На малцина е дадено сляпо да следват мечтата си, без да се обременяват с избора на средства за постигане на целта. Ако Бог изобщо е раздавал при раждането именно тези качества, то първа в списъка за получаването им, разбира се, е стояла Рита. От малка тя знаеше, че ще има всичко, достатъчно беше само да го пожелае. С едно щракване на пръсти училищните ѝ обожатели носеха чантата на миниатюрната красавица, а романтичните въздишатели, без да се замислят, летяха през целия град за любимия ѝ сладолед.
Майка ѝ, Надежда Лукинична, не можеше да разбере откъде дъщеря ѝ има такива господарски маниери. Самата тя беше проста жена и не беше свикнала да сваля звезди от небето, работейки през целия си съзнателен живот в птицеферма. Монотонният тежък труд я изтощаваше и нерядко, прибирайки се у дома след смяна, майката лягаше да спи направо с дрехите.
За дъщеря си тя просто нямаше нито време, нито сили.
Рита израсна без баща. Той беше починал от дифтерия преди много години. Единствената ѝ приятелка в детството беше баба ѝ, Зинаида Яковлевна.
Предците ѝ по бащина линия имаха благороднически корени, затова жената се смяташе за нещо като местна версия на кралица Виктория.
Тя беше на ръба на старческото слабоумие, но въпреки това обожаваше любовни романи и предаде страстта към тях на малката Рита. Момичето мислено си пробваше статута на дама от висшето общество, постепенно превръщайки се в капризна, лишена от морал личност.
Когато порасна, девойката вече въртеше мъжете на малкия си пръст, както си искаше. Но проблемът беше, че в тяхното селце нямаше кой знае кого да върти… Я пияница, я грозник…
Майка ѝ казваше: „Престани да се занимаваш с глупости! Че така ще си останеш стара мома! Младостта, както и красотата, ох, колко бързо минават, дъще!“
— Ами откъде да ги взема тези мъже?
Аз ли съм виновна, че наоколо са останали само нещастници? – сопна се Рита.
— Ами огледай се за Гришка? Момчето от колко години тича по петите ти. Праговете изтри… Обича те, повярвай ми – каза Надежда Лукинична.
Рита само завъртя нос, сбърчвайки презрително устни:
— За какво ми е този Гриня, с неговата мизерна заплата на асенизатор? Аз, мамо, не съм привикнала към тор. Не е моя работа. По-добре ще завъртя главите на двама-трима богати чичковци и ще си живея безгрижно.
— Ох, гледай, дъще, да не си навлечеш беля на главата! Не е редно да скачаш от легло на легло и да се продаваш за скъпи парцалки… Те нали всичките са женени? – тъжно промълви майката.
— Е, не без това, маме. Ами вземи например Олег! Десет години по-възрастен! Нима това е разлика?
А той има три сергии за дрехи на пазара и няколко автосервиза на околовръстното. Ето така… А ти ми говориш за Гриша… – отвърна Рита, радвайки се на своята съобразителност.
Надежда Лукинична отдавна беше махнала с ръка на възпитанието на дъщеря си… Какво можеше да направи, когато тя си имаше собствена истина.
Рита, за да успокои майка си, обеща, че ще се вземе в ръце и ще си намери работа.
Но всъщност в главата на Рита имаше съвсем други планове. Мисълта за Олег заседна в мозъка ѝ като треска.
— Нищо, маме. Аз още ще пробия в живота – шепнеше Рита като заклинание.
На сутринта тя събра багажа си и като се сбогува с майка си, каза, че отива да гради нов живот.
Надежда Лукинична я прекръсти по стар обичай и ѝ даде всичко необходимо за из път.
— Лети, моя лястовичке, лети по-високо от слънцето… Всичко ще постигнеш, само да не ти подрежат крилата преждевременно – прошепна жената след тръгващата си дъщеря, крадешком избърсвайки горчива сълза.
А Рита изобщо не мислеше да търси работа. Щом пристигна в града, веднага отиде при Олег. Той отначало се дърпаше, страхувайки се някой да не ги види заедно. Едно беше да се забавлява в селцето, а съвсем друго – под носа на жена си. Но за Рита все още не съществуваше мъж, чието сърце да не може да наниже на тока на обувките си.
Романът с Олег се завъртя бързо. Начинаещият бизнесмен ѝ нае апартамент в центъра, поемайки изцяло издръжката ѝ. И се занизаха дни и нощи, пълни със страст и любов. Това, което Рита отначало разглеждаше като изневяра заради пари, сега прерасна в пълноценна връзка с всички произтичащи от това последствия. На Олег му харесваше младата му стройна любовница!
— Какво толкова, на жена ми нищо няма да ѝ стане, ако се позабавлявам с такава кукла – мислеше си мъжът, погрешно смятайки, че Рита ще влезе в положението му.
Но девойката не само че не влезе, ами отгоре на всичко го зашемети с новината за бременността си.
— Ти за какво си мислела, безмозъчна кукло? Да не си малко дете? Не са ли те учили да се пазиш? Дете сега ми е най-малко нужно! Нов магазин ще отварям, всяка стотинка ми е ценна. Пък и не съм аз главният… Моята Ленка там командва всичко и държи кесията. За всеки лев се отчитам! Но нищо, за аборт ще ти съберем някак си стотинка по стотинка – отвърна Олег, избърсвайки потта, избила на челото му.
От възмущение дъхът на Рита спря.
Отначало искаше да му плюне в лицето, но после, като се успокои, разбра, че отмъщението е ястие, което се сервира студено.
— Нищо, Олежка, скоро горчиво ще съжаляваш… Ще си платиш и за куклата, и за детето – разсъждаваше Рита, кроейки план за отмъщение.
Веднъж, преструвайки се, че се е примирила със съдбата на евтина държанка, Рита записа на диктофон думите на Олег за съпругата му, бизнеса и за това как до смърт му е омръзнало старото тяло на жена му.
Разбирайки, че в ръката ѝ се е оказала истинска бомба, Рита реши да рискува всичко и да направи двойна рокада. Копие от записа, разбира се, показа на Олег. Косата му настръхна от това каква змия е приютил на гърдите си, но нямаше какво да прави, плати всичко до стотинка.
— Егати кучката си, Ритке! Остави ме съвсем без гащи! И последното ми обра, дявол да те вземе – възмутено произнесе Олег, без да сваля очи от стройните ѝ крака.
— Ама какво говориш, скъпи! Ще видим как ще запееш, когато твоята Ленка научи за всичко… – злостно си помисли Рита и се ухили ехидно.
Тя не отложи работата за дълго.
В обедната почивка, тропайки с токчета, тя влезе в кабинета на директорката.
— Миличка, днес не приемам посетители – отвърна Елена Борисовна през розовите си очила, хвърляйки изпитателен поглед към посетителката. Тя беше около 60-те и изглеждаше като сбръчкана есенна ябълка.
— Мисля, че мен ще ме приемете по всяко време на деня и нощта – каза Ритка, хвърляйки на масата флашка с част от записания от нея разговор.
— Какво е това? – въпросително попита директорката.
— А тук има интересен запис с участието на Вашия съпруг. По-точно, половината от него. Най-интересното е при мен, ето на тази джаджа. Ако Ви интересува, за цената ще се договорим отделно – каза Рита с пленителна усмивка и показа стиснатото между пръстите ѝ миниатюрно устройство за памет.
Елена Борисовна, щом прослуша записа, отсечено, по деловому попита:
— Каква е цената?
Рита, усмихвайки се като змията-изкусителка в райската градина, взе лист хартия и старателно изписа върху него число с пет нули.
Директорката, поглеждайки цифрата, отрицателно поклати глава и като зачеркна една нула, каза:
— Това е окончателната цена. Пазарлъкът приключи!
Хитрата девойка веднага се съгласи да вземе парите в замяна на флашката. Сумата напълно я устройваше.
Рита, в прекрасно настроение, напусна офиса на жената на Олег.
След два дни научи, че бившият ѝ любовник е бил изхвърлен от бизнеса и сега търгува не с парцали, а със събрани гъби край магистралата.
Казват, че му върви доста добре.
А Рита, вземайки парите, не изпитваше и най-малко угризение на съвестта. А и изобщо, едва ли изобщо я имаше.
Въпреки това, колкото и разкрепостена да беше, все пак не се реши да направи аборт. Явно нещо добро все още беше останало в нейната корава, жадна за пари душа. Бременността премина прекрасно, а и раждането мина като по масло.
Така немарливата, вятърничава майка се сдоби с прелестно момченце Юра. Рита, след като изкара необходимото време със сина си, го заведе при майка си.
— Ой, дъще, най-сетне и аз дочаках внуче! Вече си мислех, че така ще си умра, без да стана баба – радостно каза Надежда Лукинична.
— Да, мамо… На старини ще имаш помощник… Ето ти, за пелени и ританки – каза Рита, подавайки част от останалите пари от аферата с жената на Олег.
