Сутринта Оля по навик тичаше през подлеза за работа. Беше в четвъртия месец на бременността си. Слава богу, нямаше токсикоза, така че можеше да работи.
Само че ужасно ѝ се спеше и едва се измъкваше сутрин от леглото, а после тичаше като луда. В подлеза, както винаги, беше многолюдно и шумно. На изхода по навик стояха скитници — Федка Кривия, Михаил Иванович и още петима души просеха милостиня.
Оля не можеше да мине равнодушно покрай тях, жалеше тези нещастници и по възможност им купуваше чай с пирожка или кифла. Те сърдечно ѝ благодареха всеки път. Местните продавачки на цветя наблизо въртяха пръст около слепоочието си.
Някаква блажена, вижда се по дрехите, че не е богата, бременна, а храни тези паразити. Всеки може да стои с протегната ръка, а ти опитай да спечелиш, да бачкаш цял ден, и пак им дава пари, все едно ще ги пропият. Те не можеха да разберат, че Оля, както никой друг, разбира тези хора и знае колко е горчиво да си без покрив над главата, гладен и нещастен.
Да, тя разбираше, че много от бездомниците пият много, но това е само от безизходица и студ, все пак те цял ден стоят на течение и наблюдават как минувачите тичат, бързат по работа, у дома ги някой чака, тревожи се, а бездомния никой и никъде не го чака, той е сам на белия свят, също като нея. Оля по навик махна на скитниците и изведнъж забеляза нов сред тях. Това беше доста млад мъж на около тридесет години с къдрава дълга неподдържана коса и патерици.
Той не викаше, не молеше, просто мълчаливо стоеше и гледаше някъде надалеч. До него лежеше шапка, в която състрадателни минувачи хвърляха дребни монети, по някаква причина ѝ стана толкова непоносимо жално. Боже мой, а аз още се оплаквам от живота, човекът няма крак и нищо, живее.
В порив на нахлули емоции тя купи горещ поничка с мармалад и чаши горещ чай и му ги подаде. — Вземете, това е от сърце, приятен апетит. Мъжът страшно се смути и я погледна с такава благодарност — Благодаря ви! — и сведе очи, зачервявайки се.
За да не смути мъжа, Оля му махна и забърза нататък. След видяното я връхлетяха тежки спомени от детството. Малко си спомняше за така нареченото си семейство.
Безпаметно пиеща майка, постоянни сбивания и ругатни, стомахът ѝ често се свиваше от глад, но щом малкото момиченце започваше да плаче и да моли за ядене, вместо обяд получаваше само юмруци и плесници. Вкъщи винаги беше мръсно, пълно с празни бутилки от сурогатен алкохол, на лепкавата маса момичето понякога намираше остатъци от пиянско угощение и жадно ги дояждаше, докато никой не вижда. Завинаги се беше врязала в паметта ѝ ужасната воня от смес на алкохол, евтини цигари и немито тяло.
В детски дом я отведоха по инициатива на състрадателна съседка, леля Люба. Жената не можеше равнодушно да гледа в какъв кошмар расте малката Олечка. Момичето до тъмно играеше само на улицата, дори в лют студ, въпреки че беше само на пет години.
Никога никой не я търсеше, не я викаше у дома. Леля Люба често подхранваше мръсното малко дете и плачеше, наблюдавайки как то жадно до треперене се впиваше в донесената пирожка. Когато момичето навърши шест години, стана ясно, че никой не възнамерява да я запише на училище.
На майката алкохоличка просто не ѝ пукаше къде е дъщеря ѝ и какво става с нея. Майчиният ѝ инстинкт беше напълно атрофирал, ако изобщо някога е съществувал. Ето защо леля Люба се реши, извика социалните служби и разказа колко тежко живее това нещастно дете.
Когато отвеждаха Оля в детския дом, тя плачеше, крещеше, драскаше се и викаше мама, но майка ѝ безпаметно спеше след поредния гуляй и изобщо не забеляза всичко случващо се. Детето получи дива истерия, когато го подстригаха като момче, изкъпаха го и го облякоха макар и в казенни, но чисти дрехи, и започнаха еднообразни сиви делнични дни. В детския дом също не беше лесно, хранеха не много добре и строго следяха поведението и дисциплината на възпитаниците, за непослушание винаги наказваха, но поне не биеха, както у дома.
Някои момичета имаха роднини, които ги посещаваха, носеха играчки и сладкиши, подаръци за рожден ден. Оля винаги им завиждаше много, все пак при нея само веднъж дойде леля Люба и ѝ донесе пакетче евтини бонбони. Неразумната майка нито веднъж не посети дъщеря си в детския дом.
Оля пренесе тази обида и горчивина през цялото си детство и си обеща, че никога няма да изостави собственото си дете за нищо на света. Оля учеше добре, особено ѝ харесваха математиката и точните науки, тя лесно смяташе наум. След като завърши детския дом, Оля получи от държавата малка стая в общежитие.
Условията там бяха ужасни, подовете бяха изгнили, прозорците отдавна трябваше да се сменят, по стените висяха парчета скъсани тапети, а отдавна провисналият диван скромно стоеше в ъгъла. Заедно със своята приятелка Ира, Оля реши да опита да кандидатства в института за компания, макар че не хранеше особени илюзии за това, и за своя изненада я приеха от първия път. Всичко благодарение на отличните ѝ знания и математически способности.
Щастието на момичето нямаше граници, тя, възпитаничка на детски дом, сама без връзки и пари, беше приета в икономическия факултет на престижен университет, настаниха я в хубава стая с две момичета от доста заможни семейства. Аня и Вика бяха доста лекомислени девойки, ученето само ги напрягаше, често пропускаха лекции и обичаха да се разхождат до късно. Оля пък упорито гризеше гранитната наука и прекарваше много време в библиотеката.
Момичетата често ѝ се подиграваха. Ама ти, Оля, даваш го, пролет е, топло, дискотеки всеки ден, а ти като старица все зубриш и зубриш, хайде поне веднъж с нас да се проветриш. Но момичето само махна с ръка.
Не, момичета, не мога, скоро е сесия, няма кой да ми помогне, ако нещо стане, така че трябва да разчитам само на себе си. Вика се засмя. Е, щом е така, тогава ще дадеш лекциите да ги препишем, приятелски, а ние изтичахме.
В резултат на това всички усилия на Оля се оправдаха и тя предсрочно блестящо затвори последната лятна сесия и завърши първи курс с отличие. Вика и Аня по чудо избегнаха изключването и бяха ядосани на Оля. На тази зануда и зубрачка просто ѝ провървя, ние с теб не сме по-лоши, нали, Вика? — разпали се Аня.
