Доктор Иванов чакаше. Аз мълчах.
— Госпожо Нинова — подсети ме той тихо. — Трябва да знаете, че това е важна информация. За медицинската история. За бъдещи прегледи. За…
— Не знам — прекъснах го аз рязко.
Той примигна.
— Как така не знаете?
Погледнах го. После погледнах прозореца. После ръцете си.
— Просто… не знам — повторих тихо.
Тишината в кабинета стана тежка. Той не настояваше. Просто ме гледаше с израз, който не беше осъдителен, но беше… разбиращ. Твърде разбиращ.
— Разбирам — каза той накрая. — Имате време да помислите. Но трябва да решите какво ще правите. Бременността е факт. На тази възраст има рискове. Трябва да започнем наблюдение. Или…
— Или? — попитах аз.
— Или да обсъдим други възможности — довърши той внимателно.
Аборт. Той говореше за аборт.
Станах рязко.
— Благодаря ви. Ще помисля.
И излязох.
Как стигнах дотук
Да обясня как стана всичко това е… трудно. Защото не съм лош човек. Не съм изневерница по природа. Двайсет и седем години бях вярна на Стоян. Двайсет и седем години не погледнах друг мъж.
Но нещо се счупи.
Преди дванайсет години Стоян получи диагнозата – азооспермия. Пълна липса на сперматозоиди. Стерилен. Завинаги. Причината беше неясна – може би старо възпаление, може би генетика. Резултатът обаче беше категоричен.
Синът ни Георги вече беше на гимназия. Не планирахме повече деца. Но новината удари Стоян тежко. Не заради децата – заради мъжествеността му. Той се затвори в себе си. Спря да ме докосва. Спря да ме гледа като жена.
И аз – бавно, годините – се изсъхнах.
На 49 години не се чувствах стара. Чувствах се невидима.
Стоян работеше, гледаше телевизия, спеше. Аз готвех, чистех, съществувах. Нямаше скандали. Нямаше омраза. Просто нямаше… нищо.
И тогава се появиха те.
Тримата.
Първият – Бойко
Бойко работеше в същата фирма като мен. Счетоводител, разведен, на петдесет и две. Винаги беше мил, винаги се усмихваше, винаги питаше как съм.
Един ден остана след работа да ми помогне с баланс, който не се затваряше. Работихме до късно. После седнахме на кафе. После още едно. После… просто се случи.
Не беше страст. Беше топлина. Внимание. Усещане, че някой ме вижда.
Срещахме се веднъж-дваж седмично – после работа, в неговия апартамент. Той говореше, слушаше, докосваше ме нежно. Караше ме да се чувствам жива.
Но беше женен. И въпреки че твърдеше, че се развежда – така и не го направи.
Вторият – Христо
Христо беше стар приятел от младостта. Виждахме се на срещи на випуска, по Facebook, на случайни кафета. Беше овдовял преди три години. Самотен. Носталгичен.
Един ден ми се обади – искаше да се видим, да поговорим. Отидох. Разговаряхме за миналото, за младостта, за това какви сме били.
И в един момент той ме попита: „Ти щастлива ли си, Нина?“
Не отговорих.
Той ме прегърна. И аз… не се съпротивих.
С Христо беше различно. Беше носталгия. Беше мечта за друг живот, който не бях избрала.
Виждахме се рядко – веднъж месечно, в хотел извън града. Говорихме малко. Просто се държахме един за друг и се преструвахме, че сме млади отново.
Третият – Неизвестният
Третият беше грешка.
Нощ след корпоративно парти. Прекалено много вино. Непознат мъж на бара – около четиридесет, усмихнат, чаровен. Флирт. Смях. И после – стая в хотела, където се провеждаше партито.
Не знам как се казва. Не зная къде живее. Не зная дали е женен.
Знам само, че на сутринта се събудих сама, с главоболие и чувство за срам, което ме преследва и до днес.
Осъзнаването
И сега – седем седмици по-късно – седя в колата си пред гинекологичния кабинет и осъзнавам, че съм бременна.
От един от тримата.
Може би от Бойко – който още спи с жена си.
Може би от Христо – който мечтае за живот, който не съществува.
Може би от непознатия – чието лице едва помня.
Но не от Стоян.
Никога от Стоян.
Защото Стоян е стерилен.
И ако му кажа истината – ще го загубя завинаги.
Решението
Прибрах се вкъщи. Стоян гледаше новините.
— Как мина при гинеколога? — попита разсеяно.
— Добре — излъгах аз. — Всичко е наред.
Той кимна и продължи да гледа телевизията.
Седнах на дивана до него. Гледах екрана, но не виждах нищо.
Мислех.
Имах три възможности:
Да направя аборт тайно. Никой да не разбере. Животът да продължи както преди.
Да кажа истината на Стоян. Да рискувам всичко – брака, семейството, сигурността.
Да направя ДНК тест – тайно, зад гърба му – и да разбера кой е бащата, преди да взема решение.
Изборът беше мъчителен.
Но вечерта, докато лежах будна до спящия Стоян, осъзнах нещо.
Не исках да лъжа повече.
Изморена бях. От тайните. От срама. От раздвоението.
На сутринта взех телефона и набрах номера на Христо.
— Трябва да поговорим — казах тихо. — Спешно.
Истината
Срещнахме се в парка. Христо дойде разтревожен.
— Какво се случи?
Седнахме на пейка. Дълго мълчах.
— Бременна съм — казах накрая.
Той замръзна.
— Какво?
— Бременна съм — повторих. — И не знам от кого.
Лицето му пребледня.
— Как… как не знаеш?
Погледнах го право в очите.
— Защото не си само ти, Христо.
Той отстъпи назад, сякаш съм го ударила.
— Има… други?
Кимнах.
— Колко? — попита той тихо.
— Още двама.
Той поклати глава, сви длани в юмруци, после ги отпусна безсилно.
— И какво ще правиш?
— Не знам — признах аз. — Затова ти казвам. Защото може би детето е твое. И имаш право да знаеш.
Христо мълча дълго.
— Аз… не мога — каза той накрая. — Съжалявам, Нина. Но не мога да бъда част от това.
Станах.
— Разбирам.
И си тръгнах.
Бойко
Същото казах и на Бойко.
Той не избяга. Но каза нещо още по-лошо:
— Нина… аз съм бил стерилен. Преди години. Направих вазектомия.
Погледнах го шокирано.
— Какво?
— След второто ми дете — обясни той. — Жена ми настоя. Направих я. Така че… ако си бременна… то не е от мен.
И тогава осъзнах.
Остава само един вариант.
Непознатият.
Бащата на детето ми е мъж, чието име не знам.
Финалът
Вечерта седнах срещу Стоян.
— Трябва да ти кажа нещо — започнах аз.
Той вдигна поглед от телефона.
— Какво?
Пое дълбоко въздух.
— Бременна съм.
Той примигна. После се усмихна объркано.
— Как?
— Не знам как — казах аз. — Но съм.
Усмивката му избледня.
— Нина… Аз съм стерилен.
— Знам.
Той ме гледаше дълго. После разбра.
— От кого е?
Затворих очи.
— Не знам.
Тишината беше оглушителна.
Стоян стана. Взе якето си.
— Къде отиваш? — попитах аз.
Той не се обърна.
— Не знам — отвърна той тихо. — Но не мога да съм тук.
И излезе.
Три месеца по-късно
Детето роди. Момче. Здраво, красиво.
Стоян не се върна.
Христо и Бойко изчезнаха.
Останах сама.
С бебе, чийто баща не познавам.
И с живот, който трябва да изградя отново.
От нулата.
Но този път – с истината.