„Татко, татко, купи!“ Лиза вече искаше да заплаче, когато баща ѝ се предаде и отиде при продавачката.
„Дайте ни вече този Мишок. Всеки ден минаваме покрай, и постоянно тя се дави в сълзи“. Продавачката се усмихна и подаде на момичето мечето.
Лиза го сграбчи, прегърна го, притисна го до себе си и затвори очи. Тя наистина плачеше всеки ден. Не, Лиза не беше разглезено момиче, което искаше всички играчки на света.
Но това мече… Или беше някакъв дефект, или така беше замислено, но очите на Мишок бяха такива, че изглеждаше, че всеки момент ще заплаче. Щом Лиза видеше тези очи, толкова много ѝ ставаше жал за Мишок. И ѝ се струваше, че само тя може да направи така, че Мишок да не тъжи.
Щом се приближаваха до тази палатка, татко си спомняше, че щеше да я заобиколи, но вече беше късно. Лиза веднага започваше да хленчи. Пътят им от детската градина винаги беше един и същ, и буквално преди седмица на пътя им поставиха тази палатка с играчки.
Те се прибираха вкъщи. Лиза здраво притискаше Мишок до себе си, момичето говореше: „Сега няма да си сам, сега имаш мен. Аз ще се грижа за теб и ти ще спиш с мен“.
Руслан вървеше и слушаше дъщеря си. Тя вече беше разказала на Мишок за всичките си кукли. Разказа му къде ще седи, докато тя е в детската градина.
Оказва се, че дъщеря му е много съобразителна и логична. Тя беше обмислила всичко до най-малкия детайл. Дори беше установила ред, с кого Мишок ще играе, докато тя не е вкъщи.
„Ти, Мишо, главно не скучай. Аз в детската градина само ще хапна, ще поспя и съвсем малко ще поиграя“. А после веднага при теб.
„Аз бих била винаги вкъщи, но моите родители ходят на работа. Ти на тях също не се сърди. Ако те не ходеха на работа, то татко нямаше да може да ми те купи“.
Те влязоха вкъщи, на прага ги посрещна мама. Тя ахна. Уговорила е все пак татко, той не е могъл да устои…
Руслан се усмихваше, през целия път слушаше колко добре ще живее Мишок сега. Лиза отиде в стаята си. Тя се зае със запознаването на Мишок с останалите играчки.
Настя надникна в стаята. „Дъще, а ще ядеш ли?“ „Мамо, дай по-късно, сега съм заета“. Лиза толкова сериозно гледаше майка си, че тя махна с ръка.
„Добре-добре, като се освободиш, тогава ела“. Лиза дойде след час, но с Мишок. Момичето знаеше, че мама не обича, когато тя идва да яде с играчките, затова веднага каза:
„Той тихо ще седи на съседния стол“. Настя се усмихна. Изглежда, дъщеря ѝ има нов приятел и всички останали играчки временно ще бъдат забравени.
Но, както се оказа, съвсем не временно. Лиза почти не се разделяше с Мишок. Мама се чудеше какво толкова е намерила в него.
Обикновена малка плюшена играчка. Лиза имаше много играчки. Имаше и много скъпи, но всички останаха на заден план.
Лиза ядеше заедно с Мишок. Тя гледаше с него анимационни филми, той чакаше, седнал на края на ваната, докато момичето се къпеше. Той винаги седеше в скута ѝ, когато те пътуваха до вилата.
Е, и, разбира се, Мишок винаги спеше с Лиза. При това първо се настаняваше Мишок, а след това до него лягаше Лиза, на мястото, което ѝ оставаше. Измина вече година.
Мишок вече съвсем не беше същият, както при покупката. Но Настя, докато дъщеря ѝ беше в детската градина, периодично го переше и почистваше. Само това позволяваше на Мишок все още да изглежда някак си.
Това лято Настя реши да заведе дъщеря си в санаториум. И на всички тях нямаше да им е излишно да си починат. Те купиха ваучер и се готвеха за път.
