— Казах, че ще продам втората ти квартира, значи ще я продам! Така че, мила моя, ЗАТВОРИ СИ УСТАТА и я прехвърли на мен доброволно! Иначе ще съжаляваш!
Думите паднаха върху кухненската маса заедно с тънка папка от евтина пластмаса. Плясъкът не беше силен, но окончателен – като изстрел от стартов пистолет. Лариса не трепна. Ножът в ръката ѝ, който до този момент методично режеше сочно стръкче целина за салата, застина по средата. Тя бавно вдигна глава.
Денис стоеше, облегнат с бедро на кухненския шкаф, с кръстосани ръце на гърдите. На лицето му играеше самодоволна, отпусната усмивка на човек, който току-що е „решил важен проблем“ за всички. Усмивка, която Лариса познаваше твърде добре – предвестник на поредната му „гениална“ идея, която неизменно водеше до катастрофа.
— Намерил си купувач за МОЯТА квартира? — повтори тя. Гласът ѝ беше равен, без нито един въпросителен нюанс. Това не беше молба да повтори, а констатация на абсурда. — Без да ме питаш?
Денис лениво сви рамене, сякаш въпросът ѝ беше най-голямата глупост, която е чул днес. Сякаш правото ѝ на собственост, на мнение, на елементарно човешко уважение, беше някаква незначителна подробност, която можеше да бъде пренебрегната в името на неговите грандиозни планове.
— А какво да те питам? Аз съм мъж, аз решавам. Това е за общото благо, Лариса. Дават страхотни пари, почти без пазарлък. Ще ги вложим в бизнеса ми, до година ще ги удвоим, ако не утроим. Ще си купим къща, нормална кола, не тая трошка. Нали сама искаше да живеем по-добре? Ето ти шанс. Аз го намерих за нас.
Говореше така, сякаш ѝ прави подарък. Велико благоволение. Не виждаше разлика между „общото ни“ и „нейното лично“. Или по-точно – всичко „нейно“ автоматично беше „общо“, а всичко „негово“ си оставаше само негово. Тази динамика беше отровила брака им бавно, почти незабележимо, като бавнодействаща отрова, която постепенно парализираше волята ѝ. Но днес, с тази папка на масата, отровата беше достигнала критична доза.
Лариса остави ножа върху дъската за рязане. Внимателно, с острието от себе си. Избърса ръце в кърпата – всяко нейно движение беше преувеличено спокойно и премерено. Спокойствие, което беше маска, щит срещу бурята, която се надигаше вътре в нея. Гневът, който тлееше от години, сега се разгаряше в пожар.
— Няма да продавам апартамента, Денис.
Той дори не разбра веднага. Усмивката му застина, после бавно се стопи, отстъпвайки място на недоумение, преливащо в раздразнение. Очите му се присвиха, а устните му се стегнаха в тънка линия. Не беше свикнал на отказ. Не и от нея.
— Какво значи това? Ти наистина ли не разбра? Аз вече уредих всичко. Хората чакат.
— Това, че си уредил нещо, е твой проблем — отговори тя със същия равен тон, гледайки го право в очите. В погледа ѝ нямаше страх, само твърда решимост. — Този апартамент е моят доход и моята застраховка. Наследство от баба ми. И не се продава. Особено не заради твоя „бизнес“, третия за последните пет години.
Последното попадна точно в целта. Лицето му се изкриви. Отпуснатата му поза изчезна, изправи се и стана по-висок, по-агресивен. Приближи се към нея, надвиснал над нея като буреносен облак. Въздухът в кухнята натежа, изпълнен с неизречени заплахи.
— Какво изобщо говориш сега? Да не искаш да кажеш, че не вярваш в мен? Че рискувам, старая се за семейството, а ти ще си седиш на бабината развалина и ще ми пречиш?
— Казвам, че моят апартамент няма да бъде разменна монета за твоите авантюри — отсече Лариса. Спокойствието ѝ сякаш само доливаше масло в огъня. Той очакваше спор, викане, емоции. А получаваше ледена, непробиваема стена. Това го вбесяваше повече от всичко.
— Авантюри ли? — гласът му се повиши. — Авантюри ли наричаш моите усилия да осигуря бъдещето ни? Ти знаеш ли колко се боря? Колко безсънни нощи съм прекарал, за да измисля как да изкараме повече пари? А ти? Ти какво правиш? Седиш си вкъщи, режеш си целината и ми пречиш!
Той удари с юмрук по масата. Ножът подскочи и се плъзна опасно близо до ръба. Лариса не помръдна. Очите ѝ не се откъсваха от неговите. Тя виждаше не само гнева, но и отчаянието, което се криеше зад него. Отчаянието на човек, който се е провалил твърде много пъти и сега търси лесен изход, без да се интересува от цената.
— Моите усилия са да поддържам този дом, Денис. Да отгледам детето ни. Да се грижа за всичко, докато ти гониш поредния мираж. Апартаментът на баба ми е единственото, което имам, което е само мое. Единствената ми сигурност. И няма да го дам.
— Значи така? — усмивката му се върна, но този път беше студена и хищна. — Значи ще го направим по трудния начин. Казах, че ще продам втората ти квартира, значи ще я продам! Така че, мила моя, ЗАТВОРИ СИ УСТАТА и я прехвърли на мен доброволно! Иначе ще съжаляваш!
Въздухът замръзна. Думите му бяха не просто заплаха, а декларация за война. Лариса усети как студът се разпространява по вените ѝ, но не от страх, а от решимост. Тя знаеше, че това е повратна точка. Този път нямаше да отстъпи. Не и когато ставаше въпрос за нейната последна крепост.
— Няма да съжалявам — прошепна тя, но гласът ѝ беше твърд като стомана. — Ти ще съжаляваш.
Денис се изсмя. Смях, изпълнен с презрение и увереност. Той се обърна, взе папката от масата и я хвърли обратно на плота.
— Ще видим. Ще видиш какво ще стане, когато ти се наложи да се справяш сама. Тогава ще разбереш кой е мъжът в тази къща.
Той излезе от кухнята, оставяйки Лариса сама сред тишината, която отекваше от думите му. Тишина, която беше по-оглушителна от всеки вик. Тя стоеше така дълго, взирайки се в празното място, където преди малко стоеше той. После погледът ѝ се спря на ножа, който лежеше на дъската. Взе го, прибра го в чекмеджето. Прибра и целината. Салатата нямаше да бъде направена днес.
Вместо това, Лариса отиде до прозореца. Денят беше сив, облаците тегнеха ниско над покривите. Тя погледна към малката градинка отпред, където няколко рози се бореха да цъфнат въпреки липсата на грижи. Като нея. Като тяхната връзка.
Апартаментът. Наследството от баба ѝ. Не беше просто имот. Беше спомен. Беше обещание. Беше нейната свобода. Баба ѝ, една силна и независима жена, винаги ѝ повтаряше: „Никога не разчитай на мъж за сигурността си, Лариса. Имай си своето. Своето убежище. Своята възглавница.“ И Лариса беше послушала. Беше запазила апартамента, въпреки настояванията на Денис да го продадат още преди години, когато „бизнесът“ му за пръв път имаше нужда от „свежи пари“. Тогава тя се беше съгласила да ипотекират общия им апартамент. Грешка. Огромна грешка. Сега той искаше и последното ѝ.
Тя усети парене в очите, но не позволи на сълзите да потекат. Не пред него, не и пред себе си. Беше време да спре да бъде жертва. Беше време да се бори.
Глава Втора: Скрити течения
След онзи ден, атмосферата в дома им се сгъсти до нетърпимост. Денис се движеше като призрак, обвит в мълчание и студенина. Думите му бяха редки, наситени с упрек и презрение. Той избягваше погледа ѝ, сякаш тя беше някаква досадна пречка, а не негова съпруга. Лариса от своя страна, се беше отдръпнала в себе си. Тя изпълняваше ежедневните си задължения механично, но сърцето ѝ беше заключено зад стени от лед.
Дъщеря им, малката Ана, усещаше напрежението. Шестгодишните ѝ очи се местеха между родителите ѝ, изпълнени с объркване и страх. Тя започна да рисува тъмни, начумерени лица и да се буди нощем с писъци. Лариса се опитваше да я успокои, да я прегърне, да ѝ обясни, че всичко е наред, но знаеше, че лъже. Нищо не беше наред.
Една вечер, докато Ана спеше, Лариса седеше в хола, взирайки се в тъмнината. Чу стъпките на Денис, който влизаше в стаята. Той седна на дивана срещу нея, светлината от уличната лампа осветяваше профила му.
— Размисли ли? — гласът му беше тих, но изпълнен с очакване.
Лариса поклати глава.
— Няма какво да размислям. Отговорът ми е същият.
Въздишка. Дълга, отегчена въздишка.
— Лариса, бъди разумна. Това е най-доброто за нас. За Ана. За бъдещето ни. Аз съм намерил начин да излезем от тази безизходица. Ти просто трябва да ми се довериш.
— Доверие? — повтори тя, а в гласа ѝ се прокрадна горчивина. — Колко пъти съм ти се доверявала, Денис? Колко пъти съм ти давала всичко, което имам, а ти си го пропилявал? Помниш ли онова с вноса на автомобили? А после с веригата за бързо хранене? Всеки път едно и също. Големи обещания, големи загуби. И накрая аз съм тази, която трябва да се справя с последствията.
Той се изправи рязко.
— Това е различно! Този път съм сигурен! Имам партньори, сериозни хора. Това е голяма сделка, Лариса. Ще ни изстреля нагоре.
— Кои са тези партньори? — попита тя, подозрението ѝ нарастваше. Денис винаги беше потаен относно бизнеса си, особено когато нещата вървяха зле.
Той се поколеба.
— Не е твоя работа. Важното е, че са надеждни. И имат нужда от бързи пари. Затова и предлагат толкова добра цена за апартамента.
— Защо не вземеш кредит от банка? — настоя Лариса.
— Защото банките не дават на хора с моята кредитна история, Лариса! — избухна той. — Заради предишните провали, разбира се! Заради теб, защото не ме подкрепи достатъчно!
Обвинението беше несправедливо и жестоко. Тя го погледна с болка в очите.
— Аз те подкрепях, Денис. Подкрепях те докато не остана нищо за подкрепа. Докато не започна да тегля заеми от приятели, които никога не върна. Докато не започна да лъжеш.
Той замръзна. Думата „лъжеш“ увисна във въздуха между тях като тежък облак.
