Мъжът пред вратата ми не каза „добър вечер“. Не се представи. Само стоеше на площадката между третия и четвъртия етаж, с мокро черно яке и поглед, който не се отделяше от лицето ми.
Беше почти десет вечерта. Тъкмо бях измила чиниите и се канех да си легна рано, защото на сутринта имах първа смяна в дома за възрастни хора. Апартаментът беше тих. Синът ми Виктор беше на бригада в Слънчев бряг, майка ми спеше в другата стая, а по телевизора вървеше някакво старо предаване без звук.
Когато звънецът издрънча, първо помислих, че е съседката Мария. Тя често идваше да иска захар, лекарства за глава или да ми покаже сметката за парното, която никога не разбираше.
Погледнах през шпионката.
Мъжът беше непознат.
Отворих само с веригата.
– Да?
– Вие ли бяхте днес в аптеката до поликлиниката?
Не отговорих веднага.
– Защо питате?
Той погледна към вратата, после към мен.
– Защото жена ми се прибра с инсулин. И каза, че някаква жена пред нея е платила.
Спомних си.
Беше следобед. Бях отишла за лекарствата на майка ми и чаках на опашка зад дребна жена с избеляла лилава жилетка. Пред нея на плота стояха две кутии инсулин, тест-ленти и листче с рецепта.
Аптекарката беше сметнала сумата.
– Осемдесет и седем лева и четирийсет стотинки.
Жената беше започнала да рови в портмонето си. Извади дребни монети, две намачкани банкноти и накрая сложи всичко на плота.
– Имам шейсет и две – каза тихо. – Може ли само едната кутия? Другата ще я взема след два дни.
Аптекарката поклати глава.
– Госпожо, по тази рецепта са изписани и двете. Не е добре да прекъсвате.
– Знам – прошепна жената. – Но мъжът ми има още за довечера. Ще измисля нещо.
Не знам какво ме накара.
Може би защото видях как ръцете й треперят, докато брои стотинките. Може би защото майка ми също беше зависима от лекарства и знаех колко бързо една „ще измисля нещо“ се превръща в паника.
Извадих картата си.
– Доплатете с нея – казах на аптекарката.
Жената се обърна към мен, объркана.
– Не, не мога…
– Можете. Само този път.
Не й дадох името си. Не взех телефона й. Не исках благодарности. Просто си взех торбичката и излязох.
А сега съпругът й беше пред вратата ми.
– Да – казах. – Аз бях.
Той стисна челюсти.
– Защо?
– Защото имах възможност.
– Не ви е работа.
– Вероятно не. Но не можех да гледам как жена ви избира между две кутии инсулин.
Мъжът се приближи с половин крачка.
– Не знаете нищо за нас.
– Не е нужно да знам всичко, за да помогна.
– Не, не е нужно. Но сега знаете твърде много.
Погледнах го.
– Какво означава това?
Той се огледа към стълбите. По площадката нямаше никого. От съседния апартамент се чуваше как бебе плаче, после някой затвори прозорец.
– Жена ми не трябваше да купува тези лекарства – каза той. – Не и днес. Не и от онази аптека.
– Защо?
Той не отговори веднага.
Вместо това извади от джоба си касовата бележка.
На гърба й беше написано с червен химикал:
„Не давай инсулина на Георги.“
Мъжът вдигна очи към мен.
– Тя вече му го сложи.
Мъжът вдигна очи към мен.
– Тя вече му го сложи.
За няколко секунди не разбрах какво ми казва.
Стоях зад вратата, с ръка върху веригата, а той държеше касовата бележка така, че червените думи на гърба й се виждаха ясно.
„Не давай инсулина на Георги.“
Нещо в мен се стегна.
– Кой е Георги? – попитах.
– Съпругът ми.
– Вие сте…?
– Братът на жена му. Казвам се Петър.
Той говореше накъсано. Мокрото му яке лепнеше по раменете му, а по слепоочието му се стичаше дъждовна вода. Или пот. Не можех да преценя.
– Къде са те сега?
– Вкъщи. Той припадна преди малко.
– Обадихте ли се на 112?
– Жена ми се обади. Линейката идва.
– Тогава защо сте тук?
Петър ме погледна така, сякаш въпросът ме правеше глупава.
– Защото бележката е на касовата бележка. Вие сте платили. Вие сте последният човек, който е видял кой е бил в аптеката.
– Не съм видяла никой освен жена ви и аптекарката.
– Имаше още един човек.
Опитах се да си спомня.
Аптеката беше малка и задушна. Миришеше на спирт, крем за стави и мокри чадъри. Пред мен чакаше възрастен мъж, който си купуваше витамини. Зад мен имаше момиче с детска количка. До щанда за козметика стоеше жена с къса руса коса и черни очила, въпреки че навън беше облачно.
Тогава не й бях обърнала внимание.
– Имаше жена – казах. – Руса. С очила. Стоеше отстрани.
Петър пребледня.
– С бежово палто ли беше?
– Мисля, че да. Защо?
Той сведе глава.
– Това е Невена.
– Коя е Невена?
– Бившата му жена.
В коридора стана толкова тихо, че чух асансьора да се движи някъде над нас.
– Не разбирам – казах. – Защо бившата му жена би писала такава бележка?
– Защото от две години се опитва да ни съсипе.
– Как?
– Първо го обвини, че криел пари. После го съди за апартамента. Накрая почна да звъни на жена ми. Казваше, че Георги не бил добре, че щял да направи нещо лошо на себе си, че трябвало да го държим далеч от лекарства.
– А има ли причина да казва това?
Петър ме изгледа рязко.
– Какво искате да кажете?
– Нищо. Питам.
– Георги е болен. Диабетик е. Това не означава, че е опасен.
– Не казах, че е.
– Невена е луда. Това казвам.
Отдолу се чу спиране на кола. Петър се обърна към прозореца на стълбището.
– Линейката сигурно е при тях. Аз трябва да се връщам.
– Защо ми показахте бележката?
Той се обърна отново към мен.
– Защото ако питат, ще кажете, че тя е била там. Ще кажете, че сте я видели.
– Ще кажа каквото съм видяла.
– Точно това трябва да кажете.
Той слезе по стълбите, преди да успея да му отговоря.
Затворих вратата и останах до нея.
Майка ми беше излязла от стаята си. Носеше стария си халат и държеше бастуна, макар че вкъщи рядко го ползваше.
– Кой беше? – попита.
– Някакъв мъж от аптеката.
– Какъв мъж?
– Жената, на която доплатих инсулина… мъжът й е припаднал.
Майка ми ме гледаше.
– И защо идва при теб?
– И аз не знам.
– Знаеш. Нещо не е наред.
Тя винаги го казваше така. Не като въпрос. Като диагноза.
Аз бях на четиридесет и шест, но когато майка ми говореше с този глас, отново се чувствах на дванайсет. Тогава тя можеше да разбере дали съм се скарала с някого само по начина, по който оставям раницата в антрето.
– Има бележка – казах. – Някой е написал да не дават инсулина на мъжа.
Майка ми присви очи.
– И са му го дали?
– Да.
– Звънни на 112 и кажи всичко.
– Вече са се обадили.
– Не за тях. За бележката.
Седнах на дивана.
– Мамо, не знам дали не е някаква семейна война. Един казва едно, друг – друго. Аз просто платих в аптеката.
– Точно така започват най-лошите истории – каза тя. – Някой казва: „Аз нямам нищо общо.“ А после се оказва, че е бил единственият, който е видял нещо.
Тази нощ не заспах.
Първо чаках Петър да се обади. После се ядосвах на себе си, че чакам. После мислех за жената с лилавата жилетка – как стоеше пред аптечния плот и броеше монети. Беше ми благодарила, но не по онзи начин, по който хората се усмихват от облекчение.
Тя беше казала само:
– Вие не знаете какво правите.
Тогава реших, че говори от срам.
Сега думите й звучаха различно.
На сутринта получих обаждане от непознат номер.
– Госпожа Тодорова ли е? – попита женски глас.
– Да.
– Обаждам се от Пето районно. Казвам се инспектор Иванова. Искаме да ни посетите за кратък разговор относно инцидент от снощи.
– Как е Георги?
Настъпи пауза.
– Жив е. В болница е.
– Какво се е случило?
– Това ще се изяснява. Моля ви, елате до обяд.
Облякох се, приготвих закуска на майка ми и тръгнах. Тя не ме пусна сама.
– Ще дойда с теб – каза.
– Няма нужда.
– Има. Някой трябва да гледа дали не те карат да подписваш глупости.
– Мамо, това е полиция.
– Точно затова.
Не успях да я разубедя.
В районното миришеше на влажни папки, кафе и цигари, макар че никой не пушеше вътре. Инспектор Иванова беше млада жена с тъмна коса и светлосиня риза. Говореше спокойно и не ме прекъсваше.
– Разкажете отначало – каза тя.
Разказах.
За аптеката.
За жената с лилавата жилетка.
За сумата.
За това как платих.
За русата жена с очилата, която стоеше до щанда за козметика.
За Петър пред вратата ми.
За бележката.
Когато стигнах до думите „тя вече му го сложи“, инспекторката записа нещо по-дълго.
– Познавате ли семейството?
– Не.
– Казали ли са ви адреса си?
– Не. Петър каза само, че са близо.
– Как е разбрал къде живеете?
Този въпрос ме накара да се почувствам студена.
– Не знам.
– Плащали ли сте с карта?
– Да.
– Аптеката пази ли данните ви?
– Нямам представа.
Инспектор Иванова се облегна назад.
– Ние също ще проверим.
Майка ми се намеси.
– Няма как да е нормално непознат мъж да намери адреса на дъщеря ми, само защото е платила в аптека.
Инспекторката кимна.
– Съгласна съм. Това също е предмет на проверка.
– Какво му е станало на Георги? – попитах.
– Получил е тежка хипогликемия.
– Но това не е ли от ниска кръвна захар?
– Да.
– А инсулинът…
– При неправилна доза инсулин може да се стигне до опасно понижение на кръвната захар. Но нека не правим заключения, докато не излязат резултатите.
– Кой му е поставил дозата?
– Съпругата му, Яна.
– Жената с лилавата жилетка?
– Да.
– Тя знаела ли е за бележката?
Инспекторката ме погледна.
– Бележката е била открита по-късно. На гърба на касовата бележка. Не е ясно кога точно е написана.
– Вие мислите ли, че русата жена я е написала?
– Не мога да коментирам.
След разговора ми показаха стоп-кадри от камерите в аптеката.
Видях себе си.
Стоя зад Яна, с торбичката за лекарства на майка ми. Видях как Яна брои пари. Видях как се навеждам към аптекарката и подавам картата си.
После видях жената с русата коса.
Не беше само до щанда.
В един момент тя се приближи до касата. Наведе се към рецептурния лист, докато Яна търсеше портмонето си. После отново се отдръпна.
– Виждате ли? – попита инспектор Иванова.
– Да.
– Разпознавате ли я?
– Не. Но това е жената.
– Тя не е Невена.
– Какво?
– Жената, която Петър нарече Невена, не съвпада с лицето от камерите. Невена Георгиева е с кестенява коса и не е била в града вчера. Имаме данни, че е в Стара Загора.
– Тогава защо ми е казал, че е тя?
– Това ще го попитаме.
Излязох от районното с усещането, че някой е разместил всички мебели в главата ми.
Петър беше излъгал.
Но защо?
И защо беше дошъл при мен?
Докато вървяхме към спирката, майка ми каза:
– Видя ли? Няма да се месиш, ама вече си вътре.
– Не ми помагаш.
– Помагам ти да не си затваряш очите.
Прибрахме се следобед. На входа ме чакаше плик, пъхнат под вратата.
Нямаше име.
Вътре имаше снимка.
На нея беше жената от аптеката, Яна. Седеше на кухненски стол, а до нея стоеше мъжът от предната вечер – Петър. Той държеше ръката й, но не по начин, който изглеждаше близък.
По начин, който изглеждаше като предупреждение.
На гърба на снимката имаше написано:
„Не вярвайте на Петър.“
Майка ми извади телефона си.
– Снимай го. Не пипай повече.
– Мамо, вече го пипнах.
– Е, поне не го гали.
Това беше нейният начин да каже, че е уплашена.
Обадих се на инспектор Иванова. Тя каза да не излизам и че ще изпрати човек да вземе плика.
Докато чаках, мислех за Яна.
За онзи поглед в аптеката.
За това, че ми каза: „Вие не знаете какво правите.“
Не беше благодарност.
Беше предупреждение.
Инспектор Иванова дойде лично. Носеше ръкавици и прозрачна папка. Взе снимката, плика и бележката, която бях снимала на телефона.
– Откъде е това? – попита.
– Беше под вратата.
– Някой видя ли кой го остави?
– Не.
Тя огледа коридора.
– Камери има ли?
– Само на входа. Домоуправителят ги сложи след като откраднаха колело.
– Ще изискаме записа.
– Какво става? – попитах. – Кажете ми поне дали Яна е добре.
Инспекторката се поколеба.
– Яна е в болница. Не е пострадала физически.
– Тогава защо е там?
– В шок е. Георги е в интензивно отделение.
– Петър при тях ли е?
– Към момента не е установен.
– А защо той лъже за жената от аптеката?
– Това искаме да разберем.
Тя тръгна към вратата, после се обърна.
– Госпожо Тодорова, не отваряйте на никого. И ако Петър ви потърси, не спорете. Обадете се веднага.
След като си тръгна, майка ми седна на дивана и каза:
– Ще сменим патрона.
– Не можем да сменим патрона просто така.
– Можем. Аз имам пари.
– Мамо…
– Нямам много. Но не искам да спя и да мисля, че някой ще отвори.
Сменихме патрона още същата вечер.
На следващия ден научих нещо, което ме накара да се почувствам глупаво, че изобщо бях мислила за Невена като за „лудата бивша жена“.
Инспектор Иванова ми се обади.
– Проверихме камерите на входа. Пликът е оставен от жена.
– Коя?
– Не виждаме ясно лицето, но имаме предположение.
– Яна?
– Не. Жената от аптеката.
– Русата?
– Да.
– Но вие казахте, че не е Невена.
– Не е Невена. Казва се Маргарита Атанасова. Бивша счетоводителка на малка фирма, свързана с Петър.
– Каква фирма?
– Фирма за медицински консумативи.
Седнах.
– Какво общо има това с инсулина?
– Още не знаем. Но има данни за нередности с рецепти и доставки. Не мога да кажа повече.
– А Яна?
– Яна е казала, че не познава Маргарита.
– Вярвате ли й?
– Не коментираме оценки. Събираме факти.
След като затворих, отидох до аптеката.
Не знам защо.
Може би защото исках да видя мястото, в което всичко започна. Може би защото имах нужда да попитам аптекарката дали е видяла нещо. Или просто защото не можех да стоя вкъщи и да чакам други хора да решат каква история съм попаднала да играя.
Аптекарката се казваше Мая. Познах я веднага по очилата и по начина, по който държеше химикала между пръстите си.
Когато ме видя, лицето й се напрегна.
– Вие сте жената, която плати.
– Да.
– Полицията вече говори с мен.
– Не искам да ви преча. Само… Яна каза ли ви нещо тогава?
Мая погледна към другата фармацевтка, после към задната врата.
– Не трябва да говорим тук.
– Разбирам.
– Но мога да ви кажа само едно. Когато тя излезе, се върна за малко.
– Яна?
– Да. Беше сама. Каза, че е забравила телефона си. Тогава ме попита дали касовата бележка може да остане при мен.
– Защо?
– Каза, че не иска мъжът й да я види.
– Георги?
– Не. Брат му.
Усетих как стомахът ми се свива.
– Петър.
Мая кимна.
– Тя беше ужасена. Аз я попитах дали иска да се обадя на полицията. Тя каза: „Не. Ако разбере, че говоря, ще направи така, че всички да мислят, че аз съм виновна.“
– За какво виновна?
– Не каза.
– А бележката?
– Не съм я виждала.
– Някой друг имаше ли достъп до касовата бележка?
– Жената с очилата стоеше наблизо. Но не мога да кажа дали тя е писала нещо.
– Защо Яна не ми каза?
Мая ме погледна с тъга.
– Може би защото сте й помогнали точно когато се е страхувала, че никой няма да й повярва. Понякога това прави хората още по-уплашени.
Същата вечер Петър ми се обади.
Не от номер, който познавах.
– Госпожо Тодорова? – каза.
– Къде сте?
– Не е важно.
– Важно е.
– Не. Важното е да спрете да ровите.
– Защо дойдохте у нас?
– За да ви предупредя.
– За какво?
– Че Яна ще се опита да ви въвлече.
– Яна е в болница.
– Разбира се, че е. Тя винаги е жертвата.
– Какво сте направили на брат си?
Той замълча.
– Нищо. Георги е болен човек. Сам си е объркал дозата.
– А бележката?
– Някой иска да ме натопи.
– Кой?
– Маргарита. Тя краде от фирмата. Държах й сметка и сега си отмъщава.
– Тогава защо излъгахте, че жената в аптеката е Невена?
– Защото не исках да замесвате Маргарита.
– Защо?
– Защото ако я намерят, тя ще разкаже каквото й изнася.
– Какво може да разкаже?
Той въздъхна.
– Вие сте добра жена, госпожо Тодорова. Платихте лекарствата. Не ставайте глупава жена.
– Това заплаха ли е?
– Това е съвет.
Затворих.
Ръцете ми трепереха, но не отворих прозореца, не плаках и не звъннах на майка ми. Просто записах часа на разговора, номера и всичко, което беше казал.
После се обадих на инспектор Иванова.
На следващия ден полицията задържа Петър.
Не ми казаха къде. Не ми казаха как. Разбрах само, че са го намерили в квартира на негов познат. При него имало телефон с няколко SIM карти, документи и списък с имена.
Сред имената било и това на Яна.
И на Георги.
И на още няколко души, за които нищо не знаех.
Два дни по-късно инспектор Иванова ме помоли да отида в болницата. Не като свидетел по разпит. Каза, че Яна иска да говори с мен.
Не исках.
Честно казано, страхувах се.
В главата ми Яна беше станала и жертва, и възможен извършител, и жена, която може би е знаела повече, отколкото казва. Не знаех какво ще видя, когато вляза.
Тя лежеше в малка стая с още едно празно легло. Лилавата й жилетка беше сгъната на стола. Беше с болнична нощница, косата й беше сплъстена, а лицето – сиво от умора.
Когато ме видя, се разплака.
– Съжалявам – каза.
– За какво?
– Че ви въвлякох.
– Не ме въвлякохте. Някой друг го направи.
– Аз знаех, че ще стане нещо.
Седнах до леглото.
– Какво знаехте?
Тя погледна към вратата.
– Петър не е брат ми. Той е брат на Георги. Но отдавна не е като брат за него. Откакто Георги се разболя, Петър се занимава с парите, с рецептите, с документите. Казва, че помага.
– Каква е фирмата?
– Медицински консумативи. Доставят на малки аптеки. Петър намира хора, които не разбират документите. Кара ги да подписват неща. Някои рецепти минават през фирмата. Някои лекарства изчезват.
– А Георги?
– Георги откри, че Петър е използвал неговите данни. Правил е заявки на негово име. Понякога излизаха повече количества, после ги продаваше на други хора. Георги искаше да го спре.
– И Петър се опита да го убие?
Яна сведе глава.
– Не знам. Не искам да кажа нещо, което не мога да докажа.
– Какво се случи в онази вечер?
Тя затвори очи.
– Когато се върнах от аптеката, Петър беше вкъщи. Не знам как беше разбрал, че ще взема инсулина оттам. Той каза, че ще помогне на Георги, защото аз съм била разсеяна. Подготви инжекцията. Аз бях в кухнята. После Георги започна да се поти и да говори несвързано.
– И вие видяхте бележката чак след това?
– Да. Касовата бележка беше пъхната между листчетата. Не знам кой я е написал. Но когато я прочетох, вече беше късно.
– Защо не се обадихте на полицията?
– Обадих се на 112. Петър каза, че ще обясни. После излезе. Аз… аз не знаех какво да правя.
– А снимката под вратата ми?
Тя ме погледна.
– Не съм я оставяла.
– Маргарита ли беше?
Яна преглътна.
– Мисля, че да. Тя ми се обади преди седмица. Каза, че има документи. Че Петър е направил нещо ужасно. Аз й казах да не ми звъни повече.
– Защо?
– Защото вече не вярвах на никого.
Тази фраза остана във въздуха.
Не можех да я осъдя.
Не можех и да я оправдая.
Можех само да видя колко дълго една жена е живяла между двама мъже и чужди документи, докато накрая не е започнала да вярва, че всяко решение ще я направи виновна.
Преди да си тръгна, Яна хвана ръката ми.
– Защо платихте?
Отново същият въпрос.
– Защото не трябваше да избирате коя кутия инсулин да купите.
Тя поклати глава.
– Не разбирате. Аз имах пари.
– Тогава защо брояхте монети?
Сълзите й потекоха.
– Защото Петър ми беше взел картата. Казваше, че аз не умея да управлявам парите. Беше ми оставил само толкова. Искаше да види дали ще се унижа. Искаше да ми напомни, че без него не мога.
В онзи момент разбрах защо ми беше казала, че не знам какво правя.
Като доплатих лекарствата, бях счупила част от контрола му.
Не голяма.
Не достатъчна.
Но достатъчна, за да го ядоса.
Маргарита се появи сама два дни по-късно.
Дойде в районното с адвокат и черна папка. Не я видях, но инспектор Иванова ми каза, че е предала документи, разпечатки на плащания, копия от заявки и записи на разговори.
Оказа се, че Петър е използвал фирмата, за да прави фалшиви доставки и да пренасочва лекарства. Георги беше разбрал. Беше казал, че ще подаде сигнал. Петър беше заплашвал и него, и Яна.
Бележката не беше написана от Невена.
Не беше написана и от Маргарита.
Беше написана от самата Яна.
В аптеката, докато Петър не я е виждал, тя беше написала на гърба на бележката: „Не давай инсулина на Георги.“
Не защото е знаела точна доза. Не защото е била сигурна какво ще направи Петър.
А защото беше чула разговор между него и Маргарита предишния ден. Чула беше думите „довечера“, „инсулин“ и „ще изглежда като грешка“.
Не е знаела какво да направи.
Затова беше оставила бележката.
Но не на правилното място.
Пъхнала я беше между касовата бележка и рецептата, после беше забравила. Или се беше уплашила. Или в онзи момент просто не е успяла да се спаси от собственото си мълчание.
Това беше най-тъжното.
Понякога човек има предупреждение в ръцете си и пак не успява да го изрече навреме.
Георги оцеля.
Остана в болница почти две седмици. Лекарите казали, че ако линейката беше дошла по-късно, последствията щели да са тежки. След като го изписаха, полицията разговаря с него. Той потвърди, че Петър е контролирал документите и че го е заплашвал.
Петър остана в ареста.
Не знаех дали някога ще бъде осъден. Такива случаи се влачат. Документи се губят. Свидетели се отказват. Хората започват да казват, че нищо не било сигурно.
Но този път имаше записи.
Имаше документи.
Имаше Маргарита.
Имаше Яна, която най-накрая говореше.
И имаше една жена от аптеката, която не беше избрала да бъде смела. Беше просто отчаяна. Но понякога отчаянието намира път към истината.
Месец след случилото се Яна дойде до дома ми.
Не позвъни късно. Беше събота следобед. Слънцето влизаше през прозореца на кухнята, а майка ми белеше картофи и се правеше, че не слуша.
Яна стоеше на прага с хартиена торба.
– Донесох ви нещо – каза.
– Не беше нужно.
– Знам. Но исках.
В торбата имаше домашна баница. Не изглеждаше съвършена. Беше леко прегоряла от едната страна и явно беше увита набързо в хартия.
– Георги е вкъщи – каза тя. – Слаб е, но е вкъщи.
– Радвам се.
– И аз.
Стояхме неловко няколко секунди.
– Как сте вие? – попитах.
Тя се усмихна тъжно.
– За пръв път от години не знам. Но май това е по-добре от преди.
– Петър няма да ви контролира оттук нататък.
– Дано.
Майка ми остави ножа на масата.
– Ще ви контролира само ако пак му дадете място да го прави – каза тя.
– Мамо – прошепнах.
Яна не се обиди.
Напротив. Кимна.
– Права е.
Майка ми я погледна строго, но после посочи стола до масата.
– Седнете. Баница се яде топла, макар че тази е прегоряла.
Яна се засмя. Истински. За първи път я виждах да се смее.
Седнахме трите в кухнята. Говорихме за обикновени неща – за цените, за времето, за това как майка ми твърди, че само тя знае как се прави правилна баница.
Но под тези думи стоеше нещо друго.
Една жена беше направила малка крачка в аптеката.
Аз бях направила малка крачка с картата си.
Яна беше оставила малка бележка.
Нито едно от тези неща само по себе си не беше спасило Георги.
Но когато истината започна да се събира – касова бележка, камера, телефонен разговор, снимка под врата, чужд страх – човекът, който беше разчитал всички да мълчат, остана без място да се скрие.
Когато Яна си тръгна, майка ми ме погледна.
– Виждаш ли?
– Какво?
– Не трябва да се месиш във всяка работа.
– Знам.
– Но когато човек е пред теб и не може да си купи лекарствата, понякога трябва да се намесиш.
– Това ли ми казваш?
– Не свиквай. Само този път.
Усмихнах се.
После прибрах чашите от масата и погледнах към вратата.
Там, където преди месец стоеше Петър с мокрото си черно яке, сега имаше само тих коридор и миризма на прясно изпечена баница.
Не знаех какво щеше да стане с делото. Не знаех дали Яна и Георги щяха да останат заедно. Не знаех дали тя някога щеше напълно да се освободи от страха.
Но знаех, че вече не е сама.
А понякога това е първата доза от лекарството, което никоя аптека не може да продаде.