— А ти какво, вече си тръгваш? Поне да беше влязла… Чай да пийнем… Да си поговорим за това-онова. А ти защо си сама, дъще? Къде е мъжът ти? – попита майката, знаейки със сърцето си какъв ще бъде отговорът на дъщеря ѝ.
— Мъж ли? Няма такъв, мамо… Добре, наистина трябва да тръгвам. Не ме споменавай с лошо. Скоро ще се върна. Само да си оправя работите и веднага при Вас – каза Рита с преднамерено делничен глас, избягвайки да срещне погледа на майка си.
Разбира се, както беше обещала, тя не дойде. Пък и майчиното сърце не можеш да излъжеш. Надежда Лукинична знаеше, че дъщеря ѝ е шантава кукувица, не я свърта на едно място. Все търси по-добър живот.
А Рита наистина тръгна да търси щастието, но вече в столицата.
В мегаполиса тя не му мисли дълго и, като родена хищница, устрои засада там, където сладките чичковци ходят на водопой. А именно – започна работа като сервитьорка в ресторант.
Там тя, усмихвайки се прелъстително, правеше мили очи на всеки, у когото видеше дебел портфейл.
Късметът дълго не се усмихваше на отчаяната авантюристка, докато най-накрая един ден не ѝ донесоха поръчката на един представителен мъж със сива коса, на около 65 години.
Плъзвайки бързо очи по менюто, тя с удовлетворение разбра – ТОВА е той!
Старецът разбираше прекрасно от елитни вина от почти всяка страна.
Рита, слагайки на лицето си маска на радушно умиление, отчаяно въртейки бедра, донесе подноса на непознатия.
Старецът крадешком плъзна поглед по фигурата ѝ, но без да каже нищо, започна да яде ризотото.
— Нищо, старче, ще те притисна… – не се отказваше Ритка.
Наливайки вино в чашата на възрастния мъж, тя сякаш случайно му лисна щедро от пенливата напитка право върху ризата…
Старецът недоволно я изгледа накриво, но девойката, правейки се на невинна, се разсипа в извинения:
— Ох, извинете, толкова съм непохватна! – извинително каза сервитьорката.
— Е, нищо, ще го преживея. Ще я хвърля в пералнята вечерта и готово за 5 минути – миролюбиво продължи мъжът.
— Ох, а Вие нима нямате икономка? Аз на предишното си работно място бях точно камериерка… Обичам реда, не се съмнявайте… – скромно каза Рита.
— Може би ще започнете работа при мен? Какво пък, заплатата няма да е по-малка от ресторантската, а и за бакшиши не съм стиснат – отвърна старецът, намигайки ѝ с лявото око.
— Не съм против! А кога мога да започна работа? – с радост в гласа попита Рита.
— Ами хайде, започвайте веднага. Между другото, Иля Савелич ми викат – разсмя се възрастният мъж.
На него му беше приятно вниманието на младата жена, значително отстъпваща му по възраст и жизнен статус. Изпитото вино веднага раздвижи кръвта във вените му и му се прииска да обича и да бъде обичан. А какво виждаше у дома? Вечно болната съпруга? И нейните хапчета и микстури?
А тук се появи шанс отново да се почувства млад и да ръси шеги, радвайки се на всеки изживян миг.
Рита с опитен поглед определи, че старецът вече е на кукичката.
Към дома на Савелич тръгнаха заедно.
Рита закачи на пирона омръзналата ѝ престилка. Както ѝ се струваше тогава – завинаги.
Вратата на мерцедеса пред нея отвори шофьорът на Савелич – Сергей. Беше висок и атлетичен, с което веднага се хареса на Ритка.
Тя разбираше от породи мъже. Той беше истински мъжкар и това се усещаше дори от разстояние.
По пътя към дома старецът беше самата любезност. Четеше Есенин и цитираше фрази от „Война и мир“.
Рита се смееше на всяка негова шега, независимо дали беше сполучлива или не.
Най-накрая шофьорът спря пред огромен палат, разположен до борова гора.
— Охо, това е дворец – с престорен тон проговори девойката.
Вътре всичко се оказа още по-прекрасно, отколкото отвън. Меки килими, мебели ръчна изработка и картини на майстори от Ренесанса по стените. Старецът определено беше богат.
— Скъпи, вече ли се върна? – едва чуто прошепна слаб женски глас.
— Да, Анушка… Върнах се – отвърна Иля Савелич, наблюдавайки реакцията на съпругата си.
— А коя е тази с теб? – със слаб глас попита Анна Константиновна.
— Това е новата ни икономка – Рита. Точно като при Булгаков – разсмя се старецът.
С това огледът приключи и всички се разотидоха по стаите си. На Ритка ѝ дадоха шикозни апартаменти с плазма на цялата стена и мек диван.
Късно вечерта тя се промъкна в стаята на стареца.
— Иля Савелич, а покажете къде Ви е пералнята, че нали ризата сигурно ще Ви трябва за утре сутринта? – каза Рита, стоейки пред Савелич в полупрозрачен пеньоар.
Старецът изведнъж сякаш се почувства с двадесет години по-млад. Настроението му стана отлично, а кръвното скочи до невиждани нива.
През онази вечер те си говориха до късно. Разбира се, за никакво пране не можеше да става и дума.
Теми за разговор имаше много, тъй като старецът беше интересен събеседник.
Оттогава така и си тръгна. Вечерите на Иля Савелич вече минаваха само в обществото на Рита. Дали това беше любов, беше трудно да се каже, но това, че старецът вече не си представяше живота без девойката, се оказа чистата истина.
Рита, за свое учудване, изведнъж осъзна, че на осъществяването на заветната ѝ мечта пречи единствено съпругата на Иля Савелич.
Знаейки, че Анна Константиновна има алергия към определено лекарство, тя тайно смени хапчетата ѝ в шишенцето със смъртоносна концентрация от противопоказаните за жената препарати.
През нощта на жената ѝ стана лошо. Отокът на ларинкса, предизвикан от алергичната реакция, доведе до задушаване.
Предвид възрастта на съпругата и личната молба на Иля Савелич, аутопсия не беше извършена.
По този начин Рита действа чисто, прикривайки следите.
Бизнесменът не тъгува дълго и скоро взе за жена своята икономка.
Сега за Рита настъпи съвсем друг живот, пълен с възможности и съблазни.
По цял ден, шляейки се по бутици, тя се стараеше колкото се може повече да отложи момента, когато ще трябва да остане насаме със стареца.
Тя знаеше всичките му истории и шеги предварително, но заради светлото бъдеще трябваше да търпи, стискайки зъби.
Десет години минаха незабелязано. Ритка вече беше свикнала с Иля Савелич и щом той заспеше, се спускаше при любовника си – шофьора Серьога.
Добре им беше заедно, а и явно се харесваха.
Старецът видимо гаснеше и Ритка с нетърпение чакаше деня, когато ще стане едноличен собственик на цялата му империя.
И ето, този ден настъпи. Старецът умря в съня си. Тихо и без мъки.
На погребението Рита, кършейки ръце, поливаше с горчиви сълзи гроба на съпруга си.
Обявяването на завещанието беше насрочено за следващия вторник.
Рита от сутринта беше в отлично настроение. По случай съдбоносния момент в живота ѝ, тя се облече в най-хубавата си рокля и се накичи с бижута като коледна елха.
Възрастният нотариус, кашляйки, започна да чете завещанието. С всяка негова дума девойката разцъфтяваше като райска лилия!
И изведнъж слухът ѝ долови зловещата фраза: „… завещавам всичко… на центъра за подпомагане борбата с онкологичните заболявания…..“
— Как на центъра? На кой център? – възмутено крещеше Рита, лично проверявайки казаното от нотариуса…
— А за Вас, Маргарита Владимировна, имам специално послание от покойния Иля Савелич – каза нотариусът и подаде на девойката сив плик.
Вътре се оказа само един лист, на който с дребен, ситен почерк беше написано:
Скъпа Рита!
Благодаря за шикозното тяло!
Завещавам го на моя шофьор Серьожа, който ми служи вярно и предано толкова години.
За Вас знам всичко. Видях записите от камерите за видеонаблюдение.
Благодаря за 10-те години безоблачно щастие.
Бъди Щастлива!
Твой Савелий.
Рита горестно обхвана глава с ръце и се разрида.
Сергей, научавайки, че любовницата му вече не е богата булка, я изостави. Той се оказа не по-добър от нея. Като алчен чакал, той също търсеше изгоден вариант в живота.
На сина си тя вече не беше нужна. Той беше пораснал и изобщо не я помнеше.
Дори Гришка-асенизаторът и той се беше оженил и живееше в мир и разбирателство.