— Аз никога не съм те лъгал! — изрева той.
— Ами онова пътуване до чужбина? Когато каза, че си на бизнес среща, а после разбрах, че си бил в казино? — гласът ѝ беше тих, но пронизителен. — Ами онези „инвестиции“, които се оказаха пирамидални схеми?
Денис пребледня. Той се беше опитал да скрие тези неща, да ги замете под килима на тяхното съществуване. Но Лариса не беше забравила. Тя беше събирала тези малки лъжи и предателства, парче по парче, докато не се беше изградила цяла мозайка от разочарование.
— Това е минало! — изсъска той. — Сега е различно! Апартаментът, Лариса! Или ще го прехвърлиш доброволно, или ще намеря начин да го направя без твоето съгласие! И тогава ще съжаляваш, че не си ме послушала!
Той излезе от стаята, тряскайки вратата след себе си. Лариса остана сама, трепереща. Заплахата му беше по-сериозна от всякога. Тя знаеше, че Денис е способен на много, когато е притиснат до стената. Но този път, тя също беше притисната. И нямаше да отстъпи.
На следващия ден Лариса се обади на своя адвокат, една възрастна, но проницателна жена на име Емилия. Емилия беше приятелка на баба ѝ и беше поела всички правни въпроси, свързани с наследството.
— Емилия, имам проблем — започна Лариса, гласът ѝ трепереше.
Тя обясни ситуацията, думите излизаха на пресекулки. Емилия я изслуша търпеливо, без да я прекъсва. Когато Лариса свърши, настъпи дълга тишина.
— Разбирам, мила — каза накрая Емилия. — Денис винаги е бил… амбициозен. Но това е прекалено. Апартаментът е изцяло на твое име, нали?
— Да. Баба го прехвърли на мен преди да почине.
— Добре. Това е ключово. Той не може просто да го продаде без твоето съгласие. Но може да се опита да те принуди. Или да използва някакви вратички.
— Какви вратички? — Лариса усети как сърцето ѝ се свива.
— Например, ако имаш общи дългове, той може да се опита да докаже, че апартаментът е част от семейното имущество, което трябва да покрие тези дългове. Или да те заплаши с нещо друго. Трябва да бъдем много внимателни.
— Какво да правя?
— Засега, не подписвай нищо. Абсолютно нищо. И не му давай достъп до никакви документи, свързани с имота. Ще проуча ситуацията и ще се свържа с теб. Не се тревожи, Лариса. Няма да позволим да те измамят.
Думите на Емилия ѝ вдъхнаха малко кураж. Но страхът остана. Денис беше непредсказуем, когато беше отчаян. А той определено изглеждаше отчаян.
През следващите дни Лариса започна да забелязва странни неща. Денис прекарваше часове на телефона, говорейки тихо и прикрито. Веднъж чу как споменава името на някакъв „Иван“ и „бърза сделка“. Той започна да се прибира по-късно, а миризмата на евтин парфюм по дрехите му не остана незабелязана. Лариса се опита да игнорира това, да се съсредоточи върху основния проблем – апартамента. Но подозрението се прокрадваше като студена змия в гърдите ѝ.
Една вечер, докато Денис беше под душа, телефонът му иззвъня. Тя видя името „Иван“ на екрана. Пръстите ѝ се поколебаха, но любопитството надделя. Тя вдигна.
— Ало? — гласът ѝ беше тих.
— Денис? — чу се груб мъжки глас. — Какво става? Защо не вдигаш? Имаш ли парите? Иван чака.
Лариса замръзна.
— Аз съм Лариса, съпругата му. Денис е под душа.
Настъпи тишина. После мъжът се изсмя.
— А, съпругата. Значи Денис не ти е казал, а? Че е затънал до гуша. Че е взел пари от хора, които не се шегуват. И че ако не върне парите, ще има сериозни последствия. За него. И за теб.
Сърцето на Лариса подскочи в гърдите ѝ.
— Какви пари? За какво говорите?
— О, той ще ти обясни. Или по-скоро, ще му се наложи. Кажи му, че крайният срок е утре. И ако няма парите, ще му изпратим „поздрави“.
Мъжът затвори. Лариса остана с телефона в ръка, дишайки тежко. Светът около нея се завъртя. Денис беше затънал в дългове. Отново. И този път, изглежда, беше много по-сериозно. „Сериозни последствия.“ „Поздрави.“ Кой беше този Иван? И какво означаваше всичко това?
Когато Денис излезе от банята, Лариса го чакаше. Лицето ѝ беше бледо, очите ѝ горяха от гняв и страх.
— Кой е Иван? — попита тя, гласът ѝ беше тих, но изпълнен с опасност.
Денис замръзна. Погледът му се стрелна към телефона, който лежеше на масата.
— Никой. Просто някакъв познат.
— Не лъжи! — избухна тя. — Току-що говорих с него! Каза, че си затънал в дългове! Че имаш срок до утре! Какво си направил, Денис?!
Той се опита да се усмихне, но усмивката му беше несигурна.
— Нищо сериозно, Лариса. Просто малко… забавяне с един проект. Ще се оправя.
— Забавяне ли? Той каза „сериозни последствия“! Каза, че ще изпрати „поздрави“! За какво става въпрос?!
Денис се свлече на дивана, покривайки лицето си с ръце. Раменете му се разтресоха.
— Добре, добре! Ще ти кажа! Но не се ядосвай. Аз го направих за нас.
Лариса седна до него, сърцето ѝ биеше като барабан.
— Казвай.
Той вдигна глава. Очите му бяха пълни със страх.
— Взех пари от… от едни хора. За да финансирам новия бизнес. Обещах им голяма печалба. Но нещата се забавиха. И сега искат парите си обратно. С лихвите.
— Колко пари? — прошепна Лариса.
— Много. Твърде много. И ако не ги върна до утре… — той преглътна тежко. — Те не са като банките. Те не се шегуват.
— И затова искаш да продадеш апартамента ми? За да покриеш собствените си дългове?! — гневът ѝ избухна. — За да спасиш собствената си кожа?!
— За нас е, Лариса! За нас! Ако аз пропадна, и ти ще пропаднеш! И Ана! Ние сме семейство!
— Не! — изкрещя тя. — Аз не съм част от твоите престъпни схеми! Аз не съм част от твоите дългове! Апартаментът е моята сигурност! Моята!
— Нямаш избор! — изрева той. — Ако не го продадеш, ще ни отнемат всичко! Ще загубим и този апартамент! Ще загубим всичко!
Лариса го погледна. В очите му нямаше разкаяние, само страх и отчаяние. Той беше готов да пожертва нейната сигурност, нейното бъдеще, за да се спаси. И в този момент тя разбра. Разбра, че този брак е мъртъв. Разбра, че трябва да се спаси. И да спаси Ана.
— Няма да го продам — каза тя, гласът ѝ беше студен и твърд. — Намери си друг начин, Денис. Аз няма да бъда твоя спасителка.
Тя се изправи и излезе от стаята, оставяйки го сам в тъмнината. В този момент Лариса взе решение. Решение, което щеше да промени живота ѝ завинаги.
Глава Трета: Сянката на миналото
След онзи разговор, Лариса знаеше, че времето ѝ изтича. Заплахата на Денис беше реална, а хората, от които беше взел пари, звучаха още по-страшно. Тя се чувстваше като в капан, но в същото време усещаше прилив на неочаквана сила. Нямаше да позволи на Денис да я унищожи.
На сутринта, докато Денис още спеше, Лариса се обади отново на Емилия.
— Емилия, трябва да се видим веднага. Спешно е.
Емилия се съгласи да я приеме още същия ден. Когато Лариса пристигна в офиса ѝ, старата адвокатка я посрещна с топла, но загрижена усмивка.
— Седни, Лариса. Изглеждаш разстроена.
Лариса разказа всичко. За разговора с Иван, за дълговете на Денис, за заплахите. Емилия я слушаше внимателно, от време на време си записваше нещо в бележника.
— Значи така — каза Емилия, когато Лариса свърши. — Денис е затънал дълбоко. И не е сам. Тези „Иван“ и „хора“ звучат като сериозни играчи. Може би дори свързани с организираната престъпност.
Лариса пребледня.
— Но какво да правя? Апартаментът е единственото, което имам.
— Трябва да действаме бързо. Първо, ще подадем молба за обезпечителна мярка върху апартамента. Това ще предотврати всякакви опити на Денис да го продаде или да го ипотекира без твоето съгласие. Второ, ще започнем процедура по развод.
— Развод? — Лариса се поколеба. Въпреки всичко, идеята за развод я плашеше. Тя беше свикнала с Денис, с рутината, дори с конфликтите.
— Да, развод. Това е единственият начин да се разграничиш от неговите дългове и проблеми. Ако останеш омъжена за него, неговите кредитори могат да се опитат да посегнат на общото ви имущество. А ако апартаментът е на твое име, той ще бъде защитен.
— Ами Ана?
— Ще поискаме пълни родителски права за теб. Денис не изглежда като стабилен родител в момента.
Лариса кимна. Болката от предстоящия развод беше силна, но облекчението от възможността да се спаси беше по-голямо.
— Ами ако той се опита да ми навреди? Или на Ана?
Емилия сериозно я погледна.
— Затова трябва да бъдем много внимателни. Ще подадем и молба за ограничителна заповед, ако е необходимо. Но най-важното е да не го предизвикваш. И да не му даваш никаква информация.
През следващите дни животът на Лариса се превърна в поредица от срещи с адвокати, попълване на документи и опити да скрие всичко от Денис. Той продължаваше да настоява за апартамента, но тонът му ставаше все по-отчаян. Лариса го отбягваше, измисляйки си извинения.
Един следобед, докато Лариса беше в банката, за да провери документите за апартамента, телефонът ѝ иззвъня. Беше непознат номер.
— Ало? — каза тя.
— Лариса? — чу се мъжки глас, който не познаваше. Гласът беше спокоен, но с лека заплашителна нотка. — Казвам се Камен. Чух, че имаш проблеми с Денис.
Сърцето на Лариса подскочи.
— Кой сте вие? Откъде знаете?
— Аз съм… един от хората, на които Денис дължи пари. Повече, отколкото можеш да си представиш. И аз не съм като Иван. Аз съм по-търпелив. Но и по-опасен.
Лариса замръзна.
— Какво искате от мен?
— Апартамента. Разбира се. Чух, че е доста ценен. И Денис ни го обеща. В замяна на… някои услуги.
