Наталия се прибираше вкъщи от работа, изморена като куче, впрочем, както винаги. Вкъщи я очакваше красавецът ѝ мъж Вениамин, по волята на съдбата, останал без работа преди повече от година и в момента официално си търсещ такава. Наталия си представи дали Вениамин сега спи, почивайки си след многочасово седене пред телевизора, или все пак не.
Навярно сега пред нея пак ще се появи заспалата му муцуна. В тези моменти Наталия мразеше мъжа си и, общо взето, имаше защо. През последната година Вениамин окончателно се беше превърнал в безделник и мързел, настанил се трайно на врата ѝ и нежелаещ никакъв друг живот за себе си.
Приближавайки се към входа на блока, Наталия си представи следната картина. Ето сега ще влезе в апартамента и ще види как мъжът ѝ спи на дивана в хола пред телевизора и хърка като дявол. Тя ще отиде при него и ще ритне дивана с все сила, за да скочи Вениамин като попарен.
Ех, каква смешна и нелепа муцуна ще направи. А след това тя с огромно удоволствие ще му прочете лекция за това какъв паразит е в действителност. Той отначало ще спори и дори ще се кара, а после, поразен от хиляда аргумента, ще бъде принуден да се съгласи.
Ще го хване срам и той наистина ще започне да си търси работа, поне някаква. Изкачвайки се на осмия етаж, Наталия отвори входната врата на апартамента и, уморена, приседна на табуретката до вратата, за да си почине. Вениамин беше вече тук.
Дежурно целуна жена си по бузата, сграбчи двете огромни чанти с продукти, донесе ги до кухнята и започна да разглежда съдържанието им. Докато мъжът ѝ шеташе в кухнята, Наталия почти без сили съблече ботушите и якето си, а после веднага се отправи към банята. Бързо взе душ, привично се преоблече в домашни дрехи и влезе в кухнята.
По това време Вениамин вече беше разположил съдържанието на пакетите на масата за хранене.
— Наташ, а това защо? — Вениамин неодобрително кимна към голямата опаковка със зеленчукова смес.
— Ами ти какво, не виждаш ли какво пише там? Това е комплект зеленчуци за пържене по френски.
— А откога изведнъж станахме французи? — разочаровано завайка се Вениамин. — Измислила си го. От какъв зор изведнъж ще почна да се храня с трева. Аз, между другото, изобщо не съм французин. Месото къде е? Няма ли да имаме месни ястия днес изобщо? Мъжът трябва да яде месо!
— Къде видя мъж тук? — съвсем сериозно поинтересова се от мъжа си Наталия, гледайки го право в очите.
— Говори ми още! — без да обръща никакво внимание на нападката от страна на жена си, отговори ѝ Вениамин. — Ти си готви твоите зеленчуци. Аз не съм козел, че да ям това. Кюфтета отдавна те моля да изпържиш. Сигурно вече цяла седмица. Е, може и сарми да направиш. Зелеви листа ей там имаш.
— Има, ама не за твоя чест, — авторитетно заяви Наталия. — Каквото сготвя, това ще ядеш. Сега изчакай, да си почина малко… Аз днес много се уморих.
— Ами от какво се уморяваш толкова? Ти цял ден седиш на стол. Ей това не разбирам, твоята работа.
— Не разбираш ли, казваш? Правилно. С какво да разбираш? Мозъкът ти отдавна е атрофирал. И не е чудно. Цяло денонощие спиш, гледаш телевизия и си играеш на танкитата.
— А ти самият с какво се занимаваше днес цял ден? Работа ли търси?
— Разбира се, — подигравателен тон отговори ѝ Вениамин. — Аз днес позвъних в 22 фирми, между другото. Водих преговори около четири часа без прекъсване. А сега съм уморен и искам да плюскам.
— Е, щом си водил преговори, значи, имаше за какво да се говори. Имаш ли някакви успехи или както винаги?