Тогава тези две клюкарки решиха да се пошегуват с Оля…
През лятната ваканция почти всички студенти се бяха разотишли от общежитието и то съвсем опустя. На Оля ѝ беше тъжно и самотно, но нямаше къде и при кого да отиде.
Нямаше какво друго да прави, освен както и преди да ходи в библиотеката и усърдно да учи допълнително. Тогава на прага се появиха Вика и Аня и една през друга забърбориха. — Ол, каним те на пикник, ще има момчета от випускния курс, шишчета, река.
Само не казвай, че трябва да учиш, това е просто смешно, все пак сега е ваканция. Момичето беше приятно изненадано от това предложение, все пак те не бяха особено близки и не общуваха много, бяха твърде различни по характер. Но тя наистина толкова много искаше да си почине след напрегнатото учене и да пообщува с някого, да се позабавлява.
И тя с радост се съгласи. И наистина, какво да кисне тук, все пак навън грееше горещото лятно слънце, лятото беше в разгара си. Коварният план беше следният.
Всички в курса знаеха, че Оля не пие, не пуши и изобщо е малко странна, ето защо те решиха да я напият и добре да се позабавляват на гърба на отличничката, за да не се възгордява. Онзи същият пикник преобърна целия живот на нашата героиня с главата надолу. Още от самото начало всичко тръгна накриво, Оля си представяше топла приятелска компания, позитивизъм и прекрасна почивка.
Но когато пристигнаха на вилата на Вика, момичето видя там съвсем друга картина. В беседката се бяха събрали много пораснали момчета, мажорети от богаташки семейства и също толкова бляскави разкрепостени девойки. Веселбата беше в разгара си, коктейли, шампанско, танци и силна музика.
Оля се чувстваше като бяла врана тук, беше ѝ неудобно, не можеше да се отпусне. Вика и Аня безспирно си бъбреха за модни дрехи и готини партита и незабелязано подливаха на момичето мартини в чашата с сок. От непривичното Оля бързо се напи, стана ѝ лошо, опита се да стане, но краката ѝ съвсем не я слушаха, тя се спъна и падна, смешно разплаквайки се на тревата.
Веднага започна див смях, вместо да ѝ помогнат, Вика силно изкрещя. — Само вижте, нашата прилежна отличничка се е напила до козирката, а се правеше на бедна овчица. Не напразно, — казват, — в тиха вода се крият дълбоки вирове, какво ли още ще има.
Момичето се изправи неловко, изтупа се, стана ѝ горчиво и обидно. От цялата кикотеща се тълпа само едно момче ѝ протегна ръка и се опита да ѝ помогне да се изправи. Сълзи напираха в очите ѝ и тя просто тръгна, накъдето ѝ видят очите, далеч от това място.
На прощаване се обърна, погледна Вика и Аня и извика. — Ами вървете си всички, и вие, приятелки! Момичето не знаеше накъде да върви и как да се прибере у дома. Вилата се намираше далеч извън града, местността беше абсолютно непозната.
Тя се влачеше по прашния път и плачеше ридаейки. Натъртеното ѝ коляно болеше. Момичето ругаеше себе си на всички езици.
Защо, глупачката, дойдох тук? Все пак знаех, че съквартирантките ми са още едни такива. На какво се надявах? Че мен, Галатуда Домовска, ще ме приемат за своя? Изведнъж отзад спря кола и оттам някой я повика. — Ол, чакай, ела, ще те закарам до общежитието.
Аз съм Дима, уча в последен курс. Момичето спря и недоверчиво погледна това красиво спортно момче. Именно той се беше опитал да ѝ помогне.
Тя искаше да откаже, но погледна в неговите честни, добри очи и нещо трепна в душата ѝ. Тя избърса сълзите си и мълчаливо седна в колата. — Каквото ще да е, все пак сама няма да се прибера пеша.
Момчето я успокояваше през целия път. — Не им се сърди, те просто са пияни и глупави. Без своите заможни родители те не са никой, не струват и малкото ти пръстче.
А ти си голяма, горда и с характер. Чух, че учиш с отличен успех и много ми хареса. Ти не си като всички, истинска си.
Момичето злобно каза. — Аз не съм ви равна на всички, просто сираче от детски дом. Нямам богат татко, който да реши всички проблеми и да осигури всичко необходимо.
Ти също си същият. Какво искаш от мен? На никого не вярвам. Момчето тихо положи ръката си на рамото ѝ.
— На мен можеш да вярваш. И изведнъж я целуна по бузата. От тази пареща дръзка целувка земята се изплъзна изпод краката ѝ.
Сърцето ѝ заби лудо и краката ѝ омекнаха. Никога и на никого не беше изпитвала такова нещо. Изведнъж ѝ стана толкова добре и спокойно.
От този ден Дима не излизаше от главата на момичето. Тя изобщо не можеше да се съсредоточи върху ученето. Щом си спомнеше докосването на неговите устни, аромата на скъпия парфюм, веднага вълна от нежност и страст я връхлиташе с нова сила.
Пред очите ѝ изплуваха неговите мускулести рамене и лъчезарна добра усмивка. Момичето се ядосваше на себе си. — Ама какво ми става, по дяволите! Е, закара ме богато момче, е, съжали ме, изхвърли го от главата си.
Не му съм равна. Той, сигурно, вече е забравил да мисли за мен. Когато Дима я намери в общежитието и я покани на среща, всички установки, които сама си беше дала, изчезнаха мигновено.
Оля веднага се съгласи, дълго и придирчиво се приготвяше, разкрасяваше се. Шега ли е, все пак това е първата ѝ среща в живота. Беше я страх и беше тревожна, но в същото време предчувствието за предстоящата среща с Дима ѝ даваше увереност.
Тя се тревожеше как да се държи с него, какво да говори, ами ако той реши, че съм обикновена простачка и не иска повече да се среща с мен, той е от богато семейство, бил е на много места, много е ерудиран и разкрепостен, а аз… Но всичко мина просто великолепно. Още след половин час от срещата първото вълнение премина и те непринудено общуваха. Дима се оказа съвсем прост, ненадменен, в него изобщо нямаше надменност и високомерие.
А как я гледаше? Наричаше я своя лястовичка, умница, подаряваше ѝ нежни рози. Двойката се разхождаше из нощния град, те страстно се целуваха и не можеха да се откъснат един от друг дори за секунда. Те се обикнаха взаимно, въпреки всичко.
Никой, абсолютно никой не вярваше, че това ще продължи дълго. Зли и завистливи момичета шушукаха зад гърба им. — Ами какво е намерил в тази глупачка, все пак нищо особено.
Ето ви и тихата, такова момче си е хванала. — Ами нищо, ще мине любовта и Димка ще я зареже. Той сигурно е имал много такива.
