Триумфът имаше вкус на скъпо шампанско и мирис на чисто нов кожен стол. Седях в кабинета, който до вчера принадлежеше на моя предшественик – огромен, с прозорци от пода до тавана, разкриващи панорамата на града в краката ми. Бях Стефан, новият ръководител на финансовия отдел в една от най-големите корпорации в страната. На тридесет и пет години това беше върхът, към който се бях стремил с цената на безсънни нощи, пропуснати празници и постоянно, изгарящо напрежение.
Телефонът на бюрото иззвъня. Беше секретарката на изпълнителния директор.
– Господин Борис иска да ви види за момент.
Сърцето ми подскочи. Борис беше легенда – човекът, който беше изградил тази империя от нулата. Неговото одобрение беше свещеният граал.
Влязох в кабинета му, още по-голям и внушителен от моя. Той стоеше до прозореца, обърнат с гръб към мен.
– Стефан – каза той, без да се обръща. Гласът му беше плътен и спокоен, носеше тежестта на десетилетия власт. – Доволен съм от теб. Наистина съм доволен. Заслужаваш този пост.
– Благодаря, господин Борис. За мен е чест.
– Затова искам да го отпразнуваме. Тази вечер, в бара на покрива. Малко парти в твоя чест. Доведи и съпругата си. Искам да се запозная с дамата, която стои зад такъв амбициозен мъж.
Усмихнах се широко. Това беше повече, отколкото можех да мечтая. Лично признание. Поканата към съпругата ми, Елена, беше черешката на тортата. Тя щеше да бъде толкова горда.
Обадих ѝ се веднага. Гласът ѝ трепна от вълнение.
– О, Стефан! Това е невероятно! Разбира се, че ще дойда! Какво да облека? Трябва да изглеждам перфектно!
Прекарах остатъка от деня като в сън. Колегите минаваха да ме поздравят, някои с искрена радост, други – с едва прикрита завист. Не ми пукаше. Бях постигнал целта си. Бяхме я постигнали. Аз и Елена. Тя беше моята опора, моето вдъхновение. Беше преминала с мен през всичко – през трудните години в университета, докато учех и работех едновременно, през първите ми несигурни стъпки в кариерата, през огромния стрес, когато изтеглихме ипотечния кредит за апартамента, който тя превърна в наш дом. Всичко беше за нас.
Вечерта пристигнахме в бара на покрива. Мястото беше елегантно, с приглушено осветление, тиха музика и сервитьори, които се движеха безшумно между масите. Елена беше зашеметяваща. Носеше тясна, черна рокля, която подчертаваше всяка извивка на тялото ѝ, а косата ѝ се спускаше на меки вълни по раменете. Тя привличаше погледите и аз се чувствах като най-големия късметлия на света.
Борис ни посрещна лично, с широка, бащинска усмивка.
– Стефан, момчето ми! А това трябва да е красивата Елена.
Той пое ръката ѝ и я целуна галантно.
– Очарован съм. Стефан не спира да говори за вас.
Елена се изчерви леко.
– Цялото удоволствие е мое, господин Борис. Поздравления за всичко, което сте постигнали.
Разговорът беше лек и приятен. Борис беше харизматичен, умееше да предразполага хората. Разказа няколко забавни истории от ранните дни на компанията, пошегува се с мен за напрежението, което ме очаква, и не спираше да прави комплименти на Елена.
Забелязах нещо странно. Докато говореше с мен, погледът му често се плъзгаше към нея. Имаше нещо в този поглед – нещо повече от обикновено възхищение. Беше смесица от… носталгия? Може би съжаление? Отхвърлих го като плод на въображението си. Вероятно просто беше впечатлен от нея, както всички останали.
Партито беше в разгара си. Колегите ми вдигаха тост след тост. Шампанското се лееше. Елена беше душата на компанията. Смееше се, флиртуваше невинно, разказваше истории. Видях я да разговаря оживено с Борис в един ъгъл. Смееха се на нещо. Изглеждаха като стари приятели. Почувствах убождане на ревност, но веднага го потиснах. Тя просто беше социална. Аз бях този, който винаги е бил по-затворен и фокусиран върху работата.
По някое време отидох до тоалетната. Когато се върнах, Елена и Борис ги нямаше. Огледах се. Повечето гости вече си тръгваха. Попитах един от сервитьорите дали ги е виждал.
– Да, господине. Господин Борис и дамата се качиха на частния асансьор към неговия пентхаус преди около петнадесет минути. Каза, че искал да ѝ покаже колекцията си от картини.
Сърцето ми се сви. Колекция от картини? В полунощ? Нещо не беше наред. Усещах го с всяка фибра на тялото си. Студена пот изби по челото ми. Извадих телефона и ѝ позвъних. Нямаше отговор. Позвъних отново. И отново. Гласова поща.
Чаках. Минутите се нижеха като часове. Барът опустя. Останах само аз, чистачите и градът, който блестеше отвъд прозорците. Чувствах се унизен и измамен. Най-великата нощ в живота ми се превръщаше в кошмар.
След почти час асансьорът иззвъня. Елена излезе от него. Роклята ѝ беше леко измачкана, косата – разрошена. По устните ѝ имаше размазано червило. Тя ме погледна и се опита да се усмихне, но усмивката не достигна до очите ѝ.
– Скъпи! Търсих те! Къде беше?
Лъжеше. Гледаше ме в очите и ме лъжеше.
– Къде беше ти, Елена? – попитах, а гласът ми беше дрезгав от гняв и болка.
– Аз… Борис ми показваше едни картини. Невероятни са! Трябва да ги видиш някой ден.
– Картини. Да, разбира се. Да се прибираме.
Пътят към дома беше мълчалив. Въздухът в колата беше толкова гъст, че можеше да се реже с нож. Не знаех какво да мисля. Не исках да мисля. Исках просто да се събудя от този лош сън.
Когато се прибрахме, тя се опита да ме прегърне.
– Стефан, моля те… Не е това, което си мислиш.
Отблъснах я.
– А какво е, Елена? Какво точно е?
Тя сведе поглед.
– Просто си поговорихме. Той е много самотен човек, въпреки цялото си богатство.
– Самотен? – изсмях се горчиво. – И ти реши да го утешиш в личния му апартамент?
Тя не отговори. Просто стоеше там, избягвайки погледа ми. Тази нощ спах на дивана. Или по-скоро лежах с отворени очи, взирайки се в тавана, докато хиляди въпроси разкъсваха ума ми.
Глава 2
На следващия ден отидох в офиса като автомат. Главата ме болеше, очите ми пареха от липсата на сън. Чувствах се изцеден, кух отвътре. Образът на Елена, излизаща от онзи асансьор, беше запечатан в съзнанието ми.
Опитах се да се съсредоточа върху работата. Имах доклади за преглед, срещи за планиране. Новият ми пост изискваше сто процента от вниманието ми, а аз не можех да му дам и десет.
Точно в десет часа телефонът иззвъня. Беше секретарката на Борис.
– Господин Борис ви очаква. Веднага.
Стомахът ми се преобърна. Това беше. Моментът на истината.
Влязох в кабинета му. Той отново беше до прозореца, но този път се обърна към мен. Лицето му беше каменно, без следа от вчерашната сърдечност.
– Седни, Стефан.
Седнах на ръба на стола. Ръцете ми трепереха.
Той мълча няколко секунди, които ми се сториха цяла вечност. После проговори, а думите му бяха като ледени парчета.
– Трябва да те освободим.
Светът се завъртя. Не можех да повярвам на ушите си.
– Какво? Но… защо? Вчера… вчера вие казахте…
– Вчера беше вчера. Днес е днес. – Той се наведе напред, опрял лакти на масивното бюро. – Решението е окончателно. Ще получиш три месечни заплати като обезщетение. Подпиши документите при секретарката и си събери нещата. Искам да напуснеш сградата до един час.
Бях в шок. Пълен шок.
– Но аз не разбирам! Каква е причината? Направих ли нещо нередно? Допуснах ли грешка?
Той ме погледна с леден, презрителен поглед. Поглед, който никога нямаше да забравя.
– Попитай жена си!
С тези думи той се изправи, давайки ми да разбера, че разговорът е приключил.
Излязох от кабинета му като замаян. Колегите ми ме гледаха със смесица от любопитство и съжаление. Новината вече се беше разпространила. Върнах се в моя – вече бивш – кабинет, който само преди двадесет и четири часа беше символ на моя триумф. Сега беше просто стая, пълна с чужди мебели.
Събрах малкото си лични вещи в една кашон – няколко снимки, любимата ми чаша за кафе, няколко книги. Всичко изглеждаше жалко и незначително.
Докато слизах с асансьора, в главата ми ехтеше само една фраза: „Попитай жена си!“.
Какво, по дяволите, беше направила Елена? Какво беше казала или сторила, за да предизвика такава реакция? Да унищожи кариерата ми за една нощ?
Прибрах се у дома. Апартаментът, нашият дом, изглеждаше студен и чужд. Елена беше в кухнята, правеше си кафе. Когато ме видя с кашона в ръце, лицето ѝ пребледня.
– Стефан? Какво става? Защо си се прибрал толкова рано?
Пуснах кашона на пода с трясък.
– Уволниха ме, Елена.
Тя изпусна чашата. Тя се разби на хиляди парченца на пода, точно както животът ни в този момент.
– Какво? Не! Не може да бъде! Защо?
Приближих се до нея, а в очите ми сигурно е имало пламъци.
– Ти ми кажи защо! Това бяха неговите думи. „Попитай жена си!“. И така, питам те, Елена! Какво направи? Какво му каза снощи в онзи апартамент?
Тя започна да трепери.
– Нищо… Кълна се, нищо! Просто си говорихме… Може би… може би съм се пошегувала малко по-грубо, не знам, бях пийнала…
– Пошегувала? – Гласът ми се извиси до крясък. – Шега, която ми коства работата? Шега, която срина всичко, за което сме работили?
– Стефан, моля те, успокой се… Ще го оправим. Ще говориш с него утре, ще му обясниш…
– Няма „утре“! Няма „ние“! Има само ти и твоите тайни! – Сграбчих я за раменете. – Кажи ми истината, Елена! Веднъж в живота си, кажи ми проклетата истина!
Тя се разплака. Истерично, с хлипове, които разтърсваха цялото ѝ тяло. Но през сълзите, аз видях нещо друго в очите ѝ. Не беше само страх. Беше и вина. Дълбока, смазваща вина.
И тогава разбрах. Не беше просто разговор. Не беше просто флирт. Беше нещо много по-дълбоко, много по-старо и много по-грозно. И аз бях просто пионка в тяхната игра.
Отвращението, което ме заля, беше като физическа вълна. Отвращение към нея, към него, към самия себе си, задето съм бил толкова сляп.
Излязох от апартамента, затръшвайки вратата след себе си. Не знаех къде отивам. Просто вървях, без посока, а думите на Борис отекваха в главата ми като прокоба: „Попитай жена си!“.
Глава 3
Няколко дни живях като в мъгла. Спях на дивана в апартамента на по-малкия ми брат, Мартин. Той беше студент по право, живееше в малка квартира близо до университета и беше единственият човек, на когото можех да се доверя в момента.
Мартин беше пълната ми противоположност. Докато аз бях целеустремен, организиран и леко консервативен, той беше бунтар, идеалист, с рошава коса и вечно скептичен поглед към „корпоративния свят“, както го наричаше. Но имаше остър ум и непоклатимо чувство за справедливост.
Разказах му всичко. Той слушаше мълчаливо, без да ме прекъсва, докато аз крачех из тясната му стая, преповтаряйки отново и отново събитията от онази фатална нощ.
– Значи, изводът е, че тя има някаква тайна с него – каза накрая Мартин, докато си свиваше цигара. – Нещо от миналото. Нещо достатъчно голямо, за да го накара да те изхвърли като мръсно коте, само за да я държи далеч от себе си.
– Но какво може да е? – почти извиках аз. – Заедно сме от десет години! Познавам я по-добре от всеки друг!
Мартин ме погледна съжалително.
– Батко, наистина ли? Наистина ли я познаваш? Или познаваш версията, която тя е искала да видиш? Помисли. Имало ли е странни неща през годините? Необясними отсъствия, мистериозни телефонни разговори, теми, които избягва?
Замислих се. И с ужас осъзнах, че да, имаше. Малки неща, на които не бях обръщал внимание, погълнат от работата си. Случайни командировки до градове, в които компанията ни нямаше офиси. Скъпи покупки, които не отговаряха на доходите ѝ от малката галерия, в която работеше. Моменти, в които изглеждаше далечна и тъжна, без видима причина. Винаги го отдавах на „артистичната ѝ душа“. Колко глупав съм бил.
– Трябва да разбера какво е – казах твърдо. – Трябва да знам истината.
– И какво ще правиш с нея? – попита Мартин. – Ще си върнеш работата? Съмнявам се. Борис е затворил тази врата завинаги. Ще си върнеш жена си? Искаш ли я изобщо, след като разбереш?
Въпросите му висяха във въздуха. Не знаех отговорите. Знаех само, че не мога да продължа напред, докато не разбера какво се е случило.
Елена не спираше да ми звъни и да ми праща съобщения. „Стефан, моля те, прибери се. Да поговорим. Обичам те. Ще оправим всичко.“
Не ѝ отговарях. Всяка нейна дума звучеше фалшиво.
Междувременно, финансовият натиск започна да се усеща. Обезщетението щеше да стигне за няколко месеца, но ипотеката беше огромна. Бяхме я взели с идеята, че моята заплата ще расте. Сега бях безработен, с петно върху репутацията си. Кой щеше да наеме уволнен финансов директор? Новината в тези среди се разпространяваше по-бързо от пожар.
Един ден, докато ровех из старите ни документи в търсене на полицата за застраховка „Живот“, попаднах на нещо странно. Папка, скрита най-отдолу в един шкаф, пълна с банкови извлечения от сметка, за която не знаех. Сметка на името на Елена.
Сумите, които влизаха и излизаха от нея, бяха значителни. Имаше редовни преводи от офшорна компания с неясно име. Имаше и тегления в брой, както и плащания към луксозни хотели и бутици. Но едно име се повтаряше постоянно при някои от транзакциите – „Виктор“.
– Виктор? – попитах Мартин по-късно същия ден, показвайки му извлеченията. – Кой е Виктор?
Мартин взе лаптопа си и започна да търси. След десетина минути вдигна поглед.
– О, батко… Мисля, че навлизаш в много дълбоки води.
На екрана имаше снимка на мъж на около петдесет години, с прошарена коса, загоряло лице и хищна усмивка. Беше Виктор – крупен бизнесмен със спорна репутация, занимаващ се със строителство и инвестиции. Името му често се свързваше със скандали, политически протекции и враждебни придобивания.
– Какво общо може да има Елена с този човек? – промълвих аз.
– Може би е просто съвпадение на имената? – опита се да ме успокои Мартин, но и двамата знаехме, че не е.
Реших да се върна в апартамента. Не за да се сдобрявам с Елена, а за да я конфронтирам.
Тя ме посрещна на вратата, с подпухнали от плач очи.
– Стефан! Върна се!
Минах покрай нея, без да я поглеждам, и хвърлих папката с извлеченията на масата в хола.
– Кой е Виктор, Елена?
Тя замръзна. Цветът се оттече от лицето ѝ.
– Аз… не знам за какво говориш.
– Не ме лъжи повече! Писна ми от лъжите ти! Кой е Виктор и откъде са тези пари?
Тя се свлече на дивана, закривайки лице с ръце.
– Той… той е просто приятел. Стар приятел. Помага ми финансово от време на време. За галерията…
– За галерията? – изсмях се аз. – Галерията едва покрива наема си! Тук има хиляди левове, Елена! Преводи от офшорки! Плащания за хотели! Това ли наричаш „помощ за галерията“?
Тя мълчеше.
– Той ли е, Елена? Той ли е причината за всичко? Заради него ли ме заряза?
Тя вдигна глава. В очите ѝ имаше сълзи, но и нещо друго. Предизвикателство.
– Ами ако е така? Какво от това? Ти беше вечно зает с твоята кариера, с твоите амбиции! Никога нямаше време за мен! Виктор ми даде вниманието, което ти ми отказваше!
Думите ѝ ме пронизаха като нож. Значи беше вярно. Изневерявала ми е. С този човек.
– А Борис? – попитах, а гласът ми беше едва чуваем. – Каква е неговата роля в цялата тази мръсна история?
При споменаването на името на Борис, тя трепна. Паниката се върна в очите ѝ.
– Той няма нищо общо! Остави го на мира!
– Не, няма да го оставя! Ти унищожи живота ми, Елена! Дължиш ми истината! Цялата истина!
Тя поклати глава, плачейки.
– Не мога, Стефан… Не мога да ти кажа. Моля те, не ме карай.
Разбрах, че няма да изкопча нищо повече от нея. Поне не и сега. Тайната, която я свързваше с Борис, беше по-голяма и по-страшна от една обикновена изневяра. И тази тайна беше ключът към всичко.
Глава 4
След като напуснах апартамента за втори път, се почувствах странно освободен. Болката от предателството беше все още там, остра и пронизваща, но шокът и объркването бяха заменени от студена решителност. Играта се беше променила. Вече не ставаше въпрос само за загубената ми работа или разбитото ми сърце. Ставаше въпрос за истината. И за справедливост.
Мартин ме посрещна с бутилка уиски и два въпроса.
– Разбра ли нещо? И какъв е планът?
Разказах му за Виктор и за тайната банкова сметка.
– Значи, имаме изневяра, пране на пари и един много влиятелен любовник – обобщи той, докато си наливаше щедра доза. – Но това все още не обяснява реакцията на Борис. Защо му пука, че Елена ти изневерява? Освен ако…
– Освен ако Виктор и Борис не са свързани по някакъв начин – довърших мисълта му аз. – Бизнес? Конкуренция?
– Точно така. Трябва да проучим Виктор. И то внимателно. Този тип не изглежда като човек, с когото можеш да се шегуваш.
Прекарахме следващите няколко дни в ровене. Мартин, с неговите умения на бъдещ юрист, се зарови в публичните регистри, търсейки фирмени участия, съдебни дела и имотни сделки. Аз, с моя финансов опит, се опитвах да проследя пътя на парите, доколкото беше възможно.
Картината, която започна да се оформя, беше мътна и притеснителна. Виктор беше собственик на строителна компания, която печелеше съмнително много обществени поръчки. Името му се появяваше и в няколко разследвания за корпоративен шпионаж, които обаче бяха прекратени поради „липса на доказателства“.
Но най-интересното откритие дойде от Мартин.
– Батко, виж това. Преди пет години компанията на Борис е била напът да придобие по-малка фирма за иновативни технологии. Сделката е била почти финализирана. В последния момент, буквално часове преди подписването, се появява нов купувач с много по-добра оферта и отмъква компанията под носа на Борис.
– И? – попитах аз.
– Новият купувач е била куха фирма, регистрирана на екзотичен остров. Но след няколко месеца, собствеността е прехвърлена. Познай на кого?
– На Виктор – прошепнах аз.
– Бинго. Борис е бил бесен. Загубил е милиони, но по-важното – бил е публично унизен. Говори се, че информацията за сделката е изтекла отвътре. Някой е предал Борис.
Главата ми започна да сглобява пъзела.
– Елена… – казах бавно. – По това време тя вече е била с мен. Но ако връзката ѝ с Виктор е отпреди това? Ако тя е била негов човек? Ако тя е предала информацията?
– Това би обяснило парите – каза Мартин. – Това не са подаръци от любовник. Това е заплащане за услуги. И тогава реакцията на Борис придобива съвсем друг смисъл. Той не те е уволнил заради някакъв стар флирт. Той те е уволнил, защото е видял жената, която го е предала, да стои до неговия нов, доверен финансов директор. За него, ти си троянски кон.
Почувствах как кръвта се смразява във вените ми. Десет години от живота ми. Десет години лъжа. Бил съм параван, прикритие за нейните мръсни игри.
– Трябва да намеря доказателства – казах аз. – Думите ми срещу тези на Виктор и Елена не струват нищо.
– Това ще е трудно. Тези хора знаят как да си прикриват следите. Но има едно нещо, което ме притеснява повече.
– Кое?
– Защо сега? Защо Елена се е появила на това парти? Ако е искала да стои далеч от радара на Борис, това е било най-глупавото нещо, което е можела да направи. Освен ако… не е било нарочно.
– Нарочно? Защо ѝ е да ме саботира?
– Може би целта не си бил ти. Може би целта е бил Борис. Може би тя и Виктор готвят нов удар, а твоето уволнение е просто странична щета. Или пък начин да се разсее вниманието.
Чувствах се като герой в шпионски филм, само че всичко беше твърде реално. Залозите бяха моят живот, моята репутация, моето бъдеще.
Реших, че е време да потърся професионална помощ. Мартин беше умен, но ни трябваше някой с опит. Някой, който не се страхува да се изправи срещу хора като Борис и Виктор.
– Познавам една жена – каза Мартин след кратък размисъл. – Казва се Калина. Беше лекторка в университета за един семестър. Преподаваше търговско право. Брилянтна е. И малко луда. Има собствена кантора и се занимава точно с такива „невъзможни“ случаи. Казват, че е като питбул – захапе ли веднъж, не пуска.
На следващия ден се озовах пред малка, но елегантна кантора в центъра на града. Калина се оказа жена на около четиридесет години, с къса, тъмна коса, проницателни очи и стил на обличане, който крещеше „не се занимавай с мен“.
Изслуша историята ми без да каже и дума, само кимаше от време на време. Когато свърших, тя се облегна назад в стола си и ме погледна изпитателно.
– Значи, да обобщим. Съпругата ви, която е и дългогодишен шпионин и любовница на бизнес конкурента на шефа ви, се появява на вашето парти за повишение, което кара шефа ви да ви уволни, защото смята, че сте част от заговор. А вие искате от мен да… какво точно?
Гласът ѝ беше саркастичен, но в очите ѝ видях проблясък на интерес.
– Искам да разбера цялата истина – казах твърдо. – И искам възмездие. Не само за мен. За годините, които съм изгубил в лъжа.
Тя се усмихна леко за първи път.
– Възмездие. Харесва ми как звучи. Но възмездието е скъпо, господин Стефанов. И не говоря само за пари. Готов ли сте да платите цената? Готов ли сте да се изправите срещу тези хора и да разровите миналото им, без да знаете какви чудовища ще излязат оттам?
Погледнах я в очите.
– Нямам какво повече да губя.
Тя кимна бавно.
– Добре тогава. Да започваме работа. Първо, искам всичко, което имате. Всички документи, дати, имена, спомени. Всяка малка подробност е от значение. Второ, спрете да контактувате със съпругата си. Всяка дума, която ѝ кажете, може да бъде използвана срещу вас. Трето, бъдете готов. Защото когато започнем да ровим, те ще отвърнат на удара. И няма да са любезни.
Излязох от кантората ѝ с ново усещане за цел. Вече не бях сам. Имах съюзник. Битката тепърва започваше.
Глава 5
Работата с Калина беше като интензивен курс по оцеляване. Тя беше методична, безкомпромисна и изискваше пълна отдаденост. Прекарахме часове в нейния офис, преглеждайки отново и отново всяка подробност от живота ми с Елена.
– Трябва да мислим като тях – казваше тя, докато крачеше из стаята. – Елена не е просто измамена съпруга. Тя е играч. Виктор не е просто любовник. Той е стратег. Борис не е просто ядосан шеф. Той е ранен звяр. Всеки техен ход има причина. Трябва да намерим логиката в действията им.
Калина нае частен детектив – бивше ченге с вид на булдог и мрежа от информатори из целия град. Неговата задача беше да следи Елена и Виктор, да документира срещите им, да разбере с кого говорят и къде ходят.
Междувременно, аз и Мартин продължихме нашето онлайн разследване, но под ръководството на Калина. Тя ни насочваше къде да търсим, какви връзки да проверяваме.
Първият пробив дойде от детектива. Той беше заснел среща между Елена и един от заместник-директорите в компанията на Борис – човек на име Петър, който отговаряше за новите проекти. Срещата се беше състояла в уединено кафене. Изглеждаха напрегнати. Разменяха си някаква папка.
– Петър… – казах аз. – Той винаги е бил лоялен на Борис. Не мога да повярвам, че би го предал.
– Всеки си има цена – отвърна Калина сухо. – Или слабост. Трябва да разберем коя е на Петър.
Мартин се зае със задачата. Оказа се, че синът на Петър страда от рядко заболяване, а лечението в чужбина струваше стотици хиляди. Застраховката не го покриваше. Петър беше затънал в дългове.
– Ето я слабостта – каза Мартин. – Виктор вероятно му е предложил пари, за да стане къртица.
– Това означава, че те наистина готвят нов удар – заключи Калина. – Искат да саботират някой нов проект на Борис. Твоето уволнение, Стефан, е било димна завеса. Докато Борис е бил зает да се отърве от теб, те са внедрявали новия си човек.
Чувствах се все по-зле. Не само бях измамен, но и бях използван като инструмент за още по-голяма измама.
Но тогава се случи нещо неочаквано. Един ден получих обаждане от непознат номер.
– Стефан? – Гласът беше женски, тих и леко треперещ. – Не ме познаваш. Казвам се Ана. Работех като лична асистентка на Борис преди десетина години.
Сърцето ми заби учестено.
– Слушам ви.
– Чух какво се е случило с теб. И… мисля, че знам защо. Не е заради Виктор. Или поне не само заради него. Има нещо друго. Нещо много по-лично между Борис и Елена.
– Какво е то? – попитах, затаил дъх.
Тя се поколеба.
– Не мога да говоря по телефона. Може ли да се видим?
Уговорихме си среща в един безличен парк в покрайнините на града. Ана се оказа плаха жена на средна възраст, с уморени очи.
– Бях млада тогава – започна тя, без да ме гледа в очите. – И наивна. Борис беше… харизматичен. Властен. А Елена… тя беше стажантка в компанията. Красива, амбициозна, готова на всичко, за да успее.
Тя млъкна, преглъщайки с мъка.
– Те имаха връзка. Страстна, бурна, разрушителна. Всички в офиса знаеха, но се правеха, че не виждат. Той беше женен, с деца. Тя искаше той да напусне семейството си. Той ѝ обещаваше, но така и не го направи.
– И какво стана?
– Тя забременя.
Думите ѝ увиснаха във въздуха като оловна тежест.
– Борис изпадна в паника. Скандалът щеше да унищожи всичко – бизнеса, семейството, репутацията му. Той я принуди да… да се отърве от детето. Плати ѝ огромна сума пари, за да мълчи и да изчезне от живота му. Уреди ѝ работа в чужбина. Аз бях тази, която организира всичко. Аз я закарах до клиниката. Никога няма да забравя погледа ѝ. Беше празен. Сякаш нещо в нея умря в онзи ден.
Слушах като поразен от гръм. Значи това беше.
Това беше грозната тайна, която ги свързваше. Не просто стара връзка. А неродено дете. И огромна сума пари за мълчание.
– Тя се върна след няколко години – продължи Ана. – Срещнала е теб. Изглеждаше щастлива. Мислех, че е продължила напред. Но явно не е. Явно омразата ѝ към Борис е била по-силна.
Сега всичко си дойде на мястото. Появата ѝ на партито не е била случайна. Разговорът им в апартамента не е бил просто флирт. Тя го е конфронтирала. Използвала е старата тайна като оръжие. Заплашила го е, че ще разкаже на всички – на жена му, на борда на директорите, на медиите.
И Борис, в паниката си, е направил единственото, което е могъл, за да я накара да млъкне и да я отстрани – унищожил е мен. Човека, който я е довел обратно в живота му.
Благодарих на Ана и се върнах при Калина. Разказах ѝ всичко. Тя ме изслуша с каменно лице.
– Това променя всичко – каза накрая. – Това вече не е просто корпоративен шпионаж. Това е изнудване. И имаме свидетел.
– Какво ще правим?
– Ще използваме тази информация. Но много внимателно. Това е ядрено оръжие. Ако го използваме погрешно, ще избухне в ръцете ни. Борис ще направи всичко, за да защити тайната си. Виктор ще направи всичко, за да защити инвестицията си в Елена. А Елена… тя е непредсказуема. Тя е водена от омраза и желание за отмъщение, а това я прави изключително опасна.
В този момент получих съобщение на телефона. Беше от Елена.
„Знам, че ровиш. Спри. Не знаеш с кого си имаш работа. Виктор не е като теб. Той ще те смаже.“
Показах съобщението на Калина.
Тя се усмихна мрачно.
– Значи са уплашени. Добре. Това означава, че сме на прав път. Време е да вдигнем залозите.
Глава 6
Заплахата на Елена, предадена от името на Виктор, не ме уплаши. Напротив, подейства ми като катализатор. Гневът ми се беше превърнал в ледена решимост. Те бяха отнели миналото ми; нямаше да им позволя да отнемат и бъдещето ми.
Калина имаше план. Той беше рискован, дързък и на ръба на закона, но беше единственият ни шанс.
– Не можем да ги съдим директно за миналото – обясни тя. – Историята с аборта е твърде лична и трудна за доказване в съда. Думата на Ана срещу парите и влиянието на Борис. Но можем да я използваме като лост. Целта ни е да ги притиснем в настоящето. Трябва да ги хванем в крачка, докато се опитват да осъществят новия си план срещу компанията на Борис.
Планът се състоеше от две части. Първата беше да се свържем с Петър – къртицата. Трябваше да го убедим да сътрудничи.
– Но как? – попитах аз. – Той е в хватката на Виктор.
– Всеки има точка на пречупване – каза Калина. – Неговата е синът му. Ще му предложим по-добра сделка. Вместо парите на Виктор, които идват с риск от затвор, ще му предложим помощ. Легална помощ. Ще намерим начин да финансираме лечението на детето му чрез фондации, дарения. Ще му дадем изход, който Виктор не може да му предложи.
Втората част от плана беше насочена към Борис.
– Трябва да го накараме да те изслуша – каза Калина. – В момента той те вижда като заплаха. Трябва да го убедим, че всъщност си единственият му съюзник.
Срещата с Петър беше организирана от детектива. Проведе се в една безлична хотелска стая. Петър беше бледен и трепереше. В началото отричаше всичко, но когато Калина изложи фактите – за болестта на сина му, за финансовите му проблеми, за срещите му с Елена – той се срина.
– Не исках да го правя – прошепна той, закривайки лице. – Но нямах избор. Те щяха да…
– Знаем – прекъсна го Калина меко. – И сме тук, за да ти предложим избор. Помогни ни да спрем Виктор и Елена, и ние ще ти помогнем да спасиш сина си.
Петър ни погледна с надежда за първи път. Той се съгласи. Разказа ни всичко. Планът на Виктор бил да саботира търг за огромен държавен проект, за който компанията на Борис се готвела от месеци. Виктор искал да открадне офертата им, да я промени леко и да спечели търга със своята фирма. Петър е трябвало да му предаде финалните документи ден преди крайния срок.
Следващата стъпка беше Борис. Калина му изпрати кратък, анонимен имейл: „Знам за Ана. И знам за Елена. Знам и за новия план на Виктор. Вашият бивш служител Стефан е единственият, който може да ви помогне. Срещнете се с него. Сам.“
Чакахме отговор в продължение на два дни. Бяха най-дългите два дни в живота ми. Накрая, получих обаждане от личния му номер.
– В моя пентхаус. Тази вечер. В девет. Идвай сам.
Кабинетът на Калина се превърна в щаб за подготовка.
– Той ще бъде враждебен – предупреди ме тя. – Ще се опита да те сплаши, да те купи. Не се поддавай. Трябва да го убедиш, че не си му враг. Покажи му доказателствата, които имаме за плана на Виктор. Накарай го да разбере, че сте в една лодка. Но не споменавай нищо за миналото. Не и докато не е необходимо. Това е нашият коз.
Пристигнах пред сградата точно в девет. Частният асансьор ме отведе директно до пентхауса. Мястото беше огромно, с минималистичен дизайн, скъпи произведения на изкуството и спираща дъха гледка. Същата гледка, на която се беше наслаждавала Елена в онази нощ.
Борис ме чакаше, застанал до прозореца, точно както в деня, в който ме уволни. В ръката си държеше чаша с уиски.
– Значи си ти – каза той, без да се обръща. – Смело момче. Или много глупаво.
– Дойдох да говоря, господин Борис.
Той се обърна. Очите му бяха студени и пресметливи.
– Какво искаш, Стефан? Пари? Да те върна на работа? Кажи си цената и да приключваме с този цирк.
– Не искам пари. И не искам работата си обратно. Искам да ви кажа истината.
И започнах да говоря. Разказах му всичко, което бяхме научили. За връзката на Елена с Виктор. За предателството преди пет години. За новия план за саботаж. За къртицата Петър.
Той слушаше мълчаливо, без да показва емоция. Когато свърших, той се изсмя.
– И очакваш да повярвам на тази сапунена опера? Ти си уволнен, озлобен служител, който се опитва да си отмъсти. Защо да ти вярвам?
Това беше моментът. Извадих от джоба си малка флашка.
– Защото имам доказателства.
Пъхнах я в лаптопа на масата. На екрана се появи видео. Беше запис от скрита камера, направена от Петър по време на последната му среща с Елена. На него ясно се чуваше как тя му дава инструкции, как обсъждат детайлите по кражбата на офертата, как споменава името на Виктор.
Лицето на Борис се вкамени. Той гледаше екрана, а след това мен. Гневът в очите му бавно беше заменен от нещо друго – неохотно уважение.
– Добре – каза той накрая. – Вярвам ти. Какво предлагаш?
– Предлагам да им отвърнем на удара – казах аз. – Да използваме тяхната собствена игра срещу тях.
Прекарахме следващите два часа в разработване на контра-план. Беше брилянтен в своята простота. Щяхме да позволим на Петър да предаде офертата на Елена. Но това нямаше да е истинската оферта. Щеше да е фалшива, подготвена от мен. Оферта, която беше умишлено завишена и пълна с технически пропуски, които щяха да я направят неизпълнима. Истинската оферта щяхме да подадем в последния възможен момент.
Виктор щеше да използва нашата фалшива оферта, да я свали с няколко процента и да спечели търга. Но когато дойде време да изпълни проекта, той щеше да се провали с гръм и трясък. Щеше да загуби милиони, а репутацията му щеше да бъде срината.
– А Елена? – попита Борис.
– Елена ще бъде разкрита като съучастник. Ще се погрижим доказателствата да стигнат до когото трябва.
Борис кимна бавно.
– Харесва ми. Жестоко е. Но справедливо.
Когато си тръгвах, той ме спря на вратата.
– Стефан… за онова… за уволнението ти…
– Знам защо го направихте – прекъснах го аз. – Знам за миналото.
Той сведе поглед за първи път. Изглеждаше уморен и остарял.
– Тя ме заплаши. Каза, че ще унищожи всичко, което имам. Изпаднах в паника. Съжалявам.
Не казах нищо. Не можех да му простя, но в този момент го разбрах. И двамата бяхме жертви на манипулациите на Елена.
– След като всичко това приключи – каза той, – мястото ти в компанията те чака. С по-висок пост. И двойна заплата.
Поклатих глава.
– Благодаря, но не. След като всичко това приключи, аз ще поема по свой собствен път.
Той ме погледна изненадано, но после кимна.
– Разбирам. Може би си по-умен от всички нас.
Излязох от пентхауса, чувствайки тежестта на света върху раменете си, но и с ясното съзнание, че краят е близо. Финалната битка предстоеше.
Глава 7
Дните до търга бяха изпълнени с трескаво напрежение. Работехме денонощно с Борис и малък, доверен екип от негови хора. Аз бях мозъкът зад фалшивата оферта. Вложих целия си финансов опит, за да я направя да изглежда автентична, но същевременно да бъде капан. Всеки ред, всяко число беше прецизно изчислено, за да доведе до максимални щети за Виктор.
Мартин и Калина се занимаваха с правната страна на нещата. Подготвяха документите, които щяха да уличат Елена и Виктор, и координираха действията си с властите, за да са сигурни, че когато му дойде времето, всичко ще бъде направено по закон.
Петър изигра своята роля перфектно. С треперещи ръце, но с твърда решимост, той предаде папката с фалшивата оферта на Елена. Тя я взела с триумфална усмивка, без да подозира нищо.
В деня на търга въздухът в офиса на Борис можеше да се реже с нож. Наблюдавахме всичко на живо през онлайн платформа. Видяхме как компанията на Виктор подава своята оферта, с няколко процента по-ниска от нашата фалшива. Видяхме как комисията я разглежда и я обявява за победител.
В лагера на врага сигурно е имало шампанско. В нашия имаше само тихо, напрегнато очакване.
Няколко минути преди крайния срок, Борис подаде нашата истинска оферта. Тя беше по-ниска, по-добра и перфектно изчислена.
Последва хаос. Комисията беше объркана. Започнаха проверки. Но беше твърде късно. Виктор вече беше подписал предварителен договор, базиран на неговата печеливша оферта. Оттеглянето щеше да му струва огромни неустойки. Изпълнението на проекта с параметрите, които беше предложил, беше икономически невъзможно. Беше в капан.
В същия следобед, докато новината за фиаското на Виктор започваше да се разпространява из бизнес средите, Калина задейства втората част от плана. Анонимен пакет, съдържащ копие от видеозаписа със срещата на Елена и Петър, както и подробни доказателства за финансовите машинации на Виктор, беше доставен до прокуратурата и до няколко водещи икономически медии.
Ефектът беше като на взривила се бомба.
На следващата сутрин заглавията на вестниците крещяха: „Крупният бизнесмен Виктор замесен в схема за корпоративен шпионаж и измама!“, „Тайна любовница съсипва търг за милиони!“.
Елена и Виктор бяха арестувани. Гледах по новините как ги извеждат с белезници от луксозния му офис. Елена ме погледна право в камерата. В очите ѝ нямаше разкаяние. Имаше само чиста, неподправена омраза.
Борис ми се обади.
– Свърши се. Победихме.
– Да – казах аз, но не чувствах триумф. Само умора.
– Офертата ми все още важи, Стефан. Помисли си.
– Вече съм си помислил. Благодаря за всичко, господин Борис. Желая ви успех.
Затворих телефона. Знаех, че тази глава от живота ми е приключена завинаги.
Няколко седмици по-късно се срещнах с Калина в нейната кантора. Делото срещу Виктор и Елена беше в ход. Очакваха ги сериозни присъди.
– Е, какво следва за теб? – попита ме тя, докато ми наливаше кафе.
– Първо, развод – казах аз. – Колкото се може по-бързо и по-тихо.
– Ще се погрижа за това. А след това?
Усмихнах се за първи път от месеци. Истинска, лека усмивка.
– Мисля да започна нещо свое. Малка консултантска фирма. Да помагам на хора, които са се озовали в ситуации като моята. Имам нужда от добър адвокат.
Тя повдигна вежда.
– Познавам една. Брилянтна е. И малко луда.
Разсмяхме се.
Излязох от кантората ѝ и тръгнах по улицата. Слънцето грееше. Градът кипеше от живот. За първи път от много време не чувствах тежест. Не чувствах гняв или болка. Чувствах се свободен.
Бях загубил всичко – работата, дома, жената, която мислех, че обичам. Но в руините на стария си живот бях намерил нещо много по-ценно. Бях намерил себе си. И това беше ново начало.
About the Author
