Преди, в младостта си, Иван работеше като лесничей.
Мислеше, че така ще бъде винаги. Харесваше му тази работа. А защо не?
Дядо му беше лесничей, баща му също. Живееше Иван, работеше, мислеше си, ето, ще се ожени, ще има син, той също ще стане лесничей. Той сам ще го научи на всичко, на различни мъдрости в работата.
Ако от малък водиш момчето в гората, както баща му го е водил, то от малко ще разбира всичко. Такива прости и безхитростни мечти имаше Иван. Времето дойде.
Намери си Иван и невеста, от неговите си, от селските. Тиха беше, скромна. По селото се носеха слухове, че е осиновена от родителите си, от дом за сираци.
Но какво от това, да не е човек? И да, и родителите ѝ я обичаха, и човек беше добър. Мислеше си, ех, ще заживеем, само да отслужа армията, ще се върна и ще сватба ще вдигнем.
Но ето че не напразно казват, човек предполага, а Бог разполага. Сега пък на Иван му се наложи да се примири с това, че няма да има син, никога вече няма да има. И любимата си работа му се наложи да напусне, в града да се устрои, там заплатата е по-голяма.
А на тях с жена му пари сега, ох, колко им трябват. Всичко щеше да е наред, само че Иван много тъгуваше за гората, но не показваше, за да не разстройва жена си. Само това му остана от радостта, че минаваше през гората, за да ходи до гарата, за да пътува до града на работа.
Но това е така, само да си отведе душата, да си поеме свеж въздух и само това. Нямаше време да се шляе безцелно из гората, имаше много работа вкъщи. Жената на Иван беше парализирана, затова му се налагаше всичко сам да върши, и по къщата, и в градината.
Единствено си позволяваше Иван, когато се връщаше от гарата към къщи, минавайки покрай пионерския лагер, да събира боклук. До такава степен го дразнеше този лагер. По-точно, разбира се, не лагерът.
Лагерът е хубаво нещо, нека децата си почиват сред природата, да общуват. Най-много Иван се дразнеше на водачите, които не гледаха децата, позволяваха им да хвърлят всякакви боклуци зад оградата, а и самите те не бяха по-добри. А Иван много обичаше природата.
Никак не можеше да подмине, без да приведе гората в ред. Ех, ако беше както преди, лесничей, щеше да им устрои той на тези водачи. Бързо щеше да реши този въпрос с директора на лагера и щеше да постави всички на място.
Но ето че няма правомощия. Затова му се налага да мълчи и сам да събира боклука. Ето и днес Иван се връща от работа.
Вечернее август навън, нощите вече са прохладни. Така че студ и влага започва да лъха, щом слънцето докосне върховете на дърветата. Гледа Иван, а зад лагерната ограда пак купчина опаковки, пластмасови бутилки и други.
Абе какви свине? Ами защо не го занесат до кофата за боклук? Защо го хвърлят тук? Приближи се Иван, гледа. А вижда се, че през деня вече селските кучета са си свършили работата тук, разнесли са сладките опаковки наоколо. Извади пакет от джоба си, той винаги има приготвен за всеки случай.
Започна да събира. Изчисти купчините, тръгна да събира наоколо. А боклукът сякаш е разпръснат по цялата гора.
Не забеляза как се задълбочи в гъсталака. Вече се стъмнява. Чува, някой хлипа…
Дете ли? Огледа се наоколо, а на паднало дърво – изненада. Две момиченца се бяха сгушили едно до друго. Вече бяха измръзнали.
Самите те само по едни сарафанчета с тънки презрамки. Нито жилетки, нито роклички. Плачат.
Пригледа се Иван, а момиченцата са близначки. Сякаш две от кутия, еднакви като лице. Ей, от лагера са, като две и две, помисли си Иван.
Сигурно са тръгнали тайно за малини и са се изгубили. А на водачите, разбира се, не им е до деца. Сигурно си имат там любовни истории.
Абе чакайте вие, ще ви уредя аз, реши Иван. Занапред ще им е за урок. Свали Иван плаща си и го наметна на момиченцата.
Ами, казва, загубихте ли се? Те кимат. А мен ме викат чичо Иван, не се бойте. Аз тук преди работех като лесничей.
Хайде да дойдете на гости у мен. Живея недалеч зад мелницата, предложи Иван. Момиченцата слязоха от дървото, изтриват сълзите си с юмручета, кимат в знак на съгласие.
Излязоха на пътя, заобиколиха мелницата, ето и къщата на Иван, най-крайната в селото. Влязоха вкъщи. Иван настани момиченцата на масата, наля им горещ чай.
А сам си мисли, ще оставя момиченцата при себе си засега, няма да ходя в лагера. Ще видя кога ще се усетят, че ги няма. А после ще ги накарам да изчистят цялата гора, преди да върна момиченцата.
Само че нещо са много мънички за лагерни. Там май взимат по-големи, над седем години. А тези мънички с натягане можеха да им се дадат пет години на око.