— Ох, какви успехи, Наташ! Не знаеш ли какви работи предлагат напоследък? Караш, значи, до другия край на града, а заплатата минималка малко над прага на бедност. Е, това не е ли подигравка?
— Е, какво, Веня, поне така. Поне нещо да носеше вкъщи, поне минималка, и това щеше да е радост. На самия тебе щеше да ти е по-лесно да живееш, така ли е или не?
— Според теб аз съвсем ли съм глупак? — Вениамин завъртя очи. — Аз, между другото, съм отличен специалист в своята област. Имам висока квалификация и опит. От какъв зор ще работя за минималка. Няма такова нещо, по-добре ще изчакам. Нормална работа рано или късно все пак ще ме намери.
— Не знам ти как, а аз в този план съм оптимист. И вярвам в светлото си бъдеще. А само щом почнеш да се съгласяваш на всякакви дреболии, животът веднаш ще отиде по дяволите. Това ти го казвам съвсем сигурно.
Вярвате или не, но подобни диалози в семейството на Наталия и Вениамин се случваха доста често. Не, не ежедневно, разбира се, но поне веднъж седмично се заговаряше за това. И всеки път Вениамин демонстрираше на съпругата си своя неудържим оптимизъм в плановете си за бъдещето. А всъщност продължаваше да си стои вкъщи, да гледа денонощно футболния канал, а между мачовете да играе на танкитата. Вениамин остана без работа преди около година. На жена си мъжът живописно описваше, че е станал жертва на заговор на негодници-колеги, които замислили сложна интрига, за да го изкарат от работното място. Много му завиждаха, конкуренцията за мястото му беше огромна, а сили, за да се задържи на повърхността, в един момент не му останаха.
Обаче малко по-късно, благодарение на едно момиче, което работеше в счетоводството на това предприятие, Наталия научи достоверно, че Вениамин с позор е бил изгонен от работа съвсем по друга причина. Един ден той значително закъснял за работа, а когато директорът започнал да му го натяква, той го пратил по дяволите, за което незабавно е бил уволнен без право на възстановяване. Оттогава Вениамин постепенно се превърна в съвсем друг човек.
Той се превърна във вечно мрънкащо същество, което прекалено високо ценеше труда си, за да започне работа където и да е. На жена си той лъжеше, че по цял ден звъни по различни фирми в търсене на работа, а всъщност това той спря да прави почти веднага.
Всичко го устройваше и така. Наталия работеше за трима и печелеше нелошо. Поне на него, Вениамин, му стигаше за бира и ядене, а повече общо взето нищо не му и трябваше. Освен това Наталия особено не се караше на мъжа си за безделието му, защото беше сигурна, че той си търси работа, без да си поема дъх. И затова скандали в семейството им почти нямаше, което пак му идваше добре, за да води такъв нестандартен начин на живот.
Когато се прибираше от работа, Наталия, по правило, си почиваше малко, а после се захващаше да готви, да мие чинии, да чисти вкъщи, да пере и глади дрехите. Това беше нейната втора смяна. Тя, разбира се, не носеше пари в семейството, обаче благодарение на нея и мъжът, и жената бяха сити, облечени и обути, а в дома им се поддържаше ред и чистота…
Наталия понякога имаше и трета смяна. През последната година жената се беше обучила да попълва продуктови картички в онлайн платформи, и когато имаше поръчки, ги изпълняваше, понякога доста след полунощ. Обаче това занимание също носеше в семейството някакъв доход. Затова, когато ѝ стигаха и сили, и време, Наталия се занимаваше охотно и с тази работа. Разбира се, че след третата смяна жената просто падаше на леглото и остатъка от нощта спеше, набирайки сили за следващия дълъг работен ден.
Сутрин пък Наталия тръгваше за основната си работа в офиса. Да, тя, по правило, през целия работен ден заема седящо положение в креслото, както съвсем правилно забеляза Вениамин. Само че това не променя нещата, тъй като Наталия работи с такова темпо, че всичките ѝ сили се изпаряват от безкрайни преговори, съгласувания, вземане на ефективни решения и всякаква друга работа с мозъка. А след основната работа Наталия, по правило, се отбива в супермаркета, за да купи продукти за себе си и Вениамин.
