– Хайде всеки да си плаща това, което яде. Омръзна ми да плащам за твоите йогурти – внезапно каза любимият ми, и аз ОСТАНАХ БЕЗ ДУМИ.
Катя вадеше от торбата последните покупки — гръцки йогурт с мед, авокадо, чери домати и пресен босилек. Ръцете ѝ застинаха във въздуха, държейки стъклена купичка с кремообразно изкушение. Думите на Димитър прозвучаха като гръм от ясно небе, разкъсвайки тишината на уютната им кухня. Тя се обърна бавно, погледът ѝ се стрелна към него, търсейки някаква шега, някакъв намек за усмивка в очите му. Но Димитър стоеше наблизо, облегнат на вратата на хладилника, и наблюдаваше движенията ѝ с някакво странно, почти студено изражение. Устните му бяха стиснати в тънка линия, а веждите леко сключени.
– Моля? – успя да изрече Катя, гласът ѝ едва чуваем, като шепот. Сърцето ѝ заблъска лудо в гърдите, сякаш се опитваше да избяга от тялото ѝ. Въздухът в стаята стана тежък, задушаващ.
– Чу ме добре – отвърна той, тонът му равен, лишен от всякаква емоция. – Отсега нататък всеки си плаща своите разходи за храна. Не може аз да работя, за да финансирам твоите екзотични вкусове.
Катя усети как кръвта се отдръпва от лицето ѝ. Екзотични вкусове? Гръцки йогурт? Авокадо? Това бяха обичайни продукти, които купуваха заедно. Тя самата работеше, и то усилено, като графичен дизайнер на свободна практика. Приходите ѝ не бяха фиксирани, но бяха достатъчни, за да покрива своята част от наема и сметките, а дори и да допринася за общите разходи. Винаги бяха делили всичко поравно, или поне така си мислеше тя.
– Пак авокадо? – попита той, опитвайки се да звучи безгрижно, но в гласа му се прокрадваше нотка на раздразнение, която Катя сега улови. – Колко струва едно?
– Около три лева – отвърна Катя, без да вдига очи, опитвайки се да овладее треперенето в ръцете си. – Защо?
– Просто питам, от любопитство.
Това беше третият път за седмицата, в който той се интересуваше от цените на храната. Първо бяха доматите, после някаква специална паста, която Катя харесваше. Тогава тя реши, че Димитър просто иска да се ориентира по-добре в семейния бюджет. Бяха заживели заедно едва преди два месеца и много битови неща все още подлежаха на уточнение. Тя се опитваше да бъде разбираща, да му даде време да свикне с промените. Но сега, след тези думи, всичко придоби нов, зловещ смисъл.
– Димчо, кой от нас ще ходи до магазина утре? – попита тя, затваряйки хладилника, опитвайки се да върне разговора към нормалния му ход, да разсее напрежението, което се беше натрупало като гръмотевична буря над главите им.
– Не знам. Ще видим – отвърна той с повдигнати рамене и се отправи към хола, без да я погледне, без да даде обяснение.
Катя се усмихна, гледайки го в гръб. Усмивката ѝ беше фалшива, болезнена. Толкова беше щастлива! Най-сетне живееха заедно като истинско семейство. Сватбата беше планирана за догодина, но формалностите нямаха значение. Важното беше, че се обичат и градят съвместен живот. Или поне така си мислеше допреди минути. Сега тази илюзия се разпадна на хиляди малки парченца, разпилени по пода на кухнята, точно като счупена стъклена купичка.
На следващия ден Димитър отново се поинтересува от храната.
– Кате, кой изяде доматите? – попита той, надничайки в хладилника, тонът му отново беше изпълнен с онази странна, едва доловима нотка на упрек.
– Аз правих салата вчера. Защо?
– Нищо особено. Просто ми е интересно кой какво яде.
Катя се намръщи. В тона му имаше нещо странно, нещо, което я караше да се чувства неудобно, сякаш беше подложена на разпит. Реши да не го засяга, да не раздухва искрата, която можеше да прерасне в пожар.
– Димчо, всичко наред ли е? Може би си притеснен от работа? – попита тя, опитвайки се да прозвучи загрижено, но в същото време да го подтикне да разкрие какво го мъчи.
Той се обърна рязко. – Защо? Изглеждам ли притеснен? – очите му бяха студени, а челюстта му се стегна. – Просто мисля, че е редно всеки да си носи отговорността. Това е зряло поведение.
Думите му я пронизаха като остри ками. Зряло поведение? Нима досега не се е държала зряло? Нима общите им разходи не бяха израз на общия им живот, на доверието, на любовта? Катя усети как гняв започва да се надига в нея, но го потисна. Не искаше да се кара. Не искаше да разруши това, което имаха.
Вечерта, докато вечеряха в мълчание, Катя не можеше да спре да мисли за думите му. Беше ли това просто временно затруднение, или нещо по-дълбоко? Димитър работеше като финансов анализатор в голяма компания. Винаги беше изглеждал стабилен, дори проспериращ. Никога не се беше оплаквал от пари. Напротив, често я изненадваше с подаръци, с пътувания. Какво се беше променило?
На следващия ден Катя имаше среща с най-добрата си приятелка Лили. Лили беше пълна противоположност на Катя – екстровертна, шумна, винаги готова да даде съвет, дори когато не ѝ го искат. Работеше като мениджър продажби в голяма IT фирма и винаги беше в крак с последните клюки.
– И така, какво става, Кате? Изглеждаш като призрак – каза Лили, докато се настаняваха в любимото си кафене. – Димитър пак ли те е ядосал?
Катя въздъхна и започна да разказва, започвайки от йогурта и стигайки до днешния разговор за доматите. Лили я слушаше внимателно, отпивайки от своето лате.
– Чакай малко – прекъсна я Лили, когато Катя приключи. – Той ти е казал, че всеки трябва да си плаща храната? След два месеца съвместен живот? И преди сватбата? Това е… странно, Кате. Много странно.
– Знам, Лили. И аз така мисля. Но той е толкова променен. Сякаш е друг човек.
– Нещо се е случило. Сигурна съм. Димитър не е такъв. Той винаги е бил щедър, дори малко разточителен. Спомняш ли си как ти купи онзи скъп часовник за рождения ден, още когато едва се познавахте?
Катя кимна. Спомняше си. Спомняше си и колко щастлива беше тогава.
– Може би има финансови проблеми? – предположи Лили. – Чух, че в неговата компания имало някакви съкращения. Или пък някакви преструктурирания.
– Той не ми е казвал нищо – прошепна Катя. – Но това би обяснило много неща.
– Е, трябва да говориш с него. Открито. Не може така да живеете, сякаш сте съквартиранти, които си делят наема. Това е връзка, Кате.
Катя се прибра вкъщи с тежко сърце. Думите на Лили отекваха в главата ѝ. Трябваше да говори с Димитър. Но как? Той беше станал толкова затворен, толкова недостъпен.
Вечерта, докато Димитър гледаше новините, Катя седна до него на дивана.
– Димчо – започна тя тихо. – Трябва да поговорим.
Той не откъсна поглед от телевизора. – За какво?
– За нас. За промените. За парите.
Той въздъхна тежко, сякаш разговорът беше най-досадното нещо на света. Изключи телевизора и се обърна към нея.
– Какво има?
– Ти си променен. От няколко дни си друг. Притеснен си, затворен. И тези приказки за парите… Нараняваш ме, Димчо. Чувствам се като бреме.
Димитър я погледна с леденостуден поглед. – Никой не е казал, че си бреме. Просто искам да си по-отговорна. Икономическата ситуация е сложна. Трябва да сме по-разумни.
– Но ние винаги сме били разумни! Винаги сме делили всичко! Какво се е случило? Имаш ли проблеми в работата?
Той се поколеба за момент, погледът му се отклони. – Не, всичко е наред. Просто… просто трябва да сме по-внимателни.
Катя усети, че той лъже. Усети го в трепването на окото му, в прекалено небрежния му тон.
– Димчо, моля те. Кажи ми истината. Каквото и да е, можем да се справим заедно.
Той се изправи рязко. – Няма какво да се справяме! Няма никакъв проблем! Просто си прекалено чувствителна!
Гласът му беше по-висок, отколкото трябваше. Катя се сви. За първи път го виждаше толкова раздразнен, толкова агресивен.
– Аз… аз просто искам да знам какво става – прошепна тя, очите ѝ се насълзиха.
– Нищо не става! – извика той. – Просто спри да ядеш толкова много йогурт и авокадо, и всичко ще е наред!
С тези думи той се обърна и влезе в спалнята, затръшвайки вратата след себе си. Катя остана сама в хола, сълзите потекоха по лицето ѝ. Йогуртът. Отново йогуртът. Беше ли това наистина причината, или само повод за нещо много по-голямо и зловещо?
Глава 2: Сянката на миналото
След тази вечер атмосферата в апартамента стана нетърпима. Всекидневните разговори се сведоха до минимум, изпълнени с неловко мълчание и напрежение, което можеше да се реже с нож. Димитър продължаваше да следи всяка покупка, всеки разход. Започна да води бележки, да изчислява, да изисква касови бележки. Катя се чувстваше като под лупа, като подсъдима, която трябва да доказва невинността си за всяка изядена ябълка.
Една сутрин, докато Катя си правеше кафе, Димитър се появи в кухнята с лист хартия в ръка.
– Това е сметката за последните две седмици – каза той, без дори да я погледне. – Твоята част е 127 лева и 50 стотинки.
Катя погледна листа. Беше изписан с дребен, прецизен почерк, всяка позиция внимателно отбелязана. Йогурт, авокадо, дори солта и пипера бяха разделени.
– Това е абсурдно, Димчо! – възкликна тя, неспособна повече да сдържа гнева си. – Ние сме двойка! Ще се женим! Как може да делим солта и пипера?
– Бизнес е бизнес, Катя – отвърна той хладно. – Особено в тези времена. Трябва да сме практични.
– Практични? Това е унизително!
– Можеш да го приемеш, както искаш. Но това са фактите.
Катя грабна чантата си и излезе от апартамента, без да каже нито дума повече. Имаше нужда от въздух, от разстояние. Отиде направо при Лили.
– Той води сметки за солта, Лили! За солта! – почти изкрещя Катя, докато се свличаше на дивана в хола на приятелката си.
Лили я прегърна. – Успокой се, Кате. Това е извън всякакви граници. Нещо наистина го мъчи.
– Но какво? Той не казва нищо! Само ме обвинява, че съм разточителна!
– Трябва да разберем какво се случва. Това не е Димитър, когото познаваме.
Лили, със своя практичен ум, реши да действа. Тя имаше познати навсякъде. Започна да разпитва дискретно за Димитър и неговата компания. След няколко дни се обади на Катя.
– Кате, имам нещо. Не е много, но може да е началото.
– Казвай! – нетърпеливо каза Катя.
– В компанията на Димитър наистина има проблеми. Не съкращения, но… големи загуби. Един от проектите, в които е участвал, се е провалил катастрофално. Става въпрос за милиони.
Катя ахна. – Милиони? Но той е само финансов анализатор. Какво общо има той с това?
– Не знам подробности. Но се говори, че е бил пряко замесен. И че може да има последствия за него. Нещо като… лична отговорност.
Сърцето на Катя се сви. Лична отговорност за милиони? Това обясняваше всичко – паниката, стиснатостта, промяната в поведението му. Но защо не ѝ беше казал? Защо я беше оставил да страда и да се чувства виновна?
Вечерта, когато Димитър се прибра, Катя реши да го конфронтира.
– Димчо, знам. Знам за проблемите в работата ти. Знам за проваления проект.
Той замръзна на място. Лицето му пребледня. – Откъде знаеш?
– Това няма значение. Важното е, че знам. Защо не ми каза? Защо ме остави да си мисля, че аз съм виновна за всичко?
Той се отпусна на стола, сякаш цялата сила го беше напуснала. – Не исках да те тревожа. Не исках да те въвличам.
– Въвличаш ме, Димчо! Ние сме заедно! Ще се женим! Как може да криеш такова нещо от мен?
– Беше… беше много сложно. Проектът беше свързан с инвестиции в чужбина. Един фонд, в който бяхме вложили много пари, се оказа пирамида. Всичко изчезна. Аз бях един от основните анализатори, които препоръчаха инвестицията. Сега компанията иска да ме държи отговорен.
– Отговорен за какво?
– За загубите. Може да ме съдят. Може да загубя всичко.
Катя го погледна. За първи път виждаше страх в очите му. Искрен, неподправен страх.
– Колко… колко е голяма сумата? – попита тя тихо.
– Повече, отколкото можеш да си представиш. Повече, отколкото някога ще мога да изплатя.
Мълчание изпълни стаята. Всичките им мечти, всичките им планове за бъдещето, за сватбата, за семейството – всичко се срина пред очите ѝ.
– Какво ще правим? – прошепна Катя.
Димитър поклати глава. – Не знам. Не знам.
В този момент на вратата се почука. Беше Лили. Тя беше дошла да провери как е Катя. Видя напрежението във въздуха, видя пребледнелите лица.
– Какво става? – попита тя.
Катя ѝ разказа всичко. Лили изслуша внимателно, след това се обърна към Димитър.
– Значи така. Затова си станал такъв. Добре, сега поне знаем. Но това не е решение, Димчо. Трябва да се борите.
– Как? Срещу кого? – попита Димитър, гласът му беше изпълнен с отчаяние.
– Срещу тези, които са те въвлекли в това. Срещу тези, които са те подвели. Трябва да намерим доказателства.
Лили, със своята енергия и решителност, започна да задава въпроси. Тя знаеше, че в такива ситуации винаги има нещо скрито, нещо, което не се вижда на пръв поглед.
– Кой друг е бил замесен в този проект? Кой е бил твоят пряк ръководител?
Димитър започна да разказва, бавно, колебливо. За шефа си, един властен мъж на име Борис, който винаги е бил безскрупулен. За други колеги, които също са били част от екипа.
– Трябва да говориш с тях – каза Лили. – Може би някой знае нещо. Може би някой има информация, която може да ти помогне.
Катя погледна Димитър. За първи път от дни видя искрица надежда в очите му. Може би не всичко беше загубено. Може би имаше изход.
Глава 3: Разплитане на мрежата
На следващия ден Димитър отиде на работа с тежко сърце, но и с новооткрита решителност. Думите на Катя и Лили му дадоха малко сила. Той трябваше да се бори, не само за себе си, но и за Катя, за бъдещето им.
Първата му спирка беше кабинетът на Борис, неговия пряк ръководител. Борис беше едър мъж с прошарена коса и пронизващ поглед. Винаги изглеждаше спокоен, дори когато около него цареше хаос. Той беше човекът, който го беше назначил, и човекът, който го беше въвлякъл в този злополучен проект.
– Борисе, трябва да поговорим за проекта с фонда – каза Димитър, опитвайки се да запази спокоен тон.
Борис вдигна поглед от документите си. – Какво има, Димитър? Не мисля, че има какво повече да обсъждаме. Случаят е затворен.
– Не е затворен за мен. Компанията ме държи отговорен.
Борис се засмя студено. – Е, това е част от работата, нали? Поемаш рискове, поемаш и последствията.
– Ти ме убеди да вложа толкова много време и усилия в това. Ти ми даде всички данни.
– Аз ти дадох данни. Решението беше твое. Ти си анализаторът.
Димитър стисна юмруци. Знаеше, че Борис го лъже. Имаше нещо скрито, усещаше го.
– Искам да видя всички документи по проекта – каза Димитър. – Всички имейли, всички доклади.
Борис го погледна с ледена усмивка. – Не мисля, че това е възможно. Документите са класифицирани.
– Имам право да ги видя! Аз съм пряко замесен!
– Не и без разрешение от висшето ръководство. А те не са склонни да дават такова разрешение. Особено след като си под подозрение.
Димитър излезе от кабинета на Борис, изпълнен с гняв и отчаяние. Борис го блокираше. Но защо? Какво криеше?
Следващата му стъпка беше да се свърже с другите колеги, които бяха работили по проекта. Първо се обади на Ана, млада и амбициозна анализаторка, която беше в екипа му. Тя беше по-открита от Борис.
– Димитър, знам, че си в беда – каза Ана по телефона. – Всички знаят.
– Ана, трябва да ми помогнеш. Борис не ми дава достъп до документите.
– Разбирам. Той е много предпазлив. Но и аз имам някои съмнения.
– Какви съмнения?
– Някои от данните, които ни бяха предоставени за фонда, изглеждаха… прекалено добри. Помня, че тогава ти повдигна въпрос за това, но Борис те увери, че всичко е наред.
– Точно така! Аз имах подозрения!
– Аз също. Но той беше много убедителен. Имаше някакви допълнителни доклади, които той ни показа, но не ни даде копия. Каза, че са конфиденциални.
– Допълнителни доклади? Какви доклади?
– Не знам. Но си спомням, че бяха много детайлни. И изглеждаха много професионално.
Димитър усети как сърцето му заблъска. Допълнителни доклади, които само Борис е виждал. Това беше ключът.
– Ана, можеш ли да си спомниш нещо повече за тези доклади? Откъде са дошли? Какво пишеше в тях?
– Не мога да си спомня всички подробности. Но си спомням, че Борис ги получи от някакъв външен консултант. Името му беше… мисля, че беше Александър. Александър Петров.
Александър Петров. Димитър не познаваше такъв човек. Това беше нова информация.
Вечерта той разказа всичко на Катя и Лили.
– Александър Петров – повтори Лили. – Това име ми звучи познато. Ще проверя.
Лили, със своите връзки, започна да рови. След няколко часа се обади на Катя, гласът ѝ беше изпълнен с вълнение.
– Кате, намерих го! Александър Петров. Той е бивш служител на компанията на Димитър. Уволнен е преди около година заради… финансови злоупотреби.
Катя ахна. – Злоупотреби?
– Да. И най-интересното е, че е бил в екипа на Борис.
Всичко започна да се навързва. Борис, Александър Петров, проваленият фонд.
– Значи Борис е използвал Александър, за да фалшифицира документите? – предположи Катя.
– Възможно е – каза Лили. – Или пък Александър е бил пионка, която Борис е манипулирал. Трябва да намерим този Александър. Той е ключът.
Димитър се почувства като детектив в някой криминален роман. Залогът беше неговият живот, неговото бъдеще.
На следващия ден Димитър се опита да намери Александър Петров. Оказа се, че Александър е изчезнал. Никой не знаеше къде е. Сякаш беше потънал вдън земя.
– Това е прекалено удобно – каза Лили. – Някой се е погрижил да го скрие.
Катя усети как страхът се връща. Ако Александър беше скрит, това означаваше, че някой не искаше истината да излезе наяве. И този някой беше много опасен.
– Трябва да сме много внимателни – каза Катя. – Ако Борис е замесен в това, той няма да се спре пред нищо.
Димитър кимна. Чувстваше се като в капан, но вече не беше сам. Имаше Катя и Лили до себе си. И това му даваше сила.
Глава 4: Неочакван съюзник
Търсенето на Александър Петров продължи няколко дни, но без успех. Сякаш земята го беше погълнала. Димитър се чувстваше все по-отчаян. Времето изтичаше, а компанията започваше да оказва все по-голям натиск.
Една вечер, докато Катя разглеждаше стари снимки от университета, попадна на една, на която беше с Димитър и още един мъж – Мартин. Мартин беше техен състудент, блестящ програмист, но и малко странен. Винаги беше вглъбен в компютрите си, но имаше невероятна способност да намира информация.
– Мартин! – възкликна Катя. – Той може да ни помогне!
Димитър я погледна изненадано. – Мартин? Не сме го виждали от години.
– Знам, но той е гений. Ако някой може да намери Александър Петров, това е той.
Катя се свърза с Мартин чрез социалните мрежи. За нейна изненада, той отговори веднага. Оказа се, че Мартин е станал успешен IT специалист, работи като консултант по киберсигурност и живее в малко градче в САЩ, на име Сейнт Огъстин, Флорида.
След няколко дни те се свързаха с него чрез видео разговор. Мартин изглеждаше почти същият – със същите очила, същата разрошена коса, но с по-уверено излъчване.
– Здравейте, момчета! Какво ви води при мен? – попита той с усмивка.
Катя му разказа цялата история, от йогурта до изчезването на Александър Петров. Мартин я слушаше внимателно, от време на време поглаждаше брадичката си.
– Значи търсите човек, който не иска да бъде намерен, замесен е във финансови измами и е свързан с бивш шеф, който изглежда крие нещо? Интересно – каза Мартин. – Приемам предизвикателството.
Димитър го погледна с надежда. – Можеш ли да го намериш?
– Ще опитам. Ще ми трябват всички данни, които имате за Александър Петров – старо ЕГН, адрес, телефон, имейли, всичко. И за Борис също.
Катя и Димитър му изпратиха всичко, което знаеха. Мартин започна да работи веднага. Той беше като виртуозен диригент на оркестър от данни. Ровеше из публични регистри, социални мрежи, стари бази данни, дори тъмната мрежа.
След два дни Мартин им се обади отново.
– Намерих нещо – каза той, гласът му беше сериозен. – Александър Петров е сменил самоличността си. Живее под друго име в малко градче в Русия, близо до границата с Казахстан, на име Оренбург.
Катя и Димитър бяха шокирани. Русия?
– Защо там? – попита Катя.
– Вероятно защото е трудно да бъде намерен. Има и нещо друго. Той е свързан с офшорна компания, регистрирана на Сейшелските острови. Тази компания е получила голяма сума пари малко след провала на фонда.
Сърцето на Димитър заблъска лудо. – Значи Борис му е платил? За да мълчи?
– Много вероятно. Има и още нещо. Проверих банковите транзакции на Борис. Има редовни преводи към сметка в чужбина, която е свързана с тази офшорна компания.
– Това е доказателство! – извика Катя. – Това доказва, че Борис е замесен!
– Да, но не е достатъчно – каза Мартин. – Трябва ни свидетелство от Александър Петров. Трябва да го накараме да проговори.
– Но как? Той е в Русия! – каза Димитър.
– Ще трябва да отидете там – каза Мартин. – Или да намерите начин да се свържете с него. Но бъдете много внимателни. Ако Борис разбере, че го търсите, може да стане опасно.
Катя и Димитър се спогледаха. Пътуване до Русия? Това беше огромна стъпка. Но нямаха друг избор. Бъдещето им зависеше от това.
– Ще отидем – каза Катя решително. – Няма да позволим на Борис да ни съсипе живота.
Глава 5: Опасна мисия в Оренбург
Пътуването до Оренбург, Русия, беше изпълнено с напрежение. Катя и Димитър пътуваха с няколко прекачвания, опитвайки се да не привличат внимание. Всеки поглед, всяка дума им се струваше подозрителна. Чувстваха се като шпиони в чужда земя.
Когато пристигнаха в Оренбург, градът ги посрещна със суров, континентален климат и сиви, съветски сгради. Мартин им беше дал адрес, но беше предупредил, че Александър може да е сменил местожителството си.
– Трябва да сме много внимателни – каза Катя, докато вървяха по заснежените улици. – Не знаем какво да очакваме от този човек.
Адресът ги отведе до скромен жилищен блок в покрайнините на града. Апартаментът беше на третия етаж. Димитър почука на вратата.
Никой не отговори.
Почука отново, по-силно. Тишина.
– Може би го няма – прошепна Катя.
Точно когато се канеха да се откажат, вратата на съседния апартамент се отвори. Една възрастна жена надникна навън, погледът ѝ беше изпълнен с любопитство.
– Кого търсите? – попита тя на руски.
– Александър – каза Димитър, опитвайки се да звучи учтиво. – Александър Петров.
Жената се намръщи. – Тук няма такъв. Има един мъж, който живее тук, но той се казва Иван. Иван Иванов.
Иван Иванов. Това беше новото име на Александър.
– Може ли да ни кажете къде е той? – попита Катя.
– Излезе преди малко. С кола. Не знам къде отиде.
Разочарованието се изписа на лицата им. Бяха изминали хиляди километри, за да стигнат дотук, само за да пропуснат човека.
– Трябва да го изчакаме – каза Димитър. – Нямаме друг избор.
Те се настаниха в близкото кафене, откъдето можеха да наблюдават входа на блока. Часовете минаваха бавно. Студът проникваше през дрехите им. Катя започна да губи надежда.
– Ами ако не се върне? – прошепна тя.
– Ще чакаме – отвърна Димитър. – Докато не се появи.
След няколко часа, когато вече беше почти тъмно, една кола спря пред блока. От нея излезе мъж. Беше около четиридесетте, с прошарена коса и уморен поглед. Лицето му беше белязано от тревоги.
– Това е той – прошепна Димитър. – Александър.
Те излязоха от кафенето и се приближиха до него.
– Александър Петров? – попита Димитър.
Мъжът замръзна. Погледът му се стрелна към тях, изпълнен с паника. – Аз не съм Александър. Аз съм Иван Иванов.
– Знаем кой си – каза Катя. – Знаем за Борис. Знаем за фонда.
Лицето на Александър пребледня. Той се огледа нервно.
– Моля ви, не тук – прошепна той. – Елате в апартамента ми.
Те го последваха. Апартаментът беше малък и скромен, но подреден. Александър им предложи чай. Ръцете му трепереха, докато наливаше.
– Как ме намерихте? – попита той.
– Имаме приятел, който е много добър в това – отвърна Димитър. – Искаме да говорим с теб за Борис.
Александър въздъхна тежко. – Знам защо сте тук. Борис ме накара да го направя. Той ми обеща пари, много пари. Аз имах дългове, много дългове. Той се възползва от това.
– Какво точно те накара да направиш? – попита Катя.
– Да фалшифицирам доклади за фонда. Да представя фалшиви данни за неговата стабилност. Той знаеше, че фондът е пирамида. Знаеше, че ще се срине. Но искаше да измъкне колкото се може повече пари, преди да стане ясно.
– И ти си му помогнал?
– Да. Той ми плати. Плати ми достатъчно, за да изплатя дълговете си и да изчезна. Смени си името, преместих се тук. Мислех, че съм в безопасност.
– Но не си – каза Димитър. – Борис те е използвал. И сега ти си замесен.
– Знам – прошепна Александър. – Живея в постоянен страх. Страх ме е, че ще ме намерят. Страх ме е, че ще ме съдят.
– Ако ни помогнеш, можем да ти помогнем – каза Катя. – Можем да свидетелстваш срещу Борис. Можем да разкрием истината.
Александър ги погледна. В очите му се четеше борба – между страха и желанието за изкупление.
– Какво искате от мен? – попита той.
– Искаме да разкажеш всичко. Да ни дадеш всички доказателства, които имаш.
Александър се поколеба. – Имам някои документи. Някои имейли. Но Борис е много опасен човек. Той има връзки.
– Знаем – каза Димитър. – Но ако мълчиш, ще те намерят. И ще те държат отговорен. Ако говориш, можеш да получиш защита.
Александър се замисли дълго. Накрая кимна.
– Добре. Ще ви помогна. Но трябва да ми обещаете, че ще ме защитите.
– Обещаваме – каза Катя.
Александър извади от скривалище няколко папки. В тях имаше копия на имейли, банкови транзакции, фалшиви доклади. Всичко, което доказваше вината на Борис.
– Това е всичко, което имам – каза Александър. – Надявам се, че ще ви помогне.
Катя и Димитър прегледаха документите. Бяха неопровержими. Това беше доказателството, което им трябваше.
– Благодаря ти, Александър – каза Димитър. – Спаси ни.
Александър поклати глава. – Аз спасявам себе си.
Те оставиха Александър и се отправиха към летището. Чувстваха се изтощени, но и изпълнени с облекчение. Бяха успели. Бяха намерили ключа към разкриването на истината.