Родителите на Дима бяха бизнесмени, уважавани в града хора. Когато научиха за срещите им, избухна бурен скандал. Майката крещеше…
— Какво правиш, синко? Защо ти е тази сираче? Ние с баща ти отдавна сме ти харесали годеница от нашия кръг. Дъщерята на депутата, красавица. — Ами какво си намерил в тази волна? Дима се удивляваше на цинизма на родителите си и крещеше в отговор.
— Ама как не разбирате, аз я обичам и ще бъда с нея. Харесва ви или не? Това е мой избор и мой живот и аз решавам с кого да живея. Тогава бащата на Дмитрий удари по масата.
— Ах така, против волята на родителите ще вървиш? Тогава си осигурявай сам годеницата. Нито стотинка от мен няма да получиш, а то си свикнал на всичко готово да живееш. Ще видим как ще запееш.
Но Дима не беше от плашливите и не възнамеряваше да се откаже от любовта си. Той емоционално си събра багажа и напусна родителското имение. Валентина, майката на Дима, плачейки крещеше на съпруга си.
— Степан, ами защо така сурово? Ами ако Димочка съвсем е отишъл при нея и няма да се върне у дома? — Успокой се, ще прибегне след месец, няма къде да иде. Все пак е студент, не е работил никъде и ден. Бързо ще свърши любовта, когато разбере, че няма парички.
Дори ще му бъде полезно. Двойката започна да се настанява в стаята на Оля. На Дима му беше много трудно след луксозния живот да се озове в такива сурови условия.
Наложи се да си намери работа като таксиметров шофьор. Много се стараеше, работеше до изтощение. Всичко заради своята любима Олечка.
Когато Дима нежно я докосваше, шепнеше ѝ на ухо думи на любов, момичето се топеше и се стараеше да даде на своя годеник стократно повече любов и ласка. Притискайки цялото си тяло към ненагледния, тя благодареше на небето, все пак никой никога не я беше обичал така. Те не забелязваха нито провисналия стар диван, нито скърцащите подове, с удоволствие ядяха пържени картофи и пестяха.
На тях им беше добре заедно, а останалото съвсем нямаше значение. В онази съдбовна сутрин Дима трябваше да се върне след дежурство. Оля приготви любимия на Димка пилаф и радостно се суетеше в кухнята.
Мина час, а него все още го нямаше. Първо момичето се успокояваше. Малко ли е, може да са го задържали на работа или по пътя да е срещнал някой познат, да са се заговорили.
В душата ѝ постепенно нарастваше тревога, после паника. Когато телефонът звънна, нещо се сви вътре от лошо предчувствие. Чужд студен глас ѝ съобщи, че Дима е загинал, катастрофирал.
Ръцете ѝ затрепериха, краката ѝ се подкосиха, в главата ѝ всичко потъмня и тя рухна на пода без съзнание. Всички по-нататъшни събития бяха сякаш в мъгла. Погребението, болката и страшната непоправима вселенска мъка.
Точно на гробището майката на Дима, като видя Оля, вдигна безобразна истерия. Тя виеше и крещеше, — Проклинам те, змия детдомовска, ти си виновна за всичко, заради теб моето момче сега го няма, махни се от очите ми, как изобщо посмя да дойдеш тук? Но Оля съвсем не я чуваше и никак не реагираше. Тя само стоеше, неспособна да помръдне, и тихо плачеше.
Започна учебната година, Оля, сякаш робот, ходеше редовно на лекции, в библиотеката, връщаше се в стаята си, заключваше се и виеше. Тя крещеше, — Господи, защо, защо ме наказа така, защо ми отне единствения скъп човек? Тя лягаше на дивана, притискаше до себе си ризата на Дима и жадно вдишваше аромата му, ридаейки без край. Оля ежеминутно си спомняше неговите чувствени устни и здрави родни ръце, които я прегръщаха всеки ден.
Струваше ѝ се, че сега вратата ще се отвори и Димочка ще влезе и ще каже, — Здравей, моя лястовичке, аз съм си у дома. Но дните се влачеха като дъвка, а него все го нямаше. Тя отказваше да разбере, че това е завинаги.
Оля почти не ядеше, много отслабна, започна да ѝ се гади сутрин. Когато най-накрая разбра какво става и се сети да си направи тест, най-страшните ѝ предположения се оправдаха — две чертички, тя е бременна. Всички чувства се смесиха, мислите се объркаха, какво щастие, ще имам бебе от любимия, смисълът на живота, неговото продължение, мислеше си тя и веднага я връхлиташе паника.
Ами как ще го отгледам сама, с какво ще живея, какво ще стане с ученето, а ще се справя ли? В порив на емоции тя сама отиде в дома на родителите на Димка и честно им разказа всичко. Аз все още обичам Дима, толкова ми е зле, бременна съм, ще имате внук или внучка, но толкова ме е страх да остана сама с дете на ръце, какво да правя? Тя се надяваше, че като чуят новината, че ще имат внук, ще омекнат, ще се зарадват и поне малко ще ѝ помогнат, но Оля много сгреши. Те я унижиха, размазаха я по стената и я избутаха за врата с думите.
Махай се, мръсна к*рво, искаш на нашия гръб да закачиш чуждо дете — нищо няма да получиш от нас и не си и помисляй да ни шантажираш, да ни позориш или да ни молиш за пари, нито стотинка няма да получиш, всички вие от детските домове сте хитри и пробивни. Решила си да печелиш от родителската мъка, каква негодница. Оля ридаеше, влачеше се към дома си и беше в ярост.
Ах така, не ви трябва родно дете, тогава ще отида в болницата, ще реша всички проблеми наведнъж. Злобно си мислеше тя. Когато на следващия ден Оля отиде в кабинета на лекаря, тя се въртеше и много се тревожеше, търпеше направление.
Гинекологът се оказа възрастна строга жена. Като чу, че пациентката е решила да се отърве от детето, тя уморено премести очилата си и вече искаше да я изпрати за изследвания и процедура. Колко такива идват на ден? Годините практика бяха направили лекаря опитен психолог и тя безпогрешно определяше по жената нейните намерения.
Но като погледна тази разплакана, уплашена глупачка, изведнъж омекна. Виждаше се, че момичето просто се е объркало, попаднало е във водовъртеж от проблеми и е решило да извърши този грях от отчаяние и безизходица. Гинекологът помълча малко, помисли, подбра нужните думи и каза.
— Слушайте, миличка, вие сте още много млада, неопитна и не познавате живота. Повярвайте ми, ако се отървете от малкото, цял живот ще съжалявате за това. Знам много такива примери, когато си хапят лактите, искат да родят още, а всичко, късно е.
Разбирам, че имате някакви големи проблеми, щом сте решили да предприемете такава стъпка, но просто помислете за това, че той вече е тук. Той е жив, той всичко чувства, бебето е радост и щастие. А трудностите винаги могат да бъдат преодолени, ако не се отчайвате.
