Елена усети как сърцето ѝ се свива в гърдите, когато Лилия изрече тези думи. „След като живеете под моя покрив… смятам, че е напълно редно АЗ да избера името на детето.“ Звукът на гласа ѝ, пропит със самодоволство, прониза Елена като леден шип. Тя погледна Иван, търсейки подкрепа, но той, както често се случваше, беше свел поглед към чинията си, избягвайки нейния поглед. Мълчанието му беше по-силно от всеки вик, по-болезнено от всяка обида, по-тежко от всяка упрек.
Бяха минали почти осем месеца, откакто Елена и Иван се бяха нанесли в апартамента на Лилия. Още от самото начало, когато Иван предложи идеята – „Мама има голям апартамент, а ние ще спестим за наше си място“ – Елена беше почувствала леко безпокойство. Тя ценеше независимостта си, а перспективата да живее под един покрив с майката на Иван, която познаваше като силна и доминантна личност, не я изпълваше с ентусиазъм. Но Иван беше толкова убедителен, толкова изпълнен с надежда за бъдещето им, че тя се съгласи. „Временно е, Елена,“ беше казал той, прегръщайки я нежно. „Само докато съберем достатъчно пари. Ще бъде забавно, ще видиш.“ Забавно? Тази дума сега звучеше като жестока шега, като подигравка с нейната наивност.
Това, което започна като временно решение, бързо се превърна в златна клетка. Лилия, майката на Иван, беше жена с твърда ръка и непоклатими убеждения. Тя управляваше дома си като кралица, а тяхното присъствие само засили чувството ѝ за абсолютна власт. Всяка сутрин, преди Елена дори да е отворила очи, Лилия вече беше в кухнята, тракаше с тенджери и тигани, приготвяйки закуска. Но не според техните предпочитания, а според нейните строги правила за здравословно хранене. Овесена каша без захар, пресни плодове, но само тези, които тя одобряваше. Всяка покупка беше одобрявана или отхвърляна с пренебрежителен жест, сякаш те нямаха право на собствено мнение.
„Това е прекалено мазно, Елена. Не е добре за бебето“, казваше Лилия, докато Елена се опитваше да си намаже филия с масло, а погледът ѝ се плъзгаше по корема на снаха ѝ, сякаш оценяваше всяка глътка и хапка. Или: „Иван, защо си купил тези бисквити? Пълни са със захар! Ще развалиш зъбите на внучето още преди да се е родило!“ – думи, които прозвучаваха като присъда, а не като съвет, като обвинение, а не като загриженост.
Границите за Лилия не съществуваха. Влизаше в стаята им без да почука, често докато те още спяха или се преобличаха. „Просто исках да видя дали всичко е наред,“ казваше тя, сякаш присъствието ѝ беше някаква благословия, а не грубо нарушение на личното пространство. Пренареждаше дрехите в гардероба им, местене на мебелите, докато те спяха, оправдавайки се, че „така е по-фъншуй“ или „така слънцето влиза по-добре“. Веднъж Елена се събуди и откри, че нощното шкафче е преместено до вратата, а лампата е поставена на пода, сякаш някакъв невидим полтъргайст е пренаредил стаята им през нощта. Беше като да живееш в къща, обитавана от невидим, но всемогъщ дух, който постоянно променяше реалността около теб, подкопавайки всяко чувство за лично пространство и контрол. Дори социалният им живот беше под неин надзор. „Защо не поканите приятелите си тук? Аз ще приготвя вечеря,“ предлагаше тя, но знаеше, че това означаваше вечеря по нейни правила, с нейни разговори и нейно присъствие, което задушаваше всяка спонтанност.
