Днес Маргарита реши да завърши работния си ден около час и половина по-рано, отколкото обикновено. Не беше импулсивно решение, а внимателно планиран ход, продиктуван от събитие, което за нея беше едновременно повод за радост и източник на дълбоко вкоренено безпокойство.
Причината беше, че съпругът ѝ Николай днес имаше рожден ден, тридесет и осмият му, и тя трябваше да успее да се подготви за предстоящото тържество.
Тържество, което тази година, повече от всякога, ѝ се струваше като ходене по тънък лед над бездна от стари рани и нови унижения.
В малкия, но винаги оживен фризьорски салон „Стил“, където Маргарита работеше вече десет години, въздухът беше гъст от лак за коса, бръмченето на сешоари и неспирното бъбрене на клиенти и колежки. Маргарита огледа познатата обстановка – блестящите огледала, редиците цветни шишенца, удобните, макар и леко износени столове.
Това беше нейният втори дом, нейното убежище понякога, но днес ѝ се искаше да избяга от него възможно най-бързо. Погледна часовника на стената – стрелките бавно пълзяха към четири и половина. Още малко.
Монолог на Маргарита (в салона):
„Ох, само да свършва този ден… Поне работната му част. Искам всичко да е перфектно тази вечер. За Коля. За рождения му ден. Заслужава го, нали? Или поне аз искам да вярвам, че го заслужава. Искам да бъда идеалната съпруга, поне за тази вечер. Усмихната, спокойна, гостоприемна… дори когато в къщата ми ще влезе сянката на миналото му. И не само сянката, а и нейното настояще – шефът му. Господи, дай ми сили!
И най-вече, дай ми търпение. Търпение за Нея Величество, свекървата. Гаргула Павловна… Не, Зинаида Павловна. Трябва да съм уважителна. Днес тя ще бъде в стихията си – рожденият ден на безценния ѝ син. Ще ме гледа под лупа, ще анализира всяка моя дума, всеки жест, всяка салата. Ще сравнява, ще критикува, ще сипе отрова под формата на загрижени съвети. Трябва да съм готова. Бронята трябва да е здрава. Усмивката – залепена. Само да издържа тази вечер.
Заради Коля? Не, може би повече заради себе си. За да докажа… на кого? На нея? На себе си? Че мога. Че съм добра съпруга, добра майка, добра домакиня… въпреки че съм само една „обикновена фризьорка“. Трябва да се стегна. Дълбоко дъх. Всичко ще е наред. Трябва да е наред.“
— Надя, днес ще си тръгна по-рано, моят рожденик днес има рожден ден, така че имай предвид, добре? — обърна се Маргарита към колежката си Надежда, докато с обичаен, почти автоматичен жест свали бялата си престилка, отърсвайки я от полепналите по нея фини, невидими косъмчета – вечните спътници на професията ѝ. Престилката беше леко измачкана, с едва забележимо петънце от боя близо до джоба. Маргарита я сгъна внимателно.
Колежката ѝ, Надя, дребничка, енергична жена с вечно присвити очи зад дебели стъкла, мрачно кимна, без да откъсва поглед от сложната конструкция, която извайваше върху главата на пищната, застаряваща дама в стола – нейна редовна клиентка, госпожа Петрова, която идваше всяка седмица за „оформяне и обем“. Пръстите на Надя, пъргави и сигурни, танцуваха с гребена и фибите, а лицето ѝ беше съсредоточено, сякаш решаваше сложна математическа задача. Но, виждайки с крайчеца на окото си как Маргарита вече прибира ножиците, гребените и четките си в кожената чанта, готвейки се да си тръгне, Надя все пак подвикна след нея, с нотка на съчувствие и предупреждение в гласа:
— Марго, ти гледай само, дръж се достойно, не позволявай на твоята Гаргула Павловна да ти промива мозъка, добре? Чуваш ли ме? Стой твърдо!
Маргарита се спря на прага, обърна се и се усмихна леко, макар усмивката да не стигна до очите ѝ, които издаваха лека умора и напрежение.
— Добре, Наденце, няма да позволя, — отвърна тя, опитвайки се гласът ѝ да звучи по-уверено, отколкото се чувстваше. — Ще бъда скала! Непробиваема!
Надя само изсумтя скептично и отново се потопи в работата си, промърморвайки нещо под нос за „змейове в човешки облик“.
Гаргула Павловна, или както настояваше да я наричат по паспорт – Зинаида Павловна, беше свекървата на Маргарита. Прякорът „Гаргула“ ѝ беше лепнат тайно от Маргарита и Надя преди години, след особено злостен коментар на Зинаида относно „липсата на финес“ в работата на Маргарита.
Зинаида Павловна притежаваше уникалната, почти свръхестествена способност да разнищва психологически всеки събеседник, да намира най-уязвимите му места и да нанася прецизни словесни удари, оставяйки от самочувствието на опонента си само димящи развалини. Тя го правеше с вид на крайна добронамереност и загриженост, което правеше атаките ѝ още по-болезнени и трудни за отразяване. Маргарита познаваше тази особеност на майката на Николай не от слухове, а от безброй лични, болезнени сблъсъци през годините на брака си. Всеки семеен празник, всяко събиране беше потенциално минно поле.
Но къде да отиде? Днес беше рожденият ден на любимия ѝ, единствен син и Зинаида Павловна просто нямаше как да пропусне такова събитие. Присъствието ѝ беше толкова сигурно, колкото изгревът на слънцето. Затова Маргарита беше подготвена – или поне се опитваше да се убеди, че е подготвена – за поредната доза вербална агресия, за скритите намеци, за явните критики. Но днес беше и празник за Николай, а покрай него – и за нея самата. Затова Маргарита на всяка цена искаше да запази доброто си настроение, да се радва за съпруга си, да създаде атмосфера на уют и щастие в този ден. Искаше, поне за няколко часа, да загърби съмненията и страховете си.
Днес, повече от всеки друг ден, ѝ се искаше да бъде за Николай най-добрата съпруга на света. Идеалната домакиня, грижовната майка, подкрепящата партньорка. А за да постигне този идеал, поне във външния му вид, знаеше, че трябва да играе по правилата на Зинаида Павловна. Свекървата трябваше да бъде обгрижвана, около нея трябваше винаги да се суетиш, да предвиждаш желанията ѝ, да изпросваш команди и одобрение с поглед. Винаги ѝ се налагаше да отделя непропорционално голямо количество внимание и енергия. Затова, веднага след като излезе от фризьорския салон, Маргарита не се отправи към дома, а полетя с раздрънкания автобус към другия край на града. Причината? Трябваше да купи тортата за Николай.
Но не каква да е торта. Не торта, избрана от Маргарита или Николай. А Същата торта – гигантска, претрупана с маслен крем и шоколадови орнаменти, която беше избрала за своето ненагледно синче грижовната му майка. От една конкретна, старомодна сладкарница, известна с тежките си, калорични изделия. На самата Зинаида Павловна да се мъкне толкова далеч, разбира се, „изобщо не ѝ се полагало“ заради крехкото ѝ здравословно състояние (въпреки че изглеждаше по-здрава от Маргарита) – лекарите категорично ѝ забранявали такива „натоварвания“. Но Маргарита можеше да го направи, за кой ли път. Тя беше млада, здрава, нали? Нямаше да се разпадне, щеше да отиде и да донесе скъпоценния десерт. Нямаше значение, че това отклонение ѝ костваше още поне час от и без това оскъдното време за подготовка.