Руслан и Настя дори не се надяваха, че Мишок няма да пътува с тях. Разбира се, ами къде без него. Първият ден в санаториума мина неусетно.
Те още не се бяха запознали с никого, докато се настаняваха, докато си подреждаха багажа. До морето успяха да излязат едва вечерта. Те вървяха покрай водата.
Недалеч от тях вървеше жена, с нея имаше момче на около осем години. Естествено, Лиза веднага се затича да се запознае. Настя видя как жената клекна и нещо обясняваше на Лиза.
Те също се приближиха и чуха края на разговора. Рома не може да говори, затова всичко показва. Ако искаш, можеш да научиш такъв език на жестовете.
Но той те чува. Жената се усмихна и се изправи. Те се запознаха.
Оказа се, че Людмила също е от техния град. Какви съвпадения има. Люда роди на четиридесет години.
Не се получаваше с мъжа ѝ деца. По тази причина мъжът ѝ я напусна, когато Люда беше на тридесет и осем. Той ѝ наговори куп гадости, наричайки я непълноценна, искрено вярвайки, че това е нейна вина.
Между другото, той убеди и Люда в това. А как иначе? Някой трябва да е виновен, значи това ще е Люда. Как плачеше тогава…
Молеше го да не си тръгва, казваше, че могат да си вземат дете от детски дом. На което мъжът ѝ каза: Ти не само вътре си болна, ами и мозък нямаш.
Защо са ми чужди деца, аз искам свои. Щом си такава, ще си намеря друга и тя ще ми роди. Мъжът хлопна вратата.
Люда дълго още стоя на колене в антрето и плачеше. Толкова много я беше страх да остане сама. Мъжът беше първият и единствен мъж в живота ѝ.
Тя не работеше, въпреки че имаше висше образование. Някак си веднага мъжът ѝ каза, че нейната работа е домът и уютът, а той ще печели пари. Така и беше.
Парите често не стигаха, заплатата му не беше чак толкова голяма. Тогава Люда тайно се обаждаше на майка си и майка ѝ винаги пращаше пари. Но преди две години майка ѝ почина.
Какво да прави сега Людмила? Добре че поне този апартамент е неин. Мъжът ѝ имаше свой, но го даваше под наем, спестяваше за нова кола. Всичко рухна просто в един миг.
Люда не излизаше от дома си цяла седмица. Но след това се наложи да си търси работа, защото парите съвсем бяха малко. Къде да отиде, Люда не знаеше.
Затова за начало реши да се поразходи, да си купи вестник с обяви. Тя влезе в кафене, взе си чаша кафе, прелистваше вестника. Тя отбелязваше обявите, на които трябва да се обади.
Люда, това ти ли си? Пред нея стоеше мъж, нещо неуловимо познато имаше в този човек. Вася! Това беше Василий. Те учиха заедно в един клас.
Последните два класа Вася вървеше по петите ѝ. Той беше толкова силно влюбен в Люда, че понякога дори я плашеше. А след училище Люда постъпи в институт и почти веднага се омъжи.
Василий веднага изчезна от хоризонта. Вася много се беше променил. Някога рошав тийнейджър, който не пропускаше нито едно улично сбиване, се беше превърнал в красив мъж.
Той беше с много скъп костюм, само часовникът му струваше повече от всички дрехи и бижута, които имаше Людмила. Те дори се прегърнаха. Вася си поръча кафе и те започнаха да си спомнят за училищния живот.
Вася забеляза вестника в ръцете ѝ. Ти май си търсиш работа? Да, наложи се. Очите на Люда се напълниха със сълзи.
Люда, какво ти е? Хайде, разказвай какво се е случило. И Люда, бършейки сълзите си и смъркайки, му разказа всичко. Люда, защо плачеш за него? Ти толкова време си убила за него, а той? Той просто не е мъж, а за работа ще ти помогна.
