18 години след развода с първия ми мъж, в горещ петъчен следобед на гара Пловдив, докато чаках бързия влак за София, един млад мъж с черна риза, светли джинси и тъмни авиаторски очила се отдели от стълба пред касите, пресече празния перон 3, спря на половин метър от мен и каза с тих, малко колеблив глас: „Извинете, госпожо, бихте ли ме извинили за дързостта – не сте ли вие Маргарита Иванова, родом от с. Чавдар, община Своге?“ Когато бавно кимнах, без да отговоря с думи, той свали очилата си с дясната ръка, прибра ги в горния джоб на ризата си, погледна ме право в очите и аз останах на перона неподвижна – с куфарчето в едната ръка, с билета в другата, с краката, които изведнъж не помнеха как се пристъпва напред.
Беше юли. 28-ми. 16:42 следобед. Гарата в Пловдив беше почти празна – горещината беше изгонила хората в кафенетата на сянка. От пукнатините на бетона излизаше топла въздушна пара. От тонколоната над касите беше току-що приключило обявлението за бързия влак за София – „пристига на перон 3 в 16:54″.
Името ми е Маргарита. На 52 години сега. Учителка по химия в Първа езикова гимназия във Велико Търново от 19 години, главен учител в катедрата от 6 години, носител на национална награда „Учител на годината“ по химия за 2023-та. Не казвам това от гордост. Казвам го, защото в живота си съм научила едно нещо – ако не знаеш коя си в момента, в който непознат произнесе името ти на гара, можеш да изгубиш равновесие.
Бях в Пловдив за конференция на учители по природни науки. Беше приключила в 16:00. Бях си взела сандвич, кутия минерална вода, билет за бързия в 16:54. И тъкмо бях извадила телефона да изпратя на сегашния си мъж Стоян съобщение, че тръгвам, когато младият мъж тръгна към мен.
Преди да продължа – трябва да ви разкажа за първия си брак. За Чавдар. За 1996 година. За момчето, което се казваше Деян.
Деян беше моят съсед в селото. От 4-годишна възраст се познавахме. Майка му и моята майка бяха най-добри приятелки. Татко му – Стефан – беше горски, ловец, по-голям брат на нашия съселянин. Татко ми – Иван – беше тракторист в ТКЗС-то. Двете семейства живееха в две къщи, разделени от една дървена ограда и една стара дюлева дървна, под която ние двамата с Деян израсхме.
На 19 години се оженихме. Аз бях първа година в Софийския университет, специалност химия. Той – на 21 – беше току-що завършил казармата, започваше работа в местната дървопреработваща фирма. Сватбата ни беше в Чавдар. С 84 души от двете села. С танци до 5 сутринта. Със снимки, които майка ми пази и до днес в албум от син кадифе.
Първите 3 години бяха като сън. Аз учех в София и пътувах в петък вечер до Чавдар, в неделя следобед обратно. Той живееше в нашата стара къща, която ни беше дадена като сватбен подарък. Учеше задочно за инженер в Русе. Беше нежен. Беше тих. Беше точно онова, което една жена на 22 години иска от мъж.
А после, на 4-тата година от брака ни, през ноември 2007-та, забременях.
Бременността беше планирана. И двамата я искахме. Майките ни бяха щастливи. Татковците ни – още повече. На 8-ия месец бях у дома в Чавдар, защото в София университетите бяха в почивка, и една сутрин, на 14 май 2008-та, в 6:14 сутринта, водите ми изтекоха в кухнята.
Деян не беше у дома. Беше в София – на изпит в Русенски университет, който се провеждаше изнесено в София. Заминал беше вечерта преди това. Майка ми ме откара в окръжната болница в Своге с колата на свекъра ми. На 11:42 родих момче. 3 200 грама. С тъмна коса. С бял белег на дясното рамо, който беше от тип „по рождение“, не от раждането.
Кръстихме го Стоян – на дядото на Деян.