А тя, Ритка, сега с възрастта вече съвсем не красавица, остана сама пред разбитото житейско корито…
ДАВАМЕ ВИ ОЩЕ ИНТЕРЕСНИ ИСТОРИИ:
Люба влезе в селския магазин и се нареди на опашката. Пред нея имаше около трима души. От скука разглеждаше рафтовете с продукти. Всичко си беше донесла от града, но хляб и масло не се беше сетила да вземе.
Погледът ѝ падна върху млад мъж, който събираше консерви с месо, макарони и хляб, поръсен с пясък. Момче на пет-шест години делово подреждаше всичко в раница, стояща на пода.
Лицето на мъжа ѝ се стори смътно познато. Люба се вгледа. Точно така. Преди две години бригада строители ремонтира къщата на дядо Фьодор в съседното село.
Синът се беше изръсил. Цяло лято из околността се чуваше чукане на чукове и виене на трион. Къщата заприлича на палат, с червен наклонен покрив, резбовани рамки на прозорците и остъклена веранда.
Работниците нощуваха там, а се хранеха при леля Маша, едра пълна жена. Понякога ходеха в клуба да играят билярд.
Мъжът усети погледа и се обърна, плъзна по лицата, отвърна се. Именно той беше идвал и при тях да поправи оградата. Висок, симпатичен, усмихнат. Люба го запомни добре. Той не я позна.
Най-накрая мъжът подхвана тежката раница и те с момчето излязоха от магазина.
Опашката се движеше бавно. В селото хората пазаруват основно. Забравиш, пропуснеш, ще трябва да чакаш следващото зареждане на стоки. А това е село, в най-добрия случай веднъж седмично идва кола от града. Хляб, вярно, по-често носят.
Къщата им с майка ѝ беше останала от баба и дядо. Майка ѝ живееше тук почти цяло лято. Люба при възможност идваше да ѝ помогне. Тя се омъжи на втората година в института за състудент. Но бракът им не просъществува и година. За децата веднага решиха да изчакат до завършване на образованието. Повече не се стремеше да създава сериозни връзки.
Когато се качваше в колата, видя любопитни погледи от прозорците на къщите. Зад завоя Люба веднага видя мъжа с раницата и момчето.
Тежко е в жегата да носиш такъв товар. Чувайки звука на мотор зад гърба си, мъжът се обърна и спря. Люба намали скоростта.
— За Маряниха ли сте?
— Да, — учудено отговори мъжът.
— Качвайте се, ще ви закарам.
Люба видя как нерешително мъжът погледна момчето. Вероятно му стана жал за малкия. Да върви пеша до селото три километра. Той отвори задната врата и постави раницата на седалката.
— А може ли аз да седна отпред? – с надежда попита момчето баща си.
— Не, на децата не може… — прекъсна го баща му.
— Хайде де. Тук няма нито КАТ, нито полиция. Нека седне. – Разреши Люба и се усмихна на момчето.
То веднага скочи към предната врата, отвори я с две ръце и бързо седна на седалката до Люба.
— А татко също ще си купи кола. Нали, татко? – Момчето радостно се обърна.
Но видя неодобрителния поглед на баща си, изправи се и спря да се усмихва. Пътуваха бавно. Прахливият път на места беше силно разбит от трактори и камиони.
— А аз ви познавам. Вие сте Роман. Преди две години строихте къщата на дядо Фьодор. И на нас ремонтирахте оградата. – Люба улови погледа на мъжа в огледалото за обратно виждане.
Той веднага отмести очи и нищо не отговори.
Люба разбра, че той няма намерение да разговаря и се съсредоточи върху пътя. Роман наруши мълчанието едва когато помоли да спрат пред къщата на леля Маша.
Те със сина му излязоха от колата и Роман сдържано благодари на Люба. Само момчето радостно ѝ махна с ръка, когато тя потегляше от къщата.
Люба живееше в съседното село, малко по-нататък, през малко поле. Всъщност, преди това беше едно голямо село. За това как са се разделили на две, се носеха много легенди.
— Мамо, знаеш ли кой живее при леля Маша, в Маряниха? – попита тя, изваждайки покупките на масата.
— Разбира се, че знам. Роман. Всички го познават. Дойде преди седмица със сина си на почивка. Казват, че и през пролетта е идвал, копал ѝ е градината. Добър човек, не пие. На всички тук помага. На когото ще поправи оградата, на когото покрива. Взима евтино. А ти защо се интересуваш? – Мама погледна Люба в лицето и тя смутено сведе очи. – А защо си се изчервила? Хареса ли ти? Ох, момиче, гледай.
— Какво говориш. Просто ги закарах с момчето от магазина. Нищо ли не съм забравила? – Люба се опита да отклони разговора.
— Казват, че синът не му е роден, а на жена му. А тя ги е изоставила. Да, май всичко има. – Мама започна да прибира продуктите, а Люба реши да не разпитва.
Наистина не ѝ пука за него.
Тръгвайки си вечерта в неделя за града, тя с любопитство погледна къщата на леля Маша. Но не видя никого.
През следващия уикенд не успя да отиде при майка си на село. Наложи се да работи. Пристигна едва след две седмици. Донесе продукти, нямаше нужда да ходи до магазина. Тя си взе отпуск от работата за миналия уикенд и се наслаждаваше на въздуха, реката, тишината и спокойствието на няколко блажени дни. Толкова ѝ беше добре, че не ѝ се тръгваше. Реши да прекара още една нощ на село и да спи, както в детството. Ако тръгне рано-рано сутринта, ще успее дори да се прибере у дома да се преоблече преди работа.
Мама ѝ даде със себе си пирог, картофи и гъби. Август беше топъл, но през нощта вече се усещаше есенната прохлада. В пет часа сутринта гъста мъгла обвиваше всичко наоколо, така че не се виждаха съседните къщи. Обилна роса покриваше пожълтялата трева. Люба се сгуши и от студа окончателно се събуди.
Зад селото мъглата се разсейваше, над полетата висеше лек дим, като воал. Затова тя веднага видя на пътя пред себе си фигура на мъж с момче на раменете и с две големи чанти в ръце. Сърцето ѝ заби по-силно от радост и вълнение. Веднага разбра, че това е Роман със сина си.
Тя се изравни с тях, спря колата и свали стъклото.
— За автобуса ли сте? Качвайте се, — каза така, сякаш заповядваше.
Този път Роман, без да се замисли, свали сина си от раменете. Люба излезе от колата и отвори багажника. Тежко дишайки, Роман натовари вътре двете тежки чанти.
Момчето седна отзад заедно с баща си, прислони се до него и веднага заспа.
— Вие сте ми като ангел пратен. – Първи заговори Роман.
Сърцето на Люба подскочи.
— Никой не ви е пратил. Това е село. Тук където и да тръгнеш, ще се сблъскаш с някого. Почивката свърши ли? – Те разговаряха тихо, за да не събудят момчето.
— Не. Момчетата се обадиха, получиха добра поръчка. Викат ме. А на малкия преди два дни му скочи температурата. Наложи се да остана. Сега май няма, но е някак си отпуснат.
— А с кого ще бъде в града? – попита Люба и си прехапа езика.
Ето на, даде да се разбере, че е разпитвала за него.
— Съседката помага. А и той сам остава. Голям е. Не пакоства.
Те преминаха голямо село и в края видяха тълпа народ на спирката.
— Автобусът ще дойде едва след половин час. Как ще чакате на улицата с болно дете? Предлагам да пътувате до града с мен. Още повече, че синът ви спи. И никакви „неудобно“, „ама вие сте много добри“ и други глупости. По-интересно е да пътуваме заедно, отколкото сама. – И тя, без да спира, мина покрай, забелязвайки няколко завистливи погледа от тълпата чакащи.
— Аз съм Люба. А вие сте Роман. А как се казва синът ви? – изведнъж, неочаквано за самата себе си, попита Люба.
— Павка. Павел, — поправи се Роман. – Само че той не е мой син, — след като помълча малко, добави той.
Люба не зададе въпроси, караше колата и чакаше.
— С Оксана се оженихме, когато завърших строежа на къщата в Маряниха. С тези пари направихме сватба. Апартамент, макар и едностаен, имам. Исках да си купя кола, но я срещнах и се влюбих. Изгубих си главата. И всичко беше добре. Само че деца не се получаваха. Страдаше, плачеше, когато докторите казаха, че не може да има деца.
Аз я успокоявах. Лекарите все пак не са богове, грешат. Е, тя тогава и разказа, че е направила аборт на осемнадесет години. Минало е. Кой не е грешил в младостта си. За да я утеша, казах, че може да си вземем дете от детски дом или от дом за деца. Аз всъщност не много обичах децата, не исках, честно казано. Но заради нея бях готов да осиновя чуждо дете.
Отидохме в детски дом. А там веднага ни обградиха деца. Гледат, чакат, искат да се харесат. А Павка… Той ме гледаше с такива очи, че всичко в мен се преобърна. Хвана ме за ръка. Децата го бутат, а той се вкопчи, не пуска. Тогава още не беше навършил четири.