Новината за бременността, която трябваше да донесе само радост и безгрижие, се превърна в още един инструмент в ръцете на Лилия. Отначало тя беше прекалено щастлива, почти истерична. „Внуче! Най-после внуче!“ повтаряше тя, прегръщайки Елена толкова силно, че едва не я задуши, а после започна да планира бъдещето на детето, сякаш то вече беше нейна собственост, нейна кукла. Но скоро радостта ѝ се трансформира в още по-голям контрол. Започна да чете книги за бременност и отглеждане на деца, подчертавайки пасажи, които подкрепяха нейните виждания, и ги навираше под носа на Елена. „Виждаш ли? Точно както аз казвам! Никакъв кофеин, никакви пикантни храни, никакви късни разходки! Трябва да си почиваш! Аз знам най-добре!“
Елена се чувстваше като инкубатор, като съд, в който растеше нейното дете, но чието съществуване беше изцяло подчинено на волята на Лилия. Тя копнееше за моменти на уединение, за възможността да се свърже с бебето си без постоянния надзор, без постоянните съвети и критики. Но Лилия винаги беше там, сякаш беше нейна сянка, която я следваше навсякъде, дори в мислите ѝ. Иван, нейната опора, нейният партньор, изглеждаше безсилен. Той обичаше майка си, това беше ясно, но тази любов го правеше сляп за задушаващия контрол, който тя упражняваше. Всеки път, когато Елена се опитваше да повдигне въпроса, той отговаряше с едно и също, с уморен тон, който издаваше неговата собствена безпомощност: „Мамо просто иска най-доброто. Тя е такава. Трябва да я разбереш. Тя е преминала през много. Не искам да я наранявам.“
Но да разбереш не означаваше да приемеш. И сега, тази вечер, докато седяха около масата за вечеря, осветена от меката светлина на полилея, Лилия прекрачи всяка възможна граница. Името на детето. Нещо толкова лично, толкова съкровено, което трябваше да бъде избрано от двамата родители, от хората, които щяха да го обичат и отглеждат. Беше като да отнемеш част от тяхната идентичност, част от тяхното право да бъдат родители, част от тяхната душа.
„Почти се задавих,“ промълви Елена, гласът ѝ едва чут, но изпълнен с възмущение, което едва успяваше да потисне. „Мислех, че с Иван ще го изберем заедно?“
Лилия махна с ръка, сякаш отхвърляше досадна муха, или по-скоро, сякаш отхвърляше всякаква идея за съпротива. „Не, не“, каза тя, а усмивката ѝ стана още по-широка, разкривайки леко пожълтели зъби, които изглеждаха като хищнически. „Живеете тук без наем. Значи имам право да нарека МОЕТО внуче.“
В този момент в Елена се надигна буря. Гняв, отчаяние, чувство за несправедливост – всичко се блъсна в нея с такава сила, че едва не избухна. Можеше да крещи, да спори, да се изправи срещу тази деспотична жена, да я обвини в тирания. Можеше да каже: „Това е абсурдно! Това е нашето дете! Нямаш право!“ Но нещо в нея я спря. Едно малко гласче, което ѝ прошепна: „Изчакай. Помисли. Има друг начин. Не се поддавай на емоциите. Използвай ума си.“
Тя си пое дълбоко въздух, опитвайки се да успокои пулса си, който биеше в ушите ѝ. Погледна отново Лилия, която я наблюдаваше с очакване, сигурна в победата си, с поглед, който сякаш казваше: „Виж, аз винаги печеля. А ти си просто пионка.“ И тогава, Елена направи нещо, което изненада дори самата нея. Тя ѝ се усмихна мило. Една фалшива, но убедителна усмивка, която не достигна до очите ѝ, но изглеждаше достатъчно искрена, за да заблуди Лилия.