А той лежи по цял ден пред телевизора, чеше си корема и чака жена му да му донесе нещо за ядене. Сам той по този повод не е готов да си мръдне и пръста. Той смята готвенето за чисто женско занимание и на това основание не желае да участва в това. Защо на Наталия ѝ трябваше такъв живот, тя и сама не знае. Според нея тази ситуация изглежда като временна, готова всеки момент да се разреши, щом само мъжът ѝ си намери работа. А докато Вениамин търси, Наталия трябва да направи всичко възможно, за да печели за двама.
Случваха се в семейството на Наталия и Вениамин и такива разговори. Наталия имаше близка приятелка, Валентина. Когато Наталия ѝ разказваше за семейния си живот, приятелката ѝ охкаше. И започваше да недоумява защо търпи всичко това и докога ще продължава. „Изгони го от вкъщи, Наташ. Той е търтей, само плюска за трима, ами освен това и ти се подиграва. Ей му животът, чисто дете, на готово. И той няма никакво право над апартамента ти, тъй като си го купила преди брака. Така че, Наташа, гони го смело. Без него ще ти бъде милион пъти по-лесно и по-добре.“
В дълбините на душата си Наталия разбираше, че Валентина е права. Обаче въпросът изобщо не беше в това. Момичето все още не беше забравило онзи романтичен мъж, смел и весел, какъвто Вениамин винаги беше преди. Тя помнеше онзи случай, когато се беше покатерил през прозореца на втория етаж на студентското общежитие с огромен букет хризантеми, как я почерпи с мороженно и трогателно се грижеше за нея, когато се разболя. Спомените ѝ не позволяваха да изгони мъжа си от апартамента. В душата си Наталия все още обичаше онзи стар Вениамин и много се надяваше, че някога той ще се върне при нея, проявявайки себе си.
Един ден сутринта, събуждайки се от будилника, Наталия почувства, че се е разболяла и днес просто няма да може да работи. Тресеше я озноб. По всичко личи, че имаше много висока температура. Едва ставайки от леглото, тя стигна до кухнята, където в шкафа имаше хапчета. Разрови се в лекарствата, намери подходящо, взе го и се върна в леглото…
След половин час ѝ стана малко по-добре и успя да позвъни на началника си, за да му докладва ситуацията, а след това затъна в сън. Обаче не ѝ беше писано да спи дълго, тъй като я разбуди изненадан мъжът ѝ.
— Наташ, ти защо спиш? Кой ще ходи на работа?
— Разболях се, Ваня, — отговори му Наталия и сама се изненада от гласа си. Напомняше скърцане на железен гвоздей по стъкло.
— Ами закуската? Искаш ли да ядеш? — изстреля Вениамин, дъвчейки коричка хляб. — Може би все пак ще станеш и ще направиш поне нещо?
От тези думи нещо се преобърна в душата на Наталия. Тя привдигна се от леглото и смълча мъжа си с презрителен поглед.
— Какво, искаш да закусваш? Огладнял си, нали?
— Ами разбира се, — съгласи се с предположението на жена си Вениамин. — Хайде ставай, приготви нещо.
И Наталия стана, а ознобът ѝ изчезна като с ръка. Тя извади от шкафа голяма чанта и започна пред очите на изумения си мъж да събира там неговите неща. Когато чантата се напълни догоре, тя я връчи на Вениамин с думи, казани с най-решителния тон, който не търпеше възражения.
— Вън оттук! Бързо се махай!