— Апартаментът е мой! — изсъска тя. — И няма да го дам!
Камен се изсмя.
— О, ще го дадеш. Или ще имаш много проблеми. Ти и малката ти дъщеря. Не искаш това, нали?
Кръвта замръзна във вените на Лариса. Заплахата към Ана беше прекалено.
— Не смейте да докосвате дъщеря ми! — изкрещя тя.
— Тогава помисли внимателно. Имаш два дни. Ако не прехвърлиш апартамента, ще се наложи да предприемем… други мерки. И те няма да ти харесат.
Той затвори. Лариса стоеше в банката, трепереща. Денис я беше вкарал в нещо много по-голямо и опасно, отколкото си беше представяла. Тя беше сама срещу хора, които не се интересуваха от закони или морал.
Веднага след това Лариса се обади на Емилия.
— Емилия, имам нов проблем. По-голям. Заплашиха Ана.
Емилия беше шокирана.
— Това е сериозно, Лариса. Трябва да се свържем с полицията.
— Не! — Лариса беше категорична. — Не мога да се доверя на полицията. Тези хора са опасни. Може да са навсякъде.
— Тогава какво предлагаш?
— Трябва да се скрия. Аз и Ана. Някъде, където никой няма да ни намери.
Емилия се замисли.
— Имам един познат. Бивш полицай, сега работи като частен детектив. Казва се Мартин. Може би той ще може да ти помогне. Той е дискретен и надежден.
Лариса се съгласи. Всяка надежда беше по-добра от нищо.
Същата вечер, докато Денис беше излязъл, Лариса започна да събира най-необходимото. Няколко дрехи за нея и Ана, малко пари, документите за апартамента, които беше взела от банката. Сърцето ѝ се късаше, докато гледаше спящата Ана. Не искаше да я плаши, да я изважда от познатия ѝ свят. Но нямаше избор.
Когато Денис се прибра, тя вече го чакаше.
— Трябва да поговорим — каза тя, гласът ѝ беше студен.
Той я погледна изненадано.
— Какво? Отново ли за апартамента?
— Не. За теб. За твоите дългове. И за хората, които те преследват.
Денис пребледня.
— Какво знаеш?
— Знам достатъчно. Знам, че си взел пари от хора, които не се шегуват. Знам, че са ме заплашили. И знам, че няма да позволя да ни въвлечеш в това.
— Но Лариса, аз…
— Край. — Тя го прекъсна. — Край на всичко. Аз и Ана си тръгваме.
Очите му се разшириха.
— Какво? Къде ще отидете?
— Не е твоя работа. И не смей да ни търсиш. Ако се опиташ, ще съжаляваш.
Тя грабна чантата си и тръгна към вратата.
— Лариса, моля те! — извика той. — Не ме оставяй! Аз съм в опасност!
Тя се обърна.
— Ти сам си го причини, Денис. Аз няма да плащам за твоите грешки.
И излезе, оставяйки го сам в празния дом. Сърцето ѝ се късаше, но знаеше, че постъпва правилно. За себе си. За Ана. За тяхното бъдеще.
Глава Четвърта: Бягството
Нощта беше тъмна и студена, когато Лариса и Ана напуснаха дома си. Малката Ана спеше в скута на майка си, увита в топло одеяло, без да подозира за драмата, която се разиграваше. Лариса шофираше бавно, ръцете ѝ бяха стиснати здраво около волана. Всяка сянка ѝ се струваше подозрителна, всеки шум я караше да подскача. Чувстваше се като беглец, преследвана от невидими врагове.
Емилия беше уредила среща с Мартин в малко кафене на края на града. Мястото беше почти празно в този късен час, осветено от приглушена светлина. Мартин беше едър мъж с проницателни сини очи и белязано лице, което издаваше дългогодишен опит в опасни ситуации.
— Здравейте, Лариса — каза той, когато тя влезе. Гласът му беше дълбок и успокояващ. — Емилия ми обясни ситуацията.
Лариса седна срещу него, Ана все още спеше в ръцете ѝ. Тя му разказа всичко, повтаряйки детайлите за Денис, за Иван, за Камен и заплахите. Мартин я слушаше внимателно, от време на време кимаше.
— Разбирам — каза той, когато тя свърши. — Ситуацията е сериозна. Тези хора не се шегуват. Имат дълги пипала.
— Можете ли да ни помогнете? — попита Лариса, гласът ѝ беше изпълнен с отчаяние.
— Мога да се опитам да ви осигуря безопасно място за известно време — каза Мартин. — Имам една къща извън града, на отдалечено място. Никой няма да ви търси там. Но трябва да сте наясно, че това е временно решение. Те няма да се откажат лесно от парите си.
— Колко ще струва? — попита Лариса.
Мартин се усмихна леко.
— Засега, нищо. Емилия е моя стара приятелка. Ще ви помогна. Но ако нещата се усложнят, ще трябва да обсъдим таксите.
Лариса кимна с облекчение.
— Благодаря ви.
Мартин я заведе до къщата си. Тя беше малка, но уютна, скрита сред гъста гора. Нямаше съседи на километри. Чувстваше се като в убежище, далеч от света, който я преследваше.
През следващите дни Лариса и Ана живееха в изолация. Ана беше объркана от внезапната промяна, но Лариса се опитваше да я забавлява, да я разсейва. Тя разказваше приказки, играеха игри, рисуваха. Но в сърцето си Лариса знаеше, че това не може да продължи вечно.
Мартин ги посещаваше всеки ден, носеше им храна и новини. Той беше започнал да разследва Денис и неговите „партньори“.
— Денис е затънал до гуша — каза Мартин една сутрин. — Взел е пари от лихвари, които са свързани с голяма престъпна организация. Тези хора не прощават. Апартаментът ти е единственото, което може да го спаси.
— Но аз няма да го дам — каза Лариса твърдо.
— Знам. И това е проблемът. Те ще те притискат. Може да се опитат да те изнудват. Или да те заплашат по-сериозно.
— Какво да правя?
— Трябва да измислим начин да се справим с тези хора. Или да ги накараме да се откажат, или да намерим доказателства срещу тях, за да ги предадем на властите.
Лариса се замисли.
— Ами ако Денис им каже къде сме?
— Той не знае. Никой не знае. Освен аз и Емилия. И аз се погрижих да не ви проследят.
Дните минаваха бавно. Лариса усещаше как напрежението я изтощава. Тя беше постоянно нащрек, всяка сянка, всеки шум я караше да подскача. Ана започна да задава въпроси.
— Мамо, кога ще се приберем вкъщи? Липсва ми татко.
Думите на Ана пронизаха сърцето на Лариса. Тя прегърна дъщеря си силно.
— Скоро, миличка. Много скоро. Просто трябва да изчакаме малко.
Но Лариса не беше сигурна. Колко дълго можеха да се крият? Колко дълго можеше да живее в постоянен страх?
Една вечер, докато Мартин беше на посещение, той получи обаждане. Лицето му стана сериозно.
— Какво става? — попита Лариса.
— Денис е изчезнал — каза Мартин. — От няколко дни никой не го е виждал. Телефонът му е изключен.
Лариса усети странна смесица от облекчение и страх. Облекчение, че той вече не можеше да я заплашва. Страх, че може би му се е случило нещо лошо. И че тя може да е следващата.
— Ами хората, на които дължи пари?
— Те също го търсят. И не са щастливи.
— Значи сега ще дойдат за мен?
Мартин кимна.
— Вероятно. Трябва да бъдем готови.
Той започна да прави приготовления. Инсталира допълнителни камери за наблюдение около къщата, провери всички прозорци и врати. Лариса му помагаше, но сърцето ѝ биеше лудо.
На следващата сутрин, Лариса се събуди от странен шум. Тя погледна през прозореца. В далечината, по черния път, се виждаше кола. Бавно се приближаваше към къщата.
— Мартин! — извика тя.
Мартин вече беше буден. Той взе оръжие от шкафа и се приближи до прозореца.
— Приготви се, Лариса. Изглежда, че са ни намерили.
Лариса грабна Ана и я прегърна силно. Страхът я парализираше, но инстинктът ѝ за самосъхранение надделя. Тя беше готова да се бори. За себе си. За Ана.
Колата спря пред къщата. От нея излязоха двама мъже. Единият беше висок и мускулест, с бръсната глава и татуировки по врата. Другият беше по-нисък, с остри черти и студени очи. Лариса разпозна Камен.
— Лариса! — извика Камен. — Знаем, че си вътре! Излез доброволно и ни дай апартамента! Иначе ще стане лошо!
Мартин се показа на прозореца.
— Няма да получите нищо от нея! Вървете си!
Камен се изсмя.
— О, Мартин. Старият полицай. Мислиш ли, че можеш да ни спреш? Ние сме много повече от теб.
И тогава Лариса чу още нещо. Шум от коли, които се приближаваха от другата посока. Още три коли спряха пред къщата. От тях излязоха още мъже. Бяха поне десет.
Мартин пребледня.
— По дяволите.
Лариса усети как надеждата я напуска. Бяха прекалено много. Нямаха шанс.
— Какво ще правим? — прошепна тя.
Мартин я погледна. В очите му имаше решителност.
— Ще се бием.
Глава Пета: Обсадата
Напрежението в къщата беше осезаемо. Мартин се движеше бързо, но премерено, проверявайки всяка възможна точка за нападение. Лариса държеше Ана здраво до себе си, сърцето ѝ биеше като лудо. Тя усещаше студения метал на оръжието, което Мартин държеше в ръка – пистолет, който изглеждаше твърде голям и опасен.
— Лариса, слушай ме внимателно — каза Мартин, гласът му беше тих, но твърд. — Ще се опитам да ги забавя. Ти трябва да вземеш Ана и да избягаш през задния вход. Има една пътека, която води към реката. Следвай я, докато стигнеш до стария мост. Оттам ще се опиташ да хванеш някакъв транспорт. Разбра ли?
Лариса поклати глава.
— Няма да те оставя.
— Нямаш избор! — изсъска Мартин. — Ана има нужда от теб! Аз ще ги задържа.
— Но…
— Няма време за спорове! — прекъсна я той. — Трябва да тръгвате! Сега!
В този момент се чу силен трясък от входната врата. Мъжете отвън се опитваха да я разбият.
— Върви! — извика Мартин, бутайки я към задния вход.
