Галина Петровна чу познатия звук от затварящи се автомобилни врати и инстинктивно се напрегна. Петък, шест и половина вечерта. Точно по разписание. Дори не отиде до прозореца — и без това знаеше какво ще види: синият „Логан“ на Николай, от който вече излизаше цялото му семейство, а след него щеше да пристигне овехтялата „Лада“ на Светлана с цялата ѝ челяд. Уикендите на вилата започваха. Започваше и нейното лично изпитание.
— Лельо Галя! — чу се звънливият глас на племенницата ѝ от двора. — Пристигнахме!
Галина Петровна остави книгата и бавно се изправи от креслото. Само час по-рано се беше настанила на верандата с криминален роман и чаша чай — идеална вечер за самотна жена на петдесет и осем години. Тишината, спокойствието, лекият полъх, носещ аромата на цъфтящ люляк от градината – това беше нейният рай, нейната крепост. А сега трябваше да се преструва, че е щастлива от този „изненадващ“ визит, макар че той можеше да се нарече такъв само условно. Защото изненада нямаше. Имаше рутина. Имаше безкрайно повтарящ се цикъл на нахлуване.
— Здравей, Гале! — Николай пръв нахлу в къщата, без да си събуе обувките. Калните следи от обувките му вече се отпечатваха по току-що измития под на антрето. След него вървяха жена му Марина, с нейната вечна усмивка, която никога не стигаше до очите, и двете им деца – десетгодишният Максим, с поглед, вече сканиращ пространството за храна, и по-малката, осемгодишна Лили, която веднага се затича към хола, за да превземе дивана. — Как си? Как е здравето?
— Добре, — отвърна кратко Галина Петровна, наблюдавайки как Максим вече изучава съдържанието на хладилника. Сякаш беше негов собствен. Сякаш това беше негово право. — За дълго ли сте?
— До неделя, както обикновено. Времето е хубаво, децата се затъжиха за вилата. И ти ще си по-весела с нас, нали?
„По-весела“… Тази дума кънтеше в главата ѝ като празен ехо. По-весела? Или по-изтощена? По-напрегната? Галина Петровна кимна и отиде да сложи чайника. След минута влезе и Светлана с мъжа си Сергей и трите им деца. Къщата мигом се изпълни с гласове, тропот и скърцане на мебели. Седем души. Седем души, които носеха със себе си не само багаж, но и безкрайни нужди, желания и очаквания.
— Лельо Галя, имате ли нещо за хапване? — попита Марина, настанявайки се в кухнята, сякаш беше в собствения си дом, без дори да погледне към Галина Петровна. — Гладни сме от пътя.
— Ще видим, — отвори хладилника Галина Петровна и огледа какво има. Пилето, което размразяваше за утре, малко колбас, яйца, зеленчуци за салата. За нея самата — предостатъчно. За осем души — очевидно недостатъчно. Не просто недостатъчно, а жалко малко.
— А хляб има ли? — попита Сергей, който вече се беше настанил на масата и ровеше в купата с плодове, която Галина Петровна беше приготвила за себе си.
— Половин хляб.
— Мамо, и аз искам да ям! — проплака седемгодишната Ани, дъщерята на Светлана, която вече се беше закачила за полата на майка си.
— Сега, мило, леля Галя ще ни нахрани.
Галина Петровна усети познатото напрежение в раменете си. То започваше от врата, спускаше се по гръбнака и се настаняваше удобно в мускулите ѝ, стягайки ги в болезнен възел. Ще ги нахрани. Разбира се. Кой друг, ако не тя. Тя, която беше сама, без съпруг, без деца, и очевидно, според тях, без право на лично време и пространство.
— Ще отида до магазина, — каза, сваляйки престилката си. Гласът ѝ беше спокоен, но вътрешно кипеше. — Трябва да купя още продукти.
— Искаш ли да дойда с теб? — предложи Светлана без особен ентусиазъм, по-скоро от чувство за дълг, отколкото от истинско желание. Тя дори не се изправи от стола.
— Не, няма нужда. Ще се върна бързо.
Местният магазин беше на двайсетина минути пеша. Галина Петровна вървеше по черния път, който се виеше между вилите, и пресмяташе разходите в главата си. Хляб, мляко, кренвирши за децата, нещо за закуска, плодове. Поне хиляда и петстотин. И то само за тази вечер и утрешната сутрин. Ами обядът? Ами неделя? Сметката набъбваше. Портфейлът ѝ, който и без това не беше пълен, щеше да се изпразни докрай.
В магазина срещна съседката си Анна Димитровна. Анна, с която споделяха дълги часове на верандата, обсъждайки градината и живота.
— Гале, пак ли роднините са дошли? — попита тя с разбиране, хвърляйки поглед към претъпканата количка на Галина Петровна. В очите ѝ се четеше съчувствие, примесено с леко раздразнение.
— Пак, — отвърна кратко Галина Петровна, без да влиза в подробности. Нямаше смисъл. Анна знаеше. Всички в махалата знаеха.
— Всяка седмица, като на работа. Поне веднъж да донесат нещо. Или да предложат да платят.
— Е, айде сега, семейство са все пак. — Галина Петровна се опита да звучи убедително, но сама не вярваше на думите си.
— Семейство, семейство… — поклати глава Анна Димитровна. — И аз си имам роднини, ама поне питат имам ли нужда от помощ. Или носят нещо. Не идват с празни ръце, за да изпият и последната капка вода.
Думите на Анна Димитровна отекнаха в съзнанието на Галина Петровна като камбанен звън. „Дошли с празни ръце — пийте си вода.“ Точно така. Това беше същността на проблема. Те идваха, консумираха и си тръгваха, оставяйки след себе си само празни опаковки и умора.
На връщане Галина Петровна мислеше за думите на съседката. Наистина, през всичките тези месеци — започна се още през май, когато времето се стопли и вилата стана привлекателна — никой от тях не беше попитал дали има нужда от продукти. Пристигаха като у дома си, където хладилникът магически се пълни сам. Сякаш тя беше някакъв бездънен извор на ресурси, който никога не пресъхва.
У дома я чакаше обичайната гледка: децата тичаха из двора, крещейки и разхвърляйки играчки, мъжете пушеха на верандата, обсъждайки футбол и политика, жените пиеха чай в кухнята, разменяйки си клюки и съвети за готвене, които никога не прилагаха.
— Галке, много се забави, — отбеляза Марина, без да вдигне поглед от телефона си. — Почнахме да се тревожим.
— Имаше опашка в магазина, — излъга Галина Петровна и започна да разопакова торбите. Лъжата излезе лесно, стана част от рутината.
— О, кренвирши! — зарадва се Светлана, сякаш току-що беше открила съкровище. — Тъкмо за децата.
— И плодове си взела. Чудесно. Максим цял път мрънкаше за ябълки.
Галина Петровна мълчеше, режейки хляб. Искал ябълки — ами да бяха купили по пътя. Или да бяха дали пари за тях. Но не. Ябълките трябваше да се появят магически, закупени от нейната пенсия.
Вечерта премина по познатия сценарий. Децата шумяха, изискваха внимание, играеха на закрито, чупейки вазата, която баща ѝ беше донесъл от пътуване. Възрастните пиеха чай, коментираха новини, които бяха чули по радиото. Галина Петровна готвеше, сервираше, миеше съдове. В десет вечерта едва стоеше на крака. Умората беше толкова тежка, че усещаше как всяка кост в тялото ѝ стене.
— Галке, къде ще спим? — попита Светлана, прозявайки се широко.
— В хола има диван, на верандата — походно легло. Както винаги.
— А децата?
— В шкафа има спални чували. Наредете се, както си знаете.
Галина Петровна се прибра в спалнята си и заключи вратата. През тънките стени се чуваха гласове, детски смях, скърцане на дъски. Заспала едва към полунощ, след като се беше изкъпала набързо, опитвайки се да отмие умората и раздразнението.
Сутринта я събудиха в шест и половина. Децата станали рано и искаха закуска. Техният биологичен часовник явно не се съобразяваше с нейния.
— Лельо Галя, — плахо почука на вратата Марина. — Извинявай, че те будим. Максим се събуди и събуди всички.
— Идвам, — простена Галина Петровна. Нямаше смисъл да се съпротивлява. Съдбата ѝ беше предначертана.
Закуска, обяд, следобедна закуска. Безкраен низ от „какво има за ядене?“ и „нещо сладичко за децата“. До събота вечер хладилникът опустя и се наложи да иде пак в магазина.
— Може аз да ида? — предложи Николай, но не особено уверено. По-скоро като формалност, отколкото като истинско предложение.
— Не, знам какво трябва да взема.
— Искаш ли пари?
— Не трябва, — махна с ръка Галина Петровна, макар портфейлът ѝ да бе почти празен. Гордостта ѝ не ѝ позволяваше да приеме. Не и сега.
Неделя се оказа особено тежка. Децата бяха раздразнителни, възрастните обсъждаха планове за следващия уикенд. Сякаш тя не съществуваше. Сякаш вилата беше обществен дом, а тя – негова безплатна прислужница.
— Може следващия петък да дойдем по-рано? — размишляваше Светлана. — Ще се измъкнем от работа към четири.
— Чудесна идея, — подкрепи я Сергей. — Повече време за почивка.
— А може и през седмицата понякога да се отбиваме? — добави Марина. — Все пак лятото децата са си вкъщи.
Галина Петровна мълчеше, разбърквайки супата. Щели да се „отбиват“ и през седмицата. Прекрасно. Нейният личен ад щеше да се разшири и да погълне и работните ѝ дни.
— Лельо Галя, какво ще вечеряме? — попита Максим.
— Супа.
— А друго?
— Нищо. Продуктите свършиха.
— Как така свършиха? — учуди се Марина, сякаш това беше най-абсурдното нещо, което някога беше чувала. — Нали вчера ходи до магазина.
— Свършиха, — повтори Галина Петровна, гласът ѝ беше равен, но изпълнен с невидима твърдост.
— Ами тогава да отидем пак. Децата трябва да ядат.
— Идете сами.
Настъпи тишина. Тя беше толкова плътна, че можеше да се реже с нож. Галина Петровна продължи да бърка супата, усещайки изненаданите погледи, пронизващи я като игли.
— Как така сами? — попита Светлана, гласът ѝ беше изпълнен с недоверие.
— В буквалния смисъл. Магазинът работи, знаете пътя.
— Ама ние не знаем какво да купим…
— Купете това, което ядете. Мляко за децата, хляб, нещо за вечеря.
— Галке, нещо си… — започна Николай, опитвайки се да прозвучи успокояващо, но в гласа му се прокрадваше раздразнение.
— Каква?
— Не знам. Странна. Преди все сама ходеше.
— Преди бях глупачка, — каза спокойно Галина Петровна, без да вдига поглед от супата. Думите ѝ бяха като хладен душ.
Тишината стана още по-плътна. Децата спряха да играят и заслушаха разговора, усещайки напрежението във въздуха.
— Лельо Галя, сърдите ли се? — плахо попита Ани, свивайки се до майка си.
— Не, мило, не се сърдя. Просто съм уморена.
— От какво си уморена? — не разбра Сергей, който досега беше мълчал. — Нали помагаме. Миете чинии, подреждаме след себе си.
— Подреждате? — Галина Петровна се обърна към него. Погледът ѝ беше студен като лед. — Серьожа, огледай се. Мивката е пълна със съдове, хавлиите са на пода, трохи по масата… Това ли ви е помощта?
Глава Втора: Бунтът на Тишината
Думите на Галина Петровна увиснаха във въздуха като тежък, невидим облак. Лицата на Николай, Светлана, Марина и Сергей бяха изкривени от смесица от изненада, обида и гняв. Никой от тях не очакваше подобна реакция. Галина Петровна винаги беше мълчалива, търпелива, вечно готова да услужи. Тя беше тяхната сигурна база, тяхната безплатна хотелска стая, тяхната лична готвачка и чистачка.
— Галке, как говориш така? — най-накрая продума Светлана, гласът ѝ трепереше от възмущение. — Ние сме ти роднини! Идваме да те видим, да не си сама!
— Да ме видите? Или да използвате вилата ми като безплатен курорт? — отвърна Галина Петровна, без да повишава тон, но с такава сила в думите, че те пронизваха като остриета. — От месеци идвате всяка седмица. Не носите нищо. Не предлагате помощ. Не плащате нито стотинка за храна, ток, вода. Просто консумирате. И очаквате да продължавам да съм щастлива от това?
— Но ние… — започна Николай, но Галина Петровна го прекъсна.
— Не, Николай. Няма „но“. Аз съм пенсионерка. Моята пенсия е единственият ми доход. Вие сте млади, здрави хора, с добри доходи. Как очаквате да издържам осем души всяка седмица? Да, вилата е моя. Наследих я от родителите си. Но това не означава, че е обществен дом за отдих.
Марина се изправи, лицето ѝ почервеняло. — Значи сме ти в тежест? Така ли?
— Да, Марина. В тежест сте. И сте неблагодарни. И сте слепи за това, което правите.
Децата, усещайки напрежението, се бяха скупчили в ъгъла на стаята, гледайки с широко отворени очи.
— Добре, Галке, щом така мислиш, ние си тръгваме! — заяви Сергей, като се изправи рязко. — Няма да стоим там, където не ни искат!
— Чудесно, — отвърна Галина Петровна. — Вратата е отворена.
Възцари се хаотична суматоха. Роднините започнаха да събират вещите си набързо, хвърляйки гневни погледи към Галина Петровна. Децата плачеха, уплашени от внезапната промяна в настроението на възрастните. Никой не проговори повече. Само шумът от багажа и тропотът на крака нарушаваха тишината.
След половин час къщата опустя. Синият „Логан“ и овехтялата „Лада“ потеглиха по черния път, оставяйки след себе си облак прах. Галина Петровна стоеше на верандата, наблюдавайки как изчезват в далечината. Тишината се върна. Този път обаче тя не беше спокойна и утешителна, а тежка и изпълнена с горчивина.
Сълзи започнаха да се стичат по лицето ѝ. Не от тъга, а от облекчение. И от гняв. Гняв, който беше потискала толкова дълго. Гняв към себе си, че е позволила това да се случи. Гняв към тях, че са я използвали.
Влезе вътре. Къщата беше разхвърляна, както винаги. Трохи по масата, мръсни съдове в мивката, разхвърляни дрехи и играчки по пода. Доказателство за тяхното присъствие, за тяхната безцеремонност.
Галина Петровна не направи нищо. Седна на дивана в хола, който преди малко беше легло за Светлана и Сергей, и просто се взираше в празното пространство. Какво беше направила? Развалила ли е отношенията си с единствените си роднини? Заслужаваше ли си?
Въпросите се рояха в главата ѝ. Но отговорът беше един: да. Заслужаваше си. Заслужаваше си спокойствието, достойнството, собствения си живот.
Глава Трета: Ехо от Миналото
Следващите дни бяха странни. Къщата беше тиха, твърде тиха. Галина Петровна се опитваше да се наслади на спокойствието, но някъде дълбоко в себе си се прокрадваше чувство на празнота. Тя винаги беше била сама, след като съпругът ѝ Петър почина преди десет години. Нямаха деца. Роднините ѝ бяха единствената връзка с „семейство“, макар и толкова обременена.
Един следобед, докато поливаше цветята в градината, телефонът ѝ звънна. Беше Елена. Нейна приятелка от детинство, с която се чуваха рядко, но винаги поддържаха връзка. Елена беше успяла жена, бизнесдама, която живееше в столицата и рядко намираше време за почивка.
— Гале, здравей! Как си? — гласът на Елена беше енергичен и весел.
— Добре съм, Ели. А ти?
— Аз съм добре. Чух, че си имала… гости. И че си ги изгонила. — Елена се засмя. — Защо не ми каза по-рано, че тези пиявици са те тормозили толкова време?
Галина Петровна въздъхна. — Не исках да те притеснявам. А и… мислех, че ще се оправят нещата.
— Глупости! Те никога няма да се оправят, ако не им покажеш къде им е мястото. Браво на теб! Най-накрая!
Разговорът с Елена беше като глътка свеж въздух. Елена винаги е била по-силна, по-решителна. Още от деца, когато Галина беше плаха и отстъпчива, Елена я защитаваше.
— Слушай, Гале, — продължи Елена. — Имам една идея. Защо не дойдеш да ме посетиш в столицата? Имам нужда от помощ с един проект. Става въпрос за организиране на събития. Ти винаги си била толкова организирана и прецизна. А и ще смениш обстановката.
Галина Петровна се поколеба. Да напусне вилата? Да отиде в големия град? Тя не беше напускала вилата за повече от ден-два от години.
— Не знам, Ели…
— Няма „не знам“! Ела за седмица. Ще ти осигуря квартира, ще ти плащам добре. Ако ти хареса, ще останеш. Ако не, ще се върнеш. Помисли си.
Предложението на Елена беше изненадващо, но и примамливо. Възможност да избяга от самотата, от спомените, от тежките мисли.
Вечерта Галина Петровна седеше на верандата, гледайки залеза. Спомените я връхлетяха. Петър. Нейният Петър. Силният, любящ мъж, който я обожаваше. Те купиха тази вила заедно, мечтаеха за старини тук, за внуци, които да тичат по тревата. Но съдбата имаше други планове. Петър почина внезапно от инфаркт. Остави я сама, с вилата и малка пенсия.
След смъртта му, Николай и Светлана, които дотогава рядко се сещаха за нея, започнаха да я посещават по-често. Отначало бяха съпричастни, предлагаха помощ. Но постепенно посещенията станаха рутина, а помощта се превърна в очакване. Те виждаха вилата като наследство, което им се полага, а нея – като временен пазител.
Галина Петровна си спомни един разговор с Петър, малко преди да почине.
— Гале, — беше казал той, — ако нещо се случи с мен, не позволявай на никого да те използва. Ти си силна жена. Не забравяй това.
Сега думите му прозвучаха като пророчество. Тя беше позволила да я използват. Но вече не.
На следващия ден Галина Петровна се обади на Елена.
— Идвам, Ели.
Глава Четвърта: Градският Водовъртеж
Пристигането в столицата беше шок за Галина Петровна. Шумът, тълпите, бързината – всичко беше толкова различно от спокойния живот на вилата. Елена я посрещна на гарата с широка усмивка и топла прегръдка.
— Добре дошла в реалния свят, Гале! — каза Елена, докато я водеше към лъскавия си автомобил.
Елена беше уредила малък, уютен апартамент за Галина Петровна в тих квартал. Беше обзаведен с вкус, с много светлина и малка тераса, от която се виждаше градският пейзаж.
— Това е за теб, докато си тук, — каза Елена. — Не се притеснявай за наема.
Първите дни бяха трудни. Галина Петровна се чувстваше като риба на сухо. Работата в офиса на Елена, която се занимаваше с организиране на луксозни събития и конференции, беше предизвикателство. Трябваше да се справя с компютри, електронна поща, сложни графици и изисквания на клиенти. Но Елена беше търпелива и я напътстваше.
— Ти си родена за това, Гале, — казваше Елена. — Всичко ти се отдава. Имаш усет за детайла.
Постепенно Галина Петровна започна да навлиза в ритъм. Оказа се, че има скрити таланти за организация и координация. Нейната прецизност и внимание към детайла, които вкъщи бяха приемани за даденост, тук бяха ценени. Заплащането беше повече от прилично. За първи път от години не се налагаше да брои всяка стотинка.
Една вечер, докато работиха до късно, Елена сподели:
— Гале, помниш ли Димитър? От нашия клас. Онзи, който винаги седеше на последния чин и рисуваше карикатури?
Галина Петровна се усмихна. — Разбира се. Той беше много забавен.
— Е, той вече не е толкова забавен. Сега е един от най-успешните бизнесмени в страната. Занимава се с недвижими имоти и инвестиции. И е един от нашите най-големи клиенти.
Галина Петровна се изненада. Димитър? Онзи срамежлив, но талантлив младеж?
— Утре имаме среща с него за един голям проект. Искам да дойдеш с мен.
На следващия ден Галина Петровна се облече в един от новите костюми, които си беше купила. Чувстваше се различно. По-уверена, по-силна.
Когато влязоха в луксозния офис, Димитър ги чакаше. Той беше висок, с посивяла коса и проницателни сини очи. Лицето му беше белязано от годините и опита, но в погледа му все още проблясваше искрата на онзи младеж, когото помнеше.
— Елена, здравейте! — каза той, усмихвайки се. Погледът му се спря на Галина Петровна. — Галина? Не мога да повярвам! Ти ли си?
Галина Петровна се усмихна. — Аз съм, Димитър. Изненадан ли си?
— Повече от изненадан! Изглеждаш… прекрасно.
Срещата премина добре. Димитър беше професионалист, но и много внимателен. Той задаваше въпроси на Галина Петровна, интересуваше се от нейното мнение. Чувстваше се оценена.
След срещата, докато вървяха по коридора, Димитър я настигна.
— Галина, би ли ми дала номера си? Искам да те поканя на вечеря. Да си поговорим за старите времена.
Галина Петровна се поколеба за миг, но после му даде номера си. Не знаеше какво да очаква, но усещаше вълнение. Нещо ново, нещо различно започваше в живота ѝ.
Глава Пета: Завръщането на Призраците
Докато Галина Петровна свикваше с новия си живот в столицата, на вилата нещата не вървяха гладко. След скандала, Николай и Светлана бяха обидени до мозъка на костите си. Те се чувстваха несправедливо обвинени, използвани, отхвърлени.
— Как може да ни говори така? — повтаряше Светлана на Сергей. — След всичко, което сме направили за нея!
— Какво сме направили? — попита Сергей, който беше по-прагматичен. — Освен да ѝ ядем храната и да ѝ хабим тока?
— Сергей! — Светлана го погледна с гняв. — Ние сме ѝ роднини! Тя е сама! Трябва да се грижим за нея!
Николай и Марина също бяха разстроени. Финансовото им положение не беше розово. Николай работеше във финансов отдел на голяма компания, но заплатата му едва стигаше за покриване на разходите. Вилата на Галина Петровна беше техният единствен начин да си позволят „почивка“ през уикендите.
— Сега къде ще ходим? — оплака се Марина. — Децата са свикнали.
— Ще се оправим, — каза Николай, но в гласа му нямаше убеденост.
Въпреки обидата, любопитството ги гризеше. Защо Галина Петровна беше толкова променена? Какво се беше случило?
Една седмица по-късно, Николай се опита да се обади на Галина Петровна. Тя не вдигна. Опита пак. И пак. Никой не отговаряше.
— Сигурно е обидена, — каза Марина. — Трябва да я оставим да се успокои.
Но Николай беше упорит. Той се нуждаеше от вилата. Имаше план.
След две седмици, когато Галина Петровна беше на вечеря с Димитър, телефонът ѝ звънна. Беше Светлана.
— Гале, къде си? Защо не вдигаш? Притеснихме се!
— Аз съм в столицата, Светлана. Работя.
Настъпи тишина.
— Работиш? Как така работиш? — гласът на Светлана беше изпълнен с недоверие.
— Да, работя. При Елена.
— Но… вилата? Кой се грижи за вилата?
— Вилата си стои. Няма нужда от грижи.
— Но ние… искахме да дойдем този уикенд. Децата питат за теб.
— Няма да съм там. И дори да бях, не мисля, че е добра идея да идвате.
— Но… защо? Ние се извиняваме! Разбрахме си грешката!
Галина Петровна не повярва. Тя познаваше Светлана твърде добре. Извинението беше просто начин да си върнат достъпа до вилата.
— Не, Светлана. Не сте разбрали. И не мисля, че някога ще разберете.
Тя затвори телефона. Димитър я погледна с разбиране.
— Семейство? — попита той.
Галина Петровна кимна. — Семейство.
— Понякога най-трудните битки са със собствените ни хора, — каза Димитър. — Но трябва да се бориш за себе си.
Докато Галина Петровна се наслаждаваше на новата си свобода, Николай и Светлана започнаха да кроят планове. Не можеха да приемат, че вилата им е отнета. Те я смятаха за своя. Започнаха да разпитват съседите, да търсят информация.
— Галина Петровна е заминала за столицата, — каза Анна Димитровна на Светлана, когато я срещна в магазина. — Работи при една приятелка.
Светлана пребледня. Работи? Галина Петровна, пенсионерка, да работи? Това беше невъзможно.
— Сигурно лъже, — каза тя на Николай. — Или е изпаднала в някаква секта.
Но Николай имаше друго обяснение. Той беше чувал слухове за скрито състояние на Петър, съпруга на Галина Петровна. Петър бил много умен, но и много дискретен човек. Работел като инженер, но имал и странични проекти. Дали не е оставил нещо?
— Трябва да отидем до вилата, — каза Николай на Сергей. — Да проверим.
— Какво да проверяваме? — попита Сергей.
— Не знам. Може да има нещо скрито. Документи. Пари. Нещо, което Галина ни е скрила.
Тази мисъл ги обзе. Алчността и подозрението започнаха да ги гризат. Вилата, която преди беше просто място за почивка, сега се превърна в потенциално съкровище.
Глава Шеста: Тайната на Петър
Николай и Сергей решиха да действат. Една събота сутрин, без да кажат на Марина и Светлана, те потеглиха към вилата. Взеха си инструменти, сякаш отиваха да поправят нещо.
Когато пристигнаха, къщата беше тиха и пуста. Всичко беше заключено. Николай се опита да отвори вратата, но безуспешно.
— Няма да стане така, — каза Сергей. — Трябва да влезем.
След известно колебание, Николай счупи един прозорец на мазето. Влязоха вътре. Къщата беше тъмна и студена. Започнаха да претърсват. Ровеха в шкафове, чекмеджета, под дюшеци. Търсеха нещо. Нещо, което да потвърди подозренията им.
— Ето! — извика Сергей. Открил беше стара дървена кутия, скрита под дъските на пода в спалнята на Галина Петровна. Кутията беше тежка.
С треперещи ръце Николай отвори кутията. Вътре имаше стари документи, снимки и една дебела пачка банкноти.
— Боже мой! — прошепна Николай. — Това са… много пари!
Парите бяха в различни валути, някои от тях стари, но все още валидни. Освен парите, имаше и документи за акции в няколко чуждестранни компании, както и банкови сметки в швейцарски банки.
— Петър… той е бил милионер! — възкликна Сергей. — И Галина ни е скрила всичко!
В този момент, докато те стояха над отворената кутия, чуха шум отвън. Автомобил.
— Някой идва! — прошепна Николай. — Бързо!
Те набързо затвориха кутията и я скриха обратно под дъските. Излязоха през счупения прозорец, точно когато един автомобил спря пред къщата. От него излезе Димитър.
Димитър беше дошъл да види вилата. Галина Петровна му беше разказала за нея и той прояви интерес. Беше минавал наблизо и реши да се отбие.
Николай и Сергей се скриха зад храстите. Наблюдаваха как Димитър оглежда къщата, забелязва счупения прозорец. Той извади телефона си и започна да говори.
— Изглежда, че някой е влизал тук, — каза Димитър по телефона. — Прозорецът на мазето е счупен.
Николай и Сергей се спогледаха. Бяха хванати.
Димитър влезе в къщата, внимателно огледа всичко. Той беше умен човек, с опит в разкриването на измами. Забеляза разровените дъски на пода в спалнята.
Когато излезе, Николай и Сергей вече ги нямаше. Те бяха избягали през задния двор.
Димитър се обади на Галина Петровна.
— Галина, някой е влизал във вилата ти. Прозорецът на мазето е счупен.
Галина Петровна пребледня. — Какво? Но кой?
— Не знам. Но изглежда, че са търсили нещо. Има следи от разровени дъски в спалнята.
Галина Петровна веднага се сети за кутията на Петър. Тя знаеше за нея. Петър ѝ беше казал, че има „спестовни пари“ за черни дни, но никога не беше споменавал за акции или швейцарски сметки. Тя не беше поглеждала кутията от години.
— Идвам веднага! — каза тя на Димитър.
Глава Седма: Разкрития и Заплахи
Галина Петровна пристигна във вилата заедно с Димитър. Гледката на счупения прозорец я сви на топка. Това беше нейното убежище, нейният дом, а сега беше осквернен.
Вътре, в спалнята, тя видя разровените дъски. С треперещи ръце повдигна една от тях. Кутията я нямаше.
— Изчезнала е! — прошепна тя. — Кутията на Петър!
— Каква кутия? — попита Димитър.
Галина Петровна му разказа за кутията, за парите, които Петър беше оставил. Но не спомена за акциите и швейцарските сметки, защото самата тя не знаеше за тях.
— Значи някой е знаел за нея, — заключи Димитър. — Или поне е подозирал.
Галина Петровна веднага се сети за Николай и Сергей. Те бяха единствените, които биха могли да знаят. Или да подозират.
— Мисля, че знам кой е, — каза тя, гласът ѝ беше студен.
— Кой?
— Моите роднини. Николай и Сергей.
Димитър я погледна изненадано. — Сигурна ли си?
— Повече от сигурна. Те винаги са се интересували от вилата. И винаги са смятали, че им се полага нещо.
Галина Петровна се обади на Николай.
— Николай, ти ли си влизал във вилата ми?
Настъпи мълчание.
— Какво говориш, Гале? Аз… не съм.
— Не ме лъжи! Знам, че си бил там. И Сергей е бил с теб. И знам какво сте търсили.
Николай се опита да отрече, но гласът му трепереше.
— Ние… ние просто минавахме. Видяхме счупен прозорец и…
— И сте откраднали кутията на Петър! — прекъсна го Галина Петровна. — Върнете ми я веднага!
— Каква кутия? Няма никаква кутия! — гласът на Николай стана по-твърд.
— Не ме карай да викам полиция, Николай!
— Няма какво да викаш! Няма да докажеш нищо!
Николай затвори телефона. Галина Петровна беше бясна.
— Те са! — каза тя на Димитър. — Те са я взели!
Димитър се замисли. — Трябва да действаме внимателно. Ако са взели кутията, значи знаят за съдържанието ѝ. И ако има нещо ценно, няма да го върнат лесно.
— Но какво да правя? — Галина Петровна се чувстваше безпомощна.
— Първо, да се обадим на полицията. Дори и да не върнат кутията, поне ще имаме официален сигнал. Второ, ще се опитаме да разберем какво точно е имало в кутията.
Галина Петровна се обади на полицията. Дойдоха, взеха показания, огледаха вилата. Но без доказателства, без свидетели, случаят беше труден.
Междувременно, Николай и Сергей седяха в дома на Николай, разглеждайки съдържанието на кутията. Лицата им бяха изпълнени с алчност и възбуда.
— Не мога да повярвам! — каза Сергей. — Милиони!
— И това е само началото, — каза Николай. — Тези акции… тези сметки… това е огромно богатство!
— Какво ще правим? — попита Сергей.
— Ще го разделим, разбира се, — каза Николай. — Но трябва да сме внимателни. Галина знае.
— Ще я заплашим, — каза Сергей. — Ще ѝ кажем, че ако каже нещо, ще я унищожим.
Николай се усмихна. — Добра идея.
Глава Осма: Мрежа от Лъжи
Новината за кражбата на кутията се разнесе бързо сред роднините. Марина и Светлана бяха шокирани, но и любопитни.
— Николай, Сергей, какво сте направили? — попита Марина, когато Николай се прибра.
— Нищо, — отвърна той. — Галина е полудяла. Обвинява ни в кражба.
— Но вие бяхте там! — каза Светлана. — Комшиите ви видяха!
Николай и Сергей се опитаха да излъжат, да се оправдаят, но жените им не бяха глупави. Те усетиха лъжата.
— Покажете ми какво сте намерили! — настоя Марина.
Николай се поколеба, но накрая им показа съдържанието на кутията. Лицата на Марина и Светлана се промениха от гняв в шок, а после в алчност.
— Боже мой! — прошепна Светлана. — Това е…
— Наше е, — каза Николай. — Поне половината. Галина ни е скрила това богатство.
Марина и Светлана започнаха да кроят планове. Как да похарчат парите? Как да променят живота си?
Междувременно, Галина Петровна и Димитър работеха по разкриването на истината. Димитър използваше връзките си, за да проучи финансовото минало на Петър.
— Петър е бил много умен човек, — каза Димитър. — Работил е по няколко патента, които са му донесли огромни доходи. Инвестирал е умно.
— Значи е бил богат? — попита Галина Петровна.
— Повече от богат. Той е бил милионер.
Галина Петровна беше шокирана. Петър никога не ѝ беше казвал за такова богатство. Защо? Защо ѝ е скрил това?
— Може би е искал да те предпази, — предположи Димитър. — Или да те изненада.
Но Галина Петровна не беше убедена. Тя се чувстваше предадена. Петър, мъжът, когото обичаше и на когото вярваше, беше имал таен живот.
Димитър продължи да разследва. Откри, че Петър е имал и друга банкова сметка, за която Галина Петровна не знаеше. Сметка, която е била празна.
— Изглежда, че някой е изтеглил парите от тази сметка, — каза Димитър. — Малко преди смъртта на Петър.
— Кой? — попита Галина Петровна.
— Не знам. Но подписът е на Петър.
Галина Петровна беше объркана. Петър не би изтеглил парите без да ѝ каже. Освен ако…
Спомни си, че Петър беше имал проблеми със здравето си през последните месеци от живота си. Беше станал по-забравящ, по-разсеян. Дали някой не се е възползвал от състоянието му?
— Трябва да разберем кой е изтеглил тези пари, — каза Галина Петровна. — Това е ключът.
Глава Девета: Скритата Истина
Разследването на Димитър продължи. Той откри, че парите от тайната сметка на Петър са били прехвърлени към сметка на името на… Светлана.
Галина Петровна беше смаяна. Светлана? Нейната племенница?
— Невъзможно! — възкликна тя. — Светлана не би направила такова нещо!
— Доказателствата говорят друго, — каза Димитър. — Подписът е на Петър, но прехвърлянето е към сметката на Светлана. Има и извлечения от банката.
Галина Петровна си спомни, че Светлана беше посещавала Петър често през последните месеци от живота му. Тя винаги е била „грижовна“ племенница, която се интересува от здравето на чичо си. Но сега всичко придобиваше нов смисъл.
— Тя се е възползвала от него! — осъзна Галина Петровна. — Докато е бил болен и разсеян!
Гневът я обзе. Не само че Светлана я използваше за вилата, но и беше откраднала пари от Петър.
— Трябва да се изправим срещу нея, — каза Галина Петровна.
Димитър я посъветва да бъде внимателна. — Светлана е опасна. Тя е успяла да скрие това толкова дълго.
Галина Петровна се обади на Светлана.
— Светлана, трябва да поговорим. За парите на Петър.
Настъпи тишина. После гласът на Светлана, студен и твърд.
— Какви пари? Не знам за никакви пари.
— Не ме лъжи! Знам за банковата сметка. Знам, че си изтеглила парите.
Светлана избухна в смях. — Ти си луда, Гале! Петър беше беден като църковна мишка! Откъде ще има пари?
— Не ме обиждай! Знам истината! Имам доказателства!
— Нямаш нищо! — изкрещя Светлана. — И ако продължаваш да ровиш, ще съжаляваш!
Светлана затвори телефона. Галина Петровна трепереше от гняв.
— Тя ме заплаши! — каза тя на Димитър.
— Очаквано, — отвърна Димитър. — Сега трябва да решим какво ще правим. Можем да я съдим.
— Искам да си върна парите, — каза Галина Петровна. — Искам да си върна всичко, което е мое.
— Ще ти помогна, — каза Димитър. — Но това ще бъде трудна битка.
Глава Десета: Шахматна Партия
Започна дълга и изтощителна съдебна битка. Галина Петровна, подкрепена от Димитър, подаде иск срещу Светлана за кражба на пари и срещу Николай и Сергей за кражба на кутията.
Светлана и Николай бяха бесни. Те не можеха да повярват, че Галина Петровна е отишла толкова далеч.
— Тя е луда! — повтаряше Светлана на адвоката си. — Няма никакви доказателства!
Но Галина Петровна имаше доказателства. Димитър беше събрал всички банкови извлечения, документи за акции, свидетелства за прехвърляния.
Семейството се раздели. Марина и Сергей бяха принудени да избират страна. Марина подкрепи Николай, макар и с колебание. Сергей, който беше по-слаб характер, се подчини на Светлана.
Съдебните заседания бяха тежки. Светлана и Николай се опитваха да очернят името на Галина Петровна, да я представят като алчна и отмъстителна жена.
— Тя винаги е била завистлива! — твърдеше Светлана пред съда. — Завиждаше на нашите семейства, на нашите деца!
— Тя е психически нестабилна! — добави Николай. — Затова я оставихме сама във вилата!
Галина Петровна страдаше, но не се предаваше. Тя знаеше истината.
Една вечер, докато Галина Петровна и Димитър вечеряха, той ѝ разказа за един свой бивш бизнес партньор, Мартин. Мартин беше известен с нечестните си сделки и връзки с престъпния свят.
— Мартин е човек, който не се спира пред нищо, за да постигне целите си, — каза Димитър. — Има информация, че е замесен в пране на пари.
Галина Петровна не разбра връзката.
— Защо ми казваш това?
— Защото Петър е имал сделки с Мартин, — отвърна Димитър. — Открих някои документи. Изглежда, че част от богатството на Петър е дошло от тези сделки.
Галина Петровна пребледня. Значи Петър не е бил само умен инвеститор. Той е бил замесен в нещо незаконно.
— Това означава, че парите са… мръсни? — попита тя.
— Не всички, — каза Димитър. — Но част от тях. И ако това излезе наяве, ще имаш проблеми.
Галина Петровна беше изправена пред морална дилема. Да продължи ли да се бори за парите, знаейки, че част от тях са придобити по нечестен път? Или да се откаже?
Глава Единадесета: Моралната Дилема
Новината за връзките на Петър с Мартин и прането на пари разтърси Галина Петровна до основи. Тя винаги беше смятала Петър за честен и почтен човек. Сега образът му се разпадаше пред очите ѝ.
— Как е възможно? — прошепна тя на Димитър. — Петър не би направил такова нещо!
— Хората имат тайни, Галина, — каза Димитър. — Особено когато става въпрос за големи пари.
Галина Петровна се чувстваше разкъсана. От една страна, тя искаше да си върне парите, които ѝ бяха откраднати. От друга страна, идеята да притежава пари, придобити по незаконен начин, я отвращаваше.
— Ако продължа да се боря за тези пари, — каза тя, — няма ли и аз да стана част от това?
— Това е твое решение, Галина, — отвърна Димитър. — Но трябва да знаеш рисковете. Ако се разбере за връзката на Петър с Мартин, може да има разследване. И ти може да бъдеш замесена.
Галина Петровна прекара дни и нощи в размисъл. Тя си спомни за борбата си с роднините, за тяхната алчност и безскрупулност. Искаше ли да бъде като тях?
Една сутрин, докато пиеше кафе, телефонът ѝ звънна. Беше Мартин.
— Галина Петровна? — гласът му беше плътен и заплашителен. — Чух, че ровиш в миналото. Не е добра идея.
Галина Петровна пребледня. — Какво искаш?
— Искам да спреш. Да спреш да се занимаваш с парите на Петър. Те не са твои.
— Те са мои! Той беше мой съпруг!
— Не и тези, които са замесени в моите сделки, — каза Мартин. — Ако продължиш, ще съжаляваш. Ти и тези, които ти помагат.
Мартин затвори телефона. Галина Петровна трепереше. Заплахата беше ясна.
Тя се обади на Димитър. Разказа му за разговора.
— Значи Мартин е замесен, — каза Димитър. — Това усложнява нещата.
— Какво да правя? — попита Галина Петровна. — Страх ме е.
— Можем да се откажем от парите, които са свързани с Мартин, — предложи Димитър. — И да се борим само за останалите.
Галина Петровна се замисли. Това беше компромис. Но дали беше достатъчно?
— Ами ако те продължават да ме преследват? — попита тя. — Ако искат да ме унищожат?
— Тогава ще се борим, — каза Димитър. — Но трябва да си готова за всичко.
Глава Дванадесета: Цена на Свободата
Галина Петровна взе трудно решение. Тя се отказа от част от парите, които бяха свързани с Мартин. Но продължи да се бори за останалите.
Съдебната битка продължи. Светлана и Николай бяха бесни от решението ѝ. Те не разбираха защо тя се отказва от част от богатството.
— Тя е луда! — повтаряше Светлана. — Отказва се от милиони!
Но Галина Петровна знаеше, че това е правилният път. Тя не искаше да живее с бремето на мръсни пари.
Междувременно, Димитър продължаваше да я подкрепя. Той беше до нея във всеки момент, даваше ѝ съвети, успокояваше я. Между тях се зараждаше нещо повече от приятелство.
Една вечер, докато вечеряха, Димитър я погледна в очите.
— Галина, аз… аз те обичам.
Галина Петровна беше изненадана. Тя не беше очаквала тези думи. Сърцето ѝ започна да бие по-бързо.
— Аз… аз също те обичам, Димитър, — прошепна тя.
Любовта им беше като светлина в тъмнината. Тя ѝ даваше сила да продължи да се бори.
Съдебният процес наближаваше своя край. Доказателствата срещу Светлана и Николай бяха неоспорими. Банкови извлечения, свидетелски показания, дори записи от охранителни камери, които Димитър беше намерил.
Светлана и Николай бяха в отчаяние. Те знаеха, че ще загубят.
Една вечер, Светлана се обади на Галина Петровна. Гласът ѝ беше изпълнен с омраза.
— Ти ще съжаляваш за това, Гале! Ще те унищожа!
Галина Петровна не се уплаши. Тя беше преминала през твърде много, за да се страхува сега.
— Опитай, Светлана, — отвърна тя. — Но няма да успееш. Аз съм по-силна, отколкото си мислиш.
На финалното заседание, съдията произнесе присъдата. Светлана и Николай бяха признати за виновни в кражба. Те трябваше да върнат парите и кутията на Галина Петровна. Освен това, бяха осъдени на условни присъди.
Галина Петровна почувства огромно облекчение. Справедливостта беше възтържествувала.
Но победата имаше своята цена. Семейството беше разкъсано. Връзките бяха прекъснати завинаги.
Глава Тринадесета: Ново Начало
След края на съдебната битка, Галина Петровна се завърна във вилата. Този път не беше сама. Димитър беше с нея.
Къщата беше възстановена, счупеният прозорец – поправен. Но атмосферата беше различна. Нямаше го онова напрежение, онази тежест.
Галина Петровна и Димитър започнаха да живеят заедно. Тя се чувстваше щастлива, както никога досега. Димитър беше нейната опора, нейната любов.
Парите, които си върна, бяха достатъчни, за да живее спокойно. Тя инвестира част от тях, а останалите използваше за благотворителност.
Една сутрин, докато пиеха кафе на верандата, Галина Петровна погледна Димитър.
— Знаеш ли, — каза тя, — никога не съм си мислила, че ще намеря щастие след Петър.
— Животът е пълен с изненади, Галина, — отвърна Димитър. — Важното е да си отворен за тях.
Тя се усмихна. Беше научила много уроци. За алчността, за предателството, за силата на духа. Но най-важният урок беше, че трябва да се бориш за себе си, за своето щастие.
Николай и Светлана се опитаха да продължат живота си. Но кражбата и съдебният процес бяха оставили дълбоки белези. Репутацията им беше съсипана. Хората ги избягваха.
Марина и Сергей се разведоха. Марина не можа да прости на Николай за лъжите и алчността му. Сергей се оттегли в себе си, потънал в депресия.
Децата им страдаха най-много. Те бяха свидетели на разпада на семействата си.
Галина Петровна понякога се сещаше за тях. Чувстваше съжаление, но не и вина. Тя беше направила това, което трябваше.
Една вечер, докато седяха пред камината, Галина Петровна погледна Димитър.
— Искаш ли да си осиновим дете? — попита тя.
Димитър я погледна изненадано. — Наистина ли?
— Да. Винаги съм искала деца.
Димитър я прегърна. — Тогава ще си осиновим.
Животът им започна да придобива нов смисъл. Те бяха семейство, макар и не по кръв.
Глава Четиринадесета: Сянката на Миналото
Щастието на Галина Петровна и Димитър беше почти пълно, но сянката на миналото все още витаеше. Мартин, човекът с тъмните връзки, не беше забравил за Галина Петровна. Той беше загубил част от парите си заради разкритията около Петър и търсеше отмъщение.
Една вечер, докато Галина Петровна и Димитър вечеряха в ресторант, те забелязаха мъж, който ги наблюдаваше от съседна маса. Беше Мартин.
Димитър го позна. — Това е Мартин.
Галина Петровна пребледня. — Какво иска?
— Не знам, — отвърна Димитър. — Но не е добре.
Мартин се приближи до масата им. Лицето му беше безизразно, но очите му горяха от студен гняв.
— Галина Петровна, Димитър, — каза той, гласът му беше тих, но изпълнен със заплаха. — Не забравям. И не прощавам.
Той се обърна и си тръгна. Галина Петровна и Димитър се спогледаха. Заплахата беше ясна.
— Трябва да сме внимателни, — каза Димитър. — Мартин е опасен.
Те засилиха мерките за сигурност във вилата. Инсталираха камери, аларми. Димитър нае и охрана.
Животът им се превърна в постоянна бдителност. Галина Петровна се страхуваше за Димитър, за себе си, за бъдещето си осиновено дете.
Междувременно, Николай и Светлана, макар и осъдени, не се бяха отказали от идеята да си върнат богатството. Те научиха за връзките на Петър с Мартин и видяха в това нова възможност.
— Ако разкрием всичко за Петър и Мартин, — каза Светлана на Николай, — може да успеем да я съсипем. И да си върнем парите.
Николай се поколеба. Той беше уморен от битки. Но алчността беше по-силна.
— Какво ще правим? — попита той.
— Ще съберем информация, — каза Светлана. — И ще я предадем на властите. Анонимно.
Те започнаха да ровят в миналото на Петър, търсейки всякаква информация, която би могла да навреди на Галина Петровна. Те се свързаха с бивши колеги на Петър, с негови познати.
Един ден, Светлана откри стар дневник на Петър. В него той описваше подробно сделките си с Мартин, прането на пари, дори и някои имена на замесени хора.
— Ето го! — възкликна Светлана. — Това е нашето оръжие!
Глава Петнадесета: Изпитанието
Дневникът на Петър беше бомба със закъснител. Светлана и Николай го предадоха анонимно на полицията. Започна ново разследване, този път срещу Галина Петровна.
Полицията дойде във вилата. Разпитаха Галина Петровна и Димитър. Те бяха принудени да разкрият всичко, което знаеха за Мартин и сделките на Петър.
Галина Петровна беше съсипана. Точно когато си мислеше, че е намерила спокойствие, миналото я настигна отново.
— Защо Петър ни е причинил това? — плачеше тя.
— Той не е искал да те нарани, Галина, — каза Димитър. — Просто е направил грешки.
Разследването беше дълго и мъчително. Имената на Галина Петровна и Димитър се появиха в медиите. Репутацията им беше застрашена.
Мартин беше арестуван. Дневникът на Петър се оказа ключово доказателство срещу него. Но това не означаваше край на проблемите за Галина Петровна.
Общественото мнение беше разделено. Някои я съжаляваха, други я обвиняваха, че е била съучастник.
Една сутрин, докато Галина Петровна и Димитър бяха в съда, за да дадат показания, те видяха Светлана и Николай. Те бяха там, за да наблюдават, с лица, изпълнени със злорадство.
Галина Петровна ги погледна. В очите ѝ нямаше гняв, само умора и тъга.
— Доволни ли сте? — попита тя. — Унищожихте всичко.
Светлана се усмихна злобно. — Ти започна, Гале.
Димитър я хвана за ръката. — Не си струва, Галина.
Въпреки всички трудности, Галина Петровна и Димитър останаха заедно. Тяхната любов беше по-силна от всички изпитания.
В крайна сметка, Галина Петровна беше оправдана. Съдът реши, че тя не е знаела за незаконните сделки на Петър. Но част от парите ѝ бяха конфискувани като част от разследването срещу Мартин.
Тя загуби част от богатството си, но спечели нещо по-ценно – спокойствието и свободата.
Глава Шестнадесета: Изкупление и Прошка
След като съдебната сага приключи, Галина Петровна и Димитър се върнаха към живота си във вилата. Раните бяха дълбоки, но започнаха да зарастват. Общественото внимание постепенно отслабна. Хората започнаха да забравят за скандала.
Галина Петровна се посвети на благотворителност. Тя използва останалите си средства, за да помага на възрастни хора в нужда, на изоставени животни. Това ѝ даваше смисъл и утеха. Димитър я подкрепяше във всичко.
Една зима, когато снегът покриваше всичко с бяла пелена, Галина Петровна получи писмо. Беше от Марина.
Марина пишеше, че се е развела с Николай. Че е осъзнала грешките си. Че съжалява за всичко, което са ѝ причинили. Тя молеше за прошка.
Галина Петровна се поколеба. Можеше ли да прости? След всичко?
Димитър я посъветва да се срещне с Марина. — Дай ѝ шанс, Галина. Може би наистина е осъзнала.
Те се срещнаха в едно кафене. Марина беше променена. Изглеждаше уморена, но и по-смирена.
— Гале, — каза Марина, сълзи се стичаха по лицето ѝ. — Толкова съжалявам. Бяхме слепи, алчни. Използвахме те.
Галина Петровна я погледна. Видя искреност в очите ѝ.
— Прощавам ти, Марина, — каза Галина Петровна. — Но не мога да забравя.
Те разговаряха дълго. Марина разказа за трудностите, през които беше преминала, за развода, за борбата да отгледа децата си сама.
Галина Петровна предложи помощ. Тя знаеше, че Марина не е била толкова виновна, колкото Николай и Светлана. Тя просто беше попаднала под тяхно влияние.
Връзката между Галина Петровна и Марина започна да се възстановява. Бавно, но сигурно.
Николай и Светлана никога не се свързаха с Галина Петровна. Те останаха в собствения си свят на горчивина и обвинения.
Години по-късно, Галина Петровна и Димитър осиновиха момиченце на име Емилия. Тя беше светлина в живота им. Вилата отново се изпълни със смях и детски гласове. Но този път те бяха гласове на щастие, не на бреме.
Галина Петровна беше намерила своя мир. Тя беше преминала през огън и вода, но беше излязла по-силна, по-мъдра. И най-важното – беше намерила истинско щастие и любов. Нейната история беше доказателство, че дори и в най-трудните моменти, надеждата и прошката могат да отворят врати към ново начало.
Глава Седемнадесета: Емилия и Наследството
Емилия растеше, изпълвайки вилата с живот и радост. Тя беше умно и любознателно дете, което обожаваше Галина Петровна и Димитър. Вилата, която някога беше място на напрежение и конфликти, сега беше дом, изпълнен с любов и смях.
Галина Петровна често разказваше на Емилия истории за миналото, но винаги ги омекотяваше, пропускайки най-мрачните детайли. Тя искаше Емилия да израсне в свят на доброта и разбиране, а не на горчивина и предателство.
Марина често посещаваше вилата с децата си, Максим и Лили. Те бяха пораснали. Максим беше станал сериозен младеж, който работеше усърдно, за да изплати дълговете на баща си. Лили беше артистична и чувствителна, често рисуваше красиви картини на вилата и градината.
Връзката между Галина Петровна и Марина се беше заздравила. Те бяха станали истински приятелки, споделяйки радости и скърби.
Един ден, докато разглеждаха стари албуми, Емилия видя снимка на Петър.
— Кой е този, мамо? — попита тя.
Галина Петровна се усмихна. — Това е Петър. Моят съпруг. Той беше много добър човек.
Тя разказа на Емилия за Петър, за мечтите им, за вилата. Но не спомена за тайните му или за парите.
Димитър, който беше до тях, я погледна с разбиране. Той знаеше, че Галина Петровна иска да предпази Емилия от болката на миналото.
Светлана и Николай живееха в забвение. Никой не ги посещаваше. Те бяха загубили всичко – репутация, пари, семейство. Светлана беше станала горчива и отмъстителна, обвинявайки всички други за собствените си нещастия. Николай беше потънал в алкохол.
Една вечер, докато Галина Петровна и Димитър седяха на верандата, Димитър каза:
— Знаеш ли, Галина, мисля, че Петър е искал да те предпази. От света на парите, от алчността.
Галина Петровна се замисли. Може би. Може би Петър е виждал колко опасен може да бъде светът на големите пари и е искал да я държи далеч от него.
— Но защо не ми каза? — попита тя.
— Понякога хората правят грешки, Галина. Дори и с добри намерения.
Галина Петровна беше научила да приема миналото. Тя беше простила на Петър за тайните му. Простила беше и на себе си, че е позволила да я използват.
Емилия беше нейното наследство. Не парите, не вилата, а любовта и щастието, които споделяха.
Глава Осемнадесета: Неочакван Посетител
Годините минаваха. Емилия порасна в красива и интелигентна млада жена. Тя учеше в университет, следваше мечтите си. Вилата остана нейното убежище, мястото, където винаги се връщаше.
Галина Петровна и Димитър остаряваха заедно, щастливи и спокойни. Те бяха преживели много, но бяха останали силни.
Една пролетна сутрин, когато Галина Петровна поливаше цветята в градината, видя непознат мъж да стои пред портата. Беше висок, с посивяла коса и уморен поглед.
— Извинете, — каза той, — Галина Петровна ли сте?
— Аз съм, — отвърна тя, поглеждайки го с любопитство.
— Казвам се Андрей. Аз съм син на Мартин.
Галина Петровна пребледня. Синът на Мартин? Какво искаше?
— Баща ми почина, — каза Андрей. — Преди няколко месеца.
Галина Петровна не знаеше какво да каже.
— Преди да умре, — продължи Андрей, — той ми разказа за вас. За Петър. За парите.
Андрей изглеждаше различен от баща си. В погледа му нямаше злоба, само тъга.
— Баща ми беше лош човек, — каза Андрей. — Направи много грешки. Искам да се извиня за всичко, което ви е причинил.
Галина Петровна беше изненадана. Не очакваше такова извинение.
— Той ми остави нещо, — каза Андрей. — Нещо, което е ваше.
Той ѝ подаде малка дървена кутия. Тя беше същата като кутията на Петър, но по-малка.
Галина Петровна я отвори. Вътре имаше стари снимки, писма и един ключ.
— Какво е това? — попита тя.
— Това е ключ от сейф, — каза Андрей. — Баща ми го е държал. Каза, че вътре има нещо, което Петър е искал да ви даде.
Галина Петровна беше объркана. Какво можеше да е?
Андрей ѝ даде адреса на банката и номера на сейфа.
— Баща ми каза, че Петър е бил добър човек, — каза Андрей. — И че е съжалявал за някои от сделките си. Искал е да ви върне това, което е ваше.
Андрей се сбогува и си тръгна. Галина Петровна остана сама, държейки кутията и ключа.
Глава Деветнадесета: Последната Тайна
Галина Петровна и Димитър отидоха до банката. Тя беше нервна. Какво ли щеше да открие в сейфа? Още тайни? Още проблеми?
Сейфът беше малък. Вътре имаше само един плик.
Галина Петровна го отвори. Вътре имаше писмо, написано от Петър.
„Моя скъпа Галина,
Ако четеш това, значи аз вече не съм между живите. Знам, че съм направил много грешки. Замесих се в неща, от които не мога да изляза. Парите, които съм спечелил, не са всички чисти.
Исках да те предпазя от това. Исках да живееш спокоен живот. Затова не ти казах за всичко.
В този сейф има нещо, което е по-ценно от всички пари. Това е моят дневник. В него съм описал всичко. Всички сделки, всички тайни.
Искам да го използваш, за да разкриеш истината. За да се защитиш. И да живееш свободна.
Обичам те, Галина. Винаги съм те обичал.
Твой Петър.“
Галина Петровна плачеше. Петър не я беше предал. Той я беше обичал. Искал е да я предпази.
В плика имаше и един малък, подвързан с кожа дневник. Това беше истинският дневник на Петър, не онзи, който Светлана беше намерила.
В него Петър описваше подробно как е бил принуден да се замеси в сделките на Мартин. Как е бил изнудван. Как е опитвал да се измъкне. И как е планирал да разкрие всичко, но не е успял.
Галина Петровна прочете дневника от корица до корица. Разбра цялата истина. Петър е бил жертва, а не престъпник.
Тя показа дневника на Димитър. Той беше шокиран.
— Значи Петър е бил невинен! — възкликна той.
— Да, — каза Галина Петровна. — И сега мога да докажа това.
Глава Двадесета: Истината Излиза наяве
Галина Петровна и Димитър предадоха дневника на Петър на полицията. Той беше неоспоримо доказателство за невинността на Петър и за престъпленията на Мартин.
Разследването беше подновено. Този път, с истинския дневник, полицията имаше всички необходими доказателства.
Името на Петър беше изчистено. Обществеността научи истината. Той беше герой, а не престъпник.
Галина Петровна почувства огромно облекчение. Най-накрая, справедливостта беше възтържествувала.
Но това не беше краят на историята. Дневникът на Петър съдържаше и информация за други хора, замесени в сделките на Мартин. Сред тях бяха и някои влиятелни фигури.
Полицията започна мащабно разследване. Много хора бяха арестувани. Светът на престъпността, в който Петър беше бил принуден да се замеси, започна да се разпада.
Галина Петровна и Димитър бяха щастливи. Те бяха изиграли ключова роля в разкриването на истината.
Една вечер, докато седяха на верандата, Галина Петровна погледна Димитър.
— Всичко свърши, — каза тя. — Най-накрая.
— Да, — отвърна Димитър. — И сега можем да живеем спокойно.
Те си осиновиха още едно дете, момченце на име Алекс. Семейството им беше пълно.
Вилата остана тяхното убежище, мястото, където винаги се връщаха. Но сега тя беше символ на победа, на любов, на прошка.
Галина Петровна беше научила, че животът е пълен с изненади, с трудности, с предателства. Но също така е пълен с любов, с надежда, с възможност за ново начало. Тя беше намерила своя мир. И беше готова да посрещне бъдещето с отворено сърце.
About the Author