Ти май учи за преводач? Люда кимна. Люда, ако кажеш, че можеш да превеждаш от френски и обратно, ще припадна. От френски също.
А защо ще припаднеш? Разбираш ли, аз сключих договор с една френска фирма. Делови преговори води щатният преводач, но има някои моменти, за които никой не трябва да знае. Затова ми трябва личен преводач, на когото да имам пълно доверие.
Люда се съгласи. Вася ѝ даде такава заплата, че тя и не беше мечтала. Някак си се случи така, че Люда и Вася много скоро започнаха да се срещат.
Вася беше истински мъж, цветя, подаръци, внимание. А след това някак си в ресторант им сервираха екзотична салата. Люда много обичаше екзотиката…
Но тук нещо се обърка и тя изтича до тоалетната. Люда не разбираше какво ѝ е. Изведнъж я връхлетя някаква слабост, тя помоли Вася да я закара до дома ѝ.
Вася настоя на следващия ден да отиде на лекар. Когато докторът каза, че Люда е бременна, тя едва не падна от стола. „Докторе, това е невъзможно, аз съм безплодна“.
„Сериозно? А имате ли резултати от изследване?“ „Нямам“. „А защо тогава казвате, че сте безплодна?“ Мъжът ми каза. „Живяхме с него почти 20 години, но така и не успяхме“.
Докторът тогава се засмя. Но и самата Люда вече разбираше колко смешно звучат думите ѝ. „Докторе, но след три месеца ще стана на четиридесет“.
„Това, разбира се, малко усложнява нещата, но не чак толкова, че да се откажете от детето. Не се притеснявайте, изследванията ви са добри, организмът ви е здрав, всичко ще бъде наред“. Вечерта Люда разказа всичко на Василий.
От неговата реакция тя беше шокирана. „Ти каза, че си безплодна“. „Ти ме излъга, в плановете ми засега не влизаха деца“.
Люда не веднага разбра, че Вася си мисли, че тя нарочно го е излъгала, нарочно е забременяла. Тя беше възмутена. Те много се скараха, на следващия ден Люда му хвърли на масата молба за напускане.
Той веднага я подписа. Люда още същия ден пусна за продажба апартамента си, а след това се премести в техния град. Тя роди момче.
Нарече го Рома. Те живееха нормално, не богато, но и не молеха никого за нищо. А след това, когато Рома беше на четири, те отидоха в същия град да посетят гроба на майка ѝ.
А на улицата срещнаха бившия ѝ съпруг. Той, когато я видя, и то с дете, дори се задави от ярост. „Ето как, значи, на мен не искаше да родиш, а на някой друг си родила?“ И той я удари с всичка сила.
А после още и още. Рома крещеше, страшно крещеше. Когато минувачите влачеха бившия ѝ съпруг, а после дойде полиция, Рома се притискаше до нея и плачеше.
Оттогава той не говори. Съвсем. Докторите казват, че всичко зависи само от случая.
Той може да проговори, а може и не. Цялото лечение е само положителни емоции. Всичко това Людмила разказа на Настя на чаша чай вечерта, когато децата и Руслан вече бяха заспали.
Настя бършеше сълзите си. Толкова тежко беше да се слуша всичко това. „А Василий? Виждала ли си го пак?“ „Не, той веднъж се обади, каза, че иска да говори, но аз не исках.
Още повече, че вече живеех в друг град, а на следващия ден смених SIM картата“. „Тоест не му остави никакъв шанс? Излиза така. Нека си гради кариера, тя му е по-нужна“.
„Люда, може би грешиш? Ти вече си на четиридесет и осем, разбира се, изглеждаш много добре, но така ли ще прекараш целия си живот сама?“ „Ами защо сама? Имам Рома, на нас двамата ни е много добре“. „Не може така, ти лиши Рома от баща, Вася от син“. „Не, Настя, той сам се лиши от всичко, само той.
