Най-красивата ратайкиня в Сливенско била принудена да роди 9 деца на чорбаджията… Но преди смъртта си тя записала истината в църковния регистър и унищожила рода, който се опитал да я заличи
Беше 1892 година.
България вече се наричаше свободна държава, но в отдалечените села край Сливен свободата невинаги достигаше до бедните.
Особено до онези, които дължаха пари на местния чорбаджия.
Деветнайсетгодишната Рада Стоянова пристигна в големия чифлик край село Ичера в края на октомври.
Баща ѝ беше починал през пролетта, оставяйки след себе си болна съпруга, три малки деца и дълг от осемстотин гроша.
За да не изгуби семейството къщата и нивата, Рада подписа с отпечатък от палеца си документ, който не можеше да прочете.
Според чорбаджията тя трябваше да работи в дома му три години.
После дългът щеше да бъде заличен.
Рада беше висока, с гъста черна коса и необикновени зелени очи.
В селото я наричаха „самодивската дъщеря“.
Красотата ѝ обаче не се превърна в благословия.
Превърна се в присъда.
Собственикът на чифлика се казваше Никола Караджов.
Беше на петдесет и осем години, притежаваше лозя, мелница, овце и половината земя около селото.
Хората му се покланяха.
Кметът ядеше на трапезата му.
Стражарят пиеше от виното му.
А свещеникът никога не задаваше въпроси, когато Караджов носеше ново име за църковния регистър.
Съпругата му, чорбаджийката Евдокия, посрещна Рада още на прага.
Беше слаба, мълчалива жена, облечена изцяло в черно, макар никой в семейството да не беше починал.
Огледа момичето от главата до петите.
После се обърна към старата готвачка баба Неделя и каза:
– Настани я в стаята до задното стълбище. Не при другите момичета.
В гласа ѝ нямаше ревност.
Имаше страх.
Първите седмици Рада работеше от тъмно до тъмно.
Палеше печките.
Носеше вода от кладенеца.
Переше чаршафите.
Почистваше стаите, в които не ѝ позволяваха да влиза без повикване.
Никола Караджов почти не разговаряше с нея.
Само я наблюдаваше.
На вечеря.
В двора.
Когато подреждаше трапезата.
Погледът му се задържаше върху нея така, както оглеждаше нов кон на пазара.
Една нощ баба Неделя влезе в стаята на Рада и постави стар железен стол под дръжката на вратата.
– Заключвай – прошепна тя.
– От кого?
Старата жена не отговори.
Само посочи малък кръст, издълбан от вътрешната страна на вратата.
Под него имаше още осем черти.
– В тази стая преди теб са спали други момичета – каза баба Неделя. – Нито едно не остана дълго.
Същата нощ някой опита дръжката.
Столът изскърца по пода.
Рада седна в леглото и стисна завивката.
От другата страна се чу спокойният глас на чорбаджията:
– Махни стола. Трябва да поговорим за дълга на семейството ти.
На сутринта Никола постави пред нея документа с отпечатъка ѝ.
Осемстотинте гроша вече бяха станали хиляда и двеста.
Беше добавил разходи за храна, дрехи и „подслон“.
– Колкото повече се противиш, толкова по-дълго ще останеш – каза той.
Рада разбра, че никога не е била наета.
Беше купена чрез дълга на мъртвия си баща.
След една година роди първото дете.
Момче.
Веднага след раждането Евдокия влезе в стаята, взе бебето и го отнесе.
– Детето ще бъде отгледано като наше – каза тя. – А ти ще мълчиш, ако искаш братята ти да запазят дома си.
В църковния регистър майката беше записана като Евдокия Караджова.
Рада дори не получи право да избере името на сина си.
След две години се роди второ дете.
После трето.
После още едно.
Селото виждаше как чорбаджийката изведнъж се сдобива с наследници, въпреки че години наред всички знаеха, че не може да има деца.
Никой не задаваше въпроси.
На бедните се плащаше да мълчат.
На влиятелните се плащаше да не виждат.
А Рада постепенно се превърна в сянка, която се движеше из задните коридори на собствената си къща-затвор.
Минаха осемнайсет години.
Тя роди девет деца.
Седем момчета и две момичета.
Всички носеха фамилията Караджови.
Всички наричаха Евдокия „майко“.
Пред Рада им беше забранено да се обръщат дори с „лельо“.
Но тя ги познаваше.
По очите.
По жестовете.
По малките белези, които беше видяла още при раждането им.
За всяко дете зашиваше по едно парче червен конец във вътрешната страна на ризата му.
Единственият знак, който можеше да им остави.
Никола беше убеден, че напълно е пречупил волята ѝ.
Не знаеше, че през всичките тези години Рада се учеше да чете.
Баба Неделя ѝ носеше стари молитвеници.
Младият свещеник отец Дамян тайно я учеше да изписва имената на децата.
А Евдокия, измъчвана от вина, започна да ѝ дава достъп до семейните документи.
Там Рада откри истинската причина Никола да иска толкова много наследници.
Според завещанието на неговия баща земята можеше да бъде наследена само от законни деца.
Ако родът останеше без наследници, целият чифлик трябваше да премине към манастир край Котел.
Никола не беше търсил семейство.
Търсеше живи подписи, чрез които да задържи земята.
Но в документите имаше още една тайна.
Чорбаджията не беше законният собственик на чифлика.
Бащата на Рада някога притежавал част от земята.
Никола беше подправил дълга му, отнел нивите и после довел дъщеря му в дома си, за да не остане човек, който един ден може да предяви право върху тях.
Тогава Рада започна да подготвя своето отмъщение.
Не с отрова.
Не с нож.
А с имена.
Всяка неделя тя преписваше тайно страница от църковния регистър.
До имената на деветте деца добавяше истинската им майка.
После събираше доказателства – писма, разписки, фалшивия договор и червените конци от първите им дрехи.
През 1911 година Никола Караджов се разболя тежко.
Усещайки смъртта си, извика нотариус от Сливен, за да разпредели земята между деветимата си наследници.
В стаята се събра цялото семейство.
Евдокия стоеше до прозореца.
Децата – вече пораснали – чакаха имената си.
А Рада, както винаги, трябваше да поднася кафе и да остане невидима.
Нотариусът отвори завещанието.
Преди да започне да чете, отец Дамян влезе в стаята с дебела църковна книга в ръце.
След него се появиха съдия от Сливен и двама стражари.
Никола се надигна от леглото.
– Кой ви пусна?
Тогава Рада остави таблата.
За първи път от деветнайсет години седна на масата редом с него.
– Аз – отговори тя.
Нотариусът отвори регистъра.
В него срещу имената на деветте наследници като майка вече не беше записана Евдокия Караджова.
Стоеше името:
„Рада Стоянова – дъщеря на законния съсобственик Стефан Стоянов.“
Никола пребледня.
– Това е лъжа!
– Не – каза Евдокия. – Лъжата беше моят живот.
После свали от врата си ключ и отвори стария семеен сандък.
Вътре лежеше оригиналният документ за земята.
Истинският.
С подписа на бащата на Рада.
Но най-големият шок дойде, когато първородният син на Никола разкъса подплатата на ризата си.
От нея падна избледнял червен конец.
Същото направиха и останалите осем деца.
Всички вече знаеха.
Никола погледна към Рада и прошепна:
– Какво искаш?
Тя се наведе към него.
– Не искам земята ти. Искам да върнеш имената, които открадна.
Само че под последната страница на регистъра имаше още един документ.
Документ, който дори Евдокия не беше виждала.
Когато съдията го прочете, стана ясно, че едно от деветте деца изобщо не е било на Никола.
Именно това дете беше посочено като единствен законен наследник на целия чифлик.
Когато произнесоха името му, човекът, стоящ до вратата, изпусна шапката си.
А Рада разбра, че тайната, която пазеше деветнайсет години, най-после ще унищожи не само Никола, но и най-влиятелния род в цялото Сливенско…
Името, което съдията прочете от последния лист под подвързията на регистъра, беше „Стоян Николов Караджов“ – така поне беше записано на хартия. Но под това име, с по-стар почерк, с избеляло от годините мастило, стоеше друго – „Стоян, син на Владо Ганчев Бакърджиев от град Сливен, роден в дома на чорбаджията Никола Караджов на седмия ден на месец март хиляда осемстотин деветдесет и седма година, кръстен тайно в манастира край село Тича от игумена Партений“.
В стаята не помръдна никой. Само шапката на човека до вратата се търколи по дъските и спря до крака на Рада.
Този човек беше Владо Бакърджиев. Хаджи Владо Бакърджиев – най-богатият търговец на желязо в цяла Сливенска околия, човекът, който продаваше сечива и халки за коне на всеки чорбаджия от Айтос до Стара Загора, човекът, чието име се чуваше на всяко събрание на общинския съвет, човекът, чиято дъщеря се беше омъжила преди две години за окръжния управител. Владо Бакърджиев беше на шестдесет и три години, широкоплещест, с бяла коса и с тежка златна верижка на джоба. Той беше влязъл в стаята преди половин час като „делови приятел“ на Никола – така му се беше представил на Евдокия сутринта, когато беше пристигнал с файтона от Сливен. Никой не беше знаел защо е дошъл в този ден. Сега вече знаеха.
Владо се наведе, вдигна шапката си от пода. Изправи се. Ръцете му трепереха – не като на болен старец, а като на човек, който тридесет секунди по-рано е разбрал, че деветнадесет години е бил лъган от най-близкия си приятел.
– Никола – каза той тихо. – Никола, погледни ме.
Никола Караджов лежеше в леглото, полуседнал върху три възглавници, с посивяло лице, с ръка, притисната към гърдите. Опита се да каже нещо. Не успя. Устните му се движеха, но звук не излизаше.
– Никола – повтори Владо. – Ти си ми казвал деветнадесет години, че Стоян е твой син. Ти си ми казвал, че се е родил, защото Евдокия „най-после“ е забременяла в късна възраст. Ти си ми казвал, че сте се молили на Света Богородица в Рилския манастир. Ти си ме карал да идвам всяка година на именния му ден. Ти си пил с мене за неговото здраве. И през всички тези години – всички тези години – си знаел, че той не е твой? Знаел си, че е мой?
Никола раздвижи устните си отново. Този път се чу дума, много тиха:
– Владо.
– Отговори ми.
– Владо, аз не знаех.
– Не знаеше какво.
– Не знаех, че е твой – каза Никола. Гласът му се беше стегнал, беше остър, като на човек, който вече не се страхуваше от смъртта, защото беше на две крачки от нея. – Мислех, че е мой. Мислех, че тя… че Рада… се е поддала само на мене. Не съм знаел, че… не съм знаел.
Владо Бакърджиев се обърна бавно. Погледна Рада. За първи път през този ден. За първи път, откакто беше влязла в стаята с таблата в ръце.
Рада стоеше права до масата. Не помръдваше. Не отговаряше на погледа му. Гледаше през прозореца към двора.
Владо направи една крачка към нея.
– Ти – каза той. – Ти ме познаваш.
Рада мълча.
– Погледни ме – каза Владо. – Погледни ме, Радо. Аз идвах тук. Аз идвах в този чифлик всяка година, всяка Коледа, всеки Гергьовден. От деветнадесет години. Ти ми подаваше вино в двора. Ти ми носеше кафе на терасата. Аз ти казвах „благодаря, момиче“ и слагах по един двадесетак под чашата, за да ти купиш нещо в града. Ти ме познаваш. Ти… — Владо преглътна. — …ти си спала с мене една вечер. Една вечер само. През месец юни хиляда осемстотин деветдесет и шеста година. Помниш ли?
Рада обърна главата си. За първи път погледна Владо в очите. Погледна го дълго. Не отговори с думи. Само кимна, съвсем леко, като жена, която не иска да произнесе на глас нещо, което тежи много повече от думите.
Владо се хвана за облегалката на един стол.
– Как? – попита той. — Как е станало? Аз бях пиян. Никола ми беше налял ракия през цялата вечер. Заведе ме в стаята, в която ти спеше. Каза ми, че ти си… — Владо спря. — Каза ми, че ти си неговата слугиня, която го „обслужва“, и че този път той ми я „отстъпва“ за една нощ, като жест на приятелство. Каза ми: „Тя не се дърпа. Тя знае. Тя така изкарва повече грошове.“ Аз… аз му повярвах, Радо. Аз му повярвах, защото беше пиян и защото никога не бях питал. Аз не знаех, че ти си там, защото имаш дълг. Аз не знаех, че ти нищо не си избирала. Аз мислех, че си… че си жена, която прави това по свой избор, срещу пари, както го правеха някои жени в града.
Рада продължаваше да го гледа. Не говореше.
– Радо – каза Владо. — Аз съм виновен колкото и той. Аз влязох в тази стая. Аз… аз те докоснах. Ти не се съпротивлява — защото не си могла. Аз не съм знаел това. Но не съм и питал. Аз съм грешен.
Тогава Рада проговори. За първи път, откакто беше седнала на масата.
– Не сте грешен единствен, хаджи Владо – каза тя. Гласът ѝ беше спокоен, тих, но всяка дума се чуваше в цялата стая, като че ли беше писана някъде отдавна и сега само я четеше на глас. – Грешни са всички, които виждаха и мълчаха. Грешен е свещеникът, който преди отец Дамян записваше моите деца на името на Евдокия, без да пита никого. Грешен е нотариусът, който подписваше документи, без да брои годините. Грешен е кметът, който всяка Коледа сядаше на трапезата и ядеше баница, замесена от моите ръце, а не питаше защо в тази къща вече има осем деца, когато преди пет години нямаше нито едно. Грешна е църквата, която ме прие в олтара да рода деветте деца и никой път не ме попита дали са ми оставили дори едно от тях. Всички сте грешни, хаджи Владо. Но за вас лично няма да ви казвам, че сте по-грешен от Никола. Той знаеше. Вие не знаехте. Има разлика.
Владо гледа Рада мълчаливо петнадесет секунди. После се обърна към леглото.
– Никола – каза той. – Стоян ми е син. Мой син. Не твой. И ти си знаел това. Или не си знаел, но си могъл да знаеш, ако беше попитал. Не си попитал, защото не си искал да питаш. Ти си отгледал моето дете като твое, за да имаш още едно име в завещанието. За една подпис отгоре. Аз ще… аз ще ти кажа само едно, Никола. Аз няма да ти простя. И повече няма да пристъпя този праг. И повече няма да продам на никого от твоите наследници нито един клин, нито един пирон, нито едно колче.
Никола отпусна главата си на възглавницата. Не отговори. Гледаше тавана.
Тогава Стоян – най-големият син, момчето, за което току-що беше научено, че не е Никола, а на Владо – направи една крачка напред от групата на братята и сестрите. Беше на четиринадесет години, но висок за възрастта си, с широки рамене, вече на прага на мъжеството. Беше единственият от деветте, който не беше приел новината мълчаливо. Другите осем деца стояха вкупом до отсрещната стена, стиснали ръцете си, тихи, невярващи. Стоян излезе напред.
Той спря първо пред Никола. Гледа го около половин минута. После се обърна, отиде до Рада и застана срещу нея. Не я прегърна. Той не знаеше как. Никой в тази къща никога не се беше учил да прегръща никого. Той просто застана срещу нея и я гледаше.
– Мама – каза той тихо. — Мама, ти си моята мама, така ли?
Рада погледна Стоян. Погледна това лице, което тя беше видяла за първи път през март хиляда осемстотин деветдесет и седма година в едно кърваво утро на този чифлик, когато Евдокия беше грабнала бебето от ръцете ѝ и беше го занесла в другата стая. Погледна тези очи. Едни зелени очи. Нейните очи. Не на Владо. Нейните.
– Твоята мама – каза тя. – Да, Стояне. Твоята мама съм аз. Твоят баща – Рада погледна Владо – е този човек. Хаджи Владо Бакърджиев. Ти сега имаш и двамата. Не си сам вече. Но – Рада хвана Стоян за раменете леко – но искам да знаеш едно. Ти си твой. Не си на никого другия. Не си на Никола, защото той те открадна. Не си на мене, защото аз не можах да те задържа. Не си дори на хаджи Владо, защото той също не знаеше. Ти си твой, Стояне. И утре сам ще решиш какво да правиш с този живот, който имаш пред себе си. Утре, не днес. Днес просто дишай.
Стоян я гледаше. Плачеше – тихо, без ридание, с прости сълзи, които се стичаха по бузите му. Не говореше.
Съдията, който през цялото това време беше стоял до вратата с двамата стражари, пристъпи напред. Кашлюкна.
– Господа и госпожо – каза той. – Много ми е тежко да прекъсна тази лична среща, но задължението ми към закона и към държавата ме принуждава. Ще прочета сега пълния сбор от документите, събрани от отец Дамян и от госпожа Стоянова през последните две години. След това ще определя следствените действия, които ще последват от днес нататък срещу Никола Караджов, срещу Евдокия Караджова като съучастник, срещу свещеника отец Захарий, който подписваше фалшивите записи в регистъра до две хиляди осемстотин деветдесет и седма година, и срещу всички други лица, чиито имена са замесени в тази история. Слушайте внимателно.
Съдията чете тридесет и девет минути. Прочете всичко. Прочете първия документ – фалшивия дълг на бащата на Рада, който Никола беше сглобил през хиляда осемстотин деветдесет и втора година с помощта на един писар от Сливен на име Тодор Гунев, който след това беше починал „внезапно“ през хиляда осемстотин деветдесет и трета година (полицията никога не разследва тази смърт). Прочете оригиналния документ за собствеността върху земята – документа, който Стефан Стоянов, бащата на Рада, беше пазил в едно скривалище в собствената си къща и който Рада беше намерила преди осем години в едно скривалище зад една дъска на кухнята, когато беше отишла тайно да види дали къщата на семейството ѝ още стои (стоеше – Никола я беше запазил, за да я даде под наем на овчари, но не беше пипал скривалището). Прочете записите на отец Дамян – млад свещеник, дошъл в село Ичера през хиляда деветстотин и трета година, който още от първия месец беше усетил, че нещо в този чифлик не е наред, и който през следващите осем години беше събирал сведения тайно, беше записал в един личен дневник всяко раждане, всяка нощ, всеки скандал, за които беше научил чрез разговори с баба Неделя, с двете други момичета, които бяха живели преди Рада в стаята до задното стълбище (едната от тях беше избягала през хиляда осемстотин деветдесет и първа година, другата беше починала при съмнителни обстоятелства през хиляда осемстотин деветдесет и втора; отец Дамян беше намерил роднини и на двете и беше записал техните показания). Прочете и последния документ – признанието на Евдокия, което тя беше написала със собствената си ръка предишната вечер, докато Рада стоеше до нея в кухнята, и в което Евдокия описваше всяка от деветте раждания, описваше как беше отнемала бебетата от ръцете на Рада, описваше как беше плащала на баба-акушерка от Ямбол да мълчи, описваше как беше носила фалшиви пеленки в града, за да покаже пред роднините си, че „и тя“ е родила.
Когато съдията свърши четенето, в стаята беше пълна тишина. Никола лежеше със затворени очи – не беше умрял, дишаше още, но не отваряше очите. Евдокия седеше на един стол до прозореца, гледаше пода. Не плачеше. Тя беше плакала цяла нощ, до сутринта. Сега очите ѝ бяха сухи, като че ли всичките ѝ сълзи бяха свършили за деветнадесет години наведнъж.
Съдията каза:
– Никола Караджов, вие сте арестуван по обвинение в държане в робство, в фалшификация на документи, в кражба на собственост, в подкупване на длъжностно лице и в… – съдията се поколеба – възможно съучастие в смъртта на предишни слугини в този дом. Тъй като състоянието ви е тежко, арестът ще се проведе тук, под охрана. Ако оздравеете, ще бъдете преместен в затвора в Сливен. Ако не – ще бъдете съден посмъртно и цялото ви имущество ще бъде конфискувано в полза на пострадалата страна.
Никола не отговори. Не отвори очите.
Евдокия Караджова, вие сте задържана по същите обвинения, като съучастник. Ще ви заведат тази вечер до Сливен. Ще имате право на защитник. При положение, че вие сте автор на пълно писмено признание, доброволно предоставено на властите, и че сте съдействали на разследването през последните двадесет и четири часа, съдът вероятно ще прояви снизхождение.
Евдокия кимна тихо. Не каза нищо.
Съдията отиде до Рада. Свали шапката си. Държеше я в лявата ръка.
– Госпожо Стоянова – каза той. – От името на съда и от името на българската държава ви поднасям официалното си извинение. Извинявам се, че съдебната система, полицията и църквата в този окръг ви оставиха деветнадесет години в това положение. Извинявам се, че никой от нас не задаваше въпроси. Ще направя всичко, което е в моята власт, за да ви бъде възстановено онова, което може да бъде възстановено. Земята на вашия баща ще бъде върната на вас лично, с всички добавки, които са направени върху нея през тези деветнадесет години – мелницата, лозята, овцете, къщата, всичко. Ще получите пълния акт за собственост в срок до три месеца. Децата, които сте родили – деветте – ще бъдат официално вписани в държавния регистър с вашето име като майка. Стоян ще бъде вписан с името на хаджи Владо Бакърджиев като баща, ако той признае това пред нотариуса, което, доколкото разбирам, той има намерение да направи.
Владо кимна тихо. Каза само:
– Признавам.
Съдията продължи:
– Останалите осем деца носят името на Никола Караджов като баща. Според българския закон те не могат да бъдат отписани от този баща, освен ако не докажем чрез експертиза, че не са негови. Ще оставим това на решението на всяко от децата, когато навърши пълнолетие. Дотогава, госпожо Стоянова, вие сте техен единствен родител де факто и де юре, тъй като майка им е задържана, а бащата – арестуван. Ще имате пълно право на настойничество.
Рада кимна. Гледаше през прозореца към полето, което до вчера беше нечие, а от утре щеше да бъде нейно.
Тогава – в този момент, точно в този момент – Никола отвори очите си. Погледна тавана. Помъчи се да каже нещо. Устните му се раздвижиха. Успя да произнесе една-единствена дума, много тиха, почти неразбираема:
– Прости.
Рада го чу. Не се обърна. Продължи да гледа през прозореца.
Никола Караджов умря същата вечер, около десет часа, в леглото си, под охраната на двама стражари. Не му беше прочетено обвинение официално. Не беше осъден. Юридически той се смяташе за починал, преди да бъде осъден – но съдът от Сливен, три месеца по-късно, издаде посмъртно решение, с което конфискува цялото имущество, което той юридически беше държал под собственото си име, и го върна на Рада Стоянова като законен наследник на своя баща Стефан Стоянов. Земята, чифликът, мелницата, лозята, овцете, къщата в Ичера – всичко.
Евдокия Караджова беше осъдена през януари хиляда деветстотин и дванадесета година на четири години затвор. Излежа две. Излезе през хиляда деветстотин и четиринадесета. Върна се в родното си село край Котел, живя още девет години сама в една малка стая, никога не поиска да се види с нито едно от деветте деца. Умря през хиляда деветстотин двадесет и трета година. В завещанието си остави всичките си лични спестявания – около четири хиляди грошa – на Рада. С една единствена бележка: „За доброто ѝ сърце.“ Рада прие парите. Не ги похарчи. Похарчи ги двадесет и седем години по-късно за паметник на девет имена в двора на църквата в Ичера – паметник, върху който бяха записани имената на всичките ѝ деца и датите на техните раждания, така както тя ги беше запомнила по червените конци.
Хаджи Владо Бакърджиев призна Стоян за свой син пред нотариус в Сливен на другия ден след разкритието. Стоян получи фамилията Бакърджиев официално през хиляда деветстотин и дванадесета година. Владо направи ново завещание – цялото си имущество, което не беше малко, разпредели наполовина: половината на Стоян, половината на голямата си дъщеря, съпругата на окръжния управител. Тя не се противопостави. Тя каза само: „Татко, ти си направил това, което е било правилно.“ Владо и Рада никога не се ожениха – Владо имаше жива съпруга, майката на голямата му дъщеря, която живя още четиринадесет години в Сливен, и Владо не поиска да я нарани допълнително. Но Владо и Рада станаха тихи приятели – срещаха се веднъж в годината, в Ичера, на именния ден на Стоян, обядваха заедно, говореха малко, гледаха как момчето, което беше техен общ, расте между тях. Владо умря през хиляда деветстотин и двадесета година. Остави на Рада, освен наследството за Стоян, и една малка ковчежка с писма – писма, които той беше пишел за нея през всичките тези години, но никога не беше изпращал.
Осемте други деца – седемте момчета и двете момичета, чиито биологични баща беше Никола Караджов – останаха при Рада в чифлика. Тя ги отгледа още четири-пет години – докато най-малкото, Мария, порасна достатъчно, за да не се нуждае от постоянна майчина грижа. Никое от тях не наричаше Рада „мамо“ отначало – те бяха израснали с думата „мамо“, обръщайки я към Евдокия, и езикът не се смени за една вечер. Наричаха я „лельо Радо“. После, постепенно, някои от тях започнаха да я наричат „мамо“. Първи беше Стоян – но той не броеше, защото беше научил истината рано и защото не носеше кръвта на Никола. От останалите осем – Мария, най-малката, беше първата, която я нарече „мамо“ около година след разкриването. Другите я нарекоха „мамо“ през следващите десет години, един по един, всеки в своето време. Един – Христо, третото по ред момче, който беше най-близко до Никола като характер – никога не я нарече „мамо“ до края на живота си. Наричаше я „Радо“. Тя не му се сърдеше. Тя разбираше, че кръвта е нещо, което не се преправя за една вечер.
Отец Дамян остана свещеник в село Ичера още тридесет и една години. Умря през хиляда деветстотин четиридесет и втора година, на осемдесет и една годишна възраст, обичан от селото, което го наричаше „нашият баща, който върна имената“. Църковният регистър на Ичера, в който Рада беше вписала истинските имена на деветте си деца, беше запазен като държавен документ и до днес се съхранява в архивите на Сливен.
Рада Стоянова умря през хиляда деветстотин четиридесет и осма година, на седемдесет и пет годишна възраст. Погребана е до баща си Стефан в старото гробище на село Ичера. На надгробния ѝ камък, по нейно желание, записано в завещание, не е написано „майка на девет“. Написано е само:
„Тук лежи Рада Стоянова, дъщеря на Стефан Стоянов от село Ичера. Живя тридесет и четири години като робиня в собствения си дом. Излезе на свобода. Върна имената, които ѝ бяха откраднати. Спи в покой.“
Когато я погребваха, деветте ѝ деца – всички живи още тогава, всички вече на средна възраст, с деца и внуци – застанаха около гроба и всеки от тях, един по един, разкъса подплатата на ризата си и извади оттам избеляло парче червен конец. Пуснаха деветте конеца в отворения гроб, преди да го засипят с пръст.
Този жест не беше договорен между тях. Никой не беше го предложил на другите. Всеки беше го решил сам, независимо, същата сутрин, преди да излезе от дома си.