— Това е сестра ми! — каза мъжът ми, когато сестра му си устрои скара точно върху моите рози! А моят отговор достигна два метра височина…
Представете си само тази сцена: наследихме вилата от свекърва ми. Вила — само по име. Паянтова къщичка, ограда от три дъски и двор, обрасъл до кръста с бурени, които сякаш се надсмиваха на всяка амбиция за ред и красота. Беше място, забравено от времето и от грижата, парче земя, което носеше повече спомени за чужди несгоди, отколкото обещания за бъдещи радости.
Мъжът ми, Борис, като повечето мъже, които гледат на света през призмата на прагматизма и най-малкото съпротивление, я погледна с леко погнуса и отсече с онази своя характерна безапелационност:
— Айде няма нужда, по-добре да я продадем. Ще вземем някой лев, ще отидем на почивка. Какво ще се занимаваме с тази развалина?
Думите му прозвучаха като смъртна присъда за една мечта, която едва се беше родила в съзнанието ми. А аз… е, такъв ми е характерът — инатлив! В момента, в който кракът ми стъпи на онази занемарена земя, аз не видях бурените и срутената ограда. Видях платно. Празно платно, което чакаше своите цветове. Вкопчих се в този парцел земя с упоритостта на удавник за сламка. Вече си представях колко красиво ще стане. В ума ми се редяха картини на цъфтящи лехи, на уютна веранда, на място, където душата може да си поеме дъх.
Цяла година живеех с мисълта за вилата. Превърна се в моя мания, в моя таен проект, в бягството ми от сивия корпоративен свят, където работех във финансов отдел и по цял ден жонглирах с числа и отчети. Там, сред сухите цифри, душата ми линееше. Вилата беше моят бунт. Вложих почти всичките ни семейни спестявания, тези, които пазехме за „черни дни“ или за нова кола. Борис не беше във възторг, но в крайна сметка се съгласи, мърморейки, че това са пари, хвърлени на вятъра. Разбира се, освен парите, вложих и всичките си сили.
Всеки уикенд, докато колегите ми ходеха по молове и ресторанти, аз бях там, с работни ръкавици и изцапани дрехи. Сама боядисвах къщичката в свеж, млечнобял цвят, който контрастираше на фона на дивата зеленина. Наех майстори, двама възрастни мъже с каскети и напукани от работа ръце, да оправят покрива, който течеше като решето. Гледах ги как работят, учех се, носех им кафе и слушах историите им. Но най-важното, моето сърце, моята гордост — посадих цветна градина. И не просто няколко лехи, а истинска малка Англия, както тайно я наричах.
Поръчвах сортови рози от разсадници, за които бях чела с месеци. Всяка една имаше име и история. Имаше катерещи се рози, които трябваше да обгърнат верандата в ароматен воал; чаени хибриди с кадифени цветове в наситено червено и нежно розово; храстовидни английски рози, които обещаваха пищност и романтика. До тях наредих божури, чиито огромни, тежки цветове щяха да се превърнат в символ на разкоша през пролетта. Засадих хортензии, които да обагрят лятото в синьо, лилаво и бяло. Лавандулови храсти очертаваха пътеките, а между тях поникнаха десетки други, по-малки цветя, всяко избрано с мисъл и любов. За всяко цвете се грижих като за дете. Говорех им, плевях бурените около тях с голи ръце, поливах ги вечер, когато слънцето се скриеше, за да не изгорят листата им.
Първоначално Борис се подхилкваше на моята „селска идилия“. Идваше понякога, сядаше на един стар стол, отваряше си бира и ме гледаше с насмешлива нежност.
— Градинарке моя, да не вземеш да пуснеш корени и ти? — шегуваше се той.
Но после, когато първите цветове се появиха, когато ароматът на рози и лавандула започна да се носи из двора, когато пустошта се превърна в оазис, насмешката в очите му се смени с нещо друго. Удивление. И дори уважение.
— Браво, Светле, ти си невероятна! — казваше той, спирайки колата след работа в петък вечер. Излизаше, оглеждаше цъфналите ми лехи и на лицето му се изписваше неподправена гордост. — Никога не бих повярвал, че от онова буренясало място може да стане това.
И честно казано, бях щастлива. Истински щастлива. Това място ми стана като убежище, източник на сила. Когато се връщах в апартамента ни в града, в панелната кутия, която делехме с хиляди други, се чувствах като в клетка. Броях дните до петък, за да се върна в моята малка Англия.
Но музиката не свиреше дълго. Щастието, оказва се, е шумно и привлича нежелани слушатели. За нашата „вила“, както вече всички я наричаха, разбра сестрата на мъжа ми — Мария. Градско чедо до мозъка на костите си, жена, която не би различила роза от коприва, но пък голям фен на отдиха сред природата… особено когато някой друг вече я е облагородил и подредил. Мария беше от онзи тип хора, които смятат, че светът им е длъжен, а семейните връзки са еднопосочна улица за облаги.
Една слънчева съботна сутрин, докато тъкмо си пиех кафето на верандата, наслаждавайки се на тишината и песента на птиците, на двора с рев на мотор и скърцане на гуми спря кола. От нея се изсипа цялата Мариина тайфа: самата тя, облечена в бял спортен екип, който крещеше „не съм за тук“; мъжът ѝ Калин, едър и шумен мъж с вид на вечно недоволен квартален тарикат; и двете ѝ невъзпитани деца, които изскочиха от колата като отприщени фурии.
— Светлее, здравей! Идваме на скара! — извика Мария още от вратата, размахвайки една торба с кебапчета, сякаш ми носеше най-скъпия дар на света.
Аз, естествено, онемях. Стоях с чашата кафе в ръка и гледах тази сцена като в ням филм. Никой не ме беше предупредил. Никой не ме беше попитал. Те просто се бяха самопоканили, приемайки моето светилище за обществен парк с безплатен вход.
Но какво да правя — роднини са. Това беше мантрата, която Борис повтаряше винаги. Преглътнах раздразнението си, насилих се да се усмихна и ги посрещнах. Показах им къщата, предложих им кафе, чай. А те — без дори да си помислят да събуят мръсните си обувки — право на чистата, току-що измита веранда. И започна се…
Момичета, това не беше почивка — това беше вандалско нашествие. Калин, без да пита, разпъна огромния си, омазнен барбекю-грунд точно върху най-ценната ми леха с катерещи се английски рози. Черният пушек и мазните пръски полепнаха по нежните им цветове. Децата, оставени без никакъв надзор, тичаха като побъркани из цялата градина. Чувах писъците им, последвани от зловещото хрущене на счупени клонки. Минаха през божурите като стадо бизони, стъпквайки крехките стъбла. Едното от тях откъсна няколко цвята от хортензиите и след минута ги захвърли увехнали на земята.
А самата Мария се разхождаше като кралица из моя труд, оглеждаше всичко с критичен поглед и раздаваше команди:
— Светле, донеси ни кисели краставички от онези, домашните!
— А къде са ви чистите кърпи? Ръцете ни са целите в мазно.
— Борис, я донеси още столове отвътре, че не ни е удобно!
След тях оставаше планина от боклук — празни бутилки, салфетки, огризки, разпилени по тревата. Изпотъпкана морава, по която бях треперила с месеци. И най-вече — строшени клонки и смачкани цветове от любимите ми растения.
Стоях сред тази разруха, в сърцето на моята опустошена малка Англия, и едва не заплаках. Чувствах се ограбена, осквернена. Всеки счупен клон беше като рана в собствената ми плът.
И това, мили мои, беше само началото. Усетили веднъж вкуса на безплатния лукс, те започнаха да идват всяка събота и неделя. Без предупреждение, без покана, с нахалството на хора, които смятат, че всичко им е позволено. И капка срам нямаха! Не чистеха след себе си, не миеха чиниите, които използваха. Един път пристигам в събота сутринта и какво да видя — използвали новите ми, скъпи градински ръкавици, тези със специално покритие за бодлите на розите, за да чистят мазната скара! Ръкавиците бяха съсипани, черни и вонящи на прегоряла мазнина. Как ви звучи това?!
Същата вечер, след като те най-накрая си тръгнаха, оставяйки след себе си обичайната кочина, реших да поговоря с Борис. Бях събрала цялото си самообладание. Опитах се да бъда спокойна и разумна. Обяснявах му като на малко дете, че влагам не само пари, но и душа в тази вила. Че ми е физически болно да гледам как всичко, за което съм се трудила, се руши за часове.
— Борис, моля те, поговори със сестра си. Нека поне да се обадят, преди да дойдат. Нека пазят малко повече. Децата им… те унищожават всичко.
А той, моят добродушен, мекушав мъж, ме гледаше с онзи умоляващ поглед, който винаги използваше, за да избегне конфликт.
— Светле, разбирам те, наистина. Но изтрай, моля те. Все пак е сестра ми. Не е удобно да ѝ откажем. Нали сме едно семейство. Хайде без скандали, любов моя. Ще се изпокараме с тях и после какво?
И в този момент, докато слушах думите му, докато гледах как той за пореден път избира лесния път, избира да жертва моя мир в името на своето удобство, разбрах: скандалът е неизбежен. Защото моята „малка Англия“ се превръщаше в квартална скара, а така нареченото „единно семейство“ си бършеше калните крака в мен и в моя труд. Разбрах, че ако аз не поставя граници, никой няма да го направи.
Планът за отмъщение се роди мигновено. Студен. Категоричен. И висок.
Следващата седмица, в понеделник, отидох в банката. Използвах пълномощното, което имах за общата ни сметка, и изтеглих голяма, наистина голяма сума от кредитната карта, която пазехме за спешни случаи. Сума, която със сигурност нямаше да остане незабелязана.
Вечерта, когато Борис се прибра от работа, телефонът му изпиука. Беше SMS-ът от банката за извършената транзакция. Видях как лицето му пребледня. Очите му щяха да изскочат от орбитите. Той вдигна поглед от телефона и ме погледна с невярващ, ужасен поглед.
— Светле, ти луда ли си?! За какво са ти, по дяволите, тези пари?!
Аз оставих списанието, което четях, вдигнах поглед и му се усмихнах. Но не с топлата, любяща усмивка, която познаваше. Беше най-загадъчната, най-ледената усмивка, на която бях способна.
— За укрепване на семейството, скъпи — казах тихо и отчетливо. — И за поставяне на здравословни граници. Скоро сам ще разбереш…
Глава 2: Планът
Нощта след разговора с Борис беше безсънна. Лежах в леглото, вслушана в тихото му, равномерно дишане до мен. Той беше заспал, успокоен или по-скоро примирен с моето уклончиво обяснение, вероятно решил, че съм направила някаква импулсивна скъпа покупка, за която ще съжалявам на сутринта. Но аз бях будна. По-будна от всякога. В главата ми се въртеше не гняв, а студена, кристална яснота.
Гневът беше прегорял през последните седмици. Беше се превърнал в твърда, тежка утайка на дъното на душата ми. Това, което изпитвах сега, беше нещо различно – решимост. Решимостта на човек, докаран до ръба, който най-накрая е решил да не отстъпва повече, а да бутне.
През тези дълги часове на тъмнина прехвърлих отново и отново събитията от последните месеци. Не беше само заради цветята. О, не. Цветята бяха само символ. Те бяха видимото проявление на нещо много по-дълбоко – пълното незачитане на моя труд, на моите чувства, на моята личност. Мария и нейното семейство не просто тъпчеха розите ми, те тъпчеха мен. А Борис, моят съпруг, моят партньор, стоеше отстрани и им държеше палтото.
„Нали сме едно семейство.“ Колко пъти бях чувала тази фраза? Използваше се като универсално извинение за всяка проява на нахалство, мързел и егоизъм. Семейство. Какво означаваше тази дума? Да се жертваш непрекъснато за комфорта на другите? Да преглъщаш унижения, за да не се „развалят отношенията“? Не. За мен семейството означаваше подкрепа, уважение, взаимност. А това, което се случваше, беше паразитизъм.
Мислех си за работата си. В света на финансите всичко беше ясно и точно. Имаше договори, имаше правила, имаше последствия. Ако някой не си изпълни задълженията, следваха санкции. Ако една инвестиция беше губеща, тя се прекратяваше. Животът ми в офиса беше подреден и логичен. А в личния ми живот цареше хаос, управляван от неписани правила за „удобство“ и „търпение“, които важаха само за мен.
Борис беше добър човек. Поне така си мислех. Но добротата му беше пасивна, страхлива. Той беше бизнесмен, имаше малка фирма за консултантски услуги, но дори и там предпочиташе да избягва конфликтите, да прави компромиси до безкрай, което често му носеше повече загуби, отколкото ползи. Страхуваше се от сестра си. Защо? Дали беше просто вкоренен от детството навик да ѝ угажда, или имаше нещо повече? Някаква тайна, някаква зависимост, за която не знаех? Тази мисъл проблесна в съзнанието ми за пръв път и ме накара да настръхна.
Спомних си как преди години, когато още бяхме гаджета, той ми разказа как Мария винаги е била „шефът“ в тяхното семейство след ранната смърт на баща им. Тя поемала контрола, разпределяла задачите, налагала волята си над него и майка им. Може би този модел просто се беше запазил и Борис не знаеше как да излезе от ролята на по-малкия, подчинен брат.
Но това вече нямаше значение. Неговото минало не можеше да бъде мое настояще.
На сутринта станах преди него. Направих си кафе и седнах на кухненската маса с лаптопа. Парите, които изтеглих, не бяха за чанти или обувки. Те бяха първата вноска.
Отворих няколко сайта. „Оградни системи“, „Масивни огради“, „Сигурност и дискретност“. Знаех точно какво търся. Не исках телена мрежа или дървена оградка. Исках стена. Исках декларация. Исках нещо, което да крещи „СТОП“ по-силно от всякакви думи.
Намерих фирма, която предлагаше изграждане на плътни, двуметрови огради от бетонни панели с релеф, имитиращ естествен камък. Изглеждаха солидни, непреодолими. И скъпи. Много скъпи. Но в този момент цената беше без значение. Това беше инвестиция в моето психическо здраве.
Обадих им се още в осем сутринта. Говорих с управителя, обясних му ситуацията – парцел, който трябва да бъде ограден възможно най-бързо. Той беше любезен и делови.
— Разбира се, госпожо. Можем да изпратим екип за оглед още утре. Ако всичко е наред с терена, до края на седмицата можем да започнем.
— Чудесно. Искам най-високия и най-плътния вариант, който предлагате. Без пролуки, без възможност за надничане. Искам и метална, плътна врата с автоматично заключване.
Мъжът отсреща леко се поколеба.
— Това е сериозна конструкция. Почти като крепостна стена. Сигурна ли сте?
— Абсолютно. — отговорих с твърд глас.
Уговорихме се. След като затворих телефона, усетих прилив на енергия. Планът беше в действие.
Когато Борис стана, аз вече бях облечена за работа. Той ме погледна изпитателно, докато си сипваше кафе.
— Светле, няма ли да ми кажеш за какво са тези пари? Цяла нощ не съм спал.
— Казах ти, за укрепване на семейството. — отвърнах спокойно, докато си слагах червило. — Помислих върху думите ти. Ти искаш да сме едно голямо, щастливо семейство. Е, аз работя по въпроса. Създавам условия за това.
Той ме гледаше объркано, сякаш говорех на чужд език.
— Не те разбирам. Какво общо имат парите с това?
— Всичко, скъпи. Понякога, за да събереш хората, първо трябва да ги разделиш. Да поставиш ясни граници. Като в бизнеса. Ти би трябвало да го разбираш. — намигнах му, взех си чантата и излязох, оставяйки го сам с неговите въпроси и растящото му безпокойство.
През целия ден в офиса работех като робот. Числата и таблиците минаваха пред очите ми, но умът ми беше на друго място. Беше на вилата, сред моите рози, и чертаеше невидимата линия на бъдещата стена. Чувствах се едновременно виновна и освободена. Виновна, защото действах зад гърба на мъжа си, защото бях на път да предизвикам огромен конфликт. Но и освободена, защото за пръв път от месеци поемах контрола. Не чаках някой друг да реши проблемите ми. Решавах ги сама. По моя начин.
Вечерта Борис отново повдигна темата. Беше по-настоятелен, по-тревожен.
— Светлана, това не е шега. Говорим за сериозна сума. Взели сме кредит за апартамента, който още изплащаме. Всеки лев е важен. Не можеш просто така да харчиш парите ни!
Погледнах го право в очите.
— Аз ли не мога? Аз, която работя наравно с теб, която внесох по-голямата част от първоначалната вноска за този апартамент от мои лични спестявания? Аз, която превърнах онази кочина във вила, докато ти се подсмиваше? Аз ли не мога? Или просто не ти харесва, че този път не харча парите за общото благо, а за моето собствено?
Той отстъпи крачка назад, поразен от тона ми.
— Не е това… Просто искам да знам. Длъжна си да ми кажеш.
— Добре. Щом настояваш. — въздъхнах театрално. — Инвестирам в недвижимо имущество. Повишавам стойността на вилата. Правя я по-сигурна. Доволен ли си?
Това беше истината. Технически погледнато. Но той, разбира се, не можеше да сглоби пъзела.
В сряда екипът от фирмата дойде на вилата. Аз си бях взела половин ден отпуск, за да ги посрещна. Двама млади, набити мъже огледаха терена, направиха измервания, обсъдиха нещо помежду си. Аз стоях отстрани, стиснала ръце, и се молех всичко да е наред.
— Няма проблеми, госпожо. — каза по-възрастният. — Теренът е равен. Можем да започнем в петък. До неделя вечерта всичко ще е готово.
Сърцето ми подскочи. Точно навреме.
В петък следобед, докато Борис беше на бизнес среща, аз бях на вилата и наблюдавах как камионът стоварва тежките бетонни панели. Работниците започнаха да копаят основите. Звукът на машините беше музика за ушите ми. Беше звукът на моята независимост.
В събота сутринта Борис предложи да отидем на вилата.
— Да полеем цветята, да се разсеем малко. — каза той с престорена небрежност. Явно се надяваше, че в познатата обстановка ще успее да ме предразположи и да изкопчи истината.
— Не, скъпи. — отговорих. — Тази седмица вилата е в ремонт. Има майстори. Шумно е, мръсно е. По-добре да си останем вкъщи.
Видях как подозрението проблясва в очите му, но той не каза нищо.
И така, дойде неделя. Денят на страшния съд. Телефонът ми извибрира. Беше съобщение от бригадира: „Готови сме. Може да дойдете да приемете обекта.“
Планът беше приведен в изпълнение. Сега оставаше само да дочакам неизбежната реакция. А тя, знаех, щеше да бъде грандиозна.
Глава 3: Стената
В неделя следобед въздухът в апартамента ни беше натежал от неизказани въпроси и натрупано напрежение. Борис се мотаеше из стаите като дух, хвърляше ми коси погледи и въздъшаше демонстративно. Аз, от своя страна, бях олицетворение на спокойствието. Седях на дивана, четях книга и от време на време отпивах от чая си, сякаш това беше най-обикновената неделя в живота ми. Но под тази привидна невъзмутимост сърцето ми биеше учестено в очакване на бурята.
Към четири часа телефонът на Борис иззвъня. По мелодията познах, че е сестра му. Той вдигна веднага, а на лицето му се изписа онова изражение на виновно кученце, което винаги приемаше, когато говореше с нея.
— Ало, како?… Да, добре сме… Не, днес не сме на вилата, имаме малко работа вкъщи… Какво?… А, вие сте наблизо и сте решили да минете?… Ами… — той ме погледна панически, търсейки подкрепа или може би разрешение.
Аз само повдигнах вежди и свих рамене, с жест, който казваше: „Проблемът си е твой.“
— Добре, добре, елате тогава. — промърмори той в слушалката и затвори. Обърна се към мен, целият пребледнял. — Идват насам. Каза, че са на пазар в големия магазин наблизо и децата искали да те видят. Какво ще правим?
— Какво ще правим? — повторих бавно. — Нищо. Ще ги посрещнем. Нали сме семейство.
След около двадесет минути на вратата се позвъни. Не беше просто позвъняване, а яростно, настоятелно натискане на звънеца, сякаш идваха да гасят пожар. Борис отиде да отвори, а аз останах на мястото си, без да помръдна.
Мария връхлетя в апартамента, последвана от обичайната си свита. Беше зачервена от гняв.
— Какво става тук, Борисе?! Какви са тези ремонти на вилата? Защо не си ми казал?
Борис запелтечи:
— Ами, Светлето реши да… да освежи малко…
— Да освежи?! — изкрещя тя, без изобщо да ме погледне, сякаш бях мебел. — Отидохме до там, мислехме да ви изненадаме, да полеем цветята, че сигурно сте забравили… И какво да видим? Цялата вила е опасана с някаква чудовищна стена! Като затвор! Какво е това, по дяволите?
Най-накрая тя удостои и мен с поглед. Очите ѝ мятаха мълнии.
— Ти ли го направи?
Аз бавно затворих книгата, оставих я настрана и се изправих. Погледнах я право в очите, без да трепна.
— Аз го направих.
— Ти?! С какви пари? С парите на брат ми, нали? За да ни изгониш! За да не можем да стъпим там!
— Не, Мария. — отговорих с леден глас. — С нашите общи пари. И не, за да ви изгоня. А за да защитя това, което е мое. Моя труд, моето време, моето спокойствие.
— Твоето спокойствие?! А нашето спокойствие? Къде ще си почиваме през уикендите? Къде децата ще играят на воля?
В този момент не издържах. Смехът, който напираше в мен от дни, изригна. Беше истеричен, горчив смях.
— Да играят на воля ли? Да чупят, да тъпчат и да рушат, искаш да кажеш! Твоето място за почивка беше моето място за денонощен труд! Писна ми, Мария. Писна ми от нахалството ви, от мързела ви, от егоизма ви! Писна ми да чистя вашите боклуци и да гледам как унищожавате нещо, в което съм вложила душата си!
Калин, мъжът ѝ, който досега стоеше мълчаливо зад нея, пристъпи напред.
— Я по-кротко, а! Какви са тези думи? Сестра му е все пак!
— Точно така! — обърнах се към Борис, който стоеше между нас, смален и нещастен. — Това е сестра ти! Обясни ѝ ти! Обясни ѝ как месеци наред те молех да поговориш с нея, а ти не посмя! Обясни ѝ как гледаше безучастно как съсипват градината ми! Хайде, Борисе, кажи нещо! Бъди мъж поне веднъж!
Той отвори уста, после я затвори. Не каза нищо. Само ме гледаше с укор, сякаш аз бях виновната за тази грозна сцена.
Мария триумфално се обърна към него.
— Виждаш ли? Тя ни мрази! Винаги ни е мразила! Настройва те срещу собствената ти плът и кръв! Тази вила е и моя! Майка ни я остави и на двама ни!
Това вече беше лъжа. Вилата беше на името на свекърва ми, но тя я беше приписала на Борис с дарствен акт години преди да се оженим, с ясната уговорка, че е за неговото бъдещо семейство. Мария беше получила апартамент при делбата. Но в гнева си тя беше готова да изкриви всяка истина.
— Не, не е твоя. — казах тихо, но твърдо. — И ти го знаеш много добре. А сега, ако обичате, напуснете дома ми. Не сте добре дошли.
— Няма да си тръгнем, докато не махнеш тази стена! — извика тя.
— Стената остава. Тя е моят отговор. Отговор, висок два метра. А сега – вън!
Пристъпих към вратата и я отворих широко. Посочих им пътя. Децата, усетили напрежението, се бяха сгушили до баща си и гледаха уплашено. Калин изруга под нос, хвана жена си за ръката и я дръпна навън. Мария се обърна на прага, лицето ѝ беше изкривено от злоба.
— Ще съжаляваш за това, кучко! Ще си платиш!
След което вратата се затръшна.
В апартамента настана мъртва тишина. Чуваше се само тежкото дишане на Борис. Аз стоях до отворената врата, треперех от напрежението, но и от някакво странно чувство на триумф.
— Доволна ли си? — прошепна той с пресипнал глас. — Доволна ли си сега? Разби всичко.
Обърнах се и го погледнах. В очите му нямаше гняв, а само страх. Дълбок, парализиращ страх. И в този момент разбрах. Не беше просто мекушавост. Имаше нещо друго. Нещо, което Мария държеше над него като дамоклев меч.
— Аз ли разбих всичко, Борисе? Или ти го позволи? Ти позволи да се стигне дотук. Години наред ти позволяваш на сестра ти да те мачка и да се разпорежда с живота ти. А сега и с моя. Е, с моя няма да стане. Край.
Той се свлече на дивана и зарови лице в ръцете си.
— Ти не разбираш… Не е толкова просто…
— Тогава ми обясни! — извиках аз, изгубила всякакво търпение. — Какво не разбирам? Каква е тази голяма тайна, заради която си готов да жертваш мен, нашето семейство, нашето спокойствие? Какво държи тя срещу теб?
Той не отговори. Само клатеше глава.
Отидох до вилата на следващия ден. Беше тихо и спокойно. Стената стоеше там, масивна, сива, внушителна. Обиколих я. Отвън изглеждаше студена и непристъпна. Но отвътре… отвътре тя обгръщаше моята малка Англия в защитна прегръдка. За пръв път от месеци се почувствах в безопасност на собствената си земя.
Вратата беше тежка, метална. Отключих я и влязох. Градината беше ранена, но не и мъртва. Няколко стъпкани божура, счупени клонки на хортензиите… но розите, макар и омазнени от скарата, бяха живи.
Прекарах целия ден там. Работих. Подрязах счупеното, окопах, полях. Сякаш лекувах собствените си рани. Слънцето галеше лицето ми, а тишината лекуваше душата ми. Стената не пропускаше никакъв шум отвън. Бях в мой собствен, защитен свят.
Вечерта, когато се прибрах, Борис го нямаше. На масата имаше бележка: „Отивам да поспя при един приятел. Трябва да помисля.“
Знаех, че това не е краят. Това беше само началото на войната. Но за пръв път бях готова за нея. Стената не беше само около вилата. Бях я издигнала и около сърцето си.
Глава 4: Пукнатини в брака
Дните след скандала се нижеха бавно, тежко, като мъниста на броеница от мълчание. Борис се върна у дома след две нощи, но сякаш се беше върнал само физически. Духът му витаеше някъде другаде, в лабиринтите на неговия страх и нерешителност. Апартаментът ни, който някога беше пристан на уют и споделеност, се беше превърнал в бойно поле, покрито с леда на отчуждението.
Говорехме си само за най-належащите битови въпроси. „Плати ли тока?“, „Трябва да се купи хляб.“, „Ще закъснея тази вечер.“ Всяка дума беше премерена, всяка фраза – лишена от емоция. Хранехме се в мълчание, разминавахме се в коридора като непознати. Нощем той се обръщаше с гръб към мен и аз усещах пропастта помежду ни, по-реална и по-студена от всяка стена.
Той ме обвиняваше, без да го казва с думи. Обвиняваше ме с погледа си, с тежките си въздишки, с начина, по който избягваше докосването ми. В неговите очи аз бях агресорът, разрушителката на крехкия семеен мир, който той така старателно се опитваше да поддържа чрез безкрайни компромиси. Аз бях тази, която беше „натиснала ядрения бутон“.
Една вечер не издържах на тази тиха война. Той седеше пред телевизора, превключваше каналите безцелно, а аз стоях на прага на хола и го гледах.
— Докога ще продължава това, Борисе? — попитах. Гласът ми прозвуча по-остро, отколкото възнамерявах.
Той дори не се обърна.
— Кое по-точно?
— Това! Това мълчание, тази студенина. Държиш се с мен сякаш съм престъпник.
Тогава той се обърна. В очите му гореше студен огън.
— А не си ли? Ти обяви война на собственото ми семейство, Светлана! На сестра ми! Унижи я, изгони я! Построи онази чудовищна стена, без дори да ме попиташ! Изхарчи парите ни за това! Как очакваш да се държа?
— Очаквам да ме подкрепиш! — извиках, усещайки как сълзите напират в очите ми. — Очаквам поне веднъж да застанеш на моя страна! На страната на жена си! Вместо това ти ме обвиняваш, че съм се защитила!
— Защитила? Ти ги нападна! Можеше да се реши по друг начин! С разговор, с търпение…
— С търпение?! — прекъснах го. — Колко още търпение трябваше да имам? Докато не останеше нито едно здраво цвете в градината ли? Докато не започнеха да си бършат краката и в хола ни? Ти не разбираш, защото отказваш да разбереш! По-лесно ти е да обвиниш мен, отколкото да се изправиш срещу нея!
Той скочи на крака, лицето му беше на сантиметри от моето.
— Ти не знаеш нищо! Нищо! Мислиш си, че всичко е просто, черно и бяло! Но не е! Има неща, които са по-сложни!
— Като например? — предизвиках го аз. — Като например това, че все още си малкото братче, което се страхува от кака си ли? Или има нещо друго, Борисе? Нещо, което криеш от мен?
Въпросът увисна във въздуха. Видях как паниката се смени с гняв в очите му. Той се отдръпна, сякаш думите ми го бяха опарили.
— Няма какво да крия. Просто ти си станала егоист. Мислиш само за твоите цветенца и твоето спокойствие.
Финансовият натиск също започна да се усеща. Сумата за стената беше наистина голяма и беше източила кредитната ни карта до лимита. Вноската по ипотечния кредит за апартамента наближаваше, а ние бяхме на червено.
— Ще трябва да затегнем коланите този месец. — казах му една сутрин, докато преглеждах банковото извлечение. — Разходът за оградата беше голям.
Той изсумтя.
— Разходът за твоята ограда, искаш да кажеш. Сега ще трябва да се лишаваме заради твоя каприз. Браво, Светле, страхотно се справи.
— Не е каприз, Борисе. Беше необходимост. И не се притеснявай, ще покрия разхода. Ще работя извънредно, ако трябва. Няма да те оставя да се „лишаваш“.
Думите ми бяха пропити със сарказъм и той го усети. Конфликтът вече не беше само за вилата и за сестра му. Той беше проникнал във всяка фибра на съвместния ни живот, отравяйки всичко. Бракът ни се пукаше по шевовете.
Междувременно, Мария не стоеше със скръстени ръце. Започна кампания по очернянето ми пред цялата рода. Звънеше на лели, чичовци, братовчеди и им разказваше своята версия на историята – как злата и меркантилна снаха е откраднала семейната вила, построила е стена и е забранила на родната му сестра да стъпва там. Разбира се, пропускаше детайлите за унищожената градина и собственото си поведение.
Скоро започнах да усещам резултатите. На семейни събирания, на които бяхме длъжни да присъстваме, роднините на Борис ме гледаха студено, говореха ми през зъби или направо ме игнорираха. Бях се превърнала в парий, в „онази, лошата“. Борис не правеше нищо, за да ме защити. Стоеше мълчаливо и страдаше, което само влошаваше нещата, защото го караше да ми се сърди още повече.
Един ден ми се обади майка му. Тя беше кротка и добра жена, която винаги се беше старала да не се меси.
— Светле, миличка, какво става? Мария ми се обади, плаче, разказва ужасни нещи. Вярно ли е, че си построила стена?
Опитах се да ѝ обясня спокойно моята гледна точка. Разказах ѝ за месеците на тормоз, за унищожението, за разговорите с Борис, които не водеха до никъде.
Тя въздъхна тежко.
— Разбирам те, чедо. Знам каква е Мария. Винаги е била такава, властна и иска всичко да е на нейното. Но, моля те, опитай се да намериш общ език с нея. Заради Борис. Той се измъчва. Вие сте семейство.
Отново тази дума. Семейство.
— Аз и Борис сме семейство. — отговорих, усещайки как търпението ми се изчерпва. — Аз и той трябва да се подкрепяме. Но той избра нея.
След този разговор се почувствах още по-сама. Сякаш целият свят се беше обединил срещу мен, за да защити статуквото, в което аз трябваше да бъда вечната жертва.
Пукнатините в брака ни ставаха все по-дълбоки. Започнах да забелязвам малки, тревожни неща. Борис все по-често закъсняваше след работа, под предлог за „спешни срещи“. Телефонът му беше постоянно с него, дори когато отиваше до банята, а екранът винаги беше обърнат надолу. Когато го питах с кого говори, отговаряше уклончиво: „Клиент“, „Колега“.
Една вечер се прибра, ухаещ на скъп дамски парфюм. Не моят. Сърцето ми се сви.
— Каква е тази миризма? — попитах възможно най-неутрално.
Той се напрегна.
— Не знам. Сигурно от някоя колежка в офиса. Имахме събиране.
Лъжеше. Усещах го. Лъжеше ме така, както ме лъжеше за сестра си. Избягваше погледа ми, говореше бързо.
В онази нощ, докато лежах до него в студеното легло, една ужасна мисъл се загнезди в ума ми. Ами ако страхът му от Мария не беше свързан с някаква стара детска травма? Ами ако тя знаеше нещо? Нещо за настоящето му. Нещо, което можеше да разруши брака ни много по-ефективно от всяка стена.
Ами ако имаше друга жена?
Тази мисъл беше толкова страшна, че се опитах да я прогоня. Но тя се връщаше отново и отново, като отровен шип. Пукнатините в брака ни вече не бяха просто пукнатини. Те се превръщаха в бездънна пропаст. И аз усещах, че падам в нея.
Глава 5: Тайният живот на Борис
Перспективата се сменя. Вече не гледаме света през очите на Светлана, а през тези на Борис. И светът изглежда съвсем различно.
Борис седеше в колата си, паркирана на една тиха уличка, на няколко пресечки от офиса. Двигателят беше изгасен, а в купето беше топло и задушно. Той гледаше екрана на телефона си, чакайки съобщение. Сърцето му биеше тежко и неравномерно. Чувстваше се като престъпник. И може би беше.
На екрана светна името „Ива“. „Слизам.“
Той въздъхна и прокара ръка през косата си. Как се беше забъркал в тази каша? Всичко започна толкова невинно. Ива беше нова колежка в съседен отдел на бизнес сградата, в която се намираше и неговият офис. Млада, амбициозна, с искрящи очи и смях, който можеше да озари и най-мрачния ден. Запознаха се в кафенето на партера. Разговори за работа, за времето, за задръстванията. После започнаха да пият кафе заедно всяка сутрин.
Тя го слушаше. Това беше. Тя го слушаше с неподправен интерес, когато той се оплакваше от трудни клиенти или от забавени плащания. Кимаше съчувствено, задаваше въпроси, караше го да се чувства значим. А той имаше отчаяна нужда от това.
По онова време Светлана беше изцяло погълната от своята вила. Всичките ѝ разговори се въртяха около сортове рози, цени на торове и проблеми с покрива. Той се радваше на ентусиазма ѝ, наистина, но се чувстваше… излишен. Сякаш нейното щастие вече не зависеше от него. Тя имаше своя проект, своя свят, в който той беше просто зрител. А Ива го гледаше така, сякаш той е центърът на вселената.
Кафетата прераснаха в обеди. Обедите – в по едно питие след работа. А една вечер, след особено тежък ден и няколко уискита повече, се случи неизбежното. Целувката в колата беше като електрически шок, който го събуди за живот, който беше забравил, че съществува. Живот, изпълнен с тръпка, с тайна, с адреналин.
И така започна тайният му живот. Живот на две скорости. Вкъщи беше Борис, съпругът. Уморен, мълчалив, все по-отдалечен от жена си, която сякаш го гледаше с разочарование. А с Ива беше друг. Беше Бобо. Забавен, желан, успешен мъж, който можеше да си позволи да я води по скъпи ресторанти и да ѝ купува подаръци.
Парите. Винаги ставаше въпрос за пари. Ива имаше скъп вкус. Тя не го изискваше, но му се наслаждаваше. А той, в желанието си да поддържа този образ на преуспял бизнесмен, започна да харчи повече, отколкото можеше да си позволи. Започна да тегли малки суми от фирмената сметка, като си обещаваше, че ще ги върне следващия месец. Но следващият месец идваше с нови разходи и дупката ставаше все по-дълбока.
И тогава дойде проблемът със сестра му. Мария.
Мария беше неговата ахилесова пета. Тя го познаваше по-добре от всеки друг. Знаеше всичките му слабости, всичките му страхове. И имаше нюх за тайни. Един следобед, преди няколко месеца, тя го беше видяла. Случайно. Той излизаше от бижутериен магазин, след като беше купил гривна за Ива. А Мария минаваше оттам.
— Какво правиш тук, братче? — попита го тя с онази своя пронизваща усмивка. — Да не би да си забравил, че рожденият ден на Светлето мина?
Той замръзна. Опита се да измисли някаква лъжа, но знаеше, че е безсмислено. Тя го беше хванала. Не знаеше цялата истина, но подозираше. И това беше достатъчно. От този ден нататък тя държеше невидима власт над него. Не го заплашваше директно. О, не. Мария беше по-умна. Тя просто подхвърляше намеци.
— Трябва да се грижиш за жена си, Борисе. Светлана е добро момиче. Да не я изпуснеш. — казваше му тя с многозначителен поглед.
Или когато той се оплакваше от финансови затруднения, тя отвръщаше:
— Е, като харчиш за глупости… Нормално е да нямаш пари.
Той живееше в постоянен страх, че тя ще каже нещо на Светлана. Не от любов към жена си, разбира се. А от чиста злоба и желание да контролира ситуацията. Затова, когато започнаха инвазиите на вилата, той не смееше да ѝ се противопостави. Търпеше. Стискаше зъби и се молеше Светлана да прояви разбиране. Защото ако ядосаше Мария, тя можеше да взриви бомбата.
И тогава Светлана построи стената.
Този акт на открит бунт го хвърли в паника. Тя не само беше предизвикала Мария, но го беше направила по най-демонстративния начин. Беше нарушила крехкото равновесие, което той с толкова усилия се опитваше да поддържа. Сега Мария беше бясна. А бясната Мария беше непредсказуема.
Вратата на колата се отвори и Ива седна до него. Донесе със себе си облак от същия онзи парфюм, който Светлана беше усетила.
— Чакаш ли отдавна, любов? — попита тя и го целуна.
Той отвърна на целувката, но мислите му бяха другаде.
— Има ли нещо? Изглеждаш притеснен. — усети тя.
— Същото. Жена ми… сестра ми… Пълна каша.
Ива въздъхна. Тя знаеше само част от историята – че той има проблеми със съпругата си, че бракът му е пред разпад. Не знаеше за вилата, за стената, за финансовите проблеми. За нея той все още беше онзи силен, уверен мъж.
— Защо просто не я напуснеш? — попита го тя за пореден път. — Мъчиш и себе си, и нея. Ела да живееш при мен. Ще се справим.
Той я погледна. Тя беше толкова красива, толкова млада, толкова пълна с лесни решения. Но не беше толкова просто. Имаше ипотека. Имаше общи сметки. Имаше години съвместен живот, които не можеха да се изтрият с гума. Имаше и вина. Огромна, смазваща вина, която го разяждаше отвътре.
— Не мога. Поне не още. — каза той.
Това беше отговорът, който ѝ даваше всеки път.
Отидоха на вечеря в един нов, модерен ресторант. Храната беше изискана, виното – скъпо. Ива говореше разпалено за някакъв нов проект в работата си. Той се преструваше, че слуша, кимаше, усмихваше се. Но в главата му се въртяха цифри. Цената на вечерята. Минусът в кредитната карта. Предстоящата вноска по кредита. Гневният поглед на Светлана. Злобната усмивка на Мария.
Чувстваше се като акробат, който върви по въже, опънато над пропаст, и се опитва да балансира с твърде много тежести в ръце. И усещаше как въжето започва да се къса.
Когато я остави пред дома ѝ, тя го погледна с влажни очи.
— Липсваш ми, Бобо. Искам да се будя до теб всяка сутрин.
— И ти ми липсваш. Скоро. Обещавам. — излъга той.
На връщане към дома си, към другия си живот, той се чувстваше празен. Тръпката от тайната се беше изпарила, заменена от постоянен страх и умора. Вече не беше сигурен какво иска. Искаше ли Ива? Или искаше спокойния, подреден живот със Светлана, който беше имал преди вси-чко да се обърка? Преди вилата, преди лъжите, преди стената.
Влезе в апартамента тихо, като крадец. Светлана спеше или се преструваше. Легна в леглото, възможно най-далеч от нея. Загледа се в тавана и си помисли, че стената, която жена му беше построила, е нищо в сравнение със стените, които той беше издигнал около себе си. Стени от лъжи, тайни и страх. И знаеше, че рано или късно тези стени щяха да се срутят и да го затрупат.
Глава 6: Юридически ходове
Мария не беше жена, която се отказва лесно. Унижението, което изпита пред отворената врата на апартамента на брат си, и гледката на онази бетонна monstruoznost, която обграждаше „нейната“ вила, се бяха превърнали в гориво за отмъщение. След като първоначалният шок и гняв преминаха, тя превключи на друг режим – студена, пресметлива ярост.
Тя не беше глупава. Знаеше, че крясъците и заплахите няма да съборят стената. Трябваше ѝ оръжие. По-силно оръжие. Трябваше ѝ законът.
Една седмица след скандала, тя седеше в лъскавия офис на известен адвокат. Беше го избрала внимателно – името му се свързваше с няколко шумни дела за имотни спорове, които беше спечелил. Адвокатът, мъж на средна възраст с безупречен костюм и самодоволна усмивка, я слушаше внимателно, докато тя излагаше своята версия на историята.
Разбира се, нейната версия беше произведение на изкуството. В нея тя и нейното семейство бяха невинни жертви, които просто искали да се порадват на семейното гнездо. Светлана беше представена като зла, пресметлива жена, която е омаяла брат ѝ и сега се опитва да заграби всичко. Стената беше кулминацията на нейния пълен план.
— Имотът, както казахте, е бил на майка ви? — попита адвокатът, докато си водеше бележки.
— Да. И макар формално да го е прехвърлила на брат ми, винаги е казвала, че е и за двама ни. Имаме свидетели! Лели, братовчеди… всички знаят, че това беше волята на мама.
— Хм, устните уговорки имат малка тежест в съда, госпожо. Нотариалният акт на името на брат ви ли е?
— Да, но е придобит по време на брака му със… онази. — изсъска Мария.
Адвокатът се усмихна леко.
— Ето, това вече е нещо. Имот, придобит по време на брака, дори и чрез дарение, при определени обстоятелства може да се разглежда като семейна имуществена общност, особено ако са правени значителни подобрения със семейни средства. А вие казвате, че тя е инвестирала много пари в ремонти?
— Да! Нашите общи пари! Парите на брат ми! — заяви уверено Мария, без да се замисли, че това противоречи на тезата ѝ, че Светлана е меркантилна.
— Отлично. — каза адвокатът. — Мисля, че имаме основание за иск. Можем да заведем дело за установяване на частична собственост върху имота поради принос. И като първа стъпка, ще поискаме възбрана върху имота, за да не може тя да го продаде или ипотекира, докато тече делото.
Лицето на Мария светна. Възбрана. Звучеше толкова официално, толкова заплашително.
— Да, да! Направете го! Искам да ѝ отнема всичко!
Няколко седмици по-късно, в един студен есенен ден, на вратата на апартамента ни се позвъни. Беше призовкар. Връчи ми дебел плик с документи. Ръцете ми трепереха, докато го отварях. Беше искова молба. От Мария. И съдебно решение за налагане на възбрана върху вилата.
Четях документите и не можех да повярвам на очите си. Бях обвинена в неща, които звучаха като сценарий на сапунен сериал. Лъжа след лъжа, всяка по-абсурдна от предишната. Обвиняваше ме, че съм я заплашвала, че съм я изгонила, че съм я лишила от наследство. Искаше половината от вилата. Моята вила. Моята малка Англия.
Когато Борис се прибра вечерта, аз го чаках, седнала на масата, с документите, разпръснати пред мен.
— Погледни. — казах тихо. — Погледни докъде я докара.
Той взе документите и започна да чете. Лицето му пребледняваше с всяка следваща страница.
— Тя е луда… — промърмори той. — Напълно е откачила.
— Не, Борисе. Тя не е луда. Тя е зла. И ти ѝ позволи да стигне дотук. Това е резултатът от твоето мълчание и твоя страх.
Той не каза нищо. Просто седна тежко на стола срещу мен. Изглеждаше смазан.
На следващия ден започнах да търся адвокат. Не можех да се доверя на случаен човек. Трябваше ми някой, който е не само добър професионалист, но и човек, който ще разбере моята кауза. Приятелка от работата ми препоръча жена. Казваше се Елена. „Тя е акула. Няма изгубено дело за имоти.“
Офисът на Елена беше малък, но елегантен. Самата тя беше жена на около четиридесет, с къса, стилна прическа и проницателни сини очи. Излъчваше увереност и спокойствие.
Разказах ѝ всичко. От самото начало. За бурените, за розите, за всяка стотинка, която бях вложила. За скарата, за счупените цветя, за стената. За скандала. За отношенията с Борис. Не спестих нищо. Когато свърших, тя мълча известно време, преглеждайки документите, които ѝ бях донесла – нотариалния акт, фактурите за материали, договора с фирмата за оградата.
— Добре. — каза накрая тя. — Ситуацията е неприятна, но не е безнадеждна. Напротив.
Тя се облегна назад в стола си.
— Първо, дарението е направено на името на съпруга ви преди брака ви. Това го прави негова лична собственост. Вярно е, че подобренията, направени по време на брака със семейни средства, могат да създадат основание за дял при развод, но не и за трети лица като сестра му. Нейният иск е, меко казано, неоснователен.
Почувствах как камък ми пада от сърцето.
— Второ, вие сте запазили всички документи. Всички фактури, банкови извлечения. Можем да докажем до стотинка, че вие сте инвестирали в този имот. Можем да докажем, че парите, изтеглени от кредитната карта за оградата, са отишли именно за това. Това е вашият най-силен коз.
— А свидетелите, които тя твърди, че има? Лелите, чичовците?
Елена се усмихна.
— „Мама каза, че е и за двама ни“? Това са приказки за пред съда. Нямат никаква юридическа стойност. Това, което има стойност, са документите. А те са на наша страна. Но… — тя стана по-сериозна. — Трябва да сте готова за дълга и мръсна битка. Те ще се опитат да ви изкарат черния дявол. Ще ровят в личния ви живот. Ще се опитат да докажат, че сте лош човек, лоша съпруга. Целта им е да ви смачкат психически, за да се откажете.
Погледнах я право в очите.
— Няма да се откажа.
— Знам. — кимна тя. — Затова ще спечелим. Сега, трябва да подготвим нашия отговор на исковата молба. Ще ни трябват още доказателства. Ще изискаме банкови извлечения за последните няколко години, за да покажем движението на средствата. Ще трябва да говорим и със съпруга ви. Неговата позиция ще бъде ключова.
При мисълта за Борис стомахът ми се сви.
— Той… той е раздвоен. Страхува се от нея.
— Ще трябва да избере страна. — каза твърдо Елена. — В съда няма място за неутралитет. Или е с вас, или е с нея. И ако е с нея, това ще усложни нещата значително.
Излязох от кантората ѝ с чувство на облекчение, но и с тежко предчувствие. Битката се пренасяше на официално ниво. Вече не ставаше въпрос за семейни драми, а за съдебни дела, за адвокати, за доказателства. И в центъра на всичко стоеше Борис. Неговият избор щеше да предреши не само изхода от делото, но и бъдещето на нашия брак. Войната за моята малка Англия беше на път да се превърне във война за всичко, което имах.
Глава 7: Студентът
В хаоса на задаващата се съдебна битка имаше един неочакван лъч светлина, макар и слаб и трептящ. Той дойде от най-неочакваното място – от лагера на врага.
Даниел, по-големият син на Мария, беше на деветнадесет. За разлика от по-малкия си брат, който беше диво и невъзпитано хлапе, Даниел беше тихо и замислено момче. Винаги ми беше правел впечатление с това, че стои настрана от шумната си компания, сякаш се срамува от поведението им. По време на варварските нашествия на вилата той обикновено седеше на някой стол с книга или със слушалки на ушите, опитвайки се да се изолира от крещящата действителност.
Той беше студент първа година. Учеше право. Иронията беше почти болезнена. Майка му водеше безпринципна съдебна война, а синът ѝ изучаваше принципите на справедливостта.
Една вечер получих съобщение в социалната мрежа от непознат профил. Снимката беше анимационен герой. Съобщението гласеше:
„Здравейте, лельо Светле. Аз съм Даниел. Може ли да се видим за малко? Искам да поговоря с Вас. Обещавам, че няма да Ви отнема много време. Важно е.“
Сърцето ми се сви. Първата ми мисъл беше, че това е капан. Че Мария го използва, за да ме примами някъде, да ме запише, да ме провокира. Показах съобщението на Борис.
— Не ходи! — каза той веднага. — Сигурно е номер на майка му. Ще те вкарат в някоя беля.
Но нещо в мен се колебаеше. Спомних си погледа на момчето – винаги леко виновен, винаги търсещ извинение. Реших да рискувам.
„Добре, Даниел. Утре, в пет, в кафенето до парка.“
Избрах нарочно оживено, обществено място. Отидох по-рано и седнах на маса, от която имах добър поглед към входа. Бях напрегната, готова да си тръгна при най-малкия знак за опасност.
Той дойде точно в пет. Беше сам. Изглеждаше притеснен, оглеждаше се, сякаш се страхуваше някой да не го види. Когато ме забеляза, се приближи бавно до масата.
— Благодаря, че дойдохте. — каза той тихо и седна.
— Защо искаше да се видим, Даниел? Майка ти знае ли, че си тук?
Той поклати енергично глава.
— Не, разбира се, че не! Ще ме убие, ако разбере. — той сведе поглед към ръцете си, които нервно мачкаха една салфетка. — Исках да… исках да Ви се извиня.
Вдигнах вежди.
— Да ми се извиниш? За какво?
— За всичко. За поведението на нашите. За вилата. За това, което се случва сега. Знам, че не е редно. Знам, че не е честно.
Думите му прозвучаха искрено. В гласа му нямаше и следа от преструвка.
— Защо ми го казваш?
Той въздъхна.
— Защото ме е срам. Срам ме е от майка ми. Срам ме е от баща ми. Те… те не са добре. Особено мама. Тя е обсебена от тази вила. Говори само за това. Как ще Ви я вземе, как ще Ви съсипе. Непрекъснато се кара с татко за пари. Той от месеци не работи, само седи вкъщи и се оплаква. Тя го обвинява, че е неудачник. Атмосферата вкъщи е ужасна.
Картината, която той рисуваше, потвърждаваше някои от моите догадки. Финансова безизходица. Отчаяние. Това обясняваше агресията на Мария. Вилата не беше просто прищявка, тя беше спасителен пояс, за който се беше вкопчила.
— Тя наистина ли вярва, че има право на тази вила? — попитах.
Даниел се поколеба.
— Не знам какво вярва. Знам какво казва. Казва, че чичо Борис ѝ е длъжник. Че преди години, когато е започвал бизнеса си, тя му е дала голяма сума пари, които той никога не ѝ е върнал. И сега това било начинът да си ги вземе.
Стомахът ми се преобърна. Това беше ново. Борис никога не ми беше споменавал за подобен дълг. Още една тайна. Още една лъжа чрез премълчаване.
— И това вярно ли е? — попитах, опитвайки се гласът ми да не трепери.
— Не знам. Бил съм малък. Но тя непрекъснато го повтаря. Казва, че има някакви доказателства. Някакъв документ.
Информацията беше като удар в слънчевия сплит. Ако това беше вярно, нещата се променяха драстично. Това можеше да е козът, който Мария държеше срещу Борис. Това можеше да е причината за неговия страх.
— Защо ми казваш всичко това, Даниел? — попитах отново, този път по-настойчиво.
Той вдигна поглед. В очите му имаше смесица от срам и решителност.
— Защото не искам да участвам в това. Аз уча право, лельо Светле. Учат ни на справедливост, на морал, на чест. А това, което майка ми прави, е всичко друго, но не и това. Тя се опитва да използва закона, за да извърши несправедливост. И аз не мога просто да стоя и да гледам. Не искам да стана като тях.
Той бръкна в раницата си и извади сгънат лист хартия. Плъзна го по масата към мен.
— Не знам дали това ще Ви помогне. Това е копие на една страница от тефтера на баща ми. Той си записва разни неща. Намерих го случайно.
Разгънах листа. Беше ксерокопие. С разкривен почерк бяха надраскани няколко реда: „Разговор с М. Иска 20 000. Казва, че Б. ѝ ги дължи от 2008. Заплашва, че ще говори със С. Трябва да намерим пари. Може би от продажбата на вилата?“
Датата беше отпреди няколко месеца. Преди началото на инвазиите.
Всичко си дойде на мястото. Шантаж. Това беше. Мария не просто е искала място за почивка. Тя е изнудвала брат си. И когато той не е могъл да ѝ даде парите, е решила да вземе вилата.
Погледнах момчето срещу мен. Той беше рискувал много, за да ми даде това.
— Благодаря ти, Даниел. — казах искрено. — Не знам дали ще мога да го използвам в съда, но ми помогна да разбера много неща. Ти си добро момче. Не приличаш на тях.
Той се изчерви.
— Просто правете каквото трябва. Аз… аз ще се опитам да говоря с нея. Макар че се съмнявам, че ще ме чуе.
След тази среща се чувствах странно. Бях ужасена от това, което научих за Борис и сестра му. Но бях и трогната. В цялата тази кал имаше едно чисто цвете. Един млад мъж, който имаше смелостта да застане на страната на съвестта си, дори и срещу собствената си майка.
Прибрах се вкъщи с тежко сърце и копието от тефтера в чантата. Знаех, че предстои поредната тежка конфронтация с Борис. Но този път аз държах картите. И бях готова да ги изиграя.
Глава 8: Разкрития
Вечерта, когато Борис се прибра, аз го чаках. Не в хола, не и в кухнята. Чаках го в спалнята, нашето най-интимно пространство, което сега се усещаше студено и чуждо. Бях подредила на тоалетката си всички документи – исковата молба на Мария, отговора, подготвен от моята адвокатка Елена, фактурите от вилата, и най-отгоре, като черешката на тортата, копието от бележника на Калин.
Той влезе, уморен както винаги. Свали си сакото, разхлаби вратовръзката.
— Здравей. — каза той, без да ме погледне.
— Здравей, Борисе. Седни. Трябва да говорим.
Тонът ми го накара да спре. Той се обърна и видя подредените документи. Лицето му веднага се смръщи.
— Пак ли за това? Мислех, че адвокатите се занимават.
— О, да, занимават се. Но се появиха нови факти. Факти, които ти удобно си пропуснал да ми споменеш.
Взех копието и му го подадох.
— Какво е това? — попита той, но докато го взимаше, видях как ръката му леко трепна.
Той прочете написаното. Веднъж. Два пъти. Цветът се оттече от лицето му. Той се свлече на ръба на леглото, сякаш краката му не го държаха. Гледаше листа хартия с празен, ужасен поглед.
— Откъде имаш това? — прошепна той.
— Това има ли значение? Важното е какво пише тук. Дължиш ли на сестра си двадесет хиляди, Борисе? От 2008 година?
Той мълчеше. Тишината в стаята беше оглушителна.
— Отговори ми! — настоях аз, като се стараех да държа гласа си под контрол.
Той вдигна поглед към мен. В очите му имаше отчаяние.
— Да. — призна той. Гласът му беше едва доловим. — Но не е така, както изглежда.
— А как е? Разкажи ми. Искам да чуя всичко. Без повече лъжи, без повече тайни. Дължиш ми го.
Той зарови лице в ръцете си. Раменете му се разтърсиха. За пръв път от месеци го видях не просто уплашен или ядосан, а сломен.
— Когато стартирах фирмата… — започна той с пресеклив глас. — В началото беше много трудно. Имах нужда от начален капитал, за да наема офис, да купя техника. Банките ми отказаха кредит. Бях на път да се откажа. Тогава Мария… тя тъкмо беше продала един наследствен имот от баба ни. Имаше пари. Помолих я за заем. Десет хиляди. Тя ми ги даде.
— Десет? А тук пише двадесет.
— Защото тя сметна лихви. Лихви върху лихвите. През годините, всеки път, когато имах затруднения, тя ми напомняше за този дълг. Той растеше в нейните очи. Превърна се в нейното оръжие срещу мен. Всеки път, когато искаше нещо, тя ми го натякваше.
— Върна ли ѝ нещо?
Той поклати глава.
— Опитвах. Давах ѝ пари на няколко пъти. Но тя казваше, че това са само „лихвите“. Главницата си стояла. Аз… аз бях млад, неопитен. Не подписахме никакъв документ. Беше просто устна уговорка. Моята най-голяма грешка.
— Значи тя те изнудва. От години. — заключих аз. Думите ми не бяха въпрос, а констатация.
— Да. — призна той. — Когато започнаха да идват на вилата, тя ми каза. Или ѝ намирам двадесет хиляди веднага, или ще ти каже на теб. И не само за дълга. Тя… тя подозираше за Ива.
Името увисна във въздуха. Ива. Значи беше истина. Не беше просто параноя.
Почувствах как лед сковава вените ми. Болката беше остра, физическа. Сякаш някой заби нож в гърдите ми.
— Коя е Ива? — попитах с глас, който не познах.
Борис ме погледна. Сега вече сълзите се стичаха по лицето му.
— Светле, прости ми… Аз… аз се обърках. Бях самотен. Ти беше все на вилата, имаше си твой свят. Аз се чувствах излишен. Тя… тя просто се появи. Колежка. Беше мило, приятно… Не значеше нищо.
— Не е значело нищо? — изсмях се горчиво. — Закъсненията след работа, скритите телефонни разговори, парфюмът по ризата ти… Всичко това ли не е значело нищо? Колко време продължава, Борисе?
— Няколко месеца. — промълви той. — И вече приключи. Кълна се. Още преди… преди стената. Разбрах, че правя ужасна грешка.
Лъжеше. Знаех, че лъже. Може би не за чувствата си, но за времето. За това, че е „приключило“.
— И Мария знае.
— Не знае със сигурност. Но подозира. И ме заплаши, че ще наеме частен детектив, че ще събере доказателства и ще ти ги покаже, ако не изпълнявам това, което иска. Аз се паникьосах. Затова търпях. Търпях всичко, само и само да не разбереш. Опитвах се да те предпазя.
— Да ме предпазиш? — изкрещях, неспособна повече да се сдържам. — Като си ме лъгал в очите всеки ден? Като си позволявал на сестра ти да ме унижава? Като си ми изневерявал зад гърба? Така ли ме предпазваш?!
Станах и започнах да крача из стаята. Чувствах се като в капан. Целият ми свят, всичко, в което вярвах, се сриваше. Бракът ми беше лъжа. Мъжът, когото обичах, беше страхливец и предател.
— Ти не си ме пазил мен, Борисе. Пазил си себе си. Своя комфорт, своите тайни. Жертва ме, за да спасиш собствената си кожа.
Спрях пред него и го погледнах с цялото презрение, на което бях способна.
— Знаеш ли кое е най-лошото? Че ако беше дошъл при мен от самото начало… ако ми беше казал за дълга, за шантажа… щяхме да намерим решение. Заедно. Щях да продам бижутата си, ако трябва, за да платим на тази пиявица и да я разкараме от живота си. Щях да се боря за теб. За нас. Но ти избра да ме лъжеш.
Той се опита да хване ръката ми.
— Светле, моля те…
Отдръпнах се, сякаш ръката му беше нажежена.
— Не ме докосвай.
Отидох до гардероба и извадих един куфар. Започнах да хвърлям дрехите си вътре. Безразборно, яростно.
— Какво правиш? — попита той панически.
— Махам се. Отивам в хотел. Не мога да дишам един въздух с теб. Имаш време до утре сутринта да си събереш багажа и да се изнесеш. Отивай при приятел, при любовницата си, при сестра си… не ме интересува. Но когато се върна утре вечер, не искам да те виждам тук.
— Светле, недей! Нека поговорим! Можем да оправим нещата!
— Няма „неща“ за оправяне, Борисе. Ти ги счупи. Всичките.
Затворих куфара, взех си чантата и тръгнах към вратата. На прага се спрях и се обърнах.
— Утре ще се обадя на Елена. Ще ѝ разкажа всичко. И ще подам молба за развод.
След тези думи излязох и затръшнах вратата след себе си. Оставяйки го сам сред руините на нашия живот.
Глава 9: Морална дилема
Нощта в хотела беше дълга и празна. Стаята беше безлична, с гледка към осветените прозорци на други непознати, самотни хора. За пръв път от години бях сама, но не изпитвах облекчение, а само смазваща, всепоглъщаща болка. Предателството на Борис беше отворило рана, много по-дълбока от тази, която можеше да причини Мария. Тя беше външен враг. А той… той беше част от мен.
Плаках. Плаках с часове – за изгубеното доверие, за пропилените години, за счупените мечти. Плаках за онази млада жена, която с такова вълнение беше казала „да“ пред олтара, вярвайки в „завинаги“.
На сутринта болката се беше утаила, превърнала се в студена, тежка решимост. Обадих се на адвокатката си.
— Елена, здравей. Аз съм, Светлана. Може ли да се видим днес? Има развитие по случая. И не само.
Тя усети нещо в гласа ми и веднага ми намери час.
В офиса ѝ излях всичко. Разказах ѝ за дълга, за шантажа, за изневярата. За Даниел и копието от бележника. Когато свърших, тя мълча дълго, гледайки ме със съчувствие, но и с професионална съсредоточеност.
— Това променя всичко. — каза накрая тя. — Това, което сестра му прави, е изнудване. Престъпление. А изневярата… това е основание за развод по негова вина. Ти си в много силна позиция, Светлана. Можем да ги унищожим.
Думата „унищожим“ прокънтя в съзнанието ми.
— Можем да подадем сигнал в полицията срещу сестра му за изнудване. Копието от бележника, заедно с показанията на съпруга ти, би било сериозно доказателство. Това ще спре делото за вилата моментално. Що се отнася до развода, при доказана негова вина, ти ще получиш по-голям дял от семейното имущество. Можем да поискаме той да поеме целия ипотечен кредит. Можем да го оставим без нищо.
Тя говореше за моите права, за моите възможности. Имаше логика. Бях жертвата. Имах право на възмездие. Част от мен копнееше за това. Исках да видя Борис да страда така, както страдах аз. Исках да видя Мария да се изправи пред последствията от собствената си злоба.
Но друга част от мен се колебаеше.
През следващите няколко дни живеех като в мъгла. Наех малък апартамент под наем, пренесох най-необходимото. Борис ми звънеше непрекъснато, пращаше съобщения, в които ме молеше за прошка, казваше, че е прекратил всичко с Ива, че ще направи каквото поискам, само да не го напускам. Не му отговарях.
Един ден се видях с най-добрата си приятелка, Ани. Тя беше единственият човек, освен адвокатката ми, на когото разказах цялата история. Седяхме в едно кафене, същото, в което се бях срещнала с Даниел.
— Трябва да го съсипеш! — каза Ани веднага, с плам в очите. — Той не те заслужава! И сестра му също! Пусни им адвокатката-акула и ги гледай как се гърчат!
Думите ѝ отразяваха моя собствен първичен инстинкт. Но докато я слушах, осъзнах, че нещо ме спира.
— Не знам, Ани. — казах тихо. — Толкова е… мръсно. Да подавам сигнали в полицията, да водя дела за изневяра… Сякаш ще се изцапам и аз.
— Какво като се изцапаш? Те те влачиха в калта месеци наред! Време е да им отвърнеш!
Може би беше права. Но аз мислех за Даниел. За онова чисто, объркано момче, което беше предало собствената си майка в името на справедливостта. Ако подадях сигнал срещу Мария, това щеше да се отрази и на него. Щеше да го въвлече в разпити, в грозни семейни сцени. Той не заслужаваше това.
Мислех и за Борис. Да, той беше предател. Страхливец. Лъжец. Но беше и човекът, с когото бях споделила десет години от живота си. Човекът, който се беше радвал на моята градина, макар и със закъснение. Човекът, който сега беше на дъното, уплашен и сам. Да го довърша ли? Да го стъпча ли, докато е паднал? Какъв човек щеше да ме направи това?
Това беше моята морална дилема. Пътят на отмъщението беше ясен, лесен и примамлив. Той щеше да ми донесе удовлетворение, поне за кратко. Но на каква цена? Щях да се превърна в същата онази озлобена, пресметлива жена, каквато презирах в лицето на Мария.
Другият път беше неясен. Пътят на… не на прошката, не още. А на достойнството. Да се изправя, да спечеля това, което ми принадлежи по право – вилата – но без да унищожавам хора по пътя си. Да се разведа, но без да го превръщам в цирк. Да си тръгна с високо вдигната глава, а не с кал по ръцете.
Прекарах уикенда на вилата. Сама. Стената ме пазеше. Градината спеше под есенното слънце. Седях на верандата и гледах оголените клони на розите. Те изглеждаха мъртви, но знаех, че не са. Вътре в тях животът продължаваше, чакаше пролетта, за да избухне отново.
Може би и аз бях така. Ранена, оголена, в зимен сън. Но не и мъртва.
В понеделник сутринта се обадих на Елена.
— Взех решение. — казах ѝ.
— Слушам те.
— Няма да подавам сигнал срещу Мария. Няма да използвам изневярата на Борис в делото за развод.
От другата страна на линията настана мълчание.
— Сигурна ли си, Светлана? Това значително отслабва позицията ти.
— Сигурна съм. Ще спечелим делото за вилата по честния начин. С документите, които имаме. Ще докажем моя принос, моята собственост. А разводът… искам да е по взаимно съгласие. Ще се споразумеем за имота и кредита. Не искам война. Искам свобода.
Елена въздъхна.
— Добре. Това е твое решение и аз го уважавам. Ще бъде по-трудно, но ти си силна жена. Ще се справим.
Когато затворих телефона, не се чувствах по-слаба. Чувствах се по-силна от всякога. Бях избрала своя път. Не пътят на отмъщението, а пътят на себеуважението. Войната продължаваше, но аз бях избрала моите оръжия. И те не бяха омраза и злоба, а истина и достойнство.
Глава 10: Съдебната зала
Денят на делото дойде. Беше сив, мрачен ноемврийски ден, който напълно съответстваше на настроението ми. Съдебната палата беше внушителна, студена сграда, чиито коридори ехтяха от стъпките на хора, носещи своите товари от болка, гняв и надежда.
Аз и Елена пристигнахме по-рано. Седнахме на една пейка в коридора. Аз стисках чантата си, сякаш в нея беше целият ми живот. Елена беше спокойна, преглеждаше някакви папки. Нейното самообладание ми вдъхваше кураж.
Няколко минути по-късно се появиха и те. Мария, облечена в строг тъмен костюм, който трябваше да ѝ придава вид на сериозна бизнес дама, но вместо това я правеше да изглежда като гарван. До нея вървеше нейният самодоволен адвокат. Калин се влачеше няколко крачки зад тях, с измъчено и нещастно изражение.
И тогава видях Борис. Той беше сам. Стоеше в другия край на коридора, не смееше да се приближи нито към мен, нито към тях. Изглеждаше ужасно – отслабнал, с тъмни кръгове под очите. Когато погледите ни се срещнаха за миг, в неговия видях безкрайна молба за прошка. Извърнах се.
Когато ни повикаха в залата, въздухът натежа. Седнахме от едната страна, те – от другата. Борис, призован като свидетел и заинтересована страна, седна на отделна пейка, точно по средата. Символиката беше убийствена.
Съдията, възрастна, строга жена, откри заседанието. Първо думата беше дадена на адвоката на Мария. Той започна своята тирада. Говореше за „семейните ценности“, за „волята на покойната майка“, за „моралния дълг на брата“. Рисуваше картина, в която аз съм хищница, която е разрушила едно сплотено семейство. Слушах и не можех да повярвам, че става въпрос за мен. Беше толкова далеч от истината, че звучеше почти комично.
След това призоваха свидетелите на Мария. Лели, чичовци. Всички повтаряха едно и също, като научен урок: „Да, покойната казваше, че вилата е и за двамата.“, „Мария винаги е помагала на брат си.“ Думите им бяха кухи, лишени от конкретика. Елена ги разпитваше кратко и точно, карайки ги да си противоречат и да признават, че никога не са виждали документи или не са присъствали на конкретни разговори за пари.
После дойде ред на Мария. Тя застана на свидетелската скамейка и започна своя театър. Говореше с треперещ глас, на моменти дори проронваше по някоя сълза. Разказваше как е била „изгонена“, как децата ѝ са били „лишени от място за игра“. Когато адвокатът ѝ я попита за финансовите ѝ отношения с брат ѝ, тя заяви гордо:
— Да, дадох му пари. Много пари. Без тях той никога нямаше да успее. А той така и не ми ги върна.
Елена стана за своя кръстосан разпит.
— Госпожо, можете ли да ни кажете точната сума, която сте дали на брат си?
— Беше… беше голяма сума. Около десет хиляди. — каза Мария, леко объркана.
— А защо в разговори с трети лица сте споменавали сумата от двадесет хиляди?
Мария пребледня. Хвърли бърз поглед към Калин, после към Борис.
— Не съм споменавала такава сума. Това е лъжа.
— Добре. Казвате, че сте му дали десет хиляди. Имате ли някакъв документ за този заем? Разписка? Договор?
— Не. Бяхме семейство. Имахме си доверие.
— Разбирам. Значи нямате никакво документално доказателство за този дълг?