Но пък има пари, ето нека се радва“. Те се разотидоха по стаите си и повече не се връщаха към този разговор. Лиза и Рома много се сприятелиха.
Лиза, макар и по-малка, пое покровителство над Рома. Те дори ходеха заедно да си купуват сладолед. Колкото и странно да е, Лиза много добре разбираше Рома.
Явно и на Рома му беше лесно с нея, затова винаги се усмихваше, когато видеше момичето. Настя дори започна на шега да го нарича жених. Почивката мина неусетно.
Утре си тръгват Людмила и Рома, а след два дни и Лиза с родителите си. Лиза и Рома седяха на брега. Заминаването е насрочено за рано сутринта.
Лиза по това време още ще спи, затова се сбогува. Момичето плачеше. Не ѝ се искаше Рома, нейният най-добър приятел, да си тръгва. А и Рома беше тъжен.
Толкова му харесваше да прекарва времето си с Лиза. Тя го разбираше, му беше лесно, а и изобщо не беше противна, като другите малки момичета. Лиза подаде на Рома своето мече.
Рома ококори очи. Това беше нейното най-любимо мече. Играчката, от която никога не се беше разделяла.
Рома поклати отрицателно глава. – Ромка, вземи, това е моето най-любимо мече, то ще те пази. Ти ще го погледнеш и веднага ще си ме спомниш, а аз ще знам, че е при теб, че няма да го обиждаш.
Думите на Лиза чу баща ѝ, който дойде за нея. Те му заседнаха дълбоко в сърцето. Дете, а колко мъдрост има в нея, не пожали мечето, всичко за приятел.
– Лиза, хайде, време е за сън. Лиза и Рома се прегърнаха силно. Рома ѝ показа, че когато порасне, те непременно ще се срещнат.
Лиза тъжно се усмихна. Макар и малка, тя разбираше, че такива приказки не се случват. Когато се прибраха вкъщи, Лиза се натъжи.
Тя малко играеше, малко говореше, повече беше в стаята си. Някак си обезпокоен баща ѝ се приближи до нея. – Лиз, хайде да ти купя същото мече.
Лиза учудено погледна баща си. – Защо? – Ами, за да не тъжиш. – Татко, моето мече е единствено.
Другото все пак няма да бъде същото. Не си мисли, че ми е жал за мечето, просто ми липсва Рома. Руслан не намери какво да каже…
Той излезе от стаята и затвори вратата. Просто трябва да се почака и всичко ще си дойде на мястото. Така и стана, Лиза скоро се върна към обичайния си начин на живот.
Днес Настя още от сутринта се върти в кухнята. Връща се нейното момиче. Най-накрая шест години учене са зад гърба ѝ.
Лиза вече е голяма, почти самостоятелна. Тя още учеше, но вече практикуваше в една компания. Показа се там като знаещ и отговорен човек.
Затова шефът я покани на работа след получаване на дипломата. Настя се гордееше с дъщеря си. А Руслан как се гордееше.
Когато вървяха по улицата, Руслан виждаше как момчетата заглеждат Лиза. Момичето беше пораснало истинска красавица. Лиза знаеше това и напълно се възползваше от външността си.
Никой и никога не можеше да ѝ откаже молба, включително и Руслан. Към вечерта Лиза беше вкъщи. Те седяха в кухнята, разговаряха, ядяха салати.
Татко дори донесе бутилка шампанско. Лиза много се беше уморила, затова отиде в стаята си още в десет вечерта. А през нощта сънува Рома.
Тя напоследък често си го спомняше. Интересно къде е, какво е с него, как се е развила съдбата му? Тя с удоволствие би се срещнала с него. Някак си дори попита родителите си дали не си спомнят адреса или фамилията му.
Но кой на почивка се интересува от такива неща? Разбира се, никой. Лиза се протегна. Яркото слънце светеше през прозореца.
Заспала е до късно. Погледна часовника. Дванайсет на обяд.