Монолог на Маргарита (в автобуса, пътувайки за тортата):
„Ето ме пак. Куриер на собствената си свекърва. През целия град, в пиков час, за една торта. Защото тя, видите ли, не можела. А аз мога. Аз винаги мога. Мога да работя по осем часа на крак, мога да тичам да взема Костя от училище, мога да чистя, готвя, пера, мога да слушам безкрайните ѝ оплаквания и критики, мога да преглъщам обидите, мога да нося тежки торти през половината град. И всичко това с усмивка, защото иначе… иначе какво?
Ще разстроя Коля? Ще бъда лошата снаха? Ще потвърдя мнението ѝ, че съм „некадърна и неподходяща“? Понякога се чувствам като жонгльор, който се опитва да задържи във въздуха десетки стъклени топки, и знам, че ако изпусна дори една, всичко ще се сгромоляса. Бракът ми, спокойствието на сина ми, крехкият мир в семейството… Тази торта… Тя е просто символ. Символ на всичко, което трябва да правя, за да поддържам фасадата. Дано поне Коля оцени усилието. Макар че… той едва ли ще разбере. За него това е просто торта. Любимата торта на мама. И е съвсем естествено аз да я донеса. Защото съм съпругата. Неговата съпруга.“
Автобусът беше претъпкан и шумен, миришеше на спарено и бензин. Маргарита се държеше здраво за металния лост, опитвайки се да запази равновесие и да не мисли за умората в краката си. Едва беше успяла да си поеме дъх, намирайки сили да вдигне крак, за да се качи в поредния автобус на връщане, стиснала огромната картонена кутия с тортата, когато в джоба на палтото ѝ пронизително иззвъня мобилният телефон. Беше Николай.
— Скъпа, здравей, — от слушалката зазвуча меденият, леко сладникав глас на съпруга ѝ, глас, който някога я караше да настръхва от удоволствие, а сега често предизвикваше само смътно безпокойство.
— Звъня, за да ти кажа ето какво. Само за информация, нали знаеш. Поканих днес Лена и Вадим. Надявам се, че няма да имаш нищо против?
Маргарита тъкмо беше успяла да се добере до единственото свободно място до прозореца и да намести внимателно кутията с тортата в скута си, когато чу думите му. Въпросът, зададен в края, беше чисто формален, намекващ за съгласуване, но тонът му не оставяше място за съмнение, че решението вече е взето.
Господи, разбира се, че беше против! Как иначе? Лена беше бившата съпруга на Николай. Жената, която го беше изоставила по доста унизителен начин. А сегашният съпруг на Лена беше Вадим – директният началник на Николай в голямата транспортна компания, където работеха и тримата. Поканата им означаваше само едно – вечерта щеше да бъде не просто семеен рожден ден, а сложна социална игра с високи залози, в която Маргарита се чувстваше като пионка. Присъствието на Лена винаги внасяше напрежение, събуждаше старите ѝ комплекси и ревност. А присъствието на Вадим добавяше и елемент на служебна субординация и пресметливост. Но Маргарита знаеше, че не може да възрази.
По-специално, защото напоследък постоянно се говореше за възможно повишение на Николай. Вадим беше човекът, от когото зависеше това. Шансът да стане началник на отдел „Снабдяване“ беше голямата амбиция на Николай в момента, цел, която той преследваше с всички сили.
— Добре, Коля… нека дойдат, — отговори Маргарита, но гласът ѝ прозвуча толкова безжизнено, почти погребално, че дори Николай, който рядко долавяше нюансите в настроението ѝ, се смути.
— Марго, какво ти става? Пак ли започваш? Защо веднага си измисляш всякакви глупости? Моите отношения с Лена отдавна, ама много отдавна са в миналото. Ти самата много добре знаеш това. Тя е просто колега, бивша съпруга, нищо повече.
А с Вадим трябва да поддържаме добри отношения, да се сближим. Той е важен сега за мен, скъпа… Разбираш ли? Това посещение може да помогне много на кариерата ми. Помисли си само – началник на отдел „Снабдяване“! Това са други пари, друг статус! А ти винаги готвиш толкова удивително добре. Знаеш, че всички хвалят твоите ястия. Ти и твоите кулинарни таланти са моите най-важни козове тази вечер. Разчитам на теб, слънчице.
Сега дойде редът на Маргарита да се смути. Николай винаги умееше да намира точните думи, да я обезоръжава с комплименти, да се промъква право в душата ѝ, дори когато знаеше, че манипулира. А освен това притежаваше онзи наистина хипнотичен, успокояващ тембър на гласа, който правеше чудеса с нейната съпротива. Умееше да я накара да се почувства важна, незаменима, дори когато дълбоко в себе си знаеше, че е просто инструмент за постигане на целите му. Маргарита се поддаде на неочаквания (и толкова навременен) комплимент и побърза да отговори вече с много по-приятелски, примирен тон:
— Добре, любими, както кажеш. Щом е важно за теб… Нека дойдат. Все пак днес е твоят празник. Ще направя всичко възможно.
Монолог на Маргарита (след разговора с Николай):
„Най-важните му козове… Аз и моите кулинарни таланти. Не аз като личност, не аз като негова съпруга, не аз като Маргарита. А моите таланти. Моите функции. Готвачка и домакиня, която ще впечатли шефа му и бившата му жена. Жената, която все още го гледа по онзи особен начин на фирмените банкети. Жената, която той не спира да следи с поглед, дори когато си мисли, че не го виждам. „Отдавна са в миналото“…
Колко удобно звучи. Но дали е истина? За осем години брак не съм успяла да изтрия сянката ѝ. Тя винаги е някъде там – по-успяла, по-елегантна, по-… важна? Сега и шефът му ще дойде. Трябва да съм перфектна. Усмихната. Остроумна (но не прекалено). Скромна (но не незабележима). Храната трябва да е безупречна. Къщата – да блести. Трябва да покажа на Вадим, че Коля има стабилен тил, представителна съпруга, която допринася за имиджа му. А Лена… Лена трябва да види колко сме щастливи. Трябва да ѝ натрия носа, без да изглеждам злобна или ревнива. Боже, каква сложна игра! И аз съм в центъра ѝ, без да съм я избирала. Искам просто един спокоен рожден ден за мъжа ми. Само това. Толкова ли е много? Явно е.“
Когато Маргарита осъзна напълно, че днес в малкия им апартамент ще се съберат не само взискателната ѝ свекърва, но и елегантната Лена с влиятелния си съпруг Вадим, тя много се разстрои. Не просто се разстрои, а почувства как ледените пипала на паниката започват да стягат гърдите ѝ. Лена, Вадим и Николай работеха и все още работят в една и съща голяма компания, но на различни позиции и в различни йерархични нива.
Николай някога беше обикновен снабдител и по съвместителство – съпруг на амбициозната счетоводителка Лена. Животът им изглеждал подреден, макар и лишен от големи вълнения. Но когато в компанията се появил новият търговски директор Вадим – висок, красив, импозантен мъж с аура на успял човек – Лена бързо преценила ситуацията.
