1994-та беше годината, в която половината България беше или в дъното, или се катереше по гърбовете на тия, дето бяха в дъното. Приватизацията вървеше с онова специфично усещане за справедливост — тоест нямаше никаква справедливост, а имаше само хора с контакти и хора без. Предприятията се продаваха на безценица. Счетоводителите, дето знаеха числата, ставаха или опасни, или много необходими, в зависимост от това дали ги имаш на своя страна.
Райна Стоянчева беше главна счетоводителка в „Перник Метал“ — едно от предприятията, дето ги гледаха с апетит от 1991-та насам. Четиристотин работници, две производствени линии, земя в индустриалната зона. Не беше злато, но беше достатъчно за хора, умеещи да четат баланси.
Петър Луканов — не министърът, друг, с по-малко власт и по-малко скрупули — беше дошъл за предприятието в началото на 93-та. Млад, на трийсет и пет, с нова кола и с костюм, купен в Австрия. Беше дошъл чрез свой човек в министерството, беше започнал процедурата, беше се движел по коридорите с онова самочувствие на хора, решили, че изходът е предрешен.
Не беше предрешен. Защото Райна беше в счетоводството.
Тя беше виждала числата. Виждала беше и как числата се местят — бавно, по малко, от една колона в друга, по начин, по който непрецизен поглед не би забелязал нищо. Но тя беше прецизна. Четиридесет и три години прецизна.
Беше отишла при директора. Директорът беше уплашен. Беше отишла при синдиката. Синдикатът беше по-малко уплашен, но по-малко компетентен. После беше написала доклад — дванадесет страници, с приложени документи, с точни препратки към членове от търговското законодателство, с времеви таблици на движенията по сметките.
После беше отишла при адвоката на предприятието. Адвокатът се казваше Стоян Луканов — случайно еднакво фамилие с Петър, оказа се после, не толкова случайно.
Не беше отишла при него втори път.
Беше изпратила доклада направо в Агенцията за приватизационен контрол, тогава едва сформирана, работеща от две стаи в стара сграда на „Московска“. После беше изчакала.
Процедурата беше спряна. Петър Луканов беше разследван — не осъден, хората с контакти рядко биваха осъждани, но разследван достатъчно, за да загуби апетита си за „Перник Метал“. Предприятието беше приватизирано две години по-късно, по друг ред, с работниците вътре в процеса.
Четиристотин семейства.
Райна никога не беше говорила за това. Не от скромност — от навик. Счетоводителите не говорят за числата на хората, дето не ги разбират. Просто записват в тефтера и продължават.
Петър Луканов беше продължил по свой начин. Контактите не бяха изчезнали само защото едно предприятие се беше изплъзнало. Беше минал в търговията — вносни стоки, после автомобили, после и двете едновременно. До края на 90-те беше наредил нещата достатъчно добре. До средата на 2000-те — много добре. До 2015-та — „Гранд Мотори“ беше негово, заедно с още три обекта.
Синът му се казваше Мартин. На трийсет и осем. Завършил право в София, после MBA в Лондон. Не работеше в бизнеса на баща си — или поне не официално. Беше адвокат с кантора на „Витоша“.
Радина беше негова жена от шест години. Работеше в шоурума не защото имаше нужда финансово — нямаше, разбира се — а защото Мартин беше казал веднъж: „Ако не работиш, губиш форма.“ Тя беше взела думата му буквално и беше влязла в бизнеса на свекъра. Беше добра продавачка — знаеше как да чете клиента, знаеше на кого да отделя внимание и на кого — не.
Стария с лъснатото палто и залепените обувки не беше в листата за внимание.
Калоян беше до баба си и я гледаше с онова изражение, с което внуците гледат, когато баба изведнъж се превърне в съвсем различен човек от тоя, дето ти пее „лека нощ“ и ти слага втора порция боб.
Радина стоеше с изкуствената усмивка, фиксирана на лицето й, но очите й работеха — бързо, преизчисляваха.
— Г-жо Стоянчева — каза тя внимателно — ако ми дадете секунда, ще се опитам да се свържа с мениджъра на обекта…
— С Петър — поправи я Райна. — Не с мениджъра. С Петър Луканов. Кажи му 1994. Ако се е сетил да ме забрави, числата ще го върнат.
Усмивката на Радина се застопори в онова положение, в което усмивките стоят, когато мозъкът спре да ги контролира.
— Само момент — каза тя и се отдалечи към задната стая с телефон в ръка.
Калоян се наведе към баба си.
— Бабо — прошепна той. — Какво беше 1994-та?
— После — каза тя. — Гледай Мерцедеса. Наистина хубава кола.
Тя тръгна спокойно към черния GLE на подиума. Огледа го отвън. После отвори вратата на пасажера и погледна вътре — кожа, таблото, дисплея. Сложи ръка на седалката. Кимна леко, с онова кимане на хора, проверяващи качеството на нещо.
Двамата мъже в костюмите я гледаха. Единият се изкашля.
Тя не ги погледна.
Петър Луканов слезе след осем минути. На шейсет и седем — малко по-млад от нея. Побелял, набъбнал около кръста, с часовник, видим от другия край на залата. Слизаше по стъклените стъпала от горния етаж с ръце в джобовете, с онзи вид на мъж, подготвил израженото си предварително.
После я видя. И подготвеното изражение се разпадна на части.