Е, добре, реши Иван, там ще се види. Как се казвате вие, пита той. Арина и Марина, отговаря хор.
Той така и не разбра коя е Арина и коя Марина. Добре, мисли си той, после ще се разбере. В този момент на Иван му звънна телефонът.
Той излезе от къщата да говори навън. От работата му се обадиха. Трябваше спешно да се върне.
Там имаха някакъв проблем. Ами, хубавици, Арина и Марина. Вие тук се настанявате, а аз трябва да отсъствам за работа.
Надявам се, че за кратко. Но вие нищо не се бойте, тук никой няма да ви закачи. А и никой няма да дойде.
Селяните вече рядко ни навестяват. Само в съседната стая не ходете. Там лежи жена ми, Леночка.
Много е болна. Не я безпокойте. Момиченцата отново кимнаха с глава.
Интересно, помисли си Иван. Близначките всичко правят синхронно. Или нещо при тях се получава по различен начин? Когато се връщаше към гарата, ужасна мисъл му мина през главата.
Ами ако не ги беше намерил? Те щяха да си седят така на трупа, само по сарафанчета. През нощта температурата вече пада почти до нула. Момиченцата щяха да измръзнат до смърт.
Ех, да знаех кой ги е оставил без надзор. Не, той няма да остави така нещата. Ще се върне от работа и още утре заедно с полицая ще отиде в този лагер да се разбере.
Такива негодници трябва да бъдат привлечени към отговорност. Навън вече беше тъмно. Иван вървеше по пътеката към електричката и си спомняше как е ходил тук преди.
С Леночка. Когато едва се бяха заглеждали един друг. Иван рано започна да работи в гората.
Селските момчета, ако са кадърни, всички рано започват да работят. Кой на трактор, кой на комбайн. Баща му още от осемгодишна възраст го водеше из гората на далечни кордони.
Учеше го на всички тънкости. От четиринадесетгодишна възраст Иван вече успешно заместваше баща си на работа. Тогава баща му получи радикулит.
Ами, поне така си мислеха, че е радикулит. Та Ваньо сам вече вършеше всичко вместо баща си. Мислеха, че е радикулит, майка му мажеше и грееше гърба на баща му.
По съвет на местни лекари и знахари. А всъщност не е трябвало. Бъбреците го боляха, а не гърбът.
Ами кой да знае. Когато Иван беше на шестнадесет, баща му почина. Бъбречна недостатъчност.
И Ваньо от шестнадесетгодишна възраст вече сам започна да работи като лесничей. Справяше се не по-зле от баща си и дядо си. Ето тогава ти и си хвърли око на Елена.
Ами, хареса я той и това е. Често я канеше да се разхождат в гората. Разказваше ѝ за дърветата, за тревите, кое за какво е.
Тя слушаше не без интерес, усмихваше се. Добро момиче. Ваньо веднага реши, че именно тя ще бъде негова съпруга.
Или тя, или никой друг. Такъв си беше той. Селските момчета бързо порастват и разбират кое какво е.
За разлика от инфантилните градски момчета, на които майка им до тридесет и пет години им бърше сополите. Иван на своите шестнадесет вече прекрасно знаеше какво иска, как ще живее и какво момиче му трябва за съпруга. Но и не искаше да бърза с Елена.
Трябва всичко да е по човешки. Първо да отслужи армията, а после вече и сватба да вдигнат. А той се беше нагледал на такива в селото.
Къде бързат, не е ясно. Животът е пред тях, а те се женят. Едва навършат осемнадесет.
Пищна сватба ще вдигнат. А после след два месеца в армията, или дори по-малко. Връщат се сякаш вече чужди хора един на друг.
Карат се, развеждат се. А ако по това време вече се появят деца, то и те страдат. Да тичат из селото безпризорни при живи родители? Не, мислеше си Ваньо.
Сигурно все пак е правилно, че са измислили да пращат в армията. И на родината ще послужиш, мъж ще станеш, а заедно с това и чувствата ще провериш. Така че няма къде да бързаш.
Той беше уверен в чувствата си към Елена. За две години любовта му ни най-малко не угасна. А и в нейните чувства също беше уверен.
Но тук, в селото, те всеки ден бяха заедно. Ето дали любовта им ще издържи проверката на разстоянието? Точно армията ще покаже това. Иван добре си спомняше как го изпращаха в армията.
Майка му, разбира се, плачеше. Леночка стоеше до нея, също с насълзени очи. Обеща да пише.
И тя пишеше. Почти всеки ден пишеше. Първите шест месеца.
А после всичко. Иван питаше майка си какво става с Леночка. Майка му мълчеше.
Е, добре, помисли си тогава Иван. Значи съм сгрешил. Значи не е писано.
Не полудя, както други. Сам реши да провери чувствата. Ето и провери….
Какъв смисъл имаше да бяга от армията? Ако Елена го е предала, бягството нищо няма да промени. А и Иван нямаше намерение да си посегне, както някои. Имаше в техния взвод едно момче.