Лариса, обзета от паника, грабна Ана и се втурна навън. Студеният въздух я удари в лицето. Тя се втурна през гъстата гора, следвайки тясната пътека, която Мартин ѝ беше показал. Клоните се блъскаха в лицето ѝ, корени се оплитаха в краката ѝ. Ана плачеше тихо, но Лариса нямаше време да я успокоява. Трябваше да бяга. Трябваше да спаси дъщеря си.
Зад гърба ѝ се чуха изстрели. Един, после втори, трети. Сърцето ѝ се сви. Мартин. Дали беше добре? Дали щеше да успее да ги задържи достатъчно дълго?
Тя продължи да бяга, без да поглежда назад. Пътеката беше стръмна и хлъзгава. Ана се държеше здраво за нея, лицето ѝ беше заровено в рамото на майка си.
Накрая, след безкрайно дълги минути, Лариса видя реката. И стария мост. Беше стар, дървен, полуразрушен. Но беше път към свободата.
Тя се покатери на моста, дишайки тежко. Погледна назад към къщата. Оттам се издигаше дим. И чуваше викове.
— Мамо, страх ме е! — проплака Ана.
— Всичко ще бъде наред, миличка — прошепна Лариса, прегръщайки я силно. — Всичко ще бъде наред.
Тя продължи по моста, краката ѝ бяха тежки като олово. От другата страна на моста имаше черен път. Лариса знаеше, че трябва да вървят по него, докато не стигнат до някое населено място.
Но преди да успее да направи и няколко крачки, чу шум от кола. Откъм пътя, откъдето идваха. Сърцето ѝ замръзна. Бяха я проследили.
Колата спря до нея. От нея излязоха двама мъже. Единият беше Камен. Другият беше непознат, но лицето му беше студено и безмилостно.
— Ето те и теб, Лариса — каза Камен, усмивката му беше злобна. — Мислиш ли, че можеш да ни избягаш? Никой не може да ни избяга.
Лариса притисна Ана към себе си.
— Оставете ни на мира!
— Няма как — каза другият мъж. — Имаш нещо, което ни принадлежи. Апартамента. Или ще ни го дадеш доброволно, или ще го вземем по трудния начин. И тогава няма да ти хареса.
Лариса погледна към реката. Водата течеше бурно, студена и тъмна. Нямаше къде да избяга.
— Няма да го получите — прошепна тя.
Камен се приближи до нея.
— Не бъди глупава, Лариса. Помисли за дъщеря си. Искаш ли да я видиш как страда?
Лариса усети как гневът се надига в нея. Тя нямаше да позволи да я заплашват с Ана.
— Няма да получите нищо от мен! — изкрещя тя.
Камен се усмихна.
— Добре. Значи ще го направим по трудния начин.
Той протегна ръка, за да я хване. В този момент, Лариса действаше инстинктивно. Тя се наведе, грабна камък от земята и го хвърли по Камен. Камъкът го удари в главата. Той изкрещя и се свлече на земята.
Другият мъж извади пистолет.
— Глупачка!
Лариса грабна Ана и скочи в реката. Студената вода я погълна. Тя се бореше да изплува, държейки Ана здраво над водата. Речното течение беше силно, дърпаше ги надолу.
Мъжът на брега започна да стреля. Куршумите свистяха покрай тях. Лариса се гмурна под водата, държейки Ана до себе си. Сърцето ѝ биеше лудо.
Когато изплува, видя, че мъжете се приближават към брега. Нямаше време. Трябваше да плува.
Тя плуваше срещу течението, опитвайки се да се скрие зад скалите. Ана плачеше, но Лариса ѝ шепнеше успокоителни думи.
— Всичко ще бъде наред, миличка. Мама е тук.
Накрая, след безкрайно дълго плуване, Лариса успя да стигне до другия бряг. Беше изтощена, премръзнала, но жива. Ана също.
Тя се покатери на брега, дърпайки Ана след себе си. Двете бяха мокри до кости, трепереха от студ и страх.
— Мамо, студено ми е — проплака Ана.
— Знам, миличка. Но сме в безопасност.
Лариса погледна назад към реката. Мъжете бяха изчезнали. Засега.
Тя знаеше, че това е само началото. Войната за апартамента тепърва започваше. Но сега, тя имаше нова цел. Да защити Ана. И да отмъсти на Денис за всичко, което им беше причинил.
Глава Шеста: Неочакван съюзник
След като излязоха от реката, Лариса и Ана се движеха като призраци през гората. Дрехите им бяха мокри и тежки, а студът пронизваше костите им. Ана трепереше и кашляше, а Лариса се чувстваше безпомощна. Трябваше да намерят подслон, и то бързо.
Докато вървяха, Лариса забеляза светлина в далечината. Малка, приглушена светлина, която проблясваше между дърветата. Надявайки се, че е някаква къща или хижа, тя се насочи към нея.
След известно време стигнаха до малка, порутена постройка. Изглеждаше като стара ловна хижа, изоставена от години. Но от прозореца ѝ се процеждаше светлина. Лариса се поколеба. Дали беше безопасно? Но нямаха друг избор.
Тя почука на вратата. Настъпи тишина. После вратата се отвори бавно и отвътре се показа мъж. Беше възрастен, с бяла брада и уморени очи. Но погледът му беше проницателен.
— Какво търсите тук в този час? — попита той, гласът му беше дрезгав.
— Изгубихме се — каза Лариса, опитвайки се да звучи спокойно. — Имате ли нещо топло? Дъщеря ми е премръзнала.
Мъжът ги огледа внимателно. После кимна.
— Влезте.
Той ги пусна вътре. Хижата беше малка, но уютна, с камина, в която гореше огън. Въздухът беше изпълнен с миризма на дърва и билки.
— Седнете до огъня — каза мъжът. — Ще ви донеса сухи дрехи и нещо топло за пиене.
Лариса седна до огъня, прегръщайки Ана. Топлината започна да се връща в крайниците ѝ. Мъжът им донесе стари, но чисти дрехи и горещ билков чай.
— Благодаря ви — каза Лариса.
— Няма защо — каза мъжът. — Казвам се Стоян. А вие?
— Лариса. А това е Ана.
Стоян ги погледна внимателно.
— Изглеждате като хора, които са видели много.
Лариса се поколеба. Дали да му се довери? Нямаше избор.
Тя му разказа всичко. За Денис, за дълговете, за Камен и хората му, за бягството през реката. Стоян я слушаше внимателно, без да я прекъсва.
Когато тя свърши, той въздъхна.
— Значи така. Тези хора са опасни. Аз ги познавам. Работил съм с тях преди години.
Лариса го погледна изненадано.
— Вие?
— Да. Бил съм част от този свят. Но се оттеглих. Исках да живея спокойно. Но изглежда, че миналото ме настига.
— Можете ли да ни помогнете? — попита Лариса.
Стоян се замисли.
— Може би. Аз знам как мислят. Знам как действат. Но ще бъде опасно.
— Нямам избор — каза Лариса. — Трябва да защитя дъщеря си.
Стоян кимна.
— Добре. Ще ви помогна. Но трябва да ми се доверите напълно. И да правите всичко, което ви кажа.
Лариса се съгласи. В този момент Стоян беше единствената ѝ надежда.
През следващите дни Стоян ги обучаваше. Учеше ги как да се движат тихо в гората, как да се крият, как да се защитават. Той беше бивш военен, с богат опит в оцеляването. Лариса се учеше бързо, водена от инстинкта си за самосъхранение. Ана също се адаптираше, въпреки че беше малка. Тя започна да гледа на Стоян като на дядо.
Един ден, докато тренираха в гората, Стоян спря.
— Чувате ли това? — попита той.
Лариса се ослуша. Чуваше се далечен шум от коли.
— Приближават се — каза Стоян. — Трябва да се скрием.
Те се скриха в гъсталака. Колите спряха близо до хижата. От тях излязоха мъже. Лариса разпозна Камен.
— Претърсете района! — извика Камен. — Трябва да ги намерим!
Мъжете започнаха да претърсват гората. Лариса и Ана се криеха, дишайки тихо. Стоян ги наблюдаваше внимателно.
— Трябва да ги отвлечем — прошепна Стоян. — Да ги накараме да мислят, че сме изчезнали.
Той измисли план. Докато мъжете претърсваха гората, Стоян успя да се промъкне до една от колите им. Той изпусна гумите и повреди двигателя. Когато мъжете се върнаха, видяха, че колата им е повредена.
— По дяволите! — изруга Камен. — Какво става тук?
— Изглежда, че някой ни е изиграл — каза един от мъжете.
— Трябва да се върнем и да донесем друга кола — каза Камен. — Но няма да се откажем! Ще ги намерим!
Мъжете си тръгнаха, оставяйки повредената кола. Лариса и Стоян излязоха от скривалището си.
— Добре свършена работа — каза Лариса.
— Това е само началото — каза Стоян. — Те ще се върнат. Но сега имаме малко време.
Стоян ги заведе до скривалище, което беше изградил преди години. Подземна землянка, скрита дълбоко в гората. Беше малка, но сигурна, с достатъчно провизии за няколко дни.
— Ще останем тук, докато не измислим следващия си ход — каза Стоян. — Трябва да се свържем с Емилия. Тя може да ни помогне да намерим информация за тези хора.
Лариса кимна. Чувстваше се по-сигурна със Стоян. Той беше опитен, спокоен и знаеше как да се справя с опасностите. Но знаеше, че битката тепъркова започваше. И че ще бъде дълга и трудна.
Глава Седма: Разкрития и нови заплахи
В тъмнината на подземната землянка, Лариса се чувстваше едновременно в безопасност и в капан. Ана спеше спокойно до нея, но сънят на Лариса беше неспокоен, изпълнен с кошмари за преследвачи и изстрели. Стоян седеше до входа, наблюдавайки мрака навън. Неговото присъствие беше успокояващо, но и напомняше за опасността, която ги дебнеше.
На сутринта Стоян успя да се свърже с Емилия чрез сателитен телефон, който носеше със себе си. Разговорът беше кратък и накъсан, но Лариса чу достатъчно, за да разбере, че Денис все още е в неизвестност, а хората на Камен са все по-настоятелни.
— Емилия е успяла да разбере нещо за Камен — каза Стоян, когато приключи разговора. — Той е дясната ръка на един много влиятелен и безскрупулен бизнесмен, на име Виктор. Виктор е известен с това, че „помага“ на провалени бизнесмени като Денис, като им отпуска заеми с нечовешки лихви. А когато не могат да върнат парите, той взема всичко, което имат.
Лариса усети студена вълна по гърба си.
— Значи Денис е попаднал в мрежата на този Виктор?
— Точно така. И апартаментът ти е единственото, което може да го спаси от гнева на Виктор. Или поне така си мисли.
— Ами ако Денис е мъртъв? — прошепна Лариса.
Стоян я погледна сериозно.
— Не можем да изключим тази възможност. Но дори и да е така, тези хора няма да спрат. Те ще искат парите си. Апартаментът е тяхната цел.
— Какво можем да направим?
— Трябва да намерим доказателства срещу Виктор. Нещо, което да го изобличи и да го накара да се оттегли. Емилия ще се опита да събере информация за неговите незаконни дейности. А аз ще се опитам да разбера къде се намира Денис. Може би той знае нещо, което може да ни помогне.
През следващите дни Стоян излизаше от землянката, за да събира информация. Той се връщаше с новини за движението на хората на Камен, за техните планове. Лариса се чувстваше все по-напрегната.
Един следобед, докато Стоян беше излязъл, Лариса чу шум отвън. Не беше шум от кола, а по-скоро от стъпки. Тя грабна Ана и се скри в най-отдалечения ъгъл на землянката.
Входът се отвори бавно. Лариса затаи дъх. Отвътре се показа мъжка фигура. Беше Денис.
Лариса излезе от скривалището си.
— Денис! — прошепна тя.
Той беше блед, изтощен, с разкъсани дрехи и кървяща рана на ръката. Изглеждаше като призрак.
— Лариса! — гласът му беше слаб. — Трябва да ми помогнеш! Те ме преследват!
Лариса се поколеба. Гневът ѝ към него беше силен, но виждайки го в такова състояние, тя не можеше да го остави.
— Какво се е случило? — попита тя.
Денис се свлече на земята.
— Опитах се да избягам. Но те ме намериха. Бил съм в плен. Успях да избягам. Но те са по петите ми.
— Кои са те? Хората на Камен?
— Да. И Виктор. Той е чудовище. Каза, че ако не върна парите, ще ме убие. И ще намери теб и Ана.
Лариса усети как сърцето ѝ се свива.
— Защо си взел пари от такива хора, Денис? Защо?
— Мислех, че ще се справя! Мислех, че ще направя сделката на живота си! Но те ме измамиха! Всичко беше капан!
Той започна да плаче. Лариса го погледна. В очите му имаше истински страх.
— Какво можем да направим? — попита тя.
— Трябва да изчезнем. Да се скрием някъде, където никой няма да ни намери.
В този момент Стоян се върна. Той видя Денис и лицето му стана сериозно.
— Денис. Значи си успял да избягаш.
— Стоян! — Денис го погледна с облекчение. — Моля те, помогни ни!
Стоян кимна.
— Знам. Но сега имаме по-голям проблем. Те знаят, че си тук. И ще дойдат за теб.
— Какво ще правим? — попита Лариса.
— Трябва да се преместим — каза Стоян. — Веднага. И да измислим нов план.
Той започна да събира нещата си. Лариса му помагаше. Денис седеше на земята, треперещ. Ана го гледаше с любопитство.
— Татко! — прошепна тя.
Денис я погледна. В очите му имаше болка и срам.
— Здравей, миличка.
Лариса знаеше, че присъствието на Денис усложняваше всичко. Но не можеше да го остави. Той беше бащата на Ана. И може би знаеше нещо, което можеше да им помогне да се измъкнат от тази ситуация.
— Какво знаеш за Виктор? — попита Лариса.
Денис се замисли.
— Той има много пари. И много връзки. Работи с хора от правителството, с полицията. Никой не смее да му се противопостави.
— А някакви доказателства срещу него? Нещо, което може да го изобличи?
Денис поклати глава.
— Не знам. Той е много внимателен. Всичко е скрито. Но има един човек. Неговият счетоводител. Казва се Методи. Той знае всичко.
— Къде е този Методи?
— Не знам. Виктор го държи скрит. Но ако го намерим, той може да ни помогне.
Стоян ги погледна.
— Значи имаме нова цел. Да намерим Методи.
Лариса кимна. Надеждата се върна в нея. Може би имаше начин да се измъкнат от това. Но знаеше, че ще бъде опасно. И че ще трябва да се изправят срещу Виктор.
Глава Осма: Планът
След като Денис се присъедини към тях, динамиката в землянката се промени. Лариса беше раздвоена между гнева и съчувствието. Денис беше слаб и уплашен, но все още носеше отговорност за кошмара, в който бяха попаднали. Стоян оставаше спокоен и прагматичен, съсредоточен върху следващата стъпка.
— Значи Методи — каза Стоян, докато разгъваше карта на района. — Ако е счетоводител на Виктор, най-вероятно е някъде, където Виктор може да го контролира. Може би в някое от неговите имения или скривалища.
— Виктор има няколко имота — каза Денис, гласът му все още трепереше. — Един огромен комплекс на брега на езерото. Една вила в планината. И един апартамент в центъра на града.
— Кой от тях е най-вероятно да държи Методи? — попита Лариса.
— Вероятно комплексът на езерото — каза Денис. — Там има много охрана. И е изолиран.
Стоян кимна.
— Добре. Ще започнем оттам. Но първо, трябва да се погрижим за теб, Денис. Раната ти трябва да се почисти.
Лариса, въпреки нежеланието си, се погрижи за раната на Денис. Тя беше дълбока, но не изглеждаше сериозна. Докато го превързваше, усети странна смесица от отвращение и съжаление.
— Какво ще правим с Ана? — попита Лариса. — Не мога да я взема с нас на такова опасно място.
Стоян се замисли.
— Имам една приятелка. Живее в малко село, далеч оттук. Може да оставите Ана при нея за известно време. Тя е надеждна и дискретна.
Лариса се поколеба. Да остави Ана? Това беше най-трудното решение. Но знаеше, че е най-доброто за нея.
— Добре — каза тя. — Но трябва да се уверя, че е в безопасност.
На следващия ден, Стоян ги заведе до селото. Пътуването беше дълго и изтощително. Когато пристигнаха, ги посрещна възрастна жена с добродушно лице. Казваше се Мария.
— Здравейте, Стоян — каза Мария, усмивката ѝ беше топла. — Кого си довел?
Стоян ѝ обясни ситуацията накратко. Мария кимна с разбиране.
— Няма проблем. Момиченцето ще бъде в безопасност тук. Ще се грижа за нея, сякаш е моя внучка.
Лариса прегърна Ана силно.
— Ще се върна за теб, миличка. Обещавам.
Ана плачеше, но Лариса знаеше, че трябва да е силна. Тя целуна дъщеря си по челото и я остави на грижите на Мария.
След като оставиха Ана, Лариса, Денис и Стоян се отправиха към комплекса на Виктор. Пътуваха през нощта, избягвайки главните пътища. Стоян беше опитен в прикриването, а Денис, въпреки страха си, успяваше да дава ценна информация за охраната и разположението на комплекса.
— Виктор има много охрана — каза Денис. — Бивши военни, наемници. Всички са въоръжени.
— Колко души? — попита Стоян.
— Поне десет. Може и повече. Имат камери за наблюдение, сензори за движение.
— Добре — каза Стоян. — Значи трябва да бъдем много внимателни.
Когато пристигнаха близо до комплекса, беше още тъмно. Комплексът беше огромен, ограден с висока ограда и осветен от прожектори. Изглеждаше като непристъпна крепост.
— Как ще влезем? — попита Лариса.
— Ще намерим начин — каза Стоян. — Денис, ти знаеш ли някакви слаби места в охраната?
Денис се замисли.
— Има една стара сервизна врата откъм езерото. Рядко я използват. Може би там охраната е по-малко.
— Добре — каза Стоян. — Ще опитаме оттам.
Те се промъкнаха покрай оградата, движейки се като сенки. Стоян беше опитен в проникването. Той успя да неутрализира няколко камери и сензора.
Когато стигнаха до сервизната врата, тя беше заключена. Но Стоян имаше инструменти. След няколко минути вратата се отвори с тихо скърцане.
Те влязоха вътре. Комплексът беше огромен, с няколко сгради, градини и басейн. Беше луксозен, но зловещ.
— Къде може да е Методи? — прошепна Лариса.
— Вероятно в главната сграда — каза Денис. — Там е офисът на Виктор. И сигурно има някаква стая за гости, където го държи.
Те се промъкнаха към главната сграда, избягвайки светлините на прожекторите. Стоян беше начело, Денис го следваше, а Лариса беше последна. Сърцето ѝ биеше лудо.
Когато стигнаха до главната сграда, видяха, че има охрана. Двама мъже пазеха входа.
— Какво ще правим? — прошепна Лариса.
— Ще ги неутрализираме — каза Стоян. — Денис, ти ще отвлечеш вниманието на единия. Аз ще се погрижа за другия. Лариса, ти ще чакаш.
Денис пребледня.
— Аз? Но аз…
— Нямаш избор — каза Стоян. — Трябва да го направиш.
Денис кимна. Той излезе от скривалището си и се приближи до охраната.
— Ей! — извика той. — Има някой тук!
Единият от охранителите се обърна към него. В този момент Стоян изскочи от мрака и нападна другия охранител. С бързи и прецизни движения той го неутрализира.
Денис се бореше с другия охранител. Беше уплашен, но се опитваше да се защитава. Лариса видя, че е в опасност. Тя грабна камък от земята и го хвърли по охранителя. Камъкът го удари в главата. Охранителят се свлече на земята.
— Добре свършена работа, Лариса — каза Стоян.
Лариса дишаше тежко. Беше направила нещо, което никога не си е представяла, че може да направи.
Те влязоха в сградата. Вътре беше тъмно и тихо. Движеха се бавно, проверявайки всяка стая. Накрая стигнаха до една стая в края на коридора. От нея се чуваха тихи звуци.
Стоян отвори вратата. Вътре имаше мъж, вързан за стол. Беше Методи.
— Методи! — прошепна Денис.
Методи вдигна глава. Очите му бяха изпълнени със страх.
— Денис? Ти си жив?
— Да — каза Денис. — Дойдохме да те спасим.
Стоян развърза Методи. Методи беше слаб и изтощен, но изглеждаше облекчен.
— Трябва да изчезнем оттук — каза Стоян. — Веднага.
Но преди да успеят да направят и няколко крачки, от коридора се чуха гласове.
— Чух нещо! — каза един от охранителите. — Проверете тази стая!
Стоян ги погледна.
— Няма време. Трябва да се бием.
Лариса грабна един стол. Денис взе една лампа. Методи се сви в ъгъла. Битката тепърва започваше.
Глава Девета: Сделката с дявола
Битката в коридора беше кратка, но ожесточена. Стоян, с години опит, се движеше като вихър, неутрализирайки охранителите един по един. Лариса, водена от инстинкта, използваше всичко, което ѝ попаднеше под ръка, за да се защитава. Денис, макар и уплашен, се опита да помогне, но беше по-скоро пречка. Методи седеше свит в ъгъла, треперещ.
Когато последният охранител падна, Стоян ги погледна.
— Нямаме много време. Трябва да изчезнем оттук. Методи, знаеш ли някакви тайни изходи?
Методи кимна.
— Има един тунел, който води до езерото. Използва се за доставки.
— Добре. Води ни.
Те се втурнаха след Методи, който ги поведе през лабиринт от коридори и стълби. Накрая стигнаха до тесен, тъмен тунел.
— Оттук — каза Методи.
Те влязоха в тунела. Беше влажен и студен, изпълнен с миризма на мухъл. Пълзяха по корем, докато не стигнаха до края. Тунелът излизаше на брега на езерото, скрито сред гъста растителност.
— Добре — каза Стоян. — Сега трябва да се отдалечим оттук.
Те се движеха по брега на езерото, опитвайки се да се скрият в мрака. Но не бяха изминали и няколко метра, когато чуха гласове.
— Ето ги! — извика някой.
Откъм комплекса се приближаваха мъже. Бяха много.
— По дяволите! — изруга Стоян. — Трябва да се разделим. Аз ще ги отвлека. Вие бягайте.
— Не! — каза Лариса. — Няма да те оставим!
— Няма време за спорове! — изсъска Стоян. — Трябва да оцелеете! Методи, ти знаеш ли нещо, което може да ни помогне?
Методи се замисли.
— Аз… аз имам копия на някои документи. За незаконните сделки на Виктор. Скрих ги.
— Къде? — попита Лариса.
— В един сейф. В къщата ми.
— Добре — каза Стоян. — Значи това е целта. Трябва да стигнем до къщата на Методи.
В този момент мъжете ги настигнаха. Започнаха да стрелят. Стоян извади оръжието си и отвърна на огъня.
— Бягайте! — извика той.
Лариса грабна Денис и Методи и се втурнаха в гората. Куршумите свистяха покрай тях. Чуваха виковете на мъжете, които ги преследваха.
Бягаха дълго, без да спират. Накрая, изтощени, стигнаха до малка, изоставена колиба.
— Ще се скрием тук за малко — каза Лариса. — Трябва да си починем.
Влязоха вътре. Колибата беше празна и студена. Методи се свлече на земята, дишайки тежко.
— Не мога повече — прошепна той.
— Трябва да издържиш, Методи — каза Лариса. — Ти си единствената ни надежда.
Денис седеше в ъгъла, треперещ.
— Всичко е моя вина — прошепна той. — Аз ви вкарах в това.
— Сега не е време за самосъжаление, Денис — каза Лариса. — Трябва да измислим как да се измъкнем от това.
Методи се изправи с усилие.
— Документите. Те са в сейф. В къщата ми. Но паролата…
— Каква е паролата? — попита Лариса.
— Тя е… рождената дата на дъщеря ми. Но аз… аз не си я спомням. Отдавна не съм я виждал.
Лариса го погледна.
— Трябва да си я спомниш, Методи. От това зависи всичко.
Методи затвори очи, опитвайки се да си спомни.
— Не мога. Всичко е мъгла.
В този момент Лариса имаше идея.
— Ами ако се опитаме да го измъкнем от теб? Хипноза? Или някакъв друг метод?
— Нямаме време за това — каза Денис. — Те ще ни намерят.
— Трябва да опитаме — каза Лариса. — Методи, опитай се да се успокоиш. Мисли за дъщеря си. За нейния рожден ден.
Методи се опита да се съсредоточи. Лицето му беше напрегнато.
— Не мога…
В този момент отвън се чуха гласове.
— Ето ги! — извика някой. — В колибата са!
Лариса пребледня. Бяха ги намерили.
— Нямаме време! — извика тя. — Трябва да бягаме!
Те се втурнаха навън. Мъжете ги чакаха. Бяха много.
— Спрете! — извика Камен. — Няма къде да бягате!
Стоян се появи от гората, ранен, но жив. Той започна да стреля по мъжете, отвличайки вниманието им.
— Бягайте! — извика той. — Аз ще ги задържа!
Лариса, Денис и Методи се втурнаха в гората. Куршумите свистяха покрай тях. Чуваха виковете на Стоян, който се биеше сам срещу много.
Бягаха дълго, без да спират. Накрая, изтощени, стигнаха до малък, изоставен път.
— Трябва да хванем някакъв транспорт — каза Лариса.
В този момент по пътя се появи кола. Беше стара, но изглеждаше здрава.
— Спрете! — извика Лариса.
Колата спря. От нея излезе мъж. Беше млад, с добродушно лице.
— Какво става? — попита той.
— Моля ви, помогнете ни! — каза Лариса. — Преследват ни!
Мъжът ги огледа внимателно.
— Влизайте.
Те се качиха в колата. Мъжът потегли с висока скорост.
— Благодаря ви — каза Лариса.
— Няма защо — каза мъжът. — Казвам се Борис. Накъде пътувате?
— Към къщата на Методи — каза Лариса. — Трябва да вземем нещо оттам.
Борис кимна.
— Добре. Ще ви закарам. Но трябва да побързаме.
Пътуваха дълго, без да спират. Накрая стигнаха до къщата на Методи. Беше малка, но уютна.
— Сейфът е в кабинета — каза Методи.
Те влязоха вътре. Кабинетът беше разхвърлян. Сейфът беше скрит зад картина.
— Паролата — прошепна Лариса. — Трябва да си я спомниш, Методи.
Методи се замисли. Лицето му беше напрегнато.
— Аз… аз си спомням. Тя е… 1507. Рождената дата на дъщеря ми.
Лариса въведе паролата. Сейфът се отвори. Вътре имаше папка с документи.
— Успяхме! — извика Лариса.
Но в този момент отвън се чуха гласове.
— Ето ги! — извика някой. — В къщата са!
Виктор. Той беше дошъл лично.
Глава Десета: Разплата
Присъствието на Виктор промени всичко. Неговата аура на власт и безскрупулност изпълни въздуха, дори преди да го видят. Лариса усети как сърцето ѝ се свива. Това не беше просто Камен и неговите наемници. Това беше самият дявол.
— Нямаме време! — извика Лариса, грабвайки папката с документите. — Трябва да бягаме!
Борис, който ги беше докарал, извади пистолет.
— Аз ще ги задържа. Вие бягайте!
— Не! — каза Лариса. — Няма да те оставим!
— Няма време за спорове! — изсъска Борис. — Аз съм бивш военен. Мога да се справя.
Денис, който до този момент беше парализиран от страх, се осъзна.
— Аз ще остана с теб, Борис! Аз съм виновен за всичко!
Лариса го погледна. В очите му имаше решимост. За пръв път от години, тя видя в него нещо повече от страхливец.
— Добре — каза Лариса. — Но бъдете внимателни.
Тя грабна Методи и се втурна през задния изход. Чуваха изстрели отвътре. Борис и Денис се биеха срещу хората на Виктор.
Лариса и Методи бягаха през гората, опитвайки се да се отдалечат от къщата. Методи беше слаб, но Лариса го подкрепяше.
— Трябва да стигнем до полицията! — каза Лариса. — Тези документи ще изобличат Виктор!
— Той има хора навсякъде! — прошепна Методи. — Дори в полицията!
— Тогава ще намерим някой, на когото можем да се доверим! — каза Лариса.
Те продължиха да бягат. Накрая стигнаха до главния път. В далечината се виждаха светлини.
— Градът! — извика Лариса. — Трябва да стигнем дотам!
Но преди да успеят да направят и няколко крачки, по пътя се появи кола. Беше черна, луксозна лимузина. От нея излязоха няколко мъже. Начело беше Виктор.
— Ето ги! — извика Виктор, усмивката му беше студена и хищна. — Мислите ли, че можете да ми избягате? Никой не може да ми избяга!
Лариса притисна Методи към себе си.
— Няма да получите нищо от нас!
— О, ще получите — каза Виктор. — Имам нужда от тези документи. И от теб, Методи. Ти знаеш твърде много.
Той протегна ръка, за да ги хване. В този момент от гората се появи Стоян. Той беше ранен, но жив. В ръката си държеше оръжие.
— Спрете! — извика Стоян. — Няма да ги докосвате!
Виктор го погледна изненадано.
— Стоян. Значи си жив. Жалко.
Хората на Виктор се насочиха към Стоян. Започнаха да стрелят. Стоян отвърна на огъня.
— Бягайте, Лариса! — извика Стоян. — Аз ще ги задържа!
Лариса се поколеба. Не искаше да го оставя. Но знаеше, че няма избор.
Тя грабна Методи и се втурна по пътя. Чуваха изстрели отзад. Стоян се биеше срещу хората на Виктор.
Бягаха дълго, докато не стигнаха до града. Градът беше оживен, изпълнен с хора и светлини. Лариса се чувстваше по-сигурна.
— Трябва да намерим полицай! — каза Лариса. — Някой, на когото можем да се доверим!
Методи се замисли.
— Имам един познат. Работи в отдела за борба с организираната престъпност. Казва се Петър. Той е честен.
— Добре. Води ни при него.
Те се отправиха към полицейското управление. Когато пристигнаха, Методи поиска да се срещне с Петър.
Петър беше висок, строен мъж с проницателни очи. Той ги изслуша внимателно, докато Лариса му разказваше всичко. За Денис, за Виктор, за дълговете, за заплахите, за документите.
Когато Лариса свърши, Петър кимна.
— Разбирам. Ситуацията е сериозна. Виктор е много влиятелен. Но тези документи… те могат да го изобличат.
— Ще ни помогнете ли? — попита Лариса.
— Ще направя всичко възможно — каза Петър. — Но трябва да сте наясно, че ще бъде опасно. Виктор няма да се откаже лесно.
Лариса кимна. Тя беше готова.
Петър започна да действа. Той събра екип от доверени хора. Започнаха да разследват Виктор. Документите, които Методи беше донесъл, бяха неоспорими доказателства за неговите незаконни сделки, за пране на пари, за изнудване, дори за убийства.