Родителите не се чуваха. Вероятно тихо седят, за да оставят Лиза да се наспи. Тя стана, наметна халат.
Прозорецът беше отворен. Навън вече беше горещо, колко е хубаво у дома. Лиза вече се канеше да излезе от стаята, когато нещо влетя през прозореца.
Голямо нещо падна на пода и Лиза от страх извика. Веднага в стаята влетя баща ѝ. Той видя, че Лиза седи на пода и нещо прегръща.
Не може да бъде. В ръцете на Лиза беше същият Мишок от детството. Да, животът го беше поочукал, но тъжният Мишок можеше да бъде разпознат.
От улицата се разнесе вик. „Лиза!“ Лиза скочи и се хвърли към прозореца. Тя се надвеси през перваза, а долу стоеше млад мъж и широко се усмихваше.
Тя го позна. Това беше Рома. Лиза, както си беше с халат и с Мишок в ръце, се хвърли от апартамента на улицата.
Едва не събори майка си, която уплашено се отдръпна настрани. „Лиза, какво става?“ Но момичето вече тичаше по стълбите, а Настя се обърна към Руслан. „Някой ще ми обясни ли какво става в нашата къща?“ Руслан се усмихна.
„Слагай, майко, масата за чай. Женихът ни се появи“. „Руслан, какъв жених? Нищо не разбирам“.
„Помниш ли Рома, на когото нашата Лиза подари Мишок?“ „Ти какво? Къде е той?“ На улицата под прозореца Лизка се затича към него. „Ще се побъркам. Иди ги покани вкъщи, Лизка е само по халат“.
Лиза отвори вратата на входа и веднага се озова в силни прегръдки. „Лизка!“ Рома я завъртя, а тя не разбираше как. „Ромка!“ „Ти говориш!“ „Аха, отдавна вече!“ „Колко се радвам за теб, колко се радвам, че те виждам!“ Тя искаше да каже още нещо, но вратата на входа се отвори.
Излезе Руслан. „Здравейте, чичо Руслан“. „Здравей-здравей.
Гледам, всичко е наред при теб?“ „Да, всичко е добре“. Руслан прегърна момчето. „Хайде вкъщи да пием чай“.
Майка ти вече вдигна паника, че дъщеря ѝ тича по улицата по халат. Лиза едва сега разбра, че е по халат, че минават хора, гледат я, а тя се засмя. „Ром, хайде, мама все едно няма да ни остави на мира.
Хайде, а после ще се поразходим и ти ще ми разкажеш всичко-всичко“. Но майката на Лиза вече на масата започна да разпитва. Рома разказа всичко.
Когато се върнаха от почивка, майката все пак реши да поговори с Василий. Тя разбра, че той така и не се е оженил. Една вечер, когато Рома вече спеше, тя набра номера му.
„Здравей. Не те ли събудих?“ „Люда?“ „Не, не те събудих“. „Как си?“ „Къде си?“ Те разговаряха тогава цял час.
Вася дълго се извиняваше. Оказва се, че е имал дъщеря. Тя е загинала, когато е била едва на пет.
По глупава случайност. Той тогава почерня от мъка, а жена му не е могла да живее без дъщеря си. Когато Вася малко се съвзе, срещнал точно Людмила.
Когато я видял, разбрал, че всички чувства, които е изпитвал към Люда в училище, са се върнали отново. А ето когато Люда му съобщила за детето, той се уплашил. Той се уплашил, че отново ще трябва да преживее такава болка.
Той не бил готов, страхувал се. Той говорил какво ли не, дори някакви гадости. Надявал се, че Людмила ще се отърве от детето.
После разбрал какво е направил. Разбрал, че иска да види до себе си и Людмила, и тяхното дете. Отишъл при нея, за да я спре, за да не ѝ позволи да направи грешка.
