Дъждът се сипеше над града, измивайки мръсотията от улиците и създавайки огледални локви, в които се отразяваха мигащите светлини на неоновите табели. Беше една от онези нощи, в които светът изглеждаше по-тих, по-затворен в себе си. Аз седях в малкия си апартамент, а в ръцете си държах снимка, направена преди години. На нея бях аз, усмихната и безгрижна, а до мен стоеше един мъж, чието лице беше като избледняло от времето. Той беше моят съпруг – Мартин.
Мартин, човекът, който бе до мен в добро и зло, човекът, който с годините се превърна в сянка на себе си. Сега той беше някъде, далеч от мен, от нашия общ живот. Бягството му беше като мълния в ясен ден, оставило след себе си само пепел и въпроси.
Малко след като Мартин изчезна, животът ми се преобърна. Работата ми във финансовия отдел на една от най-големите компании в града вече не ми носеше удовлетворение. Числата, които някога подреждах с удоволствие, сега ми се струваха безсмислени. Всяко изчисление, всяка счетоводна операция ми напомняше за неговата липса. Той беше човек на логиката, на точните сметки, а сега беше оставил след себе си хаос.
Нашият живот беше изграден върху стабилни основи, които се оказаха по-крехки от стъкло. Мартин беше успешен бизнесмен, основател на собствена фирма, която се занимаваше с недвижими имоти. Докато той се занимаваше с покупко-продажби на огромни сгради и имоти, аз се грижех за финансовата страна на бизнеса му, както и за дома. На пръв поглед бяхме перфектната двойка. Но под повърхността на нашия безупречен брак се криеха тайни, които бавно, но сигурно, разяждаха основите му.
Един ден, докато разглеждах стари документи, попаднах на нещо, което промени всичко. Писма от жена, която твърдеше, че Мартин е баща на нейното дете. Думите ѝ бяха пълни с болка и упреци, но в тях имаше и нещо друго – заплаха. Тя искаше пари, много пари, иначе щеше да разкрие всичко.
В този момент светът ми се срина. Не можех да повярвам. Моят Мартин, мъжът, когото обичах и на когото вярвах безрезервно, имаше скрит живот. Тази тайна го разяждаше отвътре. Бях сигурна, че това е причината за неговото внезапно изчезване. Но не знаех цялата истина. Всъщност, дори не знаех половината.
Ето защо, когато телефонът ми звънна в онази дъждовна нощ, аз знаех, че животът ми отново ще се промени. Обаждаше се Асен, мой колега от работата, човек, с когото имахме по-дълбоки отношения от обикновено. Той беше мой приятел, моята опора в този хаос.
„Трябва да се видим,“ каза той, гласът му беше сериозен. „Намерих нещо, което не ми харесва.“
Срещнахме се в един от любимите ни ресторанти, който се намираше на брега на езерото. Дъждът продължаваше да вали, а езерото изглеждаше като безкрайна тъмна бездна. Докато чаках Асен, в главата ми се въртяха хиляди мисли. Какво ли беше открил? Дали имаше нещо общо с Мартин?
Когато Асен пристигна, лицето му беше бледо, а очите му бяха пълни с тревога. Той седна срещу мен и без да каже дума, извади от джоба си малък плик.
„Намерих това в кабинета на Мартин,“ каза той, подавайки ми плика. „Беше скрито в една от папките с документи за проекта в центъра на града. Мисля, че трябва да го видиш.“
Отворих плика. Вътре имаше снимки. На тях беше Мартин, но не както го познавах. Беше в компанията на една жена, същата, която ми беше писала. На една от снимките те се държаха за ръце, а на друга – се целуваха. Усетих как сърцето ми се свива в болезнена топка. Но най-шокираща беше последната снимка. На нея беше Мартин с малко момченце, което седеше в скута му. Детето беше с руси къдрици и сини очи, точно като на Мартин. На гърба на снимката беше написано името на детето – Даниел.
В този момент аз разбрах, че Мартин не просто е изневерявал. Той беше живял двоен живот, а аз бях просто част от неговата фасада.
Докато гледах снимките, в мен се появи една мисъл, която ме преследваше от месеци. Може би Мартин не е изчезнал, а е бил отвлечен? Или може би е бил принуден да напусне града?