Оксана искаше момиче, оглеждаше си. А на мен ми стана жал за момчето. Толкова малко, а очите му като на куче, което се е загубило и търси стопанина си. Предложих да вземем наведнъж момче и момиче. Но ни отказаха. Ако бяха брат и сестра, тогава може, а така… Общо взето, казаха ни да изберем само едно.
Не можех да забравя Павлик, как ме гледаше, как се беше вкопчил с малката си ръчичка. И сега, като си спомня, и сълзи ми напират. Оксана се съгласи. А аз обещах, че после ще вземем и момиче. – Роман погали Павлик по главата.
— Той толкова смешно искаше да ѝ се хареса. Стараеше се, но все или чиния ще счупи, или чай ще разлее. Никак не им се получаваха отношенията с Оксана. Павлик все се залепяше за мен, а тя ревнуваше. Започнахме да се караме. Павлик страдаше, че ще го върнем обратно…
Оксана започна някак си да се отдалечава от нас. Всичко си беше както обикновено, но тя започна да се забавя от работа. Мислех си, че не иска да седи с Павлик. Аз все пак работех до късно. Събирах пари за кола. Съвсем малко оставаше.
Един ден се прибрах от работа, а Павлик беше сам. Питам го къде е Оксана, а той се намръщи, мълчи. Започнахме да прибираме играчките, намерих листче с нейна бележка. Той вече го беше надраскал с драсканици.
Молеше за прошка, че не може повече да живее така, че вземането на Павлик е било грешка… А аз го направих заради нея. Да не връщам момчето обратно в детския дом. А и се привързах към него. Той ме нарича татко.
Бръкнах в скривалището, където държах парите. Всичко беше взела. Една част от парите ми бяха по карта, друга част – в брой у дома. И къде да я търся? Така и заживяхме с Павлик двамата. Реших да отида на почивка в Маряниха. Да покажа на малкия селото. Той нищо не беше виждал.
— А родителите му? – Люба гледаше пред себе си, едва сдържайки сълзите си.
— Майка му се е отказала от него в родилния дом. А леля Маша също го обикна. Той я наричаше баба.
— Настрадал се е момчето. – Люба погледна в огледалото за обратно виждане, но Роман сведе очи, вероятно се любуваше на спящия Павлик.
— Не е думата. – Роман бързо погледна в огледалото.
— И как се справяте?
— Вечер, когато се забавям на работа, съседката пенсионерка го взема от градината. А и той е самостоятелен. Следващата година ще тръгне на училище. Вече не си представям живота без него. Ето още малко ще събера и ще си купим кола. Сега вече със сигурност. А там, знае ли се, може да отскочим на юг до морето…
В разговори пътуването мина неусетно. Зад прозорците вече се мяркаха покрайнините на събуждащия се град. Люба закара Роман и Павлик до дома им, даде им номера на телефона си.
— Ако нещо ви потрябва, ще помогна. И не се стеснявайте, звънете.
— Ами вие. Вие и без това вече толкова пъти ни помогнахте. А знаете ли какво? На Павлик през октомври ще му станат шест години. Каня ви на рождения му ден. Ще дойдете ли?
— Задължително! Ще се радвам. – И Люба искрено се усмихна.
Роман първо отнесе чантите в апартамента, после се върна за Павлик. Внимателно го извади от колата и го понесе на ръце към входа. Момчето се притисна към него, но не се събуди. На вратата Роман се обърна. Люба му махна с ръка, вече не криейки сълзите си.
ДАВАМЕ ВИ ОЩЕ СУПЕР ИСТОРИИ:
Този ден за Маргарита Виталиевна не потръгна още от сутринта. Още не беше седем, когато ѝ се обадиха и казаха, че е включена вместо болен служител в комисия. А това означаваше немалко главоболия и нито минута спокойствие.
Така и се получи. Към вечерта Маргарита много се умори и мечтаеше само за едно – по-скоро да се прибере у дома, да вземе вана и да легне да си почине с любима книга в ръце. Все пак тя вече не е момиче, годините на жената – надхвърлиха 60, и все по-трудно ѝ беше да изглежда добре и свежа.
През целия ден краката ѝ бучаха като телефонни жици. Когато Маргарита седна в колата си и тръгна към дома, проблемите, както изглежда, дори не смятаха да свършват. Наполовин път автомобилът няколко пъти се дръпна и угасна.
Какво се е случило с него, жената дори не си представяше. Затова веднага се обади на съпруга си, надявайки се на неговата помощ. Но телефонът на Андрей беше недостъпен.
„Ама какъв ден е днес!“, възкликна Маргарита Виталиевна и, след като помисли малко, извика пътна помощ. Той пристигна едва след половин час и, след като натовари колата ѝ, я откара в сервиз. Самата Маргарита си хвана такси и за голямо свое облекчение скоро се озова пред дома си.
От умора ѝ се плачеше. Освен това, към всичко останало се добави и безпокойство за съпруга ѝ, на когото така и не успя да се обади. Приближавайки се към апартамента си, Маргарита взе ключа и се опита да го пъхне в ключалката, но не ѝ се получи.
Нов опит също не даде резултат и Маргарита с изненада погледна ключовете, които държеше в ръцете си. Може би е объркала нещо, но не, това беше същият ключодържател с малко духче, който жената използваше вече много години. „Нищо не разбирам“, разпери ръце Маргарита.
И тъкмо се канеше да позвъни на вратата, когато съседната врата се отвори и на стълбищната площадка излезе Вероника Аркадиевна, съседката на Маргарита. Тя поздрави и с любопитство погледна обърканата жена. „Нещо се е случило, Ритуля?“ „Ами да, Аркадиевна“, кимна Маргарита към вратата.
„Нещо с ключалката, ключът защо ли не става“. „Ами как ще станат, като тази сутрин сменихте ключалките? Ти какво, забрави ли?“ „Как така сменихме ключалките? Кой?“ – учуди се Маргарита, втренчвайки се недоумяващо в съседката. „Андрей викна майстор, аз тъкмо се прибирах от магазина, а той се суетеше пред вратата.
Андрей после излезе, плати му и с него имаше някаква жена. Аз още си помислих, че ви е дошла гостенка“. Маргарита почувства, че ѝ се вие свят.
Тя се обърна към вратата на апартамента си и започна да звъни, да чука, да вика съпруга си. Той дълго не отваряше. Въпреки това Маргарита прояви настойчивост и вратата най-накрая се отвори…
Но на прага не стоеше Андрей, а непозната за Маргарита, млада, красива жена, руса и синеока. „Какво искаш?“ – възкликна тя, гледайки Маргарита. Та се стъписа от такава наглост, не веднага разбра какво да отговори.
„Всъщност аз живея тук“, – най-накрая отговори жената. „А вие ще бъдете така добри да обясните коя сте и какво правите в моя апартамент. В края на краищата, къде е съпругът ми?“ „Ти вече нямаш съпруг“, – заяви блондинката, продължавайки да се държи нахално.
„Андрей е мой и няма да го дам на никого, имай предвид. Очаквам дете от него и ми трябват всички условия, за да износя добре бебето. Ти вече си стара и не можеше да му родиш син, а аз мога и сега ще живея тук.
С Андрюша така решихме“. „Ама вие сте луди“, – възкликна Маргарита и пристъпи към вратата, но в същия момент почувства как земята се изплъзва изпод краката ѝ. От вълнение ѝ се зави свят и Маргарита едва успя да се хване за стената, за да не падне.
Сега ѝ стана ясно защо Андрей напоследък се държеше някак странно. Ту беше много студен и постоянно летеше в мислите си, ту започваше да се държи угоднически, стараеше се във всичко да ѝ угоди, а сам заговорваше за това какво ще стане, ако нещо се случи с него. „Андрюша, ами какво може да се случи с теб?“, – смееше се тогава Маргарита, – „ти си 10 години по-млад от мен, погледни се в огледалото, какъв красавец си, дори не изглеждаш на годините си“.
Това беше истина. Андрей винаги е умеел да се грижи за себе си и, разбира се, е свикнал на женско внимание, но той избра нея, Маргарита. Разбира се, разликата във възрастта в началото много смущаваше жената, но след това тя махна с ръка на всички предразсъдъци и се потопи в нова връзка, забравяйки за всичко на света, и беше щастлива.
Въпреки че никой от нейните познати не вярваше в искреността на чувствата на Андрей, но въпреки всичко те живяха заедно почти осем години. И ето че сега всичко разруши тази млада нахална жена, така нагло нахлувайки в живота им. „Веднага повикайте Андрей“, – развълнувано проговори Маргарита.
„Нямам намерение да си изяснявам отношенията с вас, в противен случай ще извикам полиция. Надявам се да разбирате, че няма да ми се наложи дълго да обяснявам кой е собственикът на този апартамент. Ти нищо няма да постигнеш“, – иззад вратата се показа Андрей и се обърна към жена си.