„Знаеш ли, Лилия?“ каза Елена, гласът ѝ изненадващо спокоен, почти нежен. „Това наистина е справедливо.“
Очите на Лилия заблестяха. Тя се изправи по-изправена, гърдите ѝ се издуха от гордост, сякаш току-що беше спечелила от лотария, или по-скоро, сякаш беше спечелила битка, която отдавна е планирала. „Прекрасно! Винаги съм харесвала името Герфруда за момиче и Бартоломей за момче!“
Елена едва сдържа усмивката си. Герфруда? Бартоломей? Тези имена бяха толкова абсурдни, толкова старомодни, толкова далеч от всичко, което тя си представяше за своето дете, че граничеха с комичното. Но това беше част от плана. „Чудесно! Но само ако се съгласиш на ЕДНО условие.“
Лицето на Лилия помръкна. Усмивката ѝ изчезна, заменена от подозрение. „Какво условие?“ Гласът ѝ беше изпълнен с подозрение, защото тя не беше свикнала някой да ѝ поставя условия. В нейния свят, тя беше тази, която поставяше правилата, която контролираше всичко.
Елена се наведе леко напред, погледът ѝ срещна този на Лилия, а в очите ѝ проблесна искра на решителност. „Условието е…“
Глава 2: Условието
„Условието е,“ започна Елена, поддържайки спокоен тон, въпреки че сърцето ѝ биеше като барабан в гърдите, а дланите ѝ бяха леко изпотени. Тя се чувстваше като играч на шах, който е направил своя ход и сега чака реакцията на противника, знаейки, че един грешен ход може да коства всичко. „Че ако ти избереш името, тогава ти ще поемеш цялата финансова отговорност за отглеждането на детето. От памперси и храна, до дрехи, играчки, образование, извънкласни дейности, дори и бъдещия му университет. Всичко. Абсолютно всичко. Всяка стотинка, всяка грижа, всяка жертва.“ Тя изреди всичко бавно, с ясно изразена интонация, за да е сигурна, че всяка дума достига до съзнанието на Лилия, че няма място за недоразумения.
Лилия примигна няколко пъти, сякаш не можеше да повярва на ушите си. Усмивката ѝ беше изчезнала напълно, заменена от изумено изражение, което бързо премина в гняв, а после и в паника. „Какво?“ Гласът ѝ беше писклив, почти неразбираем, като на разгневена птица, хваната в капан. „Това е абсурдно! Аз съм пенсионерка! Откъде ще намеря толкова пари? Ти си луда! Ти си безсрамна!“
„Ами,“ отвърна Елена, с лека, почти невинна усмивка, която обаче криеше стоманена решителност, „ти каза, че имаш право да наречеш ‘твоето внуче’, защото живеем без наем. Е, ако е ‘твое внуче’ до такава степен, че да му избираш името, тогава е редно да поемеш и отговорността за него. В крайна сметка, отглеждането на дете е скъпо. Много скъпо. А ти искаш да имаш пълен контрол, нали? Контролът идва с отговорност, Лилия. Не можеш да имаш едното без другото. Или всичко, или нищо.“
Иван, който досега беше мълчал, най-накрая вдигна глава. Погледът му се местеше между майка му и Елена, в очите му се четеше смесица от изненада, леко възхищение и може би дори малко страх от последствията. Той явно не беше очаквал такъв дързък и пресметнат ход от Елена. Беше свикнал тя да отстъпва, да се примирява, да мълчи пред властта на майка му.
Лилия се изправи рязко, столът изскърца силно по пода, сякаш протестираше срещу нейната ярост. „Това е изнудване!“ извика тя, ръцете ѝ трепереха от гняв, а лицето ѝ беше зачервено, почти лилаво. „Никога не съм чувала такова нещо! Аз съм майка на Иван! Аз съм баба на това дете! Моето право е да му избера името! Аз съм тази, която винаги е мислила за доброто на семейството! А ти си златотърсачка!“
„Право ли?“ Елена вдигна вежда, погледът ѝ беше спокоен, но пронизващ, сякаш я пронизваше до мозъка на костите. „Или привилегия? Ние сме родителите, Лилия. Ние ще го отглеждаме. Ние ще носим отговорност за неговото здраве, за неговото щастие, за неговото бъдеще. А името е част от тази отговорност. Ако искаш да я поемеш, моля. Но тогава поемаш всичко. Всички разходи, всички грижи, всички безсънни нощи. Готова ли си за това, Лилия? Или просто искаш да имаш думата, без да плащаш цената?“
В стаята настъпи напрегнато мълчание, толкова тежко, че можеше да се реже с нож. Лилия дишаше тежко, гърдите ѝ се повдигаха и спускаха бързо, сякаш се бореше за въздух. Тя погледна Иван, търсейки съюзник, търсейки подкрепа, но той, за нейно разочарование, не каза нищо. Той просто наблюдаваше, сякаш беше зрител на театрална постановка, в която не смееше да се намеси, страхувайки се от гнева и на двете жени.
„Добре,“ каза Лилия най-накрая, гласът ѝ беше тих, но изпълнен със злоба, която обещаваше бъдещо отмъщение, по-страшно от всичко, което Елена можеше да си представи. „Добре. Ти си много хитра, Елена. Много хитра. Но ще видиш. Ще съжаляваш за това. Ще съжаляваш горчиво.“ Тя се обърна рязко и излезе от стаята, тряскайки вратата след себе си с такава сила, че картините по стените се разтресоха, а стъклата на прозорците иззвъняха.
Елена издиша бавно, усещайки как напрежението напуска тялото ѝ на вълни. Тя погледна Иван. „Е?“
Иван се усмихна леко, все още изненадан от развоя на събитията. „Е, това беше… неочаквано. Никога не съм виждал мама толкова изненадана. Ти си… ти си невероятна, Елена. Аз… аз не знаех, че можеш да бъдеш толкова… твърда.“
„А ти какво мислиш?“ попита Елена, леко обидена от неговата пасивност. „Ти не каза нищо. Подкрепи ли ме изобщо? Или просто ме остави сама да се боря с нея?“
„Разбира се, че те подкрепих,“ отвърна Иван, идвайки до нея и я прегръщайки силно. „Просто… не знаех какво да кажа. Ти се справи толкова добре сама. Беше… впечатляващо. Аз… аз се гордея с теб. Аз… аз те обичам.“
Въпреки думите му, Елена усети леко разочарование. Тя искаше той да се изправи до нея, да защити тяхното бъдещо дете, тяхното право. Но Иван винаги беше така – избягваше конфронтацията, предпочиташе да се скрие в сянката на майка си, да не предизвиква гнева ѝ. Това беше една от причините, поради които се бяха нанесли тук – не само за да спестят пари, но и защото Иван не можеше да каже „не“ на Лилия, не можеше да се противопостави на нейната воля. Той беше като дете, което все още търси одобрението на майка си, неспособен да се откъсне от нейната власт.
След тази вечер, атмосферата в къщата стана още по-напрегната. Лилия не говореше с Елена, освен ако не беше абсолютно наложително, и дори тогава думите ѝ бяха остри като бръснач, пропити с презрение и студенина. Тя се отнасяше с Иван с преувеличена нежност, сякаш се опитваше да го настрои срещу Елена, да го върне под своя контрол, да го отнеме от нея.
„Бедничкият ми син,“ казваше тя, докато му сервираше закуска, с поглед, изпълнен с фалшива загриженост, „трябва да живееш с такава… амбициозна жена. Тя ще те изцеди докрай, ще видиш. Тя ще те остави без нищо, ще те унищожи.“
Иван просто мълчеше, приемайки храната и избягвайки погледа на Елена. Тя знаеше, че той е разкъсван между двете най-важни жени в живота си, но не можеше да приеме неговата слабост, неговата неспособност да вземе страна, да се изправи за нея.
Дните минаваха бавно, изпълнени с мълчаливи упреци и скрити битки. Елена се чувстваше все по-изолирана, все по-задушена. Бременността ѝ напредваше, но радостта от очакването беше помрачена от постоянната война с Лилия. Тя започна да търси начини да избяга от тази задушаваща среда. Разглеждаше обяви за квартири, макар и да знаеше, че парите им не бяха достатъчни за нещо прилично, за нещо, което да им осигури истинска независимост и спокойствие.
Една вечер, докато Иван беше на работа, задържан до късно в офиса, Елена седеше в хола, преглеждайки стари семейни албуми. Лилия беше излязла на среща с приятелки, което беше рядкост и даваше на Елена малко спокойствие, малко пространство за дишане. Докато прелистваше страниците, изпълнени с избледнели спомени, тя се натъкна на една стара снимка – Лилия, много по-млада, с широка, искрена усмивка, прегърнала мъж, когото Елена не познаваше. Той не приличаше на бащата на Иван, когото Елена беше виждала на други снимки – един възрастен, добродушен, но някак безличен мъж, с уморен поглед. Мъжът на снимката беше по-млад, с по-тъмна коса и пронизващи сини очи, изпълнени с живот и енергия. На гърба на снимката имаше надпис, написан с избледнели букви, които едва се четяха: „С Борис, лятото на ’85.“
Елена се намръщи. Кой беше този Борис? Защо Лилия никога не го беше споменавала? Тя прелисти още няколко страници, търсейки други снимки с него, но нямаше. Сякаш този мъж беше изчезнал от живота на Лилия безследно, сякаш никога не е съществувал, сякаш е бил изтрит от историята. Това беше първата пукнатина в безупречната фасада на Лилия, първият намек за скрит живот, за минало, което тя старателно пазеше в тайна. Елена усети как любопитството ѝ се разпалва, как желанието да разкрие истината я обзема.
Глава 3: Сянката от Миналото
Снимката с Борис не даваше покой на Елена. Тя я скри в една стара книга, забутана дълбоко в рафта, страхувайки се, че Лилия ще я открие и ще ѝ зададе въпроси, които нямаше да може да избегне, въпроси, които щяха да я разкрият. Но любопитството ѝ беше разпалено като искра в суха трева, готово да се превърне в пожар. Кой беше този мъж? Защо Лилия никога не беше говорила за него? Беше ли той просто стар приятел, или нещо повече, нещо по-дълбоко, по-значимо? Въпросът я глождеше, докато тя се опитваше да намери отговори, без да предизвиква подозрения, без да разкрива своето разследване.
Елена започна да наблюдава Лилия по-внимателно, с поглед на детектив, търсещ улики. Забеляза малки неща – как Лилия се втренчваше в далечината, сякаш изгубена в спомени, как понякога се усмихваше на себе си, една тъжна, почти меланхолична усмивка, а после бързо скриваше тази усмивка, сякаш се срамуваше от нея, сякаш криеше нещо. Имаше нещо в тези моменти, нещо тъжно и носталгично, което не се вписваше в образа на твърдата и контролираща жена, която познаваше. Беше като да видиш пролука в бронята ѝ, през която можеше да надникнеш в нейната душа.
Една сутрин, докато Лилия беше под душа, а шумът от водата заглушаваше всякакви други звуци, Елена се осмели да влезе в стаята ѝ. Беше подредена до педантичност, всеки предмет на мястото си, сякаш никога нищо не е било докосвано, сякаш е била музей. Елена претърси бързо, но внимателно, страхувайки се да не остави следи, да не предизвика подозрение. В едно малко дървено ковчеже, скрито под купчина стари шалове, които миришеха на нафталин, тя откри писмо. Беше написано на ръка, с избледняло мастило, и адресирано до „Моя скъпа Лилия“. Подписът беше „Б.“, а датата – лятото на ’85.
Писмото беше кратко, но съдържанието му беше шокиращо. То говореше за „невъзможна любов“, за „тайни, които трябва да останат скрити завинаги“, и за „жертва, направена в името на бъдещето“. Имаше и едно изречение, което накара Елена да замръзне, сякаш кръвта във вените ѝ е спряла: „Надявам се, че нашето дете ще бъде щастливо, дори и без баща си.“
Дете? Лилия е имала дете с този Борис? И това дете не е Иван? Или Иван е детето на Борис, а не на мъжа, когото Лилия представяше за негов баща? Главата на Елена се завъртя, мислите ѝ се блъскаха една в друга като в буря, опитвайки се да подредят парчетата от пъзела. Тази тайна беше огромна, способна да разруши всичко, което Иван знаеше за семейството си, да преобърне целия му свят, да го срине.
Тя бързо скри писмото обратно в ковчежето и се върна в стаята си, сърцето ѝ биеше лудо, сякаш се опитваше да изскочи от гърдите ѝ. Сега разбираше защо Лилия беше толкова контролираща, толкова обсебена от репутацията и правилата. Тя живееше в постоянен страх, че някаква тайна ще излезе наяве, че ще разруши всичко, което е изградила, че ще я унищожи. И тази тайна беше свързана с Борис и едно дете.
Елена знаеше, че трябва да говори с Иван, но как? Как да му каже, че майка му може би е крила истината за неговия баща през целия му живот? Това можеше да го съсипе, да го срине емоционално, да го остави без опора. Тя реши да изчака, да събере повече информация, преди да предприеме каквото и да било, да се увери в истината, преди да я разкрие.
Междувременно, напрежението между Елена и Лилия продължаваше да расте, ставайки все по-осезаемо, като невидима стена между тях. Лилия беше станала още по-наблюдателна, сякаш усещаше, че Елена е разкрила част от нейната тайна, че е прекрачила невидима граница. Тя започна да прави коментари, които бяха на ръба на заплахата, пропити с предупреждение, със скрито послание.
„Някои тайни е по-добре да си останат скрити, Елена,“ каза тя една вечер, докато пиеха чай, а погледът ѝ беше студен като лед, пронизващ. „Истината не винаги е освобождаваща. Понякога тя е разрушителна. Може да съсипе животи. Може да унищожи всичко.“
Елена я погледна право в очите, без да мигне, без да показва страх. „Зависи от истината, Лилия. И от това кой я крие. И защо. Понякога истината е единственият път към свободата.“
Лицето на Лилия се изкриви в студена усмивка, усмивка, която не достигаше до очите ѝ. „Млада си, Елена. Не знаеш нищо за живота. Не знаеш какво е да правиш жертви, за да запазиш семейството си. Не знаеш какво е да се бориш за оцеляване, за репутация.“
Тези думи само засилиха подозренията на Елена. Тя беше сигурна, че Лилия крие нещо голямо, нещо, което е променило живота ѝ завинаги, нещо, което я е превърнало в това, което е. И това нещо беше свързано с Борис и детето.
Елена започна да търси информация за Борис. Без фамилия, това беше почти невъзможно. Но тя си спомни, че на снимката имаше дата – лятото на ’85. Тя започна да рови в стари вестници и архиви, търсейки информация за хора с име Борис, които са били свързани с Лилия по това време. Беше като да търсиш игла в купа сено, но тя беше решена да я намери, независимо от цената.
Един ден, докато беше в библиотеката, потънала в прашни томове със стари вестници, тя случайно чу разговор между две възрастни жени, които седяха на съседна маса. Едната спомена името „Борис“ и „семейство Петрови“, които били „много богати, но с много тайни“. Елена наостри уши, всяка нейна клетка беше напрегната, попивайки всяка дума. Може би това беше следа, която търсеше, ключът към разкриването на истината.
Тя се върна у дома, изпълнена с нова надежда, с ново чувство за цел. Семейство Петрови. Това беше отправна точка. Тя започна да търси информация за тях, използвайки компютъра си, преравяйки онлайн архиви и бизнес регистри. Откри, че „Петрови“ са били известна фамилия, свързана с финансите и бизнеса, с огромно влияние в страната, но преди години са се преместили в чужбина, сякаш са изчезнали от лицето на земята, оставяйки след себе си само слухове. Имаше споменаване на един „Борис Петров“, който е бил замесен в голям финансов скандал преди много години, но случаят е бил потулен, сякаш никога не се е случвал, сякаш е бил изтрит от историята.
Елена усети как кръвта ѝ замръзва. Финансов скандал? Тайни? Богатство? Всичко започваше да се навързва като парчета от сложен пъзел, които най-накрая си идваха на мястото. Може би Лилия е била замесена в този скандал? Или Борис е бил бащата на Иван, а Лилия е била принудена да го скрие, за да защити сина си от скандала, от позора, от унищожението?
Тази мисъл я ужаси. Ако това беше истина, тогава животът на Иван беше построен върху лъжа, върху огромна измама, върху пясъчни основи. И Елена, която носеше неговото дете, беше част от тази лъжа, част от тази мрежа от тайни, която я задушаваше. Тя трябваше да разбере истината, независимо колко болезнена можеше да бъде тя, независимо от последствията, независимо от цената.
Глава 4: Разкрития и Връзки
Елена не можеше да спи. Мисълта за Борис Петров, финансовия скандал и възможността Иван да не е син на мъжа, когото е смятал за свой баща, я измъчваше като кошмар, който я преследваше всяка нощ. Всяка нощ тя се будеше от тревожни сънища, в които сенки и лъжи я преследваха, опитвайки се да я погълнат. Тя знаеше, че трябва да действа внимателно, с хирургическа прецизност, за да не сгреши. Едно прибързано действие можеше да разруши всичко, да срине живота на Иван, да ги изложи на опасност, да ги унищожи.
На следващия ден, докато Лилия беше излязла на поредната си среща с приятелки, Елена се обади на своя приятелка, Катя. Катя беше журналист, известна със своята упоритост, остър ум и умение да разкрива тайни, които другите се страхуваха да докоснат, които бяха скрити дълбоко. Елена ѝ разказа цялата история – за снимката, за писмото, за подозренията си относно Борис Петров и неговата връзка с Лилия, за всичко, което беше открила.
„Борис Петров?“ Катя повтори, гласът ѝ изпълнен с изненада, а после и с професионален интерес, сякаш е открила златна мина. „Това име ми звучи познато. Мисля, че съм чела нещо за него преди години. Голям финансов магнат, нали? Но изчезна безследно, сякаш се е изпарил. Имаше слухове за някакъв скандал, но всичко беше потулено много бързо, сякаш някой е имал интерес да го скрие завинаги.“
„Точно така,“ каза Елена, усещайки леко облекчение, че Катя е чувала за него, че не е сама в това. „Мисля, че Лилия е свързана с него. И може би Иван е негов син. Това е голяма тайна, която може да промени всичко.“
Катя замълча за момент, мислейки, претегляйки думите на Елена. „Това е голяма история, Елена. Ако е вярно, може да разтърси много хора, да разкрие мрежа от лъжи и корупция. Ще ти помогна да разбереш истината. Но трябва да си готова за последствията. Тайните на богатите са опасни. Те не обичат да бъдат разкривани. Те ще се борят докрай.“
С помощта на Катя, Елена започна да събира информация. Катя имаше достъп до стари архиви, полицейски доклади, бизнес регистри и дори някои неофициални източници, които другите журналисти не можеха да достигнат, които бяха скрити от обществеността. Двете работеха в тайна, страхувайки се, че Лилия ще разбере, че някой рови в нейното минало, че някой се опитва да я разобличи.
Оказа се, че Борис Петров е бил изключително влиятелен бизнесмен през 80-те години. Той е бил собственик на голяма финансова компания, която е била замесена в мащабна схема за пране на пари и измами. Скандалът е бил огромен, разтърсил е финансовите среди на страната, но Борис е успял да изчезне преди да бъде арестуван, сякаш е имал вътрешна информация, сякаш е бил предупреден. Слуховете твърдели, че е избягал в чужбина с голяма част от парите, оставяйки след себе си разруха и разорени хора, които са загубили всичко.
Най-шокиращото откритие беше, че Лилия е работила като секретарка във фирмата на Борис по това време. Имаше стари снимки, на които Лилия беше до него, изглеждайки много по-млада, по-щастлива и по-безгрижна, отколкото Елена я познаваше. На една от снимките, Лилия държеше ръката на Борис, а погледът ѝ беше изпълнен с обожание, с любов, която не можеше да бъде сбъркана, сляпа любов.
„Значи са били повече от шеф и секретарка,“ промълви Катя, поглеждайки към снимката, а в гласа ѝ се четеше изненада. „Много повече. Това обяснява много неща. Това е голяма история.“
Елена усети как стомахът ѝ се свива. Всичко започваше да се навързва. Лилия е имала връзка с Борис. И най-вероятно Иван е плод на тази връзка. Но защо Лилия е крила това? Защо е позволила на Иван да вярва, че друг мъж е негов баща, да живее в лъжа през целия си живот?
Докато разследването напредваше, Елена започна да забелязва промени в поведението на Иван. Той ставаше все по-мълчалив и отчужден, сякаш някаква тежест го е притискала, сякаш е носел света на раменете си. Често се прибираше късно, миришеше на алкохол и избягваше да говори за работа, за бъдещето им, за всичко. Елена знаеше, че той се чувства притиснат от майка си, но нещо друго го мъчеше, нещо, което той не искаше да сподели, нещо, което го е променяло.
Една вечер, докато Елена се опитваше да го разпита, да го накара да се отвори, Иван избухна. „Остави ме на мира, Елена! Не разбираш ли колко е трудно? Мама ме задушава, а ти… ти постоянно търсиш проблеми! Защо не можем просто да живеем нормално? Защо не може да имаме малко спокойствие?“
„Нормално ли?“ Елена не можеше да повярва на ушите си. Гласът ѝ беше изпълнен с гняв и разочарование. „Да живеем в лъжа, Иван? Да се преструваме, че всичко е наред, докато майка ти ни контролира и крие тайни от теб? Това ли е нормално за теб? Това ли искаш за нашето дете? Да живее в лъжа?“
Иван я погледна с гняв в очите, но и с болка, с отчаяние. „Какви тайни? За какво говориш? Пак ли си измисляш нещо? Пак ли се опитваш да ме настройваш срещу мама?“
Елена се поколеба. Беше ли моментът да му каже истината? Тя погледна бременния си корем, а после погледна Иван. Той изглеждаше толкова уязвим, толкова объркан, толкова изгубен. Тя не можеше да му причини такава болка, поне не още.
„Нищо,“ каза тя, гласът ѝ трепереше, но се опита да го успокои. „Просто… просто съм уморена от всичко това. Искам да имаме наш дом, Иван. Искам да имаме спокойствие за нашето дете. Искам да сме свободни от всичко това.“
Иван въздъхна тежко и седна на дивана, покривайки лицето си с ръце. „Знам, Елена. Знам. Аз също искам. Но е толкова трудно. Мама… тя е толкова силна. Аз… аз не знам как да се справя с нея. Аз съм слаб.“
В този момент Елена осъзна, че Иван е жертва, също като нея. Той беше израснал под контрола на Лилия, научен да се подчинява, да не задава въпроси, да не се противопоставя. Тя трябваше да му помогне да се освободи, но първо трябваше да разкрие цялата истина, да му покаже целия мащаб на лъжата, която е живял.
Катя откри още една важна информация. Оказа се, че Борис Петров е имал сестра, Вера. Тя е била единственият член на семейството, който е открито критикувал брат си и неговите финансови схеми, единствената, която е имала морал и принципи. След скандала, Вера е прекъснала всякакви връзки със семейството си и се е оттеглила в малък град, далеч от светлините на прожекторите и мръсните пари, търсейки мир.
„Мисля, че трябва да се свържем с тази Вера,“ каза Катя. „Тя може да знае много. Може да е ключът към разкриването на цялата история, към разплитането на тази мрежа от лъжи. Тя е нашата единствена надежда.“
Елена се съгласи. Тя усещаше, че се приближава до истината, но също така усещаше и нарастваща опасност. Лилия нямаше да се откаже лесно. Тя щеше да защити тайните си докрай, с всички средства, с всички сили.
About the Author
