Толкова дълго мечтаеше за син, за момче. И ето че медицинската сестра му изнася вързопче, превързано със синя панделка, и без да го поглежда в очите, внимателно му го подава. На самата нея ѝ е неудобно.
Обикновено, когато предава дете, тя поздравява щастливите бащи, но в тази ситуация думите на поздравление биха прозвучали кощунствено. Медицинската сестра мълчи. Иска ѝ се мъжът по-бързо да си тръгне, вземайки детето.
А Игнат не бърза. Притисна до себе си момченцето, а в ъгълчето на окото му блести сълза. Оглежда се наоколо, сякаш не вярва и му се струва, че ей сега ще се появи майката на сина му.
Само че тя няма да се появи, това знаят и младата медицинска сестра, и самият Игнат. Вече му бяха обяснили за усложненията, възникнали по време на раждането, за това как сърцето на Маша е спряло, за безплодните опити да го върнат към живот.
-Затова пък синът ви се роди здрав. Крепко, здраво момче, – казаха на Игнат, сякаш това можеше да го утеши.
Игнат прекалено силно притисна до себе си малкото дете, завито в байково одеяло и превързано със синя панделка. То се размърда, замърка. Мъжът се опомни. Трябва да си тръгва. Горката медицинска сестричка вече не знае къде да си дене очите, толкова ѝ е неудобно. Тя не е виновна за нищо. А кой тогава е виновен? Той самият! Той настоя за раждането на трето дете. Маша не искаше. Тя беше уморена. Уморена да бъде сама.
Игнат работеше като шофьор на камион и получаваше много добри пари от курсовете, тъй като беше на добро име. Живееха със съпругата си добре, в изобилие. Две дъщери растяха. А Маша се оплакваше, че е уморена да бъде сама. Игнат купи хубава, скъпа кола. Маша отново беше недоволна. Казваше, че не кола ѝ трябва, а съпруг.
Когато забременя за трети път, искаше да прекъсне бременността. А Игнат забрани. Забрани, много искаше син. Ето го, синът, в ръцете му. А какво да прави сега с него без Маша? Ще трябва да си смени работата, това е ясно. С три деца на ръце не може да ходи на дълги курсове. Все пак Маша постигна каквото искаше. Постигна го със смъртта си.
На Игнат му се искаше да завие. Да завие, да зареве, но се сдържа. На ръцете му е пеленаче, а трябва и да се готви за погребението. Маша трябва да бъде погребана достойно, а това означава, че не може да даде воля на емоциите си.
Вкъщи Игнат беше чакан от Марина – приятелка на починалата му съпруга. Преди мъжът не беше мил с нея. Марина го дразнеше. Постоянно се навърташе в дома им, защото нямаше собствено семейство. Игнат се караше на Маша и я молеше поне в негово присъствие Марина да не бъде вкъщи.
И едва сега Игнат разбра колко несправедлив е бил към пълничката приятелка на жена си. Марина беше първата, която пристигна, след като научи тъжната новина. Докато Игнат беше в транс и не можеше да осъзнае случилото се, тя пое грижите за дъщерите му. Момичетата са още малки. Едното на седем, другото на пет. И честно казано, Игнат, който постоянно беше на път, не знаеше как да се отнася с тях.
Игнат се прибра вкъщи, а момчето съвсем се размрънка. Плачът му напомняше мяукане на коте. Мъжът предполагаше, че момчето е гладно. А какво да прави? С какво да го нахрани? Оглушен от новината за смъртта на съпругата си, Игнат не беше помислил за такива неща. Но Марина беше помислила. Тя вече беше купила и шишета, и детска храна. Веднага взе момчето от ръцете на Игнат.
-Ой, колко сме малки, плачем си, – гукаше жената, разгъвайки одеялцето. – Ой, Игнате, виж го колко е светъл. Нито на теб, нито на Маша прилича. А това какво е на бузката ни? Мръсотия ли?
Игнат гледаше момчето, което Марина беше повила, докато тя се опитваше да изтрие нещо от бялата му бузка. Малкото беше белокожо, с много светъл мъх на главата. Със сигурност не приличаше на Игнат. Игнат беше мургав, черномурест, а и Маша беше тъмничка. Марина толкова яростно търкаше бузката на детето, че мъжът се изплаши.