„Собственикът на този апартамент съм аз и само аз решавам кой ще живее тук“. Маргарита безпомощно се обърна и погледна Вероника Аркадиевна, която с интерес наблюдаваше всичко случващо се. Това означаваше само едно – много бързо цялата сграда ще разбере, че Андрей е довел любовница у дома, а нея, Маргарита, е изгонил от собствения ѝ апартамент.
„Добре, нека бъде по твоето, но мога ли поне да си събера личните вещи“, – неочаквано спокойно попита Маргарита, издържайки втренчения поглед на Андрей. „Имаш пет минути“, – кимна той и се отдръпна встрани, пропускайки жената в апартамента. Любовницата бързо заговори, убеждавайки го да не го прави, но Маргарита вече беше в стаята и уморено се отпусна на дивана, наслаждавайки се, че си е протегнала краката.
След това се обади на някого и помоли да дойде, за да помогне с пренасянето на вещите. „Не разбрах, какво си седнала тук, стара кранто?“, – възкликна блондинката, влизайки в хола. „Събирай си парцалите и се изнасяй оттук!“ „Не преди да ме изслушаш“, – ухили се Маргарита.
„Ами какво да те слушаме?“, – възкликна девойката. „С Андрей се обичаме и, както вече казах, ще имаме дете. Надявам се, че е ясно, че си излишна тук.
Андрей, ами ти защо мълчиш?“ „Лариса, не се притеснявай, сега ще се разберем за всичко“, – започна той, но Маргарита го прекъсна. „Наистина, Андрюш“, – обърна се тя към съпруга си, – „разкажи на любимата си какъв те приех, как те издигнах и как ми се отплати за това“. „Нищо от това не ме интересува“, – възкликна Лариса…
„Да? А може би ще ти бъде интересно да научиш, че Андрей има цял букет от заболявания, че се нуждае от сериозни грижи и аз, като бавачка или майка, се грижех за него всички тези години, готвех му диетична храна, за да не се обостри гастритът му, не забравях да купувам и да му давам различни витаминни комплекси, защото зрението му се влошава, и какво ли още не му трябва, например, свежи ризи всеки ден“. „И какво от това?“, – разсмя се Лариса, – „за момент, Андрей е доктор на науките от световно ниво, академик, с неговата заплата може не само да се наеме домашна помощница, но и постоянно да се пътува в чужбина за лечение и почивка, ти си искала да му бъдеш бавачка и си била такава, а аз ще му бъда съпруга, умна и привлекателна. Повярвай ми, мила, това много добре ми се отдава, а ти, старице, ще си останеш такава, дори и в скъпите си дрехи.
Накратко, стига ти толкова, поживя добре и стига, сега дойде моето време“. Съдейки по всичко, и най-вече по говора ти, усмихна се Маргарита Виталиевна, ти си дошла от провинцията, нали? Е, и какво, а в провинцията не живеят ли хора? Да, хора, разбира се, но не за това става дума, а за нивото на твоята култура, за твоя ум, за твоята късогледство. За какво? Лариса изгуби нишката на разговора и побърза по навик да се развика, за да не покаже, че нищо не е разбрала от последните думи на Маргарита.
„А ти знаеш ли какво е любов? Аз обикнах Андрей веднага щом го видях, и той мен също“. „Ох, колко грубо звучи твоето „ти“ по отношение на мен“, въздъхна Маргарита и се обърна към съпруга си, който стоеше до нея, навел глава. „Скъпи, ти нищо ли не искаш да кажеш на любимата си? Нещо си необичайно мълчалив днес“.
„Рита, аз…“, – започна Андрей, но в този момент се звънна на вратата. „Ето!“, – радостно възкликна Лариса и се хвърли към вратата. „Вашите хамали дойдоха, най-накрая!“ „Нищо подобно“, – засмя се Маргарита, когато на прага се появиха двама мъже.
„Те всъщност ще помогнат за изнасянето на вещите, но не моите, а на Андрюша“. „Как така?“, – възкликна Лариса. „Това е неговият апартамент, той каза, че ти си му го подарила“.
„За голямо мое щастие, просто забравих да го направя, макар че обещах. А сега, мила, побързай, имаш пет минути, за да освободиш жилището ми от твоето присъствие“. „Да, моля!“, – изкрещя Лариса.
„Андрей е академик, ние ще си купим апартамент по-хубав от този!“ „Боя се да ви разочаровам, скъпа моя!“, – уморено въздъхна Маргарита Виталиевна. „Ами, академик на РАМ и доктор на науките от световно ниво, както се изразихте, това не е Андрей Игоревич, а аз. Всичко сте объркали, а вашият любим Андрюша е обикновен преподавател в института, вярно, ръководител на катедра. Между другото, когато преди осем години го срещнах, той беше обикновен учител от същата провинция като вашата и дойде в Киев, за да работи в строителна компания.
Представяте ли си, той със своята бригада ми строеше вила. Когато вечер разговаряхме с него, той направи всичко, за да завладее глупавото ми сърце. По това време вече от дълго време бях вдовица и просто жадувах мъжко внимание.
Между другото, имам деца, но те вече са големи, живеят в чужбина. Момчетата, стоящи на вратата, слушаха Маргарита, но нищо не разбираха. „Маргарита Виталиевна, какво става?“ – най-накрая попита един от тях.
„Между другото, Лариса, запознайте се, това са мои млади колеги. Те могат да потвърдят, че говоря истината. Или да попитаме Андрей за това?“ Лариса с обезумял поглед обведе всички присъстващи и го спря на Андрей, който стоеше, навел глава, а лицето му гореше от срам.
Лариса се хвърли към вратата, но момчетата, стоящи там, и не помислиха да се отместят встрани. И тогава тя се затича към прозореца, отвори го и, скачайки на перваза, скочи надолу. Маргарита само ахна и веднага се затича към прозореца.
Но това беше първият етаж и Лариса успешно успя да се приземи. Леко накуцвайки, тя се отдалечаваше от къщата, дори не се обръщаше. „Ами ти?“ – обърна се към съпруга си Маргарита.
„През вратата или също през прозореца? Иди, догони любимата си. Още повече, че ще имате дете“. Андрей, без да вдига глава, излезе от апартамента.
Маргарита се извини на младите си колеги, единият от които, между другото, беше неин кръщелник, за това, че им се наложи да станат свидетели на скандал. След това ги помоли да помогнат да съберат вещите на Андрей и да ги изнесат от апартамента. И едва останала сама, тя горчиво, безнадеждно заплака, мислейки за това, че е направила истинска глупост, когато е решила да стане съпруга на Андрей.
На сутринта тя както обикновено се оправи, извика такси, но преди да отиде на работа, помоли да я закарат до службата по гражданско състояние, където подаде молба за развод. Мина един месец. Една вечер на вратата на Маргарита Виталиевна се звънна.
Тя отвори и видя на прага Андрей. Той, небръснат, смачкан, жалък, падна пред нея на колене и обхвана жена си с ръце. „Прости, Ритуля, прости ми за всичко.
Не исках така да се получи. Лариса сама дойде тук, зашемети ме с новината за детето и ме накара да се откажа от теб“. „Ами добре, Андрюш“, усмихна се Маргарита…
„Ти правилно направи. Знаеш ли, едва сега разбрах колко е хубаво да си свободна от теб. Дълги години правех само това, което ти искаше, а сега правя това, което искам аз.
И това е просто прекрасно. Ям каквото искам, занимавам се с каквото искам и сега ето, ще отида на гости на децата. Да поживея в Европа, да се разходя по старите улички на най-красивите градове.
А ти иди при своята Лариса и живей с нея. Между нас има разлика от десет години, а между вас с нея не по-малко от петнадесет. Мисля, че много скоро ще разбереш цялата прелест на такива отношения.
Въпреки че ти не си професор и не си академик“. „О, ти дори вече не си и преподавател, доколкото знам. След развода ни просто те помолиха да напуснеш катедрата и изобщо института.
Така че всичко се връща на мястото си и всеки получава това, което заслужава. Нали? Дори и твоята Лариса“. Маргарита леко разтвори ръце, отиде в стаята си, затваряйки вратата пред Андрей.
А той дълго още стоя, притиснал чело към стената и мислеше за това колко несправедлив е животът. Скъпи приятели, ако ви е харесала историята, поставете лайк, пишете коментари и се абонирайте за нашия канал. А аз от себе си ви желая всичко най-добро, крепко здраве, мирно небе над главата и винаги отлично настроение!
ДАВАМЕ ВИ ОЩЕ ИНТЕРЕСНИ ИСТОРИИ:
Момичето седеше на копринено покривало и плачеше. В главата ѝ се въртяха думите на баща ѝ.
Той отново ѝ забрани да се среща с обикновено момче. Тя мразеше всички наоколо и не разбираше как е възможно да се делят хората на богати и бедни. Такова отношение и разделение на слоеве в обществото съвсем не ѝ харесваше.