Разбра, че момичето му го е зарязало и си пусна куршум в челото. Ами пропусна. Само си загуби очите.
Може да се помисли, че това му е върнало момичето. А дори и да го беше върнало, какъв е смисълът? Предала веднъж, ще предаде и два пъти. Какъв е смисълът да живееш с момиче и да помниш за миналата ѝ изневяра и да се страхуваш от бъдеща? Иван не беше такъв.
Той беше решителен и разсъдителен. Елена не го беше зарязала и не се беше омъжила за друг. Иначе майка му щеше да му пише.
Тя просто спря да пише. Кой знае какво се е случило там. Иван реши да се върне и да разучи всичко лично.
Когато се върна от армията, той веднага отиде при Елена. При нейните родители. Макар че в селото говореха, че са осиновени.
Но каква разлика, все пак са родители. Нека разкажат как са пропуснали дъщеря си. На прага Ваньо беше посрещнат от бащата на Елена.
Погледна го за миг в очите и отклони поглед. Няма вече Лена. Каза и заплака.
Как няма? Иван едва не загуби съзнание. Ами така? Няма? Каза бащата. Сам виж.
Ваньо влиза в къщата, а Елена лежи на леглото. Гледа в една точка на тавана. Сякаш не е мъртва, но и не е жива също.
Майка ѝ се суети около нея, оправя нещо. Парализирало е Леночка, каза майка ѝ. Съвсем не може да се движи.
Как така? Ами никой не знае. Такава беда се е случила. Казах ѝ, не ходи около старата мелница.
Там се мотаят всякакви отрепки. А тя твърди, че така е по-бързо от гарата до къщи. А и минава покрай къщата на Ваньо.
Ето, гледам прозорците му и сякаш се срещам с него. Каза бащата и отново избърса сълза. Не знам кой така ѝ е направил.
А лекарите? Какво казват лекарите? Попита Иван. А какво да кажат? Сам знаеш какви лекари имаме тук. Ето, баща ти го погребахме съвсем млад.
Вдигат ръце, каза майката. Така че считай, че Леночка вече я няма. А това дали е Леночка? Така, зеленчук.
Сурово, каза бащата. Бог не ни даде наши деца, та ни отне и чуждото. Ваньо седна на табуретката, която майка му му беше подложила.
Трябваше да си поеме дъх, да дойде на себе си. Каквото и да очакваше Иван. И това, че го е разлюбила, и че е срещнала друг.
Мислеше си, може дори да е забременяла и да е родила дете. Той беше готов на всичко. Готов беше дори да приеме чуждо дете, ако се беше случило.
Но такова нещо определено не очакваше. И какво да прави сега? Как да живее по-нататък? Да отиде на дискотека, да срещне друга, да се ожени? А Ленка ще лежи тук? Неговата любима Ленка. Това не е наред, не става така.
Не такъв живот си е мечтал, не е по човешки. Значи така, твърдо каза Иван, ставайки от табуретката. Няма да ви позволя да я погребете преди време.
Докато е жива, значи ще се борим. И да, ще се оженя, както обещах, така че се гответе, бъдещи роднини. Върви си оттук, момче, и не се смей на нашата мъка.
За какво ти е такава? Ето, по селото тичат здрави момичета безброй. Вземи която си искаш, а нас ни остави на мира. Майката на Лена се наведе към Иван и му прошепна в ухото.
Лекарят каза, че няма да има деца след това. Разбираш ли, за какво ти е, намери си друга. Ами това вече не е ваша работа, също толкова твърдо заяви Иван.
Казах, че ще се оженя, значи ще се оженя. Разбира се, никой не вдигна пищна сватба. Поканиха вкъщи председателя от селския съвет, секретаря и ги разписаха.
На въпроса дали приемате Елена Иван за свой съпруг, тя успя само да мигне с очи. Всички сметнаха, че това е „да“ и ги разписаха. Иван ѝ сложи пръстен, а пръстена на Ленка си го закачи на верижка.
Къде ѝ е сега бижута, малко ли какво. А след сватбата Иван я взе вкъщи, той по това време вече живееше сам. Майка му сестра му я беше взела при себе си, нещо със здравето ѝ не беше много добре.
Ето така и заживяха Иван и Лена. Нейните осиновители ги навестиха няколко пъти. Погледнаха, всичко при тях е наред.
Лена е обгрижвана, лежи, очите ѝ блестят, не са тъжни. Е, и ги оставиха на мира, нека си живеят както знаят, ако им харесва. Разбира се, Иван се тревожеше, че нямат деца и сигурно вече няма да имат никога, както каза докторът.
Ами естествено, на Елена. Ами естествено, на Елена не показваше. Само едно нещо не беше ясно, какво се е случило с нея.
Намериха я в това състояние, точно до старата мелница. Съвсем малко време мина след сватбата, когато Елена започна да говори. Понякога само и за кратко.
Говореше лошо, по-често нещо неразбираемо. Иван искаше да я разпита за това какво се е случило с нея. Но навреме се опомни.
Ами ако там се е случило нещо страшно? Защо да разбужда спомените? В края на краищата това вече няма да повлияе на нейното възстановяване. Каквото било, било, отминало е, реши Иван. Както вече казахме, му се наложи да зареже работата на лесничей.
За преглед в столицата, а по-добре и в чужбина, трябваха пари, а заплатата на лесничея е малка. Ето защо Иван се наложи да се устрои в града, в завод. Там, разбира се, също не беше кой знае каква доходоносна работа, но поне им стигаше за живот.
А и можеха да отделят малко, за да съберат. Ето така и живееха до онзи момент, когато Иван намери децата в гората. Странно нещо е животът, помисли си Иван.
На някого Бог не дава деца, а някой ги изоставя в гората. Е, може би, разбира се, децата са се изгубили. Но ето че нощта вече е навън, а никой досега не ги е потърсил.
Отдавна трябваше спасители с полиция да търсят из околността. Ако това са деца от лагера, то също някой трябваше да се е сетил. А никой и ухо не дава.
А и малки момиченца за лагер. Какво се е случило с тях? Това повикване за работа не е на място. Иначе трябваше да разпитам момиченцата.
Кои са те? Откъде са? Арина и Марина, Марина и Арина. Ето че може да е някакъв знак от съдбата. Близначки.
А той с радост щеше да ги вземе при себе си да ги възпитава. Иван, разбира се, искаше момче, както всички мъже. Но от друга страна, момиче също е добре, а и две.
Тук той си спомни как жена му го попита веднъж, а кого би избрал, ако имах сестра близначка. Същата като мен, едно към едно. А защо ми е да избирам, аз вече съм направил своя избор, усмихна се тогава Ваньо.
А ако тя беше нормална, не такава, каквато съм сега, попита Лена. Пак теб щях да избера. Ти си ми една, единствена и неповторима.
Отговори тогава Ваньо и целуна жена си. А ти си представи само, че не си единствена. Настояваше Лена.
Аз си спомням дом за сираци, съвсем малко, помня, че имах сестра, близначка. Ами теб те осиновиха на около три години, какво можеш да помниш, удиви се Иван. Аз себе си почти не помня до училище, само как баща ми ме учеше да карам колело и как паднах от ябълково дърво, а баща ми после ме наби с коприва.
Защо пък с коприва, Ваньо? Ами защото ябълковото дърво беше на съседа. Това са всички спомени. А ти беше на три години.
Не, Ваньо, помня. Трябва да погледна в документите. Ти сигурно си седяла пред огледалото, затова ти се струва, че си имала сестра…
Ами кой ще разделя близнаци? Сама помисли. Това беше така преди. Преди в армията задължително ги изпращаха в различни региони, а сега ги изпращат да служат само заедно.
Ами може и така, Ваньо, може и да си прав, въздъхна Елена. Във всеки случай, тя самата беше парализирана, нищо не можеше да направи. На работа Ваньо се справи доста бързо и забърза към къщи.
Момчетата предложиха да остане, да отпразнуват успешната победа над аварията. Но и Ван искаше по-скоро да се прибере. Беше му интересно как са момичетата. Ами ти си като баща на семейство, пошегува се някой от колегите.
Кой знае, може и така да бъде. Отговори Ваньо и забърза към електричката. Нещо сърцето му беше неспокойно.
А когато се върна вкъщи, ами направо се вцепени на място от видяното. Момиченцата, когато останаха сами, се сгряха, страхът им мина, започнаха да се оглеждат. Ами какво мислите, че първо ще направи дете? Правилно, ще отиде там, където е казано да не ходи.
Ще вземе това, което е казано, че не може. Ами да отидем да видим лелята, предложи едната сестра. Чичо каза, че не може, отговори втората.
Ами ние само с едно око, няма да пипаме нищо, каза първата. Е, ако само с едно, съгласи се втората. При близнаците често се случва така.
Едната подстрекава, а другата се съгласява. Така беше и при Арина и Марина. Марина беше тиха, спокойна.
А Арина вечно търсеше приключения на едно място, при това не само на своето. Момиченцата отвориха вратата, внимателно подадоха глави в стаята. На леглото лежеше жена.
Под главата ѝ имаше високи възглавници. Момиченцата я видяха и се хвърлиха към нея. Мамо, мамо, какво правиш тук? Ставай, да ходим вкъщи.
Момиченцата прегръщаха Елена, плачеха, целуваха ръцете и бузите ѝ. А Елена не можеше да помръдне. Откъде са тези деца? А и я наричат мама.
Тя нямаше деца, щеше да помни. А и момиченца близначки. Момиченцата плачат.
Все мама и мама. Тя ги гледа и разбира, че сякаш се гледа в огледало. Тя има такава снимка, където е с родителите си, година след осиновяването.
Момиченца, откъде сте? пита Лена. Мамо, ставай. Само това повтарят те.
А как да стане? Елена направи усилие, но напразно. После още едно. Момиченцата плачеха.
Колко ѝ се искаше да ги успокои. Така и седяха трите на леглото. Докато Иван не се върна вкъщи.
Той влиза и вижда картина маслом. Момиченцата наричат жена му мама. А Елена видя мъжа си и се повдигна на един лакът.
Ей това е. Никога не е било така. Ваньо, струва ми се, че започнах да чувствам краката си, каза Лена.
А защо тези момиченца ме наричат мама? Ваньо, те приличат на мен като малка. Иван вече сам видя, че близначките и сега приличат на жена му. Той извади от рафта албум със снимки и намери същата снимка, която Елена си спомни.
И двете момиченца, като две капки вода, приличаха на Елена. Но те по никакъв начин не можеха да бъдат нейни деца. Преди четири години те вече бяха женени и живееха тук.
Сигурно Иван щеше да забележи, ако жена му беше бременна и е родила. При това всичко това с парализа. Струва ми се, че това са децата на сестра ми.
Спомняш ли си, че ти разказвах за спомени от дома за сираци? Разбира се, че си спомням. И какво да правим, не разбираше Иван. Трябва да я намерим.
И май ще се наложи ти да го направиш. Лена, ти поне разбираш ли какво се е случило? Попита Ваньо. Какво? Лена, тези момиченца те накараха да се движиш.
Това е чудо. А заради това аз не че сестра, аз заради това и дявола плешив ще ти намеря. Ето само плешив не трябва, каза Лена и изведнъж заплака.
Какво стана? Лена, какво се случи? Струва ми се, че и паметта ми започна да се връща. Ваньо, той наистина ли беше плешив? Кой? Не разбра Ваньо. Ами онзи.
Елена замълча и се разплака. Май за днес бяха достатъчно емоциите, преживяванията и събитията. Времето беше късно.
Иван се върна от работа чак в час и половина. Трябваше да си лягат. Къщичката, в която живееха Иван и Елена, беше малка.
Преди, когато Ваньо беше дете, къщата му се струваше голяма, просто огромна. Когато той и сестра му започваха да се гонят, докато се качиш на тавана, краката ти се уморяваха да се качват по стълбите. А сега той и не можеше да си представи как са живели тук петима души.
Майка, баща, той със сестра си, и дядо. Кухнята беше голяма, тя беше и обща стая. В ъгъла висяха икони, пейка, маса.
Но половината от тази стая заемаше печката. Зад печката се беше сгушил дядото. Иван със сестра си на печката, а майка му и баща му в стаята.
През лятото, когато беше горещо, родителите отиваха на тавана. Там имаше и сеновал едновременно. А тях със сестра му ги слагаха на своето легло.
Дядото все още живееше зад печката, като щурче. После, когато децата пораснаха, те вече отиваха на сеновала, а родителите спяха в стаята. Така си живееха – не тъгуваха, в теснота, но не и обидени.
Иван постели на момиченцата на печката. В такова мразовито време той понякога вече палеше една-две връзки дърва за уют. Така че печката беше още топла.
Момиченцата бяха уморени, преживяха много за днес. Утрото е по-мъдро от вечерта. Малките се сгушиха една до друга и заспаха като котенца.
Ето го щастието, помисли си Иван. На някого му е провървяло да има такова съкровище. Да има, а да не го цени.
– Мамо, мамо, ставай, да ходим по-скоро на разходка. Виж какво слънце! – викаха момиченцата, влизайки в стаята при Иван и Елена. Те никога не се бяха събуждали от детски викове.
Странно и необичайно беше усещането. Иван седна на леглото и помогна на жена си. – Момиченца, а помните ли как се казва майка ви? – Оля, мама Оля, – отговориха момиченцата.
– А тази леля се казва Лена. – Не, това не е леля, това е нашата мама, – викаха момиченцата. – Арина и Марина, тази леля просто прилича на вашата майка.
Започна да обяснява Иван, но Елена го прекъсна. – Момиченца, значи така. Мама е малко болна и не може да отиде с вас на разходка.
Болят я крачетата на мама. Така че вие се разходете сами, само не ходете далеч от къщата. Каза тя, усмихвайки се, и протегна ръце за прегръдка.
Момиченцата прегърнаха Елена, целунаха я по веднъж. – Добре, мамо, – извикаха, изтичвайки навън. – Лена, какво правиш? – попита Иван.
– Ами как според теб трябва? Виждаш, че не те чуват. Сигурна съм, че това са децата на сестра ми. Ти трябва спешно да разучиш нещо, иначе ще полудея.
Май имаш почивен ден. Займи се с това, моля те. Отиди при моите осиновители, питай къде са ме осиновили.
Разбери. Моля те. Иначе сама ще започна да мисля, че това са мои деца и че са пристигнали тук от друго измерение.
– Разбрах. Той направи всичко, както го помоли жена му, и разбра, че в дома за сираци наистина е имало момиченца близначки – Елена и Олга. Тези две момиченца били толкова различни по характер, че ако не била външността им, трудно би могло да се предположи, че са сестри.
Олга била осиновена от семейство на много богати хора. Тъкмо на тях им харесало, че момичето е толкова енергично и упорито. Те не искали второ момиче, така и казали, че какво да правят с тази тихата.
Това не е нашият темперамент, а тихите води са дълбоки, казала осиновителката. Малък подкуп решил въпроса и Олга заминала в богато семейство. Впрочем, директорката на дома за сираци не се притеснявала особено.
За второто момиче също се намерили кандидати, които точно искали спокойно момиче. Така Леночка попаднала при своите осиновители от селото. Иван беше в шок…
Той започна да търси по-нататък. Мина доста време, и през цялото това време момиченцата живееха при тях. Те продължаваха да наричат Лена мама, а Лена тихичко разпитваше момиченцата какво си спомнят за онзи ден, когато се озоваха в гората.
Но те не можеха да разкажат нищо конкретно. Казаха само, че майка им ги е качила в колата, закарала ги в гората. Помолила ги да поседят малко и тогава тя ще им донесе сладолед.
Но времето минаваше, а майка им така и не идваше. И ето че се появи чичо Ваньо. Той ги доведе тук, а тук се оказа, че има мама.
Момиченцата помислиха, че мама е паднала и затова не е дошла за тях. Детският мозък е така устроен. Това, което детето не знае, си го доизмисля само, в зависимост от нивото си на знания.
– Мамо, а къде е нашата кола? – попита едно от момиченцата, това, което беше по-наблюдателно. – Не знам, сигурно е заминала… М-м-м… – измърмори момичето и отиде да играе. Вероятно това ѝ беше достатъчно на този етап.
А Ван, от своя страна, откри следите на Олга. И това, което научи за нея, го шокира. Такива различни съдби на сестри близначки още не му се беше случвало да наблюдава.
Той проведе почти цяло разследване. Както се оказа, Олга е израснала в богато семейство и от самото си детство е била просто истинска палавница. Тя не давала мира на съучениците си и просто изкарвала учителите извън нерви.
За разлика от Елена, осиновителите на Олга ѝ разкрили, че е осиновена. Олга растяла и нищо не подозирала. А учителите просто се молели тя по-скоро да завърши училище.
Въздействие върху момичето по никакъв начин не се оказваше възможно. Бащата се гордееше с нея. Той се радваше, че тя расте точно такава.
Ами просто е мое копие, казваше той. Той беше изключително радостен от всички пакости и капризи на Олга. В резултат тя израсна разглезена, капризна, своеволна.
Когато порасна, мъжете ги въртеше както си искаше и ето че се омъжи. Да се каже, че родителите ѝ направиха най-пищната сватба, е малко. Тя беше просто свръхмащабна.
А след година Оля роди близначки. Струва ми се, че точно тогава ѝ е изхвръкнал умът. Първоначално искаше да остави една от тях в родилния дом.
Но все пак родителите успяха да повлияят на дъщерите си и Оля взе и двете момичета. Тя просто нямаше представа какво да прави с две деца. „Аз не съм поръчвала две“, – викаше Олга.
„Откъде се взеха? В нашия род никога не е имало близнаци. Аз исках едно дете.“ Олга буквално ридаеше при вида на своите момиченца и всеки път изключително страдаше, когато трябваше да нахрани или преоблече и двете.
Тогава родителите решиха да разкрият тайната ѝ, мислеха, че така ще е по-добре. Казаха ѝ, че самата тя е от близнаци. Затова и е родила близначки.
Възможно е сестра ѝ също да има деца близнаци и ако тя иска, те нямат нищо против Олга да потърси сестра си и да общува с нея. Но ефектът от тази новина се оказа съвсем противоположен. Олга не започна да търси никого.
Тя, напротив, сякаш се затвори в себе си. Накара мъжа си да наеме бавачка и просто спря да се приближава до децата. А после Олга се отдаде на разгулен живот и работата стигна дотам, че тя подаде молба за развод и скъса отношенията с бившия си съпруг и родителите, които я бяха отгледали.
Тя не искаше нищо да ѝ напомня за миналия живот. И всичко това, защото Олга си намери мъж още по-богат от бившия ѝ съпруг. Сега вече я интересуваха само парите.
Имаше една беда. На новия богат мъж изобщо не му трябваха чужди деца. Особено с дубликат, както той обичаше да се шегува за близнаците.
„Това какво е, природата ти е издала веднага и копие за всеки случай?“ – смееше се той. Момиченцата бяха още малки и не разбираха тези шеги. А новият любовник настояваше Олга да се отърве от децата, ако иска да продължи да се мотае с него.
А по-нататък Иван вече сам се досети, че Олга просто е закарала момиченцата в гората и ги е оставила там на произвола на съдбата. Когато той разказа всичко това на Лена, тя първоначално не повярва. Нима тя има такава безсърдечна и жестока сестра? Но фактите говореха сами за себе си.
Елена предложи на Иван да задържат момиченцата при себе си. Той и сам вече си мислеше за това. Само че не можеха просто така, без никакви документи да живеят при тях.
Трябваше нещо да се направи по въпроса. Трябваше Олга сама да напише отказ от тях, а Елена и Иван да подадат молба за попечителство. Само че имаше един проблем.
Едва ли съветът по настойничество щеше да даде децата на болна Елена. И съдбата на момиченцата щеше да бъде решена, а нямаше да отидат в дом за сираци. Проблемът можеше да бъде решен с пълномощно.
Има такъв документ, който обикновено родителите оформят, когато изпращат детето на почивка при баба или леля. И малцина знаят, че това пълномощно може да бъде оформено чак до 18-годишна възраст на детето. Оформя се при нотариус.
Струва евтино. И в случай на проблеми на детето със закона или здравето, носителят на такова пълномощно ще бъде официален представител на детето в отсъствието на родителите. А какво друго е нужно в ситуацията на Елена и Иван? Само че как да убедят Олга да напише такова пълномощно? За целта ще трябва да се срещнат с нея.
Само че Елена слабо си представяше тази среща. А и не искаше да се среща с нея. Не защото е инвалид, а защото знаеше, по разказите на момиченцата, какви ужаси е вършила майка им, без да се притеснява от децата.
Сега, изглежда, и момиченцата вече се досещаха, че Лена не е съвсем тяхна майка. Макар че все още продължаваха да я наричат мама. А и Елена знаеше, че най-вероятно Олга ще поиска пари за това.
И ако те ѝ угодят, тя ще иска пари постоянно. А те и без това нямат много. Оставаше само един възможен път.
Самата Елена да се изправи на крака и да се бори за попечителството над племенниците си. И тук помогна случайността. Един ден момиченцата се събраха да отидат на разходка.
Те обичаха да се разхождат в околностите. Само че на старата мелница им беше строго забранено да ходят. Е, вие вече, вероятно, се досещате, щом забраниш нещо на дете, то веднага става лениво желанен забранен плод.
През прозореца на къщата Елена видя как момиченцата тръгнаха по пътеката, която води към старата мелница. Тя се опита да ги повика през прозореца, но вятърът духаше в друга посока, момиченцата не я чуха. Елена се мяташе в леглото и не знаеше какво да прави.
Иван по това време беше на работа. Целият ужас, който се беше случил с нея преди много години на старата мелница, се върна от дълбините на подсъзнанието ѝ. Картините на случилото се и онзи противен плешив мъж – всичко това се върна изведнъж…
Ами ако той все още е в мелницата? Ами ако все още идва там? Съзнанието на Елена на приливи и отливи се връщаше в миналото. Тя си спомняше онази страшна нощ, която против волята си прекара в мелницата. А после този негодник просто я изхвърли през прозореца от доста голяма височина.
Ето какво се беше случило с Елена. Тя имаше компресионна фрактура на гръбначния стълб. И сега нейните момиченца отиваха на същото място.
Вероятно в лапите на този мерзавец. Елена събра всички сили, цялата си воля. Свали краката си от леглото, седна, а след това и стана.
Тя направи няколко крачки из къщата, а след това, разбира се, падна. Падна, защото мускулите ѝ бяха слаби. Тя не беше използвала краката си няколко години.
Елена изпълзя от къщата, видя гребло до вратата. Тя отново се опита да стане, успя. Тя разбра, че гръбначният мозък се е възстановил и сега остава само да тренира мускулите си.
Опирайки се на греблото, Елена тръгна по пътеката. Тя настигна момиченцата едва до самата мелница. Сега това място беше станало още по-зловещо, отколкото беше.
Всичко наоколо беше обрасло с някакъв бурен, мъх и бръшлян, отблъскваща неприятна гледка. Елена се върна с момиченцата вкъщи. А вечерта вече посрещна съпруга си у дома на собствените си крака.
Иван я вдигна на ръце, започна да я целува. А после извади от-под ризата си верижка, свали от нея брачната халка и я сложи на пръста на жена си. Сега, като вече ходиш, нека всички видят, че си омъжена.
А то не дай Боже, да отведе някой такава красавица. Елена бързо се възстановяваше. Не без помощта на Иван, разбира се.
Животът на село е такъв, че не ти трябва и фитнес зала. Целият бит е като център за рехабилитация. Донеси вода, насечи дърва, полей градината.
Какви тренажори. Така че Елена бързо възвръщаше физическата си форма. И двете сестри се срещнаха на съдебно заседание по повод попечителството над близначките Арина и Марина.
Елена стоеше твърдо на краката си. Никой и не би могъл да си помисли, че съвсем наскоро тази жена просто лежеше и дори не можеше да говори. Камо ли да се грижи за деца.
В присъствието на съдията Олга не посмя да иска пари от сестра си. Така че ѝ се наложи безплатно да се съгласи да предаде попечителството над момиченцата на Елена. Иван намекна на Олга в коридора, че ако се запъне, той ще разкаже, че е намерил децата в гората.
Интересно, на какво е разчитала, като ги е оставила там. Олга каза, че е мислела, че ще ги намерят водачите от лагера. Ето те пък после щели да бъдат виновни.
