Вечерта в четвъртък останах по-дълго на работа. Приключвах тримесечния отчет и вече щях да изключа компютъра, когато се сетих, че съм оставила документите у дома. Наложи се да се върна. Качвайки се по стълбите, чух гласа на Петър още от площадката. Вратата на апартамента не беше напълно затворена. Той говореше по телефона и явно не беше разбрал, че съм се прибрала. — Спокойно, бе — каза раздразнено.
— Утре ще вземе парите. Няма къде да иде… Не, няма да се усети. Тя е счетоводител, не следовател. Замрях. — Разбира се, кредитът ще остане на нейно име. А аз след седмица заминавам. Знаеш, че в Испания никой няма да ме търси… Какви чувства, стига, моля те! Удобна жена, кротка. Такива вярват, ако им говориш правилните думи навреме. Ръцете ми изстинаха. — Да, девет хиляди не са милиони. Но и това са пари. Освен това има и спестявания. Мисля, че ще успея да изтегля още. Важно е утре да взема кеша. Той се засмя. Спокойно. Все едно обсъждаше времето. Безшумно се отдръпнах от вратата и слязох един етаж по-надолу. Седнах на перваза и десетина минути гледах в стената. Главата ми беше празна. Нито сълзи, нито истерия. Само една мисъл: „Каква глупачка съм била.“ Върнах се у дома след половин час, като нарочно треснах вратата по-силно. Петър ме посрещна в кухнята с усмивка. — Защо толкова късно? — Отчети — казах спокойно. Той се приближи, целуна ме по слепоочието и сложи чайника да заври. Същият този човек, който преди десет минути обсъждаше как ще ме остави с дълговете.
През нощта почти не спах. А сутринта отидох в банката. Когато на екрана се появи номерът ми, отидох до гишето. Касиерката вече беше подготвила документите. — Ще изтеглите ли цялата сума? Погледнах пачките зад стъклото и неочаквано за себе си се усмихнах. — Не. Искам да закрия кредита предсрочно. Касиерката вдигна учудено вежди. — Изцяло? — Изцяло. Оформянето отне двайсет минути.
Част от сумата беше приспадната веднага, остатъкът се върна по сметката. Излязох от банката свободен човек. После направих още нещо. На връщане се отбих при нотариуса. Апартаментът беше под наем, но договорът беше на мое име. Всички сметки – също. Дори колата, с която Петър караше, се водеше на мое име: някога ме беше убедил да я оформим „временно“, за да спестим данъци. Прекарах два часа, сменяйки паролите за банковите приложения, блокирайки достъпа му до сметките ми и подготвяйки уведомлението до собственика на апартамента за прекратяване на договора. До вечерта вкъщи вече нямаше нито мои вещи, нито котката.
Настаних се в хотел в другия край на града и едва тогава написах съобщение на Петър: „Надявам се, Испания да ти хареса. Само без моите пари.“ Отговорът дойде почти веднага: „Какво говориш?“ След минута още един: „Къде си?“ После звънци. Десетки обаждания. Не отговорих. През нощта дойде до апартамента. Хазяинът после разказа, че Петър дълго тропал на вратата, после се карал на двора и искал новия ми адрес.
Но най-неприятното го чакаше на сутринта. Истината е, че още през нощта, седейки в хотела, си спомних една подробност. Петър често се хвалеше, че част от бизнеса му работи „в сиво“ – без документи и данъци. Като главен счетоводител отлично знаех какво може да последва. Затова преди да заспя, изпратих едно анонимно писмо до НАП – с адресите на складовете, имената на доставчиците и схемата за плащания в брой. След две седмици ми се обади приятелка. — Чу ли за Петър? Правят му проверки, сметките са замразени. Казват, че някой е подал информация. Погледнах през прозореца и за първи път от дълго време се усмихнах спокойно. Понякога подлостта се връща точно там, откъдето е дошла.