— Търсим човека с вестника — каза най-възрастният от тримата мъже. — Онзи, който е чел на Христо Стоянов.
Директорката на дома в Габрово остави химикалката върху бюрото си.
Мъжете не седнаха. Стояха един до друг, с черни костюми, мокри от ситния ноемврийски дъжд. Единият държеше кожена папка.
— Вероятно имате предвид наш служител — отвърна тя. — Но господин Стоянов почина миналия четвъртък.
— Знаем.
— Ако въпросът е за личните му вещи…
— Не е за вещите му.
Директорката погледна към отворената врата.
На края на коридора Стефан сменяше изгоряла крушка.
Беше портиер в дома от петнайсет години.
По длъжност пазеше входа, записваше посетителите и отключваше служебната врата.
В действителност правеше всичко, за което нямаше друг човек.
Носеше кашони с памперси.
Оправяше разхлабени дръжки.
Придружаваше някого до линейката, когато близките не вдигаха телефона.
А всяка сутрин в девет без десет сядаше до прозореца на втория етаж и отваряше вестник.
Там го чакаше дядо Христо.
Сляп, винаги избръснат, с риза, закопчана до последното копче.
— Закъсняваш, момче — казваше понякога.
Стефан вече беше на шейсет и една.
Но от устата на Христо „момче“ не звучеше смешно.
Звучеше като нещо, което отдавна никой друг не му казваше.
Започна съвсем случайно.
Още през първата му седмица в дома старецът го беше спрял край стълбите.
— Извинявай. Можеш ли само заглавията да ми прочетеш?
Стефан бързаше.
На входа чакаха доставка.
Телефонът звънеше.
Но човекът държеше сгънат вестник върху коленете си с такава старателност, сякаш трябваше само някой да му го подаде по правилния начин и пак щеше да вижда.
Стефан седна за пет минути.
Остана двайсет.
На другата сутрин Христо отново беше до прозореца.
Не го повика.
Само обърна глава, когато чу стъпките му.
Стефан взе вестника от масичката.
И така минаха петнайсет години.
Четеше му новините.
Прогнозата.
Спортната страница, макар самият той да не се интересуваше от футбол.
Христо го прекъсваше.
Спореше.
Понякога искаше да чуе една и съща статия два пъти.
— Чакай. Това авторът ли го твърди, или някой пред него го е казал?
— Откъде да знам, бай Христо?
— Погледни пак. Има разлика.
Стефан поглеждаше.
После двамата се смееха.
Понякога старецът не искаше новини.
— Прочети ми обявите.
— За работа ли ще кандидатстваш?
— Не. Да чуя какво още правят хората навън.
Тогава Стефан четеше за изгубени кучета, уроци по математика, продавани велосипеди.
Без да прескача дребния шрифт.
Не всички гледаха с добро око на тези сутрини.
Новата директорка няколко пъти го беше заварвала до прозореца.
— На вас ви се плаща да сте на входа, не да водите литературен кръжок.
Стефан сгъваше вестника.
— Колежката е долу. Разменяме се за двайсет минути.
— Не съм ви разрешавала.
Веднъж го каза пред две санитарки и пред самия Христо.
— Ако толкова ви се чете, вкъщи сигурно имате свободно време.
Старецът обърна лице към гласа ѝ.
— Аз го помолих.
— Знам, дядо Христо. Но служителите имат задължения.
От следващата седмица Стефан започна да идва по-рано.
Четеше преди смяната.
Не ѝ каза.
Не искаше всяка човешка работа да се превръща в молба за разрешение.
Никой не идваше при Христо.
Поне Стефан не беше записвал посетител за него.
На въпросите за семейство старецът отговаряше кратко.
— Имало е хора.
После сменяше темата.
Нямаше часовник, пръстен или скъп костюм в гардероба.
Само няколко ризи, жилетка с пришити на ръка копчета и кутия с документи, която държеше заключена.
Единственото, за което настояваше всяка година, беше Стефан да му каже точната дата.