Не правете непоправима грешка, после ще се каете. Помислете добре над думите ми. Оля изведнъж се разплака и избяга от кабинета.
Тя се ругаеше с последни думи. — Ама каква майка съм аз? Аз се кълнях, че никога няма да се откажа от бебето, а самата аз. С какво съм по-добра от моята неразумна майка? Ами не.
Ще гриза земята, ще се оправя, а бебето ще го изправя на крака. Онази нощ ѝ се присъни Дима. Той я галеше по главата, седейки на ръба на леглото, и шепнеше.
— Олечка, любима, ти си силна, ще се справиш, всичко ще бъде наред. Аз винаги съм до теб и ще ти помогна, моя лястовичке. Оля рязко се събуди и започна да опипва леглото, опитвайки се да намери Дима там.
Толкова реалистичен беше сънят. Но в стаята беше празно и тихо, само часовникът тиктакаше над главата ѝ. Нашата героиня разбра, че прави всичко правилно, Дима я беше благословил.
От този ден Оля се събра и започна да се учи да оцелява. Тя взе академичен отпуск от института за една година и се зае с търсене на работа. Трябваше да събере поне малко пари за раждане и за детето.
Трудно ѝ се удаде да си намери работа в една компания като чистачка. Шефката не я харесваше, постоянно ѝ намираше кусури и често я ругаеше. — Виж колко прах си оставила в ъгъла.
Мислиш ли, че щом си бременна, може да работиш небрежно? Хайде, измий всичко тук. Оля търпеше, мълчеше и усърдно работеше, спестявайки всяка стотинка, все пак сега имаше цел — нейното бебе. То вече беше започнало да се движи и да рита и в тези моменти я връхлиташе такава радост.
Жената галеше корема си и си говореше, усмихвайки се сама на себе си. Въпреки тежкото си материално положение, тя успяваше от всяка заплата да отдели дребни пари и да подхранва нещастниците от подлеза, тя ги жалеше и просто не можеше да мине равнодушно. Ето и днес тя се прибираше у дома и отново видя онзи мъж на патерици.
Тя сама не разбираше какво има в него. Но отново го почерпи с чаша горещ чай с кифла и му пусна още 50 гривни в шапката. Мъжът, както и първия път, ужасно се смути и срамежливо отведе очи, мърморейки.
— Много ви благодаря. Жената се усмихна и вече се отдалечаваше, когато изведнъж чу ругатни, викове. Тя се обърна и видя как другите бездомници започнаха да отнемат парите на мъжа и да крещят, че са му дали много за нищо.
Завърза се сбиване. Към бездомниците се втурнаха трима напомпани мъже в кожени якета и започнаха да тъпчат нещастника с крака, с цялата си сила. Той се сви, опитваше се да се отклони, но всичко беше напразно.
Без да се помни, Оля се втурна в центъра на събитията. Тя смело махаше чантата си и крещеше. — Ами спрете! Какво правите? Това е жив човек! Ще го убиете! Сега ще извикам полицията! Младежите спряха да бият мъжа и изкрещяха на Оля.
— Какво искаш, глупачка? Ти си бременна, ето защо се махай оттук, докато сама не си го отнесла. А този сега ще работи за нас. Той е късметлия, дават му много.
Оля се задъха от възмущение. — Той какво, роб ли е? Животът на човека и без това е осакатен. Какво сте се закачили за него? Той никого не е закачал.
Триото дружно се засмя. — Ами ти какво, реши ли да се застъпиш за него? Хареса ли ти куцият, ето ти го. Само го откупи първо.
Имаш ли сто хиляди? Бандитите плюха точно под краката на Оля и си тръгнаха. Жената се втурна към мъжа, даде му носна кърпичка да се избърше, помогна му да се изправи и предложи. — Ела с мен в кафенето.
Ще те нахраня на обяд. Много си пострадал. Бездомникът я погледна с такава нежност и благодарност, че тя чак настръхна, но веднага поклати глава.
— Благодаря ти, но не мога да си тръгна оттук. Оля дори се обиди. Ето ти инат.
Аз от цялото си сърце, от чисто сърце, а той… И си тръгна. На изхода я настигна кривият. Ти си смела.
Не се уплаши да се застъпиш за новия. Не му се сърди. Той е някакъв странен.
Мълчи през цялото време. Нищо не разказва за себе си. Дори името му не знаем.
Като ням. Цяла вечер и сутрин от главата на Оля не излизаше този мъж на патерици. Неговият поглед, усмивка, сини бездънни очи.
И отново сякаш електрически ток премина през тялото ѝ. Но ето още нещо. Пристигнаха.
Само това ми липсваше, да се влюбя в скитник. Съвсем съм се побъркала. По-добре мисли за детето си…
Ругаеше се Оля и усилено се опитваше да изхвърли мъжа от главата си. Тя още не беше влязла в подлеза, а сърцето ѝ вече биеше лудо. В очакване на среща с тайнствения бездомник.
— Ама какво е това напаст? Пак? Какво става с мен? Не разбирах сама себе си Оля. Но днес мъжът просто я удиви. Той мълчаливо ѝ подаде малка розичка, нежна, бяла и изумително красива, и смутено каза.
— Чаках те. Страхувах се, че няма да дойдеш. Това е за теб.
Оля се изчерви и се смути. Стана ѝ толкова приятно и топло от този знак на внимание. Сега всяка сутрин те се засичаха, говореха си малко за това и онова, но главното — той я гледаше така.
Този поглед не може да се сбърка с нищо. Така я гледаше само любимият ѝ Димка. Оля съвсем не разбираше какво става с нея.
Едва издържаше от среща до среща. Всички мисли бяха за него. Вътре се изпълваше с топлина и сякаш пеперуди започваха да пърхат в корема ѝ.
Дори бебето се успокояваше и спираше да се движи. Тя се ядосваше на себе си. — Господи, ама какви глупости? Това е направо някакво натрапчиво състояние.
Трябва да се събера и да спра да мисля за него. Бременна съм от друг мъж, а той е бездомник, пък и инвалид. Ами защо ми е всичко това? А на него още повече.
Но колкото и да си повтаряше тази Оля, а приближавайки се към подлеза всеки ден, сърцето ѝ замираше и започваше да бие като лудо. Тези странни срещи продължиха седмица. Един ден, радостно слизайки в подлеза, Оля вече по навик търсеше с очи своя тайнствен непознат.
Но него го нямаше на мястото. Тя сто пъти шашнато въртеше глава и сълзите сами започнаха да капят по бузите ѝ. — Как така? Къде е изчезнал? Ето ти, Оля, глупачка.
А какво искаше? Той, като верен рицар, вечно да те чака тук? Това е всичко. Краят на добрата приказка. На жената ѝ стана толкова горчиво и обидно, настроението ѝ се развали съвсем.
