Вратата на портата отдавна издаваше пронизително и дразнещо скърцане. Това не беше някакъв тих, почти незабележим звук, а онова типично, непрестанно „иии… кхххр… иии… кхххр…“, което караше всеки нерв да се опъва като струна. Дори птиците от съседните дворове като че ли понякога млъкваха, усещайки колко монотонно и противно можеше да бъде това скърцане. Мария, стопанката на къщата, от месеци подканяше съпруга си Иван да вземе най-после някаква смазка или да купи солидол и да оправи вратата. Но нищо не се случваше.
— Кога най-после ще смажеш тези панти, Иванеее? — питаше го тя всеки божи ден с нарастваща тревога и раздразнение. — Не стига, че ми писна от този отвратителен звук, ами почна и на сън да ми се привижда как вратата скърца, та чак ми настръхват космите по ръцете!
Иван обаче беше спокоен. Имаше вид на човек, който няма да бърза за нищо на света. Той лежеше на стария дървен миндер в двора, пушеше лулата си (понякога — макар Мария да твърдеше, че това било вредно за здравето) и изобщо не изглеждаше разтревожен. Когато Мария вече не издържаше и започваше да му говори по-строго, той само повдигаше рамене.
— Трябва да купя солидол — отговаряше ѝ задълбочено, почти философски. — Свърши се старият. Нямам какво да сложа на пантите.
— Е, купи де! — настояваше Мария, ядосано потропвайки с крак. — Какво чакаш?
— Няма в магазина — въздъхваше Иван. — Собственикът каза, че отдавна не зареждат. И друга смазка нямат.
— А съседите? Защо не ги попиташ? — негодуваше Мария. — Все някой трябва да има останала капка.
— Питах ги и тях — отвръщаше Иван, без да се изправи. — Нямат. Казват, че изобщо не могат да намерят в селото. Че и в съседното село — същото.
И после, с още по-голямо спокойствие, затваряше очи под парещите лъчи на слънцето. Видимо, така му беше добре. Но Мария всеки път усещаше как нещо в нея кипва. Какво пък — живели бяха заедно толкова години, знаеше, че Иван е добър човек, но понякога тази непоклатима ленивост я влудяваше. „Разбирам да няма откъде да купи — мислеше си тя, — но поне да се опита да измисли някакъв домашен лек, нещо, смес от олио и сажди… Как да ѝ викаха едно време? В нашия род имаше някакви стари методи… Но той — не!“
Привечер, когато слънцето започваше да се скрива зад хълмовете, а сенките удължаваха очертанията на ябълковите дръвчета и плета, Мария решаваше да си почине от караници. Тогава скърцането уж не я дразнеше толкова. Но щом на другата сутрин пак чуеше зловещото „иии… кхх… иии… кхх…“ — всичко започваше отначало.
II. Подготовката за косене
Един ден Иван цял ден беше зает да настройва и да наточва косата си за предстоящия покос. Грижеше се за инструмента старателно — това вече беше нещо, което правеше с истинско желание. Първо я подкова, после я отбива на малкото наковалниче, сложено до дървения пън в двора, след това я търкаше с точилния камък, докато острието не започна да блести. Мария го наблюдаваше отдалеч, седнала под лозата на двора. Беше края на юни, слънцето безмилостно прежуляше, а въздухът трептеше от горещина. Наоколо се носеше сладникавият мирис на цъфнали цветя и прясно нарязана трева, защото някой от съседите вече беше изпреварил Иван и беше окосил своя двор.
Мария от своя страна не спираше да се грижи за домакинството: беше направила компот от вишни, беше изпекла домашен хляб и като седна най-накрая, пак забеляза как вратата в портата леко се полюшва от вятъра и скърца. Иван работеше по косата, без да ѝ обръща внимание.
— Точно толкова усилие ти трябва и за пантите — промърмори тя, гледайки го. Но той не отвърна.
Когато вечерта се стъмни и решиха да си лягат, скърцането пак се обади. Мария едва сдържа поредната порция упреци. Не беше моментът да се карат преди сън. „Утре пак ще се разправяме“ — помисли си тя. И легна, пълна с напрежение, но и с лека примиреност: така минаваха дните ѝ от известно време.
III. Неочакваният гост в нощта
В онази нощ, когато Иван беше угасил лампата, едва бяха изминали няколко секунди, и изведнъж отвън се чу характерният скърцащ звук на вратата в портата. Мария веднага наостри слух. Нощта беше тъмна, луната едва-едва проблясваше през облаците. Тя побутна Иван с лакът.
— Чу ли? — прошепна. — Пак скърца!
— Да… — обади се Иван и седна в леглото, взирайки се в здрача. — Но не е само от вятъра. Някой отваря вратата. Тя скърца така, само когато някой влиза или излиза.
— Кой ли ще е по това време? — зачуди се Мария. Изпита онова особено чувство на тревога, което те спохожда, когато не очакваш никакви гости, а нощта е вече дълбока и тиха.
