Докато касиерката броеше монетите, реших да говоря с момчето. Аз: Това е много плод. За кого са тези? Той: За баба ми. Тя е в градската болница. Плодовете ще й помогнат да се оправи! Аз: Как се казваш, млади човече? Той: Тайлър. Аз: Тайлър, това е впечатляваща сума пари, която си спестил, но всъщност ти липсват 14 долара. Но това е наред. Продължi и занесi тези плодове на баба си. Той: Не, не. Не искам да вземам нищо безплатно! Изведнъж очите на момчето светнаха и то каза: „Имам идея!“
Марта беше не само болногледач на внука си, но и негов най-добър приятел. Сладкият Тайлър много мислеше за нея и тя му липсваше всеки ден, въпреки че баща му го водеше в болницата възможно най-често.
Същата сутрин Тайлър гледаше видео на него и баба му на верандата. Те се смееха заедно и той обичаше да я вижда как се смее. Но сега, когато тя беше в болницата и имаше риск от заразяване с пневмония, той знаеше, че трябва да се грижи за нея точно както правеше, когато майка му и баща му не бяха наоколо.
Но какво би могъл да направи, чудеше се той.
След това той си спомнил думите на баба си, че храната е като лекарство и всяка болест е начинът, по който тялото сигнализира за нуждите си, затова решил да й донесе малко сочни портокали.
Развълнуван от идеята, той посегна към касичката си, пълна с монети от 50 цента, които печелеше от баба си за всяка гатанка,на която отговаряше правилно. Да, Тайлър обичаше да решава гатанките на баба си. Това беше любимата му част от излизането с нея.
На следващата сутрин той убеди баща си да спре бързо до хранителния магазин на път за болницата. „Моля те, татко, за баба е! Това е изненада, обещавам!“ Излезе от колата с раницата и се втурна в магазина.
След като влезе вътре, той грабна всяка храна, която можеше да види. Киви, ягоди, портокали, каквото и да е.
Момчето, отивайки към касата, подаде на касиерката, която се оказа собственик на магазина, своята касичка. „Добро утро! Бих искал всички тези, моля!“ – каза той развълнуван. „Плащам в брой. Тук има 42 долара и 50 цента. Това достатъчно ли е?“
Собственичката Стела беше изумена от учтивото му поведение.
След като преброи парите, тя му каза, че не му достигат 14 долара, но може да има всички плодове, които иска, защото Тайлър сподели с нея, че ги носи на баба си.
Но Тайлър не искаше да ги получи безплатно. Вместо това той каза на Стела, че има гатанка за нея. Ако тя го отговори правилно, той щеше да излезе и да вземе останалите пари от баща си, но ако не, той плащаше само с това, което имаше.
Стела се усмихна и беше цялата в уши. Разговорът им предизвика интерес и у останалите клиенти, които чакаха на опашка, за да платят покупките си.
Тогава Тайлър попита: „Какво е винаги пред нас, но не може да се види?“
Малката тълпа мърмореше и предлагаше предположения. „Въздух?“ някой предложи. „Очила?“ позна друг. Стела беше стъписана. Мисли, мисли, каза си тя, но нищо не изглеждаше подходящо. Накрая тя каза, че се отказва и Тайлър разкри отговора: „Отговорът е… бъдещето!“
Стела се усмихна и му подаде торбите с плодове, а той излезе от магазина и право в колата на баща си, нетърпелив да пристигне в болницата възможно най-скоро.
Виждайки баба си, той споделя историята с нея. Тя започна да се смее и каза, че се гордее с него. Родителите му също тайно се гордееха с умното си момче.
Семейството разговаряше, когато някой влезе в стаята. Беше Стела.
Тя се извини, че ги прекъсва, и каза, че е твърде впечатлена от добротата на Тайлър към баба му, че иска да го компенсира, като покрие медицинските разходи.
Освен това тя каза, че торба с плодове ще чака Тайлър всяка седмица в нейния магазин.
Майката и бащата на Тайлър, които се бореха да свързват двата края, бяха извънредно благодарни и баба му сложи ръце на гърдите си, сякаш се опитваше да успокои сърцето си от вълнение.
Тя напускаше болницата, когато Стела си спомни как собствената й баба й разказваше гатанки и й плащаше по 50 цента за всеки правилен отговор. И гатанката, която Тайлър й каза, тя вече знаеше отговора, само се престори, че не знае. Това беше последната гатанка, която собствената й баба й задаваше, а Стела все още имаше последните 50 цента години след това.