Едва се събра и се влачеше към ненавистната работа. Всичко наоколо изведнъж стана сиво, небето мрачно и животът тежък и безпросветен. Тя едва изкара смяната и бавно се прибираше у дома, в празната стая, където никой не я чакаше.
Изведнъж точно на кръстопътя жената видя как отряд полиция залавяше онзи същия младеж, който беше бил мъжа в подлеза, а командваше всичко млад лейтенант. Тя се вгледа и ахна. Това беше същият куц бездомник от подлеза, нейният тайнствен и загадъчен рицар.
Само че той се оказа съвсем не куц и не къдрав, а строен висок русокос мъж с къса коса. Но очите му — това са онези същите бездънни сини очи. Това е той със сигурност, няма съмнение.
Ето ти обрат. Оля не забеляза, че вече десет минути стои с отворена уста и кръгли очи, неспособна да помръдне. Като я видя, лейтенантът се зарадва и се приближи към нея.
Смущавайки се, той започна. — Здравей, извини ме за този спектакъл, но бях на задача и просто нямах право да разказвам нищо за себе си. Такава е работата.
А всъщност се казвам Игор. Не ми ли се сърдиш? Кажи честно. Оля само гълташе въздух, неспособна да произнесе нито дума.
Тя беше в пълно объркване и думите засядаха в гърлото ѝ. Игор изведнъж я хвана за ръка и тихо каза. — Сега трябва да бягам, сама виждаш.
Хайде да се срещнем утре при нашия подлез. — Каня те на среща. Имаме много за говорене.
Ще дойдеш ли? Оля засия и кимна. Момчето продължи да ръководи задържането, а нашата героиня летеше към дома си сякаш на криле. Тя постоянно се спираше и се ругаеше през целия път.
— Какви глупости! Не смей! Ами Дима? Каква среща може да има? Полудяла ли си? Ами не може да бъде, той в мен, бременна, ей така просто да се влюби. Това е нереално. Трябва да се сложи край на всичко това.
Е, освен ако не отида веднъж, просто да поговоря с него и това е. Целия следващ ден Оля не беше на себе си. Тя сто пъти претегляше, колебаеше се, да отиде или да не отиде.
В крайна сметка в уречения час тя, като войник, стоеше при подлеза. Игор го нямаше, Олга се ядоса. Ето, пак започна.
То се появява, среща уговаря, то изчезва. Ами го! И той ми е загадъчен странник! Оля вече искаше да си тръгне, когато видя запъхтян Игор да тича към нея. Той държеше в ръцете си мил букет полски цветя и радостно махаше с ръце.
Оля се намръщи. Всъщност дамите закъсняват за среща, а при нас нещо се получава обратното. Мърмореше тя обидена.
Момчето се смути и започна да се оправдава. — Здравей, Олечка, извини ме, не е моя вината. Шефът дълго ме маринова на съвещание, но не можех просто да се измъкна и да си тръгна.
Тази проклета служба винаги ми разваля личния живот — бърбореше той. Жената се стопи, чувстваше, че не лъже. Тя попита: — Е, и къде ще отидем? Или така и ще си стоим тук по навик? Игор отново се изчерви като варен рак.
— Да се поразходим в парка, времето е златно. А то до заплата има още седмица и аз, честно казано, съвсем съм на нула. В ресторант не мога да те заведа засега, извинявай.
Знаеш какви са ни заплатите. Обещавам вкусен сладолед и море от позитиви — честно призна момчето. Оля изобщо не се разстрои, напротив.
Харесваше ѝ, че той така честно и открито ѝ го каза. Изобщо не ѝ се ходеше в никакъв ресторант, а да се поразходят и да подишат въздух с бебето няма да им навреди. Те бавно се разхождаха по алеите и си разговаряха.
Оля попита: — Разкажи ми малко за себе си, а то си като загадъчен мистър Икс, нищо не знам за теб. Игор въздъхна. — Ами какво да разказвам.
Бях женен, сега съм разведен. Ларочка ме напусна заради богат бизнесмен. Изневери ми.
В началото си мислех, че ще полудея. Толкова ми беше мъчно. Съвсем не ми се живееше.
Ето защо се съгласих да участвам в тази задача. Въпреки риска, няма какво да губя. Много обичах жена си, никога не съм я обиждал, не си мисли.
Само че какво можех да ѝ дам? Стая от тринадесет квадрата и живот от заплата до заплата. А тя искаше да отиде на почивка, в Европа, все златни обеци искаше. Тя все ме убеждаваше да вземам повече подкупи или да се захвана с бизнес.
Но колкото и да се мъчех, не можех да ѝ обясня, че това не е за мен. Наистина обичам работата си, макар че е трудна и понякога доста опасна, и не искам да я напускам. Само че с личния живот тя, уви, е несъвместима.
Коя жена ще иска да чака мъжа си от вечни засади и оперативни излизания? Оля замислено каза. Е, не знам. Аз смятам, че ако обичаш, заедно може да се преживее всичко.
Аз също много обичах годеника си и той мен. Той заради мен се опълчи на родителите си, отказа се от богатство. И нищо, бяхме много щастливи.
Искахме да се оженим. Жената изведнъж се спря и замълча. Игор тихо каза.
И какво се случи? Той престана да те обича и те напусна? Защо сега си сама? Оля седна на пейка, пое дълбоко въздух и с мъка произнесе. Не, Игор, той почина, катастрофира. Бих дала всичко на света, за да го върна.
Дима беше най-добрият. Едва след смъртта му разбрах, че съм бременна. Казах на родителите му.
Мислех, че ще се зарадват. Уви, само ме направиха за смях и ме изгониха. Такава е моята тъжна съдба.
Какво да правя по-нататък, не знам. Намерих си временна работа, а после… Момчето беше поразено. А твоите родители? Нима не те подкрепиха? На мен баща ми много ми помогна морално след развода, с добра дума и съвет.
Оля още повече се натъжи. Аз съм сираче от детски дом, нямам никого. По-точно, биологичните ми родители някъде съществуват, но не им пука за мен.
В детски дом ме взеха на пет години. Майка ми пиеше безпаметно, нито веднъж не ме посети. И знаеш ли, аз се заклех, че за нищо на света няма да изоставя своето бебе и ще го изправя на крака.
Ох, защо ти разказвам всичко това? На теб не ти трябват моите проблеми. Извинявай, сети се Оля. Игор хвана ръката ѝ в своята и тихо произнесе.
Сега не си сама, запомни това. Разбирам всичко, тъгуваш за мъжа си и все още го обичаш и не претендирам за нищо. Хайде просто да бъдем приятели, много ми харесваш.
Няма да крия. Отивайки на тази задача, изобщо не предполагах, че ще се влюбя в непозната. Но щом се случи така, не ме отблъсквай.