Асен, който през цялото време ме наблюдаваше, сякаш прочете мислите ми. „Ако Мартин е замесен в нещо незаконно, тогава е възможно някой да го е принудил да изчезне.“
След като се върнах вкъщи, прегледах отново документите, които Асен ми беше дал. Всички те бяха свързани с проекта за недвижими имоти в центъра на града. Проектът беше на стойност милиони, а от него зависеше бъдещето на компанията ни. Но имаше нещо, което не ми даваше мира. Някои от сметките бяха фалшифицирани, а някои от документите бяха подписани от друг човек.
Глава втора: Непознатият баща
Малкото момче, което намерих до колата, беше на не повече от пет години. Косата му беше руса, а очите – сини. Веднага разпознах чертите на Мартин в него. Даниел.
Когато го видях да плаче, сърцето ми се сви. Той беше сам, бос, а тялото му се тресеше. Когато се приближих до него, той ме погледна с очи, пълни със страх. „Искам да се върна във филма,“ прошепна той.
Спомних си думите от писмото на жената, която ми беше писала. Тя го наричаше Даниел. Момчето, което сега стоеше пред мен, беше синът на Мартин.
Охранителят на мола беше млад мъж с добро сърце, на име Слав. Докато търсехме родителите на момчето, той ме подкрепяше и успокояваше. На пръв поглед той беше обикновен служител на охранителна фирма, но в очите му имаше нещо, което ми подсказваше, че знае повече, отколкото казва.
„Странно,“ каза Слав, докато гледахме записите от охранителните камери. „На един кадър паркингът е празен, а на следващия детето е там. Сякаш е паднало от небето.“
Аз, която бях преживяла толкова много в последните месеци, не бях изненадана. Животът ми беше пълен с необясними събития, а това беше просто поредното. Но когато Слав ми показа сянката на детето, която държеше нечия ръка, аз изтръпнах. Кой беше този човек? И защо неговата сянка беше толкова силна, а самият той беше невидим?
След като не успяхме да намерим родителите на момчето, реших да го заведа вкъщи. Не можех да го оставя само, а и усещах силна връзка с него. Той беше единствената ми връзка с Мартин, единственото нещо, което ми остана от него.
Когато пристигнахме в апартамента, Даниел се огледа с любопитство. Той не плачеше, а се усмихваше. Сякаш беше забравил за ужаса, който беше преживял на паркинга.
Вечерта, докато го слагах да спи, той ме попита: „Ти ли си моята нова мама?“
Думите му ме пронизаха като стрела. Не знаех какво да му отговоря. Аз бях съпруга на баща му, но не и негова майка. Но той беше само малко момче, което имаше нужда от любов и грижа.
„Да, аз съм,“ прошепнах, а сълзи се появиха в очите ми. „Аз съм твоята нова мама.“
След като Даниел заспа, аз се върнах в хола и отново разгледах снимките. Връзката между Мартин и това момче беше неоспорима. Но защо той ме беше оставил в неведение? Защо беше живял двоен живот?
На следващия ден се обадих на Асен и му разказах за детето. Той беше шокиран.
„Сигурна ли си, че е негово?“ попита той.
„Да,“ отговорих аз. „Прилича на него, а и името му е Даниел. Същото име, което беше на гърба на снимката, която ми даде.“
Асен, който беше човек на логиката, не можеше да приеме това, което му казвах. Той искаше доказателства, искаше да види всичко с очите си.
„Идвам при теб,“ каза той. „Трябва да поговорим.“
След като пристигна, той ме погледна със съчувствие. „Това е прекалено много за теб. Трябва да извикаш полиция.“
„Не,“ отговорих аз. „Не мога. Ако викна полиция, ще започнат да разпитват, ще разберат за Мартин, за тайните му. Аз не искам това. Искам да разбера какво се е случило с него, преди да замеся някой друг.“
Асен, който беше мой приятел, ме разбра. Той не ме принуждаваше да правя нещо, което не искам. Той беше до мен, подкрепяше ме и ме успокояваше.
Докато пиехме кафе, се появи Слав. Той донесе нови записи от охранителните камери.
„Не мога да повярвам,“ каза Слав. „Открих още нещо. Сянката. Тя не е една. Тя е на двама души.“
Очите ми се разшириха от изненада. „Двама души?“
„Да,“ отговори Слав. „Единият е мъж, а другият – жена. Жената държи детето за ръка, а мъжът я прегръща. Сякаш са семейство. Но техните тела са невидими. Виждат се само сенките им.“
Глава трета: Тайните на Мартин
В следващите дни, докато се грижех за Даниел, аз започнах да разплитам загадката около Мартин. Всичко започна с едно старо писмо, което открих в една от книгите в библиотеката му. Писмото беше от неговата майка, която му пишеше за една стара семейна тайна.
Семейството на Мартин, което някога е било много богато, е било разорено от един от неговите дядовци, който е бил измамник. Той е откраднал пари от богати хора, а след това е избягал в чужбина, оставяйки след себе си само дългове.
Майката на Мартин, която е била много религиозна, е вярвала, че семейството е прокълнато. Тя е искала Мартин да възстанови честта на рода, да върне парите на хората, на които дядо му е причинил зло.
Мартин, който е бил човек на морала, е приел тази задача като своя мисия. Той е работил усилено, за да възстанови семейното богатство и да върне парите. Той е успял да купи сгради и имоти, да развие успешен бизнес, но не е успял да върне парите. Хората, които са били измамени, са били вече мъртви, а техните наследници са били разпиляни по целия свят.
Всичко това обясняваше защо Мартин е бил толкова зает, защо е работил толкова усилено. Но това не обясняваше защо ме беше оставил в неведение за тайните си. Не обясняваше защо имаше друго семейство.
След като прочетох писмото, аз се обадих на Асен и му разказах всичко. Той беше шокиран.
„Значи, Мартин не е измамник, а е жертва?“ попита той.
„Не знам,“ отговорих аз. „Може би е и двете. Може би е правил неща, които не са били съвсем законни, за да възстанови семейната чест.“
На следващия ден, докато разглеждахме документите, свързани с проекта за недвижими имоти, открихме нещо, което ни накара да спрем. Някои от документите бяха подписани от един от най-големите конкуренти на Мартин – Борис.
Борис беше един от най-богатите хора в града, но той беше известен и с това, че е безскрупулен. Той не се спираше пред нищо, за да постигне целите си.
„Значи, Борис е замесен,“ каза Асен. „Но защо?“
„Не знам,“ отговорих аз. „Може би е изнудвал Мартин. Може би е искал да се докопа до парите му.“
След като се върнах вкъщи, аз се обадих на Слав и му разказах всичко. Той, който беше човек на улицата, ми каза нещо, което ме накара да настръхна.
„Борис има друга жена,“ каза Слав. „Тя е известна с това, че е много умна, но и много опасна. Наричат я Змията.“
След като затворих телефона, аз разбрах, че не съм просто в капан, а в центъра на една голяма игра, в която животът на Мартин и Даниел са заложени.
На следващия ден, докато се разхождахме с Даниел в парка, аз му разказах за баща му.
„Баща ти е много добър човек,“ казах аз. „Той те обича.“
Даниел ме погледна с очи, пълни с любопитство. „Но защо не е с нас?“
„Защото трябваше да отиде на едно дълго пътешествие,“ отговорих аз. „Но един ден ще се върне.“
В този момент, докато говорех, усетих как някой ни наблюдава. Огледах се и видях една жена, която се криеше зад един храст. Когато я погледнах, тя бързо изчезна. Аз знаех, че това е жената, за която ми беше писал Слав. Змията.
Глава четвърта: Заплахата
След като жената изчезна, аз се уплаших. Сякаш бях във филм, в който всеки момент може да се случи нещо лошо.
Обадих се на Асен и му разказах за жената. Той, който беше човек на логиката, не вярваше в интуицията ми.
„Може би е просто съвпадение,“ каза той.
„Не,“ отговорих аз. „Аз съм сигурна. Тя ни следеше.“
След като затворих телефона, аз разбрах, че трябва да взема нещата в свои ръце. Не можех да чакам Мартин да се върне, не можех да чакам Асен да се увери, че съм в опасност. Трябваше да действам.
Първото нещо, което направих, беше да се свържа с Борис. Аз му се обадих и го помолих да се срещнем.
Той, който беше човек на парите, се съгласи.
Срещнахме се в един от най-луксозните ресторанти в града. Докато седяхме на масата, той ме гледаше с усмивка, която не достигаше до очите му.
„Защо Мартин изчезна?“ попитах аз.
„Не знам,“ отговори той. „Той е голям мъж, може да отиде, където си иска.“
„Не ми вярвайте,“ казах аз. „Знам, че сте замесен. Знам, че сте подписали някои от документите за проекта.“
Борис се засмя. „И какво от това? Мартин и аз сме бизнес партньори. Нормално е да подписваме документи.“
„Вие не сте бизнес партньори,“ казах аз. „Вие сте изнудвачи. Вие сте го принудили да напусне града, за да се докопате до парите му.“
След като казах това, аз видях как усмивката изчезва от лицето му. Той ме погледна със студени очи.
„Не знам за какво говориш,“ каза той. „Но ако продължаваш да се бъркаш, ще се случи нещо лошо. Не само на теб, но и на детето.“
След като чух това, аз разбрах, че съм в капан. Борис беше опасен, а аз бях сама.
Когато се върнах вкъщи, аз се обадих на Слав и му разказах всичко. Той, който беше човек на улицата, ми даде съвет, който ми спаси живота.
„Трябва да избягаш,“ каза той. „Борис е опасен. Той няма да се спре пред нищо, за да те унищожи.“
„Не мога да избягам,“ казах аз. „Аз трябва да разбера какво се е случило с Мартин. Трябва да разбера кой е откраднал парите му.“
„Парите са откраднати от теб,“ каза Слав.
„Как така?“
„Всички сметки, всички документи. Всичко е подписано от теб. Мартин те е използвал като параван.“
След като чух това, аз се почувствах като глупачка. Мартин ме беше използвал. Той ми беше казал, че ме обича, а в същото време ме е използвал като параван за своите тайни сделки.
„Трябва да се срещна с теб,“ казах аз. „Трябва да ми обясниш всичко.“
Глава пета: Семейната тайна
Срещнахме се със Слав в един от парковете в града. Дъждът беше спрял, а слънцето беше изгряло.
„Борис и Мартин са братя,“ каза Слав.
Очите ми се разшириха от изненада. „Братя?“
„Да,“ отговори Слав. „Те са полубратя. Имат един и същи баща, но различни майки.“
След като чух това, аз разбрах, че съм в центъра на една голяма семейна драма. Борис е бил по-големият брат, който е бил изоставен от баща си. Мартин е бил по-малкият, който е бил отгледан от баща си.
Борис, който е бил изпълнен с омраза към баща си и към Мартин, е решил да им отмъсти. Той е искал да открадне парите, които Мартин е успял да събере.
„Мартин е знаел за Борис,“ каза Слав. „Но не е искал да ти каже. Той е искал да те защити.“
„А защо ме е използвал като параван?“
„Защото е знаел, че Борис няма да посмее да навреди на жена си. Той е знаел, че ти ще бъдеш неговият щит.“
След като чух това, аз се почувствах като глупачка. Аз бях инструмент в ръцете на Мартин. Аз бях просто пешка в неговата игра.
В този момент, докато говорехме, се появи една жена. Тя беше облечена в черна рокля, а очите ѝ бяха пълни с омраза. Тя се приближи до нас и ни погледна.
„Здравейте,“ каза тя. „Аз съм Змията.“
„Здравейте,“ отговорих аз. „Защо ни следите?“
„Не ви следя,“ каза тя. „Аз ви пазя. Борис иска да ви убие.“
След като чух това, аз се уплаших. Змията беше опасна, но тя беше единствената, която можеше да ни помогне.
„Защо ни помагате?“ попитах аз.
„Защото и аз съм жертва,“ отговори тя. „Борис ме използва като инструмент за своите престъпления. Той ме принуди да правя неща, които не искам.“
В този момент, докато говорехме, Даниел се събуди. Той ни погледна с любопитство.
„Мамо, кой е този мъж?“ попита той.
„Това е Слав, приятел на баща ти,“ отговорих аз.
„А тази жена?“
„Тя е приятелка на Слав,“ казах аз.
Даниел се усмихна. „Добре дошли в нашето семейство.“
След като чух думите му, аз разбрах, че съм намерила ново семейство. Семейство, което не е изградено върху лъжи и тайни, а върху доверие и любов.
Глава шеста: Играта
След като се събрахме със Слав и Змията, ние започнахме да разплитаме мрежата от лъжи, в която Борис беше оплел Мартин.
Оказа се, че Мартин е бил принуден да напусне града, защото Борис го е заплашил, че ще разкаже на жена му за другото му семейство. Мартин, който е обичал жена си, е решил да се спаси от Борис, но не е успял. Борис е успял да го залови и да го отвлече.
„Мартин е държан в една стара фабрика, която се намира извън града,“ каза Змията. „Аз знам къде е. Мога да ви заведа.“
„Не,“ отговорих аз. „Трябва да се обадим на полицията.“
„Не можем,“ каза Слав. „Борис има хора в полицията. Ако се обадим, ще разберат, че знаем къде е Мартин, и ще го убият.“
След като чух това, аз разбрах, че трябва да се доверя на Змията и Слав. Те бяха единствените, които можеха да ми помогнат.
Глава седма: Отвличането
След като се подготвихме, ние се отправихме към старата фабрика. Тя се намираше в покрайнините на града и беше изоставена от години.
Когато пристигнахме, аз се почувствах като във филм на ужасите. Фабриката беше тъмна, мръсна и пълна с ужасни звуци.
Слав, който беше човек на улицата, ни поведе към едно от стаите.
„Тук е,“ прошепна той. „Чувам гласа на Мартин.“
Когато влязохме в стаята, ние видяхме Мартин. Той беше вързан на един стол, а лицето му беше покрито с кръв. До него стоеше Борис, който го биеше.
„Оставете го на мира!“ извиках аз.
Борис се обърна към мен и се усмихна. „Виж ти, кой дошъл! Жена ми и любовницата ми.“
„Аз не съм твоя любовница,“ каза Змията.
„Не ме интересува,“ каза Борис. „Аз съм победител. Аз съм този, който ще вземе парите на Мартин.“
В този момент, докато говореше, Слав, който беше зад него, го удари по главата. Борис падна на земята, а ние се приближихме до Мартин.
„Добре ли си?“ попитах аз.
„Да,“ отговори той. „Но парите… парите са скрити. Трябва да ги намерите.“
В този момент, докато говорехме, Змията, която беше зад гърба ни, ни удари по главите. Аз паднах на земята и загубих съзнание.
Глава осма: Смъртта на предателството
Когато се събудих, аз се намирах в една стая. До мен стоеше Змията, която ме гледаше с усмивка.
„Добре дошла,“ каза тя. „Ти си в безопасност. Аз те спасих.“
„Къде е Мартин?“ попитах аз.
„Не знам,“ отговори тя. „Борис го уби. Той го е изхвърлил в езерото.“
След като чух това, аз се почувствах като глупачка. Змията, която ни се беше представила за приятелка, беше предател. Тя беше работила за Борис.
„Защо го направи?“ попитах аз.
„Защото той ми обеща пари,“ отговори тя. „Аз съм бедна, а той е богат. Аз исках да имам пари, за да мога да живея по-добре.“
В този момент, докато говорехме, в стаята влезе Борис. Той ме погледна със студени очи.
„Ти си в капан,“ каза той. „Никой няма да те спаси. Мартин е мъртъв, а ти си следващата.“
В този момент, докато говореше, в стаята влезе Слав. Той беше скрил пистолет зад гърба си.
„Не е вярно,“ каза Слав. „Мартин не е мъртъв. Аз го спасих.“
Борис се изненада. „Как така?“
„Аз бях там, когато го отвлякохте. Аз бях този, който го спаси. Аз съм този, който ще те убие.“
След като каза това, Слав стреля. Борис падна на земята, а ние се приближихме до него.
„Мартин,“ казах аз. „Къде е Мартин?“
Слав се усмихна. „Той е в безопасност. Той е с детето си. Той е с Даниел.“
Глава девета: Прошка и ново начало
След като Борис беше мъртъв, Змията, която беше предател, избяга. Ние я оставихме да си отиде. Тя беше жертва, а не престъпник.
Мартин, който беше спасен от Слав, се върна при мен и Даниел. Той ми разказа всичко.
„Аз съм сбъркал,“ каза той. „Аз съм те използвал като параван. Аз съм те предал. Но аз те обичам.“
Аз го погледнах с очи, пълни със сълзи. „Аз също те обичам. Но не мога да ти простя. Не мога да забравя какво си ми причинил.“
В този момент, докато говорехме, Даниел се приближи до нас. Той ни прегърна и двамата.
„Мамо, татко,“ каза той. „Аз ви обичам. Аз искам да бъдем семейство.“
След като чух думите му, аз разбрах, че трябва да простя на Мартин. Не заради него, а заради детето.
„Добре,“ казах аз. „Аз ти прощавам. Но трябва да ми обещаеш, че никога повече няма да ме лъжеш.“
„Обещавам,“ отговори той. „Никога повече.“
След като си простихме, ние се преместихме в един малък град, където никой не ни познаваше. Мартин започна нов бизнес, а аз започнах да работя като учителка. Даниел, който беше нашето дете, беше щастлив.
Слав, който беше наш приятел, ни посещаваше от време на време. Той беше станал детектив и разкриваше престъпления.
Змията, която беше избягала, никога не се върна. Ние не я търсихме. Ние бяхме забравили за нея.
Глава десета: Морална дилема
След като изминаха няколко години, животът ни се върна в нормалния си ритъм. Мартин, който беше станал нов човек, беше отдаден на семейството си. Аз бях щастлива, а Даниел беше най-щастливото дете на света.
Но един ден, докато се разхождахме в парка, ние видяхме една жена. Тя беше облечена в дрипави дрехи, а очите ѝ бяха пълни с отчаяние. Тя беше Змията.
Аз се приближих до нея и я попитах: „Добре ли си?“
Тя ме погледна със сълзи в очите. „Не. Аз съм бедна. Аз нямам нищо. Аз съм гладна.“
След като чух думите ѝ, аз се почувствах зле. Аз знаех, че тя е предател, но аз не можех да я оставя да страда.
„Ела с мен,“ казах аз. „Аз ще ти помогна.“
Тя дойде с мен и аз ѝ дадох храна и дрехи. Тя ми благодари.
„Аз съм ти благодарна,“ каза тя. „Аз ще ти се отблагодаря.“
В този момент, докато говорехме, в стаята влезе Мартин. Той я видя и се ядоса.
„Какво прави тя тук?“ попита той.
„Тя е гладна,“ отговорих аз. „Трябва да ѝ помогнем.“
„Тя е предател,“ каза той. „Тя ни предаде. Тя искаше да ни убие.“
„Аз знам,“ отговорих аз. „Но тя е човек. Тя страда. Трябва да ѝ простим.“
Мартин ме погледна със студени очи. „Не мога да ѝ простя. Тя ни предаде. Тя ни причини зло.“
„Аз знам,“ отговорих аз. „Но ако не ѝ простим, ще бъдем като нея. Ще бъдем злобни и жестоки.“
Мартин се замисли. Той знаеше, че съм права. Той знаеше, че ако не прости, ще продължи да живее в миналото.
„Добре,“ каза той. „Аз ѝ прощавам. Но трябва да си тръгне.“
Змията, която беше чула разговора ни, стана и си тръгна. Тя ни погледна със сълзи в очите.
„Благодаря ви,“ каза тя. „Вие сте добри хора.“
Глава единадесета: Нов живот
След като Змията си тръгна, животът ни се върна в нормалния си ритъм. Ние бяхме щастливи, но един ден, докато четях вестник, аз видях една статия.
Статията беше за Змията. Тя беше станала богата и известна. Тя беше дарила милиони на благотворителни организации и беше помогнала на хиляди хора.
Аз се зарадвах. Аз знаех, че съм постъпила правилно, като ѝ простих.
В този момент, докато четях вестника, в стаята влезе Мартин. Той ме попита: „Какво се е случило?“
Аз му разказах за статията. Той се усмихна.
„Ти си добър човек,“ каза той. „Аз съм горд, че съм твой съпруг.“
Глава дванадесета: Ново начало
След като изминаха няколко години, Даниел стана голям мъж. Той беше красив, умен и добър. Той беше всичко, което Мартин беше, но без лъжите и тайните.
Един ден, докато се разхождахме в парка, Даниел ме попита: „Мамо, защо ме осиновихте?“
Аз му разказах всичко. Разказах му за Мартин, за Борис, за Змията. Разказах му за всички тайни и лъжи, за всички предателства и морални дилеми.
След като му разказах всичко, той ме прегърна.
„Мамо, аз ви обичам,“ каза той. „Аз съм благодарен, че сте ми дали нов живот. Аз съм благодарен, че сте ми показали какво е любов.“
В този момент, докато говорехме, в парка се появи един мъж. Той беше Слав. Той беше остарял, но очите му бяха пълни с доброта.
„Здравейте,“ каза той. „Аз съм дошъл да ви видя.“
Ние се прегърнахме. Ние бяхме семейство. Семейство, което е преживяло толкова много, но което е успяло да остане заедно.
Глава тринадесета: Завръщането
Един ден, докато се разхождахме в парка, ние видяхме една жена. Тя беше облечена в черна рокля, а очите ѝ бяха пълни с омраза. Тя беше Змията.
„Аз съм дошла да си взема своето,“ каза тя. „Аз съм дошла да си взема детето си.“
След като чух думите ѝ, аз се уплаших. Змията беше майка на Даниел. Тя беше жената, която го беше родила.
Даниел, който беше до мен, се приближи до нея.
„Мамо,“ каза той. „Аз те обичам. Но аз не те познавам.“
Змията, която беше чула думите му, се разплака.
„Аз съм ти майка,“ каза тя. „Аз съм те родила. Аз съм те изоставила, за да те спася.“
След като чух думите ѝ, аз разбрах, че съм сбъркала. Змията не е предател. Тя е майка. Тя е майка, която е била принудена да изостави детето си, за да го спаси.
„Прости ми,“ казах аз. „Аз съм те съдила погрешно. Аз съм мислила, че си зла, а ти си добра.“
Змията ме прегърна. „Аз ти прощавам. Аз знам, че си добра.“
В този момент, докато се прегръщахме, се появи Мартин. Той ни видя и се зарадва.
„Вие сте семейство,“ каза той. „Вие сте семейство, което се е намерило.“
Глава четиринадесета: Щастието
След като Змията се върна, ние станахме голямо семейство. Ние живеехме заедно, обичахме се и се подкрепяхме.
Змията, която беше майка на Даниел, беше станала добър човек. Тя беше оставила миналото зад гърба си и беше започнала нов живот.
Мартин, който беше баща на Даниел, беше най-щастливият мъж на света. Той беше намерил своето семейство.
Аз, която бях майка на Даниел, бях най-щастливата жена на света. Аз бях намерила своята любов.
Слав, който беше наш приятел, ни посещаваше от време на време. Той беше станал детектив и разкриваше престъпления.
Ние бяхме щастливи. Ние бяхме семейство. Семейство, което е преживяло толкова много, но което е успяло да остане заедно.
Глава петнадесета: Истината
Един ден, докато се разхождахме в парка, ние видяхме един мъж. Той беше млад, красив и облечен в скъпи дрехи. Той беше синът на Борис.
„Здравейте,“ каза той. „Аз съм дошъл да ви видя.“
Ние се уплашихме. Ние си мислехме, че е дошъл да ни отмъсти.
„Аз не съм дошъл да ви отмъщавам,“ каза той. „Аз съм дошъл да ви простя. Аз знам, че баща ми е бил лош човек. Аз знам, че ви е причинил зло. Аз ви моля за прошка.“
След като чух думите му, аз се разплаках. Аз знаех, че съм постъпила правилно, като съм простила на Змията.
„Аз ти прощавам,“ казах аз. „Аз знам, че не си като баща си. Аз знам, че си добър човек.“
Той се усмихна. „Благодаря ти. Ти си добра. Ти си ми показала какво е прошка.“
В този момент, докато говорехме, в парка се появи Мартин. Той ни видя и се усмихна.
„Вие сте семейство,“ каза той. „Вие сте семейство, което е намерило своето щастие.“
Глава шестнадесета: Краят
След като изминаха няколко години, ние бяхме щастливи. Ние живеехме в мир и любов.
Даниел, който беше син на Мартин и Змията, беше голям мъж. Той беше красив, умен и добър. Той беше всичко, което Мартин беше, но без лъжите и тайните.
Слав, който беше наш приятел, беше остарял, но очите му бяха пълни с доброта.
Мартин, който беше баща на Даниел, беше най-щастливият мъж на света. Той беше намерил своето семейство.
Аз, която бях майка на Даниел, бях най-щастливата жена на света. Аз бях намерила своята любов.
Ние бяхме семейство. Семейство, което е преживяло толкова много, но което е успяло да остане заедно.
Епилог
Животът е пълен с тайни, лъжи и предателства. Но ако се научим да прощаваме, ние ще можем да намерим своето щастие. Ние ще можем да намерим своята любов. Ние ще можем да намерим своето семейство.
About the Author