Наталия не помнеше добре какво стана после. В паметта ѝ останаха само изумените очи на мъжа ѝ, който се опитваше да каже нещо в отговор на бурната, като водопад ругатня на Наталия, изливаща се като мощен поток към него. Жената буквално избухна. Всичко, което търпеше цяла година, се изля сега от нея. Тя буквално изблъска Вениамин заедно с чантата през вратата, и, останала сама, падна безчувствено на леглото и заспа дълбок, непробуден сън. Събуди се едва на следващата сутрин.
Почти денонощие беше в несвяст, когато се свести, се почувства оздравяла и пълна със сили. Сега започна да ѝ става ясно, че животът ѝ от този момент нататък ще се промени коренно. Дошла на себе си, Наталия отиде на работа, а след нея, както винаги, влезе в магазина, където купи парче сирене, кутия бонбони и бутилка червено вино. Жената изведнъж осъзна, че изобщо не ѝ е нужно да купува куп продукти, както правеше обикновено. Приближавайки се с лека чанта към входа на блока, тя видя Вениамин, седнал на пейката, с цигара в устата. В ръцете му блестеше малка розичка в лъскава целофанена обвивка.
— Какво искаш? — Наталия беше неприятно изненадана, виждайки мъжа си.
— Ами как така? Аз всъщност при теб дойдох. Нали си ми любимата жена, все пак! — разкри целта на посещението си Вениамин.
— Е, и какво? Какво искаш от мен?
— Какво искам ли? Ами, нали днес трябва да получиш заплата, така ли е или не?
— Е, и какво? — Наталия усети, че нещо не е наред, и се намръщи. — На теб пък какво ти е от това? Какво ти влиза в работа дали съм получила заплата или не?
— Виж сега, — Вениамин започна търпеливо да обяснява на пръсти, — ти си ми жена, следователно, аз съм ти законният съпруг. Имаме си документ за това. От това какво следва? Ами това, че цялото имущество, което сме придобили, докато сме били мъж и жена, се смята за общо и се дели поравно между съпрузите.
— Нали вече ти дадох всичките ти дрипи, нали? — не разбра Наталия. — За какво общо имущество говориш? За мебели ли? Или за чиниите и лъжиците?
— Не, — спокойно отговори Вениамин, — мебелите и чиниите ползвай със здраве. Тук нямам претенции към теб. Дай ми пари, моля те, и ще те оставя. Честна дума.
— Какви още пари ти трябват от мен? — Наталия започваше да се дразни от подигравателно поучителния тон на мъжа ѝ.
— Слушай, Наташ, само от един ден не живеем заедно, а ти без мен вече не можеш да съобразиш елементарно нещо, — иронизира Вениамин. — Какво не е ясно? Днес получи заплата. Така че бъди любезна, благоволи да ми преведеш точно половината от тези пари, тъй като по закон имам пълно право на тях.
Накрая Наталия разбра какво иска Вениамин от нея. И от това разбиране долната ѝ челюст увисна.
— Ах ти, търтей, да му отчислиш половината! Паразит! — очите на жената заблестяха.
— Да, правилно разбра. Трябва ми моята половина от заплатата ти. Ето и всичко. Искаш в брой, искаш на карта преведи. Няма значение за мен. Не съм горд и не съм капризен. Всичко ще приема.
След тези думи, казани с поучително ироничен тон, Наталия избухна от гняв. Тя хвърли поглед към чантата си, в която имаше сирене, бонбони и вино, сграбчи я за дръжките и, замахвайки се както трябва, започна от сърце да го удря с нея по муцуната на Вениамин. Първите два удара не бяха съвсем успешни, защото попаднаха в рамото. Обаче третият майсторски достигна целта си. Чантата се удари право в лицето на мъжа ѝ, принуждавайки го болезнено да изкрещи и да се отдръпне, покривайки лицето си с ръце.
— Хайде, махай се оттук, иначе ще те оправя така, че майка ти няма да те познае.
— Наташ, какво ти става? Каква муха те ухапа? Какво ти е? — закрещя Вениамин. — Хайде спри веднага, спри се.