После го молеше да напише кратко писмо.
Все на един и същ адрес.
Стефан пишеше под диктовка, залепваше плика и го пускаше на връщане от работа.
Не питаше защо отговорите никога не пристигат.
Последната сутрин Христо не поиска вестника.
Стефан седна до леглото му.
— Днес няма ли да проверяваме какво са объркали пак?
Старецът се усмихна едва забележимо.
— Ти петнайсет години идваш.
— Работата ми е тук.
Христо поклати глава.
— Не за това говоря.
Потърси ръката му върху завивката.
— Като дойдат, не позволявай да те отпратят от вратата.
Стефан помисли, че се обърква от лекарствата.
Намести възглавницата му.
— Кой да дойде, бай Христо?
Но старецът вече беше затворил очи.
Четири дни след погребението тримата мъже го чакаха в директорския кабинет.
Стефан влезе с работната престилка.
Директорката посочи стол до вратата.
— Седнете. Господата имат няколко въпроса.
Мъжът с папката стана.
— Вие ли сте Стефан Колев?
— Аз съм.
— И всяка сутрин сте чели на Христо Стоянов?
Стефан погледна директорката.
Тя избягна очите му.
— Преди смяната — каза той. — Напоследък само преди смяната.
Мъжът не седна.
Извади от папката сгънат лист.
Стефан позна собствения си почерк още от прага.
Беше едно от писмата, които старецът му беше диктувал.
— Преди да ви кажем защо сме тук — започна непознатият, — трябва да знаете на кого сте писали през всичките тези години.
Стефан погледна листа.
Беше го писал през май.
Помнеше как Христо го накара да задраска една дума и да започне отначало, защото не искал писмото да изглежда небрежно.
„Уважаеми господин Дончев,
Потвърждавам, че желанието ми остава непроменено. Моля документите да бъдат запазени според уговорката ни. Никой друг няма право да дава указания от мое име.“
После имаше дата и подпис.
Стефан беше прочел написаното на глас, старецът беше намерил с пръсти долния край на листа и се беше подписал.
Както правеше всяка година.
— Писал съм до вас — каза портиерът. — Господин Дончев.
Най-възрастният мъж кимна.
— Адвокат Васил Дончев. През всичките тези години съм пазил завещанието на Христо Стоянов. Писмата ви бяха неговият начин да потвърждава, че не желае промяна.
Стефан погледна другите двама.
Единият извърна лице към прозореца.
Другият го огледа от обувките до работната престилка.
— А това са племенниците му — продължи адвокатът. — Кирил и Валентин.
В кабинета беше топло.
Прекалено топло след коридора, в който радиаторите едва грееха.
Стефан усети праха по ръкавите си. Беше сменял крушката над сервизното помещение и още държеше малката отвертка.
Прибра я в джоба.
— Не знаех, че има племенници.
Кирил, по-високият, се обърна рязко.
— Разбира се, че е имал семейство.
Стефан не отвърна.
Петнайсет години беше записвал посетителите.
Петнайсет Коледи.
Петнайсет Великдена.
Знаеше кои хора идват с торби, кои идват набързо и кои оставят някого пред входа с обещанието да се върнат след седмица.
Тези двама мъже виждаше за първи път.
— Вие какъв точно сте му бил? — попита Валентин.
Стефан се обърка.
Не беше роднина.
Не беше приятел по начина, по който хората употребяват тази дума за мъже, които ходят заедно на риба или си гостуват.
— Четях му — каза.
Адвокатът придърпа един стол.
— Седнете, господин Колев.
Директорката се намеси веднага.
— Стефан е дългогодишен наш служител. В дома насърчаваме подобни връзки между персонала и настанените.
Портиерът я погледна.
Само я погледна.
Тя премести химикалката си.
— Разбира се, понякога се налага да съобразяваме това с работния график.
Адвокатът не коментира.
Извади от папката плик.
На него с едри, неравни букви пишеше:
„За Стефан. Да му се прочете насаме, ако поиска.“
Стефан позна подписа.
Дълго гледа името си.
Христо никога не му беше писал.
Нямаше защо.
Всяка сутрин се виждаха.
— Може ли да го взема? — попита.
— Разбира се. Ваш е.
Кирил се размърда нетърпеливо.
— Да преминем към същественото.
Адвокатът затвори папката.
— Първо ще разговарям с господин Колев.
— Ние сме му роднини.
— Знам.
Гласът на Дончев остана равен.
— И ще получите цялата информация, която ви се полага. Но този разговор няма да водим вместо него.
Излязоха в малката стая до входа.
Там имаше чайник, закачалка и маса, върху която Стефан обикновено оставяше тетрадката за дежурствата.
Той извади очилата си.
Отвори плика внимателно, за да не скъса листа.
„Стефане,
Ако четеш това, сигурно вече са дошли и сигурно си помислил, че нещо си сбъркал.
Не си.
Знам ти тоя навик — първо да търсиш за какво ще ти се скарат.“
Стефан спря.
От коридора се чу количка за храна.
Някой извика сестрата.
Адвокатът чакаше.
Портиерът продължи.
„Искам да знаеш, че не съм бил без средства. Бях без човек, на когото да му е приятно да поседи до мен.
Това са различни неща.
Ти ми даде второто, без да питаш за първото.“
Христо беше притежавал стара сграда близо до пазара.
На приземния етаж имало два магазина, а отгоре — жилище.
Някога там живеел със съпругата си. След смъртта ѝ останал сам. Зрението му постепенно се влошило, а после дошъл моментът, в който вече не можел безопасно да се обслужва вкъщи.
Настанил се в дома по собствено решение.
По онова време мястото било различно.
Имало повече персонал, дворът се поддържал, а предишната директорка познавала всеки човек по име.
Наемите от магазините покривали таксата и останалите му нужди.
С парите се занимавал адвокат Дончев.
Не били несметни богатства.
Но били достатъчни Христо да не зависи от милостта на племенниците си.
— Защо не е казал? — попита Стефан.
Адвокатът се облегна назад.
— За имотите ли?
Портиерът кимна.
— На кого?
Стефан не намери отговор веднага.
Никой не беше питал Христо какъв живот е имал, преди да стане „слепият от втория етаж“.
Питаха го дали е ял.
Дали е взел лекарствата.
Дали му е студено.
Това бяха важни въпроси.
Но с тях човек можеше да бъде поддържан жив, без никой да научи кой е.
Стефан знаеше, че старецът някога е работил като технически чертожник. Знаеше, че обича круши, че е ходил пеша из Балкана и че жена му се е казвала Райна.
За къщата не бяха говорили.
Не бяха говорили и за племенниците.
— Първите години ги чакаше — каза Дончев. — После престана да пита. Поддържаха връзка с мен, когато ставаше дума за имотите. С него — все по-рядко.
Стефан сведе очи към писмото.
Спомни си как всяка Коледа Христо го караше да остави стола до него свободен.
Казваше, че не обича да е затрупано.
Може би наистина не обичаше.
А може би имаше и друго.
Адвокатът му обясни какво е оставил старецът.
Жилището над магазините беше предназначено за Стефан.
Към него имаше и определена сума.
Останалото Христо беше разпределил отделно, включително средства за редовни посещения и занимания за възрастни хора, които нямат близки.
Не ставаше дума Стефан да получи ключове още същия ден и да се прибере като богаташ.
Имаше документи, проверки и действия, които тепърва трябваше да бъдат извършени.
— Не ви искам решение сега — каза Дончев.
Стефан поклати глава.
— Аз не съм му чел за това.
— Знам.
— Не съм знаел.
— И това знам.
Портиерът разтри челото си.
Нещо в него се съпротивляваше.
Сякаш приемането на подаръка щеше да промени всичките им сутрини назад.
Да ги превърне в работа, за която накрая е дошло плащането.
Адвокатът сякаш разбра.
— Христо се страхуваше, че точно така ще реагирате.
Стефан дочете писмото.
„Не ти плащам за вестниците.
Ако исках да наема човек, щях да го направя.
Оставям ти нещо, защото ми се иска и аз да съм направил нещо за теб. Не ме лишавай от това право само защото вече няма да можеш да ми възразиш.“
Под последния ред имаше добавка.
„И купи на Радка хубав стол. Отдавна слушам как отлагате.“
Стефан свали очилата.
Жена му работеше в пералня и вечер често сядаше на стар кухненски стол с възглавница зад кръста.
Една сутрин се беше оплакал пред Христо, че пак са дали спестеното за ремонт на бойлера.
Беше го казал между прогнозата за времето и спортната страница.
Дори не помнеше разговора.
Старецът беше запомнил.
Стефан покри очите си с длан.
Дончев стана и му наля вода.
Не го караше да се овладява.
Когато излязоха, племенниците чакаха до входа.
Кирил пристъпи напред.
— Може ли за момент?
Адвокатът понечи да отговори, но Стефан го спря.
— Кажете.
Кирил го отведе на няколко крачки.
Говореше тихо.
— Разберете ни. Човек на неговите години става зависим от този, който му обръща внимание.
Стефан го гледаше.
— Да.
Мъжът сякаш прие това за съгласие.
— Ние не казваме, че сте имали намерение. Но е редно да постъпите почтено.
— Как?
Кирил се поколеба само за миг.
— Да не се възползвате.
Стефан погледна ръцете му.
Чисти нокти, хубав часовник, сватбена халка.
Съвсем обикновени човешки ръце.
С тях можеше да бъде държана чаша вода до устата на старец.
Или телефон, докато му се звъни.
— Кога го видяхте за последно? — попита.
Кирил се намръщи.
— Това не е ваша работа.
— Тогава защо решихте, че моята почтеност е ваша?
Валентин се намеси.
— Не ставайте нагъл. Петнайсет години сте получавали заплата тук.
Стефан усети как лицето му пламва.
Не беше свикнал да отговаря.
По-лесно му беше да поправи счупеното, да изнесе тежкото, да си замълчи.
Но този път не ставаше дума само за него.
— Получавал съм заплата, за да бъда портиер.
— Все тая.
— Не е все тая.
До тях спря санитарка с празна количка.
Валентин понижи глас.
— Старият човек не е виждал. Кой знае какво му е говорено.
Дончев се приближи.
— Достатъчно. Ако имате възражения, ще ги изложите по съответния ред. Няма да притискате господин Колев на работното му място.
Племенниците си тръгнаха без довиждане.
Стефан остана до вратата.
Държеше писмото с две ръце, за да не личи как треперят пръстите му.
Вкъщи Радка го позна още от прага.
— Какво е станало?
Той седна, без да свали якето.
Разказа ѝ.
Тя не каза, че най-после им е излязъл късметът.
Не започна да изброява какво могат да купят.
Изслуша го и поиска да прочете писмото.
На реда за стола се разплака.
После се засмя през сълзите си.
— Ти и това ли си му разправял?
Стефан кимна.
— Сигурно съм му разправял всичко.
Радка остави листа на масата.
— А той е слушал.
Тези думи го накараха отново да заплаче.
Всички говореха как той бил чел на Христо.
Чак сега разбираше колко много старецът беше правил за него, докато седи неподвижно до прозореца.
Беше го изслушвал.
Беше го питал за децата, за Радка, за ремонта.
Беше помнил.
На следващия ден директорката го извика.
Посрещна го с усмивка.
На масата имаше две чаши кафе.
За петнайсет години не му беше предлагала кафе.
— Стефане, вълнуваща история — започна тя. — Истински пример за човечност.
Той остана прав.
— За какво ме викате?
— Седни, де.
Той седна.
Директорката преплете пръсти.
— Мисля, че можем да направим нещо хубаво за дома. Публичност, дарение, може би една стая на името на дядо Христо.
Стефан я погледна.
Преди седмица тя му обясняваше, че не се плаща за литературен кръжок.
Сега вече имаше идеи за човечността.
— Не знам още какво ще стане с документите.
— Разбира се. Говоря по принцип.
Приближи към него празен лист.
— Можем да подготвим кратък текст за вашата традиция. Как ръководството е създало условия…
Стефан не докосна листа.
— Вие ми забранихте да му чета през смяната.
Усмивката ѝ остана за миг, после изчезна.
— Не представяй нещата тенденциозно.
— Идвах по-рано.
— Това беше твой избор.
— Да.
Тя се облегна назад.
— Няма нужда да бъдем дребнави.
Стефан погледна кафето.
После нея.
— Не искам да пишете, че сте подкрепяли нещо, което се опитвахте да спрете.
Директорката прибра листа.
— Внимавай с тона. Още си служител тук.
Той стана.
— Знам. В десет приемаме доставката.
Излезе, преди да се е отказал от казаното.
В коридора трябваше да спре за малко.
Дланите му бяха влажни.
Смелостта не му беше дошла изведнъж.
Просто вече не можеше да понесе Христо да бъде използван за чужда хубава снимка.
След това на работа стана по-трудно.
Променяха му графика в последния момент.
Намираха забележки за дреболии, които преди никой не отбелязваше.
Една вечер директорката го задържа след края на смяната, за да преброява столове в складовото помещение.
— Щом толкова държиш да се спазват задълженията — каза.
Той не започна разправия.
Но този път записваше.
Кога е уведомен.
Какво му е възложено.
Колко време е останал.
Пазеше съобщенията.
Радка го беше посъветвала.
— Не можеш цял живот да разчиташ, че ако не спориш, ще те оставят на мира.
След две седмици Стефан поиска среща с хората, които отговаряха за управлението на дома.
Не говори за наследството.
Говори за работата си.
За натиска да участва в измислен разказ.
За начина, по който се използва графикът му, след като е отказал.
Не беше единственият с оплаквания.
Когато започнаха да питат, заговориха и други.
Санитарка, чиито сигнали за недостиг на хора бяха оставали без отговор.
Сестра, на която беше казано да не „създава излишни тревоги“ пред близките.
Дъщеря на възрастна жена, която от месеци настояваше за разговор.
Не всичко се потвърди.
Не всяка грешка беше нечия зла умисъл.
Но имаше достатъчно проблеми, за които директорката беше знаела и които беше предпочела да прикрие с подредени отчети.
Проверката продължи.
Стефан даде обясненията си и се върна на входа.
За него най-тежки бяха сутрините.
В девет без десет поглеждаше часовника.
После към стълбите.
Тялото му още помнеше накъде трябва да тръгне.
Веднъж се качи.
Столът до прозореца беше свободен.
На масичката имаше пластмасова чаша и брошура за медицински изделия.
Стефан ги премести.
Седна.
Отвън валеше.
Беше купил вестник по навик и сега го държеше сгънат върху коленете си.
Отвори го.
Прочете първото заглавие.
Наум.
После второто.
Не стигна до края на страницата.
Санитарката Марина го намери след десетина минути.
Не попита какво прави.
Само остави до него чаша чай.
— Бай Петко от шестата стая все пита какво става с мача — каза след малко.
Стефан кимна.
Марина не настоя.
Той още не беше готов.
Не всеки празен стол може веднага да бъде зает, дори когато наоколо има хора, които също чакат.
Племенниците не се отказаха лесно.
Имаше възражения, разговори и опити да бъде поставено под съмнение решението на Христо.
Стефан трябваше да обяснява отношенията им пред хора, които не ги бяха виждали заедно.
Това го изтощаваше.
Понякога се прибираше ядосан.
— Ще се откажа и да приключва.
Радка не го спираше с думите, че ще изпуснат пари.
Слагаше пред него писмото.
— Прочети го пак. После решавай.
Адвокат Дончев представяше съхранените документи и сведенията за обстоятелствата, при които са били изготвени.
Писмата от различните години имаха значение.
Имаше и хора, разговаряли лично с Христо за намеренията му.
Слепотата му не означаваше, че не разбира какво притежава и какво иска да направи с него.
Накрая възраженията не промениха оставеното за Стефан.
Но до този момент минаха месеци.
С Кирил се срещнаха още веднъж пред кантората.
Този път мъжът изглеждаше по-малко уверен.
— Не трябваше да се стига дотук — каза.
Стефан беше уморен.
— Не трябваше.
Кирил помълча.
— Той говореше ли за нас?
Въпросът прозвуча различно от предишните.
Портиерът го погледна.
Можеше да го нарани.
Можеше да каже, че никога не са били споменавани и значи не са значели нищо.
Но това не беше цялата истина.
— Понякога — отвърна. — Разправяше как ви е учил да карате колело.
Кирил сведе очи.
— На черния път над къщата.
Стефан кимна.
Двамата постояха мълчаливо.
После портиерът добави:
— Не знам защо сте спрели да идвате. Само знам, че на него му тежеше.
Кирил не се оправда.
За първи път.
Стефан си тръгна, без да чака отговор.
Получиха ключовете в началото на лятото.
Жилището миришеше на затворено и на старо дърво.
Имаше високи прозорци, бюфет и маса с покривка, оставена отдавна.
На стената висеше снимка на Христо и Райна.
Не бяха млади.
Стояха на планинска пътека и се смееха на нещо извън кадъра.
Стефан се приближи.
За първи път виждаше стареца с отворен, насочен към света поглед.
Радка отвори прозорците.
— Ще трябва хубаво да се почисти.
Той се засмя.
Колко нейно беше това изречение.
Нито дума за стойността на имота.
Първо прозорците.
После прахът.
После животът можеше да влезе.
На перваза имаше суха мушкатова клонка в саксия.
Радка я огледа.
— Тази няма да стане. Ще донеса от нашето.
Купиха стола.
Не най-скъпия.
Такъв, на който Радка можеше да седне, без след десет минути да започне да се намества.
Стефан го постави до прозореца.
Тя седна, облегна се и замълча.
После потупа подлакътника.
— Одобрявам, бай Христо.
Стефан се обърна към кухнята под предлог, че ще направи кафе.
Жена му го остави.
След толкова години брак знаеше кога да го прегърне и кога просто да му даде минута.
Не напуснаха работа веднага.
Не смениха всичко.
Платиха някои стари задължения, помогнаха на децата с онова, което можеха да си позволят, и за първи път оставиха пари настрана, без да чакат следващата авария да ги погълне.
Спокойствието се оказа най-голямата промяна.
Междувременно управлението на дома беше сменено.
Директорката си тръгна след приключване на проверката.
В последния си ден мина покрай портала с кашон лични вещи.
Стефан стана да отвори.
Тя спря.
— Постигна своето.
Той я погледна.
В кашона се виждаха рамкирана грамота и чашата ѝ за кафе.
— Исках да мога да си върша работата, без да ме наказвате, че казвам истината.
Тя стисна устни.
— Лесно ти е сега.
Стефан задържа вратата.
Да, сега му беше по-лесно.
Това беше вярно и го болеше.
Преди имаше нужда от всяка заплата и преглъщаше повече, отколкото трябва.
Но точно затова не смяташе да се извинява, че най-после е проговорил.
Директорката излезе.
Той затвори след нея и се върна на мястото си.
Никой не ръкопляскаше.
Долу чакаше доставка.
За парите, предназначени за възрастните хора, Дончев потърси хора, които могат да ги използват смислено и отчетно.
Не искаше еднократно тържество с балони.
Нито табела, която да струва повече от действителната помощ.
Стефан беше поканен на разговорите.
Първоначално се притесняваше.
— Аз от тия работи не разбирам.
— От някои разбирате повече от нас — каза адвокатът. — Кажете какво липсваше на Христо.
Портиерът помисли.
Не каза телевизор.
В стаите имаше телевизори.
Не каза и мебели.
После вдигна глава.
— Някой да идва, когато е обещал.
Останалите замълчаха.
— Да не е само по празници. И да не им говори на всички, все едно са деца.
Дончев си записа.
Оттам започнаха.
Създадоха малка програма за редовни посещения.
Не беше грандиозна.
В началото имаше няколко души и много организационни трудности.
Един се отказа след първото идване.
Друг все отменяше в последния момент и трябваше да му бъде обяснено защо това не е безобидно.
Трети говореше толкова много за себе си, че никой от възрастните не успяваше да каже нищо.
Учеха се.
Стефан настояваше новите хора първо да питат.
Някой искаше вестник.
Друг — да му прочетат писмо.
Жена от съседната стая предпочиташе просто да поседи с някого на двора.
Не всички обичаха книги.
Не всички искаха да разказват миналото си.
Важно беше да не им се предлага еднаква утеха, все едно са еднакви хора.
На първото четене в общата стая дойдоха шестима.
Стефан седна срещу тях и се почувства нелепо.
Беше свикнал да чете на един човек.
Да чува как Христо го прекъсва.
Да чака въпроса за автора и цитата.
Отвори вестника.
Започна.
След няколко минути бай Петко вдигна ръка.
— Спорта ще го прескочиш ли?
Стефан се усмихна.
— Няма.
— Добре. Че оня телевизор само за готвене го пускат.
От другия край на стаята се обади жена:
— Защото ти на мача заспиваш.
Няколко души се засмяха.
Стефан погледна страницата.
Гласът му вече звучеше по-спокойно.
За първи път след смъртта на Христо вестникът не тежеше в ръцете му.
Когато се пенсионира, не направиха голямо изпращане.
Колегите събраха пари за подарък.
Той ги помоли да не купуват часовник.
— Цял живот го гледам кога трябва да съм някъде. Оставете ме малко без него.
Купиха му хубави очила за четене и калъф.
Марина му подаде картичката.
Вътре имаше подписи от хората, с които беше работил, и от няколко обитатели.
На последния ред бай Петко беше написал:
„Във вторник те чакаме. Пенсията не те освобождава от спорта.“
Стефан се засмя.
Прибра картичката в джоба си.
После предаде ключовете от служебните врати.
Остави отвертката в чекмеджето.
Новият портиер го попита има ли нещо важно, което да знае.
Стефан погледна към стълбите.
— Като ти кажат „само за минутка“, понякога наистина нямат кого друг да помолят.
Оттогава идваше във вторник и петък.
Без престилка.
Понякога с Радка.
Тя носеше резници от цветя и се караше с една възрастна жена коя почва е по-добра.
Стефан вече не трябваше да бърза към входа.
Можеше да довърши статията.
Можеше и да я остави, ако разговорът тръгне нанякъде.
На мястото до прозореца не сложиха възпоменателна табелка.
Той не пожела.
Столът трябваше да остане свободен за жив човек.
Но в дома му, на малката маса до стола на Радка, стоеше снимката на Христо и Райна от планината.
До нея пазеше писмото.
Понякога го препрочиташе.
Не заради онова, което беше получил.
Заради последните редове, които в първия ден едва беше успял да види през сълзите си.
„Мислиш, че петнайсет години си ми чел вестника.
А аз петнайсет години имах кого да чакам сутрин.“
Една есенна сутрин Стефан влезе в общата стая с мокро яке и сгънат вестник под мишница.
Беше закъснял.
Автобусът беше спрял заради ремонт на улицата.
До прозореца седеше нов човек — дребен мъж с бастун и слухов апарат, който все си наместваше.
Останалите още не бяха дошли.
— Вие ли сте човекът с вестника? — попита той.
Стефан остави якето на облегалката.
— Аз съм.
Мъжът посочи стола до себе си.
— Казаха ми, че идвате.
Стефан седна.
Разгъна първата страница.
— Какво ви се слуша?
Човекът помисли.
— Започнете отначало. После ще видим.
И Стефан започна.