Но тя вече си била тръгнала. Вася ѝ се обаждал, искал да поговори, но Люда не искала да разговаря с него. А после телефонът ѝ все бил недостъпен.
Изминали вече девет години. А ето че Люда сама се обадила. Тя простила на Вася, решила, че не е останало толкова много радост в живота…
Василий пристигна още на следващия ден. С цветя, с играчки и веднага ги закара на морето. Именно там, вероятно от щастие, Рома и проговори.
Те се върнаха в града, където някога е живяла майка му. Тя и Василий се ожениха, а Рома започна да живее в пълноценно семейство. Рома служи в армията.
Той остана по договор след армията и вече имаше дори медал. Дойде на отпуск при родителите си, в гардероба попадна на Мишок. И изведнъж реши да издири Лиза.
Той беше обещал. След това всичко беше въпрос на техника. Татко, разбира се, помогна.
Той имаше познати навсякъде и ето че Рома е тук и ни най-малко не съжалява. Рома завърши разказа си. Настя седеше и едва не плачеше.
Руслан поглеждаше младите хора. Съдейки по погледите, които си разменяха, тук работата няма да се размине само с приятелство. Лиза се приготви и те с Рома отидоха да се поразходят из града.
Настя, видя ли как нашата дъщеря гледаше Рома? Не, а как го гледаше? Ох, Настя, да не би да трябва да се готвим за сватба? Ами ще се готвим. На Лизка ѝ е време, а Рома е много добър, аз го чувствам.
Лиза и Рома вървяха по крайбрежната алея. Те си бъбреха, сякаш никога не са се разделяли. Рома все повече се харесваше на момичето, а пък как Лиза се харесваше на Рома.
Той никога не беше срещал толкова красиви, а и умни момичета. Рома остана в нейния град две седмици. Те с Лиза още на втория ден решиха, че ще се оженят.
Веднага съобщиха това на родителите си. А Настя предпазливо каза: А не е ли рано, вие някак си съвсем малко се познавате.
Те се засмяха и в един глас казаха: От детството. Време беше Рома да си тръгва.
Той каза, че ще разкаже всичко на родителите си и тогава ще се заемат с подготовката. Денят на сватбата беше насрочен. Рома каза, че веднага ще се свържат с родителите на Лиза, за да обсъдят детайлите.
Рома трябваше да се върне в поделението, но ще дойде една седмица преди сватбата. Той си тръгна и изчезна. Никой не се обади на родителите, никой не вдигаше телефона.
После телефонът на Рома постоянно беше изключен. Лиза не знаеше какво да мисли. Денят на сватбата наближава, а от Рома няма никакви вести.
Баща ѝ се опитваше да я успокои. „Лиза, може би нещо се е случило? Татко, какво може да се е случило? Човекът дори не може да се обади? Няма смелост да каже, че е размислил?“ Лиза ридаеше. Изминаха два месеца, а от Рома все още нищо нямаше.
Тя започна работа. Дом, работа, но имаше и нещо друго, за което никак не можеше да каже на родителите си. Но нямаше никаква възможност да го отлага повече.
После влезе в кухнята. „Мамо, татко, може да си мислите за мен каквото си искате, може да ме изгоните от дома си и аз ще разбера“. Родителите недоумяващо я гледаха.
„Лиза, какво говориш?“ „Ще имам дете“. Състоянието на всички беше шоково. Родителите мълчаха, а Лиза седна и заплака.
В този момент се звънна на вратата. Руслан отиде да отвори. На прага стоеше непознат мъж, на около шейсет години.
Мъжът беше добре облечен, личеше си, че е заможен човек. Имаше някаква неуловима прилика между този човек и Рома. „Здравейте.
Кажете, Лиза тук ли живее?“ „Вие Василий ли сте?“ „Да, как познахте“. Руслан не знаеше какво да прави, да го изгони или да го пусне. Но в този момент излезе Лиза.
Василий веднага се обърна към нея. „Лиза, аз съм бащата на Рома. Трябва да поговорим“.
