Разсмях се. А после, когато затворих лаптопа в петък вечерта, ме обзе странно усещане — сякаш не се готвех за просто среща, а за нещо, след което всичко ще се промени. Съботата започна със слънце. Почти се убеждавах, че всичко е наред: просто пътуване, просто възрастни хора, просто скара. Румен ме посрещна на гарата, усмихна се, в колата тихо звучеше радио. Гласът му беше равен: — След половин час сме там. Къщата е стара, но уютна. Когато напуснахме града и завихме към хълмовете, за първи път забелязах: колкото по-нататък, толкова по-рядко се виждаха къщи, толкова по-тихи — пътищата. И някъде вътре в мен звънна малко камбанче на тревога.
Стигнахме до селце, където домовете стояха далеч един от друг, сякаш всеки криеше своя тайна. Румен спря колата пред порта, обрасла с бръшлян. Къщата изглеждаше приветливо: остъклена веранда, лек аромат на люляк, котка, преминаваща бавно през прага. Всичко изглеждаше спокойно, ако не беше начинът, по който той, слизайки от колата, за секунда огледа наоколо — сякаш се уверяваше, че няма свидетели. На верандата вече имаше два стола, малка маса и поднос с чаши. — Приятелите ще дойдат по-късно — каза и се усмихна. — Засега само ще поседим. Влязохме вътре. В къщата цареше ред, но във всяка стая се усещаше, че отдавна не е обитавана: лек мирис на влага и прах, книги по полиците, подредени идеално. Свалих палтото, седнах на дивана. Той наля вино — сухо, тръпчиво. Отпих глътка, макар че в ума ми вече звучеше гласът на Катя: „Не пий.“ Разговорът започна леко: за филми, времето, децата, които вече по-често се виждат по видео, отколкото на живо.
После той изведнъж попита: — Често ли оставате сама през уикенда? Погледнах го внимателно. — Случва се — отвърнах. — А защо? Той кимна, въртейки бавно чашата. — Просто ми е интересно как човек усеща самотата. Аз, например, мисля, че човек не бива да е сам. Вредно е. Погледът му беше спокоен, но в очите му проблясваше някаква студенина. Усмихнах се, стараейки се да не покажa, че се напрягам. След около двайсет минути чух шум от мотор — някой пристигна. През прозореца се мярнаха две фигури. Румен стана: — Ето ги и тях. Отдавна не сме се събирали тримата. Излезе да ги посрещне. Вътрешно всичко ме сви — интуицията крещеше да си тръгна. Но останах. После се върна, следван от двама мъже, малко по-млади. Единият висок, с кожено яке, другият — набит, с брада. Румен ги представи: Мартин и Людмил. Смееха се шумно, почти пресилено.
Междувременно забелязах, че бутилките на подноса са станали повече. Предложиха ми още вино, отказах. Въздухът се сгъсти — толкова незабележимо, че не можеше да се опише защо изведнъж исках да съм където и да е, само не там. Румен забеляза погледа ми и се усмихна. — Всичко наред ли е? Нервничите? — Малко — признах. — Просто не очаквах компания. — Казах, че ще минат приятели. Не се тревожете, просто ще седим. — Гласът му беше все така равен. Пекоха риба, мъжете си говореха, а аз стоях на верандата, усещайки, че наблюдавам сцена, в която нямам място. Людмил понякога ме гледаше твърде настойчиво. Мартин разказваше вицове, но смехът му звучеше сухо. По-късно Румен отново дойде при мен, подаде ми чиния с риба.
— Опитайте, аз я приготвих. Взех хапка, но не можах да я преглътна. Гърлото ми пресъхна. В този момент телефонът му звънна. Той погледна екрана, излезе навън. През стъклото видях как говори много тихо, почти шепне. Когато се върна, лицето му беше променено — отдалечено. — Елена — каза спокойно, — не ви ли притеснява, ако ви оставя за минутка? Трябва да добавя дърва. Кимнах, и щом вратата се затвори, грабнах телефона си. Един процент батерия. Няма сигнал. Нито една чертичка. Приближих прозореца — двамата навън стояха с гръб към мен, сякаш спореха. Тогава от къщата се чу скърцане — като стъпки по коридора. Обърнах се — празно. Вътре застудя. Тялото ми реши вместо ума:
грабнах палтото и тихо излязох през задната врата. Улицата изглеждаше безкрайна. Вървях бързо, после тичах. След няколко минути чух гласа му зад мен: — Елена! — това беше Румен. Завих в гъсталака на вечерните храсти. Сърцето ми биеше в слепоочията. По-късно намерих пътя до гарата благодарение на мъж на колело. Той ми помогна да се кача на минаващ влак. Когато телефонът оживя, първо звъннах на Катя. Тя попита дали съм добре. Отговорих: „Да. Почти.“ Онази нощ не можах да заспя. В кухнята още миришеше на вино и хлад. На следващия ден отворих групата, където се бяхме запознали — профилът на Румен беше изчезнал. Нито снимки, нито следа. Оттогава не отговарям на случайни коментари. Хората, които умеят да слушат, умеят и да се крият. И макар да е минала повече от година, още чувам как тихо щраква ключалката зад гърба ми.