Знахарката изведнъж го хвана за ръката и прошепна: „Тази вечер не се прибирай у дома. Там те чакат…“ 😲😲😲
Октомврийският здрач бързо се спускаше над малкото село.
На връщане от работа Деян беше вдигнал яката на якето си, за да се предпази от студа, и мислеше само за топлата печка, останалите от вчера картофи и старата къща на баба си, която беше наследил едва преди месец.
След погребението ѝ обаче все по-често не бързаше да се прибира.
В старите стаи се беше настанила тежка, почти задушаваща тишина.
Най-силно я усещаше на втория етаж, около заключената врата на спалнята, която някога беше използвала майка му.
Когато стигна до кръстовището, някой внезапно го сграбчи за ръкава.
Деян рязко се обърна.
Пред него стоеше баба Лидия — дребна, слаба възрастна жена, винаги облечена в тъмни дрехи и с черна кърпа на главата.
В селото всички я познаваха.
Някои открито ѝ се подиграваха и я наричаха знахарка.
Но когато ги застигнеше болест, семейна беда или странен кошмар, същите тези хора тайно почукваха на вратата ѝ.
Лидия почти никога не напускаше дома си.
Затова Деян още повече се изненада, когато я видя да стои насред мокрия път, задъхана и уплашена, със здраво вкопчени пръсти в ръката му.
— Не се прибирай тази вечер, Деяне — прошепна тя.
Той за момент реши, че не е чул правилно.
Усмихна се неловко и я попита:
— Добре ли сте, бабо Лидия?
Старицата не отговори.
Само хвърли нервен поглед към пустата улица зад него.
Обикновено замъгленият ѝ поглед изведнъж стана необичайно ясен.
И в очите ѝ имаше истински страх.
— Пренощувай където и да е — каза тя. — При приятели, в хотел, дори на гарата, ако трябва. Само не влизай в онази къща тази нощ.
Деян вече започваше да се чувства неудобно.
Опита се внимателно да освободи ръката си.
— Няма нищо, бабо Лидия. Просто сте се разтревожили.
Направи крачка назад.
Но тя стисна ръката му още по-силно.
После се приближи толкова близо, че той усети миризмата на сушени билки по дрехите ѝ.
Гласът ѝ едва се чуваше.
— Чуй ме добре.
Деян замръзна.
Старицата се огледа още веднъж, сякаш се страхуваше някой да не ги наблюдава.
После се наведе към него и прошепна:
— Не се прибирай тази вечер у дома. Там те чакат…
Думите ѝ увиснаха във въздуха. 😲😲😲
Продължението на историята 👇👇👇
— Там те чакат двама души — прошепна баба Лидия. — И единият не трябва да е жив.
Деян усети как студ премина по гърба му.
Не ѝ повярва напълно, но вместо да се прибере, се скри в старата барака срещу къщата и започна да наблюдава.
Малко след полунощ в прозореца на втория етаж светна лампа.
Точно в заключената стая на майка му.
После пред къщата спря автомобил без фарове.
От него слезе мъж.
Деян пребледня.
Това беше чичо му Петър — човекът, който според семейството беше загинал преди дванайсет години.
Деян извади телефона си и започна да снима.
Но тогава зад него се чу тих глас:
— Не трябваше да оставаш тук.
Обърна се рязко.
Баба Лидия стоеше на прага на бараката.
— Какво става? — прошепна той.
Тя го погледна право в очите.
— Баба ти не ти остави къщата. Остави ти доказателствата.
Оказа се, че години наред Петър е живял под чуждо име и заедно с майката на Деян е укривал огромна измама с имоти.
А заключената стая пазеше документите, с които всичко можеше да бъде доказано.
Деян погледна към прозореца.
В този момент пламъци избухнаха зад стъклото.
Те бяха дошли да унищожат доказателствата.
Но вече беше късно.
Баба Лидия се усмихна тъжно и извади от пазвата си малка папка.
— Баба ти ми я даде три дни преди да умре. Каза да ти я предам само когато истината сама дойде до вратата.
Деян отвори папката.
На първата страница стоеше подписът на собствената му майка.
А под него — датата на смъртта ѝ.
Само че документът беше подписан две години след като тя уж беше починала.