Те се настаниха в стаята. Василий започна да говори. „Не знам какви са отношенията ви с Рома, но вие сте му много нужна“.
Лиза се усмихна. „Прекрасни отношения. Преди две седмици трябваше да бъде сватбата ни“.
„Сватба?“ „Аз нищо не знаех за това“. „Ами синът ви защо не ви е посветил?“ „Лиза, той не можеше. Разбирам негодуванието ви, но ме изслушайте първо“.
Когато Рома се връщал, на гарата си хванал такси. По пътя към дома станала страшна катастрофа. За това, че Рома е в болница, разбрахме едва на следващия ден.
Рома е претърпял няколко тежки операции, все още е много зле. Докторите казват, че му трябва тласък. Понякога бълнува и постоянно ви вика.
С майка му решихме да ви помолим да дойдете. Ако можете, моля ви, аз ще ви закарам, ще ви върна, поне за няколко дни. Василий наведе глава.
Момичето е толкова обидено, но тя нищо не е знаела. Те непременно щяха да се свържат с него. Лиза скочи, по бузите ѝ течаха сълзи.
„Сега ще дойда, бързо ще се приготвя“. Майка ѝ помогна да се събере, Руслан през това време черпеше госта в кухнята с кафе. Да, а ние вече лошо си помислихме за Рома.
Все не можех да разбера как така? Рома ми се стори толкова надежден, честен. Вася се усмихна. „А той си е такъв, много се гордея с него“…
В кухнята влезе Лиза. „Готова съм. Да тръгваме вече?“ „Да, разбира се, благодаря ви.
Надявам се, че всичко ще бъде наред и още ще се разходим заедно на сватбата“. Лиза внимателно отвори вратата. Веднага видя Рома.
Той лежеше на високо легло, до него седеше жена. Тя я позна. Това беше леля Люда.
Лиза се приближи, сълзи течаха по бузите ѝ. „Здравейте“. „Здравей, Лиза.
Благодаря ти, че дойде“. „Ще отида да пия кафе“. Съвсем не съм спала.
Тя излезе, а Лиза седна на нейното място. „Ромка, какво е това? Ти пропусна сватбата ни, аз те чаках, чаках, а после реших, че си ме изоставил. Знаеш ли, Ром, няма да ти се получи да ме оставиш сама.
Ще имаме дете. Кой трябва да го възпитава? Миглите на Рома потрепнаха. Лиза видя, че очите му леко се отварят.
„Рома? Ромочка?“ Тя скочи, за да я види. Рома прошепна: „Лиза?“ Лиза го прегърна.
Нейният Рома, нейният най-любим. След половин час се върна майката на Рома. Тя едва не падна, когато видя, че Лиза седи на леглото до сина ѝ и му разказва нещо.
А синът ѝ я гледа и се усмихва. Усмивката е едва забележима, но той се е събудил. Жената се затича да повика доктор.
Хората се засуетиха, забързаха, избутаха Лиза. Люда ѝ подаде ръка. „Лиза, хайде да хапнем, все едно сега няма да те пуснат при Рома.
А ти си от път, а и си гладна. Тъкмо ще се върнем, може и Рома вече да е без тази тълпа народ“. Лиза се съгласи.
Люда беше толкова благодарна на това момиче. Скоро към тях се присъедини Василий. Люда попита:
„Лиза, а ще можеш ли да останеш тук ден-два? Много те моля“. „Разбира се, ще остана“. Тук се намеси Василий.
„Майко, ти нищо не знаеш. Лиза и Рома щяха да се женят. Рома пропусна собствената си сватба“.
Люда широко отвори очи. „Ето какво е било“. Лиза реши веднага да каже всичко.
Тя знаеше, че с Рома сега със сигурност ще се оженят и всичко ще бъде наред. Но това не са всички новини. Скоро ще имате внук или внучка.
Не изпускай тези невероятно изгодни оферти: