Плачът започваше винаги по едно и също време. Точно в полунощ, сякаш вътре в нея някой задействаше невидим механизъм на мъката. Беше толкова точен, толкова предсказуем, че можех да сверявам часовника си по него. Първо тихо хлипане, което бавно се надигаше от глъбините на съседната стая, после прерастваше в сдържани, задавени ридания, които късаха тишината на малкия ни апартамент.
— Чуваш ли? — прошепнах, побутвайки съпруга си в ребрата. Рамото му беше напрегнато под дланта ми.
Кирил недоволно промърмори, без да отвори очи. Лицето му, дори в съня, беше изопнато от умора.
— Лена, просто спи. Няма да е за дълго. Знаеш, че спира след час.
— Но тя плаче. Истински. Ами ако ѝ е зле? Ако има нужда от нещо? — настоях аз, а сърцето ми се свиваше от безпомощност.
Той въздъхна тежко — въздишка, в която се криеше цялата умора от нощните „концерти“, които продължаваха вече половин година. Откакто се наложи да продадем нашето малко, уютно жилище заради финансовите му проблеми и да се преместим да живеем при майка му, Ганка. Всеки ден беше изпитание на нерви, а всяка нощ се превръщаше в това мъчително бдение.
— Не ходи — гласът му бе приглушен и решителен, почти заповеднически. — Само ще влошиш нещата. Мама мрази някой да я съжалява. Мрази да показва слабост.
И не отивах. Подчинявах се, макар всяка фибра в тялото ми да крещеше да стана, да почукам на вратата ѝ, да я попитам какво я измъчва. Вместо това лежах, втренчила поглед в тавана, и се заслушвах в тънките, раздиращи звуци. В този плач нямаше нищо обикновено или жалостиво. Той беше… ритуален. Ужасяващ в своята методичност. Сякаш Ганка не просто оплакваше нещо, а отчаяно се опитваше да изтрие от себе си някакъв спомен, да го изтръгне от плътта си със сълзи.
Представях си я — висока, костелива, винаги изправена като струна, със стегната в безупречен кок сива коса. Дори на седемдесет години тя излъчваше стоманена воля. През деня лицето ѝ беше непроницаема маска, очите ѝ гледаха строго, преценяващо. Тя беше жена, която никога не повишаваше тон, но успяваше да те накара да се почувстваш нищожен само с един поглед. А нощем се превръщаше в тази крехка, ридаеща сянка. Това несъответствие между строгия ѝ дневен образ и нощната ѝ, оголена от болка същност, ме побъркваше.
Кирил твърдеше, че е започнала да плаче след смъртта на баща му преди много години, но риданията се бяха засилили през последните месеци. „Просто тъга на старини“, казваше той, но аз не му вярвах. Това не беше просто тъга. Това беше агония.
А после, една нощ, плачът не започна.
Беше вторник. Лежах будна, вперила поглед в светещите стрелки на будилника. 23:58. 23:59. Полунощ. Тишина. Пълна, гъста, неестествена тишина. Липсата на звук беше по-оглушителна от всеки писък. Сърцето ми заблъска в гърдите. Чаках. Минутите се нижеха една след друга, бавно, мъчително. Час. Два. Нищо.
Побутнах Кирил.
— Кириле, тя не плаче.
Той се размърда.
— Какво?
— Не плаче. Тази нощ е тихо.
Той се надигна на лакът, ослуша се.
— Може би най-накрая е намерила покой. Спи, Лена.
Но аз не можах да заспя. Лежах със зяпнали очи до сутринта, очаквайки познатото хлипане, но то така и не дойде. Нещо в тази тишина беше зловещо. Беше окончателно.
На сутринта Кирил стана пръв. Чух го как отива до кухнята, после тихите му стъпки спряха пред нейната врата. Почукване. Още едно, по-силно.
— Мамо? Добре ли си?
Тишина.
Чух как дръжката на вратата изщрака. Последва дълга, мъчителна пауза, а после един задавен, нечовешки звук, който излезе от гърлото на съпруга ми. Скочих от леглото и се втурнах към стаята ѝ.
Намериха Ганка. Лежеше в леглото си, завита прилежно до брадичката. Лицето ѝ беше спокойно, почти умиротворено. Сякаш най-накрая беше намерила мира, който ѝ убягваше всяка нощ. Лекарят от спешната помощ каза, че всичко се е случило тихо, насън. Масивен инфаркт.
Кирил се държеше, докато говореше с лекаря и полицаите. Беше блед, но овладян. Видях обаче как брадичката му трепери, докато подписваше документите, и как ръката му смачка листа хартия, когато остана сам.
Започнахме да разчистваме стаята ѝ седмица по-късно. Погребението мина като в мъгла. Дойдоха няколко далечни роднини, които не бях виждала никога, размениха си по няколко думи шепнешком и си тръгнаха. Сестрата на Кирил, Диана, дори не се появи. Тя не говореше със семейството си от години.
Въздухът в стаята на Ганка беше застоял, миришеше на стари книги, нафталин и някакви билки, които тя държеше в платнени торбички по шкафовете. Всичко беше подредено с почти маниакална прецизност. Дрехите в гардероба бяха сгънати в идеални правоъгълници, книгите на рафта бяха подредени по височина. Сякаш собственичката им всеки момент щеше да се върне и да провери дали нещо е разместено.
Кирил събираше вещите ѝ в кашони с безизразно лице. Движеше се като автомат. Аз реших да почистя. Отместих тежкото, масивно легло от тъмно дърво, за да измия пода отдолу, и ръката ми се натъкна на нещо твърдо и ръбато.
Беше стара картонена кутия от обувки, прашна и овехтяла, завързана здраво с дебел канап.
— Кириле, ела да видиш — извиках, а гласът ми прозвуча странно в тихата стая.
Той дойде, погледна кутията без никакво любопитство, сякаш беше просто още един боклук за изхвърляне. Взе малкото джобно ножче от ключодържателя си и безмълвно преряза възела. Канапът се отпусна с глух звук.
Той вдигна капака. Вътре, увити грижливо в пожълтяла фланелена риза, лежаха те.
Малки, износени диктофони. Касетни, каквито не бях виждала от детството си. Пластмасовите им корпуси бяха изтъркани от употреба, някои от копчетата липсваха. Започнах да ги вадя един по един и да ги подреждам на прашния килим. Пет. Десет. Петнадесет.
Седемнадесет.
Седемнадесет диктофона. До всеки от тях имаше малка аудиокасета. На хартиените им етикети нямаше нищо написано. Бяха празни.
— Какво е това? — прошепнах, повече на себе си, отколкото на него.
Кирил гледаше към малките устройства с изражение на пълно неразбиране, което бавно се трансформира в ужас. Той протегна ръка, сякаш да докосне един от тях, но после рязко я отдръпна, все едно се беше опарил.
— Не знам — каза той, а гласът му беше дрезгав. — Не знам, Лена. И не искам да знам. Изхвърли ги.
Но аз не можех. Гледах ги, подредени на пода, и внезапно разбрах. Това бяха те. Причината. Източникът на полунощния плач. Всеки един от тези малки апарати беше свидетел. Всеки пазеше фрагмент от нейната агония.
И аз трябваше да разбера защо.
Глава 2: Глас от миналото
Желанието на Кирил беше категорично. „Изхвърли ги, Лена. Моля те. Нека я оставим да почива в мир.“ Думите му бяха пропити с толкова болка и умора, че за момент почти се съгласих. Почти. Но образът на седемнадесетте мълчаливи свидетеля, лежащи на пода, не ми даваше мира. Какъв мир можеше да има в една тайна, толкова тежка, че е карала една желязна жена като Ганка да ридае нощ след нощ в продължение на години?
През следващите няколко дни се преструвах, че съм забравила за тях. Прибрах кутията дълбоко в нашия гардероб, зад купчина стари дрехи. Кирил се върна на работа. Работеше като старши анализатор в голяма инвестиционна компания и напрежението там беше огромно. Шефът му, някой си Виктор, беше известен с тираничния си нрав и безкомпромисните си изисквания. Кирил често се прибираше късно, изцеден и мълчалив, и аз нямах сърце да го товаря и с мистерията на майка му. Бяхме взели огромен ипотечен кредит, за да купим онзи първи апартамент, и сега, след като се наложи да го продадем, дългът все още висеше над главите ни. Работата на Кирил беше единственото, което ни крепеше.
Но докато той беше на работа, аз бях сама с мислите си и с призрака на Ганка, който сякаш бродеше из апартамента. Тишината беше станала по-тежка отпреди. Вече не беше просто липса на плач, а осезаемо присъствие на неизказани думи.
В четвъртък не издържах повече. Трябваше ми касетофон. Кой използваше касетофони в днешно време? Прерових целия апартамент, но не намерих нищо. Накрая се сетих за малкия битак в края на града, където продаваха всякакви вехтории.
Слязох от автобуса и се потопих в познатия хаос от сергии,рускини, продаващи антики, и мургави търговци, които крещяха цени. Намерих това, което търсех, на една маса, отрупана със стара електроника. Малък, сребрист касетофон „Сони“, очукан, но изглеждащ работещ. Купих го за десет лева, заедно с няколко батерии. Сърцето ми биеше лудо, докато се прибирах към вкъщи, стиснала хартиената торба, сякаш носех откраднато съкровище.
Заключих се в спалнята. Извадих кутията от гардероба и треперейки, взех един от диктофоните и касетата до него. Поставих батериите в касетофона. Сложих касетата. Пръстът ми застина над копчето „Play“. Колебаех се. Чувствах се като натрапник, който се кани да нахлуе в най-съкровеното кътче на една мъртва душа. Гласът на Кирил звучеше в главата ми: „Нека я оставим да почива в мир.“
Но любопитството, или може би някакво по-дълбоко, интуитивно усещане, че трябва да узная истината, надделя. Натиснах копчето.
Отначало се чу само пращене и съскане. Шумът на старата лента. А после… после се чу гласът ѝ.
Беше гласът на Ганка, но не такъв, какъвто го познавах. Беше по-млад, по-звънлив, но трепереше от сдържани емоции.
„…Двадесет и трети септември. Хиляда деветстотин осемдесет и шеста година“, каза тя отчетливо, сякаш диктуваше протокол. Последва дълга пауза, в която се чуваше само тихото ѝ, накъсано дишане. „Днес го видях отново. Емил. Беше на площада, до фонтана. Не се е променил много. Същите очи, същата усмивка, която някога можеше да ме накара да направя всичко. Всичко.“
Гласът ѝ се прекърши. Чу се звук от преглъщане.
„Стоеше там и говореше с някого. Смееше се. Сякаш нищо не се е случило. Сякаш не е съсипал всичко. Сякаш… сякаш не е убил съпруга ми.“
Последното изречение беше изречено с леден, лишен от емоция тон, който ме накара да настръхна. Последва щракване и записът свърши.
Сърцето ми щеше да изскочи. Емил? Кой беше Емил? И какво означаваше това ужасно обвинение? Бащата на Кирил беше починал при инцидент в малката семейна работилница, която имали преди години. Поне такава беше официалната версия, която бях чувала. Нещо се беше срутило, беше го затиснало. Трагичен инцидент. Но Ганка го наричаше убийство.
С треперещи ръце извадих касетата и взех друга, наслуки. Натиснах „Play“.
Отново съскане, а после друг запис. Този път гласът на Ганка беше гневен, почти истеричен.
„…лъжец! Долен, долен лъжец! Обещания, само празни обещания! „Ще бъдем богати, Ганче, ще видиш! Ще имаме всичко!“ И какво имаме сега? Дългове. Срам. И един гроб. А той… той е свободен. Харчи нашите пари! Парите, за които мъжът ми работеше ден и нощ! Парите, които му дадохме, до последния лев от спестяванията ни!“
Последва звук от удар, сякаш беше стоварила юмрук върху маса.
„Но ще си плати. Кълна се в душата на мъжа си, кълна се в бъдещето на децата си, ще си плати за всичко. Ще го намеря. И ще го унищожа. Така, както той унищожи нас.“
Щрак. Край на записа.
Стоях като парализирана. Това не беше просто скърбяща вдовица. Това беше жена, обзета от жажда за отмъщение. Жена, която е била предадена и ограбена. Картината започваше бавно да се прояснява, но всяко ново парче от пъзела беше по-мрачно и плашещо от предишното.
Прекарах целия следобед, слушайки. Касетите не бяха в хронологичен ред. Скачах от година в година, от емоция в емоция. Чух записи, правени в колата ѝ, където тя шепнеше трескаво, сякаш се страхуваше някой да не я чуе. Чух я как плаче, но този път не беше ритуалният полунощен плач. Беше плач на отчаяние, на жена, стигнала до ръба. Чух я как говори за децата си – за Кирил, „моето добро, наивно момче“, и за Диана, „която има неговите очи, неговия непокорен дух“.
В един от записите, датиран отпреди десетина години, гласът ѝ беше уморен, победен.
„…вече нямам сили. Толкова години… толкова години го търся, следя го. А той все ми се изплъзва. Живее си живота. Има ново семейство, нов бизнес. А аз съм тук, сама. Остарявам. И споменът… споменът не избледнява. Всяка нощ е пред очите ми. Работилницата… прахта… кръвта…“
Тя млъкна. И тогава, за първи път, чух началото на онзи плач. Тих, задавен хлип, който бавно се усилваше. Слушах, вкаменена, докато лентата не свърши.
Това беше то. Началото. Тя не просто е плакала. Тя е записвала плача си. Записвала е мъката си, година след година, сякаш за да не забрави. Сякаш за да държи омразата си жива.
Когато Кирил се прибра вечерта, аз бързо скрих всичко. Опитах се да се държа нормално, но той усети, че нещо не е наред.
— Какво има, Лена? Изглеждаш… странно.
— Нищо, просто съм уморена — излъгах аз.
Но той не ми повярва. Погледът му се плъзна из стаята и се спря върху масичката до леглото, където бях оставила батериите за касетофона. Лицето му се вкамени. Без да каже и дума, той отиде до гардероба, бръкна надълбоко и извади кутията с диктофоните. Беше празна.
— Къде са? — попита той, а гласът му беше опасно тих.
Аз мълчах.
— Лена, попитах те къде са касетите и диктофоните.
Той отвори чекмеджето на нощното шкафче и ги видя. Всичките седемнадесет, заедно с очукания касетофон.
— Не мога да повярвам! — избухна той. Лицето му почервеня от гняв. — Помолих те! Единственото нещо, което те помолих, беше да не го правиш! Да оставиш миналото на мира! Това е оскверняване на паметта ѝ!
— Не е оскверняване, Кириле! Опитвам се да разбера! — извиках аз, също повишила тон. — Тази жена е страдала! Цял живот! Не искаш ли да знаеш защо? Не искаш ли да знаеш кой е Емил?
При споменаването на името той замръзна. За части от секундата през очите му премина нещо — страх, може би разпознаване — но то изчезна толкова бързо, че не бях сигурна дали не съм си го въобразила.
— Няма никакъв Емил! — отсече той. — Това са просто брътвежите на една болна, възрастна жена! Не разбираш ли? Тя не беше добре! Тези записи не означават нищо!
Той грабна касетофона и една от касетите.
— Ще унищожа всяка една от тях!
— Не смей! — изкрещях аз и се хвърлих да му ги отнема. — Ти нямаш право! Това е нейният живот, нейната история!
Започнахме да се боричкаме като деца. Той беше по-силен, разбира се. Издърпа касетофона от ръцете ми и го запрати в стената. Устройството се пръсна на парчета с оглушителен трясък.
— Спри! — плачех аз. — Моля те, спри!
Той ме гледаше с диви, обезумели очи. Държеше касетите в ръцете си, готов да ги счупи. Но тогава погледът му се спря на лицето ми, на сълзите, които се стичаха по бузите ми. Ръцете му се отпуснаха.
— Махни се — прошепна той, без да ме гледа. — Просто… излез от стаята. Искам да остана сам.
Аз се подчиних. Излязох и затворих вратата след себе си. Отидох в хола и се свих на дивана, треперейки. Чувах го как се движи из стаята, как отваря и затваря чекмеджета. Мислех, че унищожава касетите. Но след малко той излезе, облечен с якето си.
— Излизам — каза той глухо. — Трябва да се поразходя.
И излезе, затръшвайки вратата след себе си.
Останах сама в апартамента, в тишината, която сега беше изпълнена с гнева и болката на Кирил. Знаех,
че бях преминала някаква граница. Но също така знаех, че няма връщане назад. Бях чула гласа на Ганка. Бях докоснала тайната ѝ.
И тя вече беше и моя.
Глава 3: Пристигането на Диана
Кирил се прибра късно през нощта, много след като бях заспала неспокоен сън на дивана. Не каза нищо. Просто ме вдигна на ръце, сякаш съм перце, и ме занесе в леглото. Когато се събудих на сутринта, той вече беше тръгнал за работа. На нощното шкафче, до мястото, където се беше разбил касетофонът, стояха прилежно подредени всичките седемнадесет касети и диктофони. До тях имаше бележка, написана с разкривения от бързане почерк на Кирил: „Прави каквото искаш. Явно няма значение.“
Думите бяха пропити с горчивина и примирение. Чувствах се виновна, но и… облекчена. Той ми беше дал разрешение, макар и неохотно. Сега можех да продължа, без да се крия.
Първата ми работа беше да си купя нов касетофон, този път по-стабилен и качествен, както и слушалки, за да не безпокоя съседите и за да мога да се потопя изцяло в света на Ганка. Прекарах следващите дни в методично прослушване. Подредих касетите по номерата, които открих, едва забележимо надраскани с игла върху пластмасата. Започнах да си водя записки в една тетрадка – дати, имена, места, ключови фрази. Бавно, парче по парче, пъзелът започваше да се подрежда.
Историята беше за една малка семейна фирма за производство на мебели. Основана от бащата на Кирил, талантлив и трудолюбив дърводелец, и неговия най-добър приятел и съдружник – Емил. Емил бил чаровникът, търговецът, лицето на фирмата. Той намирал клиенти, сключвал сделки, докато бащата на Кирил работел в цеха до късно през нощта. Ганка, тогава млада и амбициозна, се занимавала със счетоводството.
Записите от онова време бяха изпълнени с надежда. Ганка говореше за бъдещето, за плановете им да купят по-голям цех, да наемат още работници. Но между редовете се усещаше напрежение. Тя не харесваше Емил. Не му вярваше. Наричаше го „сладкодумният змей“, „празнодумец“. Опитваше се да предупреди съпруга си, но той само се смеел и казвал, че тя е прекалено подозрителна.
После дойде кризата. Една голяма поръчка се провалила, оставила ги с огромно количество непродадена стока и сериозни дългове към доставчици на материали. Емил предложил решение – да вземат голям заем, за да покрият загубите и да инвестират в нова, по-модерна техника, която щяла да ги направи конкурентоспособни. Съпругът на Ганка се колебаел, но Емил бил убедителен.
И тогава, в един от записите, направен късно през нощта, чух нещо, което смрази кръвта ми. Ганка, плачейки, разказваше как е видяла Емил да се среща с някакъв човек. Опасен човек. Човек, за когото се говорело, че дава пари на отчаяни бизнесмени срещу непосилни лихви и не се свени да използва сила, за да си ги събере. Името му беше Виктор.
Сърцето ми спря. Виктор. Шефът на Кирил. Не можеше да е същият човек. Сигурно беше съвпадение. Но докато слушах описанието на Ганка – „висок, с ледени сини очи и усмивка, която не стига до тях“ – знаех, че не е.
Заемът бил взет. Но парите така и не стигнали до фирмата. Емил изчезнал. Заедно с парите. Оставил след себе си съсипан съдружник, планина от дългове и заплахи от хора като Виктор. Няколко седмици по-късно бащата на Кирил загинал при онзи „инцидент“ в работилницата. Ганка беше убедена, че не е инцидент. Вярваше, че съпругът ѝ се е самоубил, неспособен да понесе срама и отчаянието. Или по-лошо – че хората на Виктор са го „насърчили“.
Обвиняваше Емил за всичко. Той беше станал фокус на цялата ѝ болка и омраза. Прекарала е десетилетия в търсене на отмъщение, но очевидно без успех.
Докато слушах последните касети, правени през последните няколко години, тонът се промени. Омразата все още беше там, но беше примесена с умора и… страх. Страх за Кирил. Тя знаеше къде работи синът ѝ. Знаеше, че съдбата, по един жесток и ироничен начин, го е поставила в ръцете на същия онзи Виктор от миналото.
„Той го държи в ръцете си“, шепнеше тя в един от последните записи. „Виктор не забравя. И не прощава. Той знае кои сме. Чака. Просто чака подходящия момент. А моето момче… моето момче е толкова сляпо. Точно като баща си.“
Това беше последното, което чух, преди на вратата да се позвъни. Беше събота следобед. Кирил беше излязъл да играе футбол с приятели. Отворих, очаквайки да видя съседката, но на прага стоеше млада жена, която не познавах. Беше висока и слаба, с къса, разрошена тъмна коса и проницателни очи, които ме огледаха от глава до пети. Беше облечена в изтъркани дънки и кожено яке, а на рамото ѝ висеше голяма платнена чанта.
— Аз съм Диана — каза тя, без да се усмихва. — Сестрата на Кирил. Ти трябва да си Лена.
Останах безмълвна за момент. Бях виждала нейни снимки, но на живо изглеждаше по-различно. По-остра, по-непристъпна. Имаше същите очи като Ганка.
— Да… влез, моля те — смотолевих аз и отстъпих назад.
Тя влезе, оглеждайки апартамента с критичен поглед.
— Значи тук е живяла през цялото време. Не се е променило много.
— Не знаех, че ще идваш. Кирил не е споменавал.
— Кирил не знае — отвърна тя и свали чантата си на пода. — Не говоря с Кирил. Говоря с адвокати. Дойдох за наследството. Или по-скоро за това, което е останало от него.
Думите ѝ бяха директни и брутални. Почувствах как се надига в мен вълна от неприязън.
— Майка ви почина само преди две седмици.
— Знам кога почина — прекъсна ме тя. — Получих официално уведомление. Затова съм тук. Нека не се преструваме на опечалено семейство, Лена. Аз не бях част от това семейство от много време. Имах своите причини.
Тя седна на дивана, сякаш беше у дома си.
— Кирил къде е? Все още ли работи за онзи кръвопиец Виктор?
Въпросът ме завари неподготвена.
— Ти… познаваш ли Виктор?
Тя се изсмя сухо.
— Не лично. Но знам достатъчно. Мама ми е разказвала. В редките моменти на откровение, които имаше. Обикновено по телефона, след две чаши ракия. Разказваше ми за него. И за Емил.
Погледнах я шокирано.
— Значи ти знаеш?
— Знам версията на мама. Което вероятно е около петдесет процента истина и петдесет процента драматизация. Тя имаше талант за това. Да превръща живота си в гръцка трагедия. Аз уча право, между другото. В последния курс съм. И едно от първите неща, които научаваш, е, че всяка история има поне две страни.
В този момент реших. Трябваше да ѝ кажа. Тя беше единственият човек, който можеше да разбере. Единственият, който знаеше имената.
— Има нещо, което трябва да видиш — казах аз и отидох в спалнята.
Върнах се с кутията от обувки и я поставих на масата пред нея. Тя я погледна с повдигната вежда. Отворих капака и разкрих съдържанието.
Диана гледаше към диктофоните в продължение на цяла минута. Лицето ѝ беше напълно безизразно. После бавно протегна ръка и взе един от тях. Огледа го от всички страни.
— Невероятно — прошепна тя. — Значи през цялото време го е правила. Записвала е.
— Всяка нощ — потвърдих аз. — И не само. Има записи от десетилетия. Разказва всичко. За фирмата, за баща ти, за Емил, за Виктор…
Тя ме погледна, а в очите ѝ за първи път видях нещо различно от цинизъм. Беше смесица от шок, болка и… любопитство. Хищническо любопитство.
— Искам да ги чуя — каза тя. — Всичките.
Точно тогава ключът в бравата се превъртя и Кирил влезе. Той спря на прага, виждайки сестра си, седнала в хола му. Лицето му се промени от изненада към гняв и накрая се затвори в непроницаема маска.
— Какво правиш тук, Диана?
— Дойдох да си взема това, което ми се полага, братко — отвърна тя спокойно. — Но изглежда намерих нещо много по-интересно.
Погледът ѝ се премести към кутията на масата. Кирил проследи погледа ѝ и когато видя диктофоните, цялата кръв се отдръпна от лицето му.
— Лена, не! — извика той, гледайки ме с отчаяние и обвинение.
— Късно е, Кириле — каза Диана и се изправи. — Играта на мълчание свърши. Време е да чуем историята на мама. Истинската история.
Атмосферата в стаята се нажежи. Брат и сестра стояха един срещу друг като двама дуелисти. Аз бях по средата, а между нас, на масата, лежеше кутията с тайните на Ганка, готова да избухне и да ни унищожи всички.
Глава 4: Съюзници по неволя
Напрежението в стаята беше толкова гъсто, че можеше да се реже с нож. Кирил и Диана се гледаха втренчено, два свята, сблъскали се след години на отчуждение.
— Махни това от масата — процеди Кирил през зъби, без да откъсва поглед от сестра си. Думите бяха насочени към мен.
— Не — отвърна Диана вместо мен. Гласът ѝ беше спокоен, но твърд като стомана. — Нищо няма да махаш, Лена. Тези неща принадлежат колкото на него, толкова и на мен. Може би дори повече, като се има предвид, че той е прекарал последните години, преструвайки се, че всичко е наред.
— Ти нямаш представа за нищо, Диана! — избухна Кирил. — Теб те нямаше! Нямаше те, когато тя плачеше всяка нощ! Нямаше те, когато се разболя! Нямаше те на погребението! Къде беше тогава, а? В университета, учеше как да съдиш хората ли?
— Да, точно там бях! — отвърна тя, без да трепне. — Учех. За разлика от теб, който предпочете да си зарови главата в пясъка и да играе ролята на доброто момче, докато майка ни бавно се самоунищожаваше. Или може би ти е било по-удобно така? По-малко въпроси, по-малко проблеми. Особено когато работиш за човека, който е една от причините за нейното нещастие.
Ударът попадна в целта. Кирил пребледня още повече.
— Млъкни. Не знаеш какво говориш.
— О, знам много добре. Мислиш ли, че не ми е разказвала? Мислиш ли, че не ми се е обаждала пияна и плачеща, за да ми разправя за Виктор и за проклетия дълг, който виси над главите на това семейство от деня, в който съм се родила?
Аз стоях отстрани, забравила да дишам. Значи Ганка е поддържала връзка с дъщеря си. Тайно. Това обясняваше много неща.
— Тя… тя ти е казала за дълг? — попитах тихо.
Диана се обърна към мен. Гневът в очите ѝ леко омекна.
— Не всичко. Само фрагменти. Че след смъртта на татко е взела пари от Виктор. За да се „оправи“. Но така и не разбрах каква е била сумата, нито условията. Знам само, че този дълг я е преследвал цял живот. И че по някаква причина е изпратила Кирил да работи точно за него. Винаги съм си мислела, че това е нейната извратена форма на отмъщение. Да го държи близо до врага си.
— Това не е вярно! — извика Кирил. — Аз сам си намерих работата! Тя нямаше нищо общо!
— Наистина ли, Кириле? — подигравателно попита Диана. — Ти, най-добрият студент във випуска, отиде да работиш като нискоразреден анализатор в компанията на един лихвар от провинцията, вместо да приемеш предложенията от големите банки? Не бъди наивен. Тя те е поставила там. Като агне, занесено в дар на вълка.
Кирил отвори уста да каже нещо, но не можа. Той просто се отпусна на един стол, победен. Скри лицето си в ръцете си.
Настъпи тишина. Диана въздъхна. Отиде до него и сложи ръка на рамото му. Той не се отдръпна.
— Виж, не съм дошла да се карам с теб — каза тя по-меко. — Добре, може би малко. Но след като видях това… — тя кимна към кутията — …нещата се променят. Тя е оставила доказателства. Разказ. Може би е искала да я чуем. Може би най-накрая е искала истината да излезе наяве.
Тя седна до мен на дивана.
— Лена, разкажи ми какво си чула досега. Всичко. Без да спестяваш нищо.
И аз разказах. В продължение на повече от час говорих, а Диана слушаше с напрегнато внимание, като понякога задаваше кратки, точни въпроси. Кирил не помръдваше от стола си, но знаех, че и той слуша. Когато стигнах до частта за инцидента с баща им и убеждението на Ганка, че не е било случайно, Диана затвори очи.
— Винаги съм се съмнявала в тази история — прошепна тя. — Татко беше толкова внимателен. Беше почти маниак на тема безопасност в работилницата. Не допускаше никой да пипне нещо, преди да го е проверил три пъти. Да се срути стелаж върху него… винаги ми е звучало странно.
— Тя е смятала, че може да е самоубийство — казах аз.
— Или нещо по-лошо — добави Диана мрачно. — Хората на Виктор.
— В записите тя обвинява Емил — уточних аз. — Смята, че той е откраднал парите от заема и е предизвикал всичко това.
Диана се замисли.
— Емил… Мама го мразеше с цялото си същество. Но никога не съм разбирала защо. В спомените ми от детството той беше… мил. Винаги ми носеше шоколад. Играеше с нас. Беше пълна противоположност на татко, който беше вечно сериозен и зает. Емил беше животът, смехът. Не мога да си го представя като крадец и… убиец.
— Трябва да намерим повече информация — казах аз. — В записите се споменава братът на Ганка. Борис. Изглежда той е знаел много за бизнеса.
— Чичо Борис? — учуди се Диана. — Не съм го виждала от години. Мама прекъсна всякакви връзки с него след… след всичко. Обвиняваше го, че не е подкрепил татко, че е страхливец. Той живее в едно малко градче в планината. Поне така беше последния път, когато чух за него.
— Трябва да отидем при него — предложих аз.
— Да — съгласи се Диана. — Трябва. Но преди това… имаме работа тук.
Тя стана и взе тетрадката с моите записки.
— Ще прослушаме всичко. Заедно. Ще направим пълен препис. Ще подредим хронологията. Като студент по право ти казвам, че дяволът е в детайлите. Трябва да знаем всеки факт, преди да предприемем каквото и да било.
През следващата седмица апартаментът се превърна в щабквартира. С Диана работехме по касетите всеки ден. Тя се оказа безценен съюзник. Беше методична, аналитична и неуморна. Аз имах по-добра интуиция за емоционалните нюанси в гласа на Ганка, докато тя забелязваше несъответствията, пропуските в разказа, фактите, които можеха да бъдат проверени.
Кирил се държеше настрана. Ходеше на работа, прибираше се, хранеше се мълчаливо и се затваряше в спалнята. Не участваше, но и не пречеше. Сякаш беше в шок, неспособен да обработи информацията, която рушеше целия му свят. Идеалният образ на майка му се разпадаше на парчета, а на негово място се появяваше една сложна, противоречива и дълбоко нещастна жена, която той всъщност никога не е познавал.
Една вечер, докато слушахме поредната касета, попаднахме на нещо ново. Беше запис отпреди около двадесет и пет години. Ганка разказваше за среща с Виктор. Отишла да го моли да им даде повече време за дълга.
„…той седеше зад онова огромно бюро от махагон“, разказваше Ганка с треперещ глас. „Гледаше ме с онези свои ледени очи. Казах му, че нямаме парите. Че ни трябва време. А той се засмя. Каза, че времето е пари. И че ние нямаме нито едното, нито другото. А после… после ми направи предложение.“
Тя млъкна. Чуваше се само пращенето на лентата.
„Каза, че има и други начини да се изплати един дълг. Че съм хубава жена. Че съм сама. Че той също е сам. Каза, че ако бъда „добра“ с него, може и да забрави за парите. За известно време.“
Диана спря касетофона. Погледнахме се ужасени.
— Той… той я е изнудвал? Сексуално?
— И тя какво е направила? — прошепна Диана.
Пуснахме записа отново.
„…погледнах го в очите. Видях хищника в тях. И в този момент го намразих повече от всичко на света. Повече дори от Емил. Станах и си тръгнах. Преди да изляза, му казах, че по-скоро бих умряла. А той… той отново се засмя. Каза: „Ще видим, Ганке. Ще видим. Ти ще дойдеш при мен. Всички идвате.““
Въздъхнахме с облекчение. Но то беше краткотрайно. Тази история добавяше нов, още по-грозен пласт към образа на Виктор. Той не беше просто лихвар. Беше чудовище.
— Сега разбирам — каза Диана тихо. — Разбирам защо е изпратила Кирил при него. Не е било отмъщение. Било е жертва. Тя е пожертвала сина си, за да го държи под око. За да знае какво прави. За да се опита да го предпази. Боже мой, колко е била отчаяна…
В този момент вратата на спалнята се отвори. Кирил стоеше на прага. Беше чул всичко. Лицето му беше маска на неописуема болка.
— Всичко е било лъжа — каза той с празен глас. — Целият ми живот. Всичко, в което съм вярвал.
Той се обърна и влезе обратно в стаята. Чухме как заключва вратата.
С Диана се спогледахме безмълвно. Бяхме отворили кутията на Пандора. И сега призраците от миналото на Ганка бяха на свобода и започваха да поглъщат и нашия свят.
Глава 5: Човекът от планината
След нощта на разкритието за изнудването на Виктор, Кирил се затвори напълно. Превърна се в сянка в собствения си дом. Разговорите ни се свеждаха до едносрични отговори, а нощем лежеше до мен с гръб, напрегнат и далечен. Усещах как се изплъзва между пръстите ми, повлечен от водовъртежа на миналото. Знаех, че трябва да направя нещо, преди да е станало твърде късно.
— Трябва да отидем при Борис — казах на Диана една сутрин. — Кирил е на ръба. Ако не намерим някакви отговори, някаква надежда, страхувам се, че ще се срине.
Диана се съгласи. Тя също беше притеснена за брат си, макар да не го показваше открито.
— Добре. Ще взема колата на един приятел. Тръгваме утре сутринта. Градчето е на около три часа път оттук.
На следващата сутрин оставих бележка на Кирил, че излизаме за деня, и потеглихме. Пътувахме мълчаливо през по-голямата част от пътя. Пейзажът бавно се променяше от градски в селски, а после пътят започна да се вие нагоре в планината. Въздухът стана по-чист и по-студен.
Градчето беше малко и китно, сгушено в долина между два хълма. Къщите бяха стари, с каменни покриви. Намерихме адреса на Борис лесно – малка, схлупена къща в края на главната улица. Дворът беше занемарен, а боята по прозорците се лющеше.
Почукахме на вратата. След малко се чу бавно провлачване на чехли и вратата се открехна. На прага стоеше възрастен мъж, прегърбен, с рядка бяла коса и тъжни, хлътнали очи. Носеше стар, износен пуловер. Когато видя Диана, очите му се разшириха от изненада.
— Диана? Ти ли си, момичето ми?
— Аз съм, чичо Борис — каза тя тихо.
Той отвори вратата широко.
— Влизайте, влизайте. Какво чудо. Не съм ви виждал от… колко години станаха?
Вътре миришеше на влага и стара дървесина. Обзавеждането беше оскъдно и вехто. Борис ни настани на малък диван с протрита дамаска и отиде да направи кафе.
Когато се върна, седна срещу нас и ни загледа.
— Значи Ганка… починала е. Съболезнования. Макар че… за нея може би е по-добре. Тя не живееше, а съществуваше.
— Затова сме тук, чичо — започна Диана. — Заради нея. Намерихме нещо. Нещо, което е оставила.
Тя му разказа за диктофоните. Докато говореше, лицето на Борис ставаше все по-мрачно. Той слушаше, без да я прекъсва, като въртеше в ръцете си празна чаша за кафе.
Когато Диана свърши, той въздъхна дълбоко.
— Значи все пак го е направила. Записала е всичко. Винаги съм знаел, че тази жена никога няма да забрави. И никога няма да прости.
— Искаме да ни разкажеш истината, чичо — настоя Диана. — Цялата истина. За фирмата, за татко, за Емил.
Борис се загледа през прозореца към голите клони на едно дърво.
— Истината… Истината е грозна, момичето ми. И е сложна. Не е просто черно и бяло, както сестра ми обичаше да я представя.
Той млъкна за момент, събирайки мислите си.
— Всички бяхме млади и глупави. Баща ви, Бог да го прости, беше най-добрият майстор, когото познавах. Но нямаше и грам търговски нюх. Беше честен до глупост. Емил… Емил беше друго нещо. Той можеше да ти продаде пясък в пустинята. Беше чаровен, амбициозен, пълен с идеи. Двамата се допълваха перфектно. А сестра ми, Ганка, тя беше лепилото, което ги държеше заедно. И амбицията, която ги тласкаше напред. Тя искаше всичко. И го искаше веднага.
— Значи тя е настоявала за разширяването на бизнеса? — попитах аз.
— Тя и Емил. Бяха като два огъня. Подклаждаха се един друг. Баща ви се съпротивляваше, искаше да карат по-бавно, по-сигурно. Но те го убедиха. Аз също се опитах да ги разубедя. Казах им, че пазарът е несигурен, че рискуват твърде много. Но Ганка ме нарече страхливец. Каза, че не разбирам от големия бизнес. И беше права. Аз съм просто един скромен учител.
— А заемът от Виктор? — попитах.
При споменаването на името, Борис потръпна.
— Това беше идеята на Емил. Той го познаваше отнякъде. Каза, че това е единственият начин да се сдобият бързо със свежи пари. Ганка отначало беше против. Инстинктът ѝ подсказваше, че този човек е опасен. Но когато банките им отказаха, тя се съгласи. Беше отчаяна.
— И Емил е изчезнал с парите — каза Диана.
Борис поклати глава.
— Не. Не точно. Това е версията на Ганка. Истината е малко по-различна.
Наведохме се напред, затаили дъх.
— Парите наистина изчезнаха — продължи Борис. — Но не Емил ги взе. Взе ги Виктор.
— Какво? — ахнахме в един глас.
— Беше капан. Класическа схема. Виктор им е дал парите на ръка. Без почти никакви документи. А после, ден преди да трябва да ги внесат за новите машини, хората му са обрали офиса. Взели са парите и всички документи, които доказваха, че Емил и баща ви са ги получили. Изглеждаше като чиста кражба. Но нямаше никакви доказателства кой е крадецът.
— А Емил? Защо е изчезнал?
— Защото се уплаши. Той разбра, че са ги изиграли. Разбра, че Виктор няма да ги остави на мира, докато не си получи парите обратно, заедно с огромните лихви. А те нямаха нищо. Емил дойде при мен същата нощ. Беше пребит, целият в кръв. Каза, че хората на Виктор са го намерили. Казали са му да изчезва и да не се връща никога. И че ако каже и дума на някого, ще убият не само него, но и семейството на партньора му. Тоест, вас.
Стояхме като гръмнати.
— Значи… Емил не е предател? Той е бил жертва? — прошепна Диана.
— Той беше страхливец — каза Борис с горчивина. — Вместо да отиде в полицията, вместо да се бори, той избяга. Остави баща ви да се оправя сам с всичко. С дълга, със заплахите, със срама.
— А татко? Какво се случи с него?
Борис въздъхна тежко.
— Не знам със сигурност. Никой не знае. Но няколко дни преди… инцидента, той ми каза, че ще отиде при Виктор. Ще му каже, че няма да плаща. Че ще отиде в полицията и ще разкаже всичко. Опитах се да го спра. Казах му, че този човек е луд. Но той беше непреклонен. Каза, че няма какво повече да губи. Това беше последният път, в който говорих с него.
Тишината в стаята беше оглушителна. Истината беше много по-грозна и по-сложна, отколкото си представяхме. Ганка беше прекарала живота си, мразейки грешния човек. Или може би е било по-лесно да мрази Емил, отколкото да приеме, че собствената ѝ амбиция и наивността на съпруга ѝ са ги довели до този край. И че са попаднали в капана на истинско чудовище.
— Ганка знаела ли е това? — попитах аз. — За капана?
— Казах ѝ — кимна Борис. — След смъртта на мъжа ѝ. Разказах ѝ какво ми е казал Емил. Но тя не ми повярва. Или не искаше да повярва. Беше ѝ по-лесно да има ясен враг. Един-единствен виновник за трагедията си. Тя ме обвини, че защитавам предателя. Нарече ме лъжец и ми каза никога повече да не я търся. И аз изпълних желанието ѝ.
Станахме да си тръгваме. Чувствах се напълно изцедена.
— Има още нещо — каза Борис, докато ни изпращаше до вратата. — Емил… той беше влюбен в Ганка. Още преди тя да се омъжи за баща ви. Мисля, че това беше част от проблема. Имаше съперничество между тях, не само в бизнеса. А Ганка… тя го използваше. Харесваше ѝ да я боготворят. Мисля, че в един момент е дала някакви надежди на Емил. И когато е избрала брат ми, той е бил съсипан. Може би затова е бил толкова безразсъден в бизнеса. Искал е да ѝ докаже, че е по-добър от съпруга ѝ.
Това беше последното парче от пъзела, което ни трябваше. Любовен триъгълник, бизнес, предателство, дългове, смърт. Историята беше пълна.
Докато пътувахме обратно, Диана каза:
— Сега всичко е различно. Врагът има име и лице. И този враг държи брат ми в ръцете си. Вече не става въпрос за миналото. Става въпрос за настоящето. Трябва да измъкнем Кирил оттам.
— Но как? — попитах аз. — Виктор е могъщ. И безскрупулен.
— Той има едно слабо място — каза Диана, а в очите ѝ гореше студен пламък. — Репутацията. Той е изградил имидж на уважаван бизнесмен. Ако тази мръсна история излезе наяве… ще го съсипе.
— Имаш предвид касетите?
— Имам предвид касетите — потвърди тя. — Те може да не са доказателство в съда. Но са бомба със закъснител за медиите. И ние държим детонатора.
Знаех, че е права. Но също така знаех, че да се изправиш срещу човек като Виктор е като да играеш руска рулетка с напълно зареден револвер.
Глава 6: Изповедта
Когато се прибрахме късно вечерта, апартаментът беше тих и тъмен. Кирил го нямаше. Бележката, която му бях оставила, си стоеше на масата, недокосната. На нейно място имаше друга. Кратка и ясна: „При мама и татко съм. Не ме търсете.“
Сърцето ми се сви от страх.
— Гробищата — прошепнах. — Отишъл е на гробищата.
Диана грабна ключовете за колата.
— Хайде.
Намерихме го лесно. Седеше на малката пейка пред двойния надгробен паметник, осветен от слабата светлина на една от алените лампи. Беше обгърнал коленете си с ръце и гледаше втренчено в изписаните имена. Когато наближихме, той не се обърна.
— Винаги съм идвал тук, когато ми е било тежко — каза той с празен глас. — Говорех им. Разказвах им за проблемите си. Исках съвет. Сякаш съм очаквал да ми отговорят. Колко глупаво, нали? Да говориш на камък.
Диана седна до него. Аз останах права зад тях.
— Не е глупаво — каза тя тихо. — И аз съм го правила.
Кирил се изсмя горчиво.
— Ти? Не вярвам. Ти беше твърде заета да ги мразиш.
— Не ги мразех — отвърна тя. — Бях им ядосана. Има разлика. Бях ядосана, защото не разбирах. Сега… сега започвам да разбирам.
Тя му разказа всичко, което бяха научили от Борис. Разказа му за капана на Виктор, за избягалия Емил, за истинската история зад трагедията. Кирил слушаше безмълвно, а лицето му беше непроницаемо в полумрака.
Когато Диана свърши, той дълго мълча. После се изправи, отиде до гроба и прокара пръсти по името на майка си.
— Значи през цялото това време… тя е живяла в тази лъжа. Мразила е грешния човек. Или може би е знаела истината, но е било твърде болезнено да я приеме.
— Мисля, че е знаела — казах аз. — В последните записи имаше толкова много страх за теб. Страх от Виктор. Мисля, че е знаела с какво чудовище си има работа.
Кирил се обърна към нас. В очите му вече нямаше празнота. Имаше болка, но и някаква нова решителност.
— Има още нещо, което не знаете — каза той. — Нещо, което тя ми каза. Малко преди да умре.
Покани ни да седнем и започна да разказва.
Няколко дни преди смъртта си, Ганка го извикала в стаята си. Била необичайно слаба и крехка. Казала му, че чувства, че краят е близо, и че има нещо, което трябва да му каже. Нещо, което тежало на съвестта ѝ от години.
— Тя ми призна — гласът на Кирил трепереше. — Призна ми, че след смъртта на татко, в момент на пълно отчаяние и лудост, е имала… връзка с Виктор.
С Диана ахнахме. Това беше шок, дори след всичко, което бяхме чули. Записът, който бяхме намерили, беше за изнудване, не за консумирана връзка.
— Не е било дълго. Няколко пъти. Мислела е, че така ще може да го контролира. Че ще го омилостиви, ще спечели време. Но е постигнала точно обратното. Дала му е още по-голяма власт над себе си. Той я е използвал и я е изхвърлил, когато му е омръзнало. Но оттогава нататък я е държал в пълно подчинение. Не само с дълга, но и с този срам. Заплашвал я е, че ще разкаже на всички, че ще каже на децата ѝ. Тя е живяла в този ад в продължение на десетилетия.
Той млъкна, преглъщайки тежко.
— Затова ме е изпратила да работя за него. Не е било, за да ме жертва. Било е, за да ме държи близо до себе си. Мислела е, че докато съм под погледа на Виктор, той няма да ми навреди, защото така ще загуби контрола си над нея. А когато аз започнах да се издигам в компанията, тя е видяла в това шанс. Шанс аз да стана толкова силен, колкото него. Да мога да го победя отвътре. Това е била последната ѝ отчаяна надежда. Нейният план за отмъщение.
Сега всичко си дойде на мястото. Извратената логика на една измъчена душа. Жертвата, превърнала се в стратегия.
— Но това не е всичко — продължи Кирил, а гласът му стана едва доловим шепот. — Най-лошото… най-лошото е свързано с работата ми. Виктор знаеше кой съм от самото начало. Той ме е наел съвсем умишлено. Държал ме е като заложник през цялото време. А през последната година… той ме принуди да участвам в една схема.
Оказа се, че Виктор използва фирмата за пране на пари. Кирил, като главен анализатор, е трябвало да подписва документи, да одобрява фиктивни инвестиции, да прикрива следи.
— Отначало отказвах. Но той ме заплаши. Каза, че знае всичко за майка ми и баща ми. Каза, че ако не съдействам, ще унищожи не само моята кариера, но и ще извади наяве цялата мръсотия от миналото. Ще ни съсипе. И аз се съгласих. Подписах. Станах съучастник.
Той вдигна поглед към мен, а в очите му имаше сълзи.
— Има и още нещо, Лена. Напрежението… стресът… чувството, че се давя… Направих грешка. Ужасна грешка. В компанията има една колежка… Бяхме на едно фирмено парти. Бях пиян. Бях отчаян. И… преспах с нея. Беше само веднъж. И не означаваше нищо. Но го направих. Предадох те.
Светът се завъртя около мен. Поредният удар. Поредната лъжа. Погледнах го, но не изпитах гняв. Изпитах само една безкрайна, ледена тъга. За него, за мен, за всички нас. За това как тайните на едно поколение могат да отровят живота на следващото.
Станах, без да кажа дума, и тръгнах по алеята. Чух стъпките на Диана зад мен.
— Лена, чакай.
— Остави ме, Диана. Моля те.
— Той е съсипан. Не знае какво говори.
— О, знае много добре — отвърнах аз. — За първи път от месеци казва истината. Цялата грозна истина.
Тя ме настигна и ме хвана за ръката.
— И какво ще правиш сега?
— Не знам — признах си. — Не знам дали бракът ни може да оцелее след това. Но знам едно. Преди да мисля за нас, трябва да приключим с Виктор. Трябва да измъкнем брат ти от тази каша. Заради майка ви. Заради всички вас. А после… после ще видим какво е останало.
Върнахме се при Кирил. Той все още стоеше до гроба, с наведена глава.
— Ставай — каза му Диана с тон, нетърпящ възражение. — Престани да се самосъжаляваш. Да, оплескал си всичко. Грандиозно. Но сега имаш шанс да го поправиш. Ще се изправим срещу него. Тримата.
Кирил вдигна поглед.
— Как? Той ще ни унищожи.
— Няма — каза Диана и в очите ѝ проблесна стоманеният блясък на Ганка. — Защото ние имаме нещо, което той няма. Имаме седемнадесет касети, пълни с истина. Имаме гласа на майка ни. И тя, дори от гроба, ще ни помогне да го довършим.
Тръгнахме си от гробищата не като трима разбити индивиди, а като армия. Малка, ранена, но решена да се бие. Войната за душите ни тепърва започваше.
Глава 7: Ходът на царицата
Следващите няколко дни преминаха в трескава подготовка. Апартаментът се превърна във военен съвет. Диана пое командването с вродената си решителност. Нейният правен ум работеше на пълни обороти, анализирайки всяка възможност, всеки потенциален ход на противника.
— Нямаме достатъчно за съдебен процес — обяви тя една вечер, докато преглеждаше преписите от касетите за стотен път. — Повечето от престъпленията са с изтекла давност. Думите на мама на касетите са силни, но в съда адвокатите на Виктор ще ги омаловажат като брътвежи на огорчена жена. Нашата сила не е в съда. Нашата сила е в заплахата от публичен скандал.
Планът ѝ беше дързък и опасен. Да се свържат с адвокат, не за да водят дело, а за да ги консултира как да водят преговори. Да използват касетите като оръжие, с което да принудят Виктор да се оттегли.
— Трябва ни някой добър. Някой, който не се страхува да си изцапа ръцете. И някой, който мрази хора като Виктор — каза Диана.
Тя прекара цял ден в проучване. Накрая се спря на едно име: адвокат Стоянов. Легенда в правните среди. Известен с това, че поемал почти загубени каузи и ги обръщал в своя полза. Бил безскрупулен, но ефективен. И най-важното – имал стара вражда с Виктор, след като преди години загубил дело срещу негова компания.
Уредихме среща. Офисът на Стоянов беше в стара сграда в центъра, луксозен, но с вкус. Самият той беше мъж на около шейсет, с проницателни очи и уморена, цинична усмивка.
Изслуша историята ни, без да ни прекъсва. Диана представи фактите кратко и ясно, като опитен прокурор. Аз добавих емоционалния контекст, разказвайки за плача на Ганка. Кирил мълчеше, но присъствието му беше важно – живото доказателство за настоящата хватка на Виктор.
Когато свършихме, Стоянов дълго мълча, барабанейки с пръсти по махагоновото си бюро.
— Значи старата кучка Ганка все пак е успяла да го захапе от гроба — каза той, по-скоро на себе си. После се обърна към нас. — Историята е добра. Като за филм. Но в реалния живот такива истории обикновено завършват зле за главните герои. Виктор не е глупак. Той е заобиколен от армия адвокати. Ще отрече всичко. Ще ви обвини в изнудване. Може да се озовете в затвора вие, а не той.
— Затова сме при вас — каза Диана. — За да не се случи това.
Стоянов се усмихна криво.
— Харесва ми дързостта ти, момиче. Приличаш на майка си. Имах „удоволствието“ да се срещна с нея веднъж, преди много години. Имаше воля от желязо.
Той се изправи и отиде до прозореца.
— Ще поема случая. Не защото вярвам, че ще спечелим. А защото мразя копелето Виктор повече, отколкото ценя спокойствието си. Но ще играем по моите правила.
Правилата бяха прости. Първо, щяхме да направим заверени цифрови копия на всички касети и да ги съхраним на сигурно място. Оригиналите щяха да останат при него. Второ, никакви контакти с Виктор. Всичко щеше да минава през Стоянов. Трето, пълно мълчание. Нито дума пред никого.
— И най-важното — каза той, гледайки право в Кирил. — Ти, момче, ще продължиш да ходиш на работа. Ще се държиш напълно нормално. Няма да показваш по никакъв начин, че нещо се е променило. Ти си нашият троянски кон. Трябва ни вътре, докато нанесем удара. Можеш ли да го направиш?
Кирил кимна бавно.
— Мога.
През следващата седмица Кирил изигра ролята на живота си. Ходеше на работа, подписваше документи, присъстваше на срещи. Каза, че Виктор е станал подозрителен, наблюдавал го е, задавал му е странни въпроси. Но Кирил издържа. Аз и Диана, под ръководството на Стоянов, подготвяхме оръжията. Направихме преписи, систематизирахме всичко по дати, подчертахме най-силните моменти.
Най-силният момент беше един запис, който бяхме пропуснали в началото. Беше кратък, качеството беше ужасно, но думите се чуваха ясно. Беше запис на телефонен разговор между Ганка и Виктор, направен тайно преди няколко години.
„…остави сина ми на мира, Викторе!“ – крещеше Ганка.
„Не мога, Ганче, не мога“ – отвръщаше мазният му глас. – „Той е моята гаранция. Гаранцията, че ти ще си мълчиш за всичко. За парите, за мъжа ти, за нашите малки тайни… Нали не искаш доброто ти момче да научи каква жена е майка му? Или пък да се озове в затвора заради твоите стари грехове?“
Това беше то. Директна заплаха. Изнудване. Черно на бяло, или по-скоро – на магнитна лента.
Най-накрая денят настъпи. Стоянов поиска среща с Виктор и неговите адвокати. Срещата беше насрочена в неутрална територия – конферентна зала в луксозен хотел.
Ние тримата чакахме в офиса на Стоянов като осъдени, очакващи присъдата си. Часовете се нижеха мъчително бавно. Кирил крачеше напред-назад. Диана се опитваше да чете някакъв учебник, но виждах, че не може да се концентрира. Аз просто седях и се молех.
Късно следобед Стоянов се върна. Лицето му беше безизразно.
— Е? — попита Диана.
— Отначало се смяха — каза Стоянов и си наля чаша уиски. — Нарекоха ме луд. Заплашиха ме с контраиск.
— И? — настоя Кирил.
— И тогава им пуснах записа. Телефонния разговор.
Той отпи глътка.
— Смехът им секна. Адвокатите му започнаха да си шепнат. А Виктор… за първи път го видях да губи самообладание. Само за миг, но го видях.
Стоянов постави условията ни на масата. Първо, Виктор незабавно да освободи Кирил от всякакви договори и задължения към фирмата. Да му изплати щедра неустойка и да му даде безупречна препоръка. Второ, да уреди пълното погасяване на ипотечния ни кредит, който, както се оказа, беше към банка, контролирана от него. Трето, да унищожи всякакви документи и информация, които има за семейството ни, и да се задължи никога повече да не ни доближава.
— В замяна — завърши Стоянов — ние му даваме всички оригинални касети и диктофони. И подписваме споразумение за конфиденциалност. Пълно мълчание.
— И той съгласи ли се? — попитах с разтуптяно сърце.
— Каза, че ще си помисли. Дадох му 24 часа.
Следващите 24 часа бяха най-дългите в живота ми. Не спахме. Не говорихме. Просто чакахме.
На следващия ден, точно в четири следобед, телефонът на Стоянов иззвъня. Той вдигна, слуша няколко секунди и каза само: „Добре.“
После се обърна към нас.
— Прие. Всичките ни условия. Иска да подпишем документите утре сутринта.
Не можех да повярвам. Беше свършило. Спечелихме.
Кирил се отпусна на един стол и за първи път от седмици видях сълзи в очите му. Но този път бяха сълзи на облекчение. Диана се усмихна. Истинска, широка усмивка, която озари лицето ѝ.
Аз отидох до прозореца. Гледах града отдолу. Чувствах се празна. Бяхме победили чудовището. Но на каква цена? Бракът ми беше в руини. Семейството беше разбито от тайни и лъжи.
Победата имаше вкус на пепел.
Глава 8: Пепел и ново начало
Подписването на документите беше сюрреалистично. Проведе се в същата онази конферентна зала. Виктор беше там, придружен от двама от адвокатите си. Лицето му беше каменно, не ни погледна нито веднъж. Кирил, с ръка, която едва забележимо трепереше, подписа своята оставка и споразумението за прекратяване на договора. Аз и Диана подписахме споразумението за конфиденциалност.
Накрая Стоянов постави на масата старата картонена кутия от обувки. Адвокатът на Виктор я отвори, огледа съдържанието и кимна. Сделката беше приключила.
Докато излизахме от залата, Виктор проговори за първи път. Гласът му беше тих и пълен с отрова.
— Мислите, че сте спечелили, нали? — каза той, гледайки в точка зад нас. — Но вие не знаете нищо. Ганка не беше светица. Тя беше също толкова голям хищник, колкото и аз. Просто не ѝ стигнаха силите.
Никой не му отговори. Просто излязохме и оставихме думите му да увиснат във въздуха.
През следващите седмици животът бавно започна да се връща към някакво подобие на нормалност. Кирил официално напусна работа. Парите от неустойката и погасеният кредит ни дадоха финансова сигурност, каквато не бяхме имали никога. Диана се върна в университета, за да довърши семестъра си, но обеща да се връща всеки уикенд.
Но под повърхността на спокойствието, пукнатините си оставаха. Аз и Кирил живеехме като съквартиранти. Спяхме в едно легло, но между нас имаше невидима стена. Неговата изневяра и лъжите, които беше принуден да живее, стояха като призрак в стаята. Той се опитваше да говори с мен, извиняваше се, казваше, че ме обича. Аз го слушах, но не можех да отвърна. Нещо в мен беше счупено. Доверието, веднъж изгубено, е като счупено огледало. Можеш да го залепиш, но пукнатините винаги ще се виждат.
Една събота следобед седяхме в хола. Диана беше дошла и се опитваше да ни накара да говорим.
— Така не може да продължава — каза тя. — Победихме. Свободни сме. Защо се държите така, сякаш сте на погребение?
— Може би сме — отвърнах аз тихо. — На погребението на нашия брак.
Кирил ме погледна с болка.
— Лена, моля те. Какво мога да направя, за да го поправя?
— Не знам, Кириле. Наистина не знам. Може би нищо. Може би някои неща просто не могат да бъдат поправени.
— Глупости — намеси се Диана с присъщата си рязкост. — Всичко може да бъде поправено, ако хората искат. Проблемът е, че вие двамата сте наследили най-лошата черта на това семейство – мълчанието. Мама е мълчала и е трупала отрова в себе си в продължение на тридесет години. Вие ще направите ли същото?
Тя се изправи.
— Знаете ли какво каза Виктор на излизане? Че мама е била хищник като него. Може би е бил прав. Тя се е опитала да се бори с огън с огън. И се е изгорила. Но е направила всичко това, за да ви защити. По свой, сбъркан начин. Пожертвала е всичко – гордостта си, спокойствието си, дори сина си – в името на някаква извратена представа за справедливост и сигурност. А вие сега сте готови да пропилеете тази жертва, защото не можете да си простите един на друг.
Думите ѝ ме жегнаха. Тя беше права.
— И какво предлагаш да направим? — попитах.
— Да започнете отначало. Но наистина. Да изхвърлите всичко старо.
Тя отиде в стаята на Ганка, която все още стоеше почти недокосната.
— Започваме оттук. Тази стая. Тя е като мавзолей. Пълна е с призраци. Трябва да я изчистим.
През следващите два дни направихме точно това. Изхвърлихме старите мебели. Свалихме тежките, прашни завеси. Опаковахме дрехите и книгите ѝ, за да ги дарим. Докато работехме, започнахме да говорим. Отначало плахо, после все по-открито. Говорихме за Ганка, за нейния гняв и нейната болка. Говорихме за грешките, които е направила.
Кирил разказа спомени от детството си, които беше забравил. За това как майка му го е учила да кара колело с търпение, което никога повече не е показала. За това как му е четяла приказки, преди полунощният плач да започне.
Аз разказах за страха и безпомощността, които изпитвах, слушайки я всяка нощ.
Когато стаята беше напълно празна, боядисахме стените в светло, слънчево жълто. Сякаш самата светлина, която нахлу през голия прозорец, прогонваше сенките.
Вечерта, изтощени и изцапани с боя, седяхме на пода в празната стая и ядохме пица направо от кутията.
— И сега какво? — попитах аз.
Кирил ме погледна.
— Сега зависи от теб, Лена. Аз те обичам. Направих ужасна грешка и ще живея с тази вина до края на живота си. Но ако ми дадеш шанс, кълна се, ще прекарам остатъка от дните си, опитвайки се да ти докажа, че можеш да ми вярваш отново.
Погледнах го. Видях мъжа, в когото се бях влюбила. Но видях и болката, и страха, и слабостта. Той не беше рицарят на бял кон, за когото го мислех. Беше просто човек. Човек, който е бил смазан от обстоятелствата и е направил грешен избор. Точно като майка си.
— Ще ми трябва време — казах аз честно. — Много време.
— Имам го — отвърна той. — Имам целия си живот.
Диана, която досега мълчеше, се усмихна.
— Между другото, чичо Борис ми се обади. Каза, че е намерил нещо, докато е разчиствал стари документи. Писмо. От Емил. Изпратено до татко няколко седмици след като е избягал.
Тя извади от чантата си смачкан плик.
— В него Емил се извинява. Обяснява за капана на Виктор, за заплахите. Кълне се, че не е взел парите. И моли татко да се пази. Пише, че ще се опита да намери начин да изобличи Виктор, но първо трябва да се скрие.
— Значи мама е била права да го мрази — каза Кирил. — Той все пак е избягал. Оставил е татко сам.
— Да — съгласи се Диана. — Бил е страхливец. Но не е бил предател. И не е бил крадец. Може би, ако мама беше видяла това писмо, животът ѝ щеше да е по-различен.
— Или може би не — казах аз. — Може би е имала нужда от своята омраза. Тя я е крепяла жива.
Историята нямаше щастлив край. Нямаше герои и злодеи, а само хора. Хора, които са обичали, мразили, грешили и са се опитвали да оцелеят.
Няколко месеца по-късно седяхме с Кирил на една пейка в парка. Беше пролет. Дърветата бяха напъпили. Той ми разказа, че е решил да започне собствен малък бизнес. Да се върне към корените на семейството. Да прави мебели. Красиви, ръчно изработени мебели.
— Ще бъде трудно — каза той. — Но искам да създам нещо истинско. Нещо с ръцете си.
— Знам, че ще успееш — казах аз. И за първи път от много време го повярвах.
Протегнах ръка и хванах неговата. Беше топла и силна. Стената между нас все още беше там, но беше станала по-ниска. Можех да видя над нея. Можех да видя бъдещето.
Не знаех дали някога ще успеем напълно да изтрием белезите от миналото. Вероятно не. Но докато седяхме там, хванати за ръце под пролетното слънце, аз знаех едно. Тишината в нашия дом вече не беше оглушителна. Беше просто тишина. Спокойна, мирна тишина, изпълнена с възможността за ново начало. А понякога това е всичко, от което имаш нужда.
About the Author