Тя можеше да спори с баща си часове наред, но той не променяше гледната си точка и твърдо стоеше на своето. Бащата на Анжела винаги е бил уверен, че е някакъв специален, а останалите трябва да го слушат. Само една Анжелика не искаше да повярва в това.
Тя години наред виждаше как майка ѝ страда, търпейки изневерите и униженията на баща си. Такъв живот тя определено не искаше за себе си. Майка ѝ беше като птица в златна клетка, а всичко това, защото много обичаше парите.
И просто не можеше да отиде никъде. Красива, стройна жена, много властна, но само пред хората. Вкъщи обаче тя беше покорна и послушна съпруга.
Анжели искрено я съжаляваше. Анжелика се роди в богато семейство, а както е известно, богатите имат своите прищевки. Те при никакви условия не разрешаваха на дъщеря си да се среща с обикновен човек.
В главата на баща ѝ имаше ясен стереотип как трябва да изглежда истинският мъж за дъщеря му. Той трябва да бъде богат и успешен. Трябва да може да защити семейството си, каквото и да се случи.
Никой друг на мястото на годеника на дъщеря ѝ дори не се разглеждаше. Николай Максимович построи бизнеса си много отдавна. По онова време можеше да се издигнеш без особени усилия.
Може да се каже, че той е имал една от първите строителни фирми в този малък град. Всичко започна със строеж на бани, а след това те вече започнаха да строят огромни многоетажни сгради. Бизнесът винаги вървеше добре във фирмата на Николай.
Първоначално фирмата е създадена от двама приятели, но след това неговият приятел излезе от бизнеса. На мнозина и до днес не е ясно по каква причина той го е направил. След това приятелят му някъде изчезна.
За тази странна ситуация се носеха страшни слухове. Много хора подозираха Николай Максимович, че без него изчезването на Степан Михайлович най-вероятно не би се случило. Мъжът не коментира тази ситуация по никакъв начин.
Степан остави малък син и съпруга. Но което е удивително, че през целия си живот Николай им е помагал. Той винаги се е позовавал на факта, че със Степан са били добри приятели.
Въпреки това винаги е казвал, че в бизнеса е по-добре да нямаш приятели. Това беше неговият девиз в живота. С такъв девиз той стигна до много пари.
Сега мъжът сам управляваше огромни империи и строителство. Със съпругата си се запозна още в института. Тя беше първата красавица в курса.
Тя се влюби в него, дори не подозирайки, че след много години семейството им ще бъде най-богатото. Сега те са заедно вече 30 години. След седем години брак им се роди дъщеря, която, както разбирате, нарекоха Анжела.
Детството на Анжела премина в лукс. Тя веднага беше приучена към добър живот. Но с времето родителите започнаха да забелязват, че всичко това просто не ѝ е нужно.
Първият сигнал беше, че момичето не послуша баща си и постъпи да учи за учител по история. Бащата искаше тя да учи професия, свързана с бизнеса, иначе на кого ще остави делото на живота си? Момичето тайно от родителите си подаде документите си в университета и издържа изпитите именно за тази професия. Колко ядосан беше бащата, когато разбра, че момичето иска да стане учител по история.
Беше много удивително да се наблюдава тази картина. Разгневен баща скача пред дъщеря си и доказва, че работейки като учител, тя нищо няма да постигне. А майката умело му подиграва…
На момичето съвсем не ѝ пукаше какво мислят родителите ѝ за нея. Тя имаше характер и нарочно правеше всичко напук на тяхната дума. Днес Анжела заяви на баща си, че ще се среща с Дима, който учи заедно с нея.
Бащата започна да ѝ крещи, каза, че това няма да стане. А на момичето ѝ беше много обидно, че на 23 години няма никакъв личен живот. Баща ѝ просто не ѝ разрешаваше да се среща с никого.
Всичко, което можеше да си позволи, бяха редки кореспонденции с момчета в социалните мрежи. Момичето седеше в стаята си, обидено и съкрушено. Тя разбираше, че баща ѝ отново ще ѝ забрани да се среща с когото и да е, ако това не е човек от неговото общество.
Вече имаше няколко случая, когато Анжела казваше на баща си, че е започнала да се среща с някой от приятелите си. Всеки път ситуацията не се променяше. Бащата крещеше и ругаеше дъщеря си, а накрая обвиняваше майката за нейното обикновено и лекомислено възпитание.
И всеки път Анжела отиваше в стаята си в сълзи. Тя много обичаше да рискува. От мислите я откъсна почукване на вратата.
„Никой да не влиза!“, извика Анжела. Въпреки това майка ѝ все пак отвори вратата и влезе в стаята. Тя внимателно погледна дъщеря си и се усмихна.
„Дъще, ами колко може? Ти познаваш баща си и въпреки това всеки път настъпваш едни и същи мотики. Мамо, искам да живея като всички. Искам да ходя с момчета на кино, клубове, ресторанти.
Защо ми е всичко това?“ „Дъще, а нима живеем зле?“ „Мамо, ти пак мислиш само за пари. Омръзна ми да живея така. Искам свобода!“ „Дъще, свободата не е това, което си мислиш“, увери майката Анжела.
„Мамо, аз съм достатъчно голяма и мога сама да вземам решения. Как той не разбира това?“ „Анжела, спри тази истерия. Толкова съм уморена от постоянните ви караници!“ „Но ако той не разбира какво искам!“ – започна да се пали Анжела.
След кратък разговор с майка си, Анжела видимо се успокои и дори слезе за вечеря. Начело на масата седеше баща ѝ. Той замислено четеше вестник и от време на време си оправяше очилата.
Анжела тихо седна до него и започна да вечеря. Често поглеждаше баща си. Николай се стараеше да не обръща внимание на дъщеря си.
Вечерята мина в пълна тишина. „Благодаря, мамо. Много е вкусно.
Ще отида да се поразходя с Верка. Само не се прибирай късно, добре?“ „Да, да, знам. Не се прибирай късно, това не обличай, това е по-добре да не ядеш, винаги слушай родителите си.
Мамо, знам наизуст всичките ви наставления.“ Момичето бързо се приготви и изтича навън. Там се качи в колата си и потегли към града. Разбира се, тя не се канеше да се срещне с Вера.
В едно кафене я чакаше онова момче, с което искаше да се среща. „Здравей!“ Анжела целуна момчето. „Здравей, искам да поговоря с теб.“ „Веднага разговор? Е, добре, слушам те.
Знаеш ли, тук си помислих, че може би се прибързах, когато ти предложих да се срещаме. В гласа на момчето се чуваше някакъв страх.“ „Ясно, значи баща ми или негов човек е говорил с теб.“ „Всичко, повече нямам въпроси.“ Момичето стана и започна да се приготвя да си тръгне. „Никой не е говорил с мен, сам реших.“ „Мен поне не ме лъжи.
Колко пари ти предложи? Или може би са те заплашили със сила, за да се откажеш от мен?“ „Анжела, не измисляй глупости. Никого не съм виждал и с никого не съм говорил. Това е лично мое решение.“ „Странно решение имаш.
Още вчера ми казваше, че ме обичаш, а днес вече дори не искаш да общуваш.“ „Анжела, просто съм объркан. Разбираш ли, струва ми се, че не те обичам.“ „Не обичаш, значи. А аз виждам, че имаш нов телефон.
Интересно откъде си взел пари за него? Все пак това е най-скъпият модел и струва много скъпо.“ „Малинина, не е нужно да драматизираш!“ каза момчето. Анжела изскочи от кафенето и изтича към колата си. В очите ѝ имаше сълзи.
Тя седна зад волана и потегли към дома. Момичето предположи, че един от служителите по сигурността на баща ѝ може вече да е говорил с това момче и да се е договорил то да изчезне от живота ѝ. Баща ѝ беше цял ден вкъщи и тук трябваше да си глупак, за да не разбереш, че баща ѝ му е платил пари.
През сълзливите ѝ очи трудно се виждаше пътя. През цялото време Анжела размишляваше как да отмъсти на баща си или да докаже, че вече е пораснала и може сама да взема решения. Върнала се у дома, тя влезе в стаята си, падна на леглото и отново заплака…
Беше ѝ много обидно. След като малко се съвзе, тя отиде в кабинета на баща си. „Татко, защо направи това?“ „Интересно какво съм направил, все пак ти отиде при Вера“.
С ехидна усмивка каза бащата. „Татко, защо го подкупи?“ „Не съм го подкупвал, а исках да проверя какво е по-важно за него – ти или парите. Резултата сигурно си го видяла.
Знаеш ли какво, напускам ви. По-добре ще живея в бедност, отколкото с такива родители. Омръзна ми да се подиграваш с мен както си искаш.
Знаеш ли, скатерта и пътя. И на мен ми омръзна да правя всичко за теб. А ти все си въртиш носа.
Можеше да си благодарна, къде щеше да си, ако не бях аз. Ето ти живей сама, имаш си апартамент и благодари, че аз ти го купих. Иначе съвсем на боклука щеше да си“. Бащата окончателно се ядоса.
„Да, по-добре на боклука, отколкото с вас!“ Момичето изскочи от кабинета и изтича да си събере багажа. Взе само най-необходимото. Отваряйки кутията, тя взе всичките си спестявания.
След половин час Анжела седеше в колата си. Тя въздъхна с облекчение. Пристигайки в апартамента си, където наскоро беше завършен ремонтът, Анжела започна да подрежда вещите си.
Този апартамент баща ѝ ѝ подари за осемнадесетия ѝ рожден ден. Въпреки това тя никога не беше живяла тук. „Ами нищо, може да се живее.
Сега ще живея сама, ще остана самостоятелна и ще постигна всичко, което съм искала“, каза момичето на глас. След като оправи леглото, тя легна да спи, но сънят все не идваше. Сигурно беше много развълнувана.
А и ново място. Сега Анжелика живееше в собствения си апартамент. Беше много удивително, но родителите ѝ дори не ѝ се обадиха.
Всъщност майка ѝ много пъти искаше да ѝ се обади, но баща ѝ бързо пресичаше тези опити. „Искаше да живее самостоятелно, нека живее. Ще видя след колко време ще започне да моли да се върне у дома.
Пари няма“. „А вие сте разглезени, и ти, и дъщеря ти. Без пари съвсем няма да можете дълго“, каза бащата на майката.
„Кольо, ами не може така, тя е твоя дъщеря. Не съм вече сигурен в това. Иначе как ще обясниш на кого е заприличала?“ Тези думи много обидиха майката.
Тя го погледна с тъжни очи и отиде в стаята си. Да се обади на дъщеря си успя едва когато бащата отиде при поредната си любовница. Анжела неохотно вдигна телефона.
„Дъще, ами как си там? Баща ти разреши ли ми да ти се обадя? Удивително, или просто е отишъл някъде да се разхожда? Защо говориш с мен с такъв тон? Мамо, какво искаш от мен? Само исках да попитам как си? Добре съм, уча и работя почасово в кафене. Парите ми стигат за всичко, вашата помощ не ми е необходима“. „Дъще, ами защо така?“ „Мамо, ти знаеш, че не искам да живея като вас.
Искам да бъда свободна. Искам да се развивам като личност“. „Дъще, ами кой не ти дава да го правиш? Развивай се“.
„Татко, и ти също. Ти ми казваш всичко това само защото него го няма. А иначе изобщо нямаше да си кажеш мнението.
Познавам те. Добре, трябва да тръгвам. Утре ще чакам обаждане от баща ми…
Той вече явно знае, че работя в кафене“. „Ох, представям си колко го плаши това. Той постоянно се страхува, че в интернет ще напишат, че дъщерята на старателен магнат работи в кафене.
Представяте ли си, Глаза?“ „Дъще, скоро ще ни докараш до припадък. А и онова момче наистина не беше за теб“. „Мамо, и ти ли?“
„Всичко, нямам време да говоря с теб“. Анжела затвори телефона и отново се разстрои. Добре, баща ѝ не я разбираше, но напоследък и майка ѝ промени мнението си.
Всичко това ужасно я дразнеше и ядосваше. На следващия ден, както беше казала, баща ѝ ѝ се обади. „Дъще, вярно ли е, че работиш в кафене? Само това ли те интересува? Веднага се уволни“.
„Ами защо? Какво лошо има в това, че работя?“ „Не трябва да ме срамиш. Омръзна ми, че изобщо не ме слушаш“. „Татко, а на мен ми омръзна, че постоянно ме ръководиш“.
„Омръзна ми всичко това. Прави каквото искаш, но не срами фамилията ни“. „Ах, да не срамиш.
Тоест аз я срам, ето как мислиш?“ Момичето затвори телефона на баща си. Яростта беше много силна. Тя не можеше да разбере защо баща ѝ се отнася така към бедния живот.
В края на краищата някога и той е бил такъв. Момичето не можеше да се справи с емоциите си. Тя отиде на лекции много ядосана.
Денят се влачеше мъчително дълго. Връщайки се у дома, тя също беше ядосана. Много ѝ се искаше да направи нещо безумно, за да ядоса баща си още повече.
В двора седяха бездомни хора и момичето веднага ги забеляза. В главата ѝ се зароди користен план. Тя реши, че ще се омъжи за бездомник напук на родителите си.
Анжела се насочи към компанията от хора, седящи на пейката. Сред тях имаше и млад мъж. Той беше облечен много зле и приличаше на бездомник.
Тя успя да го разгледа и да направи такива изводи. „Ей, ти, ела тук!“ Анжела посочи с пръст момчето. „Аз ли?“ „Ти.
Имам работа за теб, ще ти платя пари“. На мъжа просто му изскочиха очите. Той съвсем не разбираше какво иска тя от него.
„Не ви разбирам“. „А какво има да се разбира? Ще се оженим и после ще се разведем. Но освен това ще получиш много пари“.
„Но защо ви е нужно това?“ Анжела завъртя очи и отново погледна момчето. „Какво те интересува, трябва и толкова. Хайде съгласявай се, виждам, че живееш бедно“.
„Ами не знам“. „Съгласявай се, или ще предложа на някой друг“. „Съгласен съм“, усмихна се младият мъж.
„Поне паспорт имаш ли?“ „Обиждате ме, имам и адресна регистрация в столицата, а на улицата живея временно“. „Това не ме интересува“, отсече Анжелика. „Утре в четири часа следобед ела на тази пейка“.
Момичето си беше измислило гениален план. Тя искаше веднъж завинаги да докаже на баща си, че бедните също са хора. Разбира се, за осъществяването на този план бяха необходими пари.
Друго освен да ги поиска от баща си, тя не измисли. Но, спомняйки си сутрешния разговор, не знаеше как да го направи. Вечерта Анжелика отиде в дома на родителите си.
Веднага щом влезе вкъщи, видя баща си. На лицето му имаше надменна усмивка. „Дъще, предаваш ли се, а?“ „Предавам се, татко.
Напуснах работа и направих всичко, както ти искаше“. „Всичко? Връщаш ли се у дома?“ „Не, татко. Отдавна трябва да живея сама, но без твоите пари“.
„Разбира се, трудно ми е“. Момичето говореше толкова престорено. „Разбрах те.
Колко пари да ти преведа по картата?“ „Колкото не ти е жал. Ти сам знаеш, че съм свикнала на добър живот“. „Колко хубаво, че разбра, че без пари не може да се живее“.
Бащата преведе голяма сума пари по сметката на дъщеря си. След като вечеря в семеен кръг, Анжела се върна в апартамента си. Тя видя надменните очи на баща си, как ехидно се усмихваше, когато тя поиска пари.
Разбира се, момичето се замисляше, че отмъщението може да бъде много жестоко, но не можеше да спре. Всеки път си спомняше как онова момче се отнесе зле с нея. Възможно е да е била щастлива с него, ако не бяха парите на баща ѝ.
Бащата можеше да подкупи всеки. Не напразно казват, че парите развалят хората. На следващия ден момичето отново се срещна с онзи бездомник, с когото се беше договорила за сватба.
Днес той изглеждаше съвсем различно. Беше с чисти дрехи и дори миришеше приятно. „Между другото, как се казваш?“ „Казвам се Дима, а ти?“ „Казвам се Анжела.
Хайде, сега ще подадем заявление за брак, а след месец ще сватбуваме“. „Както кажеш“. Младата двойка наистина отиде в службата по гражданско състояние и подаде заявление…
Анжела започна с пълна пара да се готви за сватбата. Тя резервира ресторант за голям брой хора, купи си шикозна сватбена рокля и скъп костюм. А този Дима го настани в една от стаите си.
Една вечер тя реши да научи повече за него. Не че ѝ беше интересно, а просто искаше да има някаква представа за него. „А защо живееш на улицата?“ – попита тя, наливайки чаша скъпо шампанско.
„Така се случи, че апартаментът ми изгоря. Сега съм на улицата и чакам да ми дадат апартамент“. Тъжна история.
„Ами така можеш да чакаш цяла вечност. А за какво ти е сватбата?“ „Разбираш ли, баща ми е уверен, че бедните хора са някакви други. Искам да му докажа, че имам право на собствено мнение и живот.
Омръзна ми той постоянно да ме командва. Не мога да се срещам с никого, не мога да ходя там, не мога да ходя тук и така нататък. Разбираш ли?“ „Разбирам.
Реши да се измъкнеш от опеката на родителите си, нали?“ „Ами може и така да се каже“. „Добре, ще ти помогна. Ако ти не ми помогнеше… Ами как да не ми помогнеш, аз ти плащам пари“.
Седмица преди сватбата Анжела изпрати покани на всички. Родителите ѝ бяха в пълен шок. Бащата бързо направи справка за това момче и разбра, че той фактически е бездомник.