Вместо отговор Наташа продължаваше да налага благоверния си с чантата по муцуната. След поредния удар се раздаде мощен трясък… Явно вътре в чантата се е счупила бутилката с вино. Наталия отбеляза този факт и разбра, че сега чантата ѝ е безвъзвратно повредена и ще трябва да си купи нова.
— Махай се оттук, махай се, — повтаряше си тя, гледайки Вениамин с изцъклени от бяс очи.
— Знаеш ли какво, Наташа, аз няма да ти простя това, няма да го оставя така, — изпищя Вениамин, но моментално се оттегли, почувствайки поредния удар с чантата по главата. — Ще доказвам правотата си чрез съд, защото юридически съм прав, половината от заплатата ти по закон принадлежи на мен.
— Още утре, направо от сутринта, ще отида и ще подам молба за развод, — закрещя Наталия с цяла улица. — Ето така се залепи за мен паразитът. Е, нищо, скоро ще се отърва от теб и най-накрая ще започна да живея нормален живот.
— Че кой ще ти даде тоя развод? Аз нямам намерение да го правя, дори не се надявай. Така че хайде сега да се разберем по доброто. Или сега веднага ще ми дадеш парите, или после чрез съд пак ще трябва да ми дадеш всичко.
Наталия свали „убитата“ чанта, в която нещо жално заквича.
— Слушай тук, Ваня, щом вече стана така, трябва да привлечем към този въпрос юрист. Хайде да се срещнем в събота или неделя, за да обсъдим всичко, но с компетентен юрист, така че никой от нас след това да няма проблеми.
— Добре, добре, — отговори Вениамин, с опаска поглеждайки към ръката на жена си с чантата. — Ако ти не разбираш, то за какво? Този юрист ще ти обясни всичко. Къде ще се срещнем?
— Хайде в неделя в четири часа в ресторант „Плачещата върба“.
— Разбрано, — примирително отговори Вениамин и подаде на Наталия чудом оцелялата в ръцете му розичка.
Жената сграбчи цветето и моментално го хвърли в кофата, стояща до входа, обърна се и без да се сбогува, тръгна към вкъщи. Вениамин я изпрати с поглед, изразяващ непонятно чувство, а след това също се оттегли.
В ресторант „Плачещата върба“, където се договориха да се срещнат мъжът и жената, беше наистина уютно, дори донякъде приказно. Наталия беше тук за пръв път. Влизайки вътре заедно с юриста, тя веднага забеляза Вениамин. Той седеше на една от централните маси и пиеше газирана напитка.
— Здравей, Наташ, а това кой е? — Вениамин спря поглед на спътника на Наталия. — Нали май искаше да доведеш юрист?
— Това е юристът, казва се Карл Абрамович, запознайте се, — отговори Наталия. — А това е Вениамин, засега все още законният ми съпруг.
— Здравей, засега все още законен съпруг, — иронизира юристът и, сваляйки си сакото, остана по обикновена бяла тениска, която откровено демонстрираше напомпани бицепси и изпъкнали гърди. — Е, какво, приятелче, хайде разказвай какви претенции имаш към клиентката ми.
Вениамин никак не очакваше да види толкова мощен мъж и седеше мълчаливо, глупаво прехвърляйки поглед от жена си към юриста и обратно. Междувременно Карл Абрамович отдръпна стол за Наталия, изчака я да седне, а след това седна до нея, полагайки големите си, силни ръце на масата. На едно от мощните му китки проблесна златна верижка, дебела колкото пръст. Карл Абрамович демонстративно поигра с огромните си юмруци, сякаш разгряваше китката си.
— Е, защо мълчиш? Хайде, засега все още законен съпруг, говори, не се притеснявай, какви претенции имаш към Наташа.
— Тя казва, че не искаш да се разведеш доброволно.
— Да, не искам да се развеждам с нея. Тази жена ми трябва. Обичам я. Отдавна сме заедно. От какво да ѝ дам развод? — потвърди предположението на юриста Вениамин.
