Мамо, мамо, там има някаква леля за теб.
За мен ли? – Лариса се изненада. Те наскоро бяха купили тази къща в селото и Лариса още не беше успяла да се сдобие с познати.
Тя избърса ръцете си и отиде до портата. Там стоеше жена, доста възрастна, с бледо лице, на Лариса ѝ се стори, че чертите на лицето на жената са правилни, може би в младостта си е била красавица.
Гостенката беше много слаба, измъчена, с тъмни кръгове под очите, виждаше се, че ѝ е трудно да стои.
Вие за мен ли сте? Здравейте.
Да… за теб… Лариса.
Но… – жената безпомощно погледна дъщеря си, – аз не ви познавам, може би сте ме сбъркали с някого?
Не… пусни ме в къщата, трудно ми е да стоя, не се страхувай, не съм заразна, пусни ме… Аз съм Наталия.
Наталия? Коя Наталия?
Айде де… Сякаш си забравила как те молех да оставиш Митка, забравила ли си?
Върви в градината, там… върви – махна на дъщеря си Лариса и отвори портата.
Влязоха в къщата, седнаха на верандата, Лариса наля чай.
Виждам, че живеете добре?
Не се оплаквам.
Виж, и дъщеря имаш, съвсем годеница, гледай ги на тази възраст, око да не ги стигне…
Какво искате? Пари?
За какво са ми – усмихна се тя, – няма да ги взема със себе си, дойдох да се покая пред теб и…
Слушай ме сега.
С Митка сме заедно от деца, така ни и викаха, жених и невеста, когато пораснахме, никой не се учуди, че се държим за ръце.
На колко е твоето момиче?
Лариса се почувства неудобно от начина, по който гостенката произнесе думата „момиче“, но все пак отговори, че е на петнадесет, скоро ще стане на шестнадесет.
Ще стане – кимна жената, – разбира се, ще стане, и аз бях… на шестнадесет, когато се случи това, Митка дълго ме уговаряше, че все едно ще се оженим, каква е разликата, сега или по-късно…
Всички така правят, и аз се съгласих.
Само два пъти беше, а после…
А после разбрах, че нещо не е наред, баба ми работеше като гинеколог, и леля ми, и майка ми, всичко направиха внимателно, разбира се, ме наругаха, но ме увериха, че ще имам деца.
С Митка се оженихме, разбира се, завършихме, започнахме работа, а деца няма.
Времето минава, ето вече сме на тридесет, после на тридесет и пет, не… Явно само едно ми е било отредено, и него не опазих.
Митя ме успокоява, казва, че ни е добре и така, че ще ходим където си поискаме, ще спим и ще ставаме когато си искаме, ела де.
А аз го слушам, слушам…
Ето вече и четиридесет…
Гледам моя Митка, Дмитрий Петрович, някак замислен ходи, сякаш нещо го притиска… Питам го, мълчи, махва, казва, че всичко е наред, но аз виждам, че не е наред, разбирам, че нещо не е така.
Видях случайно, сама…
Вървите, толкова щастливи, ясно се виждаше, че си бременна.
Тогава сякаш полудях, дебнах те, дори исках да те нападна, постъпих глупаво, сама го подтикнах да те напусне.
Не исках нищо да чуя, крещях, хвърлях се върху него, обезумях.
Той казваше, че е само заради детето, че ме обича, а аз… Аз виех и си драсках лицето, после ти звънях и те молех да го пуснеш…
Вие не сте ми звъняли – тихо каза Лариса…
А на кого тогава?
Не знам… Може би на другата…
Какво? Какво? Ти си Лариса Волобуева?
Аз…
Митя при теб ли отиде?
Ами… Как отиде, след като Верочка се роди, дойде си, разбира се, с багажа, а после… Верочка беше на три месеца, обвини ме, че не е негова дъщеря, че изобщо не прилича на него, и си отиде… при тази, която му роди син.
Да…
Дмитрий не живее с нас, той е баща за уикенда, призна си по-късно, че е избирал между мен и нея, тя му роди син, наследник, и затова си отиде.
