ОСИНОВИХ ТРИТЕ СИ БЕБЕТА-СЕСТРИ, СЛЕД КАТО МАЙКА НИ НИ ИЗОСТАВИ. ДВАЙСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО ТЕ МИ ДАДОХА НЕЙНО ПИСМО, КОЕТО НИКОГА НЕ ТРЯБВАШЕ ДА ВИДЯ.
Бях на 23 години, когато животът ми се промени в рамките на един следобед.
Тъкмо бях завършил университета и ме чакаше работа в София. Прибрах се по-рано вкъщи в Русе, за да кажа на майка ми, че съм получил мечтаното предложение, когато я чух да вика.
Тя тъпчеше дрехи в куфар.
В края на коридора трите ми малки сестрички, едва на по три месеца, плачеха в креватчетата си.
— Мамо… какво правиш?
Тя продължи да събира багажа си.
— Не мога повече, Александър.
После ме погледна.
— Вече прекарах живота си, отглеждайки едно дете. Няма да започвам отначало с още три. Искам да поживея, докато все още мога.
Последвах я по стълбите, молех я да се успокои, да поспи, да помисли, да ми даде само един ден, за да намеря решение.
Тя отвори входната врата.
— Мамо, моля те. Те се нуждаят от теб.
За миг остана на прага, сякаш искаше да ми каже нещо.
Но после си тръгна, без да изрече нито дума.
Нямаше леля, която да чака, за да поеме грижите за тях.
Нямаше роднина, който да ни спаси.
Имаше само мен.
Затова се обадих в София и отказах работата, за която бях мечтал.
В началото все чаках майка ми да се върне.
Но накрая започнах да събирам документи, за да осиновя момичетата.
Хората ми казваха:
— Александър, прекалено млад си, за да се откажеш от целия си живот.
Но всеки път, когато погледнех трите им малки личица, никога не чувствах, че се отказвам от нещо.
Научих се да държа едно бебе, докато храня друго.
Да спя седнал до три креватчета, когато бяха болни.
Да разтягам една заплата почти до скъсване.
Работех нощем.
Спрях да излизам с момичета.
Първия път, когато Ема, Гергана и София ме нарекоха „татко“, се заключих в банята и плаках, за да не ме видят.
Животът никога не беше лесен.
Но винаги имахме един друг.
Дори имахме традиция: всяка година си правехме обща снимка, за да можем след време да погледнем назад и да видим колко сме се променили.
Двайсет години майка ми не направи нито един опит да се свърже с мен.
Понякога дори забравях, че момичетата всъщност са ми сестри, а не дъщери.
После дойде рожденият ми ден.
И трите се прибраха у дома заедно.
Обикновено влизаха, карайки се коя е купила по-хубавата торта.
Но този ден почти не говореха.
Ема мълчеше през цялата вечеря.
Очите на Гергана бяха подпухнали.
А София дори не можеше да ме погледне.
— Какво се е случило? — попитах.
Гергана се разплака.
— Трябваше да ти дадем това преди две години. Мама го изпрати, когато навършихме осемнайсет.
Усетих как гърдите ми се стягат.
София прошепна:
— Скрихме го, защото се страхувахме, че ако разбереш истината… ще започнеш да ни гледаш различно. Може би вече няма да ни обичаш.
Дори не разбирах какво има предвид.
Тогава Ема ми подаде стар плик, изписан с треперливия почерк на майка ми.
Отворих го с разтреперани ръце.
Стомахът ми се сви, когато прочетох първия ред:
„СКЪПИ МОЙ СИНЕ, СИ ТРЪГНАХ, ЗАЩОТО РАЗБРАХ НЕЩО, КОЕТО НИКОЙ ОТ ВАС НИКОГА НЕ ТРЯБВАШЕ ДА УЗНАВА.“
ТОВА Е САМО ЧАСТ ОТ ИСТОРИЯТА.
Държах писмото в ръцете си и не можех да реша кое е по-тежко — хартията или двадесетте години мълчание, сгънати между страниците.
Ема седеше срещу мен на кухненската маса, вперила поглед в чашата си с вода.
Гергана плачеше тихо, а София беше застанала до прозореца с кръстосани ръце, сякаш се опитваше да не се разпадне.
На плота до нас стоеше тортата за рождения ми ден.
Свещите още не бяха запалени.
На нея пишеше с шоколадови букви:
„Честит рожден ден, тате!“
Някога тази дума ме разплакваше от щастие.
Сега ми се струваше като въпрос, на който не знаех дали имам право да отговоря.
Погледнах първото изречение отново.
„Скъпи мой сине, си тръгнах, защото разбрах нещо, което никой от вас никога не трябваше да узнава.“
— Какво означава това? — попитах.
Гласът ми излезе дрезгав.
Ема вдигна глава.
— Не знаем.
— Не сте прочели писмото?
Гергана поклати глава.
— Прочетохме само началото.
— Само началото?
— Мама го изпрати на адреса на общежитието на Ема — каза София. — Беше плик за трите. Вътре имаше това писмо и още един малък пакет. Когато видяхме първите редове, се уплашихме.
— От какво?
София най-сетне ме погледна.
Очите ѝ бяха червени.
— От това, че може би ти не си ни осиновил, защото си ни обичал.
Тези думи ме удариха по-силно от всички други.
— Какво?
Ема пое дълбоко въздух.
— В писмото има нещо за биологичния ни баща. За теб. За мама. Не успяхме да прочетем повече.
— И го скрихте две години?
— Да — прошепна Гергана. — Бяхме на осемнайсет. Тъкмо бяхме започнали да живеем сами. Страхувахме се, че ако всичко, което знаем за семейството ни, се окаже лъжа, ще изгубим и теб.
— Момичета…
— Ти не разбираш — прекъсна ме София. — Цял живот хората са ни гледали странно. Когато разберяха, че си ни брат, а не биологичен баща, винаги питаха: „А къде е майка ви?“ Или: „Защо сте с него?“ Ние винаги казвахме, че няма значение. Че ти си нашето семейство.
Тя преглътна.
— Но това писмо сякаш казваше, че има нещо, което може да промени всичко.
Станах от стола.
Обиколих масата.
Коленичих между тях.
— Няма писмо на света, което може да промени това, че съм ви отгледал. Няма тайна, която може да изтрие двадесет години. Няма истина, която да ме накара да ви обичам по-малко.
Ема избърса очите си.
— Обещаваш ли?
Погледнах трите момичета.
Ема — най-спокойната, която винаги носеше отговорността мълчаливо.
Гергана — чувствителната, която се смееше най-силно и плачеше най-чисто.
София — най-инатливата, която като малка заспиваше само ако държеше пръста ми.
— Не ви обещавам — казах. — Казвам ви го като факт.
После седнах отново.
Разгънах писмото.
Писмото на майка ни
Почеркът на майка ми беше същият, който помнех от детството.
Наклонен надясно.
С неравни букви.
Тя винаги натискаше прекалено силно химикалката върху листа, така че думите оставяха отпечатък от другата страна.
„Скъпи мой сине,
ако това писмо е стигнало до теб, значи най-накрая съм намерила сили да направя нещо, което трябваше да направя преди много години. Не очаквам да ми простиш. Не очаквам момичетата да ме разберат. Но не мога да продължа да живея с тайна, която промени живота на всички ни.
Когато се родиха Ема, Гергана и София, ти вярваше, че са децата на Георги. Така вярваше и целият свят. Но Георги не беше техният баща.“
Спрях.
Сърцето ми удряше толкова силно, че почти не чувах тишината в кухнята.
Георги.
Мъжът, с когото майка ми живееше, когато бяха родени момичетата.
Мъжът, който работеше като шофьор на камион и почти не се прибираше.
Мъжът, който беше изчезнал малко след раждането им.
Тогава майка ми казваше, че не може да го открие.
Че бил заминал за чужбина.
Че ги е изоставил.
Ние никога не разбрахме какво е станало с него.
Продължих да чета.
„Баща им беше Стефан. Знам, че това име няма да ти говори нищо. Той беше човекът, когото обичах, преди да срещна Георги. Беше добър, но слаб. Когато разбра, че очаквам тризнаци, се изплаши. Каза, че няма да може да се справи. Каза, че ще ми помогне финансово, но не иска да бъде баща.
Аз се ядосах. После срещнах Георги. Той обеща, че ще приеме децата като свои. Но когато момичетата се родиха, всичко се промени. Георги започна да пие. Започна да ми казва, че три бебета са проклятие. Заплашваше, че ще ги даде в дом, ако не направя каквото иска.