Спря на последното стъпало. Гледа я. Тя го гледаше от до колата — спокойно, с ръка все още на вратата на GLE-то.
— Райна — каза той.
— Петре — отговори тя.
Залата беше тихнала. Дори двамата с костюмите не говореха.
Той слезе от стъпалото. Приближи. Протегна ръка. Тя я стисна — нормален бизнес поздрав, нито повече, нито по-малко.
— Много години — каза той.
— Тридесет — потвърди тя. — Ти не се промени особено.
Той се усмихна. Принудено, но се усмихна. После погледна Радина, стояща на три метра с изражение на жена, осъзнала, че е направила нещо нередно, без да знае точно какво.
— Радина, госпожа Стоянчева е мой стар познат — каза Петър с онзи равен тон на хора, съобщаващи факти, за да не съобщят емоции. — Обслужи я, моля, с цялото внимание на обекта.
Радина кимна. Веднъж. Бързо.
Петър се обърна към Райна.
— Можем ли за минута? — посочи горния етаж с глава.
— Разбира се.
Кабинетът беше с панорамен прозорец към шоурума отдолу. Две кресла, стъклена маса, бутилка уиски на рафта, неотворена. Петър седна, тя — срещу него.
Мълчаха кратко. После той каза:
— Ти не идваш за кола.
— Внукът ми идва за кола — поправи го тя. — Аз дойдох с него. А после вашата… — лека пауза — служителка ме покани да изляза навън.
Петър затвори очи за секунда.
— Съжалявам.
— Не ми трябва съжалението ти. Не за това вдигнах темата.
— Тогава за какво?
Тя го погледна право.
— Петре, на мен ми е шейсет и осем. Нямам нито намерение, нито енергия за драма. — Взе чантата на коленете. — Но ти знаеш как стоят нещата с 1994-та. И аз знам. И ако Радина утре ме срещне на улицата и реши пак да ме посреща по същия начин — аз съм стара жена с много свободно време и с много добра памет. Числата не избледняват.
Той я гледаше.
— Тридесет години, Петре. Нищо не съм казала. Не ти трябва пред хората. Не ми трябва и на мен. Но не ми трябва и да ме изкарват от лъскави автосалони пред внука ми.
Дълго мълчание. После той кимна.
— Разбирам.
— Добре. — Тя стана. — Внукът ми иска GLE. Ако продавачката намери начин да го убеди вместо него да реши, ще дойде при мен с числата. Аз ще реша.
Петър се усмихна — за пръв път истински, с онова признание, с което хората се усмихват на противника, оказал се по-добър.
— Все така, Райна.
— Все така, Петре.
Калоян разгледа три коли за час и половина. Радина го обслужваше с пълно внимание — без изкуствената усмивка, с реална компетентност, която, оказа се, имаше, когато реши да я употреби. Обясни разликите, отвори капаците, даде проспектите.
Райна седеше на канапето с кафе — донесено от самата Радина, без да я пита дали иска — и наблюдаваше. Гледаше как Калоян слуша, кога кима, кога се колебае. Познаваше го от пелени. Познаваше и кога цената не е наред.
Когато Радина представи финалната оферта, Калоян се обърна към баба си. Тя стана от канапето, взе проспекта, погледна числата и каза само:
— Сервизният пакет не е включен.
Радина я погледна.
— По принцип се доплаща—
— По принцип можете да го включите — каза Райна. — Това е отстъпка от около три процента от маржа ви. Оставате на зелено.
Тишина.
После Радина рече:
— Ще проверя с мениджмънта.
— Петре е горе — каза Райна. — Той ще каже „да“.
Петър каза „да“.
Калоян подписа договора в пет следобед. Черен GLE, сервизен пакет включен, доставка след три седмици. Те двамата излязоха в хладния ноемврийски въздух и Калоян спря на тротоара и я погледна.
— Бабо. Какво беше 1994-та?
Тя вървеше с кафявата чанта, с палтото с лъснатите ръкави, с обувките, залепени от сина й.
— Работа — каза тя.
— Каква работа?
— Счетоводна.
— Бабо.
Тя го погледна.
— Калояне, ти правиш софтуер за болници в Германия. Знаеш ли защо можеш да го правиш?
Той я изчака.
— Защото баща ти се е учил в политехниката. Баща ти е влязъл в политехниката, защото дядо ти е имал работа. Дядо ти е имал работа, защото предприятието, в което е работил, не е приватизирано от хора, на които не им е пука за работниците. — Кратка пауза. — Аз съм обясняла на правилните хора защо не трябва да стане. Толкова.
Калоян вървеше до нея и мълчеше. Дълго. После каза тихо:
— Колко души работеха в предприятието?
— Четиристотин.
Той пресмята.
— С семействата — хиляда и половина, две хиляди човека.
— Горе-долу — потвърди тя.
Той не каза нищо повече. Но вземе ръката й под мишницата, точно както правеше, когато беше малък и вървяха на пазар.
На следващия ден Райна намери пред вратата плик. Вътре — подаръчна карта от „Гранд Мотори“. Без сума, само с ред, написан на ръка: „За всеки следващ автомобил. Без условия.“
Подписано от Петър.
Тя го наредила в чекмеджето до тефтера с числата.
После отишла в кухнята и сложила боб на котлона, защото Калоян идваше за вечеря и обичаше боба й повече от всяко друго нещо, което беше ял в Австрия. 🧾