Просто ми позволи да бъда до теб и да помагам. Просто така, от чисто сърце. Оля и Игор станаха най-добри приятели.
Те си доверяваха всички тайни, споделяха мъките и радостите си. Жената не можеше да повярва, че най-накрая е намерила родна душа, близък човек, който винаги ще я изслуша, няма да я осъди, ще я подкрепи и ще ѝ помогне. Но за близост с Игор Оля дори не си помисляше.
Макар че, честно казано, той ѝ харесваше безумно и тя дълбоко в себе си разбираше, че тези чувства нямат нищо общо с приятелството. Сърцето ѝ трептеше и всеки път все така се преобръщаше, когато той небрежно я докосваше. Но тя упорито гонеше тези мисли от себе си, съзнателно затваряйки зараждащите се чувства в най-далечния ъгъл на душата си.
Често мислеше нощем за Игор, спомняше си Дима, сравняваше чувствата и усещанията си. — Не трябва да го обичам, това е неправилно, това е предателство към Дима. Какво ще кажа на бебето си? Баща ти почина, аз веднага обикнах друг…
А и защо на Игор му трябва чуждо дете? Ще се уплаши от отговорността и ще избяга, а аз после ще страдам. Но не можеш да се излъжеш. Цялата ѝ същност се стремеше към Игор, тя го желаеше с такава сила, че само с огромно усилие на волята се справяше със себе си.
Игор, изглежда, не забелязваше нищо от това и стана за Оля ангел-хранител. Винаги беше до нея, насреща, помагаше ѝ да носи тежки чанти, разтриваше ѝ подутите крака и кръста, тичаше с нея по учреждения, за да уреди документи. Незабележимо подхвърляше пари в портфейла ѝ и хранителни продукти в хладилника.
Стараеше се да избира само полезни зеленчуци и плодове. А нощем, стиснал зъби, ръмжеше във възглавницата. — Господи, ами защо съм такъв нерешителен глупак? Сам доброволно се съгласих на ролята на приятелка, но аз обичам това смешно момиче с огромен корем като диня повече от живота си.
Нима тя не забелязва това и не чувства нищо към мен? Не е вярно, знам, че чувства. Тогава защо ме мъчи? Или трябва да ѝ предложа направо ръка и сърце? Ами ако я отблъсна от себе си? Все пак тя все още тъгува за мъжа си. И Оля ще се затвори и ще спре да ме пуска в живота си.
Тогава съвсем ще полудея. Тези мисли постоянно измъчваха момчето и го свеждаха до лудост. Той често си спомняше момента, когато за пръв път я видя в онзи подлез.
Ето, тича към него мило къдраво момиче с рояк лунички по носа и смешен бретон и радостно му подава чай и пирожка, знаейки, че той е бездомник, куц и нещастен. Той не можеше да повярва, че в този жесток свят са останали още такива безкористни хора, умеещи да съчувстват и да помагат. А когато се вгледа и забеляза леко изпъкналия корем под блузата ѝ, съвсем се изуми.
Отделя от себе си стотинка, а помага на бездомни. Нейният закачлив смях, махването на миглите, завъртането на главата ѝ му западнаха в душата от пръв поглед и се загнездиха там завинаги. Когато изведнъж посред нощ на Оля ѝ изтекоха водите и започна силно да я боли коремът, тя се изплаши до смърт и по навик веднага набра Игор.
— Игорек, извини ме, че те събудих. Май раждам. Какво да правя? Толкова ме е страх! Момчето делово заповяда.
— Без паника. Викам линейка и идвам при теб. Събирай си нещата.
Всичко ще бъде наред. Вече съм близо. И веднага на Оля ѝ олекна на душата, отпусна се.
Игор ходеше напред-назад по коридора на болницата, чакаше да се разбере нещо за Оля. Но вече бяха минали два часа, а докторът все не излизаше. Най-накрая вратата се отвори и изтича разтревожена медицинска сестра.
Тя забърбори. — Вие сте съпругът на Кузнецова? Игор, без да се замисли, отговори. — Да.
А какво става с нея? Момичето каза. — Оказа се, че плодът е много голям и е в тазово предлежание. Наложи се спешно да се направи операция.
Жената е загубила много кръв и е в реанимация. Трябва спешно да се направи кръвопреливане. Каква кръвна група сте? Уплашеният младеж изстреля.
— Втора положителна. Медицинската сестра се зарадва. — Отлично.
Става. Готов ли сте да станете донор и да дадете кръв за жена си? Игор бързо отговори. — Какъв въпрос? Разбира се, съгласен съм.
Само тя да се оправи. Оля дойде на себе си вече в реанимацията. Искаше да стане, но остра болка ниско в корема прониза тялото ѝ.
Тя дори извика. Към нея се втурна медицинска сестра. — Няма нужда да подскачате рязко.
Все още не ви е позволено да ставате. Шевовете могат да се разкъсат. Оля поклати глава и, като не видя бебето до себе си, панически изкрещя.
— Какво става с мен? Къде е детето ми? Защо го няма до мен? Живо ли е? Медицинската сестра я успокои. — Не се тревожете. Имате момче, богатир, 4200 грама.
Наложи се операция и вашият съпруг се съгласи да бъде донор. Всъщност ви спаси живота и на двамата. Всичко страшно е зад гърба ви.
Сега всичко ще бъде наред. Не се тревожете. Оля беше в шок.
Ето това е нещо. Игор ѝ спаси живота, без да се замисли. Значи все пак той наистина я обича.
Тя му беше безкрайно благодарна за всичко. И въпреки това лежеше и си говореше наум. — Димочка, знам, че всичко виждаш и знаеш.
Роди ни се синче. Ще го кръстя Егорушка, както твоя любим дядо, за когото толкова много разказваше и когото толкова много обичаше. Честито, мили мой! Медицинската сестра донесе бебето и го връчи на Оля.
— Вземете, мамо, синчето. Когато тя взе в ръцете си своето розовобузесто, пухкаво бебе, я връхлетя цяла лавина от щастие и умиление. Това беше съвсем друга любов, сляпа, безгранична и всепоглъщаща.
Оля кърмеше Игорчо. Той смешно цъкаше и се стараеше, чак се задъхваше. После тя дълго целуваше нослето му, мъничките му пръстчета и сълзите сами по себе си се стичаха по бузите ѝ от блаженство и щастие.
Едва сега до нея в пълна степен достигнаха думите на мъдрата жена гинеколог, която я беше разубедила от фатална и непоправима грешка. Тя никога не би могла да си прости такъв грях, Оля шепнеше на ухото на бебето. — Любими мой, синко, толкова съм щастлива, че те имам! След седмица Игор посрещна Оля с такси от родилния дом с цветя и балони.