Тогава направих най-страшната грешка в живота си. Не поискаха да те изоставя, Александър. Аз избрах да си тръгна.“
Ръцете ми трепереха.
„Не си тръгнах, защото не ви обичах. Си тръгнах, защото видях как Георги гледа бебетата. Видях как веднъж разтърси София, когато тя плачеше. Не знаех как да ви защитя. Бях уплашена, сама и слаба.
Мислех, че ако изчезна, ще накарам социалните служби да се намесят и момичетата ще бъдат отведени далеч от Георги. Никога не съм си представяла, че ти ще се откажеш от живота си и ще ги осиновиш.
Когато разбрах какво си направил, вече бях в Германия. Бях избягала при братовчедка, която ме беше приела. Имах пари да се върна. Имах начин. Но ме беше срам. Страхувах се, че ще ме мразиш. Страхувах се, че Георги ще ме намери. Страхувах се, че ако се върна, ще разрушавам отново живота ви.
Това не е оправдание. Това е истината.“
Спрях да чета.
В кухнята никой не дишаше нормално.
Гергана плачеше с лице в ръцете си.
Ема беше пребледняла.
София стоеше напълно неподвижно.
— Тя ни е оставила, за да ни защити? — прошепна Ема.
Не знаех какво да кажа.
Защото част от мен искаше да повярва.
Искаше да има причина, която да направи майка ми по-малко чудовище.
Но друга част от мен помнеше как тя затваря вратата.
Помнеше куфара.
Помнеше трите плачещи бебета в края на коридора.
— Не знам — казах честно. — Може би е вярвала, че ни защитава. Но това не означава, че е направила правилното.
— Тя можеше да се обади — каза София. — Можеше да изпрати писмо. Можеше да ни каже, че е жива.
— Да.
— Но не го е направила.
— Не.
Тя стисна юмруци.
— Тогава не искам да я оправдаваме.
Никой не я поправи.
Вторият плик
В плика имаше още нещо.
Малък кафяв плик с моето име.
На него пишеше:
„Само за Александър.“
Погледнах момичетата.
— Мога ли?
Ема кимна.
— Трябва.
Отворих го.
Вътре имаше копие от акт за раждане и стара снимка.
На снимката майка ми беше млада, усмихната и бременна.
До нея стоеше мъж, когото не познавах.
Под снимката беше написано:
„Стефан и Радка, 2002 г.“
После видях документа.
Беше старо удостоверение от родилен дом.
На него имаше име:
Стефан Тодоров.
И под него — нещо, което ме накара да спра да дишам.
В полето „родител“ стоеше:
Баща на Александър Петров: Стефан Тодоров.
Прочетох го отново.
После пак.
После вдигнах поглед към сестрите си.
— Какво има? — попита Гергана.
Не можех да говоря.
Подадох им документа.
Ема го прочете първа.
Очите ѝ се разшириха.
— Не.
София го издърпа.
После пребледня.
— Той е…
Гергана погледна от едната към другата.
— Кажете нещо.
Ема прошепна:
— Александър… той е и наш баща.
В стаята стана толкова тихо, че се чуваше часовникът на стената.
Майка ми беше написала още нещо.
„Стефан не беше само бащата на момичетата. Той беше и твоят баща.
Знам, че цял живот си вярвал, че баща ти е Петър — мъжът, който умря, когато беше малък. Той те обичаше и те отгледа като свой син. Но преди него имаше Стефан. Той беше млад, безотговорен и избяга, когато разбра, че съм бременна с теб. Петър ме прие, когато носех теб, и никога не ти каза истината.
Години по-късно Стефан се върна в живота ми. Обеща, че е променен. Аз му повярвах. От него се родиха момичетата. А когато избяга и от тях, разбрах, че не се е променил. Само е научил по-добре как да лъже.
Ти не си им брат. Ти си техен брат и баща едновременно по различен начин. Знам колко ужасно звучи. Знам, че нямам право да ти причинявам още това. Но момичетата трябва да знаят откъде идват. И ти трябва да знаеш, че кръвта ви е свързана много повече, отколкото си мислеше.“
Оставих писмото на масата.
Не можех да го държа.
Това обясняваше нещо, което никога не бях забелязал.
Мариана не съществуваше.
Беше Ема, Гергана и София.
Те не бяха просто трите ми сестри.
Бяха и трите ми полусестри.
Но аз не бях техен баща.
Не биологично.
Бях брат им — по един и същ баща.
И човекът, който ги беше отгледал.
Но майка ни беше написала „брат и баща“ не по кръв, а по живот.
И точно това правеше всичко още по-объркано.
— Значи си ни брат? — попита Гергана.
— Винаги съм бил брат ви.
— Но и татко.
Не знаех как да отговоря.
— Аз не съм ви биологичен баща — казах. — Но ако питате дали съм човекът, който ви е сменял пелените, който ви е водил на училище, който е стоял буден, когато сте били болни, който се е страхувал за вас повече от себе си… да. Бях и това.
София избърса сълзите си.
— И това няма да се промени?
Погледнах я.
— Не.
— Дори сега?
— Особено сега.
Търсенето
След онази вечер не празнувахме рождения ми ден.
Тортата остана на масата.
Свещите не бяха запалени.
Седяхме до сутринта и четяхме писмото отново и отново.
В него имаше адрес в Германия.
Градче край Хамбург.
И телефонен номер.
Нямаше обяснение защо майка ми е чакала двайсет години.
Нямаше обяснение защо е изпратила писмото точно когато момичетата са станали на осемнайсет.
Но имаше едно последно изречение:
„Ако решите да ме потърсите, не идвайте с надеждата да намерите майка. Аз не знам дали заслужавам тази дума. Елате само ако искате истината.“
Три дни не се обадихме.
После Ема каза:
— Искам да знам.
София каза:
— Не искам да я виждам.
Гергана каза:
— Искам да я видя, за да ѝ кажа какво ми е причинила.
А аз не знаех какво искам.
Единственото, което знаех, беше че вече не мога да решавам вместо тях.
Когато бяха малки, аз решавах всичко.
Какво да ядат.
Кога да спят.
Кое училище да посещават.
Дали да ходят на лагер.
Дали да излизат с приятели.
Но вече бяха на двайсет.
Не бяха моите малки момичета.
Бяха жени.
И имаха право на собствена истина.
Обадихме се.
Телефонът звъня дълго.
Накрая жена вдигна.
— Ало?
Гласът беше стар.
Пресипнал.
Но го познах.
— Мамо — казах.
Отсреща настъпи тишина.
Толкова дълга, че си помислих, че връзката е прекъснала.
После чух плач.
— Александър?
— Да.
— Получихте ли писмото?
— Преди две години.
Тя замълча.
— Значи не сте искали да ме потърсите.
— Не. Момичетата се уплашиха.
— Разбирам.
— Не, не разбираш.
Гласът ми се повиши.
Трите момичета ме гледаха.
Аз рядко се ядосвах.
През годините се бях научил, че ако аз се срина, няма кой да остане изправен.
Но сега вече не можех.
— Не разбираш какво е да държиш три бебета, докато плачат, и да не знаеш как ще купиш мляко за следващата седмица. Не разбираш какво е да казваш на социалните, че ще се справиш, когато сам не си сигурен. Не разбираш какво е да гледаш сестрите си да казват „тате“, защото никой друг не е останал.
Отсреща се чуваше само плач.
— Не ти се обаждаме, за да се чувстваш по-добре — продължих. — Обаждаме се, защото имаме въпроси.
— Ще отговоря.
— Всички?
— Всички, които мога.
Германия
Месец по-късно четиримата отлетяхме за Германия.
Не беше емоционално пътуване с музика и драматични прегръдки.
Беше неудобно.
Напрегнато.
Мълчаливо.
Седяхме на летището в Хамбург и никой не говореше много.
Ема четеше нещо на телефона си.
Гергана гледаше хората.
София слушаше музика със слушалки.
Аз държах малка папка с копия от документите.
Майка ни живееше в малък град на около час от града.
Когато пристигнахме пред жилищната ѝ сграда, никой не помръдна.
— Може би не трябва да влизаме — каза Гергана.
— Можем да си тръгнем — казах. — Никой не ви кара.
София свали слушалките.
— Не. Дошли сме.
Майка ни отвори вратата.
Беше по-възрастна, отколкото очаквах.
Косата ѝ беше напълно бяла. Лицето ѝ беше слабо. Ръцете ѝ трепереха.
Но очите ѝ бяха същите.
Очите, които помнех от деня, в който си тръгна.
Тя погледна първо мен.
После момичетата.
И се разплака.
— Мои момичета…
София направи крачка назад.
— Не ни наричай така.
Майка ми замръзна.
Ема стоеше неподвижно.
Гергана стискаше ръката ми.
— Може ли да влезем? — попитах.
Тя се отдръпна.
Апартаментът беше малък.
Чист.
Безличен.
Имаше една стара снимка на рафта.
На нея бях аз на около пет.
До мен — майка ми и Петър, човекът, когото цял живот бях наричал татко.
Нямаше снимки на тризнаците.
Нямаше снимки на живота, който беше оставила.
София видя това веднага.
— Нямаш ли снимки от нас? — попита.
Майка ни се обърна към шкафа.
Отвори чекмедже.
Извади голяма кутия.
В нея имаше снимки.
Стотици.
Изрезки от вестници.
Снимки от училищни тържества, които вероятно беше изтеглила от интернет или получила по някакъв начин.
Ема с диплома.
Гергана на танцов спектакъл.
София с медал от състезание.
Моята снимка от деня, в който завърших университет.
Майка ни беше наблюдавала отдалеч.
Не беше отсъствала напълно.
Това не направи нещата по-добри.
Направи ги по-трудни.
— Защо? — попита Ема.
Майка ни седна.
— Защото бях страхливка.
— Това не е отговор — каза София.
— Знам.
— Защо не дойде?
Майка ни се разплака.
— Първите години се страхувах от Георги. После разбрах, че е починал в катастрофа. Тогава вече можех да се върна. Но бях убедена, че не ме искате. Видях снимките ви. Видях колко сте щастливи с Александър. И си казах, че ако се появя, само ще ви объркам.
— Ние не бяхме щастливи всеки ден — казах. — Бяхме семейство. Това е различно.
Тя кимна.
— Знам.
— Не, не знаеш. Защото семейството не е да гледаш снимки отдалеч. Семейството е да дойдеш, когато някой има температура. Да слушаш как плаче. Да носиш тежките торби. Да останеш.
Тя закри лицето си.
Не се почувствах по-добре, след като го казах.
Понякога истината не носи облекчение.
Само поставя край на лъжата.
Стефан
После дойде въпросът за Стефан.
— Къде е той? — попитах.
Майка ми вдигна глава.
— Не знам.
— Как така не знаеш?
— След като момичетата се родиха, той изчезна. После разбрах, че е живял в Испания. Преди години чух, че се е върнал в България, но никога не съм го търсила.
— Защо?
— Защото нямаше какво да му кажа, което да промени нещо.
— Имаше — каза Гергана. — Можеше да му кажеш, че има три дъщери.
Майка ми я погледна.
— Той знаеше.
Тези две думи промениха всичко отново.
— Знаел е? — прошепна Ема.
— Да. Пратих му снимка, когато бяхте на няколко месеца. Той ми върна парите за билета, с който заминах. И бележка, че не иска контакт.
София се изсмя горчиво.
— Значи всички възрастни около нас просто са решили да си тръгнат.
— Не всички — каза Ема и погледна към мен.
Не знаех как да понеса този поглед.
Майка ни се наведе към шкафа и извади още един документ.
— Имаше нещо, което не написах в писмото — каза тя. — Не знаех дали имам право.
Подаде ми лист.
Беше писмо от нотариус в България.
Стефан Тодоров беше починал преди три години.
Оставил беше малък апартамент в Плевен и спестовна сметка.
В завещанието имаше четири имена.
Моето.
На Ема.
На Гергана.
На София.
— Той ви е оставил нещо — каза майка ми. — Не знам защо. Може би накрая е изпитал вина. Може би е разбрал, че времето му свършва.
София бутна документа обратно към нея.
— Не искам парите му.
— Не става дума само за пари — казах.
— За какво тогава? За доказателство, че е знаел и е чакал да умре, за да направи нещо?
Не можех да ѝ противореча.
Тя беше права.
Завръщането
Не останахме дълго в Германия.
Майка ни ни попита дали ще се върнем.
Ема каза:
— Не знам.
Гергана каза:
— Не съм готова.
София каза:
— Не.
Аз не казах нищо.
На излизане майка ми ме спря.
— Александър.
Обърнах се.
— Благодаря ти, че не ги изостави.
Тези думи ме ядосаха.
— Не ми благодари за нещо, което ти трябваше да направиш.
Тя кимна.
— Права си.
— Но ще ти кажа нещо друго. Не ги отгледах, защото бях герой. Отгледах ги, защото бяха мои. И защото не можех да ги оставя.
Майка ми заплака.
Аз не я прегърнах.
Не от жестокост.
Просто още не можех.
Писмото, което не дадох
След завръщането в България започнахме да уреждаме документите по наследството на Стефан.
Апартаментът в Плевен не беше голям. Стар двустаен в панелен блок. Парите в сметката не бяха огромни.
Но никой от нас не искаше да ги раздели веднага.
Ема предложи да продадем апартамента и да направим нещо различно.
— Какво? — попитах.
— Нещо за хора, които остават сами с деца.
Гергана кимна.
— Център за подкрепа. Или фонд.
София мълча дълго.
После каза:
— Ако ще използваме парите му, искам да не се казва на негово име.
Така създадохме малък фонд.
Казахме му „Оставам“.
Не беше голяма фондация.
Не променихме света.
Но помогнахме на няколко самотни родители с бебешки принадлежности, сметки, краткосрочна подкрепа и консултации.
Първата жена, на която помогнахме, беше на двайсет и две. Имаше близнаци и работеше в супермаркет. Бащата на децата беше изчезнал.
Когато дойде да получи пакета с памперси и адаптирано мляко, тя започна да плаче.
— Не искам да съм тежест — каза.
Ема хвана ръката ѝ.
— Не си тежест. Просто не трябва да правиш всичко сама.
Тогава видях сестра си.
Не малкото бебе, което държах на рамото си.
Не момичето, което ме наричаше татко.
А жена.
Силна.
Нежна.
И толкова приличаща на човека, който се надявах да бъда.
Финалът
Две години след писмото майка ни почина.
Не внезапно.
Беше болна отдавна, но никога не ни каза.
Този път ни изпратиха съобщение от болницата в Германия.
Трите момичета заминаха.
Аз останах в България, защото не искаха да решавам вместо тях.
Когато се върнаха, никоя не говореше много.
Няколко дни по-късно София дойде у дома ми.
Седна на дивана, където като малка заспиваше върху мен.
— Беше ли ѝ простено? — попита.
Не знаех дали говори за майка ни или за себе си.
— Не знам — казах. — Мисля, че прошката не е награда, която някой получава. Понякога е нещо, което ти избираш, за да не носиш чуждата грешка в себе си.
Тя кимна.
— Аз не мисля, че мога да ѝ простя.
— Не е нужно.
— А ти?
Погледнах старата снимка на стената.
Четиримата на дивана. Аз на двайсет и пет, с огромни сенки под очите. Три момиченца с еднакви роклички.
— Аз ѝ прощавам, че е била уплашена — казах. — Не ѝ прощавам, че е направила страха си наш проблем.
София се усмихна тъжно.
— Това звучи като теб.
— Надявам се.
Тя се облегна на рамото ми.
За миг отново беше малко момиче.
После извади от чантата си плик.
— Това е за теб.
— Какво е?
— Писмо.
На плика пишеше:
„За Александър — от трите ти момичета.“
Отворих го.
Вътре имаше една снимка.
Нова.
Четиримата стояхме пред малкия офис на фонда „Оставам“.
Ема, Гергана, София и аз.
Под снимката имаше написано:
„Ти ни научи, че семейството не е човекът, който те е създал. Семейството е човекът, който остава.
**Ти винаги ще бъдеш нашият брат.
Ти винаги ще бъдеш нашият татко.
И ти винаги ще бъдеш нашият дом.**“
Не успях да прочета последния ред без да заплача.
Не се заключих в банята този път.
Не скрих сълзите си.
Момичетата бяха до мен.
Прегърнаха ме.
И макар че истината за нашето минало беше болезнена, тя не успя да разруши семейството ни.
Защото ние не бяхме семейство заради еднаквата фамилия.
Не бяхме семейство заради документите.
Не бяхме семейство заради кръвта.
Бяхме семейство, защото в най-трудния ден от живота ни някой беше останал.
И през всички следващи дни беше избирал да остане отново.