Напуснала съпруга си, Николай, заради този нов, обещаващ мъж. Според нейните думи (които бързо обиколили цялата фирма), с Вадим имало „повече перспективи за развитие“, докато Николай бил „симпатичен, но без особени амбиции“. Изоставеният Николай много тежко преживял този развод. Той наистина обичал Лена, или поне така твърдял тогава, и нейното предателство го съсипало.
Това се случи преди почти осем години. По онова време Николай, съкрушен и депресиран, започнал да се подстригва два пъти месечно, винаги при един и същ майстор – при Маргарита. Нейният стол в салона се превърнал в нещо като терапевтичен кушетка.
Там, под успокояващото бръмчене на машинката и щракането на ножиците, той изливал душата си, разказвал на красивата, мълчалива фризьорка за вероломството на жена си, охкал и ахкал, оплаквал се от несправедливата съдба.
А Маргарита, млада, състрадателна и може би малко наивна тогава, била увлечена от неговите разкази. Трогнало я искреното страдание на този нещастен, измамен мъж. По свой начин, с тихи думи на подкрепа и окуражаване, тя се опитала да го убеди да не тъгува толкова много, да се съвземе, да погледне напред, да се заеме с работа и да покаже на всички, че може да успее и сам. И тъй като Маргарита по природа притежаваше силно развита интуиция и емпатия, почти като на психолог, тя бързо успяла да го измъкне от дупката. Поне така ѝ се струвало.
Впрочем, разбира се, увличайки се в ролята на спасителка, тя неусетно си позволила и нещо повече – да се влюби в Николай. В неговата уязвимост, в начина, по който я гледал с благодарност, в споделените тайни. А той, от своя страна, с благодарност приел тази любов. Може би отначало просто като балсам за нараненото си его, а после… после нещата просто се случили. Оженили се година по-късно.
Но дали и той я обикнал истински, или просто ѝ позволявал да го обича, намирайки в нейната преданост удобство и сигурност? Този въпрос, като трън в сърцето, мъчеше Маргарита през всичките тези осем години, прекарани заедно. Външно Николай изглеждаше напълно възстановен от тежката депресия след развода. Потопил се беше с глава в управлението на новото си семейство, особено след като им се роди синът Костя, който беше станал център на света му. Николай беше добър баща, грижовен, макар и често разсеян. Беше и приличен съпруг – носеше пари вкъщи, помагаше понякога с домакинската работа, не пиеше, не ходеше по чуждо (поне Маргарита отчаяно искаше да вярва в това).
Обаче… Имаше едно голямо „обаче“. На редките фирмени тържества, на които Николай понякога водеше Маргарита със себе си (обикновено след дълги нейни настоявания), тя често забелязваше нещо, което я караше да се свива отвътре. Забелязваше пронизващите, продължителни погледи, които Елена понякога хвърляше към бившия си съпруг. Погледи, в които Маргарита разчиташе смесица от съжаление, любопитство и може би нещо друго, нещо по-опасно. Но най-страшното беше, че виждаше и как неговият, на Николай, поглед почти постоянно, сякаш неволно, магнетично привлечен, следи именно Елена. Проследяваше всяко нейно движение, всяка усмивка, всеки жест. Какво оставаше да се случва на онези тържества и служебни събирания, на които Маргарита не присъстваше? Мисълта за това я измъчваше.
Общо взето, Маргарита имаше сериозен, болезнен повод за ревност. Дълго и мъчително беше размишлявала през безсънните нощи за какво, по дяволите, ѝ е на Елена сега нейният съпруг Николай. Елена имаше всичко – успешен, богат мъж, висок стандарт на живот, кариера. И беше стигнала до плашещия извод, че Елена може би все още изпитва някакви чувства към Николай. Може би съжаляваше за прибързаното си решение?
Обаче да бъде отново с него не можеше, или поне не искаше да рискува комфортния си живот, тъй като живееше с много по-„ценния“ за нейните стандарти Вадим. С Вадим тя нямаше никакви финансови проблеми, можеше да си позволи луксозни почивки, скъпи дрехи, нов джип всяка година. И така, защо ѝ беше да се занимава отново с „някакъв си снабдител“ Николай, който все още се бореше за повишение? Може би просто искаше да го държи „на каишка“? Да си играе с него? Да покаже, че все още има власт над него? Или пък… или пък Николай активно търсеше нейното внимание? Тези мисли се въртяха в главата на Маргарита като зли оси.
Погълната от тези неприятни, тежки мисли, Маргарита едва се добра до вкъщи. Пътуването с автобуса, носенето на тежката торта, напрегнатият разговор с Николай и роякът от мрачни предчувствия я бяха изтощили напълно. В ръцете си стискаше гигантската картонена кутия – сладкият трофей, който Зинаида Павловна беше поръчала да се донесе за нейния безценен синковец. Приближавайки се до входа на старата панелна кооперация, където живееха на третия етаж, тя започна да обмисля сложната логистика – как най-удобно да бръкне в чантата за ключовете, да отключи тежката метална врата и едновременно с това да не изпусне или повреди скъпоценната торта. И точно в този момент, когато почти беше намерила решение, входната врата се отвори рязко и с трясък навън, карайки Маргарита да подскочи и да залитне назад от изненада.
От входа, като фурия, изскочи съседката от втория етаж – червенокосата, любопитна и леко ексцентрична Вероника, чиито големи, леко изпъкнали очи винаги изглеждаха широко отворени от почуда или възбуда. Маргарита едва не изпусна тортата от внезапния стрес и едва не падна самата тя върху мръсния тротоар. Но Вероника, с неочаквана ловкост, успя в последния момент да я подхване под ръка, предотвратявайки катастрофата.
Кутията с тортата се наклони опасно, но все пак остана в ръцете на Маргарита.
— Леле, къде така летиш, Веронико?! Отвори си очите, като изскачаш от входа като тапа от шампанско! — извика Маргарита, все още разтреперана и ядосана. Сърцето ѝ биеше лудо.
— Ох, извинявай, Марго! Извинявай, слънчице! — зачурулика Вероника с характерния си писклив глас, без изобщо да изглежда притеснена. — Бързам, че закъснявам за йога. Какво си се ядосала така? Нищо ти няма, я виж! Тортата е здрава, ти си здрава! Всичко е ток и жица!
Маргарита спря за секунда, пое си дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои. Мислено се отнесе някъде далеч, представяйки си спокойна вечер, без драми и конфликти. Но Вероника, така и не получила отговор на въпроса си и явно не усетила напрежението на Маргарита, побърза да зададе нови, този път по-лични:
— Още ли подстригваш в онзи салон? Не си ли напуснала още? Аз все си мисля, че ти трябва нещо по-така, по-престижно…
Съдейки по всичко, на Вероника просто ѝ се искаше да си побъбри, да размени малко клюки.
— Подстригвам, Веронико. Защо да напускам? Харесва ми работата – отговори Маргарита лаконично, без желание да влиза в подробности.
— Ами… — Вероника се поколеба за миг, огледа се заговорнически, сякаш споделяше държавна тайна, и сниши глас: — Ами Зинаида Павловна ми каза онзи ден, като я срещнах пред блока, че напоследък си започнала да подстригваш много зле. Ама много зле, така каза. Каза, че последния път си я направила да прилича на… как беше… а, да, на „оскубано помиярче“. Точни ѝ думи, Марго! — Вероника изстреля информацията и се ухили широко, разкривайки леко криви предни зъби. — Каза още, че сигурно е дошло време за професионално прегаряне. Или просто окото ти се е „замъглило“, както се изрази тя. Такова, казват, често се случвало, когато дълго време се занимаваш с едно и също нещо. Може би трябва да си починеш малко, а? Или да смениш професията?
Червенокосата Вероника се усмихна още по-широко, но в следващия момент сякаш осъзна, че вероятно всичко това не е трябвало да го казва на Маргарита толкова директно. Смути се леко, промърмори нещо за закъснение и избяга толкова бързо и внезапно, колкото се и появи, оставяйки Маргарита сама на тротоара, стиснала тортата и с горчив вкус в устата.
А Маргарита, чувствайки как умората се смесва с унижение и гняв, с мъка започна да изкачва стъпалата към третия етаж. Тежката кутия сякаш тежеше двойно повече. „Оскубано помиярче“… Значи така говорела свекърва ѝ зад гърба ѝ. На съседите. Зинаида Павловна никога, ама никога не беше одобрявала избора на сина си. Не можеше да проумее как е възможно той, нейният Коля, да напусне „много добрата, перспективна счетоводителка“ Лена и да се ожени за „най-обикновена фризьорка“. За нея това беше падение, социален провал.
Обаче, въпреки това си толкова радикално мнение за снаха си, тя идваше да се подстригва и боядисва изключително и само при Маргарита. И не само това – Маргарита никога не ѝ беше взимала и стотинка нито за подстригване, нито за прическа, нито за скъпите бои, които използваше. Правеше ѝ всичко винаги перфектно, стараеше се двойно повече, отколкото за която и да е друга клиентка, именно за да избегне критиките, за да няма за какво да се заяде Зинаида.
И как така се беше случило, че този път, последния път, тя беше направила „милата“ си свекърва да прилича на „оскубано помиярче“? Маргарита прехвърляше наум последното посещение на Зинаида в салона – беше преди десетина дни. Беше ѝ направила същата прическа както винаги – късо каре, леко подбрано отзад, с обем в горната част, боядисала беше корените в обичайния кестеняв цвят.
Зинаида дори беше измърморила нещо, което можеше да мине за одобрение. Какво се беше променило? Или просто сега беше удобен момент да я атакува и унижи чрез съседката? Маргарита не можеше да разбере. Чувстваше се предадена и дълбоко наранена.
Монолог на Маргарита (изкачвайки стълбите):
„Оскубано помиярче… И го разправя на Вероника! На най-голямата клюкарка във входа! Утре целият квартал ще знае как „снахата фризьорка е съсипала свекърва си“. И защо? Защото ме мрази. Мрази ме, защото не съм Лена. Защото не съм счетоводителка с „перспективи“. Защото съм просто фризьорка. Защото синът ѝ избра мен, а не някоя одобрена от нея партия. И години наред не спира да ми го натяква, по един или друг начин.
Прави ми се на мила и загрижена, а зад гърба ми ме злепоставя. И то за какво? За една прическа! Прическа, за която не е платила и стотинка! И за която знам, че беше перфектна! Значи лъже. Лъже съзнателно, за да ме унижи, за да ме накара да се чувствам зле точно днес, на рождения ден на сина ѝ. Иска да ми развали празника. Иска да ме види смачкана и несигурна. Няма да ѝ позволя! Няма! Ще вляза, ще се усмихна, ще подредя масата, ще посрещна гостите и ще бъда перфектната домакиня. Няма да ѝ доставя това удоволствие да ме види разстроена. Няма!“
Влизайки в празния, тих апартамент, Маргарита внимателно постави тежката кутия с тортата на шкафчето в антрето и за момент седна до нея на малкото столче, останала без дъх. Апартаментът беше малък, двустаен, но подреден и чист, макар и с леко остарели мебели. Миришеше на препарат за почистване и на нещо вкусно, което се печеше – ароматът идваше от кухнята. Маргарита затвори очи за миг, опитвайки се да прогони от себе си всички тягостни мисли, цялата умора и обида. Трябваше да се настрои за празника.
Днес Николай имаше рожден ден, а значи празник имаше и тя, неговата съпруга. Следователно не трябваше да тъгува, не трябваше да се ядосва, трябваше да се радва и да се весели. Или поне да се преструва убедително.
За щастие, вчера вечерта и рано тази сутрин, преди работа, вече беше успяла да свърши по-голямата част от подготовката. Беше сготвила няколко вида салати, беше мариновала месото, беше подготвила продуктите за ордьоврите. Сега оставаше само да запече основното и да аранжира всичко красиво на масата.
Маргарита се изправи, съблече палтото си и влезе в кухнята. Сложи във фурната голямата тава с основното ястие – сочно свинско печено с ароматни билки и гарнитура от златисти картофи, както обичаше Николай. След това започна внимателно да разпределя в красиви чинии салатите, приготвени предния ден – руска салата, свежа зелена салата с риба тон и любимата ѝ „Мимоза“, която правеше по специална рецепта на майка си, с много яйца и сирене, поръсена с пресен копър. Тъкмо поставяше последното стръкче копър върху „Мимозата“, оформяйки красива декорация, когато входната врата се отвори с трясък и се затръшна оглушително. Маргарита подскочи. Беше сигурна кой е. Само Зинаида Павловна хлопаше вратата така, сякаш искаше да събуди всички съседи в радиус от три етажа.
Така и беше. На прага на кухнята след малко застана свекървата в цялото си величие – висока, едра жена с властно изражение, облечена в неизменния си тъмен костюм с пола, който ѝ придаваше вид на строга учителка. Държеше здраво за яката на якето зачервения и разрошен първокласник Костя, сина на Маргарита и Николай. Момчето изглеждаше гузно и уплашено.
— Айде, мамо, дръж си го тоя твоя разбойник!
Пак се е бил на пързалката след училище! — изгърмя гласът на Зинаида Павловна, без дори да поздрави. — Всички малки деца са си малки деца, ама твоят не е такъв! Като дивак е! Раницата си цялата е скъсал! Вече не знам, сам ли се е пързалял на нея, или цялото училище начело с директора са се пързаляли отгоре ѝ… Аз само факт мога да констатирам. Раницата е на парцали, едва ли подлежи на ремонт. Нова ще трябва да купуваш! Ама какво искам, Господи, от него? Крушата не пада по-далеч от дървото. Каквато майката, такъв и синът!
Костя виновно погледна към майка си, после бързо, без да го забележи баба му, пъхна с крак скъсаната синя раница под шкафчето в антрето. Маргарита за секунда надникна в коридора от кухнята. Видя разстроеното лице на сина си и гневния поглед на свекърва си. Без да каже нищо, само хвърли строг, но и леко уморен поглед към Костя, и се върна обратно към кухненския плот. Нямаше сили да започва скандал точно сега.
— Ще се разберем с него по-късно, Зинаида Павловна. Сега не му е времето. Бягай, Костенце, събличай се и си измий ръцете. Скоро ще вечеряме.
Момчето, видимо облекчено, че майка му не започна веднага да му се кара за раницата пред баба му, радостно се шмугна покрай Зинаида Павловна и се втурна към майка си в кухнята.
— Мамо, гладен съм като вълк! Умирам от глад! Дай ми по-бързо нещо да ям, моля те!
Маргарита, увлечена в подреждането на чиниите на масата в хола, която беше разпънала до максималния ѝ размер, не успя да отговори веднага на сина си. Вместо нея обаче, отнякъде отново се появи Зинаида Павловна, която вече беше свалила палтото си и сега оглеждаше критично кухнята.
Тя шумно отвори хладилника, после затрака с капака на една от тенджерите на котлона.
— И какво пък толкова може да ти даде тя тук? Тук е пълно с… — Зинаида Павловна не довърши, но презрителното ѝ изражение казваше всичко. Свекървата маниерено, с вид на експерт-дегустатор, пъхна носа си право в хладилника, огледа съдържанието му, после извади оттам тенджера с останалия от вчера борш, хвана един черпак и започна да го разбърква бавно и брезгливо, сякаш търсеше нещо нередно в него.
В това време гладният Костя, възползвайки се от моментното невнимание на баба си, грабна от подноса на масата един апетитен сандвич с червен хайвер (специално купен за празника) и набързо го излапа, плахо поглеждайки към баба си.
— Мамо, а може ли да си взема още един сандвич? Толкова съм гладен, че сигурно и слон бих изял! — попита той с пълна уста.
Маргарита се намръщи леко.
— Почакай малко, сине. Първо си изяж борша, ако си толкова гладен, а съвсем скоро ще дойдат гостите и тогава всички заедно ще седнем на масата. Има толкова много вкусни неща. Търпение.
Костя въздъхна тежко и, виждайки, че е безполезно да спори с майка си, когато е в този „строг“ режим, се затътри към стаята си да се преоблече в по-чисти дрехи за гостите. Щом момчето излезе от кухнята, свекървата моментално се нахвърли върху снаха си, изоставяйки инспекцията на борша.
— Маргарита, ама как можеш така?! Синът ти прави каквото си иска – бие се, къса си дрехите, лапа хайвер преди вечеря, а ти никак не реагираш! — Зинаида Павловна подпря ръце на кръста си, заела бойна поза, и се извиси над Маргарита като съдник. — Всичко започва от детството, Маргарита, всичко се състои от дреболии! Отначало ще започне да руши вещи, да не уважава по-възрастните. След това няма да зачита майка си, после ще започне да бие жена си, а след това не е далеч и затворът! Ти сигурно това искаш за него, така ли?! Да опропастиш и неговия живот, както опропасти кариерата на баща му?!
Монолог на Зинаида Павловна (вътрешен, докато гледа Маргарита):
„Виж я ти нея! Никаква реакция! Момчето ще стане престъпник, а тя – спокойна! Не я интересува! Само фризури са ѝ в главата! Как можа Коля, как можа да си развали живота с тази… тази… фризьорка! Лена беше друго нещо. Умна, амбициозна, знаеше как да го бута напред.
Щеше да го направи голям човек! А тази… тази го дърпа надолу. Към нейното си ниво – салончета, клюки, евтини бои за коса. И сега и детето ще възпита по свой образ и подобие – мърляво и невъзпитано. Трябва да се намеся. Трябва да спася Коля и внука си от нейното пагубно влияние. Затова съм тук. Затова ще говоря, ще критикувам, ще показвам грешките ѝ. Дори да ме мрази. Правя го за тяхно добро. Те просто не го разбират сега.“
Маргарита се стъписа от тирадата на свекърва си. Спря да реже хляб и я погледна внимателно, право в очите. Днес нещо определено не беше наред със Зинаида Павловна. Беше в особено бойно, агресивно настроение. По-зла от обикновено.
— Зинаида Павловна, моля ви, не говорете глупости. С Костя ще се разберем по-късно, след като си тръгнат гостите. Не му е сега времето и мястото. По-добре ми кажете по каква причина не ви е харесало последното ми подстригване? Вероника от втория етаж ми предаде вашите думи преди малко. „Оскубано помиярче“, така сте ме цитирали. Защо изобщо тя знае за това? Ако така говорите на всички съседи, скоро ще остана и без работа, и без клиенти! Това ли целите?
Зинаида Павловна хвърли към снаха си поглед, студен и остър като стомана. Устните ѝ се свиха в тънка, злобна линия.
— Да, може и да останеш без клиенти. Но аз, извинявай, не виждам нищо чак толкова страшно в това. — Гласът ѝ беше ледено спокоен, което го правеше още по-зловещ. — Ама каква е тази работа, моля ти се – фризьорка? Срам за семейството! Аз за твое добро се старая, глупачке! Така по-бързо ще си намериш нормална, престижна работа. Например, ще изкараш едни курсове, ще се устроиш като счетоводителка. Като Лена. Тя е пример за подражание! Умна, успяла жена!
Злобно изрече тя последните думи, докато безцеремонно започна да рови с една вилица в купата със салата „Мимоза“, която Маргарита беше аранжирала с такова старание само преди половин час. Ето в какво било работата, сети се Маргарита. Ясно… Значи, пак Лена. Не ѝ даваше мира тази Лена, която караше лъскав джип и заемаше висок пост. Свекървата явно смяташе, че ако Маргарита остане без работа като фризьорка, някак магически ще се превърне в счетоводителка и ще започне да тласка Николай към върховете на кариерата, както правеше Лена с Вадим. Логиката беше абсурдна, но Зинаида Павловна явно си вярваше.
Момичето гледаше като хипнотизирано безцеремонното действие, което свекърва ѝ извършваше с нейната салата. Защо ровеше така с вилицата по повърхността ѝ, разбърквайки пластовете и унищожавайки декорацията, Маргарита изобщо не можеше да разбере. Целият грижливо подреден копър се беше събрал на една страна, а самата салата започна да наподобява кратер от експлодирала бомба. До такава степен я беше разровила свекървата, сякаш търсеше нещо скрито вътре.
Маргарита не издържа. Мълчаливо, с рязко движение, изтръгна от ръцете на Зинаида Павловна купата със салатата и я прибра обратно в хладилника. А след това заяви твърдо, гледайки я право в очите:
— Аз не съм Елена, Зинаида Павловна. И никога няма да бъда. И не искам да бъда. Аз съм Маргарита. Фризьорка. И майка на вашия внук.
Тя искаше да каже още много неща – за това, че си харесва работата, че изкарва добри пари, че Лена може и да е счетоводителка, но е зарязала сина ѝ по най-долен начин – но свекървата нахално я прекъсна, сякаш не беше чула и дума.
— Разбира се, че не си Лена! Изобщо не можеш да се сравняваш с нея, и недей! — извика Зинаида Павловна, повишавайки тон. — А знаеш ли в какво основно се различавате вие двете? Тя помага на мъжа си да расте, да се развива! А ти само го дърпаш надолу! Към твоето си блато, там, където се търкаляш и самата ти! Тя, между другото, успя от онзи смотаняк Вадим да направи голям началник, директор на цяла компания! А ти какво направи? Ти завря Коля под чехъла си, направи го мекушав и зависим, с което завинаги погуби кариерата му! Ако беше останал с Лена, досега да е станал поне зам.-директор! А сега… снабдител! И се бори за някакъв мижав началник отдел! Заради теб е всичко това! Заради теб!
Маргарита скочи като ужилена. Думите на свекърва ѝ бяха толкова несправедливи, толкова жестоки, че за момент остана без дъх. Не знаеше какво да отговори, как да се защити от тази лавина от обвинения. Най-много на света в този момент ѝ се искаше да грабне нещо тежко – тенджерата с борша, точилката – и да го стовари с всичка сила върху наглата, самодоволна физиономия на Зинаида Павловна. Ръцете ѝ трепереха от сдържан гняв.
И точно в този напрегнат момент входната врата отново изскърца. Този път по-тихо. А след това из целия апартамент се разнесе сладникав, тежък аромат на скъп дамски парфюм. Чу се и весел женски смях, последван от гласа на Николай. Оказа се, че Николай се е върнал у дома. Но не сам. Заедно с Елена.
— Привет на всички, пристигнахме! — изрева Николай от коридора така, че да го чуе целият апартамент, с престорена бодрост, която не успя да скрие лекото напрежение в гласа му.
С голяма трудност, заобикаляйки широката фигура на Зинаида Павловна, която стоеше като паметник на входа на кухнята, разярената, но опитваща се да се овладее Маргарита се отправи към антрето, за да посрещне съпруга си и… гостенката. Обаче Вадим, другият поканен гост, по някаква причина го нямаше с тях. На прага, събувайки елегантните си италиански обувки, стоеше Николай, леко зачервен и избягващ погледа ѝ. А пред голямото огледало в антрето се оглеждаше и оправяше прическата си бившата му съпруга, Елена.
Беше облечена в стилен панталон и копринена блуза, които подчертаваха перфектната ѝ фигура. С бързи, уверени движения тя обновяваше слоя яркочервено червило на устните си. Изглеждаше безупречно, както винаги.
— Вадим ще се забави малко днес, Марго, — обясни Николай бързо, преди Маргарита да е успяла да попита. — Има някаква спешна среща с клиенти. А колата на Лена е в сервиза сега, нещо с ангренажния ремък се е случило, затова я взех с мен от работа, нали сме колеги. Минахме през тях да си остави чантата и ето ни. — Той се усмихна леко извинително. — Марго, моля те, слънчице, направи ни с Лена по едно кафе веднага, бъди така любезна. Умирам за кафе, очите ми направо се затварят от умора.
Елена удостои Маргарита с едва забележимо, леко надменно кимване на глава в знак на поздрав. Без да каже и дума повече, тя хвана Николай под ръка и, клатейки предизвикателно бедра, го повлече след себе си към хола, сякаш беше в собствения си дом.
Срещу тях, от кухнята, с широка, лъчезарна усмивка на лице, целенасочено се отправи Зинаида Павловна. Трансформацията ѝ беше мигновена – от гневна фурия към любяща бивша свекърва.
— Леночка! Здравей, ягодке моя! — изчурулика тя с неприсъща за нея сладост. — Изглеждаш толкова шикарно днес! Направо звезда от подиума! Прекрасна си! — отправи тя сочен, преувеличен комплимент към бившата си снаха, оглеждайки я от глава до пети с нескрито възхищение.
— А това червило е просто божествено! Толкова ярко! Много, много ти отива! Подчертава очите ти!
— Благодаря, благодаря, Зинаида Павловна! Вие също изглеждате чудесно! — разтегна се в доволна, самодоволна усмивка Елена, приемайки комплиментите като нещо напълно заслужено.
— Леночка, а какво подари на нашия Коленка за рождения ден? Разкажи де! — отново се обърна към нея Зинаида Павловна, сякаш Маргарита изобщо не съществуваше.
Елена театрално завъртя очи за няколко секунди, сякаш се опитваше да си спомни, а след това с най-ярки краски започна да описва достойнствата на ултрамодерния, тънък лаптоп последен модел, който беше подарила на Николай за рождения му ден. „За работата му трябва, знам колко се мъчи със стария служебен компютър“, обясни тя щедро. Зинаида Павловна я слушаше с отворена уста, кимаше одобрително и когато стана дума за цената на подаръка (която Лена спомена уж небрежно), тя шумно ахна от изненада и възхищение. „Браво, Леночка! Ето това е подарък! Ето това е грижа!“
Що се отнася до Маргарита, тя стоеше настрана, до вратата на кухнята, чувствайки се абсолютно невидима и не на място в собствения си дом. Сърцето ѝ се свиваше от болка и унижение. Не я напускаше острото, задушаващо усещане, че именно тя, домакинята, съпругата на рожденика, е излишната тук, в тази сцена на фалшива семейна идилия. Сякаш беше прислужничка, чието присъствие се допуска само доколкото е необходимо за обслужването на „истинските“ членове на семейството и техните важни гости.
Позависна малко в тези неприятни, горчиви мисли, Маргарита се сепна, когато чу отново нетърпеливия, този път леко възмутено-капризен глас на съпруга си, който повторно даваше команда да свари кафе за него и бившата му съпруга. Явно първата му молба беше останала нечута или пренебрегната.
— Марго! Какво стоиш там като статуя?! Аз те помолих още преди пет минути! Хайде де! Направи ни кафе! Иска ми се да спя! Цял ден съм на крак, скапан съм от работа! Смъртно уморен съм! Давай, действай, моля те!
— Добре, Коля, добре… — каза тя глухо, отмествайки леко с рамо съпруга си, който беше застанал така, че почти беше затворил с тялото си прохода към кухнята. — Веднага ще направя.
Маргарита хвана Николай за ръкава на сакото му и го дръпна след себе си в кухнята, затваряйки вратата след себе си, за да останат поне за миг насаме.
— Кафе искаш, значи, Коля?
Много добре! Да бяхте отишли с твоята скъпа Леночка в някое кафене наблизо, да си бяхте изпили кафето там, преди да дойдете тук! — Гласът ѝ трепереше от сдържан гняв. — Аз тук още със салатите и основното не мога да приключа, всичко е на главата ми! А тук и твоята майка ми промива мозъка откак е влязла, не ми дава да си поема дъх! Нямаш ли малко милост?!
— Марго, стига, не се ядосвай, моля те! — разбра намека на жена си Николай и се опита да я успокои с обичайния си меден тон. — Труден ден беше. Просто направи кафе, моля те, а ние сега ще дойдем да ти помогнем с масата.
И мама ще помогне, и Лена… Всички ще помогнем. Само да изпием по едно кафе да се съвземем. Моля те, Марго! Заради мен!
Николай бързо изчезна от кухнята, преди тя да успее да отговори. Маргарита остана сама. Въздъхна дълбоко.
С треперещи ръце сложи кафеварката на котлона. Докато чакаше кафето да заври, започна да подрежда на голям поднос апетитните руладини от печено свинско, които беше приготвила по-рано. И точно в този момент, през затворената врата, до слуха ѝ достигна ясно и отчетливо възмутено-презрителният глас на Елена от хола. Говореше на Зинаида Павловна, но достатъчно високо, за да бъде чута и в кухнята.
— Ама, Зинаида Павловна, абе фууу! Какво е това изобщо?! — тонът беше изпълнен с погнуса. — Трябваше да се съберем в някой хубав ресторант, в „Панорама“ например, и да отпразнуваме рождения ден на Николай както трябва, като бели хора! Все пак прилични, интелигентни хора ще се събират тук днес! Как не сте предвидили това, Зинаида Павловна, с вашия ум и житейски опит? Да бяхте резервирали маса! А това какво е изобщо? Каква е тази домашна самодейност, фу! Вижте само… тази салата…
Маргарита надникна през леко открехнатата врата на кухнята и видя как Елена, докато говореше всичко това, сочеше с дългия си, перфектно маникюриран пръст с яркочервен лак към празничната маса и по-конкретно към нейната салата „Мимоза“, която Маргарита беше успяла да извади отново от хладилника и да сложи на масата. Онази същата салата, разровена преди малко от свекърва ѝ.
— Каква е тази салата изобщо? Прилича на… на повърнато! Кой нормален човек сервира такова нещо на гости?! Още повече на такива гости!
Маргарита избухна. Не издържа повече. Лицето ѝ пламна, кръвта забушува в слепоочията ѝ. Тя вече се готвеше да излезе и да отговори подобаващо на тази нагла кучка, когато точно в този момент на входната врата се звънна. Сигурно беше Вадим.
Николай, сякаш ужилен от ток, се хвърли да отвори. А след него, развявайки копринената си блуза и клатейки предизвикателно бедра, подскочи и Елена, явно за да посрещне подобаващо съпруга си… или може би за да демонстрира нещо пред него и Николай.
Маргарита в това време стоеше объркано до масата в хола, с чаша вряло кафе в ръка, което беше приготвила за Николай. Не знаеше какво да прави – да посрещне Вадим ли, да отговори на Елена ли, да игнорира всичко ли… Когато изведнъж свекърва ѝ, която беше застанала до нея, доста болезнено я смушка с лакът в ребрата.
— Какво си се спряла тук като паметник, глупачке?! Намек ли не разбра?! — изсъска ѝ тя в ухото. — Такова нещо – тя кимна към салата „Мимоза“ – не може да се сервира на маса на прилични хора!
Лена е абсолютно права! Срам и позор! Хайде бързо, марш в кухнята, в темпото на валса, преправи всичко! Или по-добре го изхвърли! И сервирай масата отново, само с купешки неща, ако имаш! Как може така да излагаш сина ми?! Николай вече е почти началник на отдел „Снабдяване“, важен човек става, а ти го представяш пред шефа му така, с твоите мизерни, развалени салати!
С тези думи, без да чака отговор, Зинаида Павловна грабна голямото метално кошче за боклук, което стоеше в ъгъла на хола, и с бързи, решителни движения започна една след друга да изсипва в него предястията и салатите, приготвени с толкова труд и любов от Маргарита. Руската салата, салатата с риба тон, пълнените чушки, руладините… Всичко отиваше в кофата под изумения поглед на Маргарита. Тя не успя и да се опомни, не успя да реагира, преди на празничната маса да остане само нейната злополучна, разровена и вече официално обявена за „повърнато“ салата „Мимоза“.
— Ама какво, по дяволите, правите! Какво правите, Зинаида Павловна?! Спрете веднага! — изкрещя най-накрая Маргарита, излизайки от ступора. Гневът, обидата и чувството за несправедливост надделяха над всякакъв страх и желание за приличие. Тя хвърли чашата с кафето на пода (за щастие, беше вече леко изстинало) и силно стисна свекърва си за ръката, с която тя тъкмо се канеше да загребе и последната салата. — Ако не ви харесва тук, ако не ви харесва моята храна, махайте се! Веднага! И вземете със себе си и тази ваша любима бивша снаха! Вън от дома ми!
Зинаида Павловна не беше свикнала на такова отношение. Липсата на уважение, откритото неподчинение я вбесиха до краен предел. Тя се отскубна от хватката на Маргарита и без да се замисли, ѝ зашлеви такъв силен, звучен шамар през лицето, че на Маргарита моментално ѝ притъмня пред очите и от очите ѝ бликнаха сълзи – не толкова от болка, колкото от шок и унижение.
След физическото наказание, свекървата отвори уста, явно за да добави към шамара и поредната порция словесни плесници, но вместо това получи неочакван и силен юмрук право в носа. Маргарита, заслепена от гняв и инстинкт за самосъхранение, не търпеше насилие и отвърна веднага, без да се бави и без да мисли за последствията. Ударът не беше много силен, но беше точен и изненадващ.
Зинаида Павловна изпищя пронизително от болка и изненада, закривайки лицето си с ръце. От носа ѝ закапа кръв.
— Коля! Коленка! Помощ! Убиват ме! Помощ! Тази лудата ме убива! Хора! На помощ! — закрещя тя с цяло гърло, свличайки се драматично на близкия диван.
Обаче мина не по-малко от минута, преди Николай да се появи в хола, привлечен от виковете на майка си. Явно посрещането на Вадим и разговорите в антрето бяха по-важни. Когато най-накрая влезе, Зинаида Павловна моментално утихна, заела позата на невинна жертва, подсмърчайки и сочейки обвинително към Маргарита. Николай огледа сцената – разплаканата си майка с кървящ нос, разплаканата си жена с червен отпечатък от шамар на бузата, разхвърляната маса, кошчето пълно с храна, счупената чаша на пода… и започна да изяснява какво, по дяволите, се е случило тук.
Обаче Маргарита, докато той разпитваше майка си, забеляза нещо на лицето на съпруга си. Една малка, но изключително важна подробност, благодарение на която в съзнанието ѝ веднага излезе на заден план и кървящият нос на Зинаида Павловна, и нейната безумна агресия, и проваленият рожден ден. Цялото лице на Николай, от шията почти до линията на косата, беше гъсто изцапано със следи от яркочервено червило. Същото червило, което само преди минути блестеше толкова предизвикателно на устните на Елена. Явно посрещането в антрето е било доста… страстно.
— Коленка! Синко! Виждаш ли?! Тя съвсем ли е изкукуригала? Луда е! Трябва да я затворят в лудница незабавно! — проплака отново Зинаида Павловна, виждайки, че синът ѝ е дошъл. — Виж какво ми направи! Счупи ми носа! Кръв тече!
А преди това изхвърли всичките си ужасни предястия в кофата за боклук, за да ни остави гладни! И как такива изроди ги държи земята?!
— Марго, какво си направила?! Как можа?! Да удариш майка ми?! Ти луда ли си?! — изкрещя ядосано на жена си Николай, без дори да я попита за нейната версия. Лицето му се изкриви от злоба и възмущение.
Обаче Маргарита, вместо да се оправдава или да плаче, стоеше мълчаливо, с непроницаемо, ледено изражение на лицето, войнствено скръстила ръце на гърдите си. Беше преминала точката на кипене. Беше преминала точката на връщане назад.
— Иди, погледни се в огледалото в антрето, Коля, — каза тя с равен, метален глас, бутайки леко Николай към коридора. — И кога само успяхте, а? Докато аз тук се разправям с майка ти и правя кафе, тя вече те е облизала от главата до петите като котка. Целият си в червило, клоун такъв! Какво ще кажеш сега? А?
Поглеждайки се в огледалото и виждайки яркочервените отпечатъци по лицето и шията си, Николай видимо се смути. Зачерви се още повече и започна да се оправдава несръчно, заеквайки:
— Марго, стига де, а? Какви ги говориш? Защо пак си измисляш излишни неща? Лена просто…
просто ме поздрави за рождения ден! Прегърна ме, целуна ме по бузата… приятелски! Това е всичко!
— Поздравила ли? Дааа, добре те е поздравила! Много приятелски! — изсмя се горчиво Маргарита.
Тя свали от себе си кухненската престилка, която още носеше, смачка я на топка и я хвърли в лицето на съпруга си. — Знаеш ли какво? Отпразнувайте си рождения ден без мен, моля! И без това тук имате пълна идилия! Цялото „семейство“ е събрано – ти, майка ти, бившата ти жена… Аз съм излишна тук. Винаги съм била излишна. Но вече ми писна да се преструвам, че не го виждам!
След като каза всичко това на един дъх, Маргарита бързо, с решителни крачки, се шмугна в спалнята си, за да събере набързо най-необходимите си вещи.
Това, че основните ѝ неща и тези на Костя вече бяха почти събрани в един голям куфар, защото Маргарита така или иначе се готвеше тези дни да отиде с детето при майка си на вилата за няколко дни, много я зарадва в този момент. Сякаш съдбата ѝ подсказваше, че това решение е правилно. Оставаше само да събере Костя и да хвърли в чантата си документите, портмонето и още няколко дребни, но важни неща.
Маргарита тъкмо с мъка закопчаваше препълнения куфар, когато в спалнята се втурна разстроеният и ядосан Николай.
— Марго, къде си тръгнала, по дяволите?! Какво правиш?! А гостите? Вадим е тук! Какво ще си помисли?! Върни се веднага!
— Махай се от пътя ми! — Маргарита пренебрежително отблъсна Николай настрана и без да го поглежда повече, се отправи към детската стая. — Костя! Миличък! Събирай се бързо! Обличай си якето! Сега ще отидем при баба на вилата, както искаше! Веднага!
— Урааа! При баба! На вилата! — извика доволно Костик, който беше чул скандала и се беше свил уплашено в стаята си. Мисълта за вилата моментално го накара да забрави неприятностите.
Оставаше само да вземе малко храна за изпът от хладилника – все пак пътят до вилата беше дълъг. Не напразно се беше готвила толкова много вчера. Маргарита се отправи към кухнята, но и тук Николай не ѝ даде мира, като рязко прегради пътя ѝ към хладилника със собственото си тяло.
— Слушай, какво искаш от мен?! Какво?! — раздразнено изкрещя на съпруга си Маргарита, гледайки го с нескрита омраза. — Остави ме на мира! Махни се! Всички, които ти трябват – майка ти, Лена, шефът ти – остават тук! При теб! Тръгваме само аз и Костя! Разкарай се!
Николай злобно погледна жена си, лицето му беше изкривено от гняв и безсилие. Запъхтя се.
— Марго, веднага спирай тази истерия и се връщай да се занимаваш с масата! Чуваш ли ме?! Кой ще сервира?! Гостите вече всички са се събрали! Вадим е тук! Не ме излагай!
В отговор Маргарита рязко се обърна, хвана го за ръката и го повлече след себе си обратно към хола. Там, до прозореца, облегната небрежно на перваза, стоеше видимо доволна от развоя на събитията Елена и пушеше през открехнатия прозорец тънка дамска цигара, сякаш нищо особено не се беше случило.
— Ти нея питай кой ще ви сервира на масата! — усмихвайки се ледено, попита съпруга си Маргарита, сочейки към Елена. — Ето, тя ще ти сервира! Тя е перфектната домакиня, нали? Тя знае как се посрещат „прилични хора“!
С тези думи Маргарита се приближи до масата, грабна единственото останало там блюдо – купата със злополучната салата „Мимоза“ – и с всички сили, с едно рязко, отсечено движение, я замаза право в самодоволното, начервено лице на Елена. Салатата се разплеска навсякъде – по косата ѝ, по копринената ѝ блуза, по стената зад нея.
— А можете и до ресторант „Панорама“ да отидете, както ви е угодно, нали?! — засмя се с цяло гърло Маргарита, изтърсвайки от ръцете си остатъците от полепналата салата. Смехът ѝ беше нервен, истеричен, но и освобождаващ. — Там ще намерите къде на прилични хора като вас вкусно да им сервират! Приятна вечер!
В този момент Маргарита забеляза в антрето крайно учуденото, почти шокирано лице на Вадим, чието пристигане в разгара на страстите и салатния бой почти никой не беше забелязал. Междувременно мъжът стоеше до вратата, с палто в ръка, и мълчаливо, с безизразно лице, наблюдаваше цялата сцена…
Той гледаше ту изцапаното със салата лице на жена си, която сега пищеше от ярост и отвращение, ту изцапаното с нейното яркочервено червило лице на подчинения си Николай, който стоеше като парализиран. Вадим отдавна, много отдавна подозираше, че жена му му изневерява с бившия си съпруг. Имаше слухове във фирмата, имаше и собствени наблюдения. А сега, в този абсурден, трагикомичен момент, получи най-неопровержимото, най-грозното потвърждение на своите предположения. Червилото по лицето на Николай и салатата по лицето на Елена бяха по-красноречиви от всякакви думи.
Още в тази секунда, докато гледаше унизителната картинка, Вадим взе твърдо решение – утре, в понеделник, първата му работа щеше да бъде да уволни Николай. Такива служители, които спяха с жена му и превръщаха личния си живот в цирк, със сигурност не му трябваха. Повишението, за което Николай толкова мечтаеше, можеше да го забрави завинаги.
Маргарита, без да обръща повече внимание на никого, хвана здраво за ръка малкия Костя, който я гледаше с широко отворени, леко уплашени, но и любопитни очи, грабна куфара и чантата си от антрето и бързо напусна злополучния апартамент, затръшвайки вратата след себе си.
Монолог на Маргарита (слизайки по стълбите, с Костя):
„Свърши се. Най-накрая се свърши. Осем години търпение. Осем години съмнения, унижения, компромиси. Осем години опити да бъда нещо, което не съм, за да угодя на него, на майка му, на сенките от миналото му. И за какво? За да ме лъже в очите? За да ме унижават в собствения ми дом? За да ме удрят?
Не! Стига толкова! Край! Колко добре, че не продадох апартамента си преди брака!
Малкият, слънчев апартамент в другия квартал, който ми остави дядо. Винаги съм го чувствала като моето сигурно пристанище. Жалко, разбира се, че ще трябва да помоля наемателите да се изнесат по-рано и ще се откажа от наема за известно време, докато си стъпя на краката. Ще бъде трудно в началото. Но нищо, ще се справя. Имам си професия, имам си ръце, имам си син.
С моята работа няма да пропадна. Ще работя повече, ако трябва. Ще бъдем добре с Костя. Само двамата. Далеч от тази отровна атмосфера. А цялата тази компания – Николай, Зинаида, Елена, Вадим – няма да ги видя скоро. Поне не и до заседанието на съда, който ще разглежда делото за развод. Да, развод. Колко странно звучи. И колко… правилно. Време е. Време е да започна отначало. Сама. Свободна.“
Докато слизаше по стълбите, държейки ръката на сина си, Маргарита усети как напрежението от последните часове бавно започва да я напуска, заменено от странно чувство на празнота, но и на огромно облекчение. Сякаш тежък товар беше паднал от плещите ѝ. Предстоеше ѝ неясно бъдеще, но за първи път от много време насам тя го посрещаше не със страх, а с надежда. Надежда за един по-спокоен, по-честен и по-достоен живот. За нея и за Костя.