-Сега ще му пробиеш дупка. Боли го. Дай да погледна. А това изобщо не е мръсотия. Родилно петно.
За секунда у Игнат възникна подозрение, че детето са го объркали в родилния дом. Откъде им е такова бяло дете, че и с родилно петно на бузката? Мисълта проблесна и изчезна. Момчето плачеше настоятелно и искаше да яде. С това се зае Марина, а на Игнат каза:
-Ти за сина си не се тревожи, аз ще остана с него. Навярно ще се преместя временно при вас. На теб сега не ти е до деца.
Игнат сякаш се събуди, откъсна очи от лакомо сучещото от шишето дете. Издаде тежка въздишка.
-Да, Марин, много ти благодаря. Ще отида в погребалното бюро. И панихида, навярно, трябва веднага да поръчам.
-Да, познавам една столова. Там е евтино.
-Не трябва, – намръщи се Игнат, – не трябва там, където е евтино. Няма да пестя от погребението на моята Маша.
-Но, Игнате, ти имаш три деца на ръце. Трябва още да ги отгледаш. Парите ще ти потрябват.
-Имам пари, – грубо отвърна Игнат. – За всичко ще стигнат.
Игнат имаше пари. Не напразно не излизаше от курсовете. Беше построил здрава, голяма къща, беше си купил кола и имаше спестявания. Винаги мечтаеше някой ден да се откаже от шофирането на камион и да отвори собствен автосервиз. И тогава, мислеше си той, ще заживеят щастливо с Маша и децата!
Погребението на Маша мина като в мъгла. Игнат действаше по инерция, правеше всичко, което се изискваше от него, и се държеше, стискайки сърцето си със железен обръч.
На мъжа през цялото време му се струваше, че ако само малко отпусне този невидим обръч, ще рухне и повече няма да стане, потъвайки в мъката си.
Пристигнаха роднини, изказаха съболезнования. Единствената родна сестра на Игнат, Соня, не можа да дойде. Те и без това не се бяха виждали от няколко години. Би могла, навярно, в такъв момент да отложи важните си дела. Но Соня живее в Москва, заема някаква там длъжност. Важна клечка. Вместо да присъства, тя изпрати на Игнат пари и му даде напътствия по телефона.
-Дръж се, братко, дръж се. Сега ти имаш деца. Ти толкова искаше син. Ето, отгледай го. Дай цялата си топлина на децата си. Може би те ще смекчат мъката от загубата.
Лесно е да се каже, отгледай, като Игнат не знаеше откъде да започне с малкото дете, а и с дъщерите сякаш се запознаваше отново. Какво щеше да прави, ако не беше Марина?
Марина остана в къщата на Игнат и след погребението. Игнат ѝ предложи да ѝ плаща като детегледачка и жената бързо напусна основната си работа.
За да не полудее, Игнат се зае със старата си идея – отварянето на автосервиз. Той вече имаше пристроен към къщата двуетажен гараж, така че не му се налагаше да ходи далеч. Но, връщайки се вкъщи, мъжът все по-често намираше сина си мокър, плачещ в креватчето и Марина, безразлична към сълзите му. Един ден Игнат кипна:
-Марино, за какво ти плащам пари? Защо Егорка отново е мокър и най-вероятно гладен? С какво изобщо се занимаваш? Ако така продължава, ще си намеря друга детегледачка за децата си.
-Ах, така ли! – на очите на Марина се появиха сълзи. – Това ли е твоята благодарност, Игнате?
Погледни дъщерите си. Те са като куклички. С тях ми е удоволствие да се занимавам, защото са твои. Нищо не виждаш, Игнате.
Марина изсумтя и си закри устата с пълничка длан. Влажните ѝ очи уплашено се замятаха и изражението ѝ стана такова, сякаш беше казала нещо излишно.
Игнат остана като вцепенен.
-Не разбрах, какво значи – твоите дъщери? А Егор според теб чий е?