Иван се пресегна за кибритената кутийка и запали малка газена лампа в ъгъла на стаята. После хвърли поглед към стария стенен часовник (ходиките), който висеше почти над главата му. Стрелките показваха към единайсет и нещо. „Късно е…“ — помисли си той. — „Кой ли може да идва толкова късно?“
Мария нервно се приближи до прозореца, който гледаше към двора. Приближи лицето си към стъклото, стараейки се да не се вижда от вън. Това, което зърна, я накара да отскочи назад.
— Иване! — прошепна тя уплашено. — Има… Някаква жена! Стои с гръб към нас, с плащ е и… държи коса!
— Косачка ли е? — Иван се опита да се усмихне, сякаш да укроти собственото си безпокойство. — Но защо ѝ е коса в полунощ?
— Не знам, не знам! Може да е… — Мария не изрече последната дума, но в главата ѝ прозвуча страшно ясно: „Може да е Смъртта.“ Сърцето ѝ се разтуптя. Беше чувала разни приказки: хората казваха, че смъртта идвала с коса, облечена в черно. Може ли да е истина?
Иван се надигна и също се приближи до прозореца. Зърна жената в тъмен плащ, с черна забрадка — или някакъв плат, покриващ косите ѝ. Тя стоеше неподвижно, сякаш се ослушваше. Косата, която държеше, приличаше твърде много на Ивановата — ама все пак не беше същата. И по някаква злокобна логика сцената изглеждаше направо като излязла от старите легенди и суеверия.
— Ами ако… — прошепна Иван, като сам се стресна от думите си. — Ако това е Смъртта?
Мария се разтрепера. Краката ѝ изстинаха, сякаш беше стъпила боса върху лед. Не можеше да повярва, че всичко това се случва наистина. Преди час се беше карала с Иван за скърцащата врата, а сега… сега в двора им може би бродеше самата Смерт.
— Млъквай, Иване! — прошепна тя. — Недей да казваш такива неща! Сигурно е някоя съседка, сбъркала къщата. Има ли, няма ли причина да дойде, кой знае…
В този миг отвън се разнесе звук, който ги сряза още по-дълбоко: „Вжик… вжик… вжик…“. Ясно чуваха как някой точи коса. Методично, ритмично и зловещо.
— Тя точи косата, Маша! — И на Иван му призля, като го произнесе на глас. — Брусокът ми е на пъна… Но защо е там някаква жена, която да си точи косата нощем?
Той си припомни къде беше оставил точилния камък — на самия пън, точно в двора. „Защо, по дяволите, не го прибрах поне!“ — ядоса се на себе си. Но нямаше връщане назад. Жената от двора вече използваше неговото точило за своята коса.
— Иване, какво ще правим? — прошепна Мария, като вече се усещаше в гласа ѝ, че е на ръба на истерията. — Да викаме ли съседите? Или да се престорим, че не сме вкъщи?
— Ще направиш ли ти това? — изгледа я Иван. — Дори да се престорим, че ни няма, нима Смъртта ще се подлъже?
И двамата онемяха. Звукът „Вжик… вжик…“ продължаваше още известно време, а на Мария ѝ се стори, че косата издава нещо като призрачно ехтене. Прииска ѝ се да седне на пода и да се разридае.
— Слушай, Маша — прошепна най-накрая Иван, отдръпвайки се на пръсти от прозореца, — трябва да се скриеш в подпол. Поне ти…
— Да не съм луда? Ако е Смъртта, тя може да търси теб, а да вземе мен. Или да търси мен, а да вземе теб. Не искам да те оставям сам.
— Моля те! — Иван вдигна капака на пода, където беше отворът към мазето (подпол). — Не искам да си отиваш. Искам да живееш. Ако е дошла за мен, поне ти да останеш жива. Скрий се.
Мария го изгледа с отчаяние. Горчиво ѝ стана. „Колко пъти сме се заклевали да сме заедно и в добро, и в зло, че дори и в смъртта!“ — мислеше тя. — „А сега той иска да се жертвам? Или пък той да се жертва? Трябва ли да гледам как го вземат?“
— Няма да се крия — прошепна тя. — Няма да те оставя сам! Ако ще да умираме, да умираме заедно!
Иван изсумтя тихо. Няколко мига двамата стояха с широко отворени очи, докато звукът отвън най-накрая не секна. Настъпи ужасна тишина.
— Спря да точи — рече Иван и преглътна. — Това не е хубаво. Явно реши, че косата е готова. Маша, чуваш ли?
— Чувам… — Мария се ослуша. Сърцето ѝ биеше като барабан. — Мислиш ли, че се кани да влезе?
В този момент се чу нов скърцащ звук от вратата на портата — „иии… кхххр…“. И нещо като заключително „туп“. И после — нищо. Мрак и тишина.
— Май излиза от двора — прошепна Мария, усещайки как главата ѝ се замайва от напрежение. — Господи, дано да е излязла, дано да се маха!
Иван внимателно отмести крайчето на пердето. В двора нямаше жива душа. Вратата на портата беше разтворена, но човек не се виждаше. Той се престраши и след минута се измъкна на пръсти извън къщата, за да погледне. Страхът още му трепереше в гърдите, но се насили да действа. Тихо пристъпи до портата, надникна — тъмна улица, постлана с чакъл, лампите почти не светеха. Няма никого.
— Няма я — отдъхна Иван и затвори вратата. Драсна на пантата дървен клин, който да запуши малко скърцането, и отвътре я залости с тежък дръвник. — Поне за тази нощ няма да влезе пак.
Двамата с Мария дълго не можаха да заспят. Нощта им мина в размисли и тихи разговори. Сякаш за няколко часа преживяха целия си живот отново. Накрая, капнали от страх и вълнение, ги повали сънят към сутринта.
IV. Съседката с косата
На зазоряване, когато слънцето едва започна да се промъква през пердето, Мария се събуди отново от скърцане — същото онова „иии… кхх…“. Тя подскочи, сърцето ѝ пак се стегна от страх. Сепната, стана и отиде до прозореца. Погледна и… този път видя млада жена, съвсем обикновена на вид, без черни забрадки, без зловещи коси. Тази жена беше съседката им, която живееше на две къщи разстояние. Още отдалеч се забелязваше, че явно е в добро настроение. Щом забеляза очите на Мария в прозореца, тя весело помаха с ръка.
— Марийке! — провикна се съседката. — Излез за минутка, ако обичаш!
Мария, все още полузаспала, но главно разтърсена от преживяването през нощта, отвори вратата на къщата и се показa на двора. Иван се беше надигнал, но не искаше да излиза засега. Просто гледаше от прозореца.
— Какво има? — попита Мария, опитвайки се да звучи нормално.
— Ами… — съседката се усмихна. — Видях, че ваш Иван вчера приготвяше косата за косене. Чух вечерта, когато я отбиваше. Та си помислих, че днес от сутринта ще окоси ливадката ви. А аз вече окосих своята, но косата ми се затъпи малко. Искам да те помоля за точилото на Иван — да го взема за половин час, да си наточа моята косичка.
Мария не можеше да повярва какво чува. Ръцете ѝ мигом се свиха в юмруци. Та това означаваше, че снощи… „Значи тя е идвала!“ — помисли си тя. И кръвта ѝ кипна. „Съседката ни е била в двора, без да пита, посред нощ… Ще ѝ кажа аз! Ще ѝ кажа…“
— Да не си ти тая, дето си точеше косата нощес? — изсъска тя с недоверие.
— Ъ-ъ… какво? — Съседката я погледна смутено. — Снощи дойдох, видях, че спите, а точилото ви лежеше на пъна — явно Иван го е забравил. Понеже моя камък го изгубих — дето се смея сама на себе си, голяма съм разсеяна! — та реших да използвам вашия. Нали сме съседи, не съм искала да ви будя…
Слушайки я, Мария усети как лицето ѝ почервенява. Толкова страх, толкова паника, а се оказа, че това била просто съседката! Тя, видите ли, дошла по тъмна доба да си наточи косата, за да е готова за сутрешния покос… и не сметнала за нужно да ги разбуди. Сърцето на Мария забумтя. Сякаш не можеше да реши дали да ѝ се развика, че едва не ги е убила от страх, или да се разсмее от облекчение.
— Ама… ти мозък в главата нямаш ли? — кресна тя изведнъж, избухвайки, защото напрежението от нощта беше твърде силно. — Така ли се влиза в чужд двор, без да попиташ? Още повече по тъмно!
— Че какво толкова? — смръщи се съседката, отстъпвайки крачка назад пред гнева на Мария. — Не съм счупила нищо, не съм откраднала. Само точилото ползвах. Връщам си го на място. Ето го там, на пъна, както си беше!
— И косата нощем се точи? — Мария беше готова сега да я накаже поне с един студен поглед или с остри думи. — Знаеш ли какъв страх ни докара! Ако беше видяла Иван, представям си как щеше да припаднеш от уплаха, че и той с коса…
Съседката изгледа Мария неразбиращо, сетне внезапно прихна в смях.
— Страх ли? Та от какво толкова да се боите?
— Мислехме, че си… че е… Смъртта! — Млъкна Мария, но дума по дума излезе наяве цялата истина, която ѝ беше на езика от нощта насам. — А, ти, значи, си ни влязла тук, скърцаш с тая врата, точиш косата…
— Ха-ха-ха! — прихна съседката и се заудря по коленете. — Вие двамата съвсем сте откачили! Мене за Смърт ли ме взехте? Хо-хо, ама че работи!
Мария кипна от срам и яд, затова грабна в ръка вена лека метличка (беше я подпряла наблизо) и без много да му мисли тръгна към съседката.
— За малко да ни убиеш от уплаха, да знаеш! — викна ѝ гневно. — Толкова ли не можа да похлопаш, да попиташ? Де това се е чуло и видяло — посред нощ да ровиш в чужд двор!
Съседката обаче вече беше подскочила към портата. Спря се на самия праг, готова да избяга, ако Мария направи още една крачка.
— Абе, аз само за едно точило! — оправдаваше се тя възмутено. — Ще кажеш, че злато ви крада! А пък то… Аз само…
— Махай се, махай се! — довърши Мария и изплющя метличката във въздуха — не за да я удари, а за да я предупреди да не се връща. — Друг път така, без да питаш, да не смейш да влизаш в двора!
Съседката измърмори още нещо, сърдито и обидено, и се изниза навън по улицата. Вратата пак изскърца със зловещия си звук, сякаш някой я драскаше с ръждиво желязо по живи нерви. Иван, който беше надзъртал от прозореца, в този момент се появи на прага на къщата.
— Ей, Маше, успокой се малко — опита се да я обуздае той. — Добре, че не се случи нещо по-лошо. Все пак съседката можеше да ни…
— Как да се успокоя, Иванее! — прекъсна го Мария, все още възбудена. — Нощес щяхме да пукнем от уплаха, мислейки, че идва за нас Смъртта, а то било съседката с коса! Ама хайде, добре. Да кажем, че сме живи и здрави. Но друг път, ако стане такова нещо… не знам, ще си изпатят и други!
Сърцето ѝ още биеше бързо, но усещаше и известно облекчение. Всичко се оказа нелепа грешка… или по-скоро нощна самодейност на една безцеремонна комшийка. Иван се усмихна с ъгълчето на устните си, колкото да покаже, че и на него му олеква. Така приключи онзи зловещ, почти мистичен епизод, дето ги държа в напрежение цяла нощ.
V. За стари обети и житейски страхове
Все пак през целия ден Мария и Иван не бяха на себе си. След закуската Иван взе да я успокоява: „Е, мина! Поне знаем, че няма да умрем днес. Пък и ако Господ е решил нещо друго, не зависи от тази съседка.“ Мария, обзета от чувство за вина, му отвърна:
— Ами нали ти казвах, че има нещо дяволско в това скърцане? Ако беше смазал пантите, тя нямаше да може да влезе тихомълком. Или пък щеше да влезе още по-тихо, знам ли… Но дали всичко това нямаше да ни се спести?
— Не съм виновен аз, че няма солидол — отвърна Иван беззлобно. — Ако искаш, дай да пробвам някаква друга смес?
Но Мария само махна с ръка. Не ѝ се спореше повече. И толкова се беше наплашила, че ѝ се струваше как всяка сянка в двора може да е неканен гост, дошъл да ги отведе „нататък“.
Когато следобед слънцето напече силно, Мария отиде да бере малко домати и краставици от градината. Потънала в мисли, тя си спомни как някога с Иван се бяха вричали един на друг, че искат да остареят и да умрат в един ден. Тогава ѝ се струваше толкова романтично, сякаш двамата ще напуснат този свят, държейки се за ръце, за да не остава единият сам. Сега, когато отдавна бяха минали младите им години, а животът им беше научил на какви ли не уроки, тя се чувстваше уплашена от мисълта, че единият би могъл да си отиде преди другия. И все пак, когато снощи уж Смъртта се появи, инстинктът ѝ беше да защити Иван — или поне да остане с него, без да се крие в подпола. Мисълта, че би могла да го изгуби, и то в една такава ужасяваща нощ, беше непоносима.
„Добре, че всичко се оказа само глупост…“ — разсъждаваше тя, докато береше доматите. — „Но пък да бяхме помислили, че може да е съседката! Защо веднага решихме, че е Смъртта? Защо веднага най-лошото? Човек, когато остарее, започва да се стряска от всяка сянка…“
VI. Разговорът с комшийката и сдобряването
Привечер, когато горещината спадна и лек бриз се прокрадна из двора, Мария приготви топла вечеря — яхния от картофи, моркови, лук и малко месо — и двамата с Иван се разположиха на пейката, която стоеше под асмата. Тъкмо бяха почнали да си говорят как утре (или вдругиден) ще идат до съседното село да потърсят смазка, та да оправят онази проклета врата, и ето че край оградата се появи съседката отново. Тя се прокашля:
— Може ли да вляза?
Мария я изгледа косо, но нямаше сили да започне нов скандал. Съседката също изглеждаше смутена, а в ръцете си държеше малък пакет — вероятно някакъв подарък или извинение.
— Заповядай — рече Иван. — Какво има?
— Исках да се извиня… — промълви тихо съседката. — Не знаех, че ще ви стресна толкова. Ей, на, нощем, като видях, че никой не мърда, викам си: „Ще си наточа косата, па сутринта рано ще кося“. Нали лятото денят почва от пет часа… Не ми мина през ум, че ще ме вземете за… е… самата… нали… Смърт.
Тук съседката едва се сдържа да не прихне пак, но виждаше, че Мария не е в най-приятелско настроение. Затова успя да запази сериозен вид. Подаде пакета.
— Донесох ви малко пресно сирене от нашата коза. Помислих си, че ще ви е приятно.
Мария сви устни в тънка линия, после въздъхна:
— Дадено. Няма да те бия повече с метличката. Но друг път, недей толкова безцеремонно да влизаш нощем. Поне почукай на прозореца!
— Добре, добре — кимна съседката с престорено смирение. — Няма пак да се повтаря.
А Иван, макар и все още напрегнат, се опита да разведри атмосферата.
— Е, хайде сега да седнем заедно. Донесла си ни нещо, пък аз ще ти сипя от нашата яхния, ако искаш.
Съседката кимна, влезе и приседна при тях на старата пейка. Беше топъл, мек здрач. Скоро пък изгря месечина, силна и ясна, така че лицата им се виждаха добре, макар да нямаше улична лампа наблизо. Те започнаха да си говорят за разни селски теми — къде се намира по-евтина смазка, как е положението с реколтата, някои клюки за дребни свади между селяните. Лека-полека напрежението се стопи в задушевен разговор. Съседката дори разказа как веднъж майка ѝ я плашила с разни приказки за бродещи сенки и призраци, когато не слушала като дете:
— Представяш ли си — каза тя, — аз пък тогава ѝ казвах: „Не вярвам!“. И после, като пораснах, разбрах, че хората понякога толкова се страхуват от сянката си, че сами се докарват до полуда. Ей, като при нас снощи. Дойдох за камъка, а вие…
Мария я спря с жест. Не искаше да се връщат към тази тема, защото ѝ напомняше колко глупаво и страшно се бяха почувствали.
— Добре, няма нужда да го дъвчем повече — каза тя. — Нека го оставим в миналото.
Съседката се съгласи. След това поседяха още малко, па като стана тъмно, тя се извини, че трябва да си ходи. Иван и Мария я изпратиха до портата, която скърцаше тихо, сякаш обидена, че досега ѝ обръщат толкова внимание. Този път никой не се уплаши.
VII. Ненадейни спомени и размисли
След като съседката си тръгна, Мария и Иван останаха отвън на прохладния въздух. Млечният път гореше в нощното небе, а далеч в полята се чуваха щурци.
— Представяш ли си, Маша — проговори Иван след известно мълчание, — ако наистина беше дошла Смъртта?
— Не, недей да говориш за това… — тя потрепери. — Стига ни толкова. Откак… откак се уплаших снощи, не ми се иска дори да изричам такива думи.
— Понякога се чудя — продължи Иван, сякаш не я чу. — Ние ли се страхуваме твърде лесно, или светът е пълен със зловещи неща? Като бяхме млади, не мислехме толкова за смъртта, нали?
— Нищо не сме мислели. — Мария се усмихна горчиво. — Гонихме мечти, правехме планове… Искахме да сме заедно, да се обичаме, да имаме къща, деца… Имахме ги. После децата си отидоха по пътя, но ние останахме. И ето ни.
— Ето ни, да се плашим като мишоци от една скърцаща врата и от съседката с коса.
— Ама каква коса! — възкликна Мария, опитвайки се да се пошегува. — Размахва я насред нощта, пък и точилото ни взима. Като я видях… да се беше облякла в нещо по-светло, поне!
Иван се засмя. Усети, че голяма тежест пада от гърдите му. Нима щеше да се почувства толкова доволен, само защото… беше жив и всичко се оказа грешка? Да, точно така. Понякога човек оценява обикновените неща чак когато види пропаст под краката си.
— Ще взема утре да направя една домашна смес за тези панти, Маша. Чувал съм, че се прави от олио и малко графитен прах. Или пък ще опитаме друго…
— Че защо не? — отвърна тя. — Писна ми от това скърцане. Пък и дори да няма повече късни гости, да не чува цялата улица, когато някой влиза. Макар че ти викаше, че „е добре от градината да чуваш, когато някой дойде“. Е, да, чухме… и насмалко да умрем от страх.
Двамата се спогледаха и пак се засмяха — тихо, почти с чувство на облекчение. После се прибраха и за пръв път от седмици спаха кротко, без да се стряскат.
VIII. Залостени врати и отворени души
На следващата сутрин Иван наистина се зае с вратата. Взе малко машинно масло, което беше останало от стария трактор, добави малко графит, който събра от натрошени моливи (смя се сам на себе си, защото нямаше друго подръка), и направи една лепкава смес. Свалянето на вратата беше трудно, но се справи — раздвижи пантите, намаза ги старателно, след което пак ги сглоби. Когато я постави обратно и пробва да отвори, скърцането почти изчезна. Не беше идеален вариант, но беше в пъти по-добре. Чу се само леко търкане, което поне не дразнеше. Мария, която го наблюдаваше, беше доволна. Най-после!
В същия ден те решиха да посетят съседно село, в което понякога докарваха стоки в местния магазин. Надяваха се да намерят приличен солидол или друга подходяща смазка. Взеха каруцата (беше по-лесно с нея, отколкото да вървят пеша), и под пухкавите облаци, над полята с ниски слънчогледи, тръгнаха по черния път. По време на пътуването говореха за нещата от живота, отдавна не си бяха правили такава кратка разходка — двамата, спокойни, без да бързат особено. Всъщност беше чудесно да се почувстват като в младите си години: горещ летен ден, волен вятър през косите, колелата на каруцата, които потропват ритмично.
Но въпреки това, в душите им беше останал онзи тих страх от срещата „на косъм“ със… Смъртта. Мария се чудеше дали Иван още мисли за нея, или вече го е прежалил като една безсмислена тревога. Тя се осмели да го попита.
— Иване, все пак не ти ли остана едно такова усещане… че един ден ще трябва да се сблъскаме с истинската Смърт, а ние не сме готови?
Той я погледна. Колелото на каруцата подскочи в една дупка, но кобилата се справи и продължи.
— Честно ли? Останало ми е. Но то си беше останало и преди тази случка. Просто ние хората винаги сме си подвластни на страха от неизбежното. А пък сега още повече ни се напомни, че краят може да дойде внезапно — или поне така да ни се стори. Но какво да правим, Маша? Да се криеш в подпол? Или аз да се крия?
Мария се усмихна и го стисна за ръката:
— Не. Ще си живеем, докато си е писано. Заедно.
— Заедно — повтори Иван и поведе кобилата по завоя.
IX. Размисли на връщане и прошка
В съседното село наистина намериха нещо като течна смазка. Продавачът беше любезен, обясни им, че не е точно солидол, но върши същата работа и дори по-добре покривала металните повърхности. Иван купи две шишенца, за да има и за в бъдеще. „При тази наша врата — мислеше си Мария, — е добре да сме подготвени.“ После, докато бавно се връщаха с каруцата, тя си представяше как ще е занапред. Дали ще има още абсурдни ситуации със съседката? Дали някога Иван ще се реши да отиде по-рано да окоси онзи ливадник, та да не изостава в работата? Но каквото и да дойде, поне скърцането ще престане да им къса нервите. „Каква ирония — мислеше си Мария, — толкова караници заради едно скърцане, което можеше да се оправи много по-рано…“
Стигнаха си вкъщи точно при свечеряване. Иван веднага се зае да добави новата смазка и да подсили вече намазаните панти. Съседката надникна иззад оградата, сякаш любопитна дали са донесли нещо ново. Но този път не се осмели да влиза: стоеше, усмихваше се и само махна с ръка в поздрав. Мария ѝ кимна, без да се приближава. Прекалено пресни бяха спомените, за да си бъдат така близки, както преди. Но и конфронтация нямаше — просто сдържано „добър вечер“ с поглед.
Нощта мина спокойно. Вратата почти не издаваше звук, като се движеше само леко при вятъра. Дори щурчетата в тъмното звучаха по-силно от нея. Мария и Иван спаха дълбоко — сякаш някой бе отмахнал голям товар от раменете им.
X. Нови тревоги и малка радост
На следващата сутрин Мария с изненада разбра, че няколко пилета от кокошките ѝ са се излюпили по-рано. Заподскачаха, пухкави като малки жълти топчици. Тя беше щастлива да ги види, това ѝ приповдигна духа. Животът продължаваше и се подновяваше с всеки нов ден. Но още преди да се зарадва докрай, долетя вест, че на съседната улица се е подпалил навес. Причината била невнимание, някакви сухи треви и искра. Цялото село се разтича да помага. Иван също хукна да помага да гасят пожара — хвана една кофа и отиде, без да се двоуми. Мария мислено му се възхити: „Ето, когато опре ножът до кокала, той е пръв… А за пантите на вратата колко трябваше да го увещавам!“ И все пак почувства гордост, че има такъв съпруг — малко бавен в ежедневните дребни неща, но човечен и готов да действа смело, когато наистина е важно.
Пожарът бързо беше овладян, за щастие без големи щети. Хората се прибраха по домовете. Иван се върна вир-вода, с подгизнали дрехи и кални обувки. Мария му помогна да се преоблече. После си спомниха за преживяното предишната нощ, когато бяха убедени, че всичко се срива. „Ех, колко е променлив животът“ — казваха си те. Един ден се страхуваш, че ти е дошъл краят, друг ден си готов да помагаш на някой съсед, трети ден отглеждаш пилета или ходиш в магазина за смазка.
XI. Дългите монолози на Мария
Няколко дни по-късно времето се захлади. Над селото запрехвърчаха плътни облаци, задуха остър вятър и започнаха да падат едри капки дъжд. Мария, стоейки под навеса на къщата, загърната с едно старо, но топло вълнено яке, се замисли дълбоко за живота си, за годините, които са минали. Понякога говореше сама на себе си (а Иван я чуваше, защото беше наблизо, но не винаги се намесваше).
— Така е, така е… — редеше тя, оглеждайки мокрия двор. — Някога бяхме толкова безгрижни… Спомням си как се смеехме за най-малки неща. Колко ли пъти сме имали истински поводи за страх? Ей такива, големи страхове, дето ти стягат сърцето? Май само когато детето ни се разболя тежко на пет годинки. Тогава и двамата не спяхме, треперехме. Но щом оздравя, сякаш пак забравихме всички тревоги. А сега? Сега ни е страх дори от скърцаща врата, от една сянка, дето се появила в двора.
Иван, който точно тогава се появи да остави лопатата, я чу и се спря зад нея.
— Маша, не е сянка. Беше жива жена… Ние си го измислихме другото.
— Да, да, права съм, че си го измислихме. Нали си го признахме. Но гледай до какво води човек сам себе си. Уж ставаме по-мъдри с възрастта, а пък понякога сме по-плашливи и от пилетата.
— Така е — кимна Иван. — Но не се кори толкова. Всеки човек има слабости.
Мария продължи монолога си, сякаш не го чу.
— Питам се: ако наистина дойде онзи момент, когато Смъртта почука, ще имам ли сили да не се крия и да не карам и теб да се криеш? Нали уж сме казвали: „Заедно сме, каквото и да стане.“ А после започваме: „Ти в подпола, не, по-добре ти, аз ще те пазя“… Ха-ха, смешно е, но и тъжно, Иване.
Той я прегърна тихичко през раменете.
— Добре, Маша, стига. Ако дойде, дойде. Ще ѝ кажем: „Заповядай, пусти кости… ама ние сме двама, а ти не можеш да ни разделиш лесно.“ — И ще видим. Може и да си тръгне.
Мария се усмихна през сълзи. Истината беше, че в тези прости думи на Иван понякога имаше повече утеха и сила, отколкото в хиляди философски разсъждения. „Да, това е моят Иван“ — прошепна тя наум.
XII. Нов възглед за скърцането
Тъй минаха още седмици. Времето се смени, дойде и ранна есен. Сградите в селото се обагриха в жълто-кафеви тонове, листата падаха по дворовете, а Мария и Иван винаги се усмихваха, когато отваряха вратата — вече почти не скърцаше. Съвсем леко се чуваше, като далечно предупреждение, но не онова отвратително „иии… кхх…“. Иван периодично добавяше капка-две от новата смазка, за да поддържа ефекта.
И кой знае защо, но Мария понякога усещаше лека носталгия по старото скърцане. Сякаш беше станало част от живота им. Чуваше го отдалеч и знаеше, че някой влиза или излиза. Дали не бе свикнала с него, че сега ѝ липсваше? Понякога я обземаше тази странна мисъл, но веднага си казваше: „Хайде, хайде, да не полудяваме пак. Тъкмо се отървахме от кошмари.“ И се захващаше с домакинската работа.
Съседката още няколко пъти им заемаше разни инструменти или идваше да поговорят, и винаги хлопаше шумно по вратата с „туп-туп“, преди да влезе. Беше се научила, че не е хубаво да влиза без покана, особено нощем. Така във взаимоотношенията им цареше мир и леко привидно спокойствие. Понякога даже им ставаше весело, като се сетеха за онази „коса на Смъртта“. Използваха го като шега: „Внимавай, че ще те посетя посред нощ…“.
XIII. Малка среща на смъртта, но по друг повод
Веднъж Иван трябваше да иде по работа на полето, където косяха сено. Там имаше група работници, по-млади мъже, наети да помагат. Иван, макар вече възрастен, все още можеше да държи косата с твърда ръка. Докато работеше, неочаквано лопатката за заточване, която беше в пояса му, падна. Той се наведе да я вземе, но рязко усети как нещо го преряза в кръста. Олюля се от болка. Младите мъже тичешком дойдоха и го задържаха да не падне. Оставиха го да седне, после някак го придружиха до каруцата. Единият рече:
— Чичо Иване, така и така, възрастен си, недей да се пренатоварваш. Я да те закараме в медицинския пункт.
Иван се дърпаше, твърдейки, че ще му мине. Но болката беше силна, рязка. Накрая склони да го закарат. Там го прегледаха, казаха му, че е „лумбаго“ — старческо нещо, претоварване. Предписаха му мазила и почивка. Той се прибра вкъщи, като пътьом се шегуваше: „Ето, че сякаш Смъртта ме удари по кръста с косата си, нали бяхме говорили за нея.“
Като го чу, Мария пребледня. Но когато видя, че се шегува, се ядоса:
— Стига ти толкова за Смъртта! Остаря ли, започна да си правиш тъжни шеги!
— Шегувам се, Маша, не ѝ давам да ме плаши. — Той се ухили през болката.
И се започнаха няколко дни на покой, през които Мария го обгрижваше — правеше му компреси, топли лапи, масажираше му кръста. Той пъшкаше, но в очите му грееше доверие. „Ех, така е в старините“ — казваше си тя. — „Човек започва да се грижи за другия, както някога се е грижел за децата.“ И тази мисъл я стопляше, защото осъзнаваше, че са останали двамата заедно, както са се заклели.
XIV. Бабите от селото и приказките за отвъдното
Не минало много, и една след друга започнаха да пристигат вестите в селото, че в по-далечни краища имало болести, че някои стари хора не могли да ги преборят. Понякога селските баби (приятелки на Мария) се събираха на пейката пред портата, бърбореха, клюкарстваха, и стигаха до заключението, че „краят на света наближава“. Мария ги слушаше с половин ухо — повечето бяха доста суеверни. Една разказваше за духове, които бродят по пътищата нощем, друга — за лични преживявания, когато била „на косъм“ от оня свят. Мария си мълчеше, но отвътре ѝ кипеше: „Ако знаехте вие какво изплашване беше, когато мислехме, че Смъртта ни дойде на гости…“ Но не искаше да споделя публично случката. Все още ѝ беше твърде пресен и срамен споменът.
