Само часове по-рано всичко изглеждаше съвършено. Слънцето струеше през високите прозорци на хотелската стая, хвърляйки златист блясък върху елегантните полилеи, които висяха като кристални водопади от тавана. Въздухът беше изпълнен с лек аромат на лилии и шампанско, обещание за празник. Току-що бях сложила последен щрих червило, устните ми се оцветиха в мек розов нюанс, докато в гърдите ми пърхаха нерви и радост – странна, но позната смесица, която винаги ме обземаше преди важни събития. Беше големият ден на Йоана, моята по-малка сестра, моята вечна сянка и моя най-близък приятел, която най-накрая вървеше към олтара.
Вратата се отвори тихо и Иван, съпругът ми от дванадесет години, влезе в стаята. Той изглеждаше впечатляващо в своя тъмносин костюм, който подчертаваше широките му рамене и спокойната му осанка. Очите му, обикновено изпълнени с топлота и разбиране, днес носеха лека сянка на замисленост, която не успях да разгадая. Той ми се усмихна нежно, усмивка, която винаги успяваше да разтопи всяко напрежение в мен. „Готова ли си да гледаш как сестра ти получава своята приказка?“ гласът му беше тих, но изпълнен с обичайната му увереност.
Погледнах се в огледалото, после към него. „Просто искам да съм сигурна, че Димитър е подходящият човек,“ отвърнах, все още изпитвайки онази голяма-сестринска загриженост, която никога не изчезва, независимо колко пораснали сме. Йоана винаги е била малко по-импулсивна, по-склонна да се впуска в нещата със сърцето си, отколкото с разума.
Иван пристъпи към мен, постави ръце на раменете ми и ме погледна в очите. „Той е добър човек, Елара,“ увери ме той. „Вижда се по начина, по който я гледа. С онази особена нежност, която не може да се престори.“ Думите му бяха успокояващи, но въпреки това, някакво смътно усещане за несигурност остана в мен, като едва доловим шепот на вятър през затворена врата.
В параклиса, където се проведе церемонията, седях до Иван, попивайки всяка подробност. Красивата украса от бели рози и зеленина, нежната музика на струнен квартет, която изпълваше въздуха, и емоцията, която витаеше навсякъде – всичко беше като от приказка. Йоана вървеше по пътеката, облечена в рокля от дантела и сатен, излъчвайки блясък, който можеше да засенчи дори слънцето. Когато погледът ѝ срещна моя и тя ми хвърли онази стара, палавна усмивка, която помнех от детството ни, моментът изглеждаше съвършен, непорочен. Обетите ѝ към Димитър бяха искрени, гласът ѝ трепереше от вълнение, а неговите отговори бяха също толкова топли и изпълнени с обещание.
Приемът се проведе в балната зала на същия хотел. Йоана изнесе трогателна реч, която разплака майка ни и дори баща ни, който рядко показваше емоции. Тя ми благодари, че съм била нейната опора през целия хаос на сватбеното планиране, че съм я подкрепяла във всяка луда идея и съм я успокоявала във всеки момент на паника. Храната беше изискана – гурме ястия, приготвени от най-добрите готвачи, а виното се лееше свободно. Атмосферата беше топла и радостна, изпълнена със смях, танци и наздравици. Всичко беше точно както си го бяхме представяли – един незабравим ден.
Точно когато сервираха основното ястие – нежно агнешко със сос от червени боровинки, и аз се готвех да се насладя на първата хапка, Иван прошепна тревожното си предупреждение. Гласът му беше толкова тих, че едва го чух сред шума на празненството, но тонът му беше твърд, неотложен. „Трябва да си тръгнем. Сега.“
Погледнах го объркано. „Какво? Защо? Всичко е толкова хубаво…“
Той не отговори, просто ме хвана за ръката, стисна я леко и ме поведе към изхода. Лицето му беше безизразно, но очите му горяха с някакво скришно знание, което ме накара да настръхна. Не протестирах, просто го последвах, сърцето ми започна да бие учестено.
Сега, карайки нанякъде в нощта, със сърце, което блъскаше в гърдите ми като разярен звяр, се мъчех да разбера какво има предвид. Мълчанието в колата беше оглушително, по-тежко от всяка дума. Напрежението се сгъстяваше, въздухът ставаше все по-плътен.
Тогава той го каза – думи, които пробиха тишината като гръм от ясно небе, разкъсвайки илюзията за съвършенство, която бяхме изградили.
„Това не беше сватба, Елара. Това беше прикритие… Йоана се омъжи за Димитър, за да не свидетелства той срещу баща ни.“
Глава втора: Сянката на миналото
Думите на Иван отекнаха в мрака на колата, пронизвайки ме като ледени игли. „Какво?“ успях да прошепна, гласът ми беше едва доловим, почти неразпознаваем. Умът ми се бореше да осмисли информацията, да я съчетае с образа на сияещата Йоана, която преди часове се кълнеше във вечна любов. Сватба? Прикритие? Свидетелство срещу баща ни? Всичко се въртеше в главата ми, хаотично и нелогично.
Иван стисна волана, кокалчетата на пръстите му бяха бели. „Знам, че е шокиращо. Но е истина. Баща ти… той е замесен в нещо голямо. Нещо, което може да го вкара в затвора за дълго време.“
„Какво? Какво е направил? И откога знаеш?“ хиляди въпроси напираха в мен, но само тези успях да изрека. Чувствах се предадена, не само от баща си, но и от Иван, който очевидно беше пазил тази тайна.
Той въздъхна тежко. „От няколко месеца. Разбрах случайно, докато работех по един финансов одит. Имаше някои несъответствия в сметките на една от компаниите, с които баща ти имаше бизнес отношения. Отначало не обърнах внимание, но после започнаха да излизат още неща…“
Иван беше финансов анализатор, известен със своята прецизност и непоколебима етика. Той работеше за една от най-големите консултантски фирми в страната и беше известен с това, че разкриваше сложни финансови схеми. Но никога не бях си представяла, че неговата работа ще се пресече с нашия семеен живот по такъв опустошителен начин.
„Какво точно откри?“ попитах, гласът ми беше студен, изпълнен с недоверие.
„Схеми за пране на пари, укриване на данъци, сделки под масата… Всичко това е свързано с неговите строителни проекти. Димитър е бил ключов свидетел. Той е работил за баща ти като главен счетоводител и е имал достъп до всички документи. Знае твърде много.“
Светът ми се преобърна. Баща ми, човекът, който винаги е бил стълб на семейството, строг, но справедлив, уважаван бизнесмен – да е замесен в такова нещо? Беше немислимо. И Йоана… моята малка сестра, да бъде част от това?
„Но защо Йоана? Защо тя се омъжи за него?“
„Защото това е единственият начин да го спрат да свидетелства. Съпруг не може да свидетелства срещу съпруга си. Това е правен механизъм. Баща ти е използвал това, за да се спаси.“
Гняв започна да се надига в мен, смесен с болка и разочарование. „Значи той е пожертвал Йоана? Нейното щастие? За да се спаси?“
Иван кимна бавно. „Изглежда, че е така. Не знам всички подробности, но това е заключението, до което стигнах. Имаше натиск върху Димитър, заплахи, но той отказваше да се пречупи. Докато не се появи Йоана.“
Представих си Йоана, нейната невинност, нейната вяра в доброто. Как можеше да бъде въвлечена в такава мрежа от лъжи и измами? И Димитър – изглеждаше толкова влюбен, толкова искрен. Беше ли и той жертва, или съучастник?
Спряхме пред малка, дискретна къща, скрита сред дърветата, далеч от града. „Къде сме?“ попитах, все още замаяна от новините.
„Това е безопасно място. Трябва да поговорим, да помислим. Не можем да се върнем вкъщи, докато не разберем какво да правим.“
Влязохме в къщата. Беше уютна, но празна, сякаш никой не живееше там постоянно. Иван запали няколко лампи, разкривайки семпло обзавеждане. Седнахме на дивана, а тишината отново се настани между нас, този път изпълнена с тежестта на неразказаните истини.
„Иване, трябва да ми кажеш всичко. Всичко, което знаеш. Не мога да повярвам, че си пазил това от мен.“
Той ме погледна, очите му бяха пълни с болка. „Опитах се да те предпазя. Знаех колко ще те нарани това. Но сега, след като сватбата се случи, няма смисъл да мълча повече. Трябва да разбереш.“
Иван започна да разказва. Започна с баща ми, Димитър. Баща ми, Георги, беше построил империя от строителни фирми през последните двадесет години. Той беше известен с това, че постигаше невъзможното, завършваше проекти в срок и с бюджет, дори когато други се проваляха. Но зад тази фасада на успех, изглежда, се криеше по-тъмна страна.