Той по някаква причина ужасно се вълнуваше и тревожеше. Престъпваше от крак на крак. Медицинската сестра му извика.
— Какво си се вцепенил, татко? Ела тук, ела, вземи сина си! Виж какъв богатир, цял на баща си! И тя връчи плика с бебето направо в ръцете на момчето. На Оля ѝ стана неудобно. Тя се опита да каже.
— Вие не разбрахте, той ми е… Но изведнъж замлъкна насред думата, виждайки как той нежно държи бебето и гордо крачи с него по улицата. Първият месец беше труден и за двамата. Оля стана майка за пръв път.
Игор също нямаше никакъв опит с бебета. Всичко беше като на фронта. Хранене, шишета, разходки с бебето по график, пране, пелени, бодита.
Егорчо постоянно го болеше коремчето и той плачеше неутешимо посред нощ. Майката ужасно не спеше и приличаше на робот. Тъй като вече беше полудяла от постоянния плач на сина си, не разбираше какво му е.
И го люлееше, и го приспиваше, нищо не помагаше. На помощ дойде майката на Игор. Като чу от сина си какво става, тя веднага се ориентира.
— Ама вие давате, момчета. Детето е голямо, а млякото, сигурно, е малко. Ето защо не се наяжда и плаче през цялото време.
Кажи на Оля да го дохранва от шише със смеси. Трябва да помогне. И наистина, Егорка след по-обилно хранене започна да спи по-добре и малко се успокои.
Игор ѝ помагаше, колкото можеше. Даваше ѝ възможност да подремне няколко часа и през това време се разхождаше в парка с бебето. Тичаше до аптеката и до млечната кухня.
За пръв път къпаха Егор заедно. И двамата ужасно трепереха. Оля все се страхуваше, че водата е твърде гореща, че бебето, не дай Боже, ще я глътне или, което е още по-лошо, ще се задави.
Тя много паникьосваше. Но Игор уверено подкрепяше Егор и успокояваше младата неопитна майка, макар че в душата му беше не по-малко страшно. В тези грижи половин година отлетя като миг…
Игор толкова се привърза към Оля и Егор, че вече не си представяше живота без тях. Той се научи да се занимава с него, да играе, да го приспива и правеше това с огромно удоволствие. Оля също не можеше да мине и ден без Игор.
Той стана част от тяхното семейство. Колко пъти си е мислила, Господи, сама никога нямаше да се справя, колко е добре, че Игорчо е до мен. Но да си признаят открито чувствата един към друг все не се решаваха.
Всичко беше в полувисящо състояние. Изгарящите погледи, полунамеците, искрата, която премина между тях, достигна своя апогей. Оля все я терзаеха угризения на съвестта.
Какво да правя? Често нощем мислено се обръщаше към Дима. — Миличък, как да постъпя? Много те обичах, знаеш, и те помня, тъгувам, но нали на Егор му трябва баща, а Игор наистина ме обича, чувствам го, и аз него, май, също. Той е много добър човек, надежден, разбираш ли, само че ми се струва, че те предавам.
Какво да правя? Но всичко реши случайността. Веднъж Игор се върна от дежурство и първото нещо, което направи, беше да отиде при Егорка. Той седеше в кошарката и гукаше на бебешки език, тракайки с цветна дрънкалка.
Игор, стараейки се да не изплаши детето с баса си, максимално нежно произнесе. — А къде е нашият Егорушка? А виж какво донесох. Какво навито зелено жабче.
Харесва ли ти? Изведнъж бебето се обърна към Игор, протегна ръчички и отчетливо промърмори. Па-па-па, усмихвайки се с беззъбата си уста. Оля онемя.
Това просто е невъзможно. Той още и майка не произнасяше. А тук няколко пъти подред отчетливо произнесе татко.
Щастливият мъж беше трогнат до сълзи. Той подхвана мъничето на ръце, притисна го до себе си и прошепна. — Ти си моят синче.
Игор помогна на Оля да приспи бебето, а после каза. — Ще отсъствам за малко. Не скучай.
Скоро ще се върна. Оля се разтревожи. — Игор, къде отиваш? Нещо се е случило? Той нищо не отговори, целуна я приятелски по бузата и изчезна.
Оля го чака цял час и незабелязано задряма. Изведнъж някой тихо я докосна по рамото. Оля подскочи и объркано търкаше очи.
Пред нея стоеше на едно коляно Игор. В ръката си държеше някаква кутийка и букет от шикозни рози. — Олечка, омъжи се за мен.
Вече не мога повече така. Много те обичам и Егорка. Ще бъда най-добрият съпруг и баща за вас.
Не ме отблъсквай повече. Не съм железен. Все пак усещам, че и аз не съм ти безразличен.
Всеки път те гледам и се задъхвам от желание. Знам колко обичаше Адима, но него не можеш да върнеш. Мисля, че той би се радвал семейството му да е под надеждна защита.
Стига да мъчиш и мен, и себе си. Съгласна ли си? Имаш пет минути за размисъл. Ако кажеш не, ще разбера и никога повече няма да те безпокоя.
Трябва да решиш веднага. Вече не мога повече така. Вместо отговор Олга се наведе към Игор и страстно го целуна по устните.
В този миг между тях не пламна искра, а се разгоря пожар от страст и желание. Игор отнесе Оля на ръце в спалнята и започна да целува всеки милиметър от тялото ѝ, довеждайки любимата си до върха на блаженството. Той искаше да се наслаждава на този момент възможно най-дълго.
Той ѝ шепнеше в порив на страст — „Любима, родна, колко ми е добре с теб!“ Тя го прегръщаше толкова силно, буквално се разтапяше в него, сякаш се страхуваше, че това блаженство ще изчезне всеки момент. Такава страст и връх на наслада и двамата не бяха изпитвали от много време. По-късно, почивайки си след райското наслаждение, те лежаха на леглото под лунната светлина.
Оля положи глава на гърдите му и слушаше равномерното му дишане. А той дори насън я галеше нежно и я прегръщаше за кръста и нея вече не я мъчеше съвестта и съмненията, че предава Дима. Сега знаеше, че по-добър съпруг и баща за Егорка никъде и никога няма да намери.
Двойката се подписа. Родителите на Игор приеха Оля много добре. С удоволствие през уикендите се занимаваха с Егорка, все пак виждаха как синът им разцъфтя и поиска да живее до това мило къдраво момиче.
Той буквално сияеше целият, а Олечка толкова се грижеше за него. Винаги гореща супа, термос с чай и сандвичи, разбираше сложната му работа, не го ругаеше и не му мърмореше, както предишната снаха. А това, че тя е с дете, не е проблем, ще го отгледаме, ще го възпитаме, решиха те.