Как? Как е възможно? Аз… Как? Аз заминавах, с никого не общувах, аз… Аз помня съвсем ясно, че родилката беше Лариса Яковлевна Волобуева, знаех, че Митя е с теб…
Че ти си родила дете от него…
Но… Да, родих от Дмитрий, но ние почти не бяхме заедно, жена му го напусна, отиде при любовник, той така казваше…
Това не е негова дъщеря – несвързано заговори жената, сочейки към улицата…
Какво? Какви ги измисляте тук? Знаете ли какво? Аз не съм ви откраднала Митя, знаете го също, бях момиче от провинцията, а той… ми наговори едни неща, аз му повярвах, а после ме заряза, защо дойдохте?
Нищо не ме свързва с него освен Верочка, махайте се и разказвайте си историите на жена му.
Нееет, ти не разбираш… Ти не разбираш… Тя не е твоя дъщеря.
Знаете ли какво, вървете по дяволите.
Аз съм лекар, дойдох спокойно, намерих си някаква работа, ти спеше след цезаровото сечение, а другата, тя беше пияна, помниш ли? Псуваше още, такава…
Аз размених децата ви… Първо исках да го взема за себе си, но остатъците от разум ми подсказаха, че къде ще ходя с дете, ще ме хванат…
Тогава реших да направя така, че вашето дете да отговаря за вас, за вашите грехове…
Размених ги и си тръгнах…
Ти… ти… ти си луда, не ти вярвам, махай се.
Да, лежала съм много години в болница, но не съм луда… Твоята дъщеря, твоята истинска дъщеря… тя пие и пуши – жената се засмя диво, – аз ви отмъстих, вие отгледахте едно бездомно куче, а вашата дъщеря…
Махай се… Не ти вярвам…
Ето адреса, мислиш ли, че дойдох заради съвестта си? Не, дойдох да доведа нещата докрай, дойдох да унищожа и двете ви… Само сега, прости… искрено моля… Там е момичето… Прости, ето адреса, на, на – жената започна трескаво да пъха листче в ръцете на Лариса, – цялото това време мислех, кроях план за отмъщение, а ти… на теб ти беше още по-зле, нали, съжалявам…
Лариса седеше на верандата със затворени очи.
Мамо, мамо, какво искаше тази луда, мамичко? Какво се случи? Мамо… нещо с татко ли е? Мамо?
Всичко е наред – Лариса погали дъщеря си по бузата, пъзелът се нареди, всичките шестнадесет години Лариса обичаше дъщеря си, но…
Но винаги се уверяваше, че Вера прилича на баба си по бащина линия.
Всичко е наред.
На следващия ден, след като цяла нощ не спа, тя отиде на посочения адрес.
Бутна вратата, никой не отговори на звънеца, насреща ѝ изтича гримирана… тя… Лариса в младостта си.
Кого търсите?
Как се казваш? – едва промълви тя.
Инна – протегна ръка момичето, – Ей, лельо, какво ти е? Мислиш ли, че този старец е дошъл при мен? Не, той е при майка ми, айде стига, тя и без това ме ревнува на нейните любовници, ето като стана на шестнадесет, ще си взема паспорт и ще се махна…
Кога…
Какво кога? А, рожденият ден, да, на двадесет и първи ноември, осемдесет и девета година, ще направя ту-ту…
Лариса не чу последните думи на момичето… Осъзна се в болницата.
В коридора седеше онова момиче, Инна, нейната дъщеря… Нейната родна дъщеря.
Вие коя сте ѝ?
Никой.
Госпожице, не ви ли стига, че докарахте майка си до сърдечен удар?
Какво дрънкаш, тази лелка я виждам за първи път в живота си.
Глупава, вие сте едно и също лице, защо така… Върви, влез при майка си, поговори с нея, върви…
Инна бавно влезе в стаята, ето ти беля, защо се е домъкнала тази, макар че и без това нямаше какво да прави, а така… поне някакво развлечение.
Лелята я зяпаше с широко отворени очи, устните ѝ трепереха.
Седни, дете… Дай ми ръка…
Момичето изведнъж загуби желание да бъде грубо, да дъвче дъвка, искаше до безумие тази непозната, съвсем чужда жена да я нарече още веднъж така нежно – дете.
Бедното ми момиче… Моето момиченце… Прости ми…
Ъ, ъ… аз не съм ваша дъщеря… Сигурно сте си ударили главата?
Сълзите на жената течаха безспирно.
Ти си моя дъщеря, Инна… Моята родна дъщеря…
Какви… глупости… Какво говорите?
Дойдох да те видя, не знаех, сама не знаех, имам дъщеря, Вера, а ти… Ти излезе и аз разбрах, че всичко е вярно… Всичко, което каза онази страшна жена, всичко, което каза, е истина, тя го е направила…
Инна слушаше тези несвързани бръщолевения, спомняше си думите на лекаря и медицинската сестра, видя всичко със собствените си очи, но не искаше да повярва, да, тази лелка прилича на нея, но малко ли съвпадения има…
Каквото и да беше, тя обичаше своята безпътна майка, Катя.
Така и викаше майка си Катя, а баща си Юра.
Понякога родителите се разделяха, тогава при майка ѝ идваше страхливият Боря, той изневеряваше на жена си, кълнеше се в любов на Катя и лакомо поглеждаше Инна.
Момичето обичаше и баща си, и майка си.
Разбира се, обичаше майка си повече, винаги я закриляше от бързо разгневяващия се баща, когато майка ѝ беше трезва, за Инна беше празник, жалко, че това се случваше все по-рядко…
Никой не искаше да повярва, Лариса след като излезе от болницата, поговори с Дмитрий, разказа му всичко, той, разбира се, веднага не повярва, каза, че това са измислици на луда бивша, той говореше толкова презрително за Наталия, че Лариса дори съжали нещастната.
Ти тогава каза, че си се разделил с нея, че тя е отишла при любовник?
Абе, не помня какво съм говорил тогава, може и така да е било – махна Дмитрий на Лариса, – не разбирам защо ти е да ровиш тази история?
Какво? Да ровя историята? Там е нашата дъщеря, моята – отсече Лариса.
А Верочка къде ще я пратиш? При онези алкохолици? Предлагам да оставим всичко както си е, дъщеря, а аз смятам Верочка за дъщеря, макар и да не ми е кръвна, тя ще загине там, разбираш ли?
Струваше ми се, че обичаш Верочка… А ти явно обичаш само парите, скъпа Лариса, и сега… Какво искаш да постигнеш? Да ти плати родилният дом, какво? Наталия няма пари, тя не излиза от психиатриите…
Как можеш! Как ти се отваря устата, аз на никого няма да дам Верочка, но и Инна… Инна трябва да бъде спасена. А що се отнася до Наталия… Знаеш ли, ти си подлец, да-да, не ме гледай така, подлец, защото ти ѝ го направи…
И имаше голямо разследване, и имаше съд, страхуваха се да не изтече всичко във вестниците, хората имаха нужда от зрелища, някак си журналистите научиха за тази история и се разнесе…
Преди щеше да има заповед отгоре и всичко щеше да се направи тихо, но не и сега, вестниците бяха пълни със заглавия.
А може би…
А може би, прокрадна се, после остана, бавно се въртеше в главата мисълта, може би да го зарежем всичко?
Може би тази лелка е права? Да не, тя още повече прилича на бабата на баща си, дори леля му, баба Зина, много пъти е казвала това на Инна, докато беше жива.
Тя казваше, че Инна е одрана кожа от баба Клава.
Ето те къде си – момче, русо и с големи очи, остави велосипеда до нея, седна до Инна, това е Васка, съсед и приятел на Инна, Васка е повече от брат, тя за него… ще пребие всеки.
Когато Васка беше малък, леля Люда, майка му, често водеше момчето при тях и Инна, четири години по-голяма, се грижеше за Васка, докато леля Люда работеше.
Инна рано разбра как и къде работи леля Люда, за децата от този двор това не се смяташе за срамно, лошо, те го приемаха като част от живота си.
Не, не, никой не хвалеше леля Люда, но и не я отхвърляше.
Умори ли се, Люска? – питаше тогава не много пиещата майка на Инна.
Аха, си натърках бедрата – смее се леля Люда.
Абе, ти си луда, не ми трябват такива подробности, остави момчето, иди да поспиш.
Добре, там има шоколадови бонбони, на Инка кукла, на теб плат за рокля, на твоя му намерих плочата, която искаше, на Висоцки.
Защо се харчиш, Люда?
Абе – махва леля Людка, – вие ми пазите Васка.
Васка не познаваше баща си, леля Людка сякаш говореше за водопроводчика Гаврилов, вечно пиян и със синина под окото, но всички знаеха, каквато и да е славата за Людка, тя няма да падне до такова дъно.
Тя все пак е с чужденци, за валута, шушукаха бабите, презрително плюейки и поздравявайки я мазно в очите, наричайки я Людочка и красавица.
Леля Людка подаряваше на бабите шоколад и им намираше такива неща, за които те можеха само да мечтаят.
Например, килограмови пакети мая.
Има ги, разбира се, по магазините, но опитай се да ги уловиш, а тези, които са на витрината, са стари и се ронят, а Люда носеше на бабите пресни, ухаещи вкусно, бабите благодариха на съседката, целуваха я, тичаха да варят мъст, за да изварят после ракия и да черпят всички мъже в околността.
Зад гърба наричаха Людка всякак, с отвращение се мръщеха и казваха, че те на техния Генка, Митка, Толик строго забраняват да водят тази к… вкъщи.
Майка ти те търси там, заплашва да те набие.
Нека опита…
Ин… Инна…
Какво искаш? – момичето сви рамене, знаеше какво иска да попита Васка, чакаше този въпрос и се страхуваше да отговори, Инна се страхуваше да признае пред себе си, че всичко това е истина.
Инна, това… какво казват? Вярно ли е?
Не знам, Васка, може и да е вярно.
Но ти приличаш на майката на чичо Юра…
И какво от това? Ти пък приличаш на Гаврилов, това не значи, че си негов – грубо каза Инна.
По-добре да бях от него – след като помълча, каза момчето, – на теб ти е добре, имаш два чифта родители, а аз имам само майка.
Инна привлече към себе си, като възрастна, рошавата глава на момчето и го целуна по тила, ухаещ на слънце.
Нищо, Васка, ще се справим, ще дойде време и баща ти ще те намери… или майка ти, както е в моя случай…
Не, аз си обичам майка, друга не ми трябва.
Мислиш ли, че на мен ми трябва? – въздъхна Инна, – и аз обичам Катя, каквато и да е, и Юра. Те са моите родители.
На следващия ден Инна все пак се реши, облече най-хубавите си дрехи, сложи маска на безразличие (рано се научи на това) на лицето си и тръгна по адреса… по същия.
Катя страдаше от махмурлук, гледаше дъщеря си уплашено.
Къде? – очите на майката шареха, – при нея ли? Няма да те пусна, непълнолетна си.
Инна мълчаливо отмести слабата ръка на Катя от касата и прекрачи прага.
Ти си моя дъщеря, чуваш ли, моя, те лъжат всичко… приличаш на баба Клава, одрана кожа си, Иииинкаааа, не си отивайййй, дъще… ууууу.
Инна спря, после рязко се обърна.
Мамо, мамо, какво ти е?
Иночка – Катя целува ръцете, лицето на момичето – ти си моя, моя, чуваш ли? Дори и това да е вярно и онази гадина да ви е разменила, не ми трябва друга дъщеря, обичам те, ти си моето мъниче, Иночка, животът ми, щастието ми…, да, аз се държа за този живот само заради теб, чуваш ли, ако си отидеш, няма за какво да живея.
Аз мечтая как ще пораснеш, ще учиш и ще се махнем оттук, надалеч, надалеч.
Ще спра да пия, ще правя всичко, ще отида да работя, като готвачка, ще заминем на север с теб.
Ще се омъжиш, аз ще гледам внуците… Ще зарежа всичко и всички, само за да съм до теб, дъще…
Мамо, мамичко… какво ти е… аз… трябва да ходя на училище – промърмори Инна, – имам практика… Ще се върна, мамо… Всичко е наред…
По това време Лариса мислеше как да поговори с дъщеря си, с Вера…
Верочка, дъще… трябва да поговорим.
Вера повдигна светлите си очи, обрамчени от черни мигли. Лариса и Дима бяха чернооки.
Мамо… Знам… Трябва да си тръгна? Нали?
Къде? Дъще? Къде да си тръгнеш?
Ами там… при онези родители.
Верааа, какво говориш? Как можеш? Вера? Ти си моя дъщеря… наша, моя и на татко… Знаеш ли какво каза татко? Той каза, че дори и да е така, ти си неговата единствена дъщеря…
Но разбери и мен, моето момиче, там… тази, която носих девет месеца под сърцето си, дадох ѝ живот и която несправедливо беше откъсната от мен, не мога да я изоставя… Искам да я взема и да живеем заедно с вас.
Но това няма да стане, така не може, мамо… Ти разбираш.
Лариса прегърна дъщеря си и те стояха прегърнати, когато тихо се почука на вратата.
На прага стоеше момиче, Вера гледаше с широко отворени очи, тя беше точно копие на нейната, на майката на Вера… на Лариса.
Момичето гледаше Вера с широко отворени очи.
Катя…
Влез, Инна – отвърна Лариса, обръщайки се към момичето, – влез, това е Вера, моята… дъщеря.
Верочка, а това е Инна, моята… дъщеря.
И Лариса заплака, момичетата като насън се втурнаха да я утешават…
А после имаше само съд и заглавията на жълтите вестници бяха пълни с различни измислени подробности.
Ако Лариса не искаше да пусне нито Верочка, нито Инна, то Катя се отнесе равнодушно към срещата с родната си дъщеря.
Прилича на мен – каза тихо и се обърна, – прости… имам една дъщеря и това не си ти…
На Катя не ѝ хареса това слабо, аморфно момиче, виждаше се, че е отличничка и книголюбка, толкова приличаща на нея, на Катя. Може би затова не ѝ хареса, защото много приличаше на родната си майка, Катя.
Именно такава беше Катюшка, крехка, нежна, възпитаничка на детски дом, която не познаваше живота, повярвала в голямата и светла любов на Юрка…
Юрка беше разглезен от майка си, леля си и баба си интелигентен момък, също нищо не знаещ за живота…
Те се пропиха заедно, бързо и незабелязано, всички планове отидоха по дяволите, Юрка едвам получи диплома за висше образование, Катя не можа да се справи с този живот, започнаха да пият…
Бабата и майката на Юрка починаха, леля му се омъжи за вдовец…
И такава роди, а какво друго да се очаква – злобно си мисли жената, без да разбира на кого се ядосва, на себе си ли? На това крехко момиче, толкова приличащо на нея, на Юрка, на живота…
Катя обичаше безумно своята Инна, своята дъщеря, виждаше, че момичето расте с характер, че е съвсем различна и се надяваше, че дъщеря ѝ ще успее, не като нея, Катя…
А се оказа, оказа се, че дори и „нормално“ дете Катя не е могла да роди, още едно недодялано, горчиво си мисли жената…
Не ѝ харесах – въздъхна Верочка, момичетата учудващо се сближиха, Инна идваше на село при Лариса и Верочка, през лятото прекарваха много време в новозакупената къща, не наричаше Лариса майка, изобщо не я наричаше, но Дима някак си веднага го прие, и двамата имаха силни характери.
Здрасти, бате – поздравяваше Инна, Дима първоначално се отнасяше предпазливо към новооткритата си дъщеря, а после започна да се усмихва и силно стискаше ръката ѝ.
На Вера каза да не се притеснява.
Ти си моя дъщеря, чуваш ли? Моя и на майка ти, всичко, никакви там, в началото, да, лудвах, не те признавах. Прости.
Баща ни не е млад – казва прямата Инна на Вера.
Да, той е с двадесет години по-голям от мама, жена му, леля Маша, е с петнадесет години по-млада от него.
Колко е объркано, а Наталия, която ни е разменила, коя е тя?
Съпруга – въздъхна Верочка, – първата. Те нямаха деца, татко срещна мама… знаеш ли, той честно си призна, и мама го потвърди, той не беше влюбен в мама, просто младо момиче, а той искаше деца, беше готов на всичко… Общо взето, мама забременя, но по стечение на обстоятелствата той срещна леля Маша и се влюби, истински.
И си представи, има съпруга, с която е от много години, има любовница, да-да, това е нашата майка, бременна, има любима жена – това е леля Маша.
Той отива при мама, леля Маша прекъсва всякакви връзки с него, леля Наташа… леля Наташа тихо полудява, наистина, докато никой не забелязва.
Пашка, нашият брат, се роди недоносен на леля Маша, явно от вълнение, ами ето, някой му каза… Той не повярва, а после, той напусна нашата майка, завинаги.
Когато леля Наташа направи това, той вече живееше с леля Маша и водеше Пашка по болници.
Той ни помагаше, цял живот помага.
Защо мама не се омъжи?
Верочка сви рамене.
Явно обича татко цял живот, така си мисля…
Съдът постанови децата да бъдат върнати на биологичните им родители, дотук с това, опитаха се да потулят случая.
Инна живееше на два дома, Верочка постепенно свикна с факта, че има сестра, а Инна свикваше, че има две майки. Катя така и не прие Вера, но Юрка я прие, дори започна да пие по-малко, а после и съвсем спря.
Веднъж Инна намери Катя, лежаща на пода, в собствените си отпадни продукти.
Катя, какво, по дяволите, си се натряскала?
Майката не реагираше, Инна се изплаши и повика леля Люда, която извика бърза помощ.
Те дойдоха в болницата при Катя, Верочка и Лариса, Инна беше неотлъчно до нея, караше се с лекарите и казваше, че никой няма да посмее да я откъсне от майка ѝ.
Вие коя сте на болната? – уморено попита медицинската сестра Лариса.
Аз съм никой… това е нейната дъщеря.
Още една? Има вече една дъщеря там…
Още една…
Почакайте… вие сте… онези… за вас писаха…
Да.
Заповядайте – махна с ръка, хвана Лариса за ръкава, прошепна ѝ в ухото, – не ѝ остава много, черният ѝ дроб…
Катя лежеше светла, издължена, сякаш беше пораснала малко – помисли Вера, след като видя майка си за последен път.
Жената тихо се усмихна.
Лариса ѝ се усмихна окуражително.
Инна дръпна Лариса за ръката и те излязоха…
Верочка… Вера… прости, момиче…
Вера се приближи до тази, която ѝ даде живот, но така и не стана нейна родна.
И вие ме простете…
Теб за какво… Ти щеше да загинеш при мен, при нас с Юрка… Безпътни сме, прости ми…
След смъртта на Катя, Инна се премести при Лариса и Верочка.
Бавно свикна с Лариса, започна да я нарича мама, стопи се…
Момичетата завършиха училище, до тях винаги имаше двама бащи, татко Дима и татко Юра, и разбира се, мама Лариса.
Юре… Тате, нещо много зачести, гледайки в сините очи на Юрка, Инна му показа юмрук, тя никога не беше виждала Юрка такъв, нарече го както в детството, татко, чисто бръснат, с нов спортен екип и ухаещ приятно.
Ами аз… това е, дъще… помагах на Верочка по математика, ти си ми умница…
Слушай, умнико… ако обидиш майка, ще те закопая…
Да… аз…
Добре, ухажьоре… пак си ѝ подарявал цветя, нали?
Аха – усмихва се смутено.
Ох, не мога, покани я в музей или нещо такова…
Те започнаха да живеят заедно, решиха да опитат, Лариса и Юра, и… се получи… Вече помагат да гледат правнука… Дъщерята на Верочка, Катюшка, се омъжи, роди син.
Инна все още има малки деца, омъжи се и роди късно.
Момичетата са заедно цял живот.
Веднъж Инна започна настоятелно да получава покани за приятелство в социалните мрежи от някакъв швед, Вилям Ларсон.
Инка, какво, по дяволите, това съм аз, Васка…
Инна се зарадва да научи, че изгубеният през деветдесетте приятел е добре, а баща му наистина е съществувал, живеел е в Швеция, той е взел Васка и е помогнал добре на майката на Васка, ето така…