Анжела предупреди Дима, че баща ѝ ще се опита да го подкупи, но той не трябва да се съгласява. За месец съвместен живот те се сприятелиха доста добре. Дмитрий се оказа много весело момче и доста симпатично.
Имаха много общи неща. Например, харесваха едни и същи филми, затова често вечер гледаха филми заедно. През тази седмица бащата хиляди пъти се обади на дъщеря си и се опита да я разубеди от тази сватба.
„Какво правиш? Разбирам, че тази сватба е напук на нас. Спри да ме срамиш, ти реши да се омъжиш за бездомник само напук на нас, а разбираш ли как ще се опозориш сама?“ „Не, татко, имаме любов, откровени и искрени чувства“. „Крака ми няма да стъпи на вашата сватба“.
„Това е твое решение, но знаеш, че сватбата е веднъж в живота. Възможно е никога повече да не ме видиш в сватбена рокля“. Анжела по характер всъщност много приличаше на баща си.
Тя твърдо стоеше на своето. На Дмитрий, разбира се, му беше неприятно да чува обиди по свой адрес от непознати хора. Но той търпеше.
На Анжелика ѝ беше важна само сватбата, а какво ще се случи по-нататък, тя дори не мислеше. И ето че дойде денят на сватбата. Анжела рано сутринта отиде в салон за красота, където ѝ направиха сватбен грим и прическа.
Въпреки че това беше фиктивна сватба, Анжела искаше да изглежда на сто процента. Дмитрий също го оправиха. Направиха му съвсем друга прическа и го облякоха в скъп костюм.
На сватбата имаше много хора, включително хора от работата на баща ѝ. Бащата се наложи да дойде. На гостите лъжеше, че това момче е от богато семейство.
Много не искаше да се опозори. Но се случи ужасното. Анжелика реши сама да разкаже на всички кой е нейният приятел и защо се омъжва за него.
Момичето излезе на сцената и взе микрофона. „Здравейте, уважаеми гости. Искам да ви благодаря, че дойдохте на сватбата ми.
Вероятно се интересувате кой е този мъж? Може да не ми повярвате, но се запознахме с него на улицата. Той е истински бездомник!“ Дмитрий погледна Анжелика, а след това реакцията на родителите ѝ. Нейните родители рязко се изчервиха и изглеждаха като презрели домати.
Анжелика продължи разказа си. „Баща ми никога не ме е поставял за нищо. От дете ми е обяснявал, че бедните хора са някакви други и е по-добре да не се общува с тях.
И знаете ли, аз му вярвах, докато не отидох да уча в университета. Там се влюбих в едно момче, а после в друго. Но всички до един се отказваха от мен.
А работата е там, че баща ми ги подкупваше с парите си.“ Гостите започнаха да шепнат и да поглеждат бащата на Анжелика. Николай се стараеше да не гледа никого, всъщност искаше да потъне в земята от срам. Анжелика отново продължи.
„Колкото и странно да изглежда на баща ми, бедните хора са най-обикновени. Те нямат такива грижи като богатите. Те умеят да живеят и постоянно не мислят как да спечелят повече пари.
Баща ми постоянно беше на работа. А когато бях малка, много ми липсваше. Май това е всичко от мен.
Благодаря ви, че всички дойдохте. А сега нека се забавляваме за сметка на парите на баща ми.“ След като произнесе речта си, тя слезе от сцената. Гостите бяха много изненадани, че Анжелика и нейният годеник си тръгнаха толкова рано.
На момичето повече нищо не ѝ трябваше, тя осъществи отмъщението си. Върнали се у дома, те се разотидоха по различни стаи. Дмитрий се чувстваше отвратително.
Не беше щастлив, че се е съгласил на това. Преди сватбата още не разбираше какво го чака. Но сега вече беше свършено и оставаше само да получи парите и можеше да си тръгне.
Сутринта Анжелика влезе в стаята и остави голям плик. Това са парите, които ни подариха за сватбата. Те са твои.
Тук има много и ще стигнат дори за апартамент. Всичко, свободен си, благодаря ти за помощта. Разбира се, имам още една малка молба към теб.
Мога ли да ти се обаждам и да те моля да идваш при мен? За да не помислят родителите ми, че сватбата е била фиктивна. Разбира се, можеш, аз все пак живея в този двор. Ако искаш да ме намериш… Ето, виждаш ли вратата на мазето? Момчето посочи мазето, което се намираше в съседната къща.
Почакай, не мога да те пусна обратно да живееш в мазето. Хайде да останеш при мен. Докато ти дадат апартамент, а аз ще се опитам да ти помогна този процес да бъде по-бърз…
Ами, ако нямаш нищо против, с радост бих. Е, тогава се разбрахме. Зарадва се Анжелика.
Момчето бръкна в плика, който му беше дала момичето, и извади почти половината от парите. Ето, това е за храна. Ами общо взето, за нашия живот.
Анжела се засмя и взе парите. Сега за нея започна съвсем друг живот. Момичето трябваше да се научи да готви, все пак мъжа трябваше да се храни.
Живееха в различни стаи. През цялото това време родителите на Анжела дори не ѝ се обадиха. С времето момичето започна да скучае.
Но не можеше да се обади първа. Живейки до Дмитрий, Анжела започна да забелязва, че се влюбва в него. Измина точно една година от сватбата им.
Те все още живееха заедно. Един ден Анжелика седеше пред компютъра, когато се звънна на вратата. На прага стоеше баща ѝ, а зад него майка ѝ.
„Ами, ще ни поканиш ли?“ – попита. – Разбира се, влизайте. Анжела беше много щастлива, че родителите ѝ най-накрая дойдоха.
Тя заповяда на Дмитрий да сложи чайника. Родителите седнаха на дивана и започнаха да се оглеждат. Бащата все още не вярваше, че дъщеря му е омъжена за този човек.
Дмитрий домакински вадеше чаши и подреждаше масата. „Ами, как живеете тук?“ – с някакво презрение попита бащата. „По-добре от всички!“ – с надменна усмивка каза Анжелика.
Родителите гостуваха на децата си съвсем за кратко. Скоро си тръгнаха, тъй като бащата беше извикан на работа. На сбогуване майката прошепна на дъщеря си една фраза, която тя запомни за цял живот.
„Той много те обича. Пази го“. Като чу това, тя се изчерви.
Анжелика и Дмитрий отново останаха сами. Той видя, че момичето е много разстроено. „Анжел, исках да ти кажа още от сутринта.
Днес ми се обадиха и казаха, че апартаментът е готов. Сега мога да се изнеса от теб“. Очите на момичето потъмняха още повече.
„Как можеш да се изнесеш?“ „Ти сама каза, че мога да живея при теб, докато ми дадат апартамент. Ето, дадоха ми го, сега мога да се изнеса. А да се развеждаме… Вдруг пак ще имаш нужда от моята помощ?“ „Добре“, тъжно каза Анжелика.
Всъщност тя не искаше да пусне Дмитрий. Отдавна изпитваше нещо към него, но не можеше да си го признае. Беше забележимо, че и самият Дмитрий не искаше да се изнесе от нея.
Напоследък те често бяха заедно. Дмитрий работеше, а вечер гледаха филми. Момичето напълно беше доволно от такива отношения…
Те бяха истински приятели. Към вечерта Дмитрий започна да събира куфарите си. Анжелика гледаше това с негодувание.
Много не искаше да се разделя с Дмитрий. Тя пое дълбоко въздух и реши да поговори с него. „Дим, не искам да се изнасяш от мен.
Може би звучи странно, но напоследък ми се струва, че нещо ни свързва. И това съвсем не е приятелство. И аз исках да поговоря за това, но нещо не се решавах.
Никога не съм си представял, че ще се запозная с момиче като теб. Ще останеш ли засега?“ „Ще остана“, каза Дима. Тя говореше с него на един дъх и едва в края на разговора успя да издиша.
От разговора бузите на Анжелика се изчервиха. Преди никога и на никого не беше признавала любовта си. Но все пак има първи път.
Дмитрий прегърна Анжелика и устните им се сляха в страстна целувка. Анжелика го прегърна в отговор и разбра, че никога повече няма да го пусне. Момичето беше много щастливо, че един ден го е срещнала.
Макар че той не ѝ подхождаше по статус, както смяташе баща ѝ, но пък много подхождаше на сърцето ѝ. В този момент тя дори беше благодарна на родителите си, че са такива. Защото ако баща ѝ не се беше възвеличавал толкова, най-вероятно тя никога нямаше да се запознае с Дима.
С родителите си все пак се сдобри и дори им се извини за поведението си, а Дима го приеха в семейството. Бащата дълго време още се съпротивляваше, но разбра, че дъщеря му наистина го обича. А какво можеш да направиш срещу голямата любов? Анжела все пак завърши образованието си и сега работи като учител.
Колко хубаво е, когато всичко е наред.
Не изпускай тези невероятно изгодни оферти: