой? Какво е направил?
— Момчетата! Направиха го на София!
Стомахът ми се сви.
— Взеха ѝ очилата — проплака тя. — В междучасието. Постоянно я питали защо ги носи. А когато София им казала да престанат, Калоян ги дръпнал от лицето ѝ.
Прегърнах дъщеря си.
— Нараниха ли я?
Ани поклати глава.
После кимна неуверено.
— Госпожата се скара на всички. София плачеше толкова силно, че не можеше да говори. Майка ѝ дойде да я вземе.
Прилоша ми при мисълта за онези момчета, които се смеят, докато едно малко момиче отчаяно се опитва да скрие нещо, което очевидно никога не е искало да показва.
Тогава Ани изведнъж притихна.
Вдигна очи към мен.
В тях отново се събираха сълзи.
— Мамо — прошепна, — беше много страшно.
Внимателно отместих косата от лицето ѝ.
— Кое, миличка?
Ани преглътна.
— Онова зад слънчевите очила на София…
Момичето зад тъмните стъкла
— Онова зад слънчевите очила на София…
Ани преглътна и отново се разплака.
Коленичих пред нея.
В главата ми вече се блъскаха страшни предположения.
Нараняване.
Нещо, което възрастните са пропуснали.
Нещо, което е трябвало да забележа много по-рано.
Но не ги изрекох.
— Кажи ми спокойно, миличка. Какво видя?
Дъщеря ми притисна юмручета към очите си.
— Едното ѝ око е различно. И има белег. Но не това беше най-страшното.
Замълчах.
Ани вдигна лице към мен.
— Тя се обърна и ме попита дали вече няма да искам да ѝ бъда приятелка.
Не бях подготвена за този отговор.
— А ти какво ѝ каза?
Устните ѝ затрепериха.
— Нищо. Не успях. Госпожата дойде, всички говореха, София плачеше… После я заведоха вътре.
Прегърнах я.
Този път тя се вкопчи в мен с цялото си тяло.
— Мамо, тя сигурно си мисли, че съм се уплашила от нея.
Онова, което се беше случило в двора
Не разпитах Ани наведнъж.
Свалихме раницата.
Дадох ѝ вода.
Седнахме на дивана и я оставих да разкаже в собствения си ред.
София стояла близо до пейката под големия кестен.
Няколко момчета отново я питали защо носи очилата си дори когато няма слънце.
Тя казала, че не иска да говори за това.
Калоян протегнал ръка.
София се отдръпнала.
Той я последвал и дръпнал очилата.
Всичко станало бързо.
Толкова бързо, че Ани първоначално не разбрала какво вижда.
После видяла лицето на приятелката си.
Едното око изглеждало различно от другото.
Около него имало следи от стара операция.
Някой се засмял.
Друго дете възкликнало.
София закрила лицето си с две ръце.
Ани се навела да вземе очилата, паднали на земята.
Но едната дръжка била счупена.
— Аз ги държах — каза тя. — И не знаех как да ги оправя.
Не очилата беше искала да оправи.
Чувах го в гласа ѝ.
Беше искала да върне всичко няколко секунди назад.
„Не беше твоя работа да спреш всички“
Ани продължаваше да повтаря, че е трябвало да направи нещо.
Да извика по-силно.
Да бутне Калоян.
Да застане пред София.
— Ти си на седем — казах ѝ. — Не беше твоя работа сама да спираш цяла група деца.
— Но аз съм ѝ приятелка.
— Да. И можеш да бъдеш до нея. Но възрастните трябва да се погрижат никой да не я напада.
Тя се замисли.
После попита:
— А защо госпожата каза да престане да плаче?
Не отговорих веднага.
Не знаех точно какво е казала учителката.
Не исках да строя цяла история върху едно изречение, чуто от разстроено дете.
— Ще разберем какво е станало — отвърнах. — А сега искам да знаеш, че понякога човек замръзва, когато се случи нещо страшно. Това не означава, че не обича приятеля си.
Ани се облегна на мен.
След малко прошепна:
— Искам тя да го знае.
Съобщението до съседната къща
Майката на София се казваше Мая.
През лятото бяхме разговаряли десетки пъти.
За обяда.
За тротинетките.
За това в колко часа да се прибере София.
Понякога си разменяхме домати от пазара или парче сладкиш.
Не бяхме близки приятелки.
Бяхме две майки, чиито деца се бяха намерили.
Написах ѝ:
„Ани се прибра много разстроена и ми разказа част от случилото се. Не искам да ви притеснявам. Кажи ми от какво имате нужда и дали София би искала да чуе от Ани.“
Дълго нямаше отговор.
Гледах телефона.
После го оставих.
Не ми се полагаше незабавно обяснение за чуждото дете само защото аз се тревожа.
След почти час Мая отговори:
„Прибрахме се. София не иска никого да вижда. Благодаря ти, че писа. Може ли да поговорим по-късно?“
Написах:
„Разбира се.“
Ани стоеше до мен.
— Ще дойде ли?
— Не днес.
Тя сведе глава.
— Може ли да ѝ направя рисунка?
— Може.
Къщичката без покрив
Първата рисунка беше сърце.
Вътре Ани написа с неравни букви:
„Пак те харесвам.“
Погледнах листа.
Не исках да превръщам всяко нейно изречение в урок.
Но това можеше да нарани София точно там, където вече я болеше.
— Миличка, ти преди спирала ли си да я харесваш?
Ани ме погледна възмутено.
— Не!
— Тогава какво всъщност искаш да ѝ кажеш?
Тя помисли.
После смачка листа.
Взе нов.
Нарисува две момичета, една тротинетка и къщичката от одеяла, която бяха строили в хола.
Написа:
„Липсваш ми. Къщата ни още няма покрив. Чакам те да го измислим.“
Прочете го на глас.
После добави:
„Може и ти да избереш филма.“
Това беше голям подарък от Ани.
Обикновено спореха за филма поне двайсет минути.
Мая
Мая дойде вечерта.
Съпругът ѝ беше останал при София.
Седнахме в кухнята.
Не сложих чай, преди да попитам дали иска.
Не извадих сладки, сякаш една чиния може да направи разговора по-лек.
Тя седеше с палтото.
Изглеждаше така, сякаш ако го свали, няма да има сили да си го облече отново.
— Съжалявам — каза.
Смаях се.
— За какво?
Тя разтърка челото си.
— Не знам. Днес всички ме питат защо не сме обяснили по-добре. Защо не сме подготвили класа. Защо сме я оставили да носи очилата толкова дълго.
Седнах срещу нея.
— Не съм те поканила да се защитаваш.
Мая ме погледна.
Очите ѝ се напълниха.
— Благодаря.
Помълчахме.
После тя каза:
— София ми каза, че повече няма да идва у вас.
Усетих как нещо ме стегна в гърдите.
— Защо?
Мая сведе поглед.
— Защото Ани вече я била видяла.
Историята, която не ми дължеше
София беше преживяла тежко заболяване като съвсем малка.
Наложили се лечение и операции.
Едното ѝ око не било запазено.
Имала очна протеза и видим белег, чието състояние семейството продължавало да проследява със специалистите.
Мая ми разказа само онова, което беше необходимо, за да разбера.
Не ми показа снимки.
Не отвори медицинска папка.
Не поиска от мен да се възхищавам колко е преживяло детето ѝ.
— Тя не иска това да е първото нещо, което хората научават за нея — каза.
Кимнах.
Изведнъж си спомних всички определения, които използвах за София.
Мила.
Възпитана.
Добра приятелка.
Момичето, което подрежда играчките, без да го молят.
Всичко това беше вярно.
А сега имаше опасност възрастните да започнем да я виждаме само през едно обяснение.
— За нас тя е София — казах.
Мая затвори очи.
Не като човек, който е получил великолепен отговор.
Като човек, който най-после може да отпусне раменете си за няколко секунди.
Очилата
Страхът от чуждите погледи не бил започнал в нашето училище.
Имало предишни срещи.
Дете на площадката.
Възрастен, който се загледал прекалено дълго.
Въпроси, задавани през главата ѝ, сякаш тя не стои там.
София постепенно започнала да посяга към слънчевите очила все по-често.
Семейството обсъждало това с хората, които работели с нея.
Не било решение просто да ги дръпнат и да ѝ кажат, че няма от какво да се срамува.
— Знам, че не може вечно да се крие — прошепна Мая.
Погледнах я.
— Тази вечер не е необходимо да решаваме какво ще прави вечно.
Тя ме погледна изненадано.
— Днес някой ги е взел от лицето ѝ. Това е онова, което трябва да спре.
Мая издиша дълго.
После за първи път свали палтото си.
Какво знаеше училището
Родителите на София бяха разговаряли предварително с училището.
Имаше уговорки за необходимото съдействие и за това как да бъде подкрепена, ако се разстрои или възникне проблем.
Не всички подробности трябваше да бъдат обяснявани на всяко дете.
И със сигурност никой не беше получил право да проверява сам какво има зад очилата ѝ.
На следващия ден Мая и съпругът ѝ се срещнаха с ръководството.
Аз не отидох без покана.
Не бях говорител на семейството.
Но дадох сведения за онова, което Ани ми беше разказала, когато това беше поискано.
После поговорих и с класната.
Госпожа Маринова изглеждаше искрено разтревожена.
Беше прекъснала случващото се, беше отвела София и беше потърсила майка ѝ.
Но в бързината казала:
— Няма нищо страшно, спри да плачеш, всички те гледат.
Когато ми го повтори, сама се спря.
— Сега разбирам как е прозвучало.
Не спорих с нея.
Изчаках.
Тя добави:
— Исках да ѝ помогна да се успокои. А съм я накарала да мисли още повече за погледите.
Нямаше общ час за лицето на София
Първото предложение на една от майките беше да се обясни всичко пред класа.
Да се покаже, че „няма нищо страшно“.
Добре намерено.
И опасно лесно за възрастните.
Мая отказа София да бъде поставяна пред двайсет деца като тема за разглеждане.
Разговаряха какво може да се каже, от кого и по какъв начин, без да бъде разкривано повече, отколкото семейството и самата София желаят.
За уважението можеше да се говори и без нейна снимка на дъската.
За това, че не дърпаме чужди вещи.
Че „не искам“ означава да спреш.
Че любопитството не ти дава право да докосваш чуждо тяло.
Това не изискваше София да разкаже цялата си история.
Изискваше възрастните да поемат собствената си работа.
Точно там трябваше да бъде тежестта.
Не върху седемгодишното момиче, което вече беше плакало достатъчно.
Калоян
Майка му първоначално каза, че той просто бил любопитен.
Чух това по време на среща за отношенията в класа.
Не на улицата.
Не като слух.
Тя седеше срещу мен и изглеждаше уплашена от думата „тормоз“.
— На седем са — каза. — Не мисля, че е искал нещо толкова лошо.
Не отвърнах, че синът ѝ е лошо дете.
Не го познавах достатъчно, за да говоря за целия му характер.
— Възможно е да не е разбирал всичко — казах. — Но е продължил, след като тя му е казала да спре.
Жената замълча.
Учителката разказа установеното от разговорите с децата.
Имаше повече от един опит да бъде разпитвана.
Имаше смях.
Имаше дърпане.
Калоян не беше единственият участник.
Но това не правеше действието му по-малко негово.
След време майка му се свърза с Мая.
Този път не започна с любопитството.
Започна с:
— Синът ми е наранил дъщеря ви. Съжалявам.
Дните без София
Няколко дни тя не дойде на училище.
Ани се прибираше и първо питаше дали има съобщение.
Носеше рисунките си до оградата.
После се връщаше, защото ѝ бях обяснила да не звъним непрекъснато.
— А ако си мисли, че сме я забравили?
— Можем да ѝ покажем, че я помним, без да настояваме да ни вижда веднага.
Това беше трудно за нея.
И за мен.
Искаше ми се да отида, да седна пред София и да ѝ кажа най-правилните думи на света.
Само че тя не се нуждаеше от още един възрастен, който очаква реакция от нея.
Нуждаеше се да има избор.
Мая ѝ дала рисунката на Ани.
По-късно ми изпрати снимка.
Не на лицето на София.
На листа.
В единия ъгъл беше добавен покрив.
И две думи с помощта на майка ѝ:
„Така става.“
Ани прегърна телефона.
Първото връщане у нас
София дойде в събота следобед.
С очилата.
Държеше майка си за ръката.
Раменете ѝ бяха повдигнати, сякаш очаква да я питаме нещо.
Не казах колко е смела.
Не се наведох към лицето ѝ.
Отворих вратата.
— Здравей, София. Ани е в хола.
Дъщеря ми се появи веднага.
Спря на две крачки.
За секунда двете просто се гледаха.
После Ани каза:
— Покривът падна пак.
София примигна зад тъмните стъкла.
— Защото слагаш малката възглавница отгоре.
— Ти така каза миналия път.
— Не. Казах голямата да е отдолу.
И тръгнаха към хола.
Мая остана до мен в коридора.
Не направихме от това велик момент пред децата.
Само си разменихме поглед.
После я попитах дали иска кафе.
Въпросът на Ани
По-късно, когато момичетата бяха в стаята, Ани слезе сама.
Държеше две чаши за сок.
— Мамо, може ли да те питам нещо?
Оставих кърпата.
— Разбира се.
Тя се приближи.
— Искам да кажа на София, че още сме приятелки. Ама ако пак я разплача?
Помислих.
— Можеш просто да ѝ кажеш какво чувстваш. Не е необходимо да говориш за очите ѝ.
Ани кимна.
Взе чашите и тръгна.
От горния етаж по-късно се чу:
— Аз не знаех какво да кажа тогава.
Пауза.
После:
— Но пак искам да идваш.
Не чух отговора.
Не се приближих, за да го чуя.
Това беше техният разговор.
Училищният понеделник
Връщането не беше приказно.
София не влезе усмихната и освободена.
Не остави очилата в чантата.
Мая я доведе по-рано, както бяха уговорили.
Учителката я посрещна спокойно.
Ани чакаше до вратата.
Не ѝ бяхме възлагали да бъде пазач.
Не трябваше да носи отговорност дали приятелката ѝ ще изкара деня добре.
Беше просто там.
София влезе с очилата.
Няколко деца я погледнаха.
Едно попита дали са нови.
— Да — отговори тя.
И седна.
Калоян не се приближи веднага.
Разговорите с него и останалите деца продължаваха отделно.
Никой не поиска София да приема извинение насред коридора само за да могат възрастните да кажат, че всичко е приключило.
През деня тя излезе веднъж от час с помощта на уговорения възрастен.
После се върна.
За онази седмица това беше достатъчно.
Нямаше права линия
Имаше добри дни.
Имаше и други.
Веднъж някой от друг клас се загледа в очилата ѝ и София отказа да влезе в столовата.
Друг път се прибра весела, защото беше решила трудна задача.
Не всичко имаше връзка с външността ѝ.
Тя можеше да бъде ядосана, защото Ани е взела лилавия флумастер.
Можеше да не харесва супата.
Можеше да се държи инатливо.
Наблюдавах се да не превръщам всяко нейно настроение в последица от преживяното.
Тя имаше право да бъде обикновено дете.
Не постоянно ранимо същество, около което всички говорят на пръсти.
И не герой, който трябва да ни вдъхновява с всяка усмивка.
Просто София.
Понякога мила.
Понякога ужасно убедена, че само тя знае как трябва да се строи къща от одеяла.
Извинението
Калоян се извини след време.
Срещата беше подготвена от възрастните и съобразена с това, което София можеше да понесе.
Не присъствах.
Мая ми разказа само онова, което сметна за нужно.
Той казал, че е взел очилата, след като тя му е казала да не го прави.
Не че „ако се е почувствала зле“.
Не че „само се шегувал“.
Че я е наранил.
София го изслушала.
Не го прегърнала.
Не обещала, че вече са приятели.
Отговорила:
— Не пипай нещата ми.
Той казал:
— Добре.
Когато Мая ми го разказа, усетих огромно облекчение.
Не защото седемгодишните бяха намерили съвършен край.
А защото на София беше позволено да постави проста граница, без да бъде карана да изглежда великодушна.
Онази вечер в кухнята
Беше през декември.
Навън беше тъмно още преди да довършим следобедните си задачи.
София беше у нас.
Момичетата рисуваха на кухненската маса, докато аз приготвях вечеря.
Чух как нещо изщрака.
Погледнах по навик.
София беше свалила очилата.
Почистваше едното стъкло с крайчето на специалната си кърпичка.
Ани беше наведена над листа.
— Тук ли да сложа комина? — попита тя.
София погледна рисунката.
— Не. Ще падне върху дървото.
— Комините не падат.
— Твоите могат.
Засмяха се.
Аз се обърнах към печката.
Не възкликнах.
Не се усмихнах прекалено широко.
Не повиках Мая да види.
След няколко минути София отново сложи очилата.
Това не развали нищо.
Не беше изпит, на който трябваше да получи отлична оценка за увереност.
Беше свалила очилата, когато е поискала.
И ги беше сложила пак, когато е поискала.
Какво казах на Мая
Когато дойде да я вземе, изчаках момичетата да обуят обувките си.
После ѝ разказах тихо.
Тя ме погледна внимателно.
— И ти какво направи?
— Продължих да беля картофите.
Мая се засмя.
После очите ѝ се напълниха.
— Благодаря.
Това „благодаря“ носеше толкова умора, че ми се искаше да я прегърна.
Попитах я дали иска.
Тя кимна.
Стояхме в тесния коридор между две детски якета и купчина ръкавици.
Нямаше музика.
Нямаше голямо признание.
Само две жени, които за малко можеха да не изглеждат напълно справящи се.
Отвън Ани извика:
— Мамо, може ли София да дойде и утре?
Мая се отдръпна и избърса очите си.
— Утре сме на гости при баба.
София простена с цялото драматично възмущение на седемгодишно дете.
И двете се засмяхме.
Рожденият ден
През пролетта Ани навърши осем.
За първи път сама направи списъка с гостите.
София беше написана най-отгоре.
Не с по-големи букви.
Не със сърце около името.
Просто първа, защото Ани беше започнала с нея.
На празника имаше игри, балони и спор кой е взел последната зелена чаша.
София носеше очила с малки сини цветчета по рамката.
Никой не ги дърпаше.
Едно дете ги похвали.
Тя каза:
— Аз ги избрах.
После тръгна да играе.
Когато дойде време за снимка, фотографът попита дали всички са готови.
Не каза на София да свали очилата.
Бяхме уточнили предварително да няма подобни настоявания към никое дете.
Тя остана с тях.
Усмихна се широко.
На снимката се виждаше липсващото ѝ предно зъбче.
Ани държеше ръката ѝ.
Това беше снимката, която дъщеря ми избра за рамката до леглото си.
Какво се беше променило в мен
Дълго се връщах към онова лято.
Към моето мълчание.
Бях права да не разпитвам София за тялото ѝ.
Но имаше и неща, които можех да направя по-рано.
Да поговоря с Мая за това как детето се чувства у нас, без да искам диагноза.
Да кажа, че забелязвам напрежение и искам да знам как мога да помогна.
Да не приемам, че щом едно дете е възпитано и тихо, значи му е спокойно.
Не започнах да следя всяко движение на приятелките на Ани.
Просто се учех да бъда по-достъпна.
Да не изпълвам всяка пауза със собствен отговор.
Да не убеждавам децата, че „няма нищо“, преди да съм разбрала какво има.
И да внимавам какво наричам страшно.
Защото думите понякога остават върху едно лице много по-дълго от чуждия поглед.
Финалът
Следващото лято момичетата отново рисуваха с тебешири пред гаража.
Бяха пораснали достатъчно, за да ми обясняват, че не разбирам правилата на играта им.
Стоях на прага с две чаши вода.
София беше сложила очилата си върху стъпалото.
Рисуваше синьо море.
Слънцето се показваше и скриваше зад облаците.
В един момент тя вдигна глава, присви леко очи и си сложи очилата отново.
Не попитах защо.
Не беше необходимо да знам дали го прави заради светлината, навика или нуждата да се почувства по-спокойна.
Това вече не беше загадка, която чаках да разреша.
Беше неин избор.
— Вода? — попитах.
Ани дотича първа.
София остана на колене до рисунката.
— След малко. Трябва да довърша острова.
— Ще ти я оставя тук.
Тя кимна.
После ме повика:
— Лельо Ирина?
Обърнах се.
— Може ли довечера пак да спя у вас?
Погледнах към съседната къща.
Мая поливаше цветята.
Вдигна очи и ни видя.
Направих знак, че трябва да се разберем.
Тя се усмихна.
— Ще го уточним с майка ти — казах.
София прие това като достатъчно добро начало.
Ани вече подскачаше до нея.
— Аз избирам филма!
— Миналия път ти го избра!
— Защото ти избра пуканките!
Спорът продължи с цялата сериозност, на която бяха способни.
Оставих водата на стъпалото и се прибрах.
През отворения прозорец чувах гласовете им.
Спомних си деня, в който Ани беше влязла разплакана и аз бях решила, че зад тъмните стъкла се крие нещо ужасяващо.
Сега знаех колко непълен е бил този страх.
Зад очилата имаше лице, което не ми дължеше обяснение.
Имаше преживяна болка.
Имаше тревога дали приятелството може да издържи един поглед.
Но имаше и момиче, което обичаше сини тебешири, строеше невъзможни покриви и винаги настояваше, че нейният филм е по-хубав.
Отвън се чу смях.
Не за нечия сметка.
Не смях, от който някой се крие.
Само две приятелки, които отново имаха цял следобед пред себе си.