Деян пристигна в болницата в 18:30. Прегърна ме. Целуна синчето си. И с него двамата заплакахме от щастие.
На 8-ия ден след раждането вече бях у дома. Със Стоянчо. С Деян. С майка ми, която идваше всяка сутрин да помага.
А на 22-ия ден – на 4 юни 2008-та – се случи нещо, което 18 години после не мога да обясня.
Деян взе бебето в количката от 18:00 за разходка до моста на Искъра. Каза „Маргарито, иди си почини, аз ще го поразвее за един час“. Аз бях изтощена. Кърмех на всеки 2 часа, не спях повече от 4 часа на нощ. Прегърнах го. Целунах Стоянчо по челото. Легнах в спалнята.
Събудих се в 20:30. Не от шум. От тишина.
Деян не се беше върнал.
В 21:00 излязох в двора. Тръгнах към моста на Искъра. Беше тъмно. Намерих количката. Беше преобърната. На земята около нея – никой. Нито Деян. Нито Стоянчо.
Викна цялото село. Полицията дойде в 22:30 от Своге. Гората около реката се претърсва до 4 сутринта. Никакви следи. Никакви свидетели. Никаква вест.
На 8-ия ден от изчезването пощата ни донесе писмо. Адресирано до мен. Изписано с почерка на Деян.
В писмото пишеше – „Маргарито. Прости ми. Не съм този, за когото ме мислиш. Никога не съм бил. Стоянчо не е моят син. Аз знам това от деня, в който се роди. Не съм гневен. Не съм отмъстителен. Но не мога да отгледам дете, което не е мое. Затова го вземам и заминавам с него на място, където ти няма да можеш да го намериш. Не ме търси. Не ме съди. Ще се грижа за него по-добре, отколкото ти би могла да си представиш. Простиш или не – вече няма значение. Деян.“
Аз не разбрах. Стоянчо беше моят син. С него бях бременна 9 месеца. Не съм била с никой друг мъж от 19-годишна възраст – с Деян и само с Деян. Не разбирах какво пише в писмото.
Полицията търси Деян 3 години. Намериха го веднъж – през 2009-та, в Гърция, в село край Кавала. Имаше младо момче с него на 1 година и 4 месеца. Тъмна коса. Бял белег на дясното рамо. Документи – фалшиви, на име „Деян Маринов“ и син „Стоян Маринов“. Преди гръцката полиция да успее да го задържи – изчезна отново. На следващия ден.
От тогава – 17 години и 4 месеца тишина.
Аз не се самоубих. Не пих. Не полудех. Това искам да го кажа. Имах майка ми, която не ме оставяше сама нито един ден. Имах сестра ми Виолета, която заряза работата си в Бургас и дойде да живее със мен в София за 2 години. Имах една психоложка – д-р Райна Стайкова, която видях 4 пъти в седмицата за първите 6 месеца, после 2 пъти, после 1.
Дипломирах се с отличие през 2010-та. Започнах работа в Първа езикова гимназия във Велико Търново през 2011-та. Преместих се там – на 3 часа път от Чавдар, защото в Чавдар не можех да остана и една нощ повече.
Развода с Деян – задочно – получих през 2010-та. Без негов подпис. Чрез съда, защото беше „изоставил семейството“. На една изостанала жена на 24 години с празна детска стая в София.
В 2014-та срещнах Стоян. Сегашния си съпруг. Архитект. Вдовец с две деца на 6 и 8 години тогава. Бавно. Спокойно. Без бързане. През 2016-та се оженихме. Децата му ме приеха. Постепенно станах тяхната „мама Маргарита“. Сега те са на 18 и 20 години, обичам ги като свои.
Не разказах на тях историята с Деян и Стоянчо. Не съм разказала и на Стоян всички подробности. Той знае, че имам „първи брак, който е приключил трагично“. Толкова. Повече не пита.
Никога не съм казала „мъртъв е“. Защото не вярвам, че е мъртъв. Защото някъде, някъде на тази земя, синът ми Стоян Деянов, роден на 14 май 2008, имаше тъмна коса и бял белег на дясното рамо.
А сега, на гара Пловдив, на 28 юли 2026 година, в 16:42 следобед, един млад мъж с тъмни очила беше произнесъл моето моминско име и моето село.
Когато свали очилата си, аз не видях първо очите му. Видях лицето му. И го разпознах. Не от него. От Деян. От снимките, които майка ми имаше в албума от син кадифе. Деян на 17 години, в горския лагер в Своге. Същото лице. Същите очи. Същата линия на челюстта.
Но не Деян. Беше прекалено млад. Беше на около 18, най-много 19 години.
Моят син. Стоян. На 18 години.
Той ме гледаше. Бавно. С очи, които не плачеха, но и не бяха спокойни. С ръце, които бавно се отпуснаха покрай тялото му, защото беше държал очилата си в дясната ръка и беше забравил какво да прави с тях.
– Госпожо Маргарита – каза тихо. – Аз не знам откъде да започна. Имам 2 часа път до София с автобуса си. Имам в раницата си папка с документи. Имам в телефона си 47 снимки. И имам едно последно нещо да ви предам – писмо, което татко ми написа за вас преди три месеца, преди да почине.
Той бръкна в раницата си. Извади един бял плик. Подаде ми го.
– Татко ми разказа всичко, преди да умре – каза тихо. – Всичко. Защо ме отвлече. Защо мислеше, че не съм негов син. И защо в последния си месец откри, че е сгрешил. Че съм негов. И че от 17 години живях далеч от единствената жена, която истински ме обичаше.
Той си пое дъх.
– Госпожо. Аз се казвам Стоян. Стоян Деянов. На 18 години съм. Завърших гимназия в Атина преди два месеца. От три месеца съм сирак. И ви търся от март. Имам само едно нещо да ви питам, преди да решите дали ще ме изслушате до края.
Той пое дълбоко.
– Простихте ли му? И простяте ли на мен, че идвам толкова късно?
Аз стоях с плика в дясната си ръка. С куфарчето в лявата. С билета за бързия в 16:54, който след 12 минути щеше да тръгне без мен от перон 3.
Не казах нищо.
Бавно сложих куфарчето на бетонния под. Сложих и билета върху него. Сложих и плика. И за първи път от 18 години, на гара Пловдив, във вторник в 16:42 следобед, направих нещо, което си бях обещала да не правя пред никого, докато съм жива.
Направих две крачки напред. Сложих и двете си ръце на лицето на моя син. Гледах го в очите. И почувствах с върха на палеца си – на дясната скула, до ухото му – малък белег, който познавах. От падане в кухнята в Чавдар, на 17 май 2008-та, на 3-тия ден от живота му.
Стоянчо. Беше Стоянчо.
Стоях с двете си ръце на лицето на момчето пред мен.
Бетонът на перона беше горещ под краката ми. Тонколоната мълчеше. Горещият въздух от пукнатините на пода спираше и започваше пак. Всичко около нас беше тихо с онази особена гарова тишина, когато влакът е отишъл и следващият не е дошъл.
Той не помръдна. Не се отдръпна. Само ме гледаше — с очите на Деян, с лицето на Деян, само по-меко, по-младо, без онова затворено нещо, дето го беше в Деян.
Белегът беше там. Под върха на палеца ми. Малък, полуовален, точно до ухото, там, където тридневното бебе беше паднало от пелените на масата в кухнята в Чавдар. Аз бях вдигнала Стоянчо с ужас, а майка ми беше стояла зад мен и казала — „Нищо, Маргарито, само кожата. Ще остане белег, ама ще расте с него.“
Остана. Расте с него.
— Стоянчо — казах тихо. На неговия детски вик от кухнята. На думата, дето я носех 18 години в гърдите, без да я произнасям.
Той затвори очи. За секунда. После ги отвори.
— Не ме е виквал така никой — каза тихо. — От никога.
Аз свалих ръцете от лицето му. Взех куфарчето. Взех плика.
— Хайде — казах. — Намери ни маса.
Кафенето на гарата се казваше „Перон 1″ — нищо не ни звъни, само чайни чаши с пластмасови лъжички. Седнахме в ъгъла. Стоян — срещу мен, с раницата до стола. Поръча два студени чая с лед, без да пита.
Извади папката от раницата.
Папката беше синя. Ламинирана. Наредена така, дето личеше, че е правена с ред — не бързо, не нервно, а от мъж, свикнал да наревдва документи.
— Деян е починал на 14 март тази година — каза Стоян. — Инфаркт. В апартамент в Атина, кв. „Кипсели“. Беше сам. Аз бях в сутерена под нас с приятел. Чух падането.
Гледах го.
— Вие живеехте заедно?
— От когато се помня. Само двамата. Той работеше в строителство. Аз учех в гръцко училище, после в частна гимназия с помощта на стипендия. — Пауза. — Беше добър баща. Трябва да го кажа. Беше тежък понякога, затворен, мрачен. Но никога не е вдигал ръка. Никога не ме е оставял без нищо.
— Знам.
— Откъде знаеш?
— Защото те познавах и него. — Погледнах масата. — Той не беше лош мъж, Стояне. Беше объркан мъж. Голяма разлика.
Момчето пред мен ме гледаше с онзи поглед на осемнадесетгодишен, дето ги чувства повече, отколкото може да обясни.
— Той ми е казвал същото за теб — каза тихо.
Папката беше наредена в три части.
Първата — документи за самоличност. Гръцка лична карта на Стоян Деянов Маринов, роден 14 май 2008 в Атина. Деян беше ги регистрирал там — с фалшиви документи за раждане, по-късно легализирани по начин, дето гръцката бюрокрация понякога позволявала в началото на 2000-те. Адвокатът му, обясни Стоян, беше грък с български произход. Хитро наредено, трудно оспоримо — но не невъзможно, ако има България и ако има молба за изменение на регистрация.
Втората — медицински документи. Кръвна група. Стоян — А+. Деян — А+. Маргарита — A+. Нищо конкретно оттам. Но в края на втората секция имаше нещо друго — ДНК тест. Направен в лаборатория в Атина преди два месеца. На Стоян — и на биологичен материал, взет постмортем, доброволно, от тялото на Деян преди кремацията.
Резултатът — 99.96% биологично бащинство.
— Татко го е поискал сам — каза Стоян. — Ден преди да умре. Лежеше в болницата след първия лек инфаркт, дето го изпратиха вкъщи с таблетки. Позвъни на доктора, поиска ДНК тест — казал, че иска да знае преди да умре. Резултатът дойде след шест дни. Той вече не беше жив, за да го прочете.
Погледнах листа.
— Откъде идва съмнението? — попитах тихо. — Защо той е смятал, че не е негов?
Стоян погледна масата.
— Разказа ми. Малко преди болницата. Казал ти е в писмото повече, но ти казвам и аз — защото трябва да го чуеш от мен, не само от хартия. — Пауза. — Имало мъж в Чавдар. Кой точно — не ми е казал. Само „мъж от селото“. Дошъл при него в февруари 2008, два месеца преди да се родя аз. Донесъл снимки. Две снимки. На теб с някакъв мъж. Казал — „Деяне, знаеш ли с кого ходи жена ти?“
— Снимки — повторих тихо.
— Татко ми каза, че снимките са изглеждали убедително. Прегръдка. Близост. Само дето той никога не те е попитал. Никога. Взел е снимките, наел е — смятал е, че е наел. Мислил е 17 години нещо, дето не е истина. И в болницата, когато лежал и мислел, единственото нещо, дето искал, е да разбере.
Аз мълчах.
— Ти знаеш ли кои снимки? — попита тихо.
— Не — казах.
— Татко смяташе, че знаеш от кого.
Погледнах го.
— Не знам. Но знам нещо друго — не съм изневерявала на баща ти никога. Нито веднъж.
— Знам — каза той. — Татко знаеше в края. Ето затова ДНК тестът. Ето затова писмото.
Отворих плика след вечерта — не на гарата, а вкъщи, в Търново, в моя кабинет, след като Стоян беше спал в хотел в центъра и бяхме се договорили да се видим утре.
Не можех да го чета пред него. Не защото се срамувах — а защото знаех, че ще ми трябва тишина.
Писмото беше на три листа. Почерк на Деян — острите, малко наклонени надясно букви, дето ги познавах от бележките, дето ми оставяше на хладилника в Чавдар. „Тръгвам за дърва. Ела до горската постройка в 6.“ „Маргарите, сготвих боб. Не гори печката прекалено много.“
Същите букви. Само по-бавни. По-наредени. На мъж, дето пишел финално и знаел.
„Маргарито. Пиша ти от болнично легло в Атина. Лекарите казват, че е преходно. Аз знам, че не е. Тялото усеща неща, дето лекарите ги оставят за по-после.
Няма да пиша много. Имам само едно нещо да ти кажа — сгреших. Не общо. Конкретно. Изцяло. Взех сина ти въз основа на снимки, дето ги показа Мирчо Янков. Помниш ли Мирчо от Своге? Брат на Минчо Янков, горски. Ние с него се бяхме скарали за едно парче земя между нашите баща. Той намери начин да ме удари. Аз му позволих, защото бях млад и глупав и горд.
Снимките бяха фалшиви. Разбрах го 4 години по-късно, когато срещнах в Гърция едно момче, дето работеше с фото-ателие в Солун и ми каза как се правят такива снимки — с монтаж, с хартия, с мрак и с мъж, дето не вярва на жена си. Казах си — „ще ти напиша“. Не написах. Защото се страхувах. Не от теб — от себе си. От онова, дето трябваше да кажа.
Сега го казвам. Прости ми. Не за себе си — за Стоян. Той не е виновен за нищо. Той е твой. Беше ми твой 18 години — аз само го пазех на грешното място.
Нямаш задължение да го приемеш. Нямаш задължение да простиш. Пращам го да те намери, защото е единственото нещо, дето мога да дам обратно. Него — и тази истина. Деян.“
Обадих се на Стоян — сегашния ми Стоян, мъжа ми — в 23:30.
Беше буден. Не ме питаше за конференцията — беше разбрал от гласа ми при краткото съобщение, дето го бях пратила от гарата, че нещо се е случило. Бе изчаквал.
— Стояне — казах. — Трябва да ти кажа нещо. Цялото нещо. Не кратко. Всичко.
— Готов съм — каза той.
Говорихме час и четиридесет минути. Той не ме прекъсна нито веднъж. Когато свърших — тишина.
— Стоян е у тях в хотела? — попита накрая.
— Да.
— Утре сутринта кога се виждате?
— В 10:00.
— Искаш ли да дойда?
Погледнах тавана.
— Не утре — казах. — Дай ни ден. Само ние двамата. После искам.
— Разбирам.
— Стояне.
— Тук съм.
— Ти нямаше задължение да бъдеш такъв мъж — казах.
— Ти нямаше задължение да бъдеш такава жена — отговори той. — Но и двамата сме такива. Затова сме заедно.
Затворих телефона. Седях в тишината на кабинета.
На следващата сутрин се срещнах с момчето в кафене в центъра на Търново. Малко заведение над реката с тераса, дето гледаше Царевец — исках го да види нещо хубаво, не просто маса на гара.
Дойде точно в 10:00. С раницата. С черната риза. Без очилата — беше ги оставил в хотела.
Поседнахме. Гледахме Царевец.
— Как е Атина? — попитах.
— Голяма — каза. — И шумна. Аз обичам тихите места. Не знам откъде ми е, татко не обичаше тихите места.
— Аз ги обичам — казах тихо. — Дето ти е от мен.
Той ме погледна.
— В гимназията — каза след малко — имахме учителка по химия. Стара жена, на 70 години, гъркиня. Много строга. Само дето когато обясняваше нещо — обясняваше така, дето всички разбирахме. — Пауза. — Татко ми е казал, че ти си учителка по химия.
— Да.
— Добра ли си?
Усмихнах се. Малко. Не за ефект.
— Казват, че съм добра — казах.
— Националната награда — каза той. — Намерих те по нея. Ти живееш в Търново от 2011-та. Дотам ми отне две седмици. Пловдив ми взе още 6 седмици — трябваше да намеря адреса на конференцията. — Пауза. — Исках да те срещна на неутрално място. Не при теб вкъщи. Не в Търново. Някъде, дето и двамата сме минаващи.
— Умно — казах.
— Татко ме е научил — когато искаш да кажеш важно нещо на човек, не влизай в неговия дом, защото той ще се чувства нападнат. Срещни го на средата.
Помислих за Деян — за двадесет и двегодишния Деян под дюлевата дървна, дето ми обяснявал с търпение как се чисти пушка. После за Деян на 41 — в болничното легло в Атина, пишещ писмото с острите наклонени букви.
— Стояне — казах. — Имам въпрос, дето не знам дали имам право да питам.
— Питай.
— Искаш ли да останеш в България?
Той гледаше Царевец.
— В Атина нямам нищо — каза тихо. — Апартамента на татко е под наем. Наемателят иска го обратно. Нямам работа. Нямам семейство там. Имам двама приятели и едно куче, дето е при съседката временно. — Погледна ме. — Не дойдох да питам дали мога да остана. Дойдох само да те намеря. Останалото — не знам.
— Аз и Стоян — казах. — Имаме квартира в Търново. Малка, на улицата зад „Арбанаси“. Беше наша преди да се оженим. Дава се под наем. Сега е свободна.
Той ме погледна.
— Госпожо Маргарита—
— Маргарита — казах. — Само Маргарита. Не знам как да те помоля да ме викаш друго. Не искам да бързаме. Само те казвам — квартирата е свободна.
Той кимна. Бавно.
— И кучето? — попита тихо.
— И кучето.
Той гледаше масата. После вдигна очи.
— Мога ли да те питам нещо?
— Питай.
— Беше ли много тежко? — каза тихо. — Осемнадесетте години.
Погледнах Царевец. Крепостта стоеше там, старата, с белия вар, с онзи вид на нещо, дето е преживяло всичко и не обяснява как.
— Беше тежко — казах. — Само дето не ме счупи. Хората смятат, че тежките неща чупят. Понякога само те огъват. После се изправяш обратно.
— Татко ти ли е казвал?
— Никой не ми е казвал. Сама разбрах.
Той кимна.
После взе чашата си. Пи. Сложи я обратно.
— Маргарита — каза. За първи път без „госпожо“. Само „Маргарита“ — просто, равно, без театър.
— Да.
— Аз исках да ти кажа едно нещо, дето не го казах на гарата. — Пауза. — Татко в последния месец говореше за теб всеки ден. Не с обвинения, не с тъга. Просто разказваше. Как правеше боб с чобан кюфте. Как имаше навик да чете на верандата и да се смее на нещо в книгата, без да обяснява на кого се смее. Как веднъж изгуби ключа от Чавдар и търсеше час, и накрая се оказа в джоба на неговото яке. — Той гледаше масата. — Говореше за теб като за жив човек. Не като за минало.
Не казах нищо.
— Исках да го знаеш — каза.
Погледнах ръцете на момчето на масата. Ръцете на Деян — широки, с права линия на пръстите. Само по-нежни. По-непоносени.
— Знам — казах.
После взех телефона. Обадих се на Стоян.
— Стояне. Свободна ли е квартирата на Арбанаси?
— Свободна е.
— Ще я трябваме.
Пауза.
— Кога?
— Скоро. Ще ти кажа.
— Добре — каза. — Стефке дойде ли?
Погледнах момчето срещу мен — синът ми, роден 14 май 2008, с тъмна коса и белег на дясната скула, на 18 години, пил студен чай в Търново и гледал Царевец за първи път в живота си.
— Дойде — казах тихо. — Дойде, Стояне.
Квартирата на Арбанаси я наредихме за три дни.
Стоян — сегашният — дойде с кола на третия ден. Вдигна кутиите. Постави рафтовете. Не задаваше излишни въпроси. Когато двамата Стоянови — старият и младият — наредиха заедно кухненската маса, аз стоях на вратата и гледах.
Мъжете в живота ми. Единият — дето ме беше избрал. Другият — дето бях го родила.
Двата Стояновци — с широки ръце и с навик да наредят масата, преди да седнат на нея.
Кучето пристигна с автобус от Атина. Малко рижо куче без порода, с умни очи и навик да спи на краката на момчето. Свикна с Търново за два дни.
На петия ден Стоян — младият — се записа в Университета в Търново за есенния семестър. Строителство. Без да пита, без да се налага — просто дойде и каза „имам документи, ако ми помогнеш с преводите.“
Помогнах.
Мирчо Янков.
Помнех го. Брат на Минчо Янков, горски. Ние с тях не сме имали кавга — тя беше между бащите за земята. Само дето Мирчо очевидно е смятал, че кавгата е и моя.
Намерих го за три часа — в Своге, на 63 години сега, пенсионер. Не за да го съдя. Не за да поискам нещо. Само едно нещо исках.
Адвоката на Стоян препоръча — „не ходи сама“.
Не го послушах.
Отидох в петък сутринта. С колата. Паркирах пред входа на блока му. Позвъних. Той отвори.
Видях как позна лицето ми. Видях как ръката му за секунда стисна дръжката на вратата по-силно.
— Маргарита — каза тихо.
— Да — казах. — Имаш минута да ме изслушаш.
Той кимна. Отдели се от вратата.
— Деян Деянов е починал — казах. — Синът ми е в Търново. ДНК тестът е готов. Тестото в Атина е готов. Адвокатът е готов. — Погледнах го. — Нямам нужда от нищо от теб. Само исках да дойда лично да ти кажа, че снимките, дето ги показа преди 18 години на Деян — не свършиха работата. Само закъсняха нещата с осемнадесет години.
Той мълчеше.
— Стоян Деянов е жив, здрав и учи в Търново — казах. — Това е всичко.
Обърнах се. Тръгнах.
Не чаках отговор. Не ми трябваше.
На 14 май — рожденият ден на Стоян — наредихме маса в квартирата на Арбанаси. Само ние четиримата — аз, сегашният Стоян, двете деца на Стоян, вече пораснали, вече наши.
Стоян — младият — беше направил торта сам. Не добра торта — малко сбъркана, с твърде много крем и малко изгорял ръб. Само дето беше я направил, защото беше намерил рецептата по телефона и беше решил сам.
Кучето спеше под масата.
— Стоянчо — казах му тихо, когато останахме за минута сами в кухнята.
— Да?
— Честит рожден ден.
Той ме гледа. После кимна.
— Благодаря — каза тихо.
После добави нещо, дето не очаквах.
— Маргарита. Мога ли да те питам нещо?
— Питай.
— Мога ли да те викам мамо? — каза той. — Не веднага. Не сега. Просто — ако дойде момент, в който ми дойде естествено. Мога ли?
Аз гледах торта с изгорелия ръб на масата.
— Можеш — казах.
Той кимна. Взе чиниите. Излезе в стаята.
Аз стоях още секунда в кухнята. Само секунда.
После взех тортата и излязох при тях.