-Прости, прости, Игнате, – шепнеше Марина. – За мъртвите или добро, или нищо. Никога не бих ти казала това, но и ти сам не си сляп. Погледни Егор и себе си, дъщерите си. Теб те нямаше постоянно вкъщи, а Маша беше сама. Тя е жена, липсваше ѝ.
Изцапаните с машинно масло ръце на Игнат се свиха в юмруци и той неволно направи крачка към Марина. Навярно лицето му беше толкова страшно, че жената се изплаши.
-Игнате, не те лъжа. Дори имам доказателства. Снимка в телефона. Сега ще ти я покажа.
Марина изскочи от стаята, върна се с телефон в ръка. Бързо намери в него нужната снимка. Поднесе екрана към лицето на Игнат. На мъжа му се замъгли пред очите. Той не искаше да вижда това. Да вижда как чужд, русокос мъж седи някъде на празнична трапеза и прегръща Маша през раменете. Неговата Маша.
-Ето виждаш ли, Игнате, това е някакъв командировкаджия. Той беше в нашия град само няколко дни. Аз ги снимах с Маша. Той е тук полугръб. Не се вижда, че на бузата му има родилно петно във формата на капчица. Точно такова, като на Егор.
Марина говореше, а телефонът в ръцете ѝ трепереше. Игнат грабна телефона и го счупи, удряйки го в коляното си. Искаше му се да изтрие тази снимка от екрана, да я изтрие завинаги, за да не я вижда никога повече. Мъжът не мислеше ясно в този момент. Той изскочи от къщата, но вместо да се върне в гаража, отиде в бара. Точно така, с работния гащеризон и мръсни ръце.
Игнат целенасочено се напиваше, за да може алкохолът да изтрие от паметта му снимката от телефона на Марина. Снимката може да се унищожи, но какво да прави с живото напомняне, което лежи вкъщи, в креватчето и изисква непрекъснати грижи? Какво да прави с Егор? До този момент, гледайки момчето, Игнат изпитваше нещо като трепетна нежност. Един единствен миг преобърна всичко в душата му. Сега той мразеше това родилно петно, тези руси коси. Чуждо дете, чужд син! Ех, Маша, Маша, как можа? Той работеше само за теб и децата.
Късно през нощта Игнат се върна вкъщи. Върна се пиян до козирката и събаряше всичко по пътя си. Марина не спеше. Тя му подаде рамо и му помогна да стигне до спалнята. Събу го и легна до него. Погали го по гърдите и прошепна:
-Игнате, не всички са като Маша. Аз например никога не бих те предала.
Мъжът вече почти заспиваше, но от думите на Марина подскочи и рязко я привлече към себе си.
На следващата сутрин Игнат се чувстваше много зле. Затова пък Марина пърхаше като пеперуда и вече пренасяше вещите си в неговата спалня. Мъжът съжаляваше за случилото се и най-много на света не искаше отново да повдига въпроса за Егор. Но Марина започна:
-Игнате, разбирам, че те боли много, но щом вече знаеш всичко, какво ще правиш с Егор?
-Не разбрах, какво значи – какво да правя? А според теб има ли някакви варианти?
-Разбира се, че има. Той не е твой син, той е абсолютно чуждо момче. И винаги ще бъде напомняне за измяната на Маша. Да го дадем в дом за сираци.
Мрачен, с махмурлук, Игнат отвори хладилника и извади оттам буркан с кисели краставички. Почти го беше донесъл до масата, готвейки се да изпие сока, когато прозвучаха последните думи на Марина за детския дом. Бурканът се изплъзна от ръцете на мъжа и, удряйки се в пода, се разлетя на остри, големи парчета. В стаята заплака Егор, сякаш разбираше, че се решава съдбата му. Игнат пристъпи към Марина, стъпвайки на една от разпилените по пода краставички, и заговори с леден тон:
-Слушай ме внимателно. Казвам го веднъж и няма да повтарям. Към този разговор повече няма да се връщаме. Никой и никога не трябва да знае, че Егор не е мой син. Той е записан на мое име, значи аз ще го отгледам. И ти, ако искаш да бъдеш с мен, ще мълчиш и ще се грижиш за всички деца еднакво. Разбра ли ме?