Веднъж една от съседките, по-възрастна баба, която ги познаваше отдавна, дойде при Мария и ѝ каза полугласно:
— Знаеш ли, чедо, има една поговорка: „Скърцащото колело най-дълго кара.“ Може пък скърцащата ви врата да е била ваш талисман. Ха-ха-ха.
Мария не разбра веднага. После обаче се усмихна — беше ѝ станало забавно. Наистина, може би вратата, с цялата си досада, все пак им беше помогнала да чуят кога някой влиза. И може би точно защото скърцаше, те разбраха, че неканен гост влиза през нощта. А може би това им спаси живота от истинска опасност? „Звучи суеверно — помисли си тя, — но кой знае, всичко в живота е свързано по някакъв тайнствен начин.“
XV. Заключителна вечерна сцена и равносметка
В една мека есенна вечер Иван и Мария решиха да поседнат отново на пейката пред къщата, тъкмо беше залез, небето се обагри в оранжево и розово, а въздухът бе свеж с лека дъхавина на паднали листа. Съседката (същата, „косата“) мина покрай тях на път за някаква среща с роднини, поздрави ги дружелюбно, помаха — вече между тях имаше мир и топлота. Иван отвърна с усмивка, Мария също махна с ръка.
Портата беше леко открехната, този път не изскърца. Иван се беше погрижил добре за нея. Мария въздъхна:
— Тихо е сега.
— Да, тихо е — съгласи се Иван. — Никакви кошмари, никакво скърцане.
— И все пак сякаш нещо ми липсва — додаде тя с едва доловима усмивка. — Дали не свикнах да я чувам да скрибуца?
— А, недей! — ухили се Иван. — Забрави ли страха от нощта, когато бъркаше съседката със Смъртта?
Тя се разсмя тихичко:
— Да, да, помня го! Е, може би е по-добре без този звук.
Слънцето постепенно се скри зад хоризонта, оранжевото премина в тъмносиньо, а звездите започнаха да мигат. Иван се протегна уморено.
— Нека си пожелаем само едно: да не дойде пак истинската Смърт. Или, като дойде, да ни свари заедно, несплашени.
— Заедно… — повтори Мария и го хвана за ръката. — Нали искахме да е в един ден?
Мълчаха известно време, гледайки как сумракът се сгъстява. После тя прошепна:
— Но дотогава да поживеем още. Да видим внуците, ако дойдат на гости. Да поддържаме ред в двора, да се радваме на кокошките си. И повече да не се плашим от сенки.
Иван само кимна. Понякога думите бяха излишни. Вятърът разлюля леко вратата, но този път не издаде никакъв зловещ звук — по-скоро едва чуто „шшш…“. Мария се усмихна — усещаше, че всичко е наред.
Епилог: Смях, топлина и един нов скърцащ звук
Само седмица по-късно, по някаква странна ирония, пантата на старата вратичка откъм зимника (където съхраняваха бурканите) взе да скърца. Мария го забеляза, когато слезе за картофи. Като чу познатото „иии… кхх…“, тя избухна в смях:
— Иване, Иване, чуваш ли? Я ела да видиш! Нов скрибуц-беда ни се е стоварила!
Иван дойде, чу скърцането, сви рамене:
— Е, ще го оправим и него. Вече знаем рецептата…
Погледнаха се, усмихнаха се и като че ли с поглед си казаха: „Ако тази вратичка започне да скърца от години, пак няма да ни уплаши. Нали животът ни продължава…“
Така двамата заживяха със спомена за една странна нощ, в която уж ги посети Смъртта, но се оказа, че е просто комшийката им, дошла да наточи косата си. И понякога, когато им идваха гости или роднини, те разправяха историята със смях, а съседката ахкаше, че „никога не е мислила, че ще я помислят за толкова страшна“. И когато залезът се спуснеше над червените керемиди, а вятърът поклатеше клоните на ореха в двора, вратата вече не скърцаше така зловещо, а само тихо напомняше, че някога беше нарочена за главен виновник в цяла една безсънна нощ на страх. Но и че точно заради този страх двамата бяха преоткрили собствената си обич и колко им е важно да са заедно.
Никой не можеше да каже със сигурност кога наистина ще се появи Смъртта. Но Иван и Мария решиха да не мислят повече за това. Защото, както беше казала Мария, „Всеки ден е дар, нека го приемем с благодарност и да го изживеем заедно.“ И наистина го изживяваха — понякога с труд и яд, понякога с радост и смях, но винаги с един тих и мил страхопочит към непознатото, което всички в крайна сметка срещаме.
А новата вратичка за зимника, разбира се, и тя щеше да бъде смазана скоро. Важно бе Мария да напомни на Иван поне десет пъти. Със същия онзи тон, с който му напомняше, че ако не се погрижи за скърцането, един ден ще „дойде неканен някой гост“ и пак ще ги свари неподготвени. Но и двамата вече знаеха, че каквото и да стане, ще го посрещнат заедно.