Свекърва ми и дъщеря ѝ тайно боядисаха къщата ни в розово, докато със съпруга ми бяхме в родилното. Оставих ги да си мислят, че съм твърде изтощена, за да им се противопоставя. Но още на следващата сутрин двете стояха пред собствената си къща и крещяха: „ТОВА НЕ МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧВА! ТИ СИ УЖАСНА!“
Месец преди термина ми със съпруга ми Радослав най-после купихме малка едноетажна къща край Пловдив.
Беше наскоро ремонтирана. От години мечтаехме за собствен дом и в деня, в който се нанесохме, се разплаках от щастие.
Радо ме прегърна и прошепна:
— Най-после. Сбъднахме си мечтата.
Огледах новия ни хол и си представих как детето ни ще расте там.
— Това е нашето семейно гнездо — казах му.
Само че явно не всички споделяха радостта ни.
Когато събрахме близките за новодомското тържество, свекърва ми обиколи къщата отвън и огледа сивата фасада с нескрито неодобрение.
— Сиво? Сериозно ли? Прилича на погребална агенция.
Сестрата на Радо се разсмя.
— Точно така! Боядисайте я в розово. Поне ще изглежда весела.
Усмихнах се учтиво.
— На нас всъщност ни харесва сива.
Свекърва ми завъртя очи, но реших, че с това разговорът е приключил.
Грешах.
Няколко седмици по-късно започнах да раждам. Имаше усложнения, а бебето ни се нуждаеше от допълнително наблюдение, така че прибирането ни се отложи с цяла седмица. Радо прекара почти цялото това време между болницата и мен.
Майка му и сестра му имаха резервни ключове от къщата.
— За нищо не се тревожете — увери ни свекърва ми. — Ще поливаме цветята, ще прибираме пощата и ще наглеждаме всичко, докато ви няма.
Благодарих ѝ.
Тогава искрено вярвах, че се опитва да помогне.
Когато най-после тръгнахме към дома с бебето, бях изтощена, всичко ме болеше и мечтаех единствено за душ и собственото си легло.
Но щом Радо зави към къщата, усетих, че нещо не е наред.
Нашата сива къща беше яркорозова.
Не бледорозова.
Не в някакъв ненатрапчив оттенък.
А в крещящо, натрапчиво розово, което нямаше как да сбъркаш.
Цялата фасада беше пребоядисана.
Дори входната врата беше в друг цвят.
Вторачих се през предното стъкло.
— Радо… Пред правилната къща ли сме?
Той натисна рязко спирачката.
Преди някой от нас да успее да каже още нещо, майка му и сестра му се появиха на верандата с горди усмивки.
— Изненада! — обяви свекърва ми. — Оправихме ви къщата! Онова сиво беше толкова потискащо!
Радо излезе от колата, видимо бесен.
— Боядисали сте цялата ни къща, без да ни попитате?!
Майка му веднага се намръщи.
— Сериозно ли ще се държиш толкова неблагодарно? Цяла седмица се занимаваме, за да ви зарадваме!
Сестра му скръсти ръце.
— Трябва да ни благодарите. Сега изглежда много по-весела.
Стоях с нашето спящо новородено в ръце и едва осъзнавах какво виждам.
Бяха влезли в дома ни, бяха пренебрегнали изричното ни желание и без позволение бяха променили най-голямата покупка в живота ни.
Но вместо да започна спор, се насилих да се усмихна уморено.
— Прави сте. Прекалено съм изтощена, за да се занимавам с това сега.
Двете си размениха доволни погледи.
Преди да си тръгне, свекърва ми дори ме потупа по рамото, явно убедена, че е спечелила.
Радо се обърна към мен.
— Чакай. Сериозно ли ще им го оставиш да им се размине?
Погледнах бебето, после розовата къща.
— Не — казах тихо. — Просто няма да споря тази вечер.
Извадих телефона си и се обадих.
Не се впуснах в дълги обяснения. Описах какво се беше случило и попитах как да постъпим, за да се оправят нещата както трябва.
Радо ме гледаше объркано, но не зададе повече въпроси.
На следващата сутрин, още преди седем, телефонът ми започна да звъни.
Свекърва ми.
Почти крещеше:
— КАКВО СИ НАПРАВИЛА?!
Къщата ни не беше тяхна
— Какво си направила?!
Гласът на свекърва ми беше толкова силен, че отдръпнах телефона от ухото си.
До мен Радо се размърда.
В кошчето край леглото синът ни спеше, свил юмруче до бузата си. Беше първата ни сутрин у дома. Не исках да започва с крясъци.
Станах бавно, наметнах жилетката си и излязох в коридора.
— Добро утро, Румяна.
— Не ми казвай добро утро! Пред нас има бус на фирмата! Иван е тук с някакви документи! Какво си му наговорила?
Погледнах през прозореца към розовата стена на верандата.
Дори на ранната светлина цветът беше стряскащ.
— Казах му истината.
— Коя истина?!
— Че не сме поръчвали пребоядисване. Не сме избирали този цвят. И не сме се съгласявали да го плащаме.
От другата страна настъпи кратко мълчание.
После чух сестрата на Радо.
— Дай ми телефона! Това не може да се случва! Тя е ужасна!
Затворих очи.
Значи най-после бяхме стигнали до частта, която двете бяха пропуснали да споменат предишната вечер.
„Подаръкът“ им имаше цена.
И сметката беше предназначена за нас.
Малката сива къща
Казвам се Елена.
Преди да купим къщата, с Радо живяхме осем години под наем.
Първият ни апартамент беше толкова малък, че когато разтеглехме дивана, не можехме да отворим балконската врата.
Във втория имаше теч над кухнята.
Третият беше хубав, но собственикът реши да го продаде точно когато най-после се почувствахме у дома.
Пестяхме дълго.
Не ходехме на скъпи почивки. Карахме стара кола. Всяко увеличение на заплатата се превръщаше в още малко пари за първоначалната вноска.
Когато намерихме къщата край Пловдив, бях бременна в седмия месец.
Беше малка, едноетажна, с две спални и двор, в който имаше стара круша.
Сивата фасада не беше някакво случайно примирение.
Харесвахме я.
С топлия цвят на дървените детайли и бялата дограма къщата изглеждаше спокойна.
Подредена.
Наша.
В деня на нанасянето Радо сложи два пластмасови стола под крушата.
Седнахме с по една чаша сок.
— Не е голяма — каза той.
— Достатъчно голяма е.
Поставих длан върху корема си.
Тогава синът ни ритна.
И двамата се засмяхме.
Точно този момент си спомних, когато видях розовата боя.
Не бяха променили просто цвят.
Бяха минали през едно наше решение така, сякаш то никога не е имало значение.
Румяна знаеше най-добре
Свекърва ми не беше човек, който приема лесно чужд вкус.
Ако харесваше нещо, то беше красиво.
Ако не го харесваше, значи другите още не бяха разбрали, че грешат.
Когато избирахме количката, тя настояваше за друг модел.
Когато решихме как да кръстим бебето, заяви, че Никола е хубаво име, но името на нейния баща щяло да бъде по-подходящо.
Когато подредихме детската стая, размести шкафа, докато бях в магазина.
Все дребни неща.
Все „помощ“.
Аз обикновено връщах шкафа, сменях темата или се усмихвах, за да не започва спор.
Радо понякога казваше:
— Мамо, остави ни да си решим.
Тя се обиждаше.
После известно време беше по-внимателна.
И след това всичко започваше отначало.
Никога обаче не си бях представяла, че може да стигне толкова далеч.
Ключовете бяха дадени за цветята и пощата.
Не за да превърне дома ни в свой проект.
Седмицата в болницата
Раждането не премина така, както го бяхме планирали.
Няма смисъл да описвам всеки час.
Помня умората.
Страха, когато ни казаха, че Никола трябва да остане под наблюдение.
Помня Радо, който се опитваше да изглежда спокоен, докато задаваше едни и същи въпроси с различни думи.
Помня как се будех и първата ми мисъл беше дали всичко с бебето е наред.
През тази седмица Румяна звънеше редовно.
— Вие гледайте детето. За къщата не мислете.
Бях ѝ благодарна.
Когато си уплашен и изтощен, подобно изречение звучи като опора.
Нито веднъж не спомена боя.
Нито веднъж не попита дали искаме промяна.
Деси пращаше снимки на цветята в двора, но винаги отблизо.
Сега разбирах защо.
Когато най-после ни изписаха, аз исках само да затворя собствената си врата и да чуя тишина.
Вместо това ги заварихме на верандата, горди от нещо, което трябваше да приемем с благодарност.
Първата вечер
След като си тръгнаха, Радо остана в кухнята с ключовете в ръка.
— Не разбирам как можеш да си толкова спокойна.
Не бях спокойна.
Бях на ръба да заплача.
Но Никола се събуждаше, мен ме болеше, а на масата имаше торба с лекарства, документи от болницата и недовършен списък с неща за купуване.
Нямах сили да водя война на верандата.
— Кой направи ремонта преди да купим къщата? — попитах.
Радо ме погледна.
— Фирмата на Иван Колев. Имаме номера му.
Бяхме разговаряли с него при огледа.
Беше обяснил какво е правено и ни беше оставил документи за използваните материали.
Намерих телефона му.
Когато се представих и казах адреса, той замълча за секунда.
После въздъхна.
— Значи не е имало ваше съгласие.
Точно така започна разговорът, който свекърва ми нарече моята жестокост.
Какво бяха поръчали
Румяна се беше свързала с Иван два дни след постъпването ми в болницата.
Обяснила, че искаме да променим фасадата преди прибирането на бебето.
Казала, че сме обсъдили всичко и сме ѝ възложили организацията.
Иван първоначално поискал да говори с Радо.
Тя отвърнала, че в момента сме в тежка ситуация и не бива да ни безпокоят.
После подписала поръчката на свое име.
Това се оказа важна подробност.
Не беше подправяла наш подпис.
Беше уверила изпълнителя, че има разрешение да организира работата, и поела възлагането.
Платила част от сумата.
За остатъка обяснила, че синът ѝ ще се разплати при прибирането.
— Аз трябваше да настоявам за потвърждение от собствениците — каза Иван. — Това е и моя грешка.
Не се опита да ме убеди, че розовото всъщност е хубаво.
Не ми обясни, че трябва да уважавам труда на майсторите, като преглътна случилото се.
Попита какво точно сме заварили и поиска снимки.
Изпратих му ги.
После попитах какво е необходимо, за да върнем предишния вид.
— Първо ще огледаме — отговори той. — Няма да ви обещавам решение по телефона.
Това ми прозвуча по-надеждно от всички обещания през изминалата седмица.
Уговорката за седем сутринта
Иван вече имал среща с Румяна за следващата сутрин.
Тя сама я беше насрочила рано, преди Деси да тръгне на работа.
Трябвало да приключат документите и плащането.
Очаквали Радо да изпрати парите вечерта.
Ние, разбира се, не знаехме нищо за това.
— Няма да ви карам да спорите по телефона тази нощ — казах му. — Само моля да бъде ясно, че ние не сме възлагали тази работа и не сме поемали плащането ѝ.
— Разбрах.
Не съм го молила да плаши свекърва ми.
Не съм поръчвала да отиде с още хора, за да я притиска.
Не съм искала да боядисва нейната къща.
Той просто щеше да отиде на вече уговорена среща и да говори с човека, който го е наел.
Само че този път Румяна нямаше да може да разчита, че синът ѝ ще плати, за да няма скандал.
Когато затворих, разказах всичко на Радо.
Той седна тежко на стола.
— Искала е и ние да платим?
Кимнах.
Той прокара ръка през лицето си.
После взе телефона.
— Не тази вечер — казах. — Нека първо нахраним детето и да поспим.
Погледна ме.
После остави телефона.
Крясъците пред собствената им къща
На сутринта Румяна и Деси излезли пред дома си, когато Иван пристигнал с буса.
Носел документите за поръчката и разбивката на разходите.
Това беше всичко.
Нямаше полиция.
Нямаше съдебен изпълнител.
Нямаше внезапна заповед, издадена посред нощ.
Имаше сметка за работа, която Румяна сама беше поръчала.
Когато разбрала, че ние няма да преведем остатъка, започнала да вика.
Деси се включила.
Една съседка излязла да види какво става.
По-късно Иван ми каза, че точно тогава Румяна настояла всичко да е недоразумение, причинено от мен.
Затова телефонът ми звънна преди седем.
— Това беше за вас! — крещеше тя. — Не може сега да ме оставите да плащам!
Опрях се на стената в коридора.
— Румяна, ако аз поръчам нещо за твоята къща без разрешение, ще ми платиш ли?
— Не сравнявай!
— Точно това сравнявам.
Тя започна отново да говори за труда си.
За намеренията си.
За това колко сме неблагодарни.
Тогава Радо излезе от спалнята.
Подадох му телефона.
Синът ѝ
Той не повиши глас.
Това, изглежда, я разгневи още повече.
— Мамо, аз съм. Елена не е направила нищо на къщата ти. Казала е, че не сме поръчвали ремонта.
Пауза.
Чувах гласа ѝ, но не различавах всички думи.
— Не, няма да платя, само за да приключим разговора.
Нова пауза.
Радо погледна към мен.
После каза:
— И спри да говориш за жена ми така. Решението е и мое.
Това изречение ме накара да седна.
Не бях осъзнала колко се страхувам, че накрая всичко ще се превърне в спор между мен и майка му, а той ще остане по средата и ще ни моли да се разберем.
Този път не го направи.
— Ще говорим, когато можете спокойно — каза. — Днес няма да идвате без уговорка. Имаме новородено и нужда от почивка.
Затвори.
В съседната стая Никола изплака.
Радо остави телефона и отиде при него.
Аз останах на стола още минута.
За първи път от прибирането ни усетих, че не съм сама срещу розовата къща.
Огледът
Иван дойде по обяд.
Сам.
Радо излезе при него, а аз останах с бебето.
По-късно ми обясниха какво са видели.
Не ставаше дума просто някой да мине отгоре с кофичка сива боя още същия ден.
Трябваше да се прецени състоянието на нанесеното покритие и да се планира възстановяването.
Искахме също входната врата да бъде върната във вида, в който я бяхме купили.
Снимахме всичко.
Запазихме кореспонденцията.
Потърсихме собствена правна консултация, защото отношенията между чужда поръчка, нашата собственост и разходите не можеха да бъдат решени само с ядосано телефонно обаждане.
Не очаквах някой да обяви магически, че имаме право на всяка сума, която поискаме.
Исках случилото се да бъде описано точно.
Кой е възложил.
Какво е направено.
Какво е необходимо, за да се поправи.
Преди всичко искахме повече никой да не започва работа по дома ни без нашето пряко потвърждение.
Ключовете
Сменихме патрона на входната врата.
Не обявихме това в семейния чат.
Не изпратихме снимка с подигравателен надпис.
Просто го направихме.
Когато Румяна разбра, се обиди повече от всичко друго.
— Значи вече съм крадла?
Радо въздъхна.
— Не сме казали това.
— Тогава защо сменяте ключалката?
— Защото ключът беше даден за конкретна помощ, а ти го използва за нещо, което изрично не искахме.
Тя заплака.
На Радо му беше трудно.
Видях го.
Той обичаше майка си и не се превърна внезапно в човек, на когото сълзите ѝ не действат.
Но не отстъпи.
— Можеш да ни идваш на гости — каза. — След уговорка. Както и всички останали.
Тя затвори.
Той дълго стоя с телефона в ръка.
После седнах до него.
Не празнувахме.
Нямаше нищо приятно в това да се налага да обясняваш на близък човек защо домът ти не е негово разпореждане.
Семейният чат
До вечерта вече се беше появила друга версия.
Ние сме изгонили майка му.
Обиждали сме я.
Аз съм била толкова неблагодарна, че съм предпочела да загубим пари, вместо да приема хубав жест.
Една от лелите на Радо му написа, че майка е само една.
Той показа съобщението и на мен.
Преди бих го помолила да не отговаря, за да не стане още по-голям скандал.
Този път се разбрахме да изпрати едно спокойно обяснение.
Без обиди.
Без лични нападки.
Бяхме казали, че харесваме къщата си сива.
Не бяхме възлагали пребоядисване.
Не бяхме уведомени.
След прибирането ни се очакваше и да платим.
Толкова.
Прикачихме снимка отпреди и след.
Не за да доказваме кой цвят е по-красив.
А за да се види размерът на промяната.
След това спряхме разговора.
Някои роднини разбраха веднага.
Други продължиха да смятат, че семейният мир означава по-младите да отстъпят.
Не можехме да убедим всички.
А и нямахме сили.
Деси
Тя дойде три дни по-късно.
Беше се обадила предварително.
Самият факт ме изненада.
Донесе памперси и храна.
Радо я покани в кухнята.
Аз седнах срещу нея с Никола в ръце.
Деси дълго гледа към масата.
После каза:
— Мислех, че ще се ядосате за малко, после ще свикнете.
Това признание беше по-лошо от „искахме да ви зарадваме“.
Но поне беше честно.
— Значи сте знаели, че няма да ни хареса — каза Радо.
Тя кимна едва забележимо.
— Мама каза, че Елена просто е много притеснителна и не иска да пробва нищо различно. Аз… съгласих се.
Погледнах я.
— Не става дума дали обичам да пробвам различни неща.
— Знам.
— Не мисля, че знаеше.
Тя преглътна.
После вдигна очи.
— Не. Не го бях мислила така.
Нямаше смисъл да я притискам да плаче повече или да се извинява по-красиво.
Исках да разбере.
Кой ще плати
Финансовото уреждане отне повече време от семейните обвинения.
Първоначално Румяна настояваше ние да поемем всичко.
После предложи да разделим разходите.
След това каза, че няма пари и трябва просто да оставим фасадата така.
Не отговорих, че ще я съдим до последната стотинка.
Не ѝ обещах и че ще забравим.
С помощта на консултацията и разговорите с изпълнителя стигнахме до писмено споразумение.
Иван пое част от разходите по възстановяването заради пропуска си да получи потвърждение от собствениците.
Останалото беше разпределено между Румяна и Деси според договореното с тях.
Не получихме нова къща.
Не спечелихме пари от случилото се.
Получихме начин да върнем предишния вид, без да плащаме за чуждо решение, което никога не сме искали.
На Румяна ѝ се наложи да отложи планирано пътуване.
Беше ядосана.
Дълго време говореше за това като за наказание, което сме ѝ наложили.
Радо всеки път ѝ напомняше:
— Не ти определяме наказание. Уреждаме последиците от направеното.
Розовите седмици
Къщата не стана сива на следващия ден.
Живяхме известно време с розовата фасада.
В началото я гледах с обида.
После започнах да я забелязвам по-рядко.
Никола се будеше нощем.
Радо се учеше да сменя пелени толкова внимателно, сякаш работи с часовников механизъм.
Аз се възстановявах.
Майка ми идваше и носеше храна, без да пренарежда шкафовете.
Съседката остави торба с круши от собствения си двор и каза само:
— Като ви потрябва нещо, обадете се.
Хората можеха да помагат и така.
Без изненади.
Без после да представят сметка за благодарност.
Една вечер Радо стоеше на верандата с Никола на ръце.
— Поне няма как куриерът да ни обърка — каза.
Разсмях се.
За първи път розовото не ме накара да свия устни.
Не защото вече го исках.
Защото разбрах, че случилото се няма да ми отнеме всички хубави моменти в този дом.
Разговорът с Румяна
Тя дойде след почти месец.
Без Деси.
Без торби с вещи, които не сме поискали.
Седна на края на дивана.
Никола спеше.
Радо остана до мен.
Никой не започна разговор за времето.
Румяна погледна към прозореца.
— Не съм свикнала да ме държиш настрана — каза на сина си.
Той не отговори веднага.
— Не те държа настрана. Искам да се съобразяваш с нас.
Тя стисна устни.
— Аз цял живот съм се грижила за теб.
— Знам. Но вече не можеш да решаваш вместо мен.
Очите ѝ се напълниха.
Този път не се намесих, за да направя разговора по-лек.
Той беше между тях.
След малко тя се обърна към мен.
— Мислех, че ако ви покажа колко хубаво може да стане, ще разберете.
Поклатих глава.
— Ние вече бяхме казали какво харесваме.
Тя сведе очи.
Дълго мълча.
После каза:
— Да.
Истинското извинение
Първото ѝ „извинявай“ беше последвано от „но“.
Радо я спря.
Не грубо.
Само каза:
— Мамо, недей пак да ни обясняваш защо всъщност е било правилно.
Тя въздъхна.
Протегна ръка към чантата си, после я остави.
Сякаш за първи път нямаше предмет, подарък или услуга, с които да поправи неловкостта.
— Прекрачих границата — каза накрая. — Знаех, че не искате розово. Реших, че мнението ми е по-важно. И после очаквах да сте благодарни.
Не я прегърнах веднага.
Имах нужда да чуя думите, без да бързам да обявя всичко за приключило.
— Това ме нарани — казах. — Особено след болницата. Исках да се прибера на сигурно място. А първото нещо, което видях, беше, че някой е решил, че може да прави каквото иска с дома ни.
Тя започна да плаче тихо.
— Съжалявам.
Този път нямаше „но“.
Гост, а не управител
Не върнахме резервния ключ.
Това остана трудно за нея.
Но започна да се обажда, преди да дойде.
Първия път, когато попита дали имаме нужда от нещо, аз казах:
— От супа и хляб. Нищо друго.
Донесе супа и хляб.
Не нови пердета.
Не завивки в цвят, който тя е избрала.
Не мебел, която според нея ни липсва.
Забелязах го.
Благодарих.
Деси също стана по-внимателна.
Веднъж ми изпрати снимка на лампа и написа:
„Харесах я за детската, но няма да я купувам, ако не я искате.“
Отговорих, че е хубава, но вече сме избрали.
Тя написа:
„Добре.“
Толкова.
Без обида.
Без убеждаване.
Понякога най-голямата промяна изглежда съвсем скучна отвън.
Никой не крещи.
Никой не затръшва врата.
Просто едно „не“ е чуто от първия път.
Отново сива
Когато работата по фасадата приключи, стояхме до портата.
Никола беше в количката.
Крушата хвърляше сянка върху алеята.
Входната врата отново изглеждаше така, както я помнехме от първия оглед.
Къщата беше сива.
Малка.
Спокойна.
Радо хвана ръката ми.
— Ето го нашето семейно гнездо.
Усмихнах се.
Бяхме го казали и преди.
Този път обаче знаехме, че домът не се пази само с ремонти, ключалки и редовно плащани сметки.
Понякога трябва да понесеш нечия обида, за да не живееш по чужда воля.
Понякога трябва да оставиш близък човек сам да поправи последиците от постъпката си.
Не защото не го обичаш.
А защото иначе следващия път ще е още по-трудно да кажеш къде свършва помощта и започва намесата.
Прибрахме количката вътре.
Вечерта седнахме под крушата на същите пластмасови столове.
Този път между нас имаше бебефон.
Нашият.
На мястото, което ние бяхме избрали.
Две години по-късно
Никола обичаше да рисува.
По хартия.
По кашони.
Веднъж и по стената в коридора, но това е друга история.
За втория му рожден ден Радо направи малка дървена къщичка за птици.
Остави я небоядисана, за да я украсим заедно.
Събрахме се в двора.
Дойдоха майка ми, Румяна и Деси.
На масата имаше бои, четки и стари вестници.
Никола посочи най-яркото бурканче.
Розовото.
За секунда всички замълчахме.
После Деси се изсмя първа.
Радо покри лицето си с ръка.
Аз започнах да се смея толкова силно, че трябваше да седна.
Никола ни гледаше объркано.
Не разбираше какво толкова смешно има в един цвят.
И беше прав.
Самият цвят никога не беше виновен.
Румяна взе една четка.
После спря и погледна към нас.
— Може ли да боядисам покрива?
Радо се обърна към сина ни.
— Питай майстора.
Тя се наведе към Никола.
— Може ли, бабе?
Той ѝ подаде бурканчето.
— Ово!
— Розово — поправи го тя с усмивка. — Добре. Щом ти си избрал.
Финалът
Къщичката за птици остана розова.
Окачихме я на крушата.
Изглеждаше нелепо ярка на фона на зелените листа и сивата ни фасада.
Харесвах я.
Когато я поглеждах, вече не си спомнях само онази първа сутрин, в която телефонът звънеше, а аз едва стоях на краката си.
Спомнях си и всичко след това.
Радо, който не ме остави сама да бъда „лошата“.
Деси, която се научи да пита.
Румяна, на която ѝ отне време да разбере, че обичта не я прави собственик на чуждите решения.
И себе си — уморена, уплашена, но все пак способна да кажа, че нещо не е наред, без да го превръщам в отмъщение.
Не боядисах ничия къща.
Не изпратих хора да рушат.
Не направих на свекърва си онова, което тя беше направила на мен.
Просто престанах да я предпазвам от последствията.
Вечерта след рождения ден гостите си тръгнаха.
Никола заспа.
Радо прибираше чашите, а аз затварях прозорците.
На портата Румяна се обърна.
— В неделя удобно ли е да дойда?
Погледнах календара на хладилника.
— Следобед, ако искаш.
— Добре. Ще се обадя преди това.
Махна ни и тръгна.
Заключих вратата.
Ключът остана от вътрешната страна.
Радо ме прегърна през раменете.
В двора розовата къщичка едва се виждаше сред клоните.
Вече имаше място и за нея.
Защото този път никой не я беше наложил на другите.