Марина забързано кимна и се размърда. Изваждайки парцал за под от под мивката, тя започна да събира разтичащия се сок от краставички.
Жената си взе урок и, тъй като много искаше да бъде с Игнат, никога повече не спомена детски дом за Егор. Пред мъжа тя се преструваше и се правеше на грижовна майка. Само че Игнат толкова често го нямаше вкъщи и тогава растящият Егор получаваше от мащехата си.
С времето и самият Игнат започна да разбира, че е лесно да се каже, а много по-трудно да се направи. Много трудно му беше да се отнася към Егор като към собствените си дъщери. Мъжът се стараеше, но само при един поглед към момчето сърцето му сякаш се обвиваше в ледена кора. Той можеше да казва едни и същи думи и на момичетата, и на Егор. Само че когато се обръщаше към дъщерите си, в гласа му имаше топлина, а Егор усещаше само лед.
В първи клас Егор никой не го изпрати. Това трябваше да направи Марина, но тя доведе момчето до вратата на училището и, показвайки му къде се строява неговият клас за първия учебен ден, го бутна по гърба.
-Ето, виждаш ли онази леля и децата. Това е твоята учителка и твоят клас. Иди при тях и прави всичко, което ти казват. После сам ще се прибереш, тук е наблизо. А аз имам работа.
Мама някъде изчезна. Егор, преглъщайки поредната обида и ужасно засрамен, се приближи до първата си учителка. Той нямаше цветя в ръцете си, както другите деца. Първият учебен ден започваше и зад строя на момчетата и момичетата стояха развълнуваните им родители. Те се опитваха да снимат, оправяха панделките и вратовръзките на децата си. Егор, нацупил устни, стоеше сам. След първия учебен ден децата бяха отведени в класната стая. Учителката проведе час на класа, запозна се с всички и ги пусна да си ходят. Уроците трябваше да започнат от втори септември. Родителите прибраха първокласниците си по домовете, а Егор се влачеше сам по училищния коридор.
-Ей, русокосият, – чу той глас изпод стълбите. – Какво имаш на бузата? Птиците са те изцапали! Иди си измий лицето!
Под стълбите избухнаха в смях по-големите деца. Егор знаеше, че те разбират, че на бузата му има родилно петно, просто решиха да му се подиграят.
-Ти сам иди да се миеш! – постара се момчето да отговори възможно най-грубо.
-Какво каза? – по-голям ученик се показа изпод стълбите и хвана Егор за сакото.
Дръпна го към себе си и сакото изпращя. По-големият ученик беше спрян от вик на учителка, която минаваше покрай тях. Егор се изплъзна от ръцете на момчето, но беше късно. Сакото беше скъсано на две места.
Момчето изтича от училищната сграда, дишайки тежко. Мама беше права. Пътя до вкъщи го знаеше. Но изобщо не му се ходеше натам. Мама отново ще се ядоса, ще го нарече с лоши думи, може би дори ще го удари. А татко ще мълчи, хвърляйки му тежък поглед. Мама не е родна на Егор, тя винаги му го казваше, но татко, татко е роден! Днес е първи септември и той обеща на сестрите на Егор, че след училище ще ги заведе на кафе да ядат сладолед. На Егор не беше обещал, но момчето толкова се надяваше… Сега тази надежда нямаше да се сбъдне. За новото, скъсано сако, татко, разбира се, няма да го вземе никъде.
Защо татко обича повече сестрите, отколкото него? В какво е виновен Егор? Това се чувства във всичко. Момичетата ги вози с колата, води ги сред природата, а Егор го оставя вкъщи. Татко дори учи момичетата да карат кола, а него – момчето – дори не го допуска до волана. Тях може да ги прегърне и целуне, а Егор не го докосва, обяснявайки това с факта, че е момче и не му трябват нежности. А на Егор толкова му се искаше понякога да се притисне до татко и той да го погали по главата, както гали сестрите.
Сестрите учеха не много добре и, тръгвайки на училище, Егор си обеща, че непременно ще получава само петици. Може би тогава татко ще го погледне по друг начин и дори ще го похвали. И ето, моля, първият ден в училище и скъсано сако! Егор беше свикнал с шамарите и обидните думи на мащехата си, но татко… Той също щеше да бъде недоволен от него.
Момчето вървеше по тротоара, влачейки подметките на новите си обувки и ниско навело глава. Точно се изравни с автобусната спирка, на която стоеше автобус, широко отворил вратите си. Без да се замисли, момчето се гмурна през тези врати. Той ще замине. Ще замине далеч. По-далеч от мама и тежкия поглед на баща си.
Егор седна до прозореца и разглеждаше непознатите улици. Хора влизаха в автобуса, излизаха, а Егор си седеше, докато автобусът, направил полукръг, не спря окончателно.
-Момче, – извика шофьорът, подавайки се иззад преградата, – това е крайната спирка. Накъде пътуваше?
-Насам, – измърмори Егор, виждайки, че е останал съвсем сам в автобуса, и се измъкна през отворените врати.
Той излезе на асфалтирана площадка и разбра, че това е покрайнините на града, защото съвсем наблизо, на разстояние един квартал, започваше гора. Егор тръгна към дърветата.
„Ще си отида, ще си отида в гората“ – мислеше си той ядосано. „Ще си отида много, много далеч и ще живея там. Ще си построя колиба, ще се храня с горски плодове. Не им трябвам, нека водят момичетата на кафе. Нека ги возят с колата и ги галят по главите, а аз ще живея сам.“
Игнат се изправи изпод капака на чужда кола и избърса мръсните си ръце с парцал.
-Е, свършвайте без мен, – извика той на помощниците си. – Моите сигурно вече са се върнали от училище. Обещах да ги заведа на кафе.
Вървейки с широки крачки към дома си, мъжът си мислеше, че в кафенето трябва непременно да вземе и Егор. Момчето и без това постоянно ходи като „полято с вода“. Колкото и да се стараеше Игнат, момчето усещаше нелюбовта, а той, все пак, днес тръгна в първи клас. В антрето Игнат беше посрещнат от накитени и развълнувани дъщери.
-Татко, татко, а ние с колата ли ще ходим на кафе? А после на атракциони ще ходим ли?
-Разбира се, че ще ходим. Сега само ще се измия, – усмихна се Игнат. – А Егор къде е? Нека и той се приготвя.
На Марина, която стоеше зад дъщерите, очите ѝ зашариха.
-А какво, ще вземеш Егор? Ти не каза. Добре, ще отида да го потърся.
-Какво значи ще го търсиш? Къде е той?
-Тук има една работа, – Марина отмести поглед, – Егор още не се е върнал от училище.
-Как така не се е върнал? Ти трябваше да го заведеш и да го върнеш. Какво, остави ли го там сам? Днес му е първият ден!
-Ой, ами какво е това до училището? Полтора квартала. Егор този път го знае много добре. А какво да правя аз там с него, на този първи учебен ден? Аз междувременно отидох до магазина.
-Днес той нямаше уроци. Трябваше да има само първи учебен ден и час на класа! – изрева Игнат. – Той отдавна трябваше да е вкъщи. Къде е Егор?!! Иди го търси, докато се къпя.
Момичетата така и не успяха да ядат сладолед този ден. Защото нито Марина, нито самият Игнат не намериха Егор. Момчето излезе от училище, а после „сякаш вдън земя пропадна“. Към вечерта Игнат се затича към полицията. Когато Егор не се появи и през нощта, той не можеше да си намери място от тревога.
Мъжът се ядосваше на Марина. Ядосваше се на себе си, че така и не успя да се отнесе към Егор както към собствените си дъщери. Мъжът беше почти сигурен, че именно това е причината за изчезването на момчето. Трябваше да отложи работата и да отиде с него на първия учебен ден, както мечтаеше Егор.
Игнат не си легна. Заедно със своите работници от автосервиза той претърсваше улиците около училището. Те надничаха във всеки двор, под всеки храст. Егор никъде нямаше…
На следващия ден Игнат, заедно с присъединилите се доброволци, лепеше из града листовки със снимката на Егор. Лепеше на всяка спирка, на всеки стълб. И това даде резултат. След обяд в полицията се обади шофьор на автобус. Мъжът със стопроцентова сигурност заяви, че именно изчезналото момче е свалил на крайната спирка, близо до гората. Търсенето се премести в гората. На третия ден към доброволците се присъединиха съпричастни жители на града.
Игнат не беше спал три дни. За миг отбивайки се до дома си, той видя там жена, която не разпозна веднага. До Марина седеше по-голямата му сестра Соня, с която мъжът не се беше виждал от няколко години. Соня се обади вечерта на първи септември, за да поздрави децата за първия учебен ден. Тогава и научи за изчезването на племенника си.
-Зарязах всичките си работи и долетях да помогна, – прегърна Игнат Соня. – Как върви търсенето сега?
-Претърсваме гората, – отговори мъжът на сестра си. – С какво можеш да помогнеш сега?
-Как така, с какво? Ще отида с теб в гората.
-Добре, – кимна Игнат. – Марин, ти идваш ли?
-Аз пък няма да оставя момичетата сами, – поколеба се Марина.
Игнат кимна. С Марина му беше всичко ясно. И с това ще се разправи по-късно.
Сега най-важното е да намери Егор.
Той тръгна към колата, а сестра му го последва. На пътническата седалка лежаха листовки със снимката на Егор. За да седне, Соня ги взе в ръце и извика.
-Господи, колко много синът ти прилича на дядо ни! Игнате, той има ли родилно петно на бузата под формата на капчица? Ето на, предало се е през две поколения!
Игнат вече беше тръгнал, но от думите на сестра си рязко натисна спирачката до пода. Спря толкова рязко, че Соня едва не се удари в предното стъкло.
-Какво, какво каза? Какво общо има родилното петно на Егор?
-Игнате, какво ти става? – Соня разшири очи към брат си. – Ти изобщо скоро гледал ли си семейния албум? Помниш ли как изглеждаше дядо ти, който загина във войната? Той загина млад, затова и снимките му са само от младини. Той е много светлокос. Твоят Егор поразително прилича на него. А най-важното, дядо ни имаше точно същото родилно петно. И също на лявата буза.
На скулите на Игнат заиграха жълваци. Без да каже нито дума, той рязко обърна колата и се върна към дома си.
-Почакай ме тук, – хвърли той на сестра си и се затича към портата.
Мъжът влетя в къщата с толкова яростно изражение на лицето, че Марина веднага се изплаши.
-Нещо с Егор ли е? Намериха ли го?
-Не с Егор, а с теб, – изкрещя Игнат. – Всичко знам. Знам, че си ме излъгала за Маша и за това, че той не е мой син.
-Как разбра? – пребледня Марина.
-Няма значение как разбрах. Защо го направи?
-Защото те обичах. Исках да забравиш Маша. Исках да родя свое дете, а не да бърша сополите на този Егор. Защо крещиш? Аз не успях. Ти не го даде в дом за сираци.
Ръцете на Игнат го сърбяха. Много го сърбяха. Той разбираше, че е по-добре да си тръгне, преди да удари Марина.
-Когато се върна, да не те видя в тази къща. Чу ли? Да не ми се мяркаш повече пред очите. Никога!!!
Игнат рязко се обърна и избяга към колата, в която го чакаше сестра му.
Близо до края на гората имаше много хора. Игнат видя радостни лица и сърцето му заби по-бързо. На какво толкова се радват всички? Нима…
След като изгаси колата, Игнат се затича, гледайки усмихнатото лице на младия доброволец, който му показваше линейката. Там, в линейката, седеше увит в одеяло Егор. Лицето на момчето се изкриви, когато видя татко си.
-Татко, прости ми, исках да се върна, но се загубих.
-Ти ме прости, синко, – Игнат вдигна момчето и го притисна силно-силно до себе си.
По бузите му течаха сълзи. Мъжът не беше плакал така дори на погребението на Маша.
-Виновен съм пред теб, синко. Много съм виновен. Обещавам ти, отсега нататък всичко ще бъде различно.
Не изпускай тези невероятно изгодни оферти: