През обраслите храсти на старата градина, изцяло оплетена от паяжината на спомени и горчива тъга, се пробиваше малък слънчев лъч. Заедно с този лъч в глухото селце, изгубено сред безкрайни поля и гъсти гори, растеше малко момче – Пашка. Момче с неутолим копнеж да бъде закрилник.
Детските му очи буквално сияеха при вида на военните – величествени и непоколебими, сякаш олицетворение на силата и честта, които той самият толкова отчаяно се стремеше да придобие. Още от най-ранно детство Пашка изпитваше невероятно влечение към военната служба. Малкият обичаше да наблюдава стройните военни, които с твърдост и увереност във всяко свое движение, в безкрайни редици, преминаваха по улиците на тяхното село, намиращо се почти в съседство с военното поделение.
Въображението на момчето непрекъснато рисуваше ярки картини, където той самият, вече пораснал и в камуфлаж, отдава войнски поздрав на своя благороден командир. Пашка растеше без баща и основната грижа за неговото възпитание падна върху майка му и баба му. Животът в селото не беше лесен за момчето, особено защото неговите връстници често се шегуваха с него, понякога доста злобно.
Някои селски момчета не пропускаха възможността да подхвърлят язвителни забележки на Пашка, наричайки го слабоволен парцал. Според тях той изглеждаше твърде мек и нежен, може би в резултат на възпитанието му от жени. Някои от момчетата дори не се стесняваха открито да се подиграват, крещейки зловещо.
– Ти какво си, момиче ли? Може би трябва да те наричаме с някое момичешко име. Катя или Маша, например. – Пашка дълбоко се обиждаше на такива подигравки и му ставаше много мъчно.
Той не можеше просто така да понесе униженията, които му се случваха, и всеки път, когато го обиждаха пред цялата улица, той, без да се замисли, се впускаше в бой. Макар че беше още твърде малък, за да защити страната си, той вече знаеше със сигурност, че е длъжен да защити своята чест. Разбира се, Пашка никога не излизаше победител от битките.
Той просто не умееше да се бие. Но и откъде да се научи? В семейството му нямаше мъже и просто нямаше кой да му предаде тези умения. А и външно момчето беше слабо и хилаво.
Той неведнъж умоляваше майка си да го запише в някаква спортна секция. Дали ще е борба, бокс или каквото и да е друго. Но майка му Тамара избра за него съвсем други занимания.
Музика и рисуване. – За какво ти е този спорт? В живота най-важно е да развиваш ума – настояваше баба му. А майка му винаги добавяше…
– С юмруци нищо не се решава. Трябва да умееш да говориш. А още по-добре е да спечелиш спор, показвайки своята ерудиция.
Точно така ще унижиш опонента си, когато на твоите умни думи и аргументи не се намери отговор. Затова по-добре чети повече и научавай много нови неща. Ето, можеш дори книги по психология да прочетеш.
Това със сигурност ще ти е от полза в живота. – Пашка не можеше да спори с това. И само мечтаеше за деня, когато ще порасне и ще може да отиде в армията.
Където ще го научат на всичко, за което толкова дълго беше мечтал. В най-лошите си детски кошмари той виждаше как, вече пораснал, му казват: не си служил в армията, не си мъж. И ето че когато Пашка навърши 18 години, той преживя истинска вътрешна революция.
Осъзнавайки, че е време да спре да изглежда слаб и неспособен в очите на околните, той взе решение да промени живота си веднъж завинаги. И да направи всичко така, че повече да не изглежда като беззащитен парцал, какъвто винаги се беше чувствал. Първата стъпка към неговия нов начин на живот стана изучаването на физическата подготовка.
Пашка отиде в библиотеката, където си избра няколко книги по тази тема. Той ги изучи внимателно, а след това пристъпи към практика. Нямайки възможност да посещава фитнес зала, Пашка прояви изобретателност и си направи нещо като тренажор направо у дома.
Той тренираше всеки ден, доколкото силите му позволяваха, стремейки се да подобри физическата си форма. Въпреки това, когато настъпи времето за военна служба, Пашка отново се сблъска с жестоката реалност. Баба му, която винаги го подкрепяше, малко преди това си отиде от този свят.
Но майка му Тамара решително се зае с въпроса и подготви всички необходими документи, за да не попадне той в армията. С гордост в гласа тя му подаде папка, пълна с медицински бележки и други книжа. – Ето, дръж – каза тя.
– Когато дойде призовката, ти просто ще предадеш тези документи във военното окръжие и това е. Армията повече не те заплашва. – Ето така, въпреки усилията си да стане по-силен, Пашка буквално оставаше роб на домашните обстоятелства, без да има възможност напълно да контролира съдбата си…
Той не беше свикнал да спори с майка си, все пак тя вече беше възрастна и минувачите често я бъркаха с негова баба. Но въпреки това, когато един ден тя не беше вкъщи, момчето тихо извади папката с подготвените от нея документи и просто ги хвърли в печката. Хартията пламна и изгоря за секунди.
Когато пристигна призовката, Пашка, без да се замисли, отиде на служба, и то не къде да е, а в истински десантни войски. Това беше върхът на неговите мечти. На медицинския преглед военният комисар, разглеждайки документите, го погледна внимателно и попита.
– Куликов, ти кой си? Павел? Правилно ли? – „Точно така!“ – потвърди той. – Браво, момче! А нищо ли не искаш да ми предадеш? Нищо ли не си забравил? – поинтересува се с намек военният комисар. Той явно вече знаеше за подготвените от майката на Павел документи.
– Документи за отсрочка! – „Никак не!“ – спокойно отговори Пашка. – Е, щом няма, няма! – промърмори военният комисар, почесвайки се по тила. Майката на Пашка беше в пълно отчаяние от случилото се.
Тя никак не разбираше как е станало това. – Пашенка, а ти сигурен ли си, че предаде на военния комисар онези документи, които ти дадох? Аз лично го предупредих! – питаше Тамара със сълзи на очи. Тя не можеше да повярва, че нейният Пашенка, нейното любимо домашно момче, ще се озове някъде в казармата или още по-лошо – в някакви мръсни полеви условия.
Самата тази мисъл ужасяваше жената. – Разбира се, мамо! Явно нещо не е сработило! – успокояваше майка си Пашка, въпреки че в очите му сияеше неподправено щастие. Това беше същото чувство, както онази Нова година, когато за първи път му подариха играчка пистолет.
Тогава, под новогодишната елха, той откри пистолет с малки оранжеви топчета и радостта му нямаше край. Вярно, след като стреля в стената, топчето изведнъж отскочи и го удари право в окото. Но дори това не можеше да помрачи душевната му радост.
Тогава той едва не загуби окото си. Дори се наложи да пътува до областния център при специалист. Но за щастие зрението му беше спасено.
Въпреки това пистолетът, онзи същият, който му донесе толкова много радост, изчезна неизвестно къде. Оттогава на празници му подаряваха само боички и книги, сякаш се опитваха да го предпазят от бъдещи нещастия. Половин година, която прекара в учебния център, мина почти незабелязано, като пясък между пръстите.
Дните се нижеха бързо и неусетно, изпълнени с уроци, тренировки и постоянно напрежение. Но всичко това не позволяваше да се забрави защо всъщност са там. Вместо очакваното прехвърляне в обикновено военно поделение, войниците на срочна служба бяха неочаквано извикани при командването.
Буквално от прага им съобщиха новина, която накара сърцата им да замрат от страх. Те заминаваха на война. На срочнослужещите беше категорично забранено.
Абсолютно недопустимо беше да съобщават на когото и да било за плановете си или дори да намекват за мястото на тяхното разполагане. Това стана допълнителен удар за всички млади войници. Всеки от тях си спомняше за близките си, които оставаха у дома, за майките, съпругите и децата си.
Въпреки това Пашка успя да постигне почти невъзможното. По някакъв чудодеен начин той намери откъде да се обади. Сърцето му биеше бясно, докато набираше номера на майка си.
Сдържайки вълнение, той произнесе само три думи. – Мамо, заминавам на война. – Тези три думи бяха повече от достатъчни, за да може майка му, както и всички майки по света, да разбере смисъла на случващото се без излишни обяснения.
Времената бяха такива, че повече и не се изискваха никакви думи. Едва вчера са ходили на гости при съседи, женили са се, обичали са се. А вече днес са изконни врагове.
Защото така са казали по телевизията. На генералите и висшето военно началство им е добре. Седят си в тила или в бункер.
И само преместват с важен вид фигурки по шахматната дъска. Но шахматната дъска е нашият живот. А политиците са се устроили още по-добре.
Те и децата им по принцип не ходят на война. Някой глупак е разпалил поредната война и си седи тихичко в бронирани стени. Умничи и държи речи.
Който не е съгласен – е враг. И пак ще отидат на война осемнадесетгодишни момчета. И много от тях няма да се върнат…
И това, както никой друг, разбира само майката. И ето че млади, неопитни момчета бяха изпращани на цели ешелони на тази война, сякаш на клане. Това беше като масово жертвоприношение, където косата на смъртта жънеше най-добрите синове на нашия народ.
Нали истината казва известната поговорка, която властниците мразят яростно. А тя гласи: на богатите – земята, а на бедните – родината. И ето че Пашка се оказа сред тези млади войници.
И заради какво? Той нищо не разбираше. И веднъж и него го застигна случаен куршум, по ирония на съдбата попаднал в същото онова око, което в детството беше поразено от рикоширало оранжево топче. В този фатален момент пред Пашка неочаквано изплува сцена от далечното детство.
Ето го, съвсем малък, крещи от болка, стиснал силно с ръце окото. А около него се суетят майка му и баба му, опитвайки се да му помогнат. Спомняйки си този случай, единствената мисъл, която се въртеше в главата му в този момент, беше само да не изкрещи, да не завие, както тогава в детството, когато се събраха всички съседи, за да видят какво се случва с това бедно дете.
Но болката, която го пронизваше сега, беше непоносима. Сякаш мозъкът му експлодираше отвътре. Въпреки това този път до него нямаше нито майка, нито баба, нито съседи.
Всичко наоколо сякаш се разтвори. И той внезапно осъзна, че не може да си спомни нито лицата им, нито каква е била майка му, нито дори собственото си име. Той просто беше забравил себе си.
Когато го превозиха безпомощен и измъчен в болницата, при него не намериха нито един документ, удостоверяващ самоличността му. Възможно е медальонът му, последната следа от миналия му живот, просто да е бил свален от мародери за сувенир. Както често се случва на бойните полета.
По този начин го сметнаха за загинал. Но кой беше той? Какъв човек беше този, на когото успешно спасиха окото, но паметта му беше изтрита като от радиокасета? Лекарите се бориха за живота на момчето с цялото си професионално упорство. Успяха да запазят зрението му, но не успяха да го предпазят от загуба на памет.
Той абсолютно нищо не помнеше. Нито собственото си име, нито миналото си, нито дори мястото, откъдето е родом. Паметта го беше напуснала, оставяйки след себе си само празнота и недоумение…
Болницата, където го лекуваха, се намираше в самия център на столицата. Докараха го там с хеликоптер, сред други ранени, останали след жестока битка. Когато лечението му най-накрая завърши, войната, безчовечна и кървава, вече беше приключила.
И когато излезе от болницата, той с изненада установи, че вече не е нужен на армията. Нещо повече, той с изненада откри, че в целия свят за него в момента няма място. Той се беше превърнал в истински изгнаник.
Човек без минало и, изглежда, вече и без бъдеще. Той, когото всички хора преди познаваха като Пашка, сега се озова на улиците на огромен, чужд град. Изгубен и самотен.
Той не знаеше какво да прави по-нататък, накъде да тръгне и към кого да се обърне. Той беше забравен от всички и от всичко, освен може би от собственото си сърце, което биеше в гърдите му и доказваше, че е още жив. Дните се нижеха еднообразно и безцелно.
Докато една вечер на главния път, където се скиташе в търсене на каквато и да е работа или поне нещо за ядене, не го взе една жена. С неговата атлетична външност не беше трудно да привлече внимание. Годините тренировки преди армията явно бяха оставили следа по тялото му.
И дори сега, когато животът му изглеждаше разбит, Пашка оставаше привлекателен и здрав млад мъж. Мечтата на всяка жена. Неговата привлекателна външност беше дар от природата.
Дори белегът от раните не разваляше вида му. По-скоро дори напротив, само добавяше мъжественост. „Белезите красят мъжа“, казваше си той, приемайки новата реалност.
И тази непозната жена, която взе Пашка от пътя, го уреди на работа във фирма с доста интересно име – „Съпруг за един час“. Въпреки това, освен обичайните ремонтни дейности, той трябваше да се занимава и с ремонт на женски души, както и с изцеление на разбити женски сърца. Паметта така и не се върна.
Той не помнеше нито истинското си име, нито семейството си, нито живота, който е имал в миналото. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че е бил на война. И това беше достатъчно, за да предизвика особен интерес у жените.
Той бързо стана популярен сред клиентките и скоро си спечели звучно прозвище – Александър. Жените често го наричаха Александър Македонски, възхищавайки се не само на външността и белега му, но и на умението му да доставя луда наслада в леглото. Жените само си шушукаха помежду си, че е истински къртач.
За Пашка нямаше нищо укорително в това, с което се занимаваше. Той не чувстваше срам от работата си, нито пред себе си, нито пред другите. Защото просто нямаше минало, което да го осъди, а бъдещето също не го интересуваше особено.
В страната отново бяха трудни времена и професията на момчетата на повикване набираше популярност. Ето че Пашка стана едно от тези момчета, и то не просто едно от тях, а истински крал в тази сфера. Нощни клубове, вили, курорти – той беше навсякъде и за това му плащаха щедро.
Просто мечта, а не работа. Доста бързо сладкият съблазнител с гръмка слава сред жените събра достатъчно средства, за да си купи апартамент в столицата. Подправянето на документите, където беше записан като Александър, се оказа лесна работа.
По онова време парите можеха да решат всякакви проблеми. Въпреки това, някъде дълбоко в душата му, сякаш ехо от далечно детство, му шепнеше неясен глас: „А какво би казала майка ми за това?“ Пашка неведнъж се будеше рязко посред нощ, зашеметен от този въпрос.
Ставаше му непоносимо мъчително и той, без да разбира защо, инстинктивно хващаше с ръка раненото си око. Към сутринта, изтощен от тези сънища, той отново заспиваше, забравяйки за нощните кошмари. Все пак работата му вече беше много.
Все повече жени търсеха утеха и Пашка, или както вече го познаваха – Александър Царев, беше един от най-търсените. В трудни времена все повече мъже изпадаха във финансови затруднения, което често ги водеше до запои. В такива условия работа за Пашка се намираше дори извън столицата.
Той беше повишен до ръководител на филиал на същата компания в едно от предградията. Това беше малък, тих град с районен статут. Честно казано, Пашка отдавна беше уморен от суетата на мегаполиса и все по-често мечтаеше за спокойствие и тишина…
От изписването му от болницата бяха минали вече 10 години. Десет години, които той смяташе за началото на своя нов, осъзнат живот. Затова прие предложението да оглави филиала с голяма радост.
Първо, това място беше достатъчно близо до столицата, което щеше да му позволи да ходи там дори всеки ден. А второ, новата длъжност обещаваше не само повишение в кариерата, но и значително увеличение на заплатата. Всичко беше честно и справедливо.
Той сам, чрез пот и кръв, беше постигнал такъв успех в живота. Разбира се, фирмата им на новото място трябваше да бъде обвита в було от внимателност и секретност, значително надвишаващи мерките, които бяха необходими в гъсто населения столичен град. Външният вид на компанията беше внимателно обмислен.
Всички хора трябваше да виждат само това, че тя се занимава изключително с извършване на дребни битови ремонти. Вътре във фирмата имаше разделен на две групи състав от служители, всяка от които изпълняваше съвсем различни функции. Първата група включваше майстори, занимаващи се с истински ремонтни задачи.
Те забиваха пирони, монтираха рафтове и извършваха дребни ремонтни дейности по цялата къща. Втората група служители предлагаше услуги от по-личен характер, които на пръв поглед можеха да се сторят като заместване на ролята на съпруга в спалнята. Интересно е да се отбележи, че в селските райони именно услугите от тази категория се оказаха най-търсени и популярни сред местното население.
Това беше явен успех. Клиентската база на компанията се формираше от местни жители, които знаеха за тази фирма. Единственото условие за получаване на услугата беше да се знае правилната кодова дума…
Информация за нея можеше да се получи от жени, които вече бяха използвали услугите на компанията.
Всичко беше организирано много деликатно и изключително секретно, което позволи на компанията да функционира успешно, без да предизвиква излишно и ненужно внимание.
Ако някоя жена искаше да се възползва от специални услуги, ѝ беше достатъчно да каже: „Трябва ми да поправя тавана“.
Тази фраза служеше като сигнал, че се изисква не просто ремонт, а нещо по-деликатно и лично. Много жени, копнеещи за мъжка ласка и никога не чували комплименти от мъже, бяха готови да плащат добри пари.
Затова фирмата, която Пашка ръководеше, доста бързо си натрупа постоянен кръг от клиентки.
Пашка не искаше да се застоява в офиса и само да ръководи.
Той от време на време продължаваше сам да ходи на повиквания.
Още повече че парите, които плащаха заможните постоянни клиентки, му бяха повече от достатъчни, за да си купи чисто нов джип и вече да започне строителството на вила.
Бъдещето не го вълнуваше, защото през тези 10 години той имаше много богати клиентки, които му плащаха солидни суми. Тези спестявания Пашка държеше в банкови сметки. Затова дори ако фирмата фалираше, той не се страхуваше да остане без финансови средства.
А какво стана с майката на нашия главен герой? А майката на Пашка така и не получи известие за смъртта на сина си. Вместо това ѝ съобщиха, че той просто е изчезнал. През всичките тези 10 години тя продължаваше отчаяно да търси сина си.
Тамара се обръщаше към всевъзможни инстанции, пишеше до различни служби, оплакваше се от бездействието на командирите. Но получаваше неизменни отговори: „Вашият син е изчезнал“. От постоянните тревоги и вълнения жената силно остаря, здравето ѝ често я предаваше.
Смисълът на живота ѝ, който преди се заключаваше в единствения ѝ син, сега беше загубен. Всеки ден тя продължаваше да чака завръщането на сина си, въпреки всички трудности и несигурност. Нейното съществуване се беше превърнало в безкрайно тягостно и празно.
Животът, който преди ѝ се струваше наситен и пълен със смисъл, спря в един миг. Бъдещето, което си беше представяла, отдавна беше прекъснато. Тя вече никога нямаше да има внуци, които да я радват.
Мислейки за това в безсънните си нощи, Тамара само горчиво плачеше. Мислите ѝ бяха пълни с безизходица. Дори в случай на смърт нямаше никой, който да я погребе.
Всички усилия и спестявания, цялата работа и усилия, които беше вложила в живота си, се оказаха ненужни и напразни. За кого работих? Защо събирах пари? За да остана накрая самотна и безпомощна старица, размишляваше в свободното си време Тамара, изпълнена с горчивина и съжаление. Въпреки това погребално известие за сина ѝ така и не пристигна.
Въпреки липсата на официална информация, жената не губеше надежда и продължаваше всеки ден да седи до прозореца. Гледайки към пътя, с надежда да го види, своя син. Междувременно къщата ѝ постепенно се превръщаше в руини…
Градината беше обрасла с бурени, къщата беше порутена, а покривът беше започнал да тече. Водата течеше право върху леглото. Но Тамара това съвсем не я притесняваше.
Тя обикновено поставяше кофи и легенчета, за да се справи поне малко с потопа в къщата. Съвсем нямаше сили да направи нещо по-сериозно, а и желание просто нямаше. Особено напоследък я беше обхванала такава ужасна апатия, че ѝ се искаше само да легне и да умре.
Сърцето ѝ започна да я боли все по-често, но тя дори не отиде на лекар и не се лекуваше, просто чакаше последния си час. „Няма да се лекувам. Ще умра по-бързо!“ – мислеше си тя.
„Все едно няма смисъл от живота. За кого да живея?“ Единствения си син загубих, а нямам никой друг. Няма защо да живея на този свят.
Съседката на Тамара я посещаваше през няколко дни. Носеше ѝ гореща супа, ходеше до магазина за хляб. Тя съжаляваше Тамара, знаейки колко много обичаше сина си и колко страдаше без него през всичките тези години.
Виждайки бедственото положение на съседката си, жената я посъветва. – Тамара, скоро покривът ти съвсем ще падне! Дъждовете започнаха, виж как тече! Трябва да станеш и да го поправиш поне малко! – „Нямам сили, Катерина! А и желание нямам!“ – прошепна Тамара и се обърна към стената. – Е, щом сама не можеш, плати на някого и нека ти пренаредят покрива.
Видях тук една обява в интернет. Има такава услуга. Съпруг за един час.
Обади се там и ги помоли да ти поправят покрива. Или дай аз да се обадя, ще ти извикам професионален майстор. Не може така, Тамарочка, ще замръзнеш просто и ще се разболееш.
Е, къде е това? – ругаеше Катерина. – Ами нека! Все едно без Пашенка животът не е живот! – прошепна Тамара и сълзи отново се появиха в очите ѝ. – Тамара, така не може! Какво би казал Пашка, ако разбереше, че майка му преждевременно е тръгнала към онзи свят? Все пак нямаше погребално известие за сина ти.
Смятай, че може да се върне всеки момент. И какво ще каже, като види, че майка му се е приготвила да умира, а къщата е превърнала в руини? Хайде, Тамара, ставай! Ето, донесох ти прясна чорба. Подкрепи се малко и за работа…
Не си още стара, за да си позволяваш да занемариш къщата и двора. Събуждането от съседката малко ободри Тамара. За пореден път повярвайки, че синът ѝ е жив и скоро ще се върне, тя наистина стана от леглото.
С удоволствие обядва и започна да оглежда състоянието на къщата и двора. Работата явно щеше да стигне за повече от месец. Завивайки ръкави, тя тръгна към двора.
И до късно вечерта се бори с плевелите, изкопа бурените. Дори приготви ароматни кифлички с канела, които синът ѝ толкова обичаше. Вечерта заедно със съседката се наслаждаваха на сладък чай с кифлички и мечтаеха за това как синът ѝ ще се върне у дома.
След няколко дни Тамара приведе в ред двора и къщата. Оставаше да поправи покрива и да оправи наклонената ограда. Но тази работа беше непосилна за нея.
Все пак възрастта си казваше думата. И Тамара отиде при съседката. – Катерина, обади се на онзи майстор.
Нека дойде и поправи всичко тук. И му кажи направо, че трябва да ми поправи тавана. И ето че без да се замисли дълго, съседката се обади във фирмата „Съпруг за един час“.
И се уговори с майстора да дойде на следващия ден, уж да „поправи тавана“. Възрастната жена дори не подозираше какви точно услуги предлага фирмата освен ремонти. Още повече че съвсем не си помисли, че по случайност произнася тайната кодова фраза.
„Трябва ми да поправя тавана“. И този път, вече по фатално стечение на обстоятелствата, дежурният майстор се разболя още от сутринта. Затова на повикването трябваше да отиде Пашка.
Пристигайки на мястото, дворът му се стори смътно познат. Пашка се приближи към къщата. Обръщайки глава, той видя възрастна жена, която бавно се приближаваше към него.
Това беше като светкавица в главата му. – Мамо! – произнесе той. – Пашенка, боже мой! Синко, върна се! – извика Тамара, хвърляйки се към сина си.
Тя дори не разбра и никога няма да разбере какво го е изпратило по грешка и в коя фирма е работил. Главното е друго – семейството отново се събра. И ето че в тишината на селската къща, където всеки ъгъл е изпълнен със спомени, Пашка и Тамара отново се намериха…
Годините на раздяла и изпитания сякаш изчезнаха мигновено, отстъпвайки място на радост и спокойствие. Синът, който беше загубил паметта си и се беше превърнал в чужд в собствения си свят, най-накрая намери пътя към дома.
Макар че този път беше трънлив и доста необичаен, майката, която никога не беше губила надежда, най-накрая дочака своя роден син у дома.
Миналото вече нямаше власт над тях.
Те бяха заедно и на двете близки сърца повече нищо не им беше нужно. Животът, сякаш дългоочаквана зора, отново се изпълни със смисъл и топлина.
Оттогава Пашка не се занимаваше с ремонт на женски сърца, но продължи да ръководи фирмата.
Само че сега това беше негов собствен бизнес за ремонт на истински покриви и тавани и без никакви тайни кодове.