Иван, жена му и вече техните дъщери излязоха от съдебната зала като победители. На Олга животът не се уреди. Нито с новия богаташ, нито без него.
Никой вече със сигурност няма да каже защо са се разделили. Вероятно заради свадливия характер на Олга. Тя загуби всичко – мъжа си, родителите си, благополучното си семейство и дъщерите си.
Само че твърде късно тя разбра и осъзна всичко това. И като резултат Олга започна да пие. Да, за съжаление, и с жените се случва така.
Не само мъжете давят мъката си в алкохол. Доста често Оля сядаше зад волана, меко казано, в нетрезво състояние. Един ден това завърши трагично.
Олга блъсна човек. Тя разбираше какво я заплашва. Спешно ѝ трябваше помощ.
Но тя нямаше никого. Съвсем никого. Нямаше на кого дори да се обади.
И Оля набра телефонния номер на Елена. „Аз съм твоята сестра, Оля“, – каза тя. „А не си ли пробвала да се обадиш трезвена?“ – попита Елена.
– Лен, аз блъснах човек. – Надявам се, че не е до смърт? – ужаси се Елена. – Не знам, страх ме е да се приближа до него.
– Тогава викай линейка. – Не мога. – Ела при мен, моля те.
Елена усети по гласа на сестра си, че е отчаяна. Те толкова малко бяха живели заедно в детството си, че почти не се помнеха. Бяха толкова различни, с толкова различни съдби.
Но в същото време връзката между близнаците не беше изчезнала. Елена разбираше, че ако сега не помогне на сестра си, може би няма да има друг шанс. Преди всичко, няма да има друг шанс Олга да се измъкне от тази блато.
Елена реши да ѝ даде този шанс. Единствен път в живота. Първи и последен, кой, ако не тя.
Тя пристигна на мястото на катастрофата с Иван и се вцепени, когато видя човека, когото беше блъснала Олга. Ето ти съдба, ето ти шегаджийка. Какви други изненади си приготвила за сестрите? На тревата лежеше същият човек, който я беше завлякъл в старата мелница.
Същият, по чиято вина тя не можеше да има деца и беше парализирана няколко години. И ако не бяха момиченцата и съпругът ѝ Иван, може би тя все още щеше да е прикована към леглото. И този човек, този плешив мерзавец беше още жив.
Ох, колко ѝ се искаше на Елена да седне зад волана на колата на сестра си, да се засили и да сложи край на неговия безсмислен живот. Но това щеше да е твърде щедър подарък. Елена помоли съпруга си да се прибере и да ѝ се довери.
Тя се обади в полицията и на бърза помощ. „Кой е шофирал?“ – попита инспекторът от КАТ. „Аз“.
– без да се замисли, отговори Елена. – Какво правиш? – попита изумената сестра. – Мълчи, спасявам живота ти…
Първи и последен път. – Кълнеш ли се, че ще спреш да пиеш и ще си вземеш ума? – Кълна се, – отговори Олга.
Елена не много се довери на тази клетва. И честно казано, тя просто много искаше да има поне малко участие в това произшествие, за да може онзи плешив мерзавец да знае, че тя му е отмъстила. Както и предполагаше Елена, ѝ дадоха условна присъда.
А този негодник остана парализиран за цял живот. Сега ще влезе в нейните обувки. Сега ще знае какво е това.
Изненадващо, Олга си взе ума. Ами, доколкото можеше. Сега понякога идваше в селото при сестра си. „Ура! Леля Оля дойде! Леля Оля!“ – посрещаха я момиченцата.
– Внимавайте, дяволчета! Не си цапайте новата рокля, – им казваше тя. – Кажи ми, сестро, – попита я веднъж Елена, – не съжаляваш ли за нищо? – Съжалявам, – отговори Олга, – че не сме се познавали по-рано. – А още, – настояваше Елена, – например, за момиченцата, за това, че си ги загубила.
– Съвсем не, – отговори Олга, – ами сама прецени, каква майка ще съм аз? На какво мога да ги науча? – Не-не-не, има по-висша цел, за която съм създадена. Това е да бъда тяхна леля. – Вероятно там на небето просто са нещо объркали.
Ние с теб си приличаме, – и са ми ги подхвърлили. После са се сетили и са оправили ситуацията. – Така че наслаждавай се на майчинството на воля, това не е за мен.
– А би ли искала още веднъж да станеш леля, само че наистина? – попита Елена. – В какъв смисъл? – не разбра сестра ѝ. – В прекия, бременна съм и, изглежда, ще имам близнаци.
Ти си първата, която научава за това. Сестрите се разплакаха и прегърнаха. Така справедливостта възтържествува.
Елена роди близнаци, както и сестра си, само че момченца. Иван беше на седмото небе от щастие. Сега най-накрая можеше да напусне работата си в града и да се върне към любимото си занимание – лесничейството.
Освен това сега не един наследник растеше, а цели два. Щеше да има на кого да предаде мъдростта на горското дело.