Но Игор имаше последна нерешена семейна работа. От онзи същия разговор на четири очи в парка той все не можеше да разбере. Как така се получи, че роднините, дядо и баба, не искат да знаят внука си? Това просто не е човешко.
Но Оля категорично отказваше да говори на тази тема. Тя беше смъртно обидена на тях. За нищо на света я обидиха и не я подкрепиха в най-тежкия момент от живота ѝ.
Затова съпругът реши тайно от Оля сам да поговори с тях. И той самият не знаеше защо му е това, но реши, че опитът не е загуба на време. На следващия ден след дежурство той отиде направо у тях.
Много се вълнуваше какво да им каже, как да започне разговор. В джоба на ризата му лежеше снимка на Егорка. Бебето се усмихваше на снимката, показвайки единственото си изникнало отдолу зъбче.
Игор очакваше да види надменни и високомерни мажорети, все пак Оля ги описваше точно така. Когато звънна на вратата, му отвори уморена възрастна жена със следи от някогашен блясък. Тя погледна Игор въпросително.
— Здравейте, вие за кого сте? Момчето леко се поколеба, не знаеше откъде да започне разговора. — Здравейте, казвам се Игор. Имам разговор с вас.
Мога ли да вляза, че на вратата някак си е неудобно. Той се страхуваше, че точно сега ще му затръшнат вратата, все пак не всеки ще се съгласи да пусне непознат мъж в къщата си. Но, за негова изненада, жената сви рамене и махна.
— Е, влизайте. В стаята се носеше устойчива миризма на лекарства. На леглото лежеше възрастен мъж, завит с одеяло.
До него на нощното шкафче имаше уред за измерване на кръвно налягане. Той изглеждаше изпит и болен. Слабо попита.
— Валентина, имаме гости. Кой е това? Тя безучастно отговори. — Още не знам, Степан.
Сега ще чуем за какво е дошъл този млад човек. Игор не се колеба и започна направо с главното. — Аз съм съпругът на Олга Кузнецова.
Казва ли ви нещо това име? Възрастната жена се промени в лицето и злобно отговори. — Разбира се. Това е същата змия, заради която загина нашият син, Димочка.
Мразя я. Защо дойдохте тук? Какво искате? Момчето извади от джоба си снимка на Егорка и я подаде на жената. — А това е вашият роден внук Егор.
Той е на половин годинка. Погледнете го добре, той толкова прилича на покойния ви син. Видях негов портрет.
Той все още виси в нашия апартамент. Оля не знае, че съм дошъл при вас. Ваша работа е да обичате или да мразите Оля.
Но как може да се откажете от внук? Просто не разбирам. Нямате сърце. Помислете над думите ми.
Ние не искаме нищо от вас. Живеем добре с Оля. Просто знайте, че ако искате да се видите с внука си, сега е най-подходящият момент.
Довиждане. Да, и още нещо. Оля много обичаше вашия син.
Напразно се отнасяте така към нея. Игор рязко се обърна и си тръгна. Да, и какви хора.
Не напразно Оля не искаше да се вижда с тях. Крайно неприятни особи. След като Игор си тръгна, Степан Андреевич каза на жена си.
Ами защо така, Валя? Колко може? Виж снимката. Това е същият Димка. Неговите очи и вежди — направо копие….
Колко ни остава с теб? Какъв е животът ни след смъртта на Димка? Само хапчета и инжекции. Може би стига да мразим това бедно момиче и наистина да започнем да общуваме с внука си? Уморих се да живея така, Валя. Той се обърна към стената и безшумно заплака, закривайки лицето си с ръце.
Валентина и сама разбираше, че с лютата си ненавист към Олга просто се опитва да заглуши болката от загубата на единствения си син. Но как да се принуди да прости на Олга? А момчето наистина е копие на Дима. Тук няма спор.
Няма нужда от генетична експертиза. След седмица на вратата на Оля се звънна. Игор беше на смяна.
Като отвори вратата, тя дори се отдръпна от изненада. На прага стояха родителите на Димка. Господи, как ме намериха? Какво искат? Нищо добро не може да се очаква от тези хора.
Профуча през главата ѝ. Степан Андреевич започна пръв. — Здравей, Оля.
Може ли да влезем? Домакинята мълчаливо пропусна неприятните посетители, но продължи да стои в коридора и ги гледаше въпросително. Мъжът продължи. — Разбирам, че не се радваш да ни видиш.
Отнесохме се зле и гадно към теб. И те молим за прошка. Искаме да общуваме с нашия внук.
Може ли? Все пак това е единствената родна кръвчица. Продължението на Димка. Валентина, без да дочака отговор от Оля, отиде до кошарката.
Егорка безгрижно гукаше, бърбореше на бебешки език, разглеждайки играчките. Тя протегна ръце към него и заговори. — Здравей, Егорушка.
Виж какво ти донесе баба. Валентина извади от плика красиви меки разноцветни кубчета и подаде едно на бебето. То с интерес го взе в ръце, започна да го разглежда учудено и да се усмихва, показвайки единственото си зъбче.
Жената изведнъж тихо заплака. — Боже мой! Ами той е копие на Димочка! А усмивката! И родилното петънце на врата, точно като на синчето. Прости ми, Олечка.
Колко съм грешала, като съм те смятала за неразумна и лекомислена? Все пак сериозно мислех, че това е чуждо дете, не от Дима. Оля омекна и предложи. — Добре де.
Който старо помни, окото му вън. Хайде по-добре да пием чай. Изпекла съм баница със зеле.
След час те вече разговаряха доста приятелски и мирно. Степан важно държеше Егорка на колене, а той му въртеше ухото и звънливо се смееше. Когато Игор вечерта се върна у дома, Оля задъхано му разказваше новините.
— Игорек, представяш ли си, родителите на Димка дойдоха, помолиха за прошка. Те искат да общуват с Егорка. И той веднага се протегна към тях, когато ги видя, сякаш усети, че са роднини.
Наистина е страхотно! Толкова се радвам, че се помирихме, на сърцето ми стана толкова леко, сякаш камък ми падна от душата. Игор погледна с умиление своята Олечка и си помисли. Отлично! Значи планът ми е проработил.
Все пак стигнах до сърцата на Степан и Валентина. А на глас отговори. — Ето виждаш ли колко е чудесно! Навреме са се сетили баба и дядо.
Така че сега Егорка има цели две баби и двама дядовци. Той прегърна Оля и нежно я целуна доволен от себе си. В живота често се случва така.
Щастието е мимолетно и се сменя с мъка или трагедия, струва ти се, че животът е свършил и няма просветление. Но трябва непременно да вярваш, че след черната ивица непременно ще настъпи бяла и всичко ще заиграе с други, нови цветове. Главното е да не се отчайваш и да останеш добър и отзивчив човек, въпреки всичко.
И съдбата непременно ще възнагради за това щедро.