— Добре. А освен това ми съобщи, че преди няколко дни си дошъл да изтръгваш пари от нея. — Юристът застрашително присви очи и с най-сериозен вид се втренчи във Вениамин. — Случи ли се такова нещо? Отговаряй.
— Да, случи се, — честно призна Вениамин, уверен в правотата си. — Заплатата ѝ е имущество, придобито по време на брака, и затова се дели наполовина. Полага се да се дели.
Карл Абрамович още веднъж раздвижи мощните си юмруци.
— А ти самият с нея с какво се делеше?
— Ами, когато работех, делях заплатите с нея.
— Значи, делеше, когато работеше. А когато седеше вкъщи, с какво се делеше с нея?
— Ами аз нали си търсех работа. Не съм седял бездейно, а живях на нейните пари, защото те – това именно е съвместно придобито имущество. Между другото, имам пълно право на това.
Такъв отговор явно не хареса на Карл Абрамович. Той бавно протегна огромната си ръка с гигантски пръсти право към врата на Вениамин, сграбчи го за яката на ризата и го дръпна малко по-близо до себе си. Вениамин, явно изплашен, едва не се подмокри от такъв развой на събитията.
— Значи се получава, че ти, паразит, цяла година си седял на врата на жена си, провиснал крака, хранил си се от нейните доходи, а когато тя те е изгонила от апартамента си, си решил да ѝ вземеш половината заплата.
Вениамин мълчеше, поразен и парализиран от страх. Карл Абрамович го привличаше към себе си все по-близо и по-близо, докато лицето на Вениамин не се оказа почти впримка до неговото лице. Няколко страшни за Вениамин секунди очите на юриста пронизваха погледа му, а после Карл Абрамович професионално разтърси опонента си и го пусна като кученце.
— Слушай ме внимателно, засега все още законен съпруг. При мен е молбата на клиентката ми за развод с теб. Сега ще го подпишеш без никакви приказки. А освен това ще ти кажа и следното. — Ако видя дори само още веднъж да се въртиш около нея, кълна се в Бога, няма да ти е добре…
Вениамин кимна.
— Разбра ли ме, животно, — още веднъж каза Карл Абрамович със суров метален тон.
— Разбрах. Добре.
Юристът извади от красивата кожена папка молбата и я подаде на Вениамин. Подписът на Наташа вече беше на нужното място. Изваждайки химикалка от джоба си, Карл Абрамович я даде в ръцете на Вениамин.
— Хайде, подписвай документа.
Вениамин не посмя да спори със страшния юрист и без излишни приказки сложи подписа си там, където беше нужно. След като направи това, бързо подаде документа на Карл Абрамович заедно с химикалката.
— Чудесно, — обобщи юристът. — А сега, гълъбче, махай се оттук бързо, светкавица.
Вениамин послушно стана от масата и с лице по-бяло от сняг излетя като куршум от ресторанта навън.
Когато всичко това се случи, Наталия най-накрая въздъхна спокойно.
— Карл, за Бога, благодаря ти, днес много ми помогна.
Мъжът се усмихна в отговор на тези думи. За няколко секунди той напълно се преобрази. Изцяло изгубил свирепия си, застрашителен вид, се превърна в мил кавалер.
— Наташ, остави. Такава помощ е само една дреболия. Аз, между другото, помня как ти и приятелките ти тогава в детството гонехте хулиганите, когато ме тормозеха в училище. Такова нещо не се забравя.
— Да, това беше отдавна. Сега ти сам можеш да изплашиш когото си искаш.
— Е, и прекрасно. Е, ако пак имаш нужда от мен, знаеш къде да ме намериш? Обади се, ако пак се появи. Ами и просто така се обаждай. Много ще се радвам. — Изрече Карл Абрамович, целуна ръката на Наташа и напусна ресторанта.
А Наташа, останала в гордо самота, си поръча ванилово капучино. За пръв път от дълго време тя се почувства жена, млада, свободна и красива.