— Той знае, че е истина! — извика Мария, сочейки към Борис.
Всички погледи се насочиха към него. Той седеше, впил поглед в пода.
Дойде моят ред. Елена ме водеше през разказа ми спокойно и методично. Представихме всички фактури – за цимента, за боите, за керемидите, за всяко едно цвете. Представихме договора с фирмата за оградата и банковото извлечение, което показваше, че парите са изтеглени от мен и преведени на тях. Представихме снимки на вилата „преди“ и „след“. Картината беше ясна. Един занемарен имот, превърнат в райска градина с мои средства и труд.
Адвокатът на Мария се опита да ме провокира.
— Госпожо, не смятате ли, че издигането на двуметрова бетонна стена е прекалено агресивен акт? Не е ли това доказателство, че сте искали да изолирате съпруга си от неговото семейство?
Погледнах го спокойно.
— Не, господин адвокат. Това е доказателство, че когато думите не помагат, човек е принуден да използва дела. Стената не е акт на агресия. Тя е акт на самозащита. Защита на моя труд, на моя имот и на моето достойнство.
В залата се възцари тишина.
И тогава, точно когато съдията се канеше да приключи заседанието, се случи нещо неочаквано. Едно момче от публиката се изправи. Беше Даниел.
— Госпожо съдия, мога ли да кажа нещо? Аз съм син на ищцата.
Всички се обърнаха към него. Мария го гледаше с ужас.
— Какво правиш? Седни веднага! — просъска тя.
Съдията го погледна строго над очилата си.
— Младежо, вие не сте призован като свидетел.
— Знам. Но има нещо, което трябва да знаете. Нещо, което ще докаже, че целият този иск се основава на лъжа.
Настана суматоха. Адвокатът на Мария скочи, протестирайки. Елена също се изправи, изненадана. Съдията удари с чукчето по масата.
— Тишина! Младежо, това е много необичайно. Но ще ви позволя да говорите. Приближете се. Закълнете се.
Даниел пристъпи напред. Ръцете му трепереха, но гласът му беше твърд, когато се закле да казва истината.
— Майка ми… — започна той, избягвайки да погледне към нея. — Майка ми не искаше вилата, за да си почива. Тя искаше да я продаде.
В залата се чу ахване.
— Откъде знаете това? — попита съдията.
— Чух я да говори с баща ми. Много пъти. Казваше, че чичо Борис ѝ дължи пари и тъй като не може да ги върне, тя ще вземе вилата, ще я продаде и така ще си „прибере дълга“. Тя никога не е обичала това място. Тя просто искаше парите. Тя каза, цитирам: „Ще я изгоня онази кокона оттам и ще продам всичко!“
Думите му паднаха като камъни в тишината. Мария беше закрила лицето си с ръце. Калин гледаше в земята. Борис беше вдигнал глава и гледаше сина на сестра си с невярващо уважение.
— Благодаря ви, младежо. Може да седнете. — каза тихо съдията.
Тя затвори папката пред себе си.
— Делото е изяснено от фактическа страна. Съдът се оттегля на съвещание. Решението ще бъде обявено след един час.
Когато излязохме в коридора, никой не говореше. Мария се нахвърли върху сина си, крещеше му нещо за предателство, но той просто се обърна и си тръгна, без да каже дума.
Аз стоях до прозореца и гледах навън. Не знаех какво ще бъде решението. Но знаех, че в тази съдебна зала току-що се беше случило нещо повече от имотен спор. Беше се случила справедливост. Донесена не от адвокати и закони, а от смелостта на едно младо момче.
Глава 11: Последици
Часът, в който чакахме решението, ми се стори безкраен. Коридорът на съда се беше превърнал в чистилище, където всеки изгаряше в собствения си огън. Мария и Калин се бяха свили в един ъгъл, като подплашени животни, и си шепнеха нещо яростно. Адвокатът им крачеше напред-назад, видимо ядосан. Борис стоеше сам, облегнат на една колона, и не сваляше поглед от мен. Аз се правех, че не го забелязвам.
Когато ни повикаха отново, сърцето ми щеше да изскочи. Застанахме на същите места, в същата напрегната тишина. Съдията влезе, седна, прокара поглед по лицата ни и започна да чете решението с монотонен, безизразен глас.
Думите бяха сложни, пълни с юридически термини, но смисълът беше ясен. Искът на Мария се отхвърляше като неоснователен. Съдът приемаше, че имотът е лична собственост на Борис, придобит преди брака. Приемаше, че направените подобрения са основно с мои средства и труд. Приемаше, че поведението на ищцата и нейното семейство е било в разрез с добрите нрави. И накрая, осъждаше Мария да заплати всички разноски по делото, включително и адвокатския хонорар на Елена.
Чух я. Чух всяка дума. Но сякаш не можех да ги осъзная. Победих. Спечелих. Моята малка Англия беше спасена.
Елена стисна ръката ми под масата. Погледнах я и видях в очите ѝ топла, професионална усмивка. „Казах ти“, сякаш казваше тя.
От другата страна на залата се чу сподавен стон. Мария гледаше съдията с невярващи, пълни с омраза очи. Калин беше пребледнял като платно.
Когато заседанието беше закрито, аз останах на мястото си за няколко секунди, опитвайки се да си поема дъх. Чувствах се изцедена, празна, но и лека. Сякаш огромен товар беше паднал от плещите ми.
Мария и нейната свита излязоха бързо от залата, без да погледнат никого. Борис се приближи до мен.
— Светле… — започна той.
— Не сега, Борисе. — прекъснах го. — Моля те, не сега.
Той кимна, отстъпи крачка назад и също излезе.
Последствията от този ден се разгърнаха като вълни след земетресение.
За Мария това беше пълен крах. Не само беше загубила делото, но беше и публично унизена от собствения си син. Беше осъдена да плати сума, която очевидно нямаше. Това беше последната капка, която преля чашата на търпението на Калин. Няколко седмици по-късно научих, че той я е напуснал. Просто си е събрал багажа и е заминал, оставяйки я сама да се справя с дълговете и проваления си живот.
Връзката ѝ с Борис беше окончателно и безвъзвратно прекъсната. Той се опита да говори с нея, да ѝ предложи някаква помощ, но тя го прокле и му каза никога повече да не я търси. Обвиняваше него и мен за всичко, което ѝ се беше случило, неспособна да види собствената си роля в катастрофата.
Даниел, както разбрах по-късно от Борис, се беше изнесъл от дома им още в деня на делото. Беше отишъл да живее на квартира с приятели. Беше казал на баща си, че обича майка си, но не може повече да живее в тази атмосфера на лъжи и омраза.
А аз и Борис… това беше най-сложното.
Започнахме процедура по развод по взаимно съгласие. Срещахме се в кантората на Елена, за да уточним детайлите. Той беше напълно променен. Нямаше и следа от предишната му пасивна агресия или страх. Беше смирен, тих и готов на всичко.
— Искам да направим нещата така, както ти кажеш, Светле. — каза ми той на една от срещите. — Вилата е твоя. Не само морално, но и емоционално. Ще подпиша декларация, че нямам никакви претенции към нея. Апартаментът… ще го продадем и ще си разделим парите, или ако искаш, можеш да ме изплатиш. Кредитът ще го поема аз. Целият. Дължа ти го.
Той беше готов да се откаже от всичко. Това не беше ход, за да ме спечели обратно. Беше акт на разкаяние.
Той наистина беше прекратил връзката си с Ива. Показа ми съобщения, доказа ми го. Започнал беше да посещава терапевт, за да се опита да разбере корените на своята страхливост и зависимост от сестра му. Правеше всичко, което трябваше да направи още преди години.
Но беше твърде късно. Поне така си мислех.
Доверието ми беше разбито на хиляди парченца и не знаех как би могло да се сглоби отново. Продължихме с развода.
Една съботна сутрин, няколко месеца по-късно, вече беше пролет. Отидох на вилата. Слънцето грееше, птиците пееха. Градината се събуждаше за нов живот. Пъпките на розите се разпукваха, лалетата бяха нацъфтели в ярки цветове.
Работех, потънала в мислите си, когато чух, че портата се отваря. Беше Борис. Носеше две чаши кафе и една кутия с любимите ми сладкиши.
— Знам, че не трябваше да идвам без предупреждение. — каза той тихо, спирайки се на няколко крачки от мен. — Но видях, че колата ти е тук. Просто исках да видя как си.
Гледах го. Изглеждаше по-добре. По-спокоен. В очите му нямаше отчаяние, а тиха тъга.
— Ще изпиеш ли едно кафе с мен? Като приятели. — попито той.
Поколебах се за миг, но после кимнах. Седнахме на верандата. Мълчахме дълго, пиейки кафето. Тишината не беше неловка, а някак… спокойна.
— Градината е прекрасна. — каза той. — По-красива от всякога.
— Да. — отговорих. — Оцеля.
Той ме погледна.
— Аз знам, че счупих всичко, Светле. И знам, че едно „съжалявам“ не е достатъчно. Но искам да знаеш, че работя върху себе си. Всеки ден. И ако някога… някога в бъдещето, решиш, че можеш да ми дадеш втори шанс… не да се върнем към старото, а да изградим нещо ново, на здрава основа… аз ще те чакам. Колкото и време да е нужно.
Думите му не бяха изтъркана молба. Бяха искрено обещание.
Не отговорих. Не знаех какво да отговоря.
След като си тръгна, останах да седя на верандата още дълго. Гледах градината си, моята малка Англия, която бях отвоювала с толкова битки. Гледах стената, която ме пазеше. И за пръв път от много време насам си позволих да си задам въпроса: Може ли една счупена ваза, веднъж залепена, да бъде по-здрава от преди? Може ли една градина, преживяла буря, да цъфти още по-пищно?
Не знаех отговора. Но за пръв път от много време насам, в сърцето ми, редом с болката, трептеше и едно мъничко, крехко семенце на надежда. Бъдещето беше неписана страница. А аз, за пръв път, се чувствах готова да започна да пиша отново. Сама или не, времето щеше да покаже. Но знаех едно – бях се преборила за правото си да бъда архитект на собствения си живот. И това беше най-голямата победа.
About the Author