„Преди около шест месеца, докато работех по одита на „Зенит Конструкшън“ – една от фирмите, с които баща ти често работеше – забелязах странни трансфери на големи суми пари към офшорни сметки. Отначало си помислих, че е грешка или просто сложна данъчна оптимизация. Но когато започнах да копая по-дълбоко, открих, че тези сметки са свързани с фиктивни компании, регистрирани на името на подставени лица. Едно от тези лица беше… Димитър.“
Сърцето ми подскочи. „Димитър? Но той е счетоводител. Какво общо има с офшорни сметки?“
„Той не беше просто счетоводител. Той беше мозъкът зад някои от тези схеми. Баща ти му се доверяваше напълно. Димитър е изключително умен, знае как да манипулира числата, да прикрива следи. Но в един момент, нещо се е объркало. Може би съвестта му го е гризяла, може би е бил притиснат от други хора. Започнал е да събира доказателства срещу баща ти. Копия от документи, записи на разговори, всичко.“
„Записи на разговори?“
„Да. Изглежда, че е бил подготвен за евентуален провал. И е бил готов да свидетелства. Прокуратурата вече е била по петите на баща ти. Димитър е бил техният коз.“
„И тогава се появява Йоана?“
„Точно така. Баща ти е разбрал за плановете на Димитър. Не знам как, но е разбрал. И е измислил този план. Да накара Йоана да се омъжи за него. Знаел е, че Йоана е наивна, че е лесно манипулируема. И че е готова на всичко за семейството си.“
Спомних си разговорите с Йоана през последните месеци. Тя беше толкова влюбена в Димитър. Или поне така изглеждаше. Говореше за него с плам, с онази детска възторженост, която винаги я е отличавала. Беше ли всичко това лъжа? Беше ли тя просто пионка в една мръсна игра?
„Какво ще правим сега, Иване? Не можем просто да оставим нещата така.“
Той се замисли. „Не. Но трябва да бъдем много внимателни. Баща ти е опасен човек, когато е притиснат до стената. Има връзки, пари, влияние. Не можем да го предизвикаме директно.“
„Но Йоана… тя е в опасност. И Димитър. Какво ще стане с тях?“
„Не знам. Но трябва да разберем цялата истина. Трябва да намерим доказателства, които да го изобличат, без да излагаме Йоана на риск. И да разберем дали Димитър е бил принуден, или е съучастник.“
Въздухът в стаята стана тежък, изпълнен с невидими заплахи. Осъзнах, че животът ни, който досега изглеждаше толкова подреден и сигурен, се е разпаднал на парчета. И от нас зависеше да съберем тези парчета, преди да е станало твърде късно.
Глава трета: Мрежата от лъжи
На следващата сутрин, след безсънна нощ, прекарана в опити да осмисля случилото се, се събудих с тежест в гърдите. Къщата на Иван беше тиха, само птичите песни нарушаваха спокойствието. Излязох на малката веранда. Въздухът беше свеж, но аз се чувствах задушена.
Иван вече беше станал. Намерих го в малката кухня, приготвящ кафе. Лицето му беше изморено, но решително. „Добро утро,“ каза той, подавайки ми чаша. „Трябва да направим план.“
„План за какво? Какво можем да направим? Баща ни е замесен в престъпления, Йоана е омъжена за човек, който е бил негов съучастник или жертва… Всичко е пълен хаос.“
„Знам. Но не можем да седим и да чакаме. Трябва да разберем колко дълбоко е всичко това. Има един човек, който може да ни помогне. Казва се Мартин. Той е бивш колега на баща ти, работили са заедно в началото на кариерата му. Мартин напусна преди години, защото не одобряваше методите на баща ти. Той може да знае неща.“
„Мислиш ли, че ще ни помогне? Защо би рискувал?“
„Мартин е човек с принципи. И знае какво е да си прецакан. Баща ти му е отнел голяма част от бизнеса преди години, използвайки нечисти методи. Мартин е загубил почти всичко. Може би сега е моментът да си върне справедливостта.“
Решихме да се свържем с Мартин. Иван му изпрати съобщение, без да разкрива подробности, просто с молба за среща. Отговорът дойде бързо – съгласи се да се срещне с нас на следващия ден в едно отдалечено кафене.
Междувременно, трябваше да се справим с най-непосредствения проблем – Йоана. Какво да ѝ кажем? Как да разберем какво се случва с нея?
„Трябва да се свържа с Йоана,“ казах. „Трябва да знам дали е добре.“
„Недей да я притискаш,“ предупреди Иван. „Тя е под огромен натиск. Ако баща ти разбере, че знаеш, ще стане опасно. Опитай се да бъдеш нормална. Попитай я как е минала първата брачна нощ, такива неща. Но не намеквай за нищо.“
Обадих се на Йоана. Гласът ѝ беше уморен, но тя се опита да звучи щастлива. „Елара! Къде изчезнахте? Всички ви търсеха.“
„Извинявай, миличка. Иван не се почувства добре, а аз бях толкова изморена, че решихме да си тръгнем по-рано. Как мина всичко? Как си?“
„Добре съм… Всичко е малко… странно. Димитър е мил, но…“ Тя замълча, сякаш се колебаеше какво да каже.
„Но какво, Йоана? Всичко наред ли е?“
„Да, да. Просто… много е различно. Ще ти разкажа всичко, когато се видим. Кога ще се приберете?“
„Скоро. Исках само да се уверя, че си добре. Обичам те, малката.“
„И аз теб, Елара.“
Затворих телефона с тревога. Гласът ѝ не звучеше щастлив. Беше изпълнен с някаква скрита тъга, която не можеше да прикрие.
На следващия ден се срещнахме с Мартин. Той беше мъж на около петдесет, с прошарена коса и уморени очи, но с твърд поглед. Седнахме в уединен ъгъл на кафенето, далеч от любопитни уши.
„Благодаря, че дойдохте, Мартин,“ каза Иван. „Трябва да поговорим за Георги.“
Мартин кимна. „Предполагах. Знаех, че рано или късно ще се стигне до това. Георги винаги е бил човек, който преминава границите. Но никога не съм си представял, че ще стигне дотам да пожертва собствената си дъщеря.“
Сърцето ми се сви. Значи и той знаеше. „Какво знаеш, Мартин? Моля те, кажи ни.“
Мартин въздъхна. „Георги винаги е бил амбициозен. Но не по обичайния начин. Той искаше власт, не просто пари. И използваше парите, за да я постигне. В началото, когато работихме заедно, той беше различен. Имаше визия, енергия. Но после започна да се променя. Започна да прави компромиси. Малки отначало, после все по-големи. Започна да работи с хора, които бяха… съмнителни. Хора от подземния свят, които му осигуряваха „защита“ и „услуги“ срещу процент от печалбите.“
„Подземен свят?“ попитах шокирано.
„Да. Организирана престъпност. Те му осигуряваха работници без документи, материали на ниски цени, премахваха конкуренцията. В замяна, Георги им изпираше пари през своите фирми. Строеше луксозни имоти, които се продаваха на завишени цени, а разликата отиваше в джобовете на тези хора. Димитър беше този, който измисляше схемите. Той е гений в това отношение. Никой не можеше да го хване.“
„Значи Димитър е съучастник?“
„В началото да. Той беше млад, амбициозен, искаше да се докаже. Георги го е манипулирал, обещал му е планини от злато. Но после, Димитър е започнал да се страхува. Тези хора не прощават. Той е видял твърде много, знаел е твърде много. Започнал е да събира доказателства, за да се защити, ако нещата се объркат. И се е свързал с прокуратурата.“
„И тогава баща ми е разбрал.“
„Точно така. Има един човек, който е дясната ръка на Георги. Казва се Виктор. Той е бивш полицай, който е бил уволнен заради корупция. Сега работи за Георги. Той е този, който е разбрал за Димитър и е съобщил на Георги.“
„Виктор…“ Иван прошепна. „Значи той е човекът, който е заплашвал Димитър.“
„Вероятно. Виктор е жесток. Той не се спира пред нищо. Георги му се доверява напълно. Имате работа с опасни хора, Елара. Бъдете много внимателни.“
„Какво можем да направим?“
„Трябва да намерите доказателствата, които Димитър е събрал. Те са ключът. Без тях, Георги ще се измъкне. Но те са добре скрити. Димитър не е глупав.“
Мартин ни даде няколко имена на хора, които можеха да имат информация, бивши служители, които са били уволнени несправедливо, или хора, които са били засегнати от схемите на баща ми. Той ни предупреди да бъдем дискретни и да не се доверяваме на никого.
Напуснахме кафенето, изпълнени с нова решителност, но и с нарастващ страх. Светът, който познавах, се разпадаше пред очите ми. Моят баща, моето семейство, всичко беше замесено в мрежа от престъпления и лъжи. И сега, ние бяхме в центъра на тази мрежа.
Глава четвърта: Тайните на Димитър
Връщайки се в къщата на Иван, почувствах, че тежестта на ситуацията става все по-непоносима. Всеки нов детайл, всяка нова информация, която Мартин ни даде, само задълбочаваше пропастта между илюзията, в която бях живяла, и бруталната реалност. Баща ми, Георги, не беше просто амбициозен бизнесмен; той беше престъпник, замесен с организирана престъпност. А Йоана, моята невинна сестра, беше жертва на неговите машинации.
„Трябва да намерим тези доказателства,“ казах, гласът ми беше твърд, изпълнен с решимост. „Ако Димитър ги е скрил, значи има причина. Той е искал да се защити.“
„Но къде да ги търсим?“ попита Иван. „Димитър е бил счетоводител. Може да са навсякъде – в офиса на баща ти, в дома му, в някоя банкова каса…“
„Трябва да започнем от най-логичното място – неговия дом,“ предложих. „Ако е бил принуден да се ожени, може би е имал план Б. Нещо, което да активира, ако нещата се объркат.“
Иван се съгласи. Но как да влезем в дома на Димитър, без да събудим подозрения? Той вече беше съпруг на Йоана. Всяко наше действие можеше да бъде забелязано от баща ми или от Виктор.
„Трябва да измислим нещо,“ каза Иван. „Може би Йоана може да ни помогне, без да знае. Да я помолим да ни пусне в дома им под някакъв претекст.“
Идеята беше рискована, но нямаше друг избор. Реших да се обадя на Йоана отново. Този път, за да я поканя на обяд, уж за да отпразнуваме брака ѝ.
„Йоана, миличка, как си? Искаш ли да излезем на обяд днес? Да поговорим, да отпразнуваме.“
„О, Елара, много ми се иска, но… Димитър каза, че трябва да остана вкъщи. Имаме много неща за оправяне след сватбата.“ Гласът ѝ звучеше още по-тъжно, отколкото предишния път.
„Но това е твоят меден месец! Не може да си стоите вкъщи. Хайде, моля те. Само за няколко часа.“
Последва дълго мълчание. „Добре,“ каза тя накрая, с неохота. „Ще изляза за малко. Но трябва да се върна бързо.“
Уговорихме се да се срещнем в един ресторант в центъра. Когато пристигна, Йоана изглеждаше изтощена. Очите ѝ бяха подпухнали, а усмивката ѝ – принудена.
„Какво става, Йоана?“ попитах, хващайки я за ръката. „Изглеждаш ужасно.“
Тя се опита да се усмихне. „Не е нищо. Просто… сватбеният стрес. И Димитър… той е малко… обсебващ. Не ме оставя сама.“
Сърцето ми се сви. „Какво имаш предвид?“
„Ами, постоянно е до мен. Не мога да отида никъде без него. Дори до магазина. Казва, че се притеснява за мен. Но аз се чувствам като затворник.“
Това беше по-лошо, отколкото си представях. Димитър я държеше под контрол. Или някой друг го държеше под контрол, а той изпълняваше нареждания.
„Йоана, трябва да ми помогнеш,“ казах, понижавайки глас. „Имам нужда от нещо от твоя апартамент. Забравила съм си една книга, която ми трябва спешно. Можеш ли да ме пуснеш за малко, докато ти си тук?“
Тя ме погледна подозрително. „Книга? Каква книга?“
„Една стара книга, която ми даде преди години. Забравила съм я там, когато бях на гости преди сватбата. Моля те, Йоана. Много ми е важна.“
Тя се поколеба. „Не знам, Елара. Димитър не обича да има непознати в апартамента.“
„Аз не съм непозната! Аз съм твоя сестра! Моля те, Йоана. Само за пет минути. Ще вляза, ще взема книгата и ще изляза. Никой няма да разбере.“
Накрая се съгласи. „Добре. Но трябва да побързаш. И Димитър не трябва да разбира.“
Даде ми ключовете си. Иван ме чакаше наблизо. Взехме такси до апартамента на Димитър. Беше луксозен, модерен, но някак студен. Докато Иван търсеше доказателства, аз се опитах да си представя Йоана да живее тук, затворена, контролирана.
Иван започна да претърсва кабинета на Димитър. Всичко беше подредено, перфектно организирано. Но Иван знаеше какво да търси. Той отвори един сейф, скрит зад картина. Вътре намери папка с документи и един малък USB флаш памет.
„Ето ги!“ прошепна той. „Намерих ги.“
Взехме документите и флаш паметта и бързо напуснахме апартамента. Върнах ключовете на Йоана, като се престорих, че съм намерила книгата. Тя изглеждаше облекчена, че съм си тръгнала.
Когато се върнахме в къщата на Иван, веднага започнахме да преглеждаме съдържанието. Документите бяха копия на банкови преводи, договори с фиктивни фирми, фактури за несъществуващи услуги. Флаш паметта съдържаше записи на разговори между баща ми, Димитър и други замесени лица. Гласовете им бяха ясни, разговорите – смразяващи. Чухме как баща ми дава нареждания за пране на пари, как обсъжда укриване на данъци, как заплашва хора, които се опитват да му се противопоставят.
Един от записите беше особено шокиращ. В него Димитър се опитваше да се оттегли от схемата, но баща ми го заплашваше с разкрития, които щяха да унищожат репутацията му и да го вкарат в затвора. Тогава се намеси Виктор. Гласът му беше студен, безмилостен. Той заплаши семейството на Димитър, ако не се подчини.
„Това е ужасно,“ прошепнах, треперейки. „Той е бил принуден. Димитър е жертва.“
„Да,“ потвърди Иван. „Той е бил хванат в капан. И сватбата с Йоана е била последният му шанс да се спаси, без да навреди на семейството си.“
Но имаше още един запис, който ме накара да се вцепеня. В него Димитър говореше с някого, чийто глас не разпознах. Разговорът беше за това как да използват Йоана, за да манипулират баща ми. За това как тя е наивна и лесно може да бъде убедена.
„Чакай,“ казах на Иван. „Това не е само за Димитър. Тук става въпрос и за Йоана. Чуй това.“
Пусна записа отново. „Тя е ключът, нали разбираш? Георги я обича. Тя е неговата слабост. Ако я използваме, той ще направи всичко, което поискаме.“
„Кой е този човек?“ попитах, сърцето ми биеше бясно.
Иван поклати глава. „Не знам. Гласът е променен. Но това означава, че Димитър е бил част от по-голяма схема. Не само жертва, но и играч.“
Възможно ли беше Димитър да е използвал Йоана, също както баща ми го е използвал него? Възможно ли беше той да е бил съучастник в тази измама, а не само принуден? Тази мисъл ме накара да се почувствам още по-зле.
„Трябва да разберем кой е този човек,“ казах. „И какво е истинското намерение на Димитър.“
Доказателствата бяха в ръцете ни. Но те разкриваха още по-сложна мрежа от лъжи и предателства, отколкото си бяхме представяли. И в центъра на всичко това беше Йоана, моята сестра, която може би беше просто пионка в играта на други хора.
Глава пета: Скритият живот на Георги
След като прегледахме всички документи и записи, стана ясно, че баща ми, Георги, е бил замесен в много по-дълбоки и мръсни дела, отколкото Мартин дори подозираше. Той не беше просто бизнесмен, който си е позволил да мине границата; той беше архитект на сложна престъпна мрежа, която оперираше от години. Имаше записи, които показваха връзки с политици, съдии и дори високопоставени полицейски служители. Това не беше просто пране на пари; това беше корупция на най-високо ниво.
„Това е огромно,“ прошепна Иван, докато преглеждаше един от документите. „Той е имал хора навсякъде. Затова никой не е успял да го докосне досега.“
„Но защо? Защо му е било нужно всичко това?“ попитах, не можейки да осмисля мащаба на престъпленията му. „Ние не сме бедни. Имахме всичко.“
„Защото не става въпрос само за пари, Елара. Става въпрос за власт. Той е искал да контролира всичко. Да бъде над закона. И е бил готов да направи всичко, за да го постигне.“
Един от записите беше особено обезпокоителен. В него баща ми говореше с някакъв мъж, когото наричаше „Шефа“. Разговорът беше за голяма сделка, която трябваше да се осъществи скоро, и за това как Димитър е бил „проблем“, който е трябвало да бъде „решен“.
„Шефа?“ попитах. „Кой е този Шеф?“
„Не знам. Но звучи като някой над Георги. Някой, който дърпа конците. Това е по-голямо, отколкото си мислехме.“
Решихме да се свържем с Мартин отново. Той беше единственият човек, на когото можехме да се доверим извън нас двамата. Разказахме му за новите открития, за „Шефа“ и за мащаба на корупцията.
Мартин беше шокиран. „Знаех, че Георги е замесен в мръсни дела, но това… това е друга лига. „Шефа“… чувал съм слухове за някой, който контролира целия подземен свят в страната. Но никога не съм си мислил, че Георги е свързан с него.“
„Какво можем да направим?“
„Трябва да предадете тези доказателства на правилните хора. На някой, на когото може да се вярва. В прокуратурата има и честни хора. Но трябва да сте много, много внимателни. Ако „Шефа“ разбере, че имате тези доказателства, животът ви ще бъде в опасност.“
Мартин ни даде името на един прокурор, на когото можело да се вярва – прокурор Радоев. Той беше известен с това, че не се страхуваше да се изправя срещу корупцията.
„Но първо,“ каза Мартин, „трябва да разберете какво е истинското намерение на Димитър. Защо е направил този запис с Йоана? И кой е другият глас?“
Върнахме се към записа. Слушахме го отново и отново, опитвайки се да разпознаем гласа. Беше променен, но имаше нещо познато в интонацията, в начина, по който бяха произнесени някои думи.
Тогава Иван изведнъж се вцепени. „Чакай! Аз знам този глас! Не е променен достатъчно!“
„Кой е?“ попитах, сърцето ми блъскаше.
„Това е… Борис. Финансовият директор на Георги. Човекът, който управляваше всички негови финансови операции.“
Борис. Познавах го. Винаги е бил тих, незабележим, но изключително интелигентен. Винаги е бил лоялен на баща ми. Но защо ще е замесен в това?
„Значи Борис е бил съучастник на Димитър?“
„Не просто съучастник. Може би той е бил мозъкът зад всичко това. Може би той е използвал Димитър, за да се добере до Георги. А сега използва Йоана, за да контролира Георги.“
Тази нова информация преобърна всичко. Борис, човекът, на когото баща ми се доверяваше напълно, можеше да бъде истинският враг.
Решихме да се срещнем с Борис. Трябваше да разберем какво знае, какво е направил и каква е неговата роля в тази мрежа от лъжи.
Иван му изпрати съобщение, уж за да обсъдят някои финансови въпроси. Борис се съгласи на среща в офиса на баща ми, след работно време.
Когато пристигнахме, офисът беше пуст. Борис ни чакаше. Той беше спокоен, както винаги, но в очите му имаше някакво странно сияние, което не бях забелязвала преди.
„Какво има, Иване? Какво е толкова спешно?“ попита той, гласът му беше равен.
„Искаме да поговорим за Георги,“ каза Иван. „И за някои неща, които открихме.“
Поставихме флаш паметта на масата. Борис я погледна, но не показа никаква реакция.
„Знаем за записите, Борис. Знаем за схемите. И знаем за „Шефа“.“
Лицето на Борис остана безизразно. „Не знам за какво говорите.“
„Не се преструвай,“ казах аз. „Чухме гласа ти. Знаем, че си замесен. И знаем, че си използвал Йоана.“
Тогава той се усмихна, студена, пресметлива усмивка. „Ах, значи сте разбрали. Е, няма смисъл да се отричам. Да, аз съм замесен. И да, използвах Йоана. Но не по начина, по който си мислите.“
„Какво имаш предвид?“
„Георги е опасен човек. Той е унищожил много животи. Моят живот също. Той ми отне всичко – семейството ми, парите ми, бъдещето ми. Аз бях този, който му помогна да изгради империята си. А той ме предаде. Остави ме да гния в затвора за нещо, което той направи.“
Шокирах се. „Ти си бил в затвора?“
„Да. Преди много години. За измама. Георги беше този, който ме измъкна. Но не от доброта. Той ме държеше в ръцете си. Използваше ме. Аз бях неговият мозък, неговият архитект на схеми. Но винаги бях в сянката му.“
„И сега искаш отмъщение?“
„Не просто отмъщение. Искам справедливост. Искам да го видя зад решетките. Искам да плати за всичко, което е направил. Димитър беше само пионка. Аз го насочих към прокуратурата. Аз му дадох идеята да събира доказателства. Аз го убедих да се ожени за Йоана.“
„Защо? Защо Йоана?“
„Защото знаех, че Георги ще направи всичко, за да я защити. Тя е неговата слабост. Ако Димитър се ожени за нея, Георги ще бъде принуден да се предаде, за да я спаси от скандала. Или да се изправи пред съда и да разкрие всичките си мръсни тайни.“
„Значи ти си манипулирал Йоана?“
„Не съм я манипулирал. Просто я насочих. Тя е добра душа, но наивна. Тя обича баща си. И аз знаех, че ще направи всичко за него. Дори да се омъжи за човек, когото едва познава.“
„Но Димитър… той е бил принуден да се ожени за нея?“
„Да. От Георги. Но аз му казах, че това е единственият начин да се спаси. Че ако се ожени за Йоана, ще има шанс да излезе от тази ситуация жив и здрав. И че ще има шанс да разкрие истината за Георги.“
Всичко започна да се изяснява. Борис не беше враг, а съюзник. Той беше използвал собствените методи на Георги срещу него.
„Значи ти искаш да му помогнем да разкрие Георги?“ попита Иван.
„Да. Аз имам още доказателства. Документи, които Димитър не е успял да намери. Те са скрити в една банкова каса. Но ми трябва помощ, за да ги измъкна. И ми трябва защита.“
„Какво искаш в замяна?“
„Искам Георги да плати. И искам да бъда свободен от неговата сянка. Искам да започна нов живот.“
Погледнах Иван. Очите му бяха изпълнени с разбиране. Борис беше жертва, но и престъпник. Но неговите мотиви бяха разбираеми. И той можеше да ни помогне да сложим край на всичко това.
„Ще ти помогнем, Борис,“ казах. „Но трябва да ни кажеш всичко. Всичко, което знаеш. И трябва да ни обещаеш, че Йоана няма да пострада.“
„Обещавам. Йоана е невинна. Тя е просто пионка в тази игра. Аз просто искам да сложа край на всичко това.“
Следващата стъпка беше да измъкнем документите от банковата каса. И да се свържем с прокурор Радоев. Играта ставаше все по-опасна, но сега имахме съюзник.
Глава шеста: Прокурор Радоев и скритите улики
Разговорът с Борис промени изцяло перспективата ни. От жертва на обстоятелствата, той се оказа ключов играч в сложната мрежа от интриги, която баща ми беше изплел. Неговата история за отмъщение и справедливост беше убедителна, но все още имах съмнения. Можех ли да му се доверя напълно? Иван обаче изглеждаше по-убеден. Той винаги е бил по-прагматичен и е виждал възможностите, дори когато аз виждах само рискове.
„Трябва да му се доверим, Елара,“ каза Иван, докато се връщахме към къщата. „Той има мотив, който е по-силен от парите – отмъщение. И знае къде са останалите доказателства.“
„Но какво, ако ни предаде? Какво, ако това е капан?“
„Рискът е голям, но нямаме друг избор. Тези доказателства са ни нужни, за да съборим Георги. И Борис е единственият, който може да ни ги даде.“
На следващата сутрин се срещнахме с Борис отново. Той ни даде подробности за банковата каса. Тя се намираше в малка, дискретна банка в покрайнините на града, която Георги използваше за най-чувствителните си операции. Борис имаше ключ и код, но касата изискваше и пръстов отпечатък на Георги, за да бъде отворена.
„Това е проблем,“ каза Иван. „Как ще вземем пръстовия отпечатък на Георги, без да събудим подозрения?“
„Трябва да измислим нещо,“ каза Борис. „Може би да го поканим на вечеря. Да му дадем чаша, която да докосне. Или да го накараме да подпише нещо.“
Идеята беше рискована, но нямаше друг начин. Решихме да поканим Георги на вечеря вкъщи. Това щеше да бъде първият път, когато се връщахме вкъщи, откакто Иван ми разкри истината.
Вечерта беше напрегната. Георги беше в добро настроение, поздравяваше ни за „успешната“ сватба на Йоана. Той дори се опита да се пошегува с нас, но аз едва успявах да се усмихна. Всеки път, когато го погледнех, виждах не баща си, а престъпник, манипулатор.
По време на вечерята, Иван успя да накара Георги да подпише няколко документа, уж свързани с нов бизнес проект. Докато подписваше, Георги остави ясен пръстов отпечатък върху стъклото на чашата си. Иван дискретно взе чашата и я скри.
На следващия ден, с помощта на Борис, успяхме да отворим банковата каса. Вътре намерихме още повече доказателства – оригинални договори с „Шефа“, подробни счетоводни книги, които разкриваха пълния мащаб на прането на пари, и дори списък с имената на всички замесени политици и съдии. Това беше златна мина от информация.
„Това е достатъчно,“ каза Иван, докато преглеждаше документите. „Това ще събори Георги. И „Шефа“.“
Сега беше време да се свържем с прокурор Радоев. Иван му изпрати анонимен имейл, в който му съобщи, че имаме информация за голям случай на корупция и пране на пари, свързан с Георги и неговите фирми. Поискахме среща на тайно място.
Прокурор Радоев се съгласи. Срещнахме се в един изоставен склад в покрайнините на града. Той беше висок, с проницателни очи и излъчваше аура на честност и почтеност.
„Какво имате за мен?“ попита той, гласът му беше сериозен.
Иван му подаде флаш паметта и папките с документи. „Всичко е тук. Доказателства за корупция, пране на пари, връзки с организирана престъпност. Името на „Шефа“ също е там.“
Прокурор Радоев започна да преглежда документите. Лицето му ставаше все по-мрачно с всяка страница. Когато стигна до списъка с имената на политиците и съдиите, той вдигна поглед към нас.
„Това е огромно,“ каза той. „Ако това е истина, ще разтърси цялата държава. Но това е опасно. Животът ви може да бъде в опасност.“
„Знаем,“ казах. „Но не можем да оставим това да продължава. Трябва да спрем Георги.“
„Кой сте вие? И защо правите това?“
„Ние сме хора, които искат справедливост,“ каза Иван. „Искаме да сложим край на корупцията. Искаме да защитим невинните.“
Прокурор Радоев ни погледна внимателно. „Добре. Ще разследвам това. Но трябва да знаете, че това ще бъде дълга и трудна битка. И ще има много хора, които ще се опитат да ни спрат.“
Оставихме му доказателствата и напуснахме склада. Чувствах облекчение, но и страх. Бяхме направили първата стъпка, но знаех, че предстои още много.
Връщайки се към къщата, Иван получи обаждане от Йоана. Тя звучеше разстроена.
„Елара, Димитър… той е изчезнал! Не мога да го намеря никъде. И баща ми е много ядосан.“
Сърцето ми подскочи. Димитър беше изчезнал. Дали Борис го беше предупредил? Или Георги го беше открил?
„Успокой се, Йоана. Ще се приберем веднага. Не прави нищо, докато не дойдем.“
Знаех, че ситуацията се влошава. Георги вероятно вече знаеше, че нещо не е наред. И сега, Димитър беше изчезнал. Това можеше да означава само едно – бурята идваше.
Глава седма: Бурята се задава
Новината за изчезването на Димитър ни удари като гръм. Връщайки се към дома на Йоана, усещах как напрежението се сгъстява с всяка изминала минута. Иван караше бързо, лицето му беше мрачно, а аз се опитвах да си представя най-лошото. Дали Георги беше разбрал за предателството на Димитър? Дали Виктор го беше заловил? Или Борис го беше скрил?
Когато пристигнахме, Йоана беше в състояние на паника. Тя плачеше неудържимо, седнала на дивана в хола, а майка ни се опитваше да я успокои. Баща ни, Георги, стоеше до прозореца, с гръб към нас, излъчвайки студена ярост.
„Какво става тук?“ попита Иван, гласът му беше твърд.
Майка ни, Елена, се обърна към нас, очите ѝ бяха подпухнали. „Димитър е изчезнал. Никой не знае къде е. Георги е бесен.“
Георги се обърна бавно. Погледът му беше като лед, пронизващ, изпълнен с обвинение. „Къде бяхте? Защо не отговаряхте на телефона? Имате ли нещо общо с това?“
„Какво говориш, татко?“ попитах, опитвайки се да звуча възможно най-невинно. „Бяхме извън града. Нямахме обхват.“
„Не ме лъжи, Елара! Знам, че нещо се случва. И знам, че Димитър е замесен в нещо.“
„Какво имаш предвид?“
„Той е предател! Опитваше се да ме изобличи. Да свидетелства срещу мен. Но аз го хванах навреме.“
Сърцето ми замръзна. Значи той знаеше.
„Какво му направи, татко?“ попита Йоана, гласът ѝ беше изпълнен с ужас.
Георги се усмихна злобно. „Не се притеснявай за него, миличка. Той си получи заслуженото. Никой не може да ме предаде и да се измъкне безнаказано.“
Тази усмивка, тези думи… те бяха доказателство за всичко, което Иван и Борис бяха казали. Баща ми беше чудовище.
„Какво означава това, татко?“ попитах, опитвайки се да запазя хладнокръвие. „Къде е Димитър?“
„Това не е твоя работа, Елара. Просто знай, че той вече няма да бъде проблем. А сега, ако ме извините, имам работа.“
Той напусна стаята, оставяйки ни в шок. Йоана плачеше неудържимо.
„Той го е убил,“ прошепна тя. „Татко го е убил.“
„Не говори така, Йоана,“ каза майка ни, опитвайки се да я успокои. „Татко не би направил такова нещо.“
Но аз знаех, че е способен. И знаех, че Йоана също го подозира.
„Трябва да намерим Димитър,“ казах на Иван. „Трябва да разберем какво се е случило с него.“
Иван кимна. „Ще се свържа с Борис. Той може да знае нещо.“
Обадихме се на Борис. Той беше шокиран от новината за изчезването на Димитър.
„Не знам къде е,“ каза той. „Аз не съм го скрил. Георги е бил по-бърз, отколкото си мислех.“
„Мислиш ли, че го е убил?“ попитах.
„Не знам. Но е възможно. Георги не се спира пред нищо. Трябва да действаме бързо. Ако Димитър е жив, той е в опасност. Ако е мъртъв, трябва да намерим тялото му, за да докажем вината на Георги.“
Решихме да се свържем с прокурор Радоев. Той беше единственият, който можеше да ни помогне. Разказахме му за изчезването на Димитър и за заплахите на Георги.
Прокурор Радоев беше обезпокоен. „Това променя нещата. Ако Димитър е мъртъв, случаят става много по-сериозен. Но без тяло, е трудно да се докаже убийство.“
„Но имаме доказателства за корупция,“ каза Иван. „Това е достатъчно, за да го арестувате.“
„Да, но Георги има връзки. Той ще се опита да използва влиянието си. Трябва да бъдем много внимателни. Ще издам заповед за наблюдение. Ще се опитам да разбера какво се е случило с Димитър.“
Междувременно, Йоана беше в състояние на нервен срив. Тя не можеше да повярва, че баща ѝ е способен на такова нещо. Тя се чувстваше предадена, използвана.
„Всичко беше лъжа, Елара,“ каза тя, плачейки. „Той ме използва. Татко ме използва. Димитър ме използва. Всички ме използваха.“
Опитах се да я успокоя, но знаех, че думите ми са безсилни. Тя беше преживяла огромен шок.
„Трябва да избягаш оттук, Йоана,“ казах. „Не си в безопасност.“
„Къде да отида? Аз съм омъжена за човек, който е изчезнал. Баща ми е престъпник. Нямам никого.“
„Имаш мен. Имаш Иван. Ще те защитим. Но трябва да ни се довериш.“
Тя ме погледна, очите ѝ бяха пълни със страх. „Какво ще правим?“
„Ще разкрием истината. Ще накараме Георги да плати за всичко, което е направил. И ще те защитим.“
През следващите дни, напрежението в дома ни беше осезаемо. Георги беше постоянно на телефона, говореше тихо, но гласът му беше изпълнен със заплаха. Виктор беше постоянно около него, като сянка.
Една вечер, докато Иван и аз обсъждахме следващите си стъпки, чухме силен шум от стаята на Йоана. Втурнахме се вътре и я намерихме да седи на пода, обхваната от треска. Тя бълнуваше, говореше несвързано за Димитър, за баща ни, за тайни.
„Тя е болна,“ каза Иван. „Трябва да я заведем в болница.“
„Не можем,“ казах. „Ако Георги разбере, ще ни спре. Трябва да я скрием.“
Свързахме се с Борис. Той ни каза, че има тайно място, където може да скрие Йоана. Място, което Георги никога няма да намери.
Под прикритието на нощта, измъкнахме Йоана от къщата. Тя беше толкова слаба, че едва можеше да върви. Отведохме я до мястото, което Борис ни беше посочил – малка вила в планината, скрита сред гъсти гори.
Там, Йоана започна да разказва. Разказваше за това как баща ни я е манипулирал, как я е убедил да се омъжи за Димитър, за да „спаси семейството“. Разказваше за заплахите, които Димитър е получавал от Виктор. Разказваше за страха, който е изпитвала.
„Той ме накара да се кълна, че ще го направя,“ каза тя, сълзи се стичаха по лицето ѝ. „Каза, че ако не се омъжа за Димитър, той ще отиде в затвора. И че аз ще бъда виновна.“
Сърцето ми се късаше, докато я слушах. Тя беше невинна жертва, хваната в мрежа от лъжи.
„Но Димитър… той също те е използвал, нали?“ попитах.
Тя поклати глава. „Не. Той беше мил с мен. Опита се да ме защити. Каза ми, че ще намери начин да излезем от това заедно. Но баща ми… той беше по-силен.“
Значи Димитър наистина е бил жертва. И сега, той беше изчезнал.
Докато Йоана се възстановяваше, Иван и аз продължихме да работим с прокурор Радоев. Той беше започнал разследване, но Георги вече беше предприел контрамерки. Започнаха да се появяват фалшиви свидетели, които дават показания в полза на Георги. Документи изчезваха. Влиятелни хора се намесваха.
Битката беше започнала. И знаех, че ще бъде жестока.
Глава осма: Сблъсъкът с Виктор
След като Йоана беше в безопасност, макар и все още разтърсена, фокусът ни се измести изцяло към разкриването на Георги и намирането на Димитър. Прокурор Радоев работеше усилено, но влиянието на баща ми беше огромно. Всеки път, когато Радоев се опитваше да направи ход, Георги вече беше предприел контрамерки. Беше като игра на котки и мишки, но залогът беше свободата и дори животът.
Иван и Борис бяха в постоянна връзка, опитвайки се да съберат още информация. Борис, със своите вътрешни познания за мрежата на Георги, беше безценен. Той ни даде имена на други подставени лица, на места, където Георги можеше да е скрил още доказателства, и на хора, които можеха да бъдат притиснати да свидетелстват.
Една вечер, докато Иван и аз бяхме в къщата, която използвахме за убежище, получихме анонимно съобщение. „Имате един час. Среща на старото пристанище. Елате сами, ако искате да видите Димитър жив.“
Сърцето ми подскочи. Димитър беше жив! Но това беше капан. Знаех го.
„Не можем да отидем,“ каза Иван. „Това е очевиден капан. Георги иска да ни хване.“
„Но Димитър…“
„Знам, Елара. Но ако отидем, ще се изложим на опасност. Трябва да помислим. Кой може да ни е изпратил това съобщение?“
„Може би Борис?“
Обадихме се на Борис. Той беше шокиран. „Аз не съм ви изпращал нищо! Това е капан! Не ходете!“
Значи не беше Борис. Кой тогава?
„Може би Димитър се опитва да ни изпрати сигнал?“ предположих.
„Или Георги иска да ни изкуши. Да ни накара да се появим.“
Решихме да не отидем директно на пристанището. Вместо това, се свързахме с прокурор Радоев. Разказахме му за съобщението.
„Това е рисковано,“ каза той. „Но ако Димитър е там, трябва да го спасим. Ще изпратя екип. Но вие не се намесвайте. Твърде опасно е.“
Въпреки предупреждението му, Иван и аз не можехме да стоим безучастни. Отидохме до пристанището, но се скрихме на разстояние, наблюдавайки какво ще се случи.
Пристанището беше пусто, осветено само от няколко оскъдни лампи. Въздухът беше студен, изпълнен с миризма на сол и риба. Видяхме няколко тъмни фигури да се движат сред контейнерите.
Тогава се появи Виктор. Той беше с още двама мъже. Те държаха Димитър, който изглеждаше изтощен и ранен.
„Къде са доказателствата, Димитър?“ извика Виктор. „Кажи ми, и ще те оставя да живееш.“
Димитър се изкашля. „Никога. Няма да ти кажа нищо.“
Виктор се усмихна злобно. „Ах, значи си твърдоглав. Е, ще видим колко дълго ще издържиш.“
Тогава се чуха сирени. Полицията пристигна. Хората на Виктор се разбягаха. Виктор се опита да избяга, но беше заловен от полицаите на Радоев.
Димитър беше спасен. Той беше отведен в болница. Иван и аз се приближихме до прокурор Радоев.
„Благодаря ви,“ казах. „Справихте се чудесно.“
„Това е само началото,“ каза Радоев. „Сега имаме Димитър. Той може да свидетелства. Но Георги няма да се предаде лесно.“
На следващия ден посетихме Димитър в болницата. Той беше слаб, но жив. Разказа ни какво се е случило.
„Виктор ме е отвлякъл,“ каза той. „Държаха ме в някакъв склад. Опитваха се да ме накарат да им кажа къде са доказателствата. Но аз не им казах.“
„Значи си ги скрил някъде другаде?“ попитах.
„Да. Имам още копия. Скрил съм ги на сигурно място. В едно старо бунгало, което баща ми използваше за лов. Никой не знае за него.“
„Защо не ги даде на прокуратурата по-рано?“
„Страхувах се. Георги е опасен. Заплаши семейството ми. Затова се съгласих да се оженя за Йоана. Мислех, че това е единственият начин да ги защитя. Но после разбрах, че това е грешка. Че Георги никога няма да ме остави на мира.“
„И защо изпрати съобщението?“
„Не аз. Борис. Той ми помогна да избягам от склада. Той ми каза да ви изпратя съобщението. Той е бил с мен през цялото време.“
Шокирах се. Борис беше помогнал на Димитър да избяга? Значи той наистина беше на наша страна.
„Борис е бил с теб?“ попитах.
„Да. Той е бил този, който ми е давал храна и вода. Той ме е пазил. Каза ми, че иска да помогне да съборим Георги.“
Тази информация промени всичко. Борис не беше просто съюзник; той беше герой.
Свързахме се с Борис. Той потвърди историята на Димитър.
„Знаех, че Георги ще се опита да го хване,“ каза той. „Затова го скрих. И го предупредих да не се доверява на никого. Аз съм този, който му помогна да изпрати съобщението. Знаех, че ще дойдете.“
„Благодаря ти, Борис,“ казах. „Спаси живота на Димитър.“
„Просто искам справедливост, Елара. Искам Георги да плати.“
Сега имахме Димитър като свидетел. Имахме още доказателства. И имахме Борис, който беше готов да ни помогне. Битката срещу Георги беше на път да достигне своя връх.
Глава девета: Разкрития и предателства
След като Димитър беше в безопасност и готов да свидетелства, а Борис се оказа наш верен съюзник, почувствахме, че най-накрая имаме шанс да съборим Георги. Прокурор Радоев беше ентусиазиран. Доказателствата бяха неоспорими, а свидетелството на Димитър щеше да бъде решаващо.
„Сега трябва да действаме бързо,“ каза Радоев. „Георги ще усети, че примката се затяга. Ще се опита да избяга или да унищожи останалите доказателства.“
Решихме да действаме веднага. Димитър ни даде точното местоположение на бунгалото в планината, където беше скрил останалите копия на документите. Иван, Борис и аз тръгнахме натам, придружени от екип на прокуратурата.
Пътят беше дълъг и труден, но знаехме, че си струва. Бунгалото беше скрито дълбоко в гората, почти невидимо от пътя. Когато влязохме, беше тъмно и прашно, сякаш никой не го беше посещавал от години.
Димитър ни беше казал, че е скрил документите под подовата настилка в една от стаите. Започнахме да търсим и скоро открихме скривалището. Вътре намерихме няколко водоустойчиви контейнера, пълни с документи и още USB флаш памети.
„Това е всичко,“ каза Димитър, който беше дошъл с нас, за да ни покаже мястото. „Всички доказателства, които събрах срещу Георги. Оригиналите.“
Това беше огромна победа. С тези доказателства, Георги нямаше къде да се скрие.
Докато преглеждахме документите, един от прокурорите изведнъж се вцепени. „Чакайте! Тук има нещо друго.“
Той извади малка, запечатана папка. Вътре имаше снимки и документи, които не бяха свързани с Георги. Снимките показваха майка ми, Елена, с някакъв мъж, когото не познавах. Бяха интимни снимки, които показваха, че имат връзка. Документите бяха банкови извлечения, които показваха големи суми пари, превеждани от сметката на този мъж към сметката на майка ми.
Шокирах се. Майка ми? Невъзможно. Тя винаги е била толкова лоялна на баща ми, толкова отдадена на семейството.
„Какво е това?“ попитах, гласът ми трепереше.
Иван взе папката. Лицето му стана мрачно. „Това е… изневяра. Майка ти е имала връзка.“
„Но с кого? И защо Димитър е имал тези снимки?“
„Този мъж…“ каза Борис, който беше дошъл с нас. „Познавам го. Казва се Стоян. Той е бивш бизнес партньор на Георги. Но се разделиха преди години, след голям скандал. Стоян загуби почти всичко заради Георги.“
„Значи майка ми е имала връзка с врага на баща ми?“
„Изглежда, че е така,“ каза Борис. „Стоян винаги е искал да си отмъсти на Георги. Може би е използвал майка ти, за да го направи.“
Тази информация ме удари като втори гръм. Не само баща ми беше престъпник, но и майка ми беше предателка. Семейството ми се разпадаше пред очите ми.
„Трябва да поговорим с майка ми,“ казах. „Трябва да разберем какво се е случило.“
Върнахме се в града. Йоана беше в къщата на Борис, все още се възстановяваше. Тя не знаеше за новите открития.
Когато се прибрахме, майка ми беше в хола, гледаше телевизия. Тя изглеждаше спокойна, сякаш нищо не се е случило.
„Мамо, трябва да поговорим,“ казах.
Тя ни погледна изненадано. „Какво има, Елара? Изглеждате притеснени.“
Иван постави папката със снимките и документите пред нея. Майка ми ги погледна. Лицето ѝ пребледня.
„Какво е това?“ прошепна тя.
„Знаем за Стоян, мамо. Знаем за връзката ти. И за парите.“
Сълзи започнаха да се стичат по лицето ѝ. „Моля ви, не казвайте на баща ви. Той ще ме убие.“
„Защо, мамо? Защо направи това?“
Тя въздъхна. „Защото бях нещастна, Елара. Баща ви… той винаги е бил студен. Винаги е бил зает с бизнеса си. Никога не ме е обичал. Стоян… той беше различен. Той ме обичаше. Той ме караше да се чувствам жива.“
„Но парите? Защо е превеждал пари на твоята сметка?“
„Той ми даваше пари, за да му помогна да събере информация за Георги. Искаше да го съсипе. Аз му помагах, защото и аз исках да видя Георги да плати за всичко, което ми е причинил.“
„Ти си предала баща ми?“
„Той ме предаде първи, Елара! Той ме използваше! Аз бях просто негова собственост. Стоян ми даде надежда. Даде ми шанс да избягам от този живот.“
Тази информация беше още по-шокираща. Майка ми не беше просто жертва на изневяра; тя беше съучастник в плана за отмъщение срещу баща ми.
„Значи ти си знаела за престъпленията на баща ми?“
„Да. Знаех. Но не можех да направя нищо. Той ме държеше в капан. Заплашваше ме. Заплашваше и вас.“
„И сега какво ще правим?“ попитах.
„Не знам,“ каза майка ми, плачейки. „Просто искам всичко това да свърши.“
Сега имахме още един коз срещу Георги. Но и още една тайна, която можеше да унищожи семейството ни.
Глава десета: Моралната дилема
Разкритието за майка ми, Елена, и нейната връзка със Стоян, както и участието ѝ в събирането на информация срещу баща ми, Георги, беше последният удар. Семейството ми, което винаги съм смятала за крепост на стабилност и морал, се оказа изтъкано от лъжи, предателства и скрити животи. Чувствах се като в капан, разкъсвана между лоялността към кръвта и стремежа към справедливост.
„Какво ще правим с това, Иване?“ попитах, държейки снимките и банковите извлечения. „Ще го използваме ли срещу Георги? Но това ще унищожи майка ми.“
Иван въздъхна. „Знам, Елара. Това е трудна дилема. Но ако не го използваме, може да не успеем да съборим Георги. Той е твърде силен.“
„Но майка ми… тя е жертва. Тя е била нещастна. Тя е била принудена да живее в лъжа.“
„Знам. Но тя също е направила избор. Избор, който я е направил съучастник. И сега, този избор може да има последствия.“
Отидохме при прокурор Радоев. Разказахме му за новите открития. Той прегледа документите и снимките. Лицето му беше безизразно.
„Това е още един коз срещу Георги,“ каза той. „Ако майка ви свидетелства, това ще бъде съкрушителен удар. Но това ще означава и нейното публично унижение. И вероятно обвинения срещу нея за съучастие.“
„Тя е готова да свидетелства,“ казах аз. „Но иска защита. Иска да започне нов живот.“
Радоев се замисли. „Можем да ѝ предложим сделка. Пълна защита, нов живот, ако свидетелства срещу Георги и разкрие всичко, което знае.“
Върнахме се при майка ми. Разказахме ѝ за предложението на прокурор Радоев. Тя се поколеба.
„Ако го направя, Георги ще ме унищожи. Той ще ме преследва до края на живота ми.“
„Но ако не го направиш, той ще продължи да те използва. И ще продължи да унищожава животи. Включително и нашите.“
Тя погледна снимките на Стоян. В очите ѝ имаше тъга. „Добре. Ще го направя. Ще свидетелствам. Но искам да знам, че ще бъда в безопасност. Искам да знам, че ще мога да започна нов живот.“
„Обещаваме ти, мамо,“ казах. „Ще те защитим.“
Междувременно, Георги беше започнал да усеща примката. Той беше станал по-нервен, по-агресивен. Виктор беше постоянно до него, като сянка.
Една вечер, докато бяхме вкъщи, Георги влезе в хола. Той беше пиян, очите му горяха от гняв.
„Знам, че вие сте замесени!“ извика той. „Знам, че вие сте тези, които се опитват да ме съсипят! Но няма да успеете! Аз съм Георги! Никой не може да ме победи!“
„Стига, татко,“ казах. „Всичко свърши. Знаем всичко.“
Той се засмя злобно. „Знаете ли? Знаете ли, че съм бил принуден да правя всичко това? Знаете ли, че съм бил заплашван? Че съм бил манипулиран?“
Шокирах се. „Какво говориш?“
„Аз не съм „Шефа“, Елара. Аз съм просто един от неговите служители. Той ме държи в ръцете си. Заплашва семейството ми. Заплашваше и Йоана. Затова я накарах да се омъжи за Димитър. За да я защитя.“
Това беше ново разкритие. Георги не беше истинският мозък зад всичко това. Той беше просто пионка, също като Димитър.
„Кой е „Шефа“, татко? Кажи ни.“
Той се поколеба. В очите му имаше страх. „Не мога. Той ще ме убие. Ще убие всички ни.“
„Но ако ни кажеш, можем да го спрем. Можем да те защитим.“
Той поклати глава. „Няма спасение. Той е твърде силен. Той контролира всичко.“
Тогава се чу силен шум отвън. Вратата се отвори с трясък. Влезе Виктор, придружен от няколко въоръжени мъже.
„Ето ги!“ извика Виктор. „Хванете ги!“
Георги се опита да избяга, но беше хванат от мъжете на Виктор.
„Предател!“ извика Виктор. „Опитваше се да ни предадеш! Сега ще платиш!“
Иван ме хвана за ръката. „Трябва да бягаме!“
Избягахме през задния вход. Чухме изстрели зад нас. Знаехме, че животът ни е в опасност.
Свързахме се с прокурор Радоев. Разказахме му какво се е случило. Той беше шокиран.
„Значи Георги също е бил жертва,“ каза той. „Това променя всичко. Трябва да го спасим.“
Радоев изпрати екип за бързо реагиране към къщата. Но когато пристигнаха, беше твърде късно. Георги беше изчезнал. И Виктор също.
Сега имахме нов враг – „Шефа“. И той беше по-опасен, отколкото си бяхме представяли.
Глава единадесета: Лице в лице с „Шефа“
Изчезването на Георги и Виктор, както и разкритието, че баща ми е бил принуждаван да участва в престъпната схема, преобърнаха цялата ни представа за ситуацията. Вече не преследвахме само един престъпник, а цяла мрежа, чийто невидим лидер – „Шефа“ – се оказваше истинската заплаха.
„Трябва да намерим Георги,“ каза Иван. „Той е единственият, който може да ни каже кой е „Шефа“. Ако е жив.“
Прокурор Радоев беше съгласен. Започна мащабно издирване на Георги и Виктор. Междувременно, ние с Иван и Борис се опитвахме да съберем още информация за „Шефа“.
Борис ни разказа всичко, което знаеше. „Той е много влиятелен. Никой не знае истинското му име. Наричат го „Шефа“ или „Кукловода“. Той контролира всичко – наркотрафик, оръжие, проституция, пране на пари. Има хора навсякъде – в полицията, в съда, в правителството.“
„Какво знаем за него?“ попитах.
„Знаем, че е изключително предпазлив. Никога не се показва. Винаги действа чрез посредници. Но има една слабост. Той е обсебен от контрола. Иска да знае всичко, което се случва. Всичките му операции са документирани. Има един централен сървър, където съхранява цялата информация.“
„Къде е този сървър?“
„Не знам точното местоположение. Но знам, че е добре скрит. И е защитен с най-новите технологии.“
Решихме да се съсредоточим върху намирането на този сървър. Ако успеем да го достигнем, щяхме да имаме всички доказателства, от които се нуждаехме, за да съборим „Шефа“.
Междувременно, майка ми, Елена, беше в безопасност, но все още разтърсена. Тя беше готова да свидетелства, но се страхуваше за живота си. Йоана също беше в безопасност, но се чувстваше виновна за всичко, което се беше случило.
„Аз съм виновна, Елара,“ каза тя. „Аз се омъжих за Димитър. Аз вкарах цялото семейство в тази бъркотия.“
„Не си виновна, Йоана,“ казах. „Ти беше манипулирана. Ти беше жертва. Баща ни е виновен. И „Шефа“.“
Дните минаваха в напрегнато очакване. Прокурор Радоев ни информираше за хода на разследването. Георги и Виктор бяха изчезнали безследно. Изглеждаше, че „Шефа“ ги е скрил.
Една вечер, докато Иван и аз бяхме в къщата, получихме обаждане от прокурор Радоев.
„Имам новини,“ каза той. „Открихме Георги. Той е в болница. Бил е намерен ранен и изоставен.“
Втурнахме се към болницата. Георги беше в тежко състояние, но беше жив. Той беше бит жестоко.
„Кой ти го причини, татко?“ попитах.
Той едва прошепна. „Виктор… Той ме предаде. Работи за „Шефа“. Опита се да ме убие.“
„Къде е „Шефа“, татко? Кажи ни.“
Той поклати глава. „Не знам. Той е невидим. Но знам къде е сървърът. Той е в една стара фабрика, която е била изоставена преди години. В покрайнините на града.“
Тази информация беше безценна. Сървърът. Ключът към всичко.
Предадохме информацията на прокурор Радоев. Той веднага организира акция. Иван, Борис и аз настояхме да отидем с тях. Искахме да видим „Шефа“ с очите си.
Когато пристигнахме във фабриката, тя беше тъмна и зловеща. Влязохме внимателно, придружени от екип на полицията. Фабриката беше огромна, пълна с ръждясали машини и сенки.
След дълго търсене, открихме скрита врата. Зад нея имаше модерна лаборатория, пълна с компютри и сървъри. И там, пред един от мониторите, седеше мъж. Той беше облечен в елегантен костюм, с гръб към нас.
„Шефа?“ прошепна Иван.
Мъжът се обърна бавно. Лицето му беше познато. Сърцето ми подскочи.
„Стоян?“ прошепнах.
Да, беше Стоян. Мъжът, с когото майка ми е имала връзка. Мъжът, който е искал да отмъсти на Георги.
„Изненадани ли сте?“ каза той, усмивката му беше студена. „Мислехте, че съм просто една жертва. Но аз съм архитектът на всичко това.“
„Ти си „Шефа“?“ попита прокурор Радоев.
„Да. Аз съм „Шефа“. Аз съм този, който дърпа конците. Аз съм този, който контролира всичко.“
„Но защо? Защо направи всичко това?“
„Защото Георги ми отне всичко. Той унищожи живота ми. Аз просто си връщах своето. Исках да го видя да страда. Исках да го видя да губи всичко, което е построил.“
„И използва майка ми, за да го направиш?“
„Тя беше просто средство. Тя беше наивна. Лесно можеше да бъде манипулирана. Но тя ми помогна да събера информация за Георги. И за това ѝ благодаря.“
Той се засмя злобно. „Сега, когато знаете всичко, какво ще направите? Ще ме арестувате ли? Мислите ли, че можете да ме спрете? Аз имам хора навсякъде. Аз съм по-силен, отколкото си мислите.“
Тогава се чуха сирени. Полицията заобиколи фабриката. Стоян се опита да избяга, но беше заловен.
„Всичко свърши, Стоян,“ каза прокурор Радоев. „Ти си арестуван.“
Стоян се усмихна. „Това не е краят. Това е само началото. Аз ще се върна. И тогава ще платите всички.“
Сървърът беше иззет. Доказателствата бяха в ръцете на прокуратурата. „Шефа“ беше заловен.
Битката беше спечелена. Но знаех, че последствията ще бъдат дълготрайни. Семейството ни беше разкъсано. Но поне истината беше разкрита.
Глава дванадесета: Последиците и ново начало
Залавянето на Стоян, истинският „Шеф“, донесе временно облекчение, но и горчив вкус в устата. Истината за неговата роля, за предателството на майка ми и за това, че баща ми е бил жертва, а не само престъпник, беше трудносмилаема. Семейството ни беше разкъсано на парчета, а раните бяха дълбоки.
Прокурор Радоев започна мащабно разследване, което разтърси цялата държава. Много високопоставени фигури – политици, съдии, полицейски служители – бяха арестувани и обвинени в корупция и връзки с организираната престъпност. Скандалът беше огромен, медиите гърмяха с новини за „Кукловода“ и неговата мрежа.
Георги, баща ми, се възстановяваше бавно в болницата. Той беше под полицейска охрана, тъй като беше ключов свидетел срещу Стоян и неговата мрежа. Когато се почувства по-добре, той даде пълни показания, разкривайки всички подробности за участието си в схемите на Стоян, за заплахите, които е получавал, и за това как е бил принуден да манипулира Йоана.
Майка ми, Елена, също свидетелства. Тя разказа за връзката си със Стоян, за неговите планове за отмъщение и за това как е била използвана. Прокурор Радоев изпълни обещанието си – тя получи защита и възможност за нов живот. Замина за чужбина, за да започне отначало, далеч от скандала и от миналото.
Йоана беше най-трудно засегната. Тя се чувстваше предадена от всички – от баща си, от Димитър, от мен, дори от майка си. Тя се нуждаеше от време, за да се възстанови. Димитър, след като се възстанови от раните си, също свидетелства. Той разказа за това как е бил принуден да работи за Георги, за заплахите от Виктор и за това как е бил принуден да се ожени за Йоана. Той беше оправдан от всички обвинения и беше обявен за защитен свидетел.
След процеса, Стоян беше осъден на доживотен затвор. Неговата империя се разпадна. Виктор също беше осъден на дълги години затвор. Георги, въпреки че беше замесен в престъпления, получи по-лека присъда заради сътрудничеството си с прокуратурата и заради това, че е бил принуден. Той беше осъден на няколко години затвор, но с възможност за предсрочно освобождаване.
След всичко това, животът ни никога нямаше да бъде същият. Семейството ни беше разкъсано, но в същото време, бяхме по-силни. Бяхме преминали през ада и бяхме оцелели.
Иван и аз се опитвахме да възстановим нормалния си живот. Той се върна на работа, но вече беше по-предпазлив, по-наясно с тъмната страна на света. Аз също се опитвах да се върна към рутината си, но спомените за случилото се ме преследваха.
Най-трудно беше да се справим с Йоана. Тя се изолира, отказваше да говори с никого. Чувстваше се като жертва, използвана и изоставена.
„Трябва да ѝ помогнем, Иване,“ казах. „Тя е толкова наранена.“
„Знам, Елара. Но тя трябва сама да реши кога е готова да се изправи пред истината.“
Един ден, Йоана дойде при мен. Очите ѝ бяха подпухнали, но в тях имаше решителност.
„Искам да говоря с Димитър,“ каза тя.
Шокирах се. „Сигурна ли си?“
„Да. Трябва да разбера. Трябва да знам дали ме е обичал. Или всичко е било лъжа.“
Уредих среща между Йоана и Димитър. Те се срещнаха в едно кафене. Аз и Иван ги наблюдавахме отдалеч.
Разговорът беше дълъг и емоционален. Видях сълзи, но и усмивки. Накрая, те се прегърнаха.
След срещата, Йоана дойде при мен. „Той ме е обичал, Елара. Каза ми, че е бил принуден да се ожени за мен. Но че ме е обичал. И че е искал да ме защити.“
„И ти вярваш ли му?“
„Да. Вярвам му. Той е бил жертва, също като мен.“
Тази среща беше началото на тяхното възстановяване. Те започнаха да се срещат, да говорят, да се опитват да изградят нещо ново от руините на миналото.
Аз също започнах да се опитвам да простя на майка си и на баща си. Беше трудно, но знаех, че ако искам да продължа напред, трябва да се освободя от гнева и болката.
Един ден, посетих Георги в затвора. Той изглеждаше състарен, но в очите му имаше някакво ново разбиране.
„Съжалявам, Елара,“ каза той. „Съжалявам за всичко, което ви причиних. Бях сляп. Бях обсебен от властта. Но сега разбирам.“
„Знам, татко,“ казах. „Надявам се, че ще намериш мир.“
Животът ни беше променен завинаги. Но бяхме по-силни. Бяхме научили ценен урок – че истинската сила не е във властта или парите, а в истината, в любовта и в способността да прощаваме. И че дори в най-тъмните моменти, винаги има надежда за ново начало.
About the Author