През следващите дни Лариса и Методи бяха под полицейска защита. Денис и Борис бяха намерени ранени, но живи. Стоян беше изчезнал. Лариса се надяваше, че е добре.
Разследването напредваше бързо. Петър и екипът му събраха достатъчно доказателства, за да арестуват Виктор. Арестът беше драматичен, с много престрелки и преследвания. Но накрая Виктор беше заловен.
След ареста на Виктор, Лариса се почувства облекчена. Кошмарът беше свършил. Тя можеше да се върне към нормалния си живот.
Денис беше арестуван за участие в престъпна дейност, но тъй като беше съдействал на полицията, присъдата му беше по-лека. Лариса реши да се разведе с него. Тя знаеше, че никога няма да му прости за всичко, което им беше причинил.
Стоян беше намерен няколко дни по-късно. Беше ранен, но жив. Лариса му благодари за всичко. Той беше нейният спасител.
Лариса се върна в дома си. Ана я посрещна с радостни викове. Двете се прегърнаха силно.
Животът им бавно започна да се връща към нормалното. Лариса продаде апартамента на баба си. Не защото Денис я беше принудил, а защото искаше да започне нов живот. Тя инвестира парите в малък бизнес, който винаги беше мечтала да започне – магазин за ръчно изработени бижута.
С времето, Лариса се научи да живее без страх. Тя беше силна, независима жена, която беше преминала през ада и беше оцеляла. Тя беше научила, че най-важното нещо в живота е да се бориш за себе си и за тези, които обичаш. И че никога не трябва да позволяваш на никого да ти отнеме свободата.
Глава Единадесета: Нови начала и стари сенки
След ареста на Виктор и последвалия хаос, животът на Лариса бавно започна да си връща нормалния ритъм, макар и с нови белези. Разводът с Денис беше финализиран бързо, но остави горчив вкус. Той получи условна присъда заради сътрудничеството си с полицията, но Лариса знаеше, че доверието между тях е безвъзвратно изгубено. Ана, макар и малка, усещаше промяната. Тя беше щастлива да се върне вкъщи, но често питаше за баща си, а Лариса се опитваше да ѝ обясни ситуацията по възможно най-щадящия начин.
Стоян, нейният неочакван спасител, се възстановяваше бавно от раните си. Лариса го посещаваше редовно в болницата, носейки му домашно приготвена храна и разказвайки му за малките победи в живота си. Той беше станал като баща за нея, наставник и приятел.
— Трябва да си внимателна, Лариса — каза Стоян една сутрин, докато тя му помагаше да се храни. — Виктор може да е в затвора, но неговите хора са навън. И той има много връзки.
Лариса кимна. Знаеше, че не може да бъде напълно спокойна. Сянката на миналото все още витаеше над нея.
Емилия, адвокатката, продължаваше да ѝ помага с правните въпроси. Тя беше успяла да осигури на Лариса значително обезщетение от имуществото на Виктор, което беше конфискувано от държавата. Тези пари, заедно с продажбата на апартамента на баба ѝ, дадоха на Лариса финансова независимост.
Тя използва парите, за да отвори своя мечтан магазин за ръчно изработени бижута. Нарече го „Ларисин блясък“. Магазинът беше малък, но уютен, изпълнен с красиви и уникални творения. Лариса влагаше цялото си сърце и душа във всяко бижу, а работата ѝ помагаше да се справи с травмата от преживяното.
Бизнесът ѝ процъфтяваше. Хората харесваха нейните бижута, а тя се радваше на свободата да бъде свой собствен шеф. Започна да среща нови хора, да изгражда нови приятелства. Един от тях беше Петър, полицаят, който им беше помогнал. Той често наминаваше в магазина ѝ, уж за да провери как е, но Лариса усещаше, че има нещо повече.
Петър беше разведен, с две пораснали деца. Той беше спокоен, интелигентен и имаше чувство за хумор. Лариса започна да се чувства комфортно в негово присъствие. Те прекарваха часове в разговори, споделяйки мисли и чувства.
Една вечер, докато вечеряха заедно, Петър я погледна.
— Лариса, знам, че си преминала през много. Но аз… аз те харесвам. Много.
Лариса се изчерви. Тя също го харесваше. Но страхът от ново разочарование беше силен.
— Петър, аз… не знам. Аз все още се възстановявам.
— Знам — каза той. — И аз съм готов да чакам. Просто исках да знаеш.
Лариса се усмихна. Може би имаше надежда за ново начало.
Но животът рядко е толкова прост. Един ден, докато Лариса работеше в магазина си, влезе непознат мъж. Беше висок, елегантен, с проницателни сини очи. Той се усмихна, но усмивката му не достигаше до очите.
— Здравейте, Лариса — каза той, гласът му беше мек, но властен. — Казвам се Константин. Чух за вашия магазин. И за вас.
Лариса усети студена вълна по гърба си. Името Константин не ѝ говореше нищо, но начинът, по който я гледаше, я караше да се чувства неспокойна.
— С какво мога да ви помогна? — попита тя, опитвайки се да звучи спокойно.
— Аз съм… един от хората, които са били засегнати от действията на Виктор — каза Константин. — Той ми дължи много. И аз знам, че вие сте имали роля в неговия арест.
Лариса замръзна.
— Аз просто помогнах на полицията.
— Разбира се — каза Константин, усмивката му се разшири. — Но сега аз имам нужда от вашата помощ. Искам да си върна това, което ми принадлежи. И вие ще ми помогнете.
— Аз няма да ви помогна — каза Лариса твърдо.
Константин се засмя.
— О, ще помогнете. Или ще имате много проблеми. Вие и малката ви дъщеря.
Заплахата към Ана прониза сърцето на Лариса.
— Какво искате от мен?
— Искам да ми помогнете да намеря скритите активи на Виктор. Той е скрил много пари и ценности, преди да бъде арестуван. И аз знам, че Методи е знаел за тях.
— Методи е под защита — каза Лариса.
— Не за дълго — каза Константин. — Аз имам свои методи. И ако не ми помогнете, ще се погрижа да съжалявате.
Той ѝ даде визитна картичка.
— Помислете добре. Имате 24 часа. Ако не се свържете с мен, ще започна да действам.
Константин излезе от магазина, оставяйки Лариса сама, трепереща. Сянката на миналото се беше върнала. И този път, изглежда, беше по-опасна от всякога.
Глава Дванадесета: Мрежата се затяга
След срещата с Константин, Лариса се почувства отново в капан. Точно когато мислеше, че е избягала от миналото, то я настигна с нова, по-зловеща форма. Заплахата към Ана я парализираше. Тя знаеше, че Константин не се шегува.
Веднага след като магазинът затвори, Лариса се обади на Петър. Разказа му за Константин, за заплахите, за скритите активи на Виктор. Петър я изслуша внимателно, лицето му беше сериозно.
— Константин. Чувал съм за него — каза Петър. — Той е бивш партньор на Виктор. Изключително опасен човек. По-умен и по-скрит от Виктор.
— Какво да правя? — попита Лариса, гласът ѝ трепереше.
— Трябва да го държим под око. И да пазим Методи. Ако Константин стигне до него, ще бъде много трудно.
— Ами Ана?
— Ще осигуря допълнителна охрана за вас. И за Ана. Но трябва да сте много внимателна.
През следващите дни Лариса живееше в постоянен страх. Тя виждаше непознати лица около магазина си, усещаше, че е наблюдавана. Ана беше под денонощна охрана, но Лариса не можеше да се успокои.
Една сутрин, докато Лариса беше в магазина си, телефонът ѝ иззвъня. Беше Константин.
— Времето изтече, Лариса — каза той. — Реши ли?
Лариса се опита да събере смелост.
— Няма да ви помогна.
Настъпи тишина. После Константин се засмя.
— Жалко. Значи ще го направим по трудния начин.
Той затвори. Лариса усети как студена вълна я обзема. Тя знаеше, че това е декларация за война.
Веднага след това, Лариса се обади на Петър.
— Той се обади. Отказах му.
— Разбирам — каза Петър. — Пригответе се.
През следващите часове Лариса се чувстваше като в бойно поле. Тя беше постоянно нащрек, очаквайки нападение.
Една вечер, докато Лариса беше вкъщи с Ана, електричеството спря. Къщата потъна в мрак. Лариса грабна Ана и се скри в най-тъмния ъгъл.
Чу се шум отвън. Някой се опитваше да влезе.
— Петър! — прошепна Лариса в телефона си.
— Знам. На път сме — каза Петър.
Вратата се отвори бавно. Отвътре се показаха няколко мъже. Бяха въоръжени.
Лариса притисна Ана към себе си. Страхът я парализираше.
— Ето те и теб, Лариса — каза един от мъжете. — Константин ви изпраща поздрави.
В този момент отвън се чуха сирени. Полиция.
Мъжете се поколебаха.
— Трябва да бягаме! — извика един от тях.
Те се втурнаха навън, но бяха пресрещнати от полицаи. Започна престрелка.
Лариса чуваше изстрели и викове. Тя държеше Ана здраво до себе си, опитвайки се да я успокои.
Накрая, след няколко минути, всичко утихна. Петър влезе в къщата.
— Лариса! Ана! Добре ли сте?
Лариса кимна.
— Да. Благодаря ти, Петър.
— Успяхме да заловим няколко от тях — каза Петър. — Но Константин е избягал.
Лариса въздъхна. Знаеше, че битката не е приключила.
През следващите дни полицията засили охраната около Лариса и Ана. Методи беше преместен на по-сигурно място. Но Константин оставаше заплаха.
Една сутрин, докато Лариса беше в магазина си, влезе непозната жена. Беше елегантна, с червена коса и проницателни зелени очи. Тя се усмихна на Лариса.
— Здравейте, Лариса — каза жената. — Казвам се Елена. Чух за вашите бижута. И за вас.
Лариса усети странно чувство. Жената изглеждаше приятелски настроена, но в погледа ѝ имаше нещо скрито.
— С какво мога да ви помогна? — попита Лариса.
— Аз съм… един от хората, които са били засегнати от действията на Виктор — каза Елена. — Той ми дължи много. И аз знам, че вие сте имали роля в неговия арест.
Лариса замръзна. Отново същата история.
— Аз просто помогнах на полицията.
— Разбира се — каза Елена, усмивката ѝ се разшири. — Но сега аз имам нужда от вашата помощ. Искам да си върна това, което ми принадлежи. И вие ще ми помогнете.
— Аз няма да ви помогна — каза Лариса твърдо.
Елена се засмя.
— О, ще помогнете. Или ще имате много проблеми. Вие и малката ви дъщеря.
Заплахата към Ана прониза сърцето на Лариса.
— Какво искате от мен?
— Искам да ми помогнете да намеря скритите активи на Виктор. Той е скрил много пари и ценности, преди да бъде арестуван. И аз знам, че Методи е знаел за тях.
— Методи е под защита — каза Лариса.
— Не за дълго — каза Елена. — Аз имам свои методи. И ако не ми помогнете, ще се погрижа да съжалявате.
Тя ѝ даде визитна картичка.
— Помислете добре. Имате 24 часа. Ако не се свържете с мен, ще започна да действам.
Елена излезе от магазина, оставяйки Лариса сама, трепереща. Сянката на миналото се беше върнала. И този път, изглежда, беше по-опасна от всякога.
Глава Тринадесета: Двойна игра
Появата на Елена обърка Лариса. Коя беше тази жена? Защо и тя искаше скритите активи на Виктор? Дали работеше за Константин, или беше нов играч в тази опасна игра? Лариса усещаше, че мрежата около нея се затяга.
Тя веднага се обади на Петър. Разказа му за Елена, за нейните заплахи. Петър беше изненадан.
— Елена? Тя е известна фигура в подземния свят. Бивша съпруга на един от най-големите наркобосове. Изключително умна и безскрупулна. Тя никога не работи за никого. Тя работи само за себе си.
— Значи тя също иска парите на Виктор? — попита Лариса.
— Вероятно. Виктор е имал много врагове. И много скрити пари.
— Какво да правя?
— Трябва да я държим под око. И да разберем какво точно иска. Може би можем да я използваме срещу Константин.
Лариса се замисли. Идея за двойна игра. Рисковано, но може би единственият начин да се измъкне от тази ситуация.
На следващия ден Лариса се свърза с Елена. Уговориха среща в едно кафене. Лариса отиде там, придружена от двама полицаи под прикритие, които Петър беше осигурил.
Елена беше вече там, седеше елегантно на масата, пиейки кафе. Тя се усмихна, когато видя Лариса.
— Радвам се, че дойдохте — каза Елена. — Значи сте решили да ми помогнете?
— Зависи какво искате — каза Лариса. — И какво ще получа в замяна.
Елена се засмя.
— Аз искам скритите активи на Виктор. Всичко. А в замяна, ще ви оставя на мира. И ще се погрижа Константин да не ви безпокои.
— Какво знаете за Константин? — попита Лариса.
— Той е стар мой познат. И той иска парите на Виктор. Но аз съм по-добра в това.
Лариса се замисли.
— Как ще намерим тези активи? Методи е единственият, който знае.
— Знам — каза Елена. — И аз имам план. Но имам нужда от вашата помощ.
— Каква помощ?
— Трябва да се доберем до Методи. И да го накараме да проговори.
— Методи е под защита — каза Лариса.
— Не за дълго — каза Елена. — Аз имам свои методи.
Лариса усети студена вълна по гърба си. Елена беше опасна. Но може би можеше да я използва.
— Добре — каза Лариса. — Ще ви помогна. Но при едно условие. Ана трябва да е в пълна безопасност.
Елена се усмихна.
— Разбира се. Аз не съм чудовище. Просто искам това, което ми принадлежи.
Лариса и Елена започнаха да работят заедно. Лариса докладваше всичко на Петър, който се опитваше да събере информация за Елена и нейните планове.
Една вечер, докато Лариса беше вкъщи, телефонът ѝ иззвъня. Беше Стоян.
— Лариса, чух какво става — каза Стоян, гласът му беше сериозен. — Работиш с Елена? Тя е опасна.
— Знам — каза Лариса. — Но нямам избор.
— Имаш — каза Стоян. — Аз ще ти помогна. Но трябва да ми се довериш.
Лариса се поколеба. Стоян беше нейният спасител. Но дали можеше да му се довери напълно?
— Какво предлагаш? — попита тя.
— Трябва да изиграем Елена. Да я накараме да мисли, че ѝ помагаме, но всъщност да я използваме, за да стигнем до активите на Виктор. И след това да я предадем на полицията.
Лариса се замисли. Това беше рисковано. Но може би единственият начин.
— Добре — каза Лариса. — Ще го направим. Но трябва да бъдем много внимателни.
През следващите дни Лариса играеше двойна игра. Тя се преструваше, че помага на Елена, докато в същото време работеше със Стоян и Петър, за да я изобличи.
Елена имаше план да отвлече Методи. Лариса докладва това на Петър, който подготви засада.
Когато Елена и нейните хора се опитаха да отвлекат Методи, полицията ги пресрещна. Започна престрелка.
Лариса беше там, наблюдавайки от разстояние. Виждаше как Елена се биеше, хладнокръвна и безмилостна.
Накрая, след ожесточена битка, Елена беше заловена.
Лариса въздъхна с облекчение. Още един враг беше елиминиран.
Но в този момент от тълпата се появи Константин. Той беше успял да се промъкне незабелязано.
— Ето те и теб, Лариса — каза Константин, усмивката му беше злобна. — Мислиш ли, че можеш да ме измамиш? Аз знам всичко.
Той извади пистолет.
— Сега ще платиш за всичко.
В този момент Стоян изскочи от мрака и нападна Константин. Започнаха да се бият.
Лариса се намеси, опитвайки се да помогне на Стоян. Петър и неговите хора също се присъединиха към битката.
Битката беше ожесточена. Константин беше силен и опасен. Но Стоян и Петър бяха опитни.
Накрая, след дълга и трудна битка, Константин беше неутрализиран.
Лариса се свлече на земята, дишайки тежко. Всичко беше свършило.
Глава Четиринадесета: Изкупление и прошка
След залавянето на Константин, въздухът около Лариса сякаш се изчисти. Напрежението, което я беше притискало толкова дълго, най-после се разсея. Тя се чувстваше изтощена, но и невероятно свободна.
Петър и неговият екип успяха да извлекат от Константин информация за скритите активи на Виктор. Оказа се, че Виктор е имал огромно богатство, скрито в офшорни сметки и луксозни имоти по целия свят. Парите бяха конфискувани от държавата, а част от тях бяха използвани за обезщетения на жертвите на Виктор, включително Лариса.
Стоян се възстановяваше бързо. Той беше ранен, но не сериозно. Лариса го посещаваше редовно, а той ѝ разказваше за миналото си – за това как е бил въвлечен в подземния свят, за грешките, които е допуснал, и за желанието си да изкупи вината си. Лариса го слушаше внимателно, без да го съди. Тя виждаше в него не просто бивш престъпник, а човек, който се е променил, който търси изкупление.
Една сутрин, докато Лариса беше в магазина си, влезе Денис. Той изглеждаше различно – по-слаб, по-уморен, но и по-смирен.
— Лариса — каза той, гласът му беше тих. — Мога ли да поговорим?
Лариса се поколеба. Все още имаше гняв в нея, но и някакво съжаление.
— Какво искаш? — попита тя.
— Искам да се извиня — каза Денис. — За всичко. За това, че те въвлякох в това. За това, че те заплашвах. За това, че те нараних. Аз бях глупак. Бях слаб. И съжалявам.
Лариса го погледна. В очите му имаше искрено разкаяние.
— Аз… аз не знам какво да кажа — прошепна тя.
— Знам, че не мога да върна времето назад — каза Денис. — Знам, че не мога да изтрия болката, която ти причиних. Но искам да знаеш, че съжалявам. И че съм готов да направя всичко, за да се поправя.
Лариса се замисли. Можеше ли да му прости? Можеше ли да му даде втори шанс?
— Ами Ана? — попита тя.
— Искам да бъда баща за нея — каза Денис. — Искам да бъда част от живота ѝ. Ако ми позволиш.
Лариса въздъхна. Тя знаеше, че Ана има нужда от баща. И може би Денис наистина се беше променил.
— Добре — каза Лариса. — Ще ти дам шанс. Но ако ме разочароваш отново, край. Завинаги.
Денис кимна. В очите му имаше сълзи.
— Благодаря ти, Лариса. Благодаря ти.
През следващите месеци Денис се опитваше да се поправи. Той започна да работи, да плаща дълговете си, да прекарва време с Ана. Лариса го наблюдаваше внимателно. Виждаше, че се старае. И бавно, много бавно, гневът ѝ започна да избледнява.
Отношенията между Лариса и Петър също се развиваха. Те прекарваха все повече време заедно, споделяйки мисли и чувства. Петър беше спокоен, надежден и я караше да се чувства в безопасност.
Една вечер, докато вечеряха заедно, Петър я погледна.
— Лариса, аз… аз те обичам.
Лариса се усмихна. Тя също го обичаше.
— Аз също те обичам, Петър.
Животът на Лариса беше изпълнен с нови начала. Магазинът ѝ процъфтяваше. Тя имаше Ана, Стоян, Петър. И дори Денис, който се опитваше да се поправи.
Но Лариса знаеше, че миналото никога не изчезва напълно. Тя беше научила ценни уроци. Че животът е пълен с изненади, добри и лоши. Че трябва да бъдеш силен, за да се справиш с тях. И че най-важното нещо е да имаш хора, на които можеш да разчиташ.
Една сутрин, докато Лариса беше в магазина си, влезе непозната жена. Беше възрастна, с бяла коса и добри очи. Тя се усмихна на Лариса.
— Здравейте, Лариса — каза жената. — Казвам се Калина. Чух за вашия магазин. И за вас.
Лариса усети странно чувство. Жената изглеждаше позната.
— С какво мога да ви помогна? — попита Лариса.
— Аз съм… майката на Методи — каза Калина. — Той ми разказа всичко. За вас. За това как сте го спасили. Исках да ви благодаря.
Лариса се усмихна.
— Няма защо. Ние си помогнахме взаимно.
Калина се замисли.
— Методи ми каза, че е имало още нещо. Нещо, което е скрил от Виктор. Нещо, което може да промени всичко.
Сърцето на Лариса подскочи.
— Какво?
— Едно писмо. От бащата на Виктор. Той е знаел за незаконните му дейности. И е оставил писмо, в което разкрива всичко. И го е скрил.
— Къде? — попита Лариса.
— Методи не знае. Но знае, че е в някаква стара семейна къща. Някъде в планината.
Лариса погледна Калина. Сянката на миналото отново се беше върнала. И този път, изглежда, беше